Франсис Скот Фицджералд
Отсам рая (10)

В унилите часове

Под неспирното ръмене на дъжда Еймъри сломено погледна назад към реката на своя живот, към искрящо бистрите и течения и към мръсните й плитчини. На първо място страхът още го държеше в лапите си — вече не физическият страх, а страхът от хора и предразсъдъци, от немотия и еднообразие. И въпреки това дълбоко в огорченото си сърце той се питаше нима в края на краищата е по-лош от тоя или оня човек. Знаеше, че със софистика лесно може да стигне до извинението за собствената слабост, обусловена от обстоятелствата и средата, че неведнъж, когато се бе бунтувал срещу себе си заради своята самовлюбеност, нещо му бе нашепвало подкупващо: „Не. Гений!“ Това бе една от проявите на страха, този глас, нашепващ, че не може да е едновременно велик и добър, че гениалността е онова неповторимо съчетание от необясними прави проходи и кривини в съзнанието, което всяка дисциплина би изравнила до посредственост. Но може би по-силно от всеки отделен свой порок или недостатък Еймъри презираше собствената си личност — ненавиждаше себе си, защото знаеше, че утре и в хилядите дни нататък неудържимо ще се надува на някой комплимент и ще се цупи на неодобрителната дума като третокласен музикант или като първоразреден актьор. Срамуваше се от факта, че крайно честните и простодушия хора обикновено изпитват недоверие към него, че се е държал жестоко с онези, които бяха разтворили личностите си в неговата — няколко момичета и по някой приятел от студентските години, че е оказвал лоши влияния, че е увличал хора в духовни похождения, от които само той се бе измъквал здрав и читав.

В нощи като тази — а напоследък ги имаше много — той обикновено успяваше да се избави от унищожителното самодълбаене, като обръщаше мислите си към децата и безграничните възможности, заложени в децата — учеше се, превръщаше се целият в слух и тогава чуваше събуждането на сепнатото пеленаче в къщата отсреща, чийто тъничък хленч озвъняваше застоялата нощ. И мълниеносно побягваше от умозренията си в панически ужас да не би бездънното му отчаяние да навее мрак в мъничката детска душа. Потрепера. А ако стане тъй, че някой ден махалото се люшне в другата посока и той се превърне в онова страшно нещо, което плаши децата и припълзява в стаите им в тъмното, което влиза в болно общение с призраци, нашепващи зли тайни на безумците от черните материци на луната…

Бледа усмивка раздвижи устните на Еймъри,

„Прекалено погълнат си от себе си — чу нечий глас. А след това: — Отърси се и свърши една истинска работа…“

„Престани да се измъчваш…“

Представи си, че ще настъпи време, когато може би щеше да отговори: „Да, вероятно в младостта си съм бил егоцентричен, но скоро разбрах, че неумереното мислене за себе си развива болезненост.“

Изведнъж изпита непреодолимо желание сам да се прати по дяволите — не да свърши със себе си, както подобава на един джентълмен, а да изчезне сластно и безвъзвратно далеч от хорските очи. Представи си, че се е излегнал върху покрит с черги нар в мексиканска къщурка и прихванал цигара между тънките си артистични пръсти, слуша как китари отзвъняват печалните полутонове на прастара кастилска жална песен, а момиче с маслиново мургава кожа и с карминени устни гали косата му. Там може да изживее живота си като чуден молебен, избавен от доброто и злото и от небесните цербери, и от всеки бог (освен от другоземния мексикански бог — нехаен и пристрастен към източните благовония), избавен от успеха, надеждата и бедността в полета на онова дълго спускане в доволството, което в края на краищата свършва в изкуственото езеро на смъртта.

Има толкова много места на света, където човек може блажено да се разложи: Порт Саид, Шанхай, някои кътчета на Туркестан, Константинопол, Южните морета — всички земни краища на тъжни напеви и гъсти ухания, там, където въжделението може да е начин и израз на живота, където отсевките на нощното небе и залезите отразяват сякаш само настроения и страсти: цветът на устни и на макове.

Прочистването продължава

Едно време той подушваше злото безпогрешно, както конят предугажда нощем срутения мост, но създанието с невъзможните крака от стаята на Фийби се бе смалило до ефирното сияние около Джил. С инстинкта си долавяше смрадния лъх на бедността, но престана да разравя дълбоките пластове на злото, притулено в гордостта и сенсуализма.

Не останаха мъдреци; не останаха герои; Бърн Холидей изчезна от погледа му, сякаш никога не бе съществувал; монсеньор бе мъртъв. Еймъри надрасна хиляди книги, хиляди лъжи; жадно бе поглъщал думите на хора, които си даваха вид, че знаят, а нищо не знаеха. Мистичните блянове на светците, които някога го изпълваха с благоговение в смълчания му нощен дом, сега необяснимо го отблъскваха. Вестителите като Байрон и Брук, предизвиквали живота от планински върхове, в края си се превръщаха в безделници и позьори, които в най-добрия случай бъркаха сянката на храбростта със същината на мъдростта. Величавото сгромолясване на неговите илюзии прие образа на старо като света шествие от пророци, философи, мъченици, светци, учени, донжуани, йезуити, пуритани, фаустовци, поети, пацифисти; като университетски възпитаници на събор в парадни мантии те се нижеха пред погледа му тъй, както някога техните мечти, личности и веруя на свой ред бяха озарявали е яркоцветни светлини душата му; всеки от тях се бе опитвал да прослави живота и колосалната значимост на човека; хвалил се бе, че със своите неустойчиви обобщения е издигнал мост между миналото и настоящето, а в края на краищата се бе подчинявал на мизансцена и театралната условност, защото в своя глад за вяра човек е готов да засити ума си с най-достъпната и най-удобна храна.

Жените, от които бе очаквал тъй много; чиято красота се бе надявал да превъплати във формите на изкуството, чиито непроницаеми инстинкти, удивително непоследователни и необясними, бе мечтал да увековечи в изживявания — просто се бяха оттеглили, за да се посветят на своето потомство. Изабел, Клара, Розалинд, Елинор — самата тяхна красота, привличаща ята мъже, им бе отнела шанса да го дарят с друго освен със сломено сърце и с някоя страница от объркани думи.

Еймъри си обясни изгубването на своята вяра в човешката помощ с няколко смели силогизма. Прие, че независимо от степента, в която тази викторианска война опустоши и покоси неговото поколение, то бе наследник на прогреса. Пренебрегна незначителните различия в изводите, защото — макар че някои от тях довеждаха до смъртта на милиони млади мъже — се поддаваха на обяснение (предполагайки, че Бърнард Шоу и Бернхарди^[1], Бонар Ло^[2] и Бетман-Холвег^[3] в края на краищата еднакво са наследници на прогреса дори само затова, че единодушно въстанаха срещу лова на вещици), пренебрегна и противопоставянето на изводите и подходи индивидуално към личностите, привидно израснали като водачи — тогава го отблъснаха несъответствията и противоречията във всяка от тях.

Ето напруимер Тортън Ханкок, уважаван от половината образовани люде в страната като авторитет по въпросите на живота, един човек, вярващ в кодекса, според който живееше, защото го бе изпитал в действителността; просветител на просветителите, съветник на президенти. И все пак Еймъри знаеше, че дълбоко в душата си този човек намираше опора в свещеник от друга религия.

Монсеньор, на когото се бе облягал самият кардинал, също бе изживял моменти на странни и ужасяващи колебания — необясними в една религия, която обясняваше дори неверието с формулировките на собствената си вяра; ако се съмняваш в съществуването на дявола, значи дяволът ти е внушил съмнение в съществуването си. Еймъри бе виждал с очите си как, за да се спаси от този ужас, монсеньор посещава домовете на безпросветни еснафи, как бясно поглъща евтини романчета, затъва в дребнавостта на всекидневието.

И този духовник, Еймъри ясно съзнаваше това, макар по-мъдър и по-чист, не бе съществено по-възрастен от него.

Еймъри бе останал сам — от малко оградено пространство той бе избягал в огромен лабиринт. Озовал се бе там, където е бил Гьоте, когато е започвал „Фауст“; там, където е бил Конрад, когато е създавал „Прищявката на Олмейър“^[4].

Еймъри си каза, че по силата на вродено ясномислие или на разочарование предимно две категории хора напускат ограденото пространство и се устремяват към лабиринта. Съществували са мъже като Уелс и Платон и те полусъзнателно са подхранвали една особена скрита правоверност, приемали са за себе си само онова, което е било приемливо за всички човеци — непоправими романтици, те, независимо от усилията, които са полагали, никога не са успявали да проникнат в лабиринта с абсолютната цялост на душите си; но от друга страна, е имало пионери-саблеборци, Самюъл Бътлър, Ренан, Волтер, които са напредвали по-бавно, а в някои случаи са стигали по-далеч, не в посоката на песимистичната умозрителна философия, а във всеотдайността си на вечното човешко усилие да се придаде положителна стойност на живота.

Еймъри сам се спря. За първи път в живота си той започна да се усъмнява силно във всички обобщения и афоризми. Бяха прекалено лесни, прекалено опасни за общественото съзнание. А обикновено в някаква подобна форма дълбоките идеи стигат до широкото съзнание след около трийсет години: Бенсън^[5] и Честъртън бяха популяризирали Юисманс и Нюман^[6]; Шоу бе подсладил Ницше, Ибсен и Шопенхауер. Обикновеният човек научаваше за изводите на мъртвите гении от ловките парадокси и поучителните афоризми на някой посредник.

Животът беше дяволска неразбория… ръгби-мач, чийто рефер е отпратен, играчите до един са в засада, но всички настояват, че реферът е щял да бъде на негова страна…

Прогресът е лабиринт… хората се втурват сляпо в него, а после възбудено излизат и тръбят, че са го открили… невидимия крал — принципът на еволюцията… като пишат книги, започват войни… основават школи…

Дори да не бе егоцентричен, Еймъри би започнал всяко търсене от себе си. Той сам си беше най-добрият пример — ето го в дъжда, човешко същество с пол и гордост, възпряно от случая и от собствения си темперамент, от благото на любовта и бащинството, съхранено, за да даде своя дял в съграждането на живото съзнание на нацията.

Самовинящ се, самотен и обезверен, той застана пред входа на лабиринта.

Нова зора се сипна над реката, окъсняло такси изфуча по улицата, фаровете му още лъщяха като горящи очи на лице, побеляло от нощно пируване. Далеч, по реката проплака сирена.

Монсеньор

Еймъри все мислеше колко доволен би останал монсеньор от своето погребение. То бе великолепие на католичеството и обредността. Епископ О’Нийл отслужи тържествена меса и сам кардиналът даде последното опрощение. Присъстваха Тортън Ханкок, мисис Лорънс, британският и италианският посланик, пратеник на папата и множество приятели и духовници — но неумолими ножици бяха прерязали всички тези нишки, които монсеньор бе държал в ръцете си. За Еймъри бе непоносимо скръбно да го види легнал в ковчега със сключени ръце върху пурпурната одежда. Лицето му не бе променено и тъй като не бе очаквал смъртта, не изразяваше нито болка, нито страх. Беше скъпият стар приятел на Еймъри — негов и на другите присъстващи, защото църквата бе препълнена с втрещени втренчени лица и най-високопоставените сякаш бяха най-покрусени.

Като архангел кардиналът във филон и с митра поръси със светена вода. Гръмна органът. Хорът запя Requiem eternarm.

Всички тия хора скърбяха, защото в някаква степен бяха зависили приживе от монсеньор. Тяхната мъка бе нещо много повече от разчувстване по „дрезгавия му глас или олюляваща походка“, както е казал Уелс. Те намираха опора във вярата на монсеньор, в дарбата му да не пада духом, да вижда в религията и светлина, и сенки, да приема всяка светлина и сянка като лице на бога. Хората се чувстваха в безопасност, когато бе наблизо.

От опита на Еймъри да се пожертва се бе родила ясната представа за краха на неговите илюзии, а от погребението на монсеньор се роди романтичният елф, който щеше да влезе с него в лабиринта. Той откри нещо, което желаеше, което винаги бе желал и което винаги щеше да желае — не да буди възхищение, заради което се бе страхувал; не да буди любов, в което бе съумял да се убеди; а да бъде нужен на хората, да стане необходим. Спомни си какво чувство за сигурност му даваше Бърн.

Животът се разкри в един от своите удивителни взривове на лъчезарие и отведнъж и завинаги Еймъри отхвърли стария афоризъм, увъртял се вяло в ума му: „Твърде малко са нещата от значение, а нищо не е от голямо значение.“

Напротив, Еймъри изпита всеобхватно желание да вдъхва на хората чувство за сигурност.

Големият човек с цайсите

В деня, в който Еймъри пое към Принстън пеш, небето бе безцветен свод, хладен и висок, избавен от дъждовната заплаха. Денят бе сивкав, най-безплътното от всички времена, ден за мечти, за далечни надежди и ясни прозрения. Ден, в какъвто се раждат чисти и абстрактна истини, пресъхващи на слънце, стопяващи се присмехулно на лунна светлина. Дърветата и облаците бяха изсечени с класическа строгост. Природата звънтеше в хармонично еднозвучие, метално като тръбен зов, бездиханно като Гръцката ваза.

Денят го потопи в тъй вглъбено настроение, че Еймъри причини не малко главоболия на неколцина шофьори, които трябваше рязко да набиват спирачки, за да не го прегазят. Тъй погълнат бе от мислите си, че дори не се изненада от странното явление — сърдечност на петдесет мили от Манхатън, — което се изрази в това, че една попътна кола спря до него и някакъв глас му извика. Той вдигна глава и видя разкошен автомобил, в който седяха двама мъже на средна възраст, единият — дребен и неуверен, очевидно паразитен израстък върху другия, който беше грамаден, внушителен и с цайси.

— Искате ли да ви откараме? — попита паразитният израстък, като мярна с крайчеца на окото внушителния мъж, сякаш да получи от него по навик очаквана мълчалива подкрепа.

— Как да не искам. Благодаря.

Шофьорът отвори вратата, Еймъри влезе и се разположи в средата на задната седалка. Любопитно огледа спътниците си. Главната особеност на големия човек, изглежда, беше безграничната му самоувереност, която изпъкваше на фона на неговото смъртно отегчение от всичко наоколо. Онази част от лицето му, която се очертаваше под цайсите, беше от физиономиите, наричани най-общо „силни“; гънки на достолепна пълнота се бяха образували под брадичката му; малко над тях се открояваше широка уста с тънки устни и грубоват модел на римски нос, a по-надолу раменете му се предаваха без съпротива на могъщата маса на гърдите и стомаха. Беше облечен безукорно и строго. Еймъри забеляза, че има навика да се заглежда точно в тила на шофьора, сякаш упорито, но безнадеждно размишлява над заплетен фризьорски проблем.

Дребният човек беше забележителен единствено с пълното си разтваряне в личността на другия. Беше от нисшия секретарски тип, който към своята четирийсетгодишнина отпечатва върху визитните си картички „Помощник на президента“ и без въздишка се отдава до края на живота си на позьорство, купено от втора ръка.

— Далече ли отивате? — попита дребният с безразлично любезен тон.

— Доста.

— И вървите пеш заради физическата форма?

— Не — лаконично отговори Еймъри, — вървя пеш, защото нямам пари за влак.

— Аа! — И след кратка пауза: — Работа ли търсите? Работа има колкото искате — продължи той доста сухо. — Това, дето го говорят за безработицата, са празни приказки. Западът например особено се нуждае от работна ръка. — Той подчерта „Западът“ с широк жест на ръката встрани. Еймъри кимна учтиво. — Имате ли някаква специалност?

Не, Еймъри нямаше специалност.

— Чиновник ли сте?

Не, Еймъри не е чиновник.

— С каквото и да се занимавате — продължи дребният мъж, сякаш се съгласяваше с нещо, което Еймъри бе казал, — сега е времето на големите възможности и на деловите перспективи. — Той хвърли отново бърз поглед към големия човек, както неволно адвокатът, въртящ на шиш някой свидетел, поглежда крадешком към съдебните заседатели.

Еймъри реши, че трябва да отговори нещо, и да го убиеха, не можа да измисли друго освен онова, което изтърси:

— Разбира се, искам да имам много пари…

Дребният се изсмя кисело, но добросъвестно.

— Днес всички искат това, но никой не иска да си го изработи.

— Съвсем естествено и здравословно желание. Почти всички нормални хора искат да са богати без особено усилие — освен магнатите от сериозни пиеси, които са готови „през всичко да минат“. А вас не ви ли привличат лесните пари?

— Разбира се, че не — възмути се секретарят.

— И — продължи Еймъри, без да му обръща внимание — тъй като сега съм много беден, обмислям да приема социализма като своя твърдина.

Двамата мъже любопитно го стрелнаха с очи.

— Тия бомбохвъргачи… — Дребният млъкна, защото от гръдния кош на големия мъж тежко се надигна:

— Ако бях помислил, че сте от бомбохвъргачите, щях да ви закарам право в затвора в Нюарк. Такова е мнението ми за социалистите.

Еймъри се засмя.

— Какъв сте вие? — попита големият мъж. — Салонен болшевик, идеалист? Трябва да призная, че не виждам голяма разлика между тях. Идеалистите само хайлазуват и пишат небивалици, за да мътят главите на бедните имигранти.

— Какво пък — отвърна му Еймъри, — ако да си идеалист, е безопасно и изгодно, бих опитал.

— Какво е затруднението ви? Изгубили сте си работата?

— Не съвсем, но… може и така да се каже.

— Какво работехте?

— Пишех текстове за рекламна агенция.

— В рекламата се печелят много пари.

Еймъри се усмихна сдържано:

— Добре, съгласен съм, може да се печелят пари. Талантът вече не гладува. Днес дори изкуството печели достатъчно, та да е сито. Творци рисуват кориците на вашите списания, творци пишат вашите рекламни текстове, творци композират рагтайм за вашите театри. С голямото комерсиализиране на печатната дейност вие сте осигурили безвредно прилично занимание на всеки гений, който би могъл да си издълбае ниша в пантеона на човечеството. Но пазете се от оня творец, който е и интелектуалец. Творецът, който не може да бъде подравнен — оня, който е като Русо, Толстой, Самюъл Бътлър, Еймъри Блейн…

— Този пък кой е? — попита подозрително дребният.

— Как да ви кажа — отвърна Еймъри, — той е… интелектуалец, не много известен в момента.

Дребният пусна своя добросъвестен смях и изведнъж замлъкна под унищожителния поглед на Еймъри.

— На какво се смеете?

— Ох, тия интелектуалци…

— Знаете ли какво означава тази дума?

Очичките на дребния неспокойно трепнаха.

— Обикновено означава…

— Винаги означава умен и високообразован — прекъсна го Еймъри. — Означава човек, който борави с активно познание за опита на човечеството. — Еймъри си позволи да бъде крайно груб. Обърна се към големия човек. — Този младеж — посочи с пръст секретаря и наблегна на последната дума с тон, сякаш произнесе „пиколо“, като, естествено, нямаше предвид възрастта му — страда от повсеместната размътена представа за съдържанието на най-общоизвестни думи.

— Вие се обявявате против контрола на капитала над словопечатането? — попита го големият и впери в него цайсите си.

— Да, и отказвам да им подарявам умствения си труд. В мен се изгради впечатлението, че същността на бизнеса, в който попаднах, се състои в изстискването и обидно ниското заплащане на чета тъпаци, които го търпят.

— Хайде сега — възрази големият мъж, — не можете да отречете, че който работи, е платен много добре, при това за пет-шестчасов трудов ден, направо е смешно. А ако на туй отгоре е и профсъюзен член, не можеш си откупи от него и един ден честен труд.

— Сами сте си виновни — настоя Еймъри. — Вие никога не правите отстъпки, докато не ви ги изтръгнат със сила.

— Кои сме ние?

— Вашата класа, класата, към която и аз доскоро принадлежах. Онези, които по наследство или с упорство, или с пресметливост, или с нечестност са станали класата на парите.

— Да не би да си въобразявате, че ако оня работник там на пътя притежаваше парите, щеше по-охотно да се раздели с тях?

— Не, но какво общо има той с това, което казвам?

По-възрастният мъж се замисли.

— Добре, признавам, че няма. Но защо ми се струва, че все пак има!

— Всъщност — продължи Еймъри — той ще се държи още по-зле. Нисшите класи са по-ограничени, по-неприятни и като индивиди по-егоистични, а в края на краищата и по-тъпи. Но това няма нищо общо с нашия въпрос.

— Какъв точно е въпросът?

Тук се наложи Еймъри да замълчи, за да обмисли какъв е въпросът.

Еймъри изковава ново определение

— Когато умният и образован човек попадне в лапите на живота — започна бавно Еймъри, — с други думи, когато се ожени, в девет случая от десет отношението му към съществуващите обществени условия става консервативно. По свой начин той може да бъде всеотдаен, отзивчив, дори справедлив, но главната му работа е да обезпечава семейството си и да притежава. Жена му го пришпорва — от десет хиляди на година към двайсет хиляди, после още и още, каторга в оградено място без прозорци. Той е свършен! Животът го е спипал! Не можа да се измъкне! На този човек духът му е бракосъчетан.

Еймъри помълча и си помисли, че последната фраза никак не е лоша.

— Някои мъже — продължи той — успяват да се изплъзнат от хватката. Това са мъжете, чиито жени може би нямат социални амбиции, или онези, които може би са попаднали на едно-две изречения в някоя „опасна книга“ и са намерили в тях удовлетворение. Някои пък като мен може би са поели по пътя към каторгата, но са били повалени, преди да стигнат. Така или иначе, това са конгресмените, които не могат да бъдат подкупени, президентите, които не се занимават с политиканство, писателите, ораторите, учените, държавниците, които не са позволили да бъдат превърнати в брашнени чували от шепа жени и деца.

— Това ли е истинският радикал?

— Да — отвърна Еймъри. — В различни варианти, разбира се, като се почне от обезверените критици като Торнтън Ханкок. Та, искам да кажа, този духовно не-бракосъчетан човек не разполага с пряка власт, защото за нещастие мъжът, чийто дух е бракосъчетан, като вторична последица от гонитбата на пари, е успял да сложи ръка на големия вестник, на популярното списание, на влиятелния седмичник. И защо? Само за да може госпожа Вестник, госпожа Списание или госпожа Седмичник да има по-скъпа лимузина от онова семейство Нефт отсреща или от семейство Цимент зад ъгъла.

— Какво лошо има в това?

— Лошото е, че по този начин богатите стават блюстители на интелектуалното съзнание и съвсем естествено онзи, който притежава пари в дадена обществена система, няма да рискува щастието на собственото си семейство, като пусне във вестника си шумна пропаганда на друга система.

— И все пак тази пропаганда се появява — каза големият човек.

— Къде? В дискредитираната пиеса. В скапани седмични вестничета на евтина хартия.

— Няма да споря, продължавайте.

— Първият момент от моята теза е, че в резултат от стечението на няколко условия, главното между които е семейството, се очертават два вида умове. Единият приема човешката природа такава, каквато е, и използува нейната плахост, слабост и сила за свои цели. Противоположен на него е небракосъчетаният дух, който непрекъснато търси нови системи, способни да контролират и да противостоят на човешката природа. Неговата задача е по-трудна. Сложен е не животът, а борбата животът да бъде направляван и контролиран. Тази борба е негова. Той е частица от прогреса — а духовно бракосъчетаният не е.

Големият измъкна три тлъсти пури и ги предложи, наредени върху огромната му длан. Дребният взе едната, Еймъри поклати глава и посегна към цигарите си.

— Продължавайте — каза големият човек. — Отдавна исках да послушам някои от вашите хора.

Набиране на скорост

— Съвременният живот — поде Еймъри отново — вече се мени не от век на век, а от година на година, десет пъти по-бързо, откогато и да е — населението се удвоява, цивилизациите взаимно се проникват, икономическа обвързаност, расови проблеми, а ние се помайваме. Идеята ми е, че трябва да се движим много по-бързо.

Наблегна леко на последните думи и шофьорът несъзнателно повиши скорост. Еймъри и големият човек се разсмяха. Дребният също се усмихна, с малко закъснение.

— Всички деца — продължи Еймъри — трябва да имат равни шансове в началото. Ако бащата дари детето си с добра физика, а майката — с малко здрав разум в ранното му възпитание, това трябва да бъде неговото единствено наследство. Ако бащата не е в състояние да му завещае добра физика, а майката е пропиляла годините, отредени й да се подготвя за възпитанието на своето потомство в търчане по мъже, толкова по-зле за детето. То не трябва изкуствено да бъде подпирано с пари, да го пращат по тия отвратителни частни училища, да го прокарват през университети… Всички деца трябва да имат равни шансове в началото.

— Разбрах — каза големият човек, а цайсите му не изразяваха нито одобрение, нито несъгласие.

— След това бих предложил като опит държавната собственост над цялата промишленост.

— Това вече е опитвано и се провали.

— Не се е провалило, по-точно още не. Ако държавата бе собственик у нас, най-добрите аналитични и практични умове в управленческия апарат щяха да работят не само за себе си. Вместо Бърлсъновци щяхме да имаме Маккейци, в държавната хазна щяха да работят Моргановци, Хиловци щяха да направляват междущатската търговия. В нашия сенат щяха да заседават най-добрите юристи.

— Те няма да работят с пълна сила даром. Макаду…

— Не съм съгласен — възрази Еймъри, като поклати глава. — Парите не са единственият стимул, който извлича най-доброто от човека дори в Америка.

— Само преди малко вие твърдяхте точно това.

— Днес е така. Но ако частната собственост бъде ограничена със закон, най-добрите хора ще се надпреварват за единствената друга награда, която привлича човечеството — честта.

Големият човек издаде звук, който много приличаше на „ууу“.

— Това е най-глупавото нещо, което изрекохте дотук.

— Не е глупаво. Съвсем правдоподобно е. Ако някога сте учили в колеж, трябва да ви е направил впечатление фактът, че материално обезпечените студенти залягат над учението два пъти по-усилено заради някоя от безбройните дребни почести, отколкото другите, които сами се издържат.

— Хлапашка, детска игра! — присмя се противникът.

— Ни най-малко, по дяволите, освен ако всички не сме деца. Вие виждали ли сте някога напълно зрял човек, който се стреми да стане член на труднодостъпно общество, или новозабогатяло семейство, което се домогва до някой клуб? Те подскачат, щом чуят мечтаното име. Идеята, че за да накараш един човек да работи, трябва да държиш пред очите му злато, не е аксиома, тя ни е втълпена. Правили сме го толкова дълго време, че сме забравили, че съществува и друг начин. Ние сме създали такъв свят, в който тя е необходима. Но повярвайте ми — Еймъри ставаше все по-категоричен, — ако намерим десет души, застраховани както срещу богатството, така и срещу глада, и им предложим зелена лента за пет часа труд на ден, а синя — за десет часа на ден, девет от десетимата ще се надпреварват за синята лента. Инстинктът за състезаването чака само да му бъде предоставен символ. Ако символът е размерът на къщата, хората ще се скъсат от работа за него. Ако е само синя лента, аз, дявол да го вземе, съм почти убеден, че ще се трепят не по-малко. В други времена са го правили.

— Не съм съгласен с вас.

— Зная — промълви Еймъри и тъжно кимна. — Но вече не е и важно. Мисля, че в недалечно бъдеще тези хора ще се появят и ще си вземат каквото им е нужно.

Дребният човек свирепо изсъска:

— Картечници!

— Вие сте ги учили как да ги използуват.

Големият човек поклати глава.

— В тази страна има достатъчно собственици, за да не се допусне подобно нещо.

Еймъри съжали, че не знае съотношението между притежателите и непритежателите на имущество. Реши да промени темата.

Но големият човек бе вече предизвикан.

— Започнете ли да говорите за „вземане“, стъпвате на опасен терен.

— А как да го получат, ако не си го вземат? Години наред хората са били баламосвани с обещания. Социализмът може и да не е крачка напред, но заплахата от червеното знаме определено задейства всички реформи. За да привлечеш вниманието, трябва да си по-креслив.

— Предполагам, че вашият пример за благотворно насилие е Русия?

— Прав сте — призна Еймъри. — Разбира се, и там има увлечения, както е било по време на Френската революция, но не се съмнявам, че това е един наистина велик експеримент и напълно си струва да се направи.

— Изобщо ли не вярвате в умереността?

— Вие не желаете да слушате умерените, пък е и много късно вече. Истина е, че широката маса е извършила едно от ония сепващи и поразителни неща, които се случват веднъж на сто години. Възприела е една идея.

— И каква е тя?

— Че колкото и да са различни умовете и способностите на хората, стомасите им в общи линии са едни и същи.

Дребният човек си получава своето

— Ако съберем всички пари на тоя свят — произнесе дребничкият дълбокомислено — и ги поделим на рав…

— О, не дрънкайте! — енергично го прекъсна Еймъри и без да обръща внимание на възмутения му поглед, продължи мисълта си: — Човешкият стомах…

Но големият нетърпеливо го пресече:

— Аз ви слушам внимателно, сам виждате — каза той, — но ще ви помоля да избягвате темата за стомасите. Моят от сутринта ми играе номера. Иначе не съм съгласен дори с половината от това, което казахте. В основата на всички ваши разсъждения е държавната собственост, но държавният апарат е истински разбунен кошер на корупцията. Хората няма да се разработят заради сини ленти, това са просто глупости.

Когато свърши, дребничкият заговори с непоколебимо тръсване на главата, сякаш решен този път да каже думата си на всяка цена.

— Има неща, които са заложени в човешката природа — изтъкна мъдро той като дървен философ, — които винаги са съществували, винаги ще съществуват и никога няма да се променят.

Еймъри погледна безпомощно от дребния към големия човек.

— Чуйте го само! Как да не се отчаеш от прогреса! Чуйте го само! Та аз мога ей тъй, на един дъх, да изброя поне сто природни явления, изменени от човешката воля — стотици човешки инстинкти, които цивилизацията е изтръгнала от корен или потиска от сума време. Това, което току-що изрече този човек, е било хилядолетия наред последната крепост на овчите глави от целия свят. То отрича усилията на всички учени, държавници, моралисти, реформатори, лекари и философи, посвещавали живота си в служба на човечеството. То е безогледно признаване на всичка достойно в човешката природа. Всеки гражданин, навършил двайсет и пет години, който хладнокръвно направи подобна изявление, трябва да бъде лишен от право на глас.

С лице, поаленяло от ярост, дребния притисна гръб дълбоко в облегалката. Еймъри продължи, като се обръщаше само към големия човек.

— Изникне ли какъвто и да е въпрос, в полуграмотните мухлясали мозъци като на вашия приятел тук, които си мислят, че мислят, веднага откривате обичайната за главите им страхотна каша. Веднъж негодуват срещу „бруталността и безчовечието на прусаците“, a веднага след това заявяват: „Трябва да изтребим до крак целия германски народ.“ Винаги смятат, че „положението в момента е доста лошо“, но „нямат никаква вяра на тия идеалисти“. Днес Уилсън за тях е „просто мечтател, откъснат от действителността“, след година го ругаят, задето е превърнал мечтите си в действителност. Те не са способни на ясно логическо отношение към нито един въпрос, а само на тъпа упорита съпротива към всяка промяна. Смятат, че трудът на необразованите хора не трябва да се заплаща високо, а не могат да видят, че ако не плащат добре на необразованите хора, децата им също ще останат без образование и ще се въртим навеки в омагьосания кръг. Това е тя — великата среднобуржоазна класа!

Широко ухилен, големият човек се наведе към лицето на дребния.

— Яко те притиснаха, Гарвин. Как го понасяш?

Дребният направи усилие да се усмихне и да си даде вид, сякаш всички тия думи са пълна нелепост, недостойна да й се обръща внимание. Но Еймъри не беше свършил.

— Теорията, че народът е годен сам да се управлява, се опира на такива индивиди. Ако е възможно той да бъде научен да разсъждава ясно, сбито и логично, да се отърси от навика си да се крие зад баналности, предразсъдъци и сантименталности, тогава аз съм войнстващ социалист. Ако не е възможно — тогава мисля, че е без значение какво ще стане с човека и с неговото общество сега и когато и да е.

— Интересно и забавно ми е да ви слушам — каза големият човек. — Толкова сте млад.

— Което може да означава само, че съвременният опит още не ме е развратил, нито ме е сплашил. Аз съм овладял най-ценния опит, опита на нацията, защото, въпреки че съм учил в университет, съм успял да натрупам добро образование.

— Красноречив сте, но повърхностно убедителен.

— Не всичко е безсмислие! — страстно възкликна Еймъри. — Днес за първи път в живота си защитавам социализма. Не знам за друг универсален лек. Да, неспокоен съм. Цялото мое поколение е неспокойно. До дъно ми е опротивяла системата, в която най-богатият мъж слага ръце на най-красивото момиче, ако го поиска, в която един творец без лични доходи трябва да продава таланта си на фабрикант на копчета. Дори да бях без капчица талант, пак нямаше да се задоволя да работя десет години, обречен или на безбрачие, или на потайни наслади, за да може синът на някой си да има собствена кола.

— Но ако не сте сигурен…

— Това няма никакво значение — извика Еймъри. — Положението ми не може да бъде по-лошо. А една обществена революция би могла да ме изтласка на върха. Разбира се, себелюбив съм. Но живея с чувството, че в твърде много износени системи съм като риба на сухо. От целия ми випуск в университета аз като че ли съм един от двайсетината студенти, които извлякоха прилично образование. А в отбора по ръгби приемаха всеки тъпоумен зубрач, само не и мен, нямах право, защото някакъв склерозирал глупак бе постановил, че всички трябва да владеем коничните сечения. Ненавиждах армията. Ненавиждах бизнеса. Влюбен съм във всяка промяна и съм убил в себе си съвестта…

— Значи ще вървите и ще проповядвате, че трябва да се движим по-бързо.

— Това поне е безспорно — не се предаваше Еймъри. — Реформите няма да настигнат нуждите на цивилизацията, докато сами не ги подгоним. Политиката на самотека е като да глезиш дете, уверявайки го, че в края на краищата то ще стане порядъчен човек. То ще стане — но ако го принудиш.

— Но вие сам не вярвате във всички тия социалистически бръщолевици, които наговорихте.

— Не знам. До разговора с вас не се бях замислял сериозно. В половината от нещата, които казах, не съм сигурен.

— Озадачавате ме — каза големият човек, — но всички сякаш сте такива. Чувал съм, че независимо от всички свои доктрини Бърнард Шоу бил най-взискателният драматург по отношение на хонорарите си. До последния фардинг.

— Всъщност — каза Еймъри — аз просто установявам, че в мен говори търсещият ум на едно неспокойно поколение и ми дава всички основания да посветя ума и перото си на радикалите. Дори ако дълбоко в себе се мисля, че сме само слепи атоми в свят, ограничен до размаха на едно махало, аз и подобните на мен ще се борим срещу закостенелостта, ще се опитаме поне да заменим старото лицемерие с ново. В различни моменти от живота си съм мислил, че го разбирам правилно, но вярата е нещо трудно. В едно поне съм сигурен. Ако животът не е търсене на светия Граал, може да бъде страхотно забавна игра.

Известно време никой не проговори, после големият човек попита:

— В кой университет сте учили?

— В Принстън.

Големият изведнъж, се оживи. Изразът на цайсите му едва доловимо се промени.

— И аз изпратих сина си да учи в Принстън.

— Така ли?

— Може да сте се познавали. Казваше се Джеси Ферънби. Загина във Франция миналата година.

— Познавах го много добре. Всъщност беше един от най-близките ми приятели.

— Той беше… ъъ… много добро момче. Бяхме много привързани един към друг.

Еймъри започна да долавя сходство между бащата и загиналия син и си помисли, че през цялото време е изпитвал чувство за нещо далечно познато. Джеси Ферънби, приятелят от университета, извоювал короната, към която Еймъри се бе домогвал. Колко отдавна бе това!… Какви деца бяха тогава и как не жалеха сили за сините ленти…

Колата забави пред входа на огромно имение, опасано с гъст плет и висока желязна ограда.

— Защо не се отбиете да обядваме?

Еймъри поклати глава.

— Благодаря, мистър Ферънби, но трябва да продължавам.

Големият човек му подаде ръка. Еймъри прекрасно виждаше, че това, дето бе познавал Джеси, далеч натежаваше над неодобрението, което бе събудил с мненията си. Как въздействат призраците върху хората! Дора дребният човек поиска да му стисне ръката.

— Довиждане! — извика мистър Ферънби, докато колата завиваше и влизаше в алеята. — На вас желая успех, на теориите ви — неуспех.

— Благодаря, подобно, сър — извика Еймъри, усмихна се и махна с ръка.

„Далече от камината, далече от уютната стая“

На осем часа път пеша от Принстън Еймъри седна на банкета и се загледа в стегнатата от студа земя. Природата в по-грубия си вид, когато, взреш ли се отблизо, виждаш цветя, наядени от пеперуди, и мравки, неуморно пъплещи в тревата, носи винаги разочарование; природата, представена от небеса, води и далечни хоризонти, е много по-привлекателна. Мразът и предвещанието на зимата сега го изпълваха с вълнение, насочваха мислите му към дивата схватка между отборите на „Сейнт Риджисис“ с „Гротън“ отпреди памтивека, отпреди седем години — и към оня есенен ден във Франция преди дванайсет месеца, когато, залегнал с взвода си във високата трева, чакаше да затрака картечницата. Видя двете картини едновременно, и двете разпалваха в него някакъв първичен възторг — две игри, които бе играл, различни по тръпчивост, свързани по някакъв особен начин, отделящи се от Розалинд и от темата за лабиринта, до който в крайна сметка бе сведен животът му.

„Самолюбие съм — помисли той. — И тази моя черта не се променя, когато «видя човешко страдание», «изгубя родителите си» или «помагам на хората». Това самолюбие не е просто част от мен, то е най-живото в мен. И не като го избягвам, а като преминавам отвъд него, мога да постигна увереност и равновесие в моя живот. Няма безкористна добродетел, на която да не съм способен. Мога да се жертвам, да бъда великодушен, да помагам на ближния си, да търпя заради него, да дам живота си за приятеля — защото всички тия неща може да се окажат най-добрият начин на моята самоизява. Но в мен няма нито капка от сока на обикновената човешка добрина.“

Проблемът за злото кристализира у Еймъри в проблема за секса. Той започна да отъждествява злото с фалическия култ у Брук и в ранното творчество на Уелс. Неразривно свързана със злото се оказа красотата — красотата, вълнение, чиито балове все още се покачваха — древна нощна мелодия в мекия глас на Елинор, каскада от мощни водопади, пресичаща живота, полуритми, полумрак. Но Еймъри не бе забравил, че всеки път, когато жадно се бе устремявал към нея, тя му се бе изсмивала с изкривеното лице на злото. Красотата на голямото изкуство, красотата на радостта и преди всичко красотата на жените.

В крайна сметка тя имаше твърде много общо с разпуснатостта и угаждането. Слабостта често е красива, слабостта никога не е добра. И в тази нова самота, на която той се врече заради онова величие на духа, което може би щеше да постигне, красотата не трябваше да бъде господар, иначе, сама по себе си хармонична, тя щеше да внесе дисонанс.

В известен смисъл постепенният му отказ от красотата представляваше втората стъпка след окончателното рухване на неговите илюзии. Той почувства, че оставя зад гърба си своя шанс да стане определен тип творец. Много по-важно му изглеждаше сега да бъде определен вид човек.

Мисълта му направи внезапен остър завой и той се хвана, че размишлява за католическата църква. В него укрепна идеята, че на хората, които се нуждаят от ортодоксалната религия, не им достига нещо съществено важно, за Еймъри религията бе преди всичко римокатоличество. Напълно възможно беше то също да е празен ритуал, но очевидно бе единствената приемлива унаследена крепост срещу падението на нравствеността. Докато масата не бъде възпитана в нравствени ценности, някой трябва да повелява: „Не смей!“ И все пак да я приеме в този момент, бе все още невъзможно. Трябваше му време и избавление от външния натиск. Искаше да запази мирозданието без орнаменти, да осъзнае до дъно посоката и движещата мощ на това ново начало.

Следобедът замря от целителната добрина на три часа към златното великолепие на четири. А той продължи да върви през тръпнещата болка на залеза, в който и облаците сякаш кървяха, докато на здрачаване стигна до едно гробище. Тъмен сънен дъх на цветя прииждаше оттам, в небето — призракът на нова луна, а наоколо — стаени сенки. В него припламна внезапно желание да отвори вратата на ръждясал купол вграден в склона на един хълм; купол, умит от дъжда и покрит с късно разцъфнали разплакали воднистосини цветчета, поникнали може би от нечии мъртви очи, лепкави при докосване, зловонни на мирис.

Еймъри поиска да осезае „Уилям Дейфийлд, 1864“.

Запита се защо пред гроба хората си мислят, че всуе е животът. Ето той не вижда нищо безнадеждно в това, че е живял на този свят. Всички тия порутени колони, сплетени ръце, гълъби и ангели говорят за романтично минало. Представи си как душата му ще се възрадва, ако след сто години неколцина млади люде погадаят дали очите му са били кафяви или сини, и страстно се надяваше, че неговият гроб ще им изглежда много, много прежен. Странно му се стори, че от редицата на падналите в Гражданската война два-три гроба извикаха в него мисли за мъртва любов и мъртви възлюбени, макар че с нищичко не се отличаваха от другите, дори по жълтеникавия мъх.

Дълго след полунощ пред очите му се очертаха кулите и шпиловете на Принстън с тук-там късни горящи светлини — и изведнъж в прозрачния мрак екнаха камбани. Като в безбрежен сън звънът не спираше. Духът на миналото виснеше над новото поколение, избраната младеж на объркания, неопомнил се свят, все още романтично подхранван с грешките и полузабравените мечти на мъртви държавници и поети. Ето го новото поколение, което ден след ден, нощ след нощ като в полусън оглася стари призиви, учи се на стари вери; обречено рано или късно да навлезе в сивата мръсна бъркотия, за да се впусне подир любовта и честолюбието; едно ново поколение, обсебено много по-силно от предишното от страха пред бедността и от преклонението пред успеха; израснало, за да открие, че всички богове са мъртви, всички войни са отвоювани, всяка вяра в човека — подкопана…

Нажален за тях, Еймъри все още не ожалваше себе си — изкуство, политика, религия, каквото и поприще ла го очакваше, той знаеше, че е в безопасност, избавен от трескавостта. Имаше вече сили да приеме приемливото, да скита, да расте, да се бунтува, да спи дълбоко в нощите напред…

В сърцето му нямаше бог, не се лъжеше в това. Възгледите му все още размирно бушуваха. И още пареше болката на спомена, тъгата по изгубената младост — и все пак водите на разочарованието бяха оставили и плоден нанос в душата му, отговорност и любов към живота, едва доловима тръпка на стари устреми и несбъднати мечти. Но… О, Розалинд! Розалинд!…

— В най-добрия случай всичко е само бедна замяна — горчиво произнесе той.

И не би могъл да каже защо си струваше борбата защо твърдо бе решил докрай да се отдаде, себе си и наследството, получено от личностите, които бе надмогнал…

Протегна ръце към кристалното лъчеструйно небе.

— Познавам себе си — възкликна, това е всичко.