Франсис Скот Фицджералд
Отсам рая (3)

Свръхчовекът става непредпазлив

В един прашен септемврийски ден Еймъри се завърна в Принстън и се вля в изнемощялата от жегата тълпа от еднокалъпни мъже, която изпълваше улиците. Глупаво му се струваше да започва третата си година с четиричасови занимания всяка сутрин в душната стая за упражнения, където само щеше да се тъпче с бездънната скука на коничните сечения. Мистър Руни, който водеше упражненията, до оглупяване чертаеше диаграми и извеждаше уравнения от шест сутринта до полунощ, палейки цигарите една от друга.

— Кажи, Лангедък, ако приложа това правило, къде ще бъде точка А?

Лангедък мързеливо размърдва двуметрови мускулести телеса и се опитва да се съсредоточи:

— Ами… ъъ… дявол да ме вземе, мистър Руни, не виждам къде.

— Точно така, естествено, не можем да приложим това правило. Това именно исках да ми кажеш.

— Ъхъ, разбира се.

— И знаеш ли защо?

— Струва ми се…

— Ако не знаеш защо, кажи ми. Затова съм тук, да обяснявам.

— Ами ако нямате нищо против, мистър Руни, хубаво ще е да го минете още веднъж.

— С удоволствие. Значи А се намира тук…

Стаята беше лаборатория по затъпяване — две грамадни етажерки за чертежи, пред тях мистър Руни по риза и десетина мъже, нехайно свлечени по столовете наоколо: Фред Слоун, бейзболистът, който на всяка цена трябваше да вземе университетския минимум, за да остане в отбора; Гудата Лангедък, който щеше да смаже йейлчани наесен, стига само да минеше половината от изпитите си; Макдоуъл, второкурсник веселяк, който намираше за страхотно забавно това, дето го подготвяха за поправителен заедно с всички тия знаменити спортисти.

— Жал ми е за беднячетата без пукната пара за частни уроци, които трябва да зубрят през срока — заяви той един ден фамилиарно дружески през увисналата от бледите му устни цигара. — Сигурно е адска скука, след като могат да се правят толкоз много други работи през семестъра в Ню Йорк. Но те най-вероятно и не знаят какво пропускат.

В тона на мистър Макдоуъл пролази такова интимничене, че Еймъри само дето не го блъсна през отворения прозорец, когато думите изскочиха от устата му… Догодина през февруари майка му ще има да се чуди защо не е успял да влезе в никой клуб и ще се наложи да му увеличава издръжката… Жалко парвеню…

През цигарения дим и мъчително глупашката сериозност, изпълваща стаята, току се понасяше неизбежният безпомощен вик:

— Не го разбирам! Повторете, мистър Руни!

Повечето от събраните бяха тъй затъпели или разсеяни, че не питаха, когато не разбираха, и Еймъри беше от тях. Откри, че му е невъзможно да вникне в коничните сечения; нещо от тяхната спокойна подлъгваща порядъчност, предизвикателно издишвана през спарения догматизъм на мистър Руни, разкривяваше всяко уравнение в неразрешима анаграма. Еймъри не си спести напъна на последната нощ с пословичната мокра кърпа на челото, а после безметежно се яви на изпита, задавайки си печалния въпрос защо багрите и стремежите на отминалата пролет бяха помръкнали. Получи се някак тъй, че с отстъпничеството на Изабел амбицията за университетска кариера бе отслабила властта си над неговото съзнание, и той невъзмутимо допусна възможността да се провали, макар че това неизбежно щеше да повлече излизането му от редколегията на „Принстониън“ и щеше да съсече всичките му шансове да го изберат за член на Съвета на абсолвентите.

Оставаше му все пак късметът.

Той се прозина, надраска най-отгоре клетвата за честност и с провлечена стъпка излезе от стаята.

— Ако не вземеш тоя изпит — каза му току-що влезлият Алек, докато се настаняваха на перваза на прозореца в стаята на Еймъри, за да обсъдят как да разкрасят стените, — ти си последният идиот в света. Акциите ти в клуба и в университета ще се смъкнат като с асансьор.

— Добре де, зная. За какво ми го натриваш на носа?

— Защото заслужаваш. Всеки, който подхвърли на риск онова, което си постигнал ти, не трябва да бъде допускан до кандидатура за главен редактор на „Принстониън“.

— Я стига — раздразни се Еймъри. — Чакай, гледай и мълчи. Нямам никакво желание всички в клуба да ме емнат и да ме разпитват за това, аз да не съм ти картоф, дето го помпат за селскостопанска изложба!

Една вечер седмица по-късно, както се бе запътил към Ренуик, Еймъри мина под собствения си прозорец и като видя, че свети, спря и се провикна:

— Ей, Том, има ли поща?

В квадрата жълта светлина се появи главата на Алек:

— Да, пристигнаха резултатите.

Сърцето му мощно избумтя.

— Какъв е листът, розов или син?

— Не знам. Качи се.

Еймъри връхлетя от вратата право към масата и тогава изведнъж забеляза, че в стаята има и други хора.

— Здрасти, Кери. — Беше въплъщение на вежливостта. — Привет, принстънци!

Повечето май бяха приятели, така че Еймъри взе плика с печат „Канцелария“ и нервно го претегли на ръка.

— Тежи.

— Отваряй, Еймъри.

— За да подсиля драматизма, ще ви съобщя, че ако листовете са сини, името ми отпада от редколегията на „Принстониън“ и кратката ми кариера е приключена.

Той замълча и едва сега забеляза как гладно и нетърпеливо го следят очите на Ферънби. Еймъри отвърна многозначително на погледа му.

— Наблюдавайте примитивните чувства по лицето ми, господа.

Разкъса плика и го поднесе към светлината.

— Казвай!

— Розови или сини?

— Кажи какви са.

— Целите сме слух, Еймъри.

— Усмихни се или изругай, хайде де!

Мълчание… рояк секунди излетя… после той погледна още веднъж и друг рояк секунди се изниза в безкрайността.

— Сини като небето, господа…

Последствие

Онова, което Еймъри прави през тази учебна година от началото на септември до късна пролет, бе тъй безцелно н непоследователно, че едва ли си заслужава да се разказва. Разбира се, той моментално съжали за всичко изгубено. Собствената му философия на успеха се сгромоляса върху него и той потърси причините.

— Мързелът ти — каза му Алек по-късно.

— Не, нещо по-дълбоко от това. Започвам да си мисля, че ми е било писано да изгубя този шанс.

— Доста са изстинали към теб в клуба, да знаеш, всеки, който се провали, нанася удар на цялата тайфа.

— Противна ми е тази гледна точка.

— Естествено, с малко усилие ти все още можеш да се върнеш на сцената.

— Не, приключил съм, що се отнася до това да бъда знаменитост в университета.

— Честно казано, Еймъри, мен не ме вбесява, че няма да си главен редактор на „Принс“ и член на Съвета, а че не седна да си вземеш изпита.

— Мен пък ме вбесява — отвърна бавно Еймъри — конкретният факт. Моят личен мързел си съответстваше напълно на моята система, просто късметът ми не проработи.

— Искаш да кажеш, системата ти не проработи.

— Може и така да е.

— И какво ще правиш сега? Ще си измислиш бързо нова или ще се подмяташ още две години като паднало величие?

— Още не знам.

— О, Еймъри, я се стегни!

— Ще видя.

Гледната точка на Еймъри, макар и опасна, не бе далеч от истинското положение на нещата. Ако неговите реакции спрямо окръжаващата го действителност можеха да се изразят чрез таблица, тя щеше да започва от най-ранните му години и щеше да изглежда по следния начин:

1. Изначалният Еймъри

2. Еймъри плюс Биатрис.

3. Еймъри плюс Биатрис, плюс Минеаполис.

След което колежът „Сейнт Риджисис“ го разпердушини из основи и започна да го изгражда отново.

4. Еймъри плюс „Сейнт Риджисис“.

5. Еймъри плюс „Сейнт Риджисис“ плюс Принстън.

Това бе най-плътното му доближаване до успеха чрез конформизма. Изначалният Еймъри, ленив, мечтателен, бунтовен, бе почти напълно затрупан под новите пластове. Бе се приспособил и бе успял, но тъй като въображението му не бе нито утешено, нито пък усмирено от собствения му успех, той равнодушно и полусъзнателно бе зарязал всичко и стана отново:

6. Изначалният Еймъри.

Финансово

Баща му почина тихо и незабележимо в края на ноември. Несъответствието на смъртта както с живописността на Лейк Джинива, така и с достойно сдържаното поведение на майка му го отвлече от тежки мисли и Еймъри понесе погребението с разведрена търпимост. Реши, че в края на краищата погребението е за предпочитане пред кремирането, и се усмихна при спомена за своя отколешен момчешки избор — бавно отравяне с кислород на върха на дърво. В деня след траурната церемония той се забавлява в просторната библиотека, като се излягаше върху дивана в грациозни смъртни пози и се опитваше да вземе решение дали когато удари последният му час да го намерят с благочестиво скръстени ръце върху гърдите (навремето монсеньор Дарси бе изказал мнение, че тази поза е най-изискана), или със сключени под главата ръце — по-езически и по-байроновски вид.

Много повече от раздялата на баща му със светската суетня го заинтересува тристранният разговор между Биатрис, мистър Бартън от „Бартън и Крогман“ — техните адвокати — и самия него, който се състоя няколко дни след погребението. За първи път Еймъри се добра до неподправени сведения за семейните финансови дела и осъзна какво хубаво състояние е управлявал някога баща му. Взе една счетоводна книга с надпис „1906“ и я прегледа много внимателно. Общата сума на разходите за тази година възлизаше на малко повече от сто и десет хиляди долара. От тях четирийсет хиляди бяха лични средства на Биатрис и не бе направен даже опит да бъдат отчетени: всичко бе записано в графата „Ордери, чекове и кредитни сметки, преведени на Биатрис Блейн“. Разпиляването на останалото бе щателно изложено по точки: данъците и ремонтите на имението в Лейк Джинива възлизаха почти на девет хиляди долара; общите разходи но домакинството, включително електромобилът на Биатрис и купената пак за нея през същата година френска лека кола, надхвърляха трийсет и пет хиляди долара. Всичко останало бе подробно отбелязано и неизбежно имаше графи, чиито баланс в десния край на страницата не излизаше.

Книгата от 1912 година нанесе шок на Еймъри, след като установи рязкото намаляване на броя на ценните акции и чувствителния спад на приходите. В случая с парите на Биатрис нещата не бяха тъй силно изразени, но беше очевидно, че баща му бе посветил предходната година на няколко несполучливи спекулации в нефтодобива. Съвсем незначителна част от нефтения бизнес беше изгоряла, но Стивън Блейн се бе опърлил доста жестоко. Следващата и по-следващата, и по-следващата години показваха сходно снижаване и за първи път Биатрис бе започнала да харчи от собствените си пари за поддържане на къщата. И все пак през 1913 година сметката за нейния лекар достигаше девет хиляди долара.

Относно точното състояние на деловите работи мистър Бартън беше доста неясен и уклончив. В последно време били направени капиталовложения, за чийто резултат било все още рано да се съди, а освен това той се опасяваше, че са били извършени още спекулации и борсови сделки, за сключването на които не са се допитвали до него.

Едва след няколко месеца Биатрис писа на Еймъри какво е действителното им финансово положение. От цялото състояние на родовете Блейн и О’Хара бе останало само имението в Лейк Джинива и приблизително половин милион долара, вложени този път в традиционните шестпроцентови облигации. Всъщност, обясняваше му Биатрис, при първия сгоден случай тя щяла да обърне парите в акции на железопътните и трамвайните компании.

Уверена съм (писа тя на Еймъри), че ако изобщо има нещо, в което можем да сме сигурни, то е, че хората не желаят да стоят на едно място. Този човек Форд несъмнено е извлякъл максималното от същата идея. Така че давам указания на мистър Бартън да проучи Северната тихоокеанска железница и тия „Бьрзотранзитни компании“, както наричат трамвайните линии. Никога няма да си простя, че не купих акциите на „Витлеемска стомана“. Чувам поразителни неща за фирмата. Ти трябва да се заловиш с финансовото дело, Еймъри. Сигурна съм, че ще ти легне на душата. Започва се като куриер или може би касиер, а оттам се израства нагоре почти до безкрайност. Не се съмнявам, че ако бях мъж, само заниманието с парични операции щеше да ми доставя удоволствие; развила съм вече старческа страст към тях. Но преди да продължа, искам да обсъдя нещо с теб. Някоя си мисис Биспам, една изключително любезна дребничка дама, с която се запознах на чай преди няколко дена, ми каза, че синът й, който следва, в Йейл, й писал как в университета всички момчета носели през цялата зима лятното си бельо, а на туй отгоре излизали, с мокри коси и по леки обувки даже в най-студените дни. Послушай ме, Еймъри, не зная дали и в Принстън страдате от същата мания, но не искам да правиш подобни глупости. Те водят не само до пневмонии и детски паралич, но и до всякакви белодробни заболявания, към които ти си особено предразположен. Човек не може да си позволява шеги със здравето. Отдавна съм се убедила в това. Нямам намерение да ставам смешна, както несъмнено правят повечето майки, като настоявам да си слагаш шушоните, макар да помня как веднъж по Коледа ти ги носи през цялата ваканция напълно разкопчани, странно шляпаше с тях и отказваше да ги закопчаеш, защото всички деца ходели така. А на следващата Коледа не склони да обуеш дори галоши, колкото и да те молих. Ти, мили, си вече почти на двайсет години и аз не мога постоянно да съм до теб, за да следя постъпваш ли разумно.

Това писмо излезе съвсем делово. Предупредих те в предишното, че когато на човек не му стигат парите, за да прави онова, което поиска, той става доста прозаичен и къщовен, но ние все още имаме предостатъчно за всичко, стига да не сме прекалено екстравагантни. Пази се, скъпо мое момче, и гледай да ми пишеш поне веднъж в седмицата, защото си представям невероятни ужаси, ако не получа вест от теб,

Любеща твоя

Мама

Първо явление на определението „характер“

Монсеньор Дарси покани Еймъри да му погостува една седмица по Коледа в палата „Стюарт“ на реката Хъдсън и двамата изкараха часове наред в дълги разговори пред камината. Монсеньор бе натежал, но дори това само бе добавило към неговото достолепие и Еймъри почувства успокоение и сигурност, когато потъна в ниското кресло и запалвайки пура, се приобщи към уравновесеността на средната възраст.

— Мисля да напусна университета, монсеньор.

— Защо?

— Кариерата ми се стопи като дим. Може да си мислите, че е дребнаво и така нататък, но…

— Съвсем не е дребнаво. Мисля, че е много важно. Разкажи ми отначало докрай. За всичко, което си правил, откак се в видяхме за последен път.

Еймъри разказа. Подробно проследи разсредоточаването на своите егоцентрични маршрути и за половин час равнодушието в гласа му изчезна.

— А какво ще правиш, ако напуснеш университета? — попита монсеньор.

— Не зная. Искам да пътувам, но естествено, тази досадна война ми пречи да осъществя намерението си. Освен това майка ми ще се възмути, ако не завърша. Просто не знам какво да правя. Кери Холидей ме убеждава да се запишем заедно в ескадрилата „Лафайет“.

— Сам знаеш, че не желаеш истински да напуснеш университета.

— На моменти желая — тази вечер например съм готов да го оставя на секундата.

— За да направи човек такова нещо, животът трябва да му е омръзнал доста повече, отколкото, струва ми се, на теб. Познавам те.

— Боя се, че сте прав — неохотно се съгласи Еймъри. — Просто ми изглежда лек изход от всичко. Само като си помисля, че ще се заточи още една безсмислена година.

— Разбирам те, но да ти кажа истината, не се безпокоя за теб. Мисля, че се развиваш съвсем естествено.

— Не — възрази Еймъри. — За една година изгубих половината от личността си.

— Нищо подобно! — засмя се монсеньор. — Изгубил си значителна част от суетата си, това е всичко.

— Боже мой! Защо тогава имам чувството, сякаш съм в „Сейнт Риджисис“!

— А не трябва. — Монсеньор поклати глава. — Онова тогава беше нещастие, сега е за добро. Всичко стойностно, което ще стигне до теб, няма да дойде по проходите, из които ти търси дявол знае какво миналата година.

— А може ли да има по-неблаготворно нещо от сегашното ми безразличие?

— Едва ли, ако го разглеждаш само за себе си… но ти се развиваш. То ти е освободило време да мислиш и сега отхвърляш нещо от твоя стар баласт от представи за успеха, за свръхчовека и тъй нататък. Хора като нас с теб не могат да приемат теориите в тяхната цялост, както бе сторил ти. Ако съумеем да направим следващата стъпка и отделяме по час на ден за размисъл, можем да постигнем чудеса, но стигне ли се до някоя монолитна идея, повеляваща сляпо подчинение, тогава просто ставаме за смях.

— Само че аз не мога да направя следващата стъпка, монсеньор.

— Еймъри, ще ти доверя нещо, което пред никого не съм признавал — самият аз съвсем наскоро се научих на това. В състояние съм да свърша сто други работи, които идват подир следващата стъпка, но точно в нея все още се препъвам, както ти в математиката тази есен.

— А какво ни задължава да правим следващата стъпка? На мен тя никога не ми изглежда необходима.

— Трябва да я правим, защото не сме личности, а характери.

— Добре звучи… но какво означава това?

— Личността е онова, което си си въобразил, че представляваш, онова, което твоите Кери и Слоун, както ми разказваш, очевидно са. Личността е почти изцяло физическа категория. Тя смалява хората, в които се подвизава — виждал съм я да се стопява след дълго боледуване например. Но докато действа, личността пренебрегва „следващата стъпка“. А характерът натрупва. Представата за него никога не се отделя от постъпките. Той е пилон, който може да бъде окичен с милион неща, дори и лъскави, както е в нашия случай, но с хладен разум извлича полза от тези неща.

— Само че някои от моите най-лъскави атрибути се отрониха от мен точно когато ми потрябваха — разпалено продължи сравнението Еймъри.

— Много добре, когато почувстваш, че натрупаният ти престиж и талантът ти, и всичко останало е отпаднало от теб, не обръщаш внимание на когото и да е, справяш се с всички без никакви затруднения.

— Но от друга страна, без моите атрибути аз съм безпомощен!

— Несъмнено.

— Идеята ви си я бива.

— Ето че стигаш вече до разчистено начало — начало, от което Кери и Слоун са лишени по природа. От теб отхвърчаха три-четири дрънкулки и в пристъп на засегнато самолюбие ти отръска от себе си всички останали. Сега трябва да натрупаш нови и колкото по-напред ги търси погледът ти, толкова по-добре. Само не забравяй — следващата стъпка!

— Как хубаво изяснявате нещата!

Разговаряха все в тоя дух — най-често за себе си, понякога за философия и религия и за живота, съответно като игра или тайнство. Свещеникът сякаш отгатваше мислите на Еймъри, преди още да се прояснят в главата му, тъй сродни бяха умовете им по устройство и насоченост.

— Защо според вас аз все съставям списъци? — попита го една вечер Еймъри. — Списъци на всякакви неща?

— Защото имаш средновековно съзнание — отговори му монсеньор. — И аз съм такъв. Това е страстта да класифицираш, за да откриеш типа.

— Желание да стигнеш до нещо определено.

— Това е сърцевината на схоластическата философии.

— Преди да дойда тук, бях започнал да си мисля, че ставам твърде ексцентричен. Сега ми се струва, че е било само поза.

— Не се безпокой за това. Да не позираш, за теб може да е най-голямата от всичките ти пози. Позирай, но…

— Да?

— Прави следващата стъпка.

След като се върна в университета, Еймъри получи няколко писма от монсеньор, които му дадоха обилна храна за егоцентрични размишления.

Боя се, че ти внуших твърде силно чувство за несъкрушима безопасност, трябва да знаеш, че го сторих, защото вярвам в неизчерпаемата ти способност да полагаш усилия и ни най-малко от глупавото убеждение, че ще постигаш нещата без борба. Някои черти на твоя характер ще се наложи да приемеш за даденост, макар че трябва да се пазиш да не споделяш за тях с други хора. Ти си нечувствителен, почти неспособен да обичаш, проницателен си, без да си лукав, и си суетен, без да си горд.

Не се поддавай на чувство за малоценност; в живота често ще ти се случва да проявяваш най-лошото от себе си, когато мислиш, че си показал най-доброто; и не се притеснявай, че изгубваш „личността“ си, както упорито се изразяваш; на петнайсет години ти разпръскваше лъчезарието на ранното утро, на двайсет ще заструи от теб тъжният блясък на луната, а когато станеш на моите години, ще излъчваш като мен меката златиста топлина на късния следобед.

Ако ми пишеш, моля те писмата ти да бъдат естествени. Последното, оная дисертация върху архитектурата, беше повече от ужасно — тъй „дълбокомислено“, та си представям, че живееш а интелектуален и емоционален вакуум; и се въздържай да разграничаваш твърде рязко хората на типове; ще разбереш, че докато са млади, те обезпокоително прескачат от една категория в друга, и ако ти високомерно прилепваш етикета на всеки, който пресече пътя ти, само набутваш пружиненото човече в кутийката му, но то ще изскача и ще ти се хили в лицето, когато започнеш да влизаш в истински враждебни отношения със света. Много по-полезен фар в момента може да ти бъде идеализирането на някой велик човек като Леонардо да Винчи.

Ти неминуемо ще имаш и полети, и падения, както беше с мен на младини, но непременно запази яснота на съзнанието и ако разни глупаци и мъдреци дръзнат да те съдят, не вини себе си прекалено.

Казваш, че само условностите те опазват в правия път с оная „женска история“, но нещата са по-сложни, Еймъри. Тук се намесва твоят страх, че веднъж започнеш ли, не можеш да се спреш; склонен си да се поддадеш на полудата, знам много добре за какво говоря; спасява те твоето получудотворно шесто чувство, благодарение на което предусещаш злото, спасява те полуосъзнатият ти страх от бога, който носиш в сърцето си.

На каквото и да се посветиш — религия, архитектура, литература, — уверен съм, че ще се чувстваш много по-защитен, ако се приобщиш към лоното на църквата, но нямам намерение да залагам на карта въздействието си над теб, като те убеждавам, защото дълбоко в себе си не се съмнявам, че „черната бездна“ на папизма зее под теб. Пиши ми скоро.

С обич и преданост

Тейър Дарси

През този период дори четенето на Еймъри се обезцвети. Той заби още по-навътре в мъгливите глухи улички на литературата: Юнсманс, Уолтър Пейтьр, Теофил Готие и по-колоритните страници от Рабле, Бокачо, Петроний и Светоний. Една седмица, от най-общо любопитство, той прерови личните библиотеки на състудентите си и откри, че библиотеката на Слоун е типичен образец: съчинения на Киплинг, О’Хенри, Джон Фокс младши и Ричард Хардинг Дейвис; „Какво трябва да знае всяка жена на средна възраст“, „Зовът на Юкона“, луксозно издание на Джеймс Уитком Райли, богат избор от разпокъсани издраскани учебници и накрая, за негова изненада, едно от собствените му открития в последно време — томче със събраните стихотворения на Рупърт Брук.

Заедно с Том Д’Инвилиърс той се вглеждаше в принстънските светила, дано открие бъдещия основоположник на Великата традиция в американската поезия.

Корпусът на първокурсниците тази година се оказа много по-интересен от изцяло оеснафения Принстън отпреди две години. Животът изненадващо се одухотвори, макар че бе пожертвано нещо от спонтанното очарование на начинаещите. Старият Принстън никога не би забелязал Танадюк Уайли. Танадюк беше второкурсник с огромни уши и когато издекламираше „Вихър засмуква земята надолу през зловещите луни на обречени поколения!“ и думите му караха останалите смътно да се чудят защо не им звучат съвсем понятно, те все пак нито веднъж не се усъмниха, че са откровение на една свръхдуша. Така поне ги приемаха Том и Еймъри. Те казаха съвсем сериозно на Танадюк, че притежава Шелиев дух, и печатаха неговите ултрасвободни стихове и поетичната му проза в „Насау Литерачър Магазин“. Но геният на Танадяк жадно попиваше многобагрието на епохата и за тяхно най-голямо разочарование той скоро се пристрасти към бохемския живот. Така че вместо за „лунни вихри в пладнето“ взе да им говори за Гринич Вилидж и вместо с Шелиевите „деца-блянове“, с които бе угощавал очакващото им възхищение, започна да общува със съвсем неакадемични зимни музи в отшелничество между Четирийсет и втора улица и Бродуей. Затова отстъпиха Танадюк на футуристите, след като решиха, че и той, и крещящите му вратовръзки ще са по на място там. Том му даде прощален съвет две години да се въздържа от писане и да прочете четири пъти събраните съчинения на Алекзандър Поуп, но при намека на Еймъри, че Поуп би въздействал на Танадюк, колкото мазолек на разстройство, те се отдалечиха, прихнали в смях, и решиха, че въпросът дали този гений е прекалено голям или прекалено дребен за тях е ези-тура.

Еймъри отбягваше с презрение популярните преподаватели, които всяка вечер удостояваха свитите си от обожатели с плоски епиграми и с ликьор в чашки като напръстници. Разочарован беше също и от усещането за всеобща несигурност в материята на всеки предмет, която, изглежда, вървеше ръка за ръка с дребнава взискателност в преподаването; възгледите му се оформиха в кратка сатира със заглавие „На лекция“ и той убеди Том да я отпечата в „Насау Лит“:

Глупако, добър ден…

В три дни от седем

на твоите лекции сломени дремем.

Жадуващите ни души се дразнят

от твойто „даа“, по философски мазно.

Но — пей ни пак, свири, балсам изливай

пред нашто кротко стадо… то заспива.

Че ти си ученик — върви мълва:

наскоро ти геройски изкова

един конспект, съвсем по нашата представа

за древна тухла, тънеща в забрава.

Подуши мъдро мухъла вековен,

изпълни своите ноздри с прах отровен,

а след това достойно се изправи —

с изкихване могъщо го представи.

Но ето — този, който е до мен,

един зубрач, признат за просветлен —

след малко може с трепет натегачът,

с ръка нетърпелива, с вид най-мрачен,

да стане и пред теб да обясни

как се е ровил дълго — нощи, дни

— из твойта книга… Ще те изчервява.

За по-узрял от нас ще се представя.

Ще се похилите лицеприятно

— ох! ах! — и пак на работа обратно…

 

„Сър, беше месец всеки ден за мен —

почитайки ви, бях осведомен

(от най-разнообразните бележки

в полето), че до днес съм правил грешки —

че евтино-безгрижната словесност

с каноните критически съм смесвал…“

„Уверен ли сте, драги, че съм прав?“

„Да! Не е Шоу авторитетът здрав!“…

Ала зубрачът с туй, което каза,

в миг твойта същност разгроми и смаза.

 

Но пак те срещам — тук и там — навред…

За Шекспир имаш стол на първи ред…

Една звезда покорна, цяла в плесен,

за теб, педантът, вече пее песен.

И всеки радикал изпада в шок:

О, Боже! Атеист, а ортодокс?!

Самата трезвост вместо теб говори,

пред публиката щом уста отвориш.

 

Книжовниците даже съблазняваш,

търпим разсъдък, с твоята представа

за истина — сияйна, вездесъща

(включая Кант и генерал Бут също…)

Така до днес от шок на шок прелитал

живееш — празен, бледен утвърдител…

 

След проповед — с клепачи зачервени

се будят сто деца благословени —

с два лафа те залъгват, а с крачета

под чиновете бият по паркета…

Но забрави, че в свят ограничен

от вечната Прозявка си роден!

През април Кери Холидей напусна университета и отплава за Франция, за да се запише в ескадрила „Лафайет“. Завистта и възхищението, които изпита Еймъри пред тази постъпка, бяха удавени от едно негово преживяване, чиито значимост той така и не успя безпристрастно да оцени, но което въпреки това не му даде покой през следващите три години.

Дяволът

В полунощ излязоха от „Хийли“ и се пренесоха с такси в „Бистолари“. Бяха четирима — Аксия Марлоу и Фийби Колъм, професионални танцьорки от водевила „Лятна градина“, Фред Слоун и Еймъри. Вечерта сякаш едва започваше и те чувстваха тъй особен прилив от свръхенергия, че нахълтаха в заведението като сатири и вакханки.

— Четирима идем бара ви да видим — изкряска Фийби. — Кажи на келнера веднага масата да слага!

— Накарай ги да ни изсвирят „Преклонение“ — извика му Слоун. — Вие двамата поръчайте нещо, а ние с Фийби ще ги смаем с танцова класа.

И се изгубиха в опиянената тълпа. Аксия и Еймъри, познати едва от един час, си пробиха път след някакъв келнер до една чудесно разположена маса. Седнаха и се огледаха.

— Я виж, Финдъл Марготсъи от Ню Хейвън! — надвика тя врявата. — Здрасти, Финдъл! Ехо!

— О, Аксия! — гръмко я приветства той. — Ела на нашата маса.

— Не! — изсъска Еймъри.

— Не мога, Финдъл, не съм сама! Обади ми се утре към един!

Финдъл, безличен гуляйджия от редовната клиентела на „Бистолари“, й отговори нещо неразбираемо и се извърна към пищната блондинка, която се опитваше да води по претъпкания дансинг.

— Кръгъл глупак по рождение — определи го Еймъри.

— Ами, добре си е момчето. Ето го и нашия смотан келнер. Ако питаш какво искам — двойно дайкири.

— Четири да бъдат.

Тълпата кръжеше, разместваше се, сменяше посоките. Състоеше се предимно от студенти, омесили се с някоя и друга бродуейска отрепка от мъжки пол и с жени от два типа, по-добрият от които представляваха професионалните танцьорки. Общо взето, типична публика с типичен начин на веселие. Около три-четвърти от посетителите бохемстваха за показ, поради което забавлението беше безобидно и приключваше пред вратата на заведението достатъчно навреме, та да не бъде пропуснат влакът в пет часа за Йейл или за Принстън; около една четвърт обаче продължаваха и в по-дрезгавите часове, като обираха странна прах от странни свърталища. Прекарването на четиримата бе замислено като безобидно. Фред Слоун и Фийби Колъм бяха стари приятели; Аксия и Еймъри — нови. Но необяснимите неща се пръкват в нощна доба и невъзможното, което тъй рядко се вестява в заведенията — пристани на прозата и еднообразието, — дебнеше в готовност да доунищожи в очите на Еймъри избледняващата романтика на Бродуей. Начинът, по който стана, бе тъй неизразимо ужасяващ, тъй невъобразим, че впоследствие той нито веднъж не помисли за случилото се като за нещо преживяно, а като за елена от одиплена в мъгла трагедия, разразила се далеч отвъд воала на живота, която имаше безспорен смисъл и той трябваше да го долови.

Около един часа се преместиха в „Максим“, а два ги свари в „Девиниер“. Слоун се бе наливал методично и го люлееше променлива възбуда, но Еймъри бе досадно трезвен; не бяха попаднали на ни един от старите разпътници, вечно черпещи с шампанско, с които често ги събираха нюйоркските им набези.

Танцът свърши и докато се промъкваха към местата си, Еймъри усети, че някой го наблюдава от една съседна маса. Обърна се и хвърли разсеян поглед… мъж на средна възраст в свободен кафяв костюм седеше сам мъничко встрани от масата и напрегнато наблюдаваше компанията им. Когато очите му срещнаха погледа на Еймъри, той едва забележимо се усмихна. Еймъри се обърна към Фред, които тъкмо сядаше.

— Кой е тоя пребледнял глупак, дето ни е зяпнал? — възнегодува той.

— Къде? — провикна се Слоун. — Сега ще го изхвърлим! — Надигна се, заклати се и се вкопчи в стола си. — Къде е?

Аксия и Фийби изведнъж се наведоха през масата една към друга, нещо си пошепнаха и преди Еймъри да се опомни, четиримата се придвижваха към вратата.

— Сега накъде?

— У нас — предложи Фийби. — Имам коняк и газирана вода. Тази вечер тук е страшно заспало.

Еймъри започна бързо да съобразява. Почти не беше пил и реши, че ако удържи и по-нататък, няма нищо лошо да остане с компанията. Всъщност може би дори бе длъжен да постъпи така, за да държи под око Слоун, който не беше в състояние да разсъждава. Така че хвана Аксия под ръка и задушевно притиснати в таксито, се понесоха отвъд центъра, а после спряха пред висок белокаменен блок… За цял живот запомни тази улица… Широка, обточена от двете страни с еднакви високи белокаменни сгради, прободени от тъмни прозорци; простираха се, докъдето стига погледът, облени в остра лунна светлина, в която тлееха с тебеширена бледнина. Представи си таблото с ключовете във всяка от тях, негърчето портиер и мрачния асансьор; блоковете — осеметажни, апартаментите — тристайни-четиристайни. Почувства леко облекчение, когато влезе във веселата всекидневна на Фийби и се отпусна на канапето, докато момичетата отидоха да потършуват за закуски.

— Фийби е страхотна мадама — довери му тихо Слоун.

— Аз ще остана само половин час — каза твърдо Еймъри. И се обезпокои да не е прозвучало надуто.

— Дяволите да те вземат! — възмути се Слоун. — Още не сме влезли, какво си се разбързал.

— Не ми харесва това място — сопна се Еймъри — и не ми се яде.

Фийби се появи със сандвичи, бутилка коняк, сифон и четири чаши.

— Разливай, Еймъри — каза тя, — да пием за Фред Слоун, задето тъй чудесно и изискано носи на пиене.

— Да — включи се Аксия, влизайки в стаята, — и за Еймъри. Харесва ми Еймъри.

Тя седна до него и склони жълторусата си глава на рамото му.

— Аз ще налея — предложи Слоун, — а ти, Фийби, се заеми със сифона.

Напълниха чашите върху подноса.

— Готови, започваме!

Еймъри се поколеба, с ръка на чашата.

За миг изкушението плъпна в него като топъл вятър, въображението му пламна и той пое чашата от Фийби. И тук свърши всичко, защото в секундата, в която взе решението си, той вдигна поглед и на десет стъпки от себе си видя човека от заведението и при стъписаното му отскачане чашата се изплъзна от протегнатата му ръка. Човекът седеше на дивана в ъгъла, полуоблегнат на купчината възглавници. Лицето му имаше същия восъчно-жълтеникав цвят като в заведението; не беше матово пръстения тен на мъртвец (по-скоро мъжествена бледост), не можеше да се каже и че е нездравословен; а като на силен мъж, трудил се в мина или изнемогвал по нощни смени във влажно време. Еймъри го огледа внимателно и дълго време след това можеше да го нарисува с най-малките подробности. Устата му беше от онези, които наричат откровени, очите му, спокойно сиви, с оттенък на въпрос в тях, бавно обходиха всеки от групата. Ръцете му приканиха вниманието на Еймъри; не бяха красиви, но бяха гъвкави, обладаваха костелива сила… нервни ръце, небрежно положени върху възглавниците и в непрекъснато движение, защото пръстите им конвулсивно се разширяха и затваряха. Тогава изведнъж Еймъри забеляза краката и с нахлуването на кръвта в главата му разбра, че го впримчва страхът. Краката бяха съвсем сбъркани… с противоестественост, която по-скоро се чувства, отколкото се разбира… като скрит порок в порядъчна жена или кръв върху коприна; едно от ония смразяващи несъответствия, от които в малкия ти мозък нещо полазва. Носеше не обувки, а някакво подобие на полумокасини с изострени, завърнати нагоре върхове, като обувките от XIV век. Бяха тъмнокафяви, а пръстите му сякаш изпълваха до края носовете… Бяха неизразимо ужасяващи…

Сигурно бе произнесъл нещо или видът му бе проговорил, защото гласът на Аксия долетя от преизподнята странно благ:

— Какво става с Еймъри! Горкичкият, лошо му е. Главата ли ти се замая, Еймъри?

— Не виждате, ли оня човек! — изкрещя Еймъри, сочейки към дивана в ъгъла.

— Лилавата зебра ли! — изпищя Аксия закачливо. — Луууу! Лилавата зебра фиксира Еймъри!

Слоун тъпо се изсмя.

— Пипна ли те лилавата зебра, Еймъри?

Настъпи тишина… Мъжът присмехулно гледаше Еймъри… След време от далечината достигнаха до слуха му човешките гласове:

— Мислех, че не пиеш — язвително отбеляза Аксия, но гласът й го погали. Диванът, върху който седеше човекът, цял се раздвижи като жив; раздвижи се като нажежен въздух над асфалт, като гърчещи се червеи…

— Къде! Почакай! — Ръката на Аксия хвана неговата. — Еймъри, скъпи, не си тръгвай!

Той вече бе преполовил пътя до вратата.

— Еймъри, не ни оставяй!

— Лошо ли ти е?

— Поседни и ще ти мине!

— Пийни вода.

— Глътни един коняк.

Асансьорът се намираше на две крачки от вратата и негърчето бе побледняло в дрямката си до оттенъка на сивосинкав бронз. Краката… краката.

Докато плавно спираха на партера, краката се очертаха върху подовата настилка в болно-мъждивата светлина.

В сляпата уличка

Над дългата улица пълзеше луната. Еймъри й обърна гръб и тръгна. На десет-петнайсет крачки зад него отекваха стъпките. Като бавни капки, леко, но настойчиво напомнящи за себе си при падането. Сянката на Еймъри бягаше на десет разкрача пред него, а меките обувки като че ли на също толкова отзад. С инстинкта на дете Еймъри потърси закрила в синята сянка на белите здания, за мъчителни секунди пресичаше лунните ивици, а веднъж не удържа и се понесе в тежък бяг с тромаво препъване. После внезапно се закова. Трябва да се стегне, помисли си. Устните му бяха пресъхнали и ги облиза.

Ако срещне някой добър човек… Останали ли са добри хора на земята, или сега всички вече живеят в бели блокове? И дали тях също ги преследват на лунна светлина? Но ако срещне някой добър човек, който ще го разбере и ще чуе тези зловещи бързи стъпки… Ненадейно черен облак зави луната и стъпките проехтяха по-близо. Когато бледият блясък отново плъзна по корнизите, чу ги досами гърба си и му се стори, че усеща тихо дишане. Тогава изведнъж осъзна, че стъпките не са зад него, че никога не са били отзад, че са отпред и че той не се спасява от тях, а ги следва… следва ги. Хукна ослепял, стиснал юмруци, сърцето му думкаше. В далечината напред изникна черна точка и бавно прие човешко очертание. Но за Еймъри това вече нямаше значение; той свърна от улицата и се стрелна в задънена пресечка, тясна и тъмна, воняща на застояла гнилоч. Заизвива през дълга криволичеща чернота, заключена за лунозарието, едва избило в тънки ивици и петънца… внезапно се строполи, запъхтян и на ръба на силите си, в някакъв ъгъл на оградата. Стъпките отпред пресекнаха, но той долавяше леко и непрестанно местене като плисък на вълни около кей.

Зарови лице в ръцете си, покри очите си, запуши ушите си колкото можа по-плътно. През цялото това време нито веднъж не му мина през ума, че бълнува или е пиян. Тъй изострено бе чувството му за реалност тази вечер, както никога материалното не бе го обладавало. Разумът му сякаш безводно се подчиняваше на това усещане и то прилягаше като ръкавица на всичко, преживяно някога от него. И не го объркваше. Беше като уравнение, чието решение знаеше, но бе неспособен да го изведе. Ужасът вече бе далеч зад него. Той бе пропаднал надолу през тънката му коричка и сега си пробиваше път през предели, в които ония крака и страхът от белите стени бяха истински живи същества, същества, които трябваше да приеме. Едва в най-затънтеното кътче на душата му припламваше искра и биеше тревога, че нещо го дърпа надолу и се кани да го отмъкне през врата, която да затръшне зад гърба му. А хлопнеше ли тя, щяха да му останат само стъпките и белите подлунни здания и може би самият той щеше да бъде една от тези стъпки.

През петте или десетте минути, докато чакаше в сянката на оградата, тази искра не угасна… не откри впоследствие по-точен израз да го назове. Помнеше, че бе извикал с пълен глас:

— Искам да бъда с някой глупак! О, прати ми някой! — изплака на черната ограда срещу него, в чиято сянка стъпките шушнеха… шушнеха. Изглежда, че „глупав“ и „добър“ се бяха смесили някак чрез стари асоциации. Това пожелание не бе израз на волята му, ни най-малко — волята го бе заставила да побегне от движещата се фигура на улицата; инстинктът в почти чисто състояние бе отправил зов, наслоявано пласт по пласт унаследено предание или дива молитва, покълнала отколе тази нощ. После нещо се преобрази, сякаш в далечината глухо звънна гонг, и пред очите му се мярна едно лице над двата крака, бледо лице, разкривено от безмерна злина, която го гърчеше като пламък във вятъра. В бягащия миг, в който гонгът прозвуча и отекна, той осъзна, че лицето бе на Дик Хъмбърд.

Скоро след това скочи на крака, смътно проумявайки, че няма вече звуци и че е сам в изсивяващия мрак на сляпата уличка. Беше студено и той отмерено затича към светлината, която вече къпеше булеварда в отворения й край.

На прозореца

Беше късна сутрин, когато го сепна бясното звънене на хотелския телефон до леглото му и той си спомни, че бе поръчал да го събудят в единайсет. Слоун звучно хъркаше, дрехите му бяха свлечени на купчина до кревата. Облякоха се и закусиха в мълчание, после тръгнаха навън да глътнат малко въздух. Умът на Еймъри работеше бавно, опитваше се да възприеме случилото се и да отдели в хаоса от образи, задръстил паметта му, парцаливите късчета истина. Ако тази утрин бе хладна и сива, той за миг щеше да улови юздите на миналото, но Ню Йорк бе споходен от един от тъй редките си майски дни, в които въздухът на Пето Авеню е пивко леко вино. Доколко и какво точно помнеше Слоун, изобщо не вълнуваше Еймъри; очевидно у Слоун нямаше и капчица от нервното напрежение, което бе спипало Еймъри и го режеше напред-назад като стържещ трион.

После над тях надвисна Бродуей и от вавилонската глъч и гримираните лица на Еймъри изведнъж му се повдигна.

— За бога, да се връщаме! Да се махаме от това… от това място!

Слоун го погледна удивен.

— Моля?

— Тази улица е чудовищна! Тръгвай, връщаме се на авенюто.

— Да не би да искаш да кажеш — произнесе равнодушно Слоун, — че заради неиздръжливия ти стомах, от който снощи се държа като побъркан, кракът ти няма да стъпи повече на Бродуей?

Еймъри моментално го причисли към тълпата и от щастливкото с непринудено чувство за хумор Слоун се превърна в една от злите муцуни, които се носеха в нечистия поток.

— Слушай, човек! — кресна тъй високо, че хората от ъгъла се обърнаха и ги изгледаха. — Това тук е кал и ако не я виждаш, значи самият ти си кал!

— Какво съм виновен аз! — заинати се Слоун. — На теб става ли ти нещо? Стари угризения ли са те сръфали? Сега щеше да си кукла, ако снощи бе останал с нашата малка компания до края.

— Тръгвам си, Фред — промълви бавно Еймъри. Коленете му трепереха и знаеше, че остане ли минута повече на тази улица, ще тупне на земята. — Ще обядвам във „Вандербилт“.

Закрачи бързо и сви към Пето Авеню. В хотела се почувства по-добре, но когато влезе в бръснарницата с намерението да му направят масаж на главата, миризмата на помади и одеколони извика в паметта му порочната извивка в усмивката на Аксия и той излезе припряно. На прага на стаята му го заля нечакана чернота, плисна покрай тялото му и се раздели като две течения на една река.

Когато дойде на себе си, знаеше, че са минали няколко часа. Добра се до леглото и се захлупи по лице, обзет от смъртен страх, че полудява. Имаше нужда от хора, хора, от някой нормален, глупав и добър човек. Не знаеше от колко време лежи неподвижно. Усещаше, че малките парещи вени на челото му са набъбнали, и ужасът го стегна като гипс. Почувства как отново пробива тънката коричка на паниката, този път нагоре, и едва сега успя да различи призрачния сумрак, от който се изтръгваше. Явно отново бе потънал в сън, защото, когато дойде на себе си следващия път, бе платил сметката в хотела и климаше в едно такси, спряло пред вратата. Лееше се дъжд като из ведро.

Във влака за Принстън не срещна ни едно познато лице, само тълпа изнурени от работа филаделфийци. Присъствието на една гримирана жена срещу него през пътеката предизвика нов пристъп на гадене и той смени вагона, след което направи опит да се съсредоточи върху една статия в популярно списание. Улови се, че препрочита отново и отново един и същ пасаж, затова се отказа, наведе се уморено и притисна горещото си чело о влажния прозорец. Във вагона (за пушачи) бе горещо и задушно от наслоените миризми на почти цялото разноплеменно население на щата. Отвори прозореца и потръпна от облака мъгла, който го връхлетя. Двучасовото пътуване му се стори като двудневно и той едва не изкрещя от радост, когато изплуваха кулите на Принстън и през синия дъжд заблещукаха жълтите квадратчета.

Том стоеше прав посред стаята и замислено разпалваше изгасналата си пура. Еймъри остана с впечатлението, че когато го видя, Том изпита облекчение.

— Снощи те сънувах в идиотски сън — прозвуча през дима от пурата дрезгавият му глас. — Имах чувството, че си в беда.

— Не ми го разказвай! — почти изпищя Еймъри. — Дума да не си издумал. Грохнал съм, изстискан съм.

Том го изгледа подозрително, после се отпусна в креслото и разтвори тетрадката си по италиански. Еймъри хвърли шапката и сакото си на пода, разхлаби вратовръзката си и взе напосоки от лавицата един роман на Уелс.

„Уелс е нормален — помисли си, — а ако не свърши работа, ще почета Рупърт Брук.“

Мина половин час. Навън се вдигна вятър и Еймъри подскочи, когато мокрите клони се разлюляха и ноктите им задраскаха по прозореца. Том се бе вдълбочил в работата си и само драсването на някоя клечка кибрит или проскърцването на кожената тапицерия, когато се размърдваха в креслата си, нарушаваха тишината в стаята.

И изневиделица, сякаш изсъска светкавица, всичко се преобърна. Еймъри изопна гръб в креслото и застина вледенен. Том бе втренчил поглед в него, а долната му устна смаяно висеше.

— Господи, помогни! — извика Еймъри.

— Боже милостиви! — изкрещя Том. — Погледни назад!

По-бърз от мълния, Еймъри се извъртя. Видя само тъмното стъкло на прозореца.

— Изчезна — обади се гласът на Том след няколко секунди в безмълвен ужас. — Нещо те гледаше.

Тресейки се неудържимо, Еймъри се отпусна назад в креслото.

— Трябва да ти разкажа — започна той. — Преживях истински ад. Мисля, че… видях дявола… или някакво негово подобие. Какво лице видя преди малко? Не, не — добави бързо, — не ми го описвай!

И разказа всичко на Том. Когато свърши, беше полунощ, а после, запалили всички лампи в стаята, двете сънени треперещи момчета си четоха един на друг на глас от „Новият Макиавели“^[1], докато зората се подаде иззад „Уидьрспун Хол“ и новият брой на „Принстониън“ тупна до вратата, а майските птички приветстваха слънцето след нощния дъжд.