Еймъри забеляза само пищната слънчева светлина, която пълзеше през дългите зелени морави, танцуваше по ламаринените первази на прозорците и плуваше около върховете на шпилове, кули и назъбени стени. Постепенно осъзна, че наистина крачи по университетското градче, смутен, задето носи куфар, и развиващ непозната склонност да гледа напрегнато напред, когато минава покрай някого. Неведнъж бе готов да се закълне, че хората се обръщат да го огледат неодобрително. Разтревожи се смътно дали нещо не е в ред с дрехите му и съжали, че не се бе обръснал сутринта във влака. Усещаше се излишно вдървен и непохватен сред тези гологлави младежи в бели спортни панталони, вероятно от средните или горните курсове, съдейки по вещия вид, с който се разхождаха.

Откри, че № 12 на площад Университетски е голяма разнебитена сграда, в момента очевидно необитаема, макар да му бе известно, че в нея обикновено се подслоняват десетина първокурсници. След кратка схватка с управителката се запъти на изследователска обиколка, но едва отминал една пресечка, с ужас осъзна, че сигурно е единственият мъж в града, който носи шапка. Бързо се върна на № 12, остави бомбето си и се появи отново вън гологлав, зашля се по улица Насау, спря пред една витрина да разгледа изложените снимки на звездите на спорта, сред които имаше една голяма на Алънби, капитана на отбора по ръгби, после го привлече фирмата на някаква сладкарница. Това вече бе нещо познато, така че влезе бавно и си избра едно високо столче.

— Шоколадов сладолед — поръча той на един негър.

— Двоен шоколадов? Нещо друго?

— Ами… да.

— Палачинка с бекон?

— Ами… да.

Сдъвка четири и намери, че са много вкусни, после изяде още един двоен шоколадов сладолед и едва тогава се отпусна непринудено. След като огледа бегло меката тапицерия, кожената ламперия и рекламите с момичета, които покриваха стените, той си тръгна и продължи по улица Насау с ръце в джобовете. Постепенно се приучваше да отличава първокурсниците от завършващите, въпреки че фуражките на първокурсниците нямаше да се появят преди следващия понеделник. Онези, които се държаха подчертано очебийно и нервно свойски, бяха първокурсници, защото със самото си пристигане всеки нов контингент от поредния влак незабавно биваше погълнат от гологлавата тълпа в бели обувки, понесла купчини книги, чиято задача като че ли беше безкрай да се размотава по улицата, изпускайки големи кълбета дим от лъщящо-новите си лули. Докато дойде следобедът, Еймъри беше разбрал, че новопристигащите вече го вземат за завършващ, и добросъвестно се стараеше да изглежда едновременно приятно отегчен и небрежно осъдителен — изражение, най-близко до онова, което успя да определи като преобладаващо.

В пет часа вече чувстваше необходимост да чуе собствения си глас и се прибра в своето общежитие, за да разбере дали не е пристигнал още някой. Изкачи се по паянтовото стълбище, огледа примирено стаята си и заключи, че е безнадеждно да прави опити за по-възвишена украса от университетски знамена и снимки на бейзболисти. На вратата се почука.

— Влез.

Слабо лице със сиви очи и с весела усмивка се подаде в процепа.

— Имаш ли чукче?

— Не, съжалявам. Може би ще има мисис Дванайсет, как там й викаха.

Непознатият влезе в стаята.

— И ти ли си пациент на тая лудница?

Еймъри кимна.

— Отвратителна конюшня за наема, който плащаме.

Еймъри не можеше да не се съгласи.

— Мислех да се настаня в самото градче — каза той, — но разправят, че първокурсниците там били толкоз малко, че се чувствали съвсем изгубени. Май ще трябва да седнем и да помислим какво може да се направи.

Сивоокият реши да се представи.

— Казвам се Холидей.

— А аз — Блейн.

Подадоха си ръце бързо и ниско, както беше модно. Еймъри се ухили.

— Къде си карал колеж?

— В „Андоувър“, а ти?

— В „Сейнт Риджисис“.

— Така ли? Братовчед ми е учил там.

Обсъдиха основно братовчеда, а после Холидей съобщи, че в шест има среща с брат си за вечеря.

— Ела да хапнеш с нас.

— Добре.

В „Кенилуърт“ Еймъри се запозна с Бърн Холидей — сивоокият се казваше Кери — и по време на тънката вечеря от постна супа и бледи зеленчуци те зяпаха останалите първокурсници, насядали или на малки групички, които очевидно се чувстваха страшно неудобно, или на големи, които изглеждаха напълно като у дома си.

— Чувам, че столовата била доста лоша — каза Еймъри.

— Такива са слуховете, но сме задължени да се храним там или във всички случаи поне да плащаме.

— Престъпление!

— Наглост!

— Е, в Принстън се налага да преглъщаш какво ли не през първата година. Съвсем като в гаден колеж.

Еймъри се съгласи.

— Но затова пък е щуро — наблегна той. — Не бих отишъл в Йейл за милиони. — Нито пък аз.

— Заловил ли си се с нещо странично? — запита Еймъри по-големия брат.

— Аз не, Бърн ще сътрудничи на „Принс“ — искам да кажа „Дейли Принстониън“, знаеш ли го?

— Зная го.

— А ти?

— Ами… Ще си опитам късмета в отбора по ръгби на първокурсниците.

— Играл ли си в „Сейнт Риджисис“?

— Малко — призна Еймъри, подценявайки факта, — само че напоследък много почнах да слабея.

— Не си слаб.

— Какво да ви кажа, миналата есен бях набит.

— Така ли!

След вечеря отидоха на кино, където находчивите коментари на някакъв студент пред него, а също и дивият рев и виковете в залата докараха Еймъри до възторжено вцепенение.

— Охоо!

— Ах, какво си ми мъжле, колко си голям и силен, а пък — ооох, толкова си нежен!

— Завинтиха се!

— Ето ги, завинтиха се!

— Целувай, бързо целувай дамата!

Една група засвири с уста „Край морето“ и цялата зала поде шумно мелодията. Последва неразбираема песничка, която включваше продължително тропане с крака, а след нея друг безкраен несвързан жален куплет!

Оооо!

работи тя в завода за компоти

ясно, занаятът не е лош,

но ти май ме взе за идиот,

а аз отлично разбирам —

не прави тя компоти цяла нощ!

Оооо!

Докато си пробиваха път навън, стрелкащи и обстрелвани от хладно-любопитни погледи, Еймъри реши, че киното му допада и че иска да му се наслаждава, както му се бе наслаждавала с язвителните си келтски апострофи и с отношение, в което се смесваха критично остроумие и снизходително забавление, редицата пред него на старшите студенти, провесили ръце назад през облегалките.

— Искаш ли сладолед? — попита Кери.

— С удоволствие.

Вечеряха богато, а после, след като се поразходиха още малко, бавно се прибраха на № 12.

— Прекрасна нощ.

— Вълшебна.

— Вие двамата ще си разопаковате ли багажа?

— Като че ли да. Хайде, Бърн.

Еймъри реши да поостане на стълбите и им пожела лека нощ.

В далечината, обръбен от последната ивица дрезгавина, призрачно чернееше огромният дървесен гоблен. Подранилата луна къпеше сводовете в светлосиньо и през воалените лунни процепи като совалка заснова песен в нощта, разнесе се, натежала от тъга, безбрежно преходна, безбрежно скръбна.

Спомни си, че един възпитаник на университета от деветдесетте години му бе разказвал как се бил забавлявал Бут Таркингтън^[1]: заставал насред студентското градче в малките часове на нощта и огласял с тенора си небосвода, като пробуждал смесени чувства у приютилите се в леглата студенти според моментното им настроение.

Сега, далеч откъм смрачения силует на университетския град, една бяла фаланга разкъса тъмнината и крачещи фигури в бели тениски и бели панталони, хванали се за ръце и отметнали глави назад, се залюшка равномерно по улицата:

На връщане — на връщане

към Насау Хол — назад,

на връщане към Най-доброто —

старо-място-в-този свят.

На връщане от този свят

на суета богат,

сияе пътя ни към вкъщи, както се завръщаме

към Насау Хол — назад!

Докато призрачната процесия наближаваше, Еймъри затвори очи. Песента полетя в тъй високи регистри, че отпаднаха всички освен тенорите, които победоносно преведоха мелодията отвъд опасната точка, а после я отстъпиха на приказния хор. Тогава Еймъри отвори очи, почти уплашен, че гледката ще развали богатата илюзия на хармонията.

Въздъхна жадно. Там, начело на белия взвод, вървеше Алънби, капитанът на отбора по ръгби, строен и предизвикателен, сякаш понесъл достойно тежестта на съзнанието, че тази година колежът е заложил надеждите си на него, че всички очакват неговото сухо спортно тяло да доведе до победата яркосините и червени линии.

Омагьосан, Еймъри гледаше как напредва рамо до рамо всяка редица от преплетени ръце, как се размиват лицата над тениските, а гласовете се спояват в победоносен пеан, после процесията прекоси тъмнеещия свод на „Камбъл Арч“ и гласовете стихнаха, завивайки към източния край на студентското градче.

Минутите минаваха, а Еймъри, притихнал, не помръдваше. Яд го беше на нареждането първокурсниците да се прибират след „вечерния час“, защото умираше от желание да скита из уханните призрачни пътеки, където зданието „Уидърспун“ закриляше като сурова майка своите атически деца „Уиг“ и „Клио“, където черната готическа змия на „Литъл“ пропълзяваше до „Кайлър“ и „Патън“, а те пък прехвърляха тайнството през ведрия склон, който се спускаше към езерото.

Бавно в съзнанието му проникна и днешния Принстън — „Уест“ и „Реюниън“, напомнящи за шейсетте години, „Севънти-найн Хол“, червенотухлен и надменен, „Ъпър Пайн“ и „Лоуър Пайн“ като две аристократични елизабетински дами, недоволни, задето съжителстват с магазинери, а над всички, извисени в светлосиния си устрем, внушителните замечтани шпилове на кулите „Холдър“ и „Кливланд“.

Влюби се в Принстън от пръв поглед — в ленивата му красота, в неговата предчуствана значимост, в дивите подлунни пирове на романтични излияния, в красивото му тузарско студентско население и в подмолния борбен дух, просмукал целия им курс. От деня, в който, ококорени и отмалели, първокурсниците насядаха в гимнастическия салон и избраха някой си от „Хил скул“ за свой председател, една знаменитост от „Лорънсвил“ за заместник-председател и бивша хокейна звезда от „Сейнт Полс“ за секретар, до края на втория курс нито за миг не секна тази задъхана борба за обществено надмощие, това неназовано и никога непризвано боготворене на побеждаващия „голям мъж“.

В началото се сближаваха по колежи и Еймъри, единствен от „Сейнт Риджисис“, наблюдаваше как групичките се оформят, разрастват се и отново се пренареждат, от „Сейнт Полс“, от „Хил“, от „Помфрет“, как се хранят на негласно запазени маси, как се обличат в свои ъгли на гимнастическия салон и как несъзнателно се ограждат с укрепителни бариери от не особено важни, но обществено амбициозни единаци, за да се опазят от дружеската и твърде хаотична университетска стихия. От момента, в който осъзна това, Еймъри намрази всички обществени бариери като изкуствени разграничения, налагани от силните, за да препречат пътя на слабите си васали и да държат настрани почти силните.

След като реши, че трябва да бъде един от боговете на випуска си, той се записа за тренировки по ръгби с групата на първокурсниците, на през втората седмица, вече полузащитник и споменат няколко пъти по ъгълчетата на „Принстониън“, си изкълчи коляното достатъчно сериозно, за да отпадне от игра до края на сезона. Това го накара да се оттегли и да обмисли положението.

Под покрива на № 12 се бяха подслонили десетина най-разнообразни въпросителни. Имаше три-четири незабележими и доста стреснати момчета от „Лорънсвил“, двама шантави загубеняци от частен нюйоркски колеж (Кери Холидей ги кръсти „закоравелите къркачи“), едно еврейче, също от Ню Йорк, и, за обезщетение на Еймъри, двамата братя Холидей, които грабнаха сърцето му от първия миг.

Носеше се слух, че двамата Холидей са близнаци, но всъщност тъмнокосия Кери беше по-голям с една година от русокосия Бърн. Кери беше висок, с весели сиви очи и с изненадваща очарователна усмивка, той стана едновременно и наставникът на общежитието, и дърпачът на бързо пораснали уши, и цензорът на самонадеяността, и раздавачът на рядък унищожителен хумор. Еймъри застла масата на тяхното бъдещо приятелство с всички свои идеи относно какво е и какво трябва да бъде за тях университетът. Кери, който все още не беше склонен да приема нещата сериозно, благо го сгълча за любопитното му нетърпение да разгадае заплетените отношения в университетския начин на живот, но хареса Еймъри, който му стана и интересен, и забавен.

Бърн, русокос, мълчалив и съсредоточен, се мяркаше из къщата като вглъбено привидение, шмугваше се тихо нощем и отново отлиташе рано сутрин да работи в библиотеката — станал бе сътрудник на „Принстониън“, където яростно се състезаваше срещу четирийсет други за въжделеното първо място. През декември се разболя от дифтерит и някой друг спечели конкурса за редакторския пост, но когато се върна през февруари, Бърн безстрашно се хвърли отново в преследване на наградата. По необходимост познанството на Еймъри с него се осъществяваше в триминутни беседи по пътя към и от лекции, така че той не успя да проникне през големия всепоглъщащ интерес на приятеля си, за да открие какво лежи под него.

Еймъри далеч не бе доволен. Липсваше му положението, извоювано в „Сейнт Риджисис“ — да бъде известен и обожаван, — и все пак Принстън го насърчаваше и предоставяше много неща, които може би щяха за разбудят у него латентния Макиавели, стига да успееше някъде да се вклини. Богаташките клубове, за които бе изпомпал сведения миналото лято от един неподатлив принстънски абсолвент, разпалваха любопитството му: „Айви“, надменен и стъписващ с аристократизма си, „Котидж“, поразяващо смешение на бляскави авантюристи с елегантни донжуани, „Тайгър Ин“, широкоплещест, спортен, оживотворяван от доразвиваните добродетели на подготвителните колежи, „Кап енд Гаун“, трезвеник, мъничко религиозен и политически влиятелен, пищния „Колониъл“, литературния „Куодрангъл“ и дузина други, разнообразни по възраст и положение.

Всяко нещо, което извеждаше в твърде ярка светлина някой първокурсник, получаваше заклеймяващия етикет „натягане“. Кинопрожекциите процъфтяваха върху язвителните коментари, но онези, които ги сипеха, общо взето, минаваха за натегачи; да говориш за клубовете, означаваше да се натягаш; да отстояваш гръмко каквото и да е, все едно дали ще е пиене или въздържание, беше натегачество; накратко, самоизтъкването не се понасяше и влиятелният мъж беше разкрепостен дух, докато на изборите за клубни членове в началото на втори курс всеки успешно биваше напъхан до края на следването си в някоя кастова торба.

Еймъри откри, че писането на материали за „Насау Литерари Магазин“ няма нищо да му донесе, но че от влизането в редакционната колегия на „Дейли Принстониън“ всеки много би спечелил. Смътното му желание да изиграе безсмъртни роли в Английския драматичен кръжок прецъфтя, когато отгатна, че най-способните умове и таланти се бяха събрали около „Траянгъл Клъб“ — трупа за музикални комедии, която предприемаше всяка година голямо коледно турне. Междувременно, потиснат от особена самота и неспокойствие в голямата университетска столова, с нови желания и амбиции, покълващи в съзнанието му, той остави първия семестър да се изниже между лъстта му по успехи и озадачените терзания с Кери защо те двамата не бяха моментално приобщени към елита на курса.

Пропиляха много следобеди на прозореца на № 12 и гледаха как състудентите им сноват към и от столовата, забелязаха как спътниците се завъртат около изявените, наблюдаваха забързаната стъпка и сведения поглед на самотния зубрач и завиждаха на щастливата увереност на големите колежански тайфи.

— Ние сме от проклетата средна класа, там е работата! — оплака се един ден Еймъри на Кери, както си лежеше на дивана и със замислена точност палеше цигарите една от друга.

— Какво лошо има в това? Приели са ни в Принстън, така че пречи ли ни нещо да се отнасяме със същото превъзходство към малките университети — бием ги по всички точки, по-уверени в себе си сме, обличаме се по-добре, слагаме ги в джоба си.

— О, съвсем не съм против бляскавата кастова система — призна си Еймъри. — Харесва ми най-отгоре да се разполага групичка тузари, но, ей богу, Кери, аз трябва да съм един от тях.

— Само че засега, Еймъри, ти си просто един потен буржоа.

Известно време Еймъри остана да лежи в мълчание.

— Но не за дълго — произнесе той накрая. — Лошото е, че мразя да постигам каквото и да е с труд. Това, нали разбираш, оставя белези.

— Почетни белези. — Внезапно Кери проточи врат към улицата. — Ето го Лангедък, ако искаш да видиш какво представлява… и Хъмбърд по петите му.

Еймъри скочи и се хвърли към прозореца.

— Я виж ти. — възкликна той, докато оглеждаше знаменитостите. — Хъмбърд изглежда финяга, но тоя Лангедък… май е доста грубоват, не мислиш ли? Нямам вяра аз на типове като него. Всички диаманти изглеждат големи, преди да ги обработят.

— Е — отвърна Кери, когато възбудата премина, — ти пък си литературен гений. От теб зависи да го докажеш.

— Питам се… — Еймъри замълча — дали мога. Честно казано, понякога си мисля — да. Знам, че звучи отвратително самонадеяно, но на никого освен на теб не бих го казал.

— Ами карай тогава. Пусни си дълга коса и напиши стихотворения като оня тип Д’Инвилиърс, дето ги печата в „Лит“.

Еймъри лениво посегна към купчината списания върху масата.

— Прочете ли последния му бисер?

— Не ги пропускам. Рядко нещо са.

Еймъри прелисти броя.

— Ей, ама той първокурсник ли е?

— Ъхъ.

— Я чуй това! Господи!

Една прислужница промълви:

Гънките си черен плюш върху деня разстели,

свещиците, в среброто оковани, бели,

тънки пламъци размахват, сякаш сенки във вятър,

Пия Помпиа, ела, ела навънка…

— Какво, дявол да го вземе, иска да каже?

— Килърска сцена.

Нозете й като на щъркел в полет са сковани,

в чаршафите си бели на кревата е положена,

ръцете — като на светица, до гръдта прибрани.

Бела Куниза, ела в светлината!

— Стига бе! Кери, ти схващаш ли идиотския му смисъл? Кълна ти се, нищо не разбирам, а нали и аз все пак минавам за литературна птица.

— Е, доста е засукано — отговори Кери. — Като го четеш, просто трябва да си мислиш за катафалки и прокиснало мляко. Има и по-свестни.

Еймъри хвърли списанието върху масата.

— Направо излизам от кожата си — въздъхна той. — Знам, че не съм съвсем като хората, а ненавиждам всеки друг, който също не е. Не мога да реша дали да усъвършенствам ума си и да стана велик драматург, или да прелистя надве-натри дебелите речници и да стана принстънски зализвач.

— Че защо трябва да решаваш? — подсказа му Кери. — Остави се на течението, като мен. Аз ще доплувам до дълбоките води на известността на буксир, стиснал за опашките фрака на брат ми Бърн.

— Не мога да се оставя на течението, искам да ми бъде интересно. Искам да дърпам конци, пък дори и заради някой друг, или да бъда главен редактор на „Принстониън“, или председател на „Траянгъл“. Искам да се възхищават от мен.

— Прекалено много мислиш за себе си.

Еймъри се сепна от тия думи.

— Не е така. Мисля също и за теб. Мигом трябва да излезем оттук и да се смесим с курса, докато още е забавно да си от висшето съсловие. Искам на юнската забава например да си доведа някоя разкошна нежна рибка, но само ако съм успял да стана страшно весел и непринуден, да я запозная с каймака на нашите салонни царе и с капитана на отбора по ръгби, и с всички останали простаци.

— Еймъри — Кери губеше търпение, — ти просто се въртиш в затворен кръг. Ако искаш да си знаменитост, излез и направи нещо; ако не искаш — не се впрягай. — Той се прозина. — Хайде да оставим стаята да се проветри от дима. Нека идем да погледаме тренировката на ръгбистите.

Постепенно Еймъри възприе тази гледна точка, реши, че неговия възход ще започне от другата есен, и се отдаде на удоволствието да наблюдава как Кери извлича радости от № 12.

Двамата напълниха леглото на еврейчето с лимонов крем, гасяха всяка вечер газовото отопление на цялата къща, като духаха в горелката от стаята на Еймъри за пълно изумление на госпожа Дванайсет и на местния газопроводчик; преместиха всички вещи — картини, книги и мебели — на закоравелите къркачи в банята и страшно ги объркаха, когато те се върнаха от запой в Трентън и като през мъгла установиха разместването; останаха разочаровани, когато закоравелите къркачи приеха всичко на шега; от вечеря до зори играеха на двайсет и едно и на няколко разновидности на покера, а веднъж, за рождения ден на един от пансионерите, успяха да убедят празнуващия да купи достатъчно шампанско за бурно тържество. Домакинът на веселието си остана трезвен, но Кери и Еймъри случайно го пуснаха от площадката на стълбите, та всеки ден от последвалата седмица посещаваха засрамени и разкаяни болницата.

— Я кажи, кои са всички тия жени? — попита го един ден Кери, възмутен от броя на писмата, които получаваше Еймъри. — Напоследък се заглеждам в пощенските печати, пристигат от Фармингтън и Добс, и Уестоувър, и Дана Хол, какво означава всичко това?

Еймъри се изхили.

— Всички са от градовете-близнаци Минеаполис и Сейнт Пол. — И назова имената им. — Ето това е от Мерлин де Уит, хубава е, има собствена кола, което е адски удобно; това от Сали Уедърби, тя обаче нещо много напълня; това пък е от Майра Сейнт Клеър, стара любов, лесна е на целувки, ако си падаш по такива работи…

— Какви въдици им пускаш? — попита го Кери. — Аз съм опитвал невероятни номера, но пустите въртиопашки никак не се боят от мен.

— Ти си от типа „доброто момче“ — подсказа му Еймъри.

— Точно така. Майките винаги са спокойни за дъщерите си с мен, имат ме за безопасен. Честна дума, обидно е. Ако хвана дамата си за ръката, тя ми се смее и ме оставя да я държа, като че ли не е част от тялото й. Щом й стисна ръката, все едно, че я откача от себе си.

— Тогава се мръщи — поучи го Еймъри. — Разправяй им, че си невъздържан, и ги оставяй да те превъзпитават, побеснявай и си тръгвай, а след половин час се връщай, стряскай ги.

Кери поклати глава.

— Няма да се получи. Миналата година изпратих на някакво момиче от „Сейнт Тимоти“ истинско любовно писмо. На едно място се бях поотпуснал и бях написал: „Дявол да го вземе, колко те обичам!“ А тя да изреже с ножичката си за нокти „Дявол да го вземе“ и да покаже останалата част на цялото училище. Не ми върви. Аз съм си просто „добрият стар Кери“, и точка.

Еймъри се усмихна и направи опит да си представи себе си като „добрия стар Еймъри“. Изобщо не успя.

Февруари довя сняг и дъжд, тайфунът на зимната изпитна сесия отмина и животът на № 12 продължи ако не смислено, то поне интересно. Веднъж на ден Еймъри се гощаваше в „При Джо“ с огромен сандвич, корнфлейкс и картофена супа, най-често заедно с Кери и с Алек Конидж. Последният беше мълчалив и доста надменен зализвач от „Хочкис“, който живееше в съседния пансион и споделяше същата принудителна самота като Еймъри, дължаща се на факта, че целият му клас бе постъпил в Йейл. Обстановката в „При Джо“ беше неестетична и дори леко нехигиенична, но там човек можеше да си открие неограничена кредитна сметка — удобство, което Еймъри ценеше. Стивън Блейн бе рискувал с акции в рудодобива и вследствие на това издръжката на сина му, макар и щедра, бе далеч под неговите очаквания.

„При Джо“ имаше и допълнителното преимущество, че беше закътано от любопитните погледи на класово по-издигнатите, така че всеки следобед в четири, в компанията на приятел или книга, Еймъри се запътваше да подлага на изпитание храносмилането си. В един мартенски ден, след като не намери свободна маса, той се настани на крайната срещу някакъв първокурсник, напрегнато забол нос в книгата си. Кимнаха си. Двайсетина минути Еймъри седя и поглъща кифлички с бекон, зачетен в „Професията на госпожа Уорън“ (открил бе Шоу съвсем случайно, ровейки из книгите в библиотеката по време на зимната сесия); другият първокурсник не вдигаше очи от своята книга, но междувременно унищожи три горещи млека с какао.

Постепенно очите на Еймъри любопитно се насочиха към книгата на неговия сътрапезник. Разчете в обратна посока името на автора и заглавието — „Марпеса“ от Стивън Филипс^[2]. Това нищо не му говореше, неговите познания в поезията стигаха до христоматийната класика от рода на „Ела в градината, Мод“ на Тенисън и откъси от Шекспир и Милтън, насила натъпкани в главата му напоследък.

В желанието си да заприказва момчето, с което се бяха озовали лице в лице, той за момент се вглъби в своята книга, а после, уж неволно, възкликна високо:

— А! Първокласна работа!

Момчето вдигна поглед и Еймъри изрази престорено смущение.

— Кифлите ли имате предвид? — Благият дрезгав глас добре се съчетаваше с големите очила и с впечатлението за могъща проницателност, което оставяше младежът.

— Не — отвърна Еймъри. — Имах предвид Бърнард Шоу. — И обърна книгата, за да му посочи.

— Не съм чел нищо от Шоу. Но винаги съм имал намерение. — Момчето замълча, после добави: — Чел ли си нещо от Стивън Филипс и обичаш ли въобще поезия?

— И още как — пламенно потвърди Еймъри. — Но от Филипс не съм чел много. (Не беше и чувал за никакъв Филипс освен за покойния Дейвид Греъм.)

— Мисля, че е доста добър. Макар, разбира се, да е викторианец.

Впуснаха се в разговор за поезията, по време на който се представиха един на друг; тогава се оказа, че събеседникът на Еймъри е не друг, а „оня ужасно интелектуален Томас Парк Д’Инвилиърс“, който публикуваше страстните си любовни стихове в „Лит“. Беше на около деветнайсет години, попрегърбен, с бледосини очи и както преценяваше Еймъри по външния му вид, нямаше понятие от надпреварата за обществено положение и от други подобни крайно интересни явления. Но той обичаше книгите, а Еймъри имаше усещането, че от години не бе срещал такъв човек; ако само тайфата от „Сейнт Полс“ на съседната маса не сбъркаше да вземе и него за пернат, тази среща щеше да му донесе огромна радост. Компанията като че ли не им обръщаше внимание и Еймъри се отпусна и заговори за десетки книги — книги, които беше чел, книги, за които беше чел, и книги, за които изобщо не беше чувал, като сипеше списъци от заглавия с лекотата на служител от реномирана книжарница. Д’Инвилиърс отчасти бе преметнат и изцяло очарован. Добродушно той почти бе стигнал до извода, че половината от Принстън е населен с кръгли еснафи, а другата половина — с жестоки зубрачи, и да открие човек, който можеше да разговаря за Кийтс, без да заеква и в същото време очевидно навикнал да си мие ръцете, беше истински празник.

— Чел ли си Оскар Уайлд? — попита той.

— Не. От кого е?

— Той е авторът — не го ли знаеш?

— Ама разбира се. — Далечна струна звънна в паметта на Еймъри. — Нали за него беше оперетата „Търпение“.

— Да, за него. Току-що прочетох книгата му „Портретът на Дориан Грей“ и държа ти също непременно да я прочетеш. Ще ти хареса. Ако искаш, мога да ти я дам.

— С удоволствие… благодаря ти.

— Искаш ли да дойдеш в стаята ми? Имам и много други книги.

Еймъри се поколеба, стрелна с поглед тайфата от „Сейнт Полс“, сред която беше и великият неподражаем Хъмбърд, и взе да преценява колко фатално може да се окаже за него приобщаването на този нов приятел. Той така и не се добра до фазата, когато печелиш другите, а после ги отритваш — не му достигаше твърдост за такова нещо, затова постави на едното блюдо на везните безспорната привлекателност и стойността на Томас Парк Д’Инвилиърс, а на другото — заплахата на студените погледи над очилата с рогови рамки, които, въобразяваше си, свирепо святкаха към него от съседната маса.

— Ще дойда.

Така Еймъри откри „Дориан Грей“ и „Мистичната скръбна Долорес“^[3], и „La Belle Dame sans Merci“^[4]; и цял месец живя само с тях. Светът придоби изтънчена бледнина и му стана интересен, а той особено се постара да погледне на Принстън през преситените очи на Оскар Уайлд и Суинбърн или на „Фингъл О’Флеърти“ и „Олджърнън Чарлс“, както ги назоваваше с маниерна шеговитост. Всяка нощ поглъщаше книга след книга — Шоу, Честъртън, Бари^[5], Пинеро^[6], Йейтс, Синг, Ърнест Досън^[7], Артър Саймънс^[8], Кийтс, Зудерман^[9], Робърт Хю Бенсън^[10], „Савойските опери“^[11] — безразборна смесица, защото изведнъж откри, че години наред нищо не бе чел.

Отначало Том Д’Инвилиърс беше по-скоро обстоятелство, отколкото приятел. Еймъри го виждаше горе-долу веднъж в седмицата и двамата заедно бронзираха тавана в стаята на Том и украсиха стените с имитации на старинни гоблени, купени от разпродажба, с високи свещници и щамповани завеси. Еймъри харесваше у Том това, че притежаваше ум и литературен вкус, без да е женствено превзет, нито пък приповдигнат. Всъщност от двамата Еймъри беше по-превзет и полагаше неимоверни усилия всяка негова забележка да звучи като епиграма, а колко много неща на тоя свят се постигат далеч по-трудно от показните епиграми. На № 12 се забавляваха, Кери прочете „Дориан Грей“ и започна да подражава на лорд Хенри, като ходеше по петите на Еймъри, викаше му „Дориан“ и си даваше вид, че подклажда в него порочно въображение и позабравена склонност към отегчението. Когато пренесе играта в столовата и смая другарите им по маса, Еймъри се вбеси от смущение и оттогава сипеше епиграмите си само пред Д’Инвилиърс или пред удобно за целта свое огледално отражение.

Един ден Том и Еймъри се опитаха да прочетат свои стихове и поезия от лорд Дънсани под съпровода на музика от грамофона на Кери.

— Пей! — извика му Том. — Не декламирай, а пей!

Еймъри, който бе напреднал с рецитирането, се раздразни и поиска плоча с не тъй силно изразено пиано. При което Кери се затъркаля по пода, давейки се от смях.

— Пусни „Сърца и цветя“! — изрева той. — Боже мой, ще ме скъсате!

— Спри проклетия грамофон — кресна Еймъри, а лицето му поаленя. — Няма да ти изнасям забава.

Между другото Еймъри деликатно се опитваше да разбуди у Д’Инвилиърс усет за социалната система, защото знаеше, че като поет Том всъщност беше по-традиционен от самия него и бе достатъчно само да си позамажа с вода косата, да стесни малко темите на разговорите си и да си сложи тъмнокафява шапка, за да стане съвсем обикновен. Но литургиите на тема модни якички и тъмни вратовръзки попадаха в нехайни уши; Д’Инвилиърс дори леко презираше усилията му; така че Еймъри разреди посещенията до едно на седмица, но започна да го води на № 12. Това предизвика безобидно хихикане сред първокурсниците, които ги нарекоха „Доктор Джонсън и Бозуъл“.^[12]

Алек Конидж, друг чест гост, харесваше Д’Инвилиърс някак неопределено, но таеше страхопочитание пред неговата интелектуалност. Кери, който прозираше през поетичното дърдорене до здравите порядъчни основи в него, безкрайно се забавляваше и го караше да му рецитира поезия часове наред, а сам се издигаше със затворени очи върху дивана на Еймъри и слушаше.

Насън ли бе или наяве? Нейната красива

целуната шия носи сякаш белег от коприва,

кръвта болезнено потръпва и навън излиза —

от жегването нежно — свежо петънце избива.

— Това е хубаво — тихо казваше Кери. — Харесва му на големия Холидей. Тоя трябва да е голям поет.

Том, очарован, че е намерил публика, преповтаряше „Стихове и балади“, докато Кери и Еймъри ги научиха почти толкова добре, колкото и той самият.

В пролетните следобеди в градините на големите имения около Принстън, където лебеди сред изкуствени езера създаваха подобаващо настроение, а в съзвучие с тях бавни облаци витаеха плавно над върбите, Еймъри се отдаде писане на стихове. Май пристигна необикновено бързо и изведнъж, непонасящ стените, той започна да броди по университетското градче във всички часове на денонощието и под звездите, и в дъжда.

Мъжделиво символично междудействие

Спусна се влажна вечерна мъгла. Изтъркаля се откъм луната, наслои се около шпиловете и кулите и се слегна в полите им, като остави сънните върхове възвишено устремени към небето. Човешките фигури, осейващи деня като мравки, тази нощ се плъзгаха във и извън полезрението като сенчести привидения. Готическите здания и вътрешните дворове бяха неизмеримо по-загадъчни сега, когато внезапно изникваха от мрака, разчертавани от рояците мъждиви квадратчета жълта светлина. Незнайно откъде една камбана отби четвърт час след полунощ, Еймъри спря при слънчевия часовник и се излегна в цял ръст върху влажната трева. Прохладата окъпа очите му и забави полета на времето — времето, коварно препълнило ленивите априлски следобеди, изглеждаше тъй недосегаемо в дългите пролетни здрачевини. Вечер след вечер над студентското градче се понасяха тьжно-красиви песните на абсолвентите и пробили черупката на първокурсническото му съзнание, разбудиха дълбока благоговееща привързаност към сивите стени и готическите островърхи покриви и към всичко, което символизираха като хранилища на мъртви епохи.

Кулата в кръгозора на прозореца му, врязана във висините, изтъняваща в острие, обтегната в копнежа си нагоре, докато краят на върха й се стопи невидим в утринните небеса, зароди в него първото предчувствие за преходността и нищожността на университетските величия, освен като преносители на апостолска приемственост. Приятно му стана, когато откри, че с устрема си към височините готическата архитектура е особено подходяща за университетите, и прегърна идеята като своя вяра. Притихналите поляни, смълчаните сгради с тук-там окъснели схоластични светлини грабнаха въображението му и целомъдрието на шпиловете се превърна в символ на това негово усещане.

— Дявол да го вземе! — прошепна звучно той, навлажни ръце в мократа трева и ги прекара през косата си. — От догодина ще работя сериозно!

Но знаеше, че ако сега духът на пиките и кулите оживява у него мечтателна готовност, настъпи ли времето за изпълнение, ще надделее боязливостта. Докато сега осезава само собствената си разхвърляност, усилието ще го накара да прогледне в своето безсилие и непълноценност.

Градчето сънуваше — наяве. Той долови в себе си бавното туптене на нервна възбуда, която може и да беше пулсът на самото университетско сърце. Той ще хвърли своя камък в него като в река, но едва забележимите вълнички ще затихнат почти в мига, в който камъкът ще да се откъсне от ръката му. До този момент нищо не бе дал, нищо не бе взел.

По подгизналата пътека прошляпа закъснял първокурсник, а мушамата му остро изхрущя. Отнякъде, под някакъв невидим прозорец, един глас подвикна неизменната покана: „Покажи се!“ Стотиците приглушени звуци на блуждаенето в мъглата най-после проникнаха в съзнанието му.

— Господи — простена той внезапно и се стресна от звука на своя глас в тишината. Дъждът все тъй ръмеше. Полежа минута още минута още неподвижен, със стиснати юмруци. После скочи на крака и колебливо отупа дрехите си. — Прогизнах! — гласно обясни на слънчевия часовник.

Исторически

Войната започна през лятото след края на първи курс. Освен дето събуди чисто спортния му интерес към германския щурм към Париж, световното събитие не успя да развълнува, нито пък да заинтригува Еймъри. С отношение, каквато би могъл да има към една забавна мелодрама, той се надяваше, че войната ще бъде дълга и кървава. Ако не бе продължила, щеше да изпита гнева на човек с билет за финален боксов мач, на който участниците отказват да се бият.

„Ха-ха-Хортензия!“

— Хайде, танцьорки!

— Размърдайте се!

— Ей, танцьорки… стига сте се мотали, ами размърдайте дръгливите си бедра.

— Хайде, танцьорки!

Режисьорът безпомощно беснееше, председателят на „Траянгъл Клъб“, с лице, сгърчено от притеснение, ту се разпореждаше свирепо, ту се оставяше да го блокира вродената му немощ и в един момент седна обезсърчен и си заблъска главата как, по дяволите, постановката ще поеме на турне през коледната ваканция.

— Така. Ще репетираме песента на пиратите.

Танцьорките дръпнаха за последен път от цигарите си и се натръшкаха по своите места; „примабалерината“ изтрополи до рампата и ръцете и краката му застинаха в поза на престорено вдъхновение; и под пляскането, тропането, ръкомахането и тактуването на режисьора скалъпиха един танц.

Клубът „Траянгъл“ представляваше огромен разбунен мравуняк. Всяка година поставяше по една музикална комедия и цялата трупа — актьори, хор, оркестър и декори — поемаше на турне през коледната ваканция. Текста и музиката пишеха студентите, а „Траянгъл“ беше най-влиятелният от всички клубове и веднъж в годината над триста младежи се състезаваха да влязат в него.

След една лесна победа в конкурса за редколегия на „Принстониън“, проведен сред второкурсниците, Еймъри получи място в трупата за ролята на Пирата-мичман, Огнената Фурия. Вече цяла седмица репетираха „Ха-ха-Хортензия!“ в казиното всеки ден от два часа следобед до осем сутринта, като се поддържаха с отровно силни кафета, а в интервалите между репетициите си поспиваха на лекции. Рядка сцена представляваше казиното: грамадна колкото хамбар зала, наблъскана с момчета като момичета, момчета като пирати, момчета като пеленачета; декорът се ковеше с гръм и трясък; осветителят се упражняваше, мятайки ослепяващи прожектори в нечии разярени очи, а над всичко се носеше несекващото настройване на оркестъра или веселото „тъм-тъ-тъм“ на песента на клуба. Авторът на стиховете, сврян в ъгъла, гризе молива си и разполага само с двайсет минути да измисли нов куплет; организаторът се кара със секретаря каква сума да отпуснат за „проклетите костюми на доячките“, а бившият абсолвент, председателят на клуба през 98-а, е кацнал е една ложа и си мисли колко по-прости са били нещата по негово време.

Как едно представление на „Траянгъл“ изобщо се подготвяше, бе загадка, но бравурна от всяко положение, независимо от това дали достатъчно си се потрудил, та да заслужиш малкия златен триъгълник за верижката на часовника си. „Ха-ха-Хортензия!“ бе преработвана повече от шест пъти, а в програмата, на мястото за автора, бяха изписани девет имена. Всеки спектакъл на „Траянгъл“ се започваше като „нещо по-различно от обикновена музикална комедия“, но след като неколцината автори, председателят на клуба, режисьорът и факултетната комисия привършеха работата си по него, оставаше просто старото представление в изпитания стил на „Траянгъл“ със старите изпитани смешки и с комедийна звезда, която или биваше изключена от университета, или се разболяваше, или нещо й се случваше точно в навечерието на турнето, и е тъмномустакатата „танцьорка“, дето „кучета ме яли, но няма да се бръсна по два пъти на ден!“

В „Ха-ха Хортензия!“ имаше един незабравим момент. Според стара принстънска традиция случеше ли се пред възпитаник на Йейл и член на прославения клуб „Череп и кости“ да бъде произнесено светото име на клуба, той трябваше да напусне помещението. Според друга традиция по-късно в живота си членовете на този клуб неизменно преуспяваха, натрупвайки богатства или избирателни гласове, или облигации, или каквото там решаваха да трупат. Затова при всяко представление на „Ха-ха-Хортензия!“ шест от местата не се продаваха, а се заемаха от шестима от най-отблъскващите скитници, които можеха да се подберат от улицата, при това доразкрасени от гримьора на „Траянгъл“. В оня момент от представлението, в който Лудоглавия, главатарят на пиратите, посочваше черното знаме и произнасяше „Аз съм завършил Йейл, вижте ми Черепа и Костите!“, шестимата предварително инструктирани скитници трябваше да станат демонстративно и да напуснат залата с изражения на дълбока печал и наранено достойнство. Говореше се, макар никога да не се доказа, че веднъж подставените йейлци се увеличили с един истински.

Преди ваканцията играха пред изисканата публика на осем града. Еймъри хареса най-много Луисвил и Мемфис: там знаеха как да посрещат гости, поднасяха изключителен пунш и гордо показваха поразителната си колекция от женски прелести. Одобри и Чикаго заради особената енергия, по-мощна от крещящия му диалект — но там все пак си бяха почитатели на Йейл и тъй като очакваха след седмица Йейлското певческо дружество, „Траянгъл“ бе почетен съвсем частично. Виж, в Болтимор принстънци си бяха у дома и влюбването бе взаимно. Употребата на концентрати беше повсеместна; на всяко представление някой от изпълнителите излизаше на сцената силно почерпен, като убеждаваше останалите, че го налага собственото му разбиране за неговата роля. Разполагаха с три фургона, но въпреки това никой не се оттегляше да подремне в тях, освен в третия, наречен „менажерията“, където се събираше стадото на очилатите духачи от оркестъра. Всичко се развиваше така светкавично, че не оставаше време за досада, но когато в края на ваканцията пристигнаха във Филаделфия и се отърваха от претрупаната атмосфера на цветя и гримове, въздъхвайки с облекчение, танцьорките свалиха корсетите от насинените си талии.

Щом ги разпуснаха, Еймъри мълниеносно се понесе към Минеаполис, защото братовчедката на Сали Уедърби, Изабел Борджи, щеше да прекара зимата в града, докато родителите й пътуват из чужбина. Той помнеше Изабел като малко момиченце, с което бе играл навремето в Минеаполис. По-късно семейството й се премести в Болтимор и оттогава тя си бе създала минало.

Еймъри бе набрал скорост, уверен беше в себе си, пълен бе с енергия и тържествуваше. Да препусне към Минеаполис, за да види момиче, което бе познавал в детството си, му изглеждаше вълнуващо и романтично начинание, така че без никакво угризение той телеграфира на майка си да не го очаква… седна във влака и трийсет и шест часа без прекъсване мисли за себе си.

Целуване

По време на турнето с „Траянгъл“ Еймъри се сблъскваше на всяка крачка с голямото ново американско явление — забавите с целуване.

Никоя викторианска майка — а всички майки бяха с викторианско мислене — нямаше дори най-смътна представа с каква лекота дъщеря й свикваше да бъде целувана. „Тия нрави са слугински — обяснява мисис Хюстьн-Кармелайт на своята отворена дъщеря. — Слугините първо ги целуват, а после им правят предложение.“

Но във възрастта между шестнайсет и двайсет и две Отворената Дъщеря се сгодява по веднъж на всеки шест месеца, уреждайки брака си с младия Хамбел от „Камбел и Хамбел“, който тъпоумно смята, че е първата й любов, а в промеждутъците между годежите О. Д. (като същинско доказателство на теорията за естествения подбор, О. Д може да бъде определена по системата на най-отнеманата по танцовите забави дама) изживява с други момчета разнежени прощални целувки на лунна светлина или на светлината от камина, или в мрака навън.

Еймъри видя момичета да вършат неща, които дори в неговите очи бяха недопустими: да вечерят след танци по кафенета с недобро име в три часа през нощта, да говорят за всички страни на живота полусериозно, полуподигравателно, но с прикрита възбуда, което според Еймъри издаваше истинска нравствена разюзданост, И въпреки това той не осъзнаваше колко повсеместно е това явление, докато не съгледа градовете между Ню Йорк и Чикаго като една безконечна младежка любовна авантюра.

Следобед в хотел „Плаза“, зимен здрач навън и приглушен звук на барабани отдолу… младите мъже важничат и шумят из фоайето, поръчват си още по един коктейл, безупречно облечени, очакващи. После хвръкват крилете на летящата врата и три вързопа скъпи кожи пристъпват вътре ситно-ситно. След това театър и маса в „Среднощна веселба“ — разбира се, някоя от майките също е наоколо, но тя придава на нещата още по-наситена потайност и находчивост, докато седи самотна на напуснатата маса и си мисли, че тия забавления не са дори наполовина толкова ужасни, колкото й ги описват, само дето са малко уморителни. А О. Д. е влюбена отново… и не е ли странно, че макар да има колкото си искаш място в таксито, на студента от „Уилямс“ и на О. Д. им е някак тясно, та трябва да си вземат самостоятелна кола. Странно! Не забелязахте ли как горяха бузите на О. Д., когато пристигна само със седем минути закъснение? Но О. Д. излиза от неловкото положение.

„Прекрасната девойка“ се бе превърнала в „кокетка“, „кокетката“ — в „детето-вамп“. Всеки следобед в дома на „прекрасната девойка“ пет-шест почитатели засвидетелстваха възхищението си наведнъж. Но ако по някаква случайност при О. Д. се засечаха двама, ставаше доста неудобно за появилия се без предварително уговорена среща. В почивките между два танца „прекрасната девойка“ биваше наобиколена от дузина мъже. Ала опитайте се да намерите О. Д. в почивка между танците, само се опитайте да я намерите.

Момичето е същото… но е нагазило дълбоко в дебрите на дивашка музика и в съмнения относно нравствения кодекс. Мисълта, че всяко отворено момиче, с което се запознаеше преди осем, можеше да бъде целунато преди дванайсет, направо зашеметяваше Еймъри.

— Защо, по дяволите, сме тук? — попита той една нощ момичето със зелените гребенчета, както седяха в нечия лимузина пред извънградския клуб на Луивил.

— Не знам. Просто са ме погнали всички дяволи.

— Нека бъдем откровени — нали повече няма да се видим. Аз исках да дойда с тебе тук, защото смятам, че си най-красивото момиче тази вечер. А на теб май ти е все едно дали ще ме видиш някога отново, не е ли така?

— Да… това ли ти е номерът с момичетата? С какво съм го заслужила?

— И не си уморена от танците, нито ти се пуши, нито си искала разните неща, за които говореше? Просто си искала да те…

— О, я да се прибираме — прекъсна го тя, — щом толкова държиш да анализираш. Не ми се приказва на тая тема.

Когато излязоха на мода ръчно плетените блузи без ръкави, Еймъри, в изблик на вдъхновение, ги нарече „одеянията на целуващите“. От уста на уста салонните царе и О. Д. разнесоха това название през цялата страна, от единия до другия бряг.

Описателно

Когато навърши осемнайсет, Еймъри беше почти шест фута висок и изключително, макар и не стандартно, красив. Лицето му бе като на младенец, но пронизващите зелени очи, обточени от дълги тъмни мигли, накърняваха чистосърдечния му израз. Все пак му липсваше онзи животински магнетизъм, тъй често съпътстващ красотата при мъжете и жените; излъчването му беше по-скоро духовно и не бе в негова власт да го пуска и спира като кран на чешма. Но хората запомняха лицето му завинаги.

Изабел

Тя спря на горната площадка на стълбите. В нея клокочеха чувствата, приписвани на плувците преди скока от трамплина, на примадоните пред премиера и на неспокойните плещести играчи в деня на Големия Мач. Колко подходящо щеше да е слизането й по стълбите да бе съпроводено от гръмовен барабанен туш или от нестроен възглас на потпури от „Таис“ и „Кармен“. Никога преди външния й вид не беше я вълнувал тъй дълбоко и никога преди не беше я изпълвал с тъй цялостно доволство. Точно преди половин година тя бе навършила шестнайсет.

— Изабел! — извика я братовчедка й Сали от прага на гардеробната стая.

— Готова съм.

Тя усети в гърлото си малка нервна бучка.

— Наложи се да ми донесат друг чифт пантофки. Ще пристигнат всеки момент.

Изабел понечи да тръгне към гардеробната за последен поглед в огледалото, но нещо я застави да остане на мястото си и да се вгледа надолу по широкото стълбище на клуб „Минехаха“. Стълбището вероломно завиваше и очите й улавяха само два чифта мъжки крака в долното фоайе. В еднакви бални обувки от черен лак, те не издаваха дори намек за самоличност, но Изабел жадно се запита дали единият чифт не принадлежи на Еймъри Блейн. Макар все още да не бе го срещнала, този млад мъж все пак бе запълнил значителна част от нейния ден — първия от пристигането й в Минеаполис. Сред пороя от въпроси, коментари, признания и измислици в колата по пътя от гарата Сали бе съобщила:

— Ти сигурно си спомняш Еймъри Блейн. Той е просто луд да те види отново. Закъснява с цял ден от семестъра само за да дойде довечера. Толкова е слушал за тебе — казва, че помни очите ти.

Това зарадва Изабел. Поставяше ги на равни начала, въпреки че тя прекрасно умееше да режисира своите романтични увлечения със или без предварителна реклама. Но с трепетното предчувствие за щастие я прониза и прималяващ страх, който я накара да попита:

— Какво искаш да кажеш с това, че е слушал за мен? Какви неща са му говорили?

Сали се усмихна. Пред по-пищната си братовчедка тя се чувстваше в ролята на нещо като импресарио.

— Знае, че ти се носи слава на красавица и разни такива… — Поколеба се, после продължи: — И… предполагам, знае, че си падаш по целувките.

При тези думи Изабел изведнъж стисна юмруче под кожената си наметка. Свикнала бе навсякъде да бъде следвана от грешното си минало и въпреки това никога не съумяваше да не се поддаде на до болка познатото раздразнение при споменаването му; все пак в един чужд град подобна репутация носеше предимства. Значи я смятат за „бърза“, така ли? Добре тогава, нека го установят сами.

Изабел погледна през прозореца как в мразовитото утро бавно се стеле снегът. Тук винаги е било по-студено, отколкото в Болтимор; забравила бе, стъклото на страничната врата беше заледено, навяло бе по ъглите на прозорците. А умът й се въртеше все около същото. Дали и той се облича като момчето ей там, дето най-спокойно си върви по оживената търговска улица, с мокасини и зимен карнавален костюм? Колко типично западняшки! Но разбира се, той не се носи така: та нали учи в Принстън, във втори курс е или там някъде. Всъщност споменът й за него беше съвсем смътен. От една стара снимка, запазена в нейния албум, я бяха поразили огромните очи (до чиято изразителност навярно вече бе дорасъл). Както и да е, през последните месеци, след като взе решение да погостува през зимата на Сали, той се очерта в мислите й като достоен противник. Децата, най-лукавите сватовници, бързо замислят ходовете си и Сали майсторски бе изпълнила цяла писмовна соната, с която запали темпераментния дух на Изабел. От известно време Изабел показваше склонност към много силни, макар и твърде преходни чувства.

Те спряха пред широко разпростряна белокаменна сграда, застроена навътре от снежната улица. Мисис Уедърби я посрещна топло и започна да издърпва разните по-малки братовчеди от ъглите, където възпитано се бяха спотаили. Изабел ги поздрави много мило. Поискаше ли, тя можеше да спечели всеки срещнат човек — с изключение на по-големите от нея момичета и на някои жени. Впечатлението, което оставаше у другите, беше винаги пресметнато. Момичетата, с които поднови познанството си тази сутрин, останаха поразени както от откритото й поведение, така и от леко скандалната й слава. Любопитството обаче кръжеше около Еймъри Блейн. Явно твърде лекомислено влюбчив, той печелеше симпатиите, но не безусловно — в един или друг момент като че ли всяко момиче бе изживявало с него приключение, но ни едно от тях не пожела да даде истински полезни сведения. Само че по нея щеше да хлътне… Сали бе оповестила това на младежкия кръг около себе си и от мига, в който очите им видяха Изабел, те сами започнаха да й го нашепват. Изабел тайно реши, че ако трябва, ще си наложи да хареса Еймъри — дължеше го на Сали. Ами ако ужасно се разочарова? Сали й го бе обрисувала в невъзможно бляскави тонове — красив, „страшно изискан, когато поиска“, знае как да се държи и е непостоянен точно колкото да бъде интересно. В края на краищата той олицетворяваше цялата романтичност, която нейната възраст и обкръжение я тласкаха да желае. Затова Изабел се питаше дали ония бални обувки, които опитваха стъпката на фокстрота върху килима долу, не бяха негови.

Всички впечатления, а впрочем и всички мисли на Изабел бяха крайно калейдоскопични. Характерът й представляваше странна смесица от светски и артистичен темперамент, какъвто се среща в две категории жени — светските и артистките. Образованието й или по-точно изисканото й държане бе почерпано от момчетата, удостоявани с благосклонността й; нейната тактичност беше инстинктивна, а издръжливостта й на любовни приключения можеше да бъде ограничена само от броя на податливите в обсега на телефонната мрежа. Кокетството се смееше от големите й чернокафяви очи и струеше в неустоима чувствена привлекателност.

И ето че тази вечер тя стоеше на горната площадка на стълбите и чакаше да й донесат пантофките. Вече губеше търпение, когато Сали излезе от гардеробната, сияеща както винаги от добродушие и приповдигнато настроение, и двете заедно слязоха на долния етаж, а в това време търсещият прожектор в съзнанието на Изабел освети две мисли: доволна бе, че тъкмо сега не бе изгубила руменината си, и се запита дали той танцува добре.

Долу, в голямата зала на клуба, мигом я наобиколиха момичетата, с които бе прекарала следобеда, после чу часът на Сали да й изрежда цял списък от имена и усети, че се покланя на секстет от черно-бели, ужасно сковани, смътно познати очертания. Името Блейн се мярна между другите, но на първо време тя не можа да го отнесе към даден притежател. Настъпи объркан момент на тромаво младежко суетене и поблъскване, в който всеки откри, че разговаря с най-нежелания човек. Изабел хитро излавира да седне на канапето до стълбите с Фроги Паркър, първокурсник от Харвард, с когото бе играла на дама в детските години. На първо време се нуждаеше само от малко шеговито припомняне на миналото. Изабел притежаваше забележителната дарба да измъква светското от една-единствена простичка идея. Най-напред я изговаряше възторжено с прочувствен контраалт, в който се прокрадваше лек южняшки акцент; после се отдръпваше на разстояние от нея и й се усмихваше със своята прелестна усмивка, след което я поднасяше във варианти и я поставяше като мислена клопка, и всичко това в незначителната форма на диалога. Фроги беше запленен и съвсем не разбираше, че това се прави не заради него, а заради зелените очи, които святкаха изпод лъскавата, внимателно пригладена коса малко вляво от нея, защото Изабел най-после бе открила Еймъри. Като актриса, която дори в мощния прилив на своя съзнателен магнетизъм попива дълбоки впечатления от някои зрители на първия ред, Изабел скришно измери противника си. Първо й се наби в очи кестенявата му коса и от разочарованието, което изпита, тя разбра, че е очаквала да бъде тъмнокос и по-строен, като от реклама… Що се отнася до останалото, забеляза свежия му тен и правия романтичен профил. Ефекта от всичко това подчертаваха пристегнат фрак и копринена риза с жабо, от ония, които жените все още обожаваха да виждат на мъжете, а на мъжете вече им дотягаха.

Докато тя го оглеждаше, Еймъри стаено я наблюдаваше.

— Не мислиш ли и ти така? — внезапно извърна невинен поглед към него.

Настъпи раздвижване и Сали ги поведе към масата, определена за тях. Еймъри си проби път до Изабел и прошепна:

— Ще бъдеш моя дама на вечерята, да знаеш. Определили са ни да седим един до друг.

Изабел изгуби дъх — безпогрешна хватка. Но всъщност изпита чувството, сякаш някой отне на звездата най-хубавата реплика и я повери на второстепенно действащо лице… Не трябва да изпуска водещата роля дори на милиметър. Голямата маса заискри от смях в суматохата, докато заемаха местата си, а после, след като се настани близо до челото, много любопитни очи се обърнаха към нея. Блаженството й бе неизмеримо, а Фроги Паркър беше тъй погълнат от блясъка на допълнително прииждащата в лицето й руменина, че забрави да издърпа стола на Сали и това силно го смути. Еймъри седна от другата й страна, изпълнен със самоувереност и суета, и се вторачи в нея с открито възхищение. Заговори я на секундата едновременно с Фроги:

— Много съм слушал за теб, откак острига плитките си…

— Нали беше смешно днес следобед…

И двамата замълчаха. Изабел свенливо се обърна към Еймьри. Нейното лице винаги даваше достатъчно красноречив отговор на всеки, но сега реши да се подкрепи и с думи:

— Какво… от кого?

— От сума хора… през всичките години, откакто се преместихте.

Тя подобаващо се изчерви. От дясната й страна Фроги беше вече извън играта, въпреки че още не го разбираше напълно.

— Ще ти кажа как съм те помнил през тия години — продължи Еймъри.

Тя се наклони леко към него и скромно се загледа в целината пред себе си. Фроги въздъхна — познаваше Еймъри, както и ситуациите, от които той сякаш бе роден да се възползува. Обърна се към Сали и я попита смята ли да се записва догодина в колеж. А Еймъри започна като картечница.

— Измислил съм ти епитет, който страшно ти подхожда.

Това бе едно от любимите му въведения — рядко имаше предвид точно определена дума, но затова пък разпалваше любопитството, а поставеха ли го натясно, винаги успяваше да скалъпи нещо ласкателно.

— Така ли? И какъв? — Лицето на Изабел беше съвършен етюд на прехласнато любопитство.

Еймъри поклати глава.

— Не те познавам още достатъчно добре.

— Но… после ще ми кажеш ли? — едва чуто прошепна тя.

Той кимна.

— Ако останеш моя дама до края на вечерта.

Изабел кимна.

— Казвали ли са ти, че очите ти пронизват? — попита го тя.

Еймъри се постара да погледне още по-пронизващо. Стори му се, но не беше сигурен, че кракът й едва докосна неговия под масата. Възможно бе все пак да е само кракът на масата. Тъй трудно бе да каже. Независимо от това допирът го наелектризира. Бързо започна да съобразява дали ще срещне съпротива, ако предложи да се оттеглят горе в малкия кабинет.

Деца, изгубени в гората

Изабел и Еймъри определено не бяха невинни, но не бяха и особено обиграни. А в подетата игра, която вероятно щеше да съставлява основната грижа на Изабел години наред, любителството се котираше твърде ниско. При нея, както и при Еймъри, всичко бе започнало от красивата външност и лесно възбудимия нрав, а останалото бе дошло от подръчните популярни романи и от будоарните разговори, жадно попити от по-възрастните. Още на девет и половина години Изабел си бе изработила шлифована походка, а когато очите й, огромни и бляскави като звезди, възгласиха самата невинност, Еймъри съответно съвсем не се заблуди. Той чакаше да падне маската, но в същото време не поставяше под съмнение правото й да я носи. От своя страна, тя не остана поразена от неговите заучени обноски на опитна преситеност. Живяла бе в по-голям град и леко го превъзхождаше по широта на познанията. Но прие позата му — тя беше една от множеството малки условности на този род приключения. Еймъри съзнаваше, че получава особеното й благоволение сега, защото е била подготвена; Изабел знаеше, че в този момент той е най-хубавият дивеч на ловното поле и че трябва да подобри изгледите си, преди да е изгубила своите предимства. Така че и двамата продължиха с безкрайно лукавство, което би ужасило родителите им.

След вечерята започнаха танците… спокойно. Спокойно ли? Момчетата отнемаха Изабел от партньорите й на всеки две-три стъпки, а после се спречкваха по ъглите с реплики като: „Можеше да ме оставиш да изтанцувам още една педя!“ или „Не си мисли, че й беше приятно — призна ми, когато я поканих следващия път.“ Истина беше — тя казваше на всички едно и също с леко пристискване на ръката при раздяла, което сякаш означаваше: „Танцът с теб беше смисълът на вечерта ми.“

Но времето летеше, изнизаха се два часа, през които дори най-недосетливите кавалери проумяха, че другаде трябва да насочат престорено страстните си погледи, защото единайсет часът завари Изабел и Еймъри, настанени на дивана в малкия кабинет зад читалнята на горния етаж. Тя знаеше с пределна яснота, че са красива двойка и сякаш бяха предопределени за това уединение, а мястото на по-мъждивите светила бе да се щурат и да си бърборят долу.

Момчетата, минаващи покрай вратата, хвърляха навътре завистливи погледи, момичетата, минаващи покрай вратата, се изсмиваха, хвърляха навътре неодобрителни погледи и мълчаливо трупаха опит.

А Изабел и Еймъри бяха стигнали съвсем определен етап на отношенията. Бяха обменили сведения за успехите си, откакто се бяха видели за последен път, и тя изслуша маса работи, които вече беше чувала. Че той е във втори курс, че е в редколегията на „Принстониън“ и в последния курс се надява да стане председател на клуб. Той научи, че някои от момчетата, с които тя излизала в Болтимор, били „ужасно разхайтени“ и се появявали на танцовите забави в приповдигнато по изкуствен начин настроение; повечето били двайсетгодишни и карали превъзходни червени коли, марка „Стътс“. Поне половината от тях, изглежда, бяха отпаднали от разни колежи и университети поради слаб успех, но някои си бяха извоювали спортна слава, което го накара да я погледне с възхита. Всъщност близкото познанство на Изабел с университетските среди едва започваше. Тя имаше куп обожатели, които я смятаха за „хубаво дете, заслужаващо да не бъде изпускано от поглед“. И Изабел заниза имената им в такива весели измислици, та би зашеметила дори един виенски благородник. Такава е силата на младите контраалти, когато звучат от дълбините на меки дивани.

Той я попита дали го смята за самонадеян. Тя му обясни, че има разлика между самонадеян и самоуверен. Обожавала самоувереността в мъжете.

— Добри приятели ли сте с Фроги? — попита тя.

— Доста… защо?

— Много загубено танцува.

Еймъри се засмя:

— Танцува, като че ли е метнал дамата си на гръб, вместо да я води с ръце. Хареса й определението му.

— Страхотен си в преценките за хората.

Еймъри усърдно отрече. Все пак, заради нея, охарактеризира още няколко души. После разговорът се прехвърли на темата ръце.

— Имаш страхотно красиви ръце — каза тя, — Като на пианист. Свириш ли?

Споменах, че бяха стигнали съвсем определен етап на отношенията — не, повече — бяха стигнали критичен етап на отношенията. За да я види, Еймъри бе закъснял с цял ден от семестъра и влакът му тръгваше в дванайсет и осемнайсет тази нощ. Големият и малкият куфар го чакаха на гарата; часовникът в джоба му започваше да натежава.

— Изабел — прекъсна я неочаквано той, — искам да ти кажа нещо.

Бяха засегнали мимоходом „странната изразителност на нейните очи“ и Изабел схвана от промяната в тона му какво предстои — всъщност от известно време тя се питаше в кой момент ще настъпи. Еймъри протегна ръка над главите им и угаси лампиона, така че останаха в тъмнина, разсейвана само от червените отблясъци, които се процеждаха през вратата към библиотеката. След което той започна:

— Не знам дали знаеш, че си… как да ти го кажа. Господи, Изабел, сигурно ти звучи като реплика от пиеса, но не е.

— Знам — каза тихо Изабел.

— Може би никога вече няма да се видим насаме като сега; понякога съвсем не ми върви.

Той се отдръпна от нея и се настани на облегалката в далечния край на дивана, но тя ясно виждаше очите му в тъмнината.

— Ще се виждаме още… глупчо.

Наблегна съвсем леко на последната дума, така че прозвуча почти гальовно. Той продължи малко пресипнало:

— Много пъти съм хлътвал… по момичета… а сигурно и ти… по разни момчета, искам да кажа, честна дума, ти… — Внезапно замълча и се наведе напред, опирайки брадичка в шепи: — О, няма смисъл… ти ще си тръгнеш по своя път, а аз трябва да вървя по моя.

Известно време цареше мълчание. Изабел беше силно развълнувана; тя стисна носната си кърпичка на малка топка и в бледата светлина, която струеше върху нея, бавно я пусна на пода. За миг ръцете им се докоснаха, но никой не проговори. Мълчанията ставаха все по-чести и по-трепетни. Друга залутала се двойка влезе в съседната стая и задрънка на пианото. След встъпителната песничка „Китайски пръчици“ един глас започна „Деца, изгубени в гората“ и тенорът понесе към кабинета стиха:

Ръка ми подай

и така — обещай:

отплуваме в сънния край.

Изабел тихичко затананика и потръпна, като усети, че ръката на Еймъри обхвана нейната.

— Изабел — прошепна той, — знаеш, че съм луд по теб. Струвам ли поне мъничко за теб?

— Да.

— Колко държиш на мен… харесваш ли някой друг повече от мен?

— Не. — Той едва долови отговора й, въпреки че се бе навел тъй близо до нея, та усети дъха й върху лицето си.

— Изабел, аз се връщам в университета за шест безкрайни месеца и защо да не… ако само ми дадеш нещо, с което да те пазя в спомена си…

— Затвори вратата… — Промълви го така беззвучно, че той се запита дали наистина е проговорила. Докато затваряше безшумно вратата, музиката сякаш изпърха от другата страна.

През този светъл час подлунен

за лека нощ да се целунем!

Каква прекрасна песен, помисли тя, тази вечер всичко е прекрасно, а от всичко най-прекрасна е тази романтична сцена в кабинета, оплетените им ръце и неизбежността на идващото, тъй омайно близо. Бъдещето на нейния живот се разтвори пред очите й като безкраен низ от подобни сцени: на лунна светлина, на бледо-звездни отблясъци, върху задните седалки на топли лимузини и в удобни спортни коли, паркирани в сенките на приютяващи клони — само момчетата можеше да са различни, а това, с което е сега, е толкова приятно. Той нежно взе ръката й. После поривисто я обърна, поднесе я към устните си и целуна дланта й.

— Изабел? — Шепотът му се размеси с музиката и те като че ли политнаха един към друг. Дишането й се учести. — Даваш ли да те целуна, Изабел? Изабел?

С полуотворени устни тя обърна в мрака лицето си към него. И изведнъж ги връхлетя вълна от звънки гласове и тропот на тичащи стъпки. С бързината на мълния Еймъри стрелна ръка и запали лампиона и когато вратата отхвърча и нахълтаха три момчета, сред които гневният, изгарящ от желание за танци Фроги, той прелистваше списанията от масичката, а тя седеше неподвижна, спокойна, невъзмутима и дори ги поздрави с приветлива усмивка. Но сърцето й туптеше лудо и, кой знае защо, се почувства ограбена.

Очевидно всичко беше свършило. Роптаещо подканване за танци, споглеждане между двамата: в неговите очи — отчаяние, в нейните — съжаление, а после вечерта продължи с умиротворените обожатели и с безконечното отнемане на дамата.

В дванайсет без четвърт Еймъри мрачно се ръкува с нея сред групичка познати, наобиколили го да му пожелаят бързо завръщане. За миг той изгуби увереността си, а тя леко се обезпокои, когато от тълпата се обади ироничният глас на притулен сред навалицата остроумник:

— Защо не я изведеш навън, Еймъри!

Поемайки ръката й, той леко я притисна и тя отвърна на притискането, както тази вечер бе направила с двайсетина други ръце — това бе всичко.

В два часа, когато се прибраха в дома на Уедърби, Сали я попита дали „хубаво“ си е прекарала с Еймъри в кабинета. Изабел спокойно обърна лицето си към нея. В очите й гореше пламъкът на идеализма — неопетнена мечтателка на блянове, чисти като у Жана Д’Арк.

— Не — отвърна тя. — Не правя вече такива работи. Той искаше, но аз отказах.

Докато се вмъкваше в леглото, тя се опита да отгатне какво ще прочете в препоръчаното му писмо, което щеше да получи на другия ден. Толкова красиви устни има — дали някога?…

— „Четиринайсет ангели бдяха над тях“ — сънено пропя Сали от съседната стая.

— По дяволите! — възнегодува Изабел, ступа възглавницата в разкошно възвишение от пух и предпазливо се изтегна между студените чаршафи. — По дяволите!

Карнавал

Благодарение на „Принстониън“ Еймъри стана известен. С приближаването на клубните избори дребните сноби, тези чувствителни барометри на успеха, го засипаха с внимание и в стаята, която държаха с Том, заприиждаха на гости цели тумби от горните курсове, влизаха с почтително стеснение, присядаха по краищата на столовете и подхващаха всякакви теми освен онази, която изцяло бе погълнала интереса им. Напрегнатите погледи, отправени към Еймъри, го забавляваха и в случай че някой от гостите членуваше в безинтересен нему клуб, изпитваше голямо удоволствие да го стъписва с еретични подмятания.

— Я, я… — обърна се той една вечер към някаква сащисана делегация — в кой клуб казахте, че сте?

Пред гостите си от „Айви“, „Котидж“ и „Тайгър Ин“ обаче той разиграваше „доброто мъжко открито момче“, което нито се притеснява, нито се догажда за целта на посещението.

В началото на март, когато съмна знаменателното утро и университетското градче се превърна във въплъщение на истерията, двамата с Алек Конидж спокойно и незабелязано се вмъкнаха в клуба „Котидж“ и силно учудени, започнаха да наблюдават внезапно превъзбудените си съкурсници.

Сред тях имаше блуждаещи групи, които шареха от клуб в клуб; имаше еднодневни приятели, които, почти просълзени, буйно обявяваха, че ще членуват само в един и същи клуб и че няма сила на света, която да ги раздели; надигна се ръмжене на дълго прикривана злоба, когато Неочакваните Величия си спомниха някои подигравки от първи курс. Неизвестни мъже се издигнаха до завидни височини, след като спечелиха известен брой от жадуваните гласове; други, които минаваха за „в кърпа вързани“, откриваха, че са си създали неподозирани врагове, чувстваха се отритнати и изоставени и невъздържано известяваха, че ще напуснат университета.

В своето непосредствено обкръжение Еймъри види студенти, отстранени заради това, че носят зелени шапки, други — задето били префърцунени като „шивашки манекени“ или пък „прекалено райски са го давали“, или задето някоя си нощ се натряскали, „ама представете си, като най-долни каруцари“, или по неразгадаеми тайнствени причини, понятни само на асовете на черните гласоподаватели и топки.

Тази оргия на общителността достигна своя връх на празненството в ресторант „Насау“, където пуншът се лееше от огромни купи и целият партерен етаж се превърна в обезумяла главозамайваща въртележка от лица и гласове.

— Ей, Диби… честито!

— Цар си, Том, набра сума гласове за „Кап“.

— Кери, я кажи…

— Ей, Кери, чувам, че си влязъл в „Тайгър“ заедно с най-големите тежкари!

— Притрябвало ми е да съм в „Котидж“ — там е рай за салонните царе.

— Чухте ли, Оувъртън припаднал от радост, когато научил, че са го избрали в „Айви“…

— Не се ли записа още същия ден?

— Не! Отпрашил с велосипеда към Мърей-Додж да провери дали не е станала грешка.

— А ти, стари развратнико, как се намъкна в „Кап“?

— Честито!

— Честито и на теб. Разправят, събрал си много гласове.

Когато барът затвори, празненството се разпадна на групички, които плъзнаха с песни по заснежения университетски град с фаталната самозаблуда, че снобизмът и напрежението най-после са отминали и че през следващите две години могат да правят каквото си поискат.

Години наред след това събитие запролетяването на втората година от студентството му бе за Еймъри най-щастливото време в неговия живот. Духът му хармонираше с живота, който го обграждаше. В тези априлски следобеди той нямаше други желания, освен да се шляе, да мечтае и да се радва на куп нови приятелства.

Една сутрин в стаята му влезе Алек Конидж и го разтърси да отвори очи към слънчевата светлина и неповторимото величие на „Камбъл Хол“, които пламтяха в прозореца му.

— Събуди се, о, ти, Първороден Грях, и ела на себе си. След половин час да си пред „Ренуик“. Намерили сме кола. — Той вдигна подложката на бюрото с цялата камара вестникарски материали върху нея и внимателно я положи на леглото.

— И откъде сте намерили кола, ако мога да знам? — скептично попита Еймъри.

— Свещена хорска доверчивост, а ти не бъди придирчив глупак, защото няма да те вземем!

— Аз май ще поспя — отвърна спокойно Еймъри, намести се обратно на възглавницата и протегна ръка за цигара.

— Ще спиш!

— Защо не? Лекцията ми е в единайсет и половина.

— Нещастен меланхолик! Твоя работа, щом не ти се ходи до океана…

С един скок, разпилявайки купчината хартии върху пода, Еймъри беше на крак. Океанът!… Не бе го виждал от години, от времето, когато кръстосваше с майка си цялата страна.

— С кого тръгваме? — попита той, нахлузвайки панталоните си.

— Ами с Дик Хъмбърд, Кери Холидей, Джеси Ферънби и… абе още пет-шест души. По-живо, детето ми!

След десет минути Еймъри поглъщаше царевични ядки в „Ренуик“ и в девет и половина групата щастливо отфуча към пясъчните дюни на Дийл Бийч.

— Работата е съвсем проста — обясни му Кери, — колата е от ония места. Била открадната в Асбъри Парк от неизвестни лица, които я зарязали в Принстън, защото продължили на запад. А нашият коравосърдечен Хъмбърд получил разрешително от градския съвет да я достави където й е мястото.

— Някой има ли пари? — подсети ги Ферънби, като се извърна към седналите отзад.

Дружно гръмко отрицание.

— Става интересно.

— Пари ли — какво са парите? Можем да продадем колата.

— Можем и да поискаме възнаграждение за спасеното имущество или нещо подобно.

— А какво ще ядем? — попита Еймъри.

— Я честно си признай — отвърна му Кери с укорителен поглед, — ти да не би да се съмняваш в таланта на Кери да преживее три кратки дни? Та някои хора живеят от въздух години наред. Можеш да направиш справка в списание „Бой-скаут“.

— Три дни — замислено промълви Еймъри, — а моите лекции?

— Единият ден е Великден.

— Все тая, мога да направя още само шест отсъствия, а до края има повече от месец и половина.

— Изхвърли го!

— Ще трябва много дълго да бия пеш!

— Еймъри, пудриш се, ако ми позволиш да пусна нов израз в твоя чест.

— Я се стегни, Еймъри!

Еймъри примирено се смълча и се унесе в съзерцание на пейзажа. Суинбърн някак сам му се яви:

Валежа и метежа свърши, мина тази зима,

отминаха сезоните на грях и на сняг

и дните, разделили любим от любима,

светлината победена, побеждаващият мрак;

запомненото време е забравена несрета,

цвят след цвят пристига вече, става все по-зрима

пролетта сред раззеленен клонак.

Потоците се хранят с цъфтеж…

— Какво става с теб, Еймъри? Еймъри размишлява за поезия, за красиви птици и цветя. Познавам го по очите.

— Не — излъга Еймъри. — Мисля си за „Принстониън“. Тази вечер трябваше да вържа броя, но се надявам, че все отнякъде ще мога да им се обадя.

— О! — почтително възкликна Кери. — Тия важни мъже…

Еймъри се изчерви и му се стори, че Ферънби, победен съперник в конкурса, леко се намръщи. Разбира се, Кери просто се шегуваше, но той наистина не трябва да споменава повече „Принстониън“.

Приближавайки брега във ведрия ден, когато ги лъхна соленият вятър, той си представи океана с дългите равни пясъчни ивици и червените покриви, надвесени над синята шир. После се стрелнаха през градчето, в съзнанието му припламна искра и разпали в него мощен химн на чувствата…

— Господи! Погледнете го! — извика той.

— Кое?

— Искам да сляза, веднага… Не съм го виждал от осем години! О, благородни люде, спрете колата!

— Странно ни е детето! — отбеляза Алек.

— Винаги съм знаел, че не е съвсем редовно.

Колата спря послушно до бордюра и Еймъри се втурна към дървения кей. Порази го най-напред колко синя е водата, колко необятна е и как реве, реве — наистина всички банални неща за океана, които човек може да си помисли, но ако в този момент някой му кажеше, че това са само баналности, той би зяпнал от изумление.

— Сега ще обядваме — нареди Кери и се запъти с останалите в обратната посока. — Хайде, Еймъри, отлепи се и стъпи на земята. Първо ще опитаме в най-скъпия хотел — продължи той, — а после ще караме надолу.

Повървяха бавно по дървения кей до най-внушителния хотел, който се виждаше наоколо, и се настаниха в ресторанта около една маса.

— Осем коктейла „Бронкс“ — поръча Алек, — топъл сандвич и пържени картофи. Ще яде един човек. Ще пием всички.

Еймъри едва преглътна една хапка, беше издебнал стола, от който да наблюдава морето и да усеща люлеенето му. След като обядът приключи, те поседяха и изпушиха в мълчание по цигара.

— Колко излиза сметката?

Някой бързо я прегледа.

— Осем и двайсет и пет.

— Разбойници. Ще им дадем два долара и един за келнера. Кери, събери дребосъците.

Келнерът се приближи и Кери мрачно му връчи един долар, после подхвърли двата върху сметката и му обърна гръб. Спокойно, без да бързат, те се запътиха към вратата, но след миг подозрителният Ганимед ги догони.

— Има някаква грешка, сър.

Кери взе от него сметката и критично я изучи.

— Няма никаква грешка! — отговори той, строго тръсна глава, разкъса хартийката на четири и подаде парченцата на келнера, който така се втрещи, че остана вцепенен и безучастен, докато си излизаха.

— Дали няма да се обади да ни арестуват?

— Не — отвърна Кери, — първо ще си помисли, че сме синове на собственика или нещо подобно. После ще огледа отново сметката и ще отиде при управителя, а в това време…

Оставиха колата в Асбъри и отидоха с трамвай до Алънхърст, където се впуснаха из гъмжащите от народ павилиони за развлечение. В четири часа се подкрепиха на бюфета и този път платиха дори още по-малък процент от общата сметка: нещо във вида и маниера им правеше номерът да минава и никой не се опита да ги задържи.

— Виждаш ли, Еймъри, ние сме социалисти-марксисти — обясни му Кери. — Не вярваме в частната собственост и сега правим голямата проверка в живота.

— Задава се и нощ — подсети го Еймъри.

— Гледай Холидей в очите и му вярвай.

Към пет и половина много се развеселиха и хваната под ръка в редица, се разходиха нагоре-надолу по кея, пеейки монотонна мелодия за скръбните морски вълни. Тогава Кери зърна в тълпата лице, което го привлече, хукна и само след минута се появи с едно от най-грозните момичета, което Еймъри бе виждал някога. Бледите й устни сякаш се протягаха от ухо до ухо, зъбите й се издаваха внушително напред, разногледите й очички святкаха умилкващо от двете страни на скосения й нос. Кери ги запозна официално:

— Казва се Калука, хавайска принцеса! Позволете ми да ви представя господата Конидж, Слоун, Хъмбърд, Ферънби и Блейн.

Момичето направи реверанс на всеки от тях. Горкото същество. Еймъри предположи, че никой никога в нейния живот не я бе забелязвал, а вероятно не беше и съвсем наред. Докато остана с тях (Кери я бе поканил на вечеря), тя не произнесе нищо, което да разсее това впечатление.

— Дамата предпочита тяхната национална кухня — каза сериозно Алек на келнера, — но ще свърши работа и всяко по-сурово ястие.

По време на цялата вечеря той се обръщаше към нея с най-почтителни изрази, докато Кери идиотски я ухажваше от другата й страна, а тя се кикотеше и се хилеше. Еймъри бе доволен да седи и да наблюдава разиграването на комедията и си помисли с каква лекота Кери може да придаде дори на най-безличната случка плътност и контур. В по-малка или по-голяма степен всеки от компанията им, изглежда, обладаваше подобен дух и с тях наистина бе забавно. Обикновено Еймъри харесваше хората поотделно, но се боеше от тях, ако са накуп, освен в случаите, когато той бе центърът. Опита се да определи доколко всеки поотделно допринасяше за веселбата, защото даваха нещо като духовна лепта в групата. Алек и Кери бяха душата, но съвсем не центърът. Станало бе тъй, че центърът бяха тихият Хъмбърд и Слоун при цялото си сприхаво високомерие.

Още в първи курс Дик Хъмбърд направи впечатление на Еймъри като съвършения тип аристократ. Беше слаб, но добре сложен, е черна къдрава коса, с правилни черти на лицето и с доста смугла кожа. Всяка негова дума прозвучаваше неопровержимо на място. Притежаваше безкрайна смелост, средно добър ум, очарователно чувство за чест и дълг, които силно се отличаваха от поучителната праведност. Можеше да гуляе, без да се принизява, а дори и най-бохемските му приключения не ставаха повод за „перчене“. Околните му подражаваха в облеклото, опитваха се да имитират начина му на говорене… Еймъри заключи, че вероятно Дик Хъмбърд е от хората, които забавят развитието на света, но не изпитваше желание да променя приятеля си.

Отличаваше се от здравеняшкия тип, който в същността си беше дребнобуржоазен — той сякаш никога не се потеше. Има хора, които не успяват да се държат свойски с един шофьор, без да им отвърнат със същото; а Хъмбърд можеше да заведе негър на обяд в „Шери“ и въпреки това всички го приемаха някак за естествено. Не беше сноб, въпреки че се познаваше само с половината студенти в курса. Имаше приятели от най-висшите до най-нисшите съсловия, но беше немислимо другите да му налагат дружбата си. Слугите благоговееха пред него и се държаха като пред божество. Той, изглежда, беше всевечният образец на онова, което се опитва да бъде висшестоящата класа.

— Прилича досущ на снимка на загинал във войната английски офицер от „Илъстрейтед Лъндън Нюс“ — каза веднъж Еймъри на Алек.

— Е — отговори Алек, — щом държиш да научиш шокиращата истина, неговият баща е бил продавач в бакалница и е натрупал състояние в Такома от спекула с недвижими имоти, а в Ню Йорк се преместили едва преди десет години.

Еймъри почувства необичайно прималяване.

Пътуването, което предприеха, бе станало възможно благодарение на порива за сплотяване на курса след клубните избори — като последен отчаян опит за опознаване, за единение, за противостояние на закостеняващия дух на клубовете. То бе отхвърляне на традиционната недостъпност, тъй строго спазвана дотогава.

След вечеря изпратиха Калука до кея, а после се върнаха по плажа обратно до Асбъри. Нощното море оживи нови възприятия, защото наситеният цвят и наслоената му вечност се бяха разнесли и то се бе превърнало в студената пустош, довяла тъгата на северните саги. Еймъри си спомни стиха на Киплинг:

О, брегове на Люканън, преди да стъпят ловци на моржове по вас.

И все пак беше музика, макар безкрайно скръбна.

Десет часът ги завари без пукната пара. Вечеряли бяха пребогато с последните си единайсет цента, после бяха пели и се бяха шляли през казината под арките от ярки светлини на кея и бяха спирали пред всеки уличен оркестър, за да го послушат в захлас. На едно място Кери обяви събиране на волни пожертвувания за френските сираци от войната, което им донесе приходи, възлизащи на долар и двайсет цента, та си купиха бренди да не простинат през нощта. Деня приключиха в кино, на прожекция на стара комедия, където прилежно се заливаха в гръмък и тържествен смях за тревожно недоволство на останалите зрители. Проникването им в киносалона бе стратегически изпипано: на влизане всеки равнодушна посочваше човека отзад. Щом се убеди, че всички са се пръснали из залата, Слоун, който затваряше тила, отхвърли всякакво познанство и отговорност за останалите, а когато вбесеният контрольор се втурна вътре, той безгрижно го последва.

Намериха се отново по-късно пред казиното и се подготвиха за нощуване. Кери изкрънка от пазача разрешение да спят на верандата и след като събраха купчина постелки от плажните кабини, та да ги използуват за дюшек и и одеяла, те приказваха до полунощ, а после всички потънаха в сън без сънища, въпреки че Еймъри упорито се бори да остане буден, за да наблюдава как вълшебната луна замира над морето.

Така прекараха два щастливи дни — с трамвай или кола нагоре-надолу по брега или по подметки из навалицата на кея; понякога се хранеха на богатски трапези, но по-често хапваха скромно за сметка на някой нищо неподозиращ съдържател на закусвалня. Отидоха и да се снимат — осем пози — в ателие за бързи поръчки. Кери ги подреди първо като университетски отбор по ръгби, а после като банда гангстери от Изтока, обърнали саката си с подплатите навън, а сам той се настани в центъра на картонен полумесец. Фотографът вероятно още пази тия снимки — те дори не минаха да си ги приберат. Времето беше разкошно и отново спаха на открито, и отново Ейъри с неохота се предаде на съня.

Неделята осъмна вяла и благопристойна и дори морето сякаш мотолевеше и се оплакваше, така че се върнаха в Принстън с попътни коли на разни фермери и се разотидоха по квартирите си хремави, но без други последствия от скитането.

Еймъри запусна учението дори повече от предната година, не умишлено, а просто от мързел и поради това, че го поглъщаха безброй други интереси. Да съгласува геометрията с меланхолиите хекзаметри на Корней и Расин, никак не го съблазняваше и дори психологията, която бе очаквал с нетърпение, се оказа доста скучновато занимаване с мускулни реакции и биологични кръговрати, а не изследване на свойствата и влиянието на човешкото съзнание. Лекциите по този предмет бяха по обед и винаги го приспиваха. След като откри, че фразата „субективно и обективно, сър“ е верният отговор на повечето въпроси, той започна да я прилага по всякакъв повод и я превърна в любима смешка на курса: Ферънби и Слоун го сръчкваха от дрямка, за да я изстреля, когато му задаваха въпрос.

Най-често от всичко устройваха увеселителни набези — до Ориндж или до брега, по-рядко до Ню Йорк и Филаделфия, макар че една вечер тържествено изведоха от „Чайлдс“ четиринайсет келнерки и ги разходиха с автобус по Пето Авеню. Всички до един натрупаха повече от допустимите отсъствия от лекции, което означаваше допълнителни занятия през следващата година, но пролетта бе твърде рядко събитие, та да позволяват нещо си да осуетява живописните им скитаници. През май избраха Еймъри в комисията за бала на второкурсниците и една вечер, когато след дълъг спор двамата с Алек изготвиха пробен списък на най-вероятните кандидати от курса за Съвета на абсолвентите догодина, включиха себе си сред най-сигурните. По правило в Съвета влизаха осемнайсетте най-представителни студенти от горните курсове, а шефството на Алек в клуба на ръгбистите и възможността Еймъри да изтика Бърн Холидей от главното редакторство на „Принстониън“, изглежда, даваха достатъчно оправдани основания за предположението им. Странно е все пак, че и двамата поставиха Д’Инвилиърс сред възможните избраници, една догадка, пред която само година по-рано курсът би зяпнал от изумление.

През цялата пролет Еймъри бе поддържал на приливи и отливи кореспонденция с Изабел Борджи, замираща след яростни пререкания и съживявана главно от усилията на Еймъри да намира нови думи за любовта. Той откри, че в писмата си Изабел е отчайващо сдържана и нечувствителна, но се надяваше от все сърце цветето на неговата любов да не се окаже дотолкова екзотично, та цъфтенето му да не прилегне на огромните простори на пролетта, както бе станало в кабинета на клуба „Минехаха“. Почти всяка нощ на този месец май той изписваше трактати по трийсет страници и й ги пращаше в издути пликове, върху които отбелязваше „Първа част“ и „Втора част“.

— Ох, Алек, колежът ми дойде съвсем до гуша — каза тъжно веднъж, както се разхождаха по здрач.

— На мен също в известен смисъл.

— Нищо не ми трябва, стига ми една къщичка на село в някой топъл край, една жена и работа колкото да не се разложа.

— И на мен.

— Искам да се махна оттук.

— Какво казва момичето ти?

— О! — Еймъри изпъшка ужасен. — На нея през ум не й минава за женитба… имам предвид в тоя момент. Аз говоря занапред, нали разбираш.

— На моята пък й минава през ум. Сгоден съм.

— Наистина ли?

— Да. Не казвай на никого, моля те, сгоден съм. И догодина може да не се върна.

— Но ти си само на двайсет! Да напуснеш университета?

— Нали само преди една минута, Еймъри, ти сам каза…

— Да — прекъсна го Еймъри, — но аз просто си мечтаех. Не бих помислил дори да напусна университета. Просто ми е много тъжно в тия прекрасни нощи. Чувствам как никога в живота ми няма да се върнат, а аз не вземам от тях всичко, което мога. Ех, ако момичето ми живееше някъде наблизо! Но да се женя — в никакъв случай! Особено след като баща ми пише, че парите ни все повече ще намаляват.

— Жалко наистина за нощите! — съгласи се Алек.

Еймъри въздъхна, но съумя да използува пълноценно нощите си. Монтирал бе снимка на Изабел в един стар часовник и почти всяка вечер в осем часа изгасваше осветлението с изключение на настолната лампа, сядаше край отворения прозорец със снимката пред очите си и и пишеше вдъхновени писма.

… Ах, невероятно трудно ми е да ти предам с думи какво наистина чувствам, когато мисля тъй много за теб; тя се превърна в мой блян, който повече не мога да изразявам на хартия. Получих последното ти писмо, прекрасно беше! Прочетох го шест пъти, може би и повече, особено последната му част, но ако знаеш само как копнея понякога да си по-откровена и да ми казваш какво наистина мислиш за мен; и въпреки това писмото ти беше твърде хубаво, та чак не ми се вярва и не зная ще дочакам ли юни! Направи всичко възможно да дойдеш на нашия годишен бал. Мисля, ча ще се получи славно, искам в края на тази чудна година тъкмо теб да заведа. Често премислям думите ти от оная вечер и се питам каква частица истина има в тях. Ако беше всяка друга, а не ти… нали разбираш, когато те видях първия път, ми се стори, че си своенравна и непостоянна, та тебе толкова те ухажват, обсипват те с внимание и прочие и не можех да допусна, че наистина харесваш мен повече от всички.

Ах, Изабел, любима, нощта е прекрасна. Някъде далеч в градчето някой свири на мандолина „Влюбена луна“ и музиката сякаш те довежда на прозореца ми. А сега пък свири „Сбогом, момчета, стига ми на мен“ и как подхожда само песента на състоянието ми.

Защото на мен съвсем ми стига. Реших да не близвам вече алкохол и знам, че няма да се влюбя отново — няма да мога — ти изцяло завладя дните и нощите ми, за да ми останат мисли за други момичета. Срещам нови непрекъснато, а не ме интересуват. Не се преструвам на преситен, не в това е работата. Просто съм влюбен. Ах, прескъпа Изабел (не съумявам да те наричам просто Изабел и се боя да не изтърва през юни думата „прескъпа“ пред твоите родители), ти непременно трябва да бъдеш на нашия бал, а после аз ще дойда с теб у вас за един ден и ще изживеем божественото щастие…

И така нататък с нескончаеми повторения, които бяха безмерно омайни, безмерно нови и за него, и за нея.

Настъпи юни и дните станаха тъй ленни и горещи, та не се тревожеха дори за изпитите, а прекарваха замечтани свечерявания по кортовете на „Котидж“ в дълги разговори върху неизчерпаеми теми, докато полската шир чак до Стоун Брук се превърнеше в синя омара, а белотата на люляците засияеше около игрищата за тенис и безмълвни цигари заменяха думите… После се връщаха по опустялата улица Проспект и покрай „Маккош“, през ехото на песните, долитащо от всички посоки до нажеженото веселие на улица Насау в центъра.

В тия дни Том Д’Инвилиърс и Еймъри се разхождаха до късно. Хазартна треска затресе целия втори курс и в много душни нощи двамата превиваха гръб над чиповете до три сутринта. След един такъв сеанс те излязоха от стаята на Слоун, за да открият, че вън е паднала роса, а звездите в небето превалят.

— Хайде да намерим две колела и да покараме — предложи Еймъри.

— Готово. Никак не съм уморен, а може да се каже, че тази е последната нощ от учебната ни година, тъй като от понеделник започва тичането по годишния бал.

Пред „Хоулдър Корт“ налетяха на два незаключени велосипеда и до три и половина въртяха педалите по пътя за Лорънсвил.

— Какво ще правиш това лято, Еймъри?

— Не ме питай, вероятно както винаги. Месец-два в Лейк Джинива — нали знаеш, че разчитам на теб да дойдеш през юли, — после Минеаполис, което означава стотици летни танцови забави, флиртове, досада… Но, Том — добави той внезапно, — нали тази година беше славна?

— Не — без колебание отсече Том, един нов Том с костюм от „Брукс“ и с модни обувки. — Спечелих тази партия, но нямам никакво желание да играя втора. За теб не е лошо, ти си като гумена топка и някак ти приляга, но на мен ми се повръща вече да се приспособявам към местния снобизъм в туй крайче иа света. Искам да отида някъде, където не затварят вратите пред хората заради цвета на вратовръзките им или фасона на яките им.

— Няма да можеш, Том — възрази Еймъри, както се носеха в изсветляващата нощ, — където и да отидеш оттук нататък, винаги ще прилагаш несъзнателно нашите мерки „има това“ или „липсва му онова“. За добро или за зло, ние сме ти ударили печата: ти си вече Принстънския тип!

— Тогава — възнегодува Том и пресипналият му глас тъжно изтъня — какъв е смисълът изобщо да се връщам? Научил съм всичко, което може да предложи Принстън. Още две години чистопробна педантщина и киснене по клубовете няма да ми помогнат. Само ще ме разстроят и напълно ще ме подчинят на условностите. Аз вече съм станал тъй безгръбначен, че се чудя как ще се оправя.

— Но ти изпускаш основното, Том — прекъсна го Еймъри. — Ти току-що и съвсем внезапно си отворил очи за снобизма на света. Принстън неизбежно изгражда у мислещия човек обществено съзнание.

— Смяташ, че ти си ме научил на това, така ли? — попита той ехидно и изгледа Еймъри в здрачевината.

Еймъри тихо се изсмя.

— А не съм ли?

— Понякога си мисля — промълви бавно Том, — че ти си моят зъл ангел. Можех да стана съвсем не лош поет.

— Хайде, не си справедлив. Сам си избрал да дойдеш в източен университет. Или си отворил очите си за недостойното боричкане на хората нагоре, или си щял като слепец да минеш през студентството, а виж, това вече щеше да ти бъде много неприятно — да си като Марти Кей.

— Добре, прав си — съгласи се той. — Неприятно щеше да е. Но не е леко да направят от тебе циник на двайсет години.

— Аз съм такъв по рождение — измънка Еймъри. — Циничен идеалист.

Не продължи, защото се замисли дали това означава нещо.

Стигнаха до потъналия в сън колеж на Лорънсвил и обърнаха назад.

— Хубаво покарахме, нали? — каза Том след продължително мълчание.

— Да, хубав спринт, първа класа, всичко е хубаво тази нощ. Ех, още малко и ще дойдат горещото упоително лято с Изабел!

— Стига с твойта Изабел! Бас държа, че е някоя глупачка… я да минем на поезия.

И Еймъри издекламира на храстите, покрай които минаха, „Ода на славея“.

— Никога няма да стана поет — каза Еймъри, като свърши. — Не съм достатъчно чувствен. Нещата, които забелязвам като първично красиви, освен дето са очевидни, се броят на туй отгоре и на пръсти: жените, пролетта, вечерите, музиката в нощта, морето. Не долавям по-изтънчените работи като „сребърния стон на тромпети“. От мен може да излезе интелектуалец, но никога не ще напиша друга поезия освен посредствена.

Навлязоха в Принстън, когато слънцето разчертаваше цветна карта по небето зад пансиона на абсолвентите, и забързаха към освежителния душ, който трябваше да замести съня. Към обед бившите възпитаници на университета, в ярки маскарадни облекла, препълниха улиците със своите оркестри и хорове, под тентите наставаше великото единение със студентите, а над всичко се вееха и плющяха във вятъра черно-оранжевите знамена. Еймъри дълго гледа един навес, чийто надпис гласеше „Шейсет и девета“. Неколцина сивокоси мъже седяха там и тихо си приказваха, докато курсовете минаваха и заминаваха пред очите им като панорама на живота.

Под крайпътните стълбове

Тогава, от предела на юни, в Еймъри внезапно се втренчиха изумрудените очи на трагедията. В нощта след разходката е велосипеди до Лорънсвил една тайфа народ се понесоха към Ню Йорк да търсят приключения и около дванайсет поеха обратно към Принстън с две коли. Компанията беше весела и в нея се застъпваха доста пъстри окраски на трезвостта. Еймъри се намираше във втората кола. Бяха сбъркали пътя и се бяха изгубили, така че бързаха да настигнат другите.

Нощта беше ясна и опиянението от пътя нахлу в главата на Еймъри. Виденията на две строфи от стихотворение се мярнаха в съзнанието му…

Сивата кола пролази към нощта и не пробуди в мрака никакъв живот, когато мина… Сякаш тихи океански пътища подир акулата в бразди блестящо озвездени, в лунно було възвисени се разделяха дърветата, по двойки, докато плющящи нощни птици стенеха във въздуха…

Миг пред хана от лампи и сенки, жълтия хан под жълта луна… После тишина, кресчендо на смехове заглъхва… колата завива към юнския вятър, смекчава сенките в растящо разстояние, разбива жълтите сенки в сини…

Колата закова с рязко раздрусване и сепнат, Еймъри надникна навън. Край пътя стоеше жена и заговори Алек, който беше на волана. Много по-късно Еймъри си припомни старото й кимоно, придаващо й вид на харпия, и продраната глухота на гласа й, когато произнесе:

— Вий, момчета, от Принстън ли сте?

— Да.

— Ами ей там лежи един от вашите пребит и двама други са полуживи.

— Господи!

— Вижте! — посочи тя и смразени от ужас, те впериха погледи. В яркия кръг светлина под един крайпътен вит стълб, сред растяща локва кръв, бе простряно по очи човешко тяло.

Изхвърчаха от колата. „Тилът на тази глава, помисли Еймъри, тази коса… тази коса…“, и тогава някой обърна тялото.

— Дик… Дик Хъмбърд!

— Боже мой!

— Бързо да чуем дали бие сърцето му!

Но настойчивият глас на старата вещица изкряка злорадо:

— Мъртъв е, напълно! Колата се преобърна. Двамата, които не пострадаха, просто внесоха другите, но тоя нямаше смисъл.

Еймъри се хвърли към къщата и останалите го последваха, понесли безжизненото тяло, което положиха на дивана в мизерното холче. Слоун, със счупено рамо, лежеше на кушетка. Той не беше на себе си и само ломотеше нещо за някаква лекция по химия в осем и десет сутринта.

— Не знам как стана — продума Ферънби със задавен глас. — Дик караше и за нищо на света не отстъпваше кормилото. Обяснявахме му, че прекалено е пил… а после изскочи тоя проклет завой… ох, боже мой! — Хвърли се на пода по очи и се разтресе в ридания без сълзи.

Лекарят вече бе пристигнал и Еймъри се приближи до дивана, а някой му подаде чаршаф, за да покрие тялото. В прилив на внезапно хладнокръвие той вдигна едната ръка на Дик и я пусна да падне обратно безжизнена. Челото бе студено, но лицето не беше безизразно. Еймъри погледна връзките на обувките му — същата сутрин Дик ги бе връзвал. Сам ги бе вързал… а сега беше само тежка бяла маса плът. От обаянието и неповторимостта на оня Дик Хъмбърд, когото бе познавал, бе останало… ох, колко е отблъскващо, принизено, земно! Във всяка трагедия се прокрадва жилка от гротескното и долното — тъй нелепо, тъй безсмислено… както умират животните… Еймъри си припомни една котка, захвърлена жестоко обезобразена в някаква уличка от неговото детство.

— Някой трябва да отведе Ферънби в Принстън.

Еймъри излезе навън и леко потрепера от късния нощен вятър, вятър, който изтръгна от строшената броня в купчината смачкан метал скръбен тенекиен звук.

Кресчендо!

По милостива случайност следващият ден премина като вихър. В миговете, когато Еймъри оставаше сам, мислите му неминуемо кривваха към видението на червената, нелепо раззината уста върху бялото лице, но с волево усилие той затрупа спомена с нови вълнения и хладнокръвно го изключи от съзнанието си.

В четири часа Изабел и майка й пристигнаха с кола в града и минаха през веселите тълпи по разцъфтялото в усмивки авеню Проспект, за да изпият чая си в „Котидж“. Тази вечер клубовете даваха годишните си празнични вечери, така че в седем часа Еймъри повери Изабел на един първокурсник с уговорката да се срещнат в гимнастическия салон в единайсет, когато щяха да пуснат старшите студенти на танците на първокурсниците. Тя бе самото въплъщение на всички негови очаквания, а той, преизпълнен с щастие, изгаряше от нетърпение тази нощ да увенчае всички негови блянове. В девет часа старшите студенти наизлязоха от клубовете си, за да погледат метежното факелно шествие на първокурсниците, и Еймъри се запита дали неговите връстници във фракове, чиито силуети се открояваха в отблясъците на факлите върху фона на тъмните внушителни здания, придават онова величие на нощта в очите на зяпащите бодри първокурсници, което само година по-рано бе поразило него.

На другия ден ги завъртя друг вихър. С една весела компания от шест души обядваха в сепаре на клуба, където Изабел и Еймъри, нежно загледани един в друг над печеното пиле, разбраха, че любовта им ще е вечна. На бала танцуваха до пет сутринта и кавалерите си отнемаха един от друг Изабел с радостно увлечение, което ставаше все по-възторжено с напредването на часовете и бутилките алкохол, укрити по джобовете на саката в гардеробната, които отлагаха натрупаната досада за следващия ден. Свободните кавалери по студентските балове са най-хомогенната група мъже на света. Ни една душа не се дели от цялото. Прелети ли край тях в танц чернокоса красавица, през редицата им пробягва вълна от възпрени въздишки, докато най-лъскавият се стрелне напред и я отнеме от кавалера й. А когато някое почти двуметрово момиче (доведено сред курса ви от Кей, който цяла вечер се опитва да я запознае с всички) изгромоли в галоп наблизо, редицата се люшва назад, лицата отместват погледи встрани и съсредоточават вниманието си към ъглите на залата, защото Кей, притеснен и запотен, вече си пробива с лакти път през тълпата и търси познати физиономии.

— Искам да ти кажа, старче, че съм намерил страхотно важеща…

— Извинявай, Кей, но за този танц не мога. Трябва да поема дамата на един приятел.

— А за следващия?

— Ами… а… ъ… виж, наистина трябва да я поема… потърси ме, когато твоята позната остане свободна.

Еймъри засия, когато Изабел предложи да избягат за малко и да се повозят с колата. Цял прелестен час, който твърде бързо отлетя, те се носиха по притихналите пътища около Принстън и си говориха, открехвайки развълнувано срамежливи само повърхността на сърцата си. Еймъри бе завладян от необичайна чистосърдечност и не направи опит да я целуне.

На другия ден пропътуваха през щата Джързи, обядваха в Ню Йорк и следобед отидоха на драматично представление, през цялото второ действие на което Изабел плака за силно смущение на Еймъри, макар че, докато скришом поглеждаше към нея, го преизпълни нежност. Изкуши се да се наведе и да пресуши сълзите й с целувки, тя пък, под прикритието на тъмнината, мушна ръката си в неговата, за да може той да я стисне.

По-късно, към шест часа, пристигнаха във вилата на Борджесови в Лонг Айланд и Еймъри хукна нагоре по стълбите да се преоблече за вечеря. Докато втъкваше банелите в яката на ризата си, осъзна, че в този миг пие радостта на живота, както може би никога вече няма да му се случи. Всичко грееше в ореолното сияние на собствената му младост. Успял бе в Принстън наравно с най-добрите от своето поколение. Беше влюбен и му отвръщаха с взаимност. Запали всички лампи, изпитателно се вгледа в образа си в огледалото и се опита да открие в лицето си онези черти от своя характер, които му позволяваха да вижда по-ясно от хорската маса, да решава по-твърдо и да направлява и следва собствената си воля. В живота му сякаш не бе останало нищо, което би желал да промени… Е, може би Оксфорд щеше все пак да бъда по-величаво поле.

Той мълчаливо се любуваше на себе си. Колко е удобно да си красив и колко му отива вечерното сако! Излезе и коридора и изчака на горната площадка на стълбите, защото чу да приближават стъпки. Беше Изабел — от връхчетата на лъскавата й коса до малките златни пантофки никога не бе изглеждала по-красива.

— Изабел! — възкликна той почти неволно и протегна ръце. Както в приказките, тя се хвърли в прегръдката му и тази половин минута, докато устните им се докосваха за първи път, отбеляза върха на неговата суета, билото на младежкия му егоцентризъм.

Бележки

[1] Бут Таркингтън (1869–1946) — американски прозаик и драматург, автор на около 25 романа и 25 пиеси. Сюжетите на неговите произведения са изградени около една основна тема — преследването и пътя към богатството. ↑

[2] Стивън Филипс (1868–1915) — английски поет, създал лирично-романтични стихове и поеми ↑

[3] „Мистичната скръбна Долорес“ — балада от Суинбърн. ↑

[4] „La Belle Dame Sans Mersi“ — стихотворение от Джон Кийтс. ↑

[5] Джеймс Матю Бари (1860–1937) — английски журналист, романист и драматург, автор на известната детска пиеса „Питър Пан“. В творчеството си умело съчетава реалистичното описание с фантастични и романтични елементи. ↑

[6] Артър Уинг Пинеро (1855–1934) — английски драматург, автор на фарсове, сантиментални и драматични пиеси. ↑

[7] Ърнест Досън (1867–1900) — английски поет, най-стойностният от кръга на символистите декаденти. Основни теми в поезията му са любовта и смъртта ↑

[8] ??? ↑

[9] Артър Саймънс (1865–1945) — английски поет, критик и романист, чието творчество е дълбоко повлияно от модерната френска литература. Издател на списанието за изкуство и литература „Савой“ (1886), което отстоява модернизма и около което гравитират писателите декаденти. ↑

[10] Робърт Хю Бенсън (1871–1914) — английски писател, автор на религиозни романи. Бил е католически свещеник ↑

[11] Савойските опери — цикъл музикални комедии от английския драматург-хуморист Уилям Гилбърт (1836–1911) и композитора Артър Съливан (1842–1900), особено популярни в Англия и САЩ в края на XIX и началото иа XX век, които са били поставяни за първи път в лондонския театър „Савой“, построен специално за инсценизациите на тези комедии ↑

[12] Самуел Джонсън (1709–1784) — изтъкнат английски лексикограф и писател. Неговият приятел и почитател Джеймс Бозуъл (1740–1795) е автор на произведението „Житеописание на доктор Джонсън“, смятано за образец на художествено-биографичния жанр в английската литература. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Франсис Скот Фицджералд Отсам рая (2)

Метаданни

Данни

Избрани творби в три тома. Том 2

Информация

История

Сваляне / Връзки

2. ШПИЛОВЕ И ГРИФОНИ