Франсис Скот Фицджералд
Отсам рая (1)

Еймъри Блейн наследи от майка си всички нейни черти без няколкото случайни и неизразими, заради които си заслужаваше да се роди. Баща му, слабодушен неразговорлив човек, пристрастен към Байрон и към навика да придремва над „Енциклопедия Британика“, забогатя на трийсет години, след смъртта на двамата си по-големи братя, преуспяващи чикагски борсови посредници, и в първото опиянение от чувството, че светът е негов, замина за Бар Харбър, където се запозна с Биатрис О’Хара. Последствието от тази среща бе, че Стивън Блейн дари потомствата със своята почти шестфутова височина и със склонността си да се колебае в съдбоносни моменти — две особености, които предаде на сина си Еймъри. Години наред Стивън Блейн се мержелееше някъде във фона на своя семеен живот, ненатраплива фигура с лице, невзрачно от безжизнена изтъняла коса, вечно погълнат от „грижи“ по жена си, вечно измъчван от мисълта, че не я разбира и не може да я разбере.

Но Биатрис Блейн! Това се казва жена! Снимките от ранната й младост, направени в имението на нейния баща в Лейк Джинива, щата Уисконсин, или в римския манастир „Светото сърце“ — образователен каприз, достъпен в ония години само за дъщерите на изключително богатите, — показваха изящната крехкост на външността й, съвършеността и изтънчената простота на облеклото й. Бляскаво бе образованието, което тя получи — младостта й мина в ренесансово великолепие, натрупа знания за най-новите сплетни из старите римски родове, познаваха я като приказно богато американско момиче Кардинал Витори, кралица Маргерита и някои други по-дискретни знаменитости, за които само да бе чувал, човек трябваше да притежава значителна култура. В Англия Биатрис се научи да предпочита уиски със сода пред вино, а след една зима във Виена светските й разговори придобиха широтата на двусмислието. В края на краищата Биатрис О’Хара попи образование, каквото не е възможно някога да се повтори; знания, измерими с обилието от неща и хора, към които човек може да таи презрение, но да показва благоразположеност; култура, обогатена с всички изкуства и традиции, безплодна откъм идеи, в оня последен ден пред залеза, когато великият градинар подрязва несъвършените рози, за да отгледа една съвършена пъпка.

В някакъв не особено значителен момент от живота си тя се върна в Америка, запозна се със Стивън Блейн и се омъжи за него — направи го почти само затова, защото беше малко отегчена, малко тъжна. Единственото си дете износи в унил сезон на годината и го доведе на белия свят в един пролетен ден на деветдесет и шеста.

Когато Еймъри навърши пет години, той вече беше прелестна компания за нея. Момченце с кестенява коса, с огромни хубави очи, до красотата на които щеше да дорасне с времето, с волен ум, със силно въображение и с вкус към екстравагантното облекло. Между четвъртата и десетата си година, в колата на своя дядо, той кръстоса с майка си страната от Коронадо, където тя така се отегчи, че получи нервна криза в някакъв луксозен хотел, та чак до Мексико Сити, където пък прекара лека заразна туберкулоза. Това премеждие не й беше неприятно и по-късно Биатрис черпеше от него основните тонове на атмосферата, която създаваше около себе си — особено след няколко сразяващо силни питиета.

Така, докато богатските момченца с повече или по-малко късмет ядосваха гувернантките си по плажовете на Нюпорт или ядяха плесници, или ги наставляваха, или им четяха на глас поучителни книги, Еймъри хапеше безропотните пикола в хотел „Уолдорф“, преодоляваше вроденото си отвращение към камерната музика и към симфониите и получаваше високоспециализирано образование от своята майка.

— Еймъри.

— Да, Биатрис. (Доста странно обръщение към една майка, но тя го насърчаваше.)

— Скъпи, да не си посмял да станеш от леглото. Открай време подозирам, че ранното ставане в ранно детство изнервя човека. Клотилда ще ти донесе закуската в леглото.

— Добре.

— Днес се чувствам много стара, Еймъри — въздъхва тя, лицето й — въплъщение на патетичността върху рядка бисерна гравюра, гласът — изискано овладян, ръцете — грациозни като на Сара Бернар. — Нервите ми са изопнати до скъсване, до скъсване. Още утре трябва да напуснем това ужасно място и да потърсим слънчевата топлина.

Проницателните зелени очи на Еймъри надникват през чорлавата, разпиляна върху челото коса към майка му. Дори на тази възраст той не си прави илюзии за нея.

— Еймъри.

— Какво има?

— Искам да вземеш гореща вана, толкова гореща, колкото можеш да издържиш, за да си отпуснеш нервите. Ако желаеш, можеш да четеш във ваната.

Преди да бе навършил десет, тя го подхрани с откъси от „Галантни празници“ на Дебюси; на единайсет той вече умееше да разговаря свободно, макар и мъгляво, за Брамс, Моцарт и Бетховен. Един следобед в Хот Спрингс, останал сам в хотела, той опита кайсиевия ликьор на майка си и тъй като вкусът много му се услади, доста се омая. Отначало му беше забавно, но във въодушевлението си опита и една цигара и тогава го събори обичайната плебейска реакция на организма. Въпреки че тази случка ужаси Беатрис, донякъде и тайно я развесели и се превърна в част от нещо, което по-младото поколение би нарекло нейния „номер“.

— Моят син — чу я един ден Еймъри да разказва в стаята, препълнена с благоговеещи от възхита жени — е крайно изтънчен и обезоръжаващо пленителен, но е много крехък, всички в нашия род сме крехки; тук, нали разбирате.

Ръката й се открои блестящо бяла върху красивите гърди; после, снишавайки гласа си до шепот, тя им разправи за случая с кайсиевия ликьор. Те се разсмяха, защото Биатрис разказваше увлекателно, но същата вечер бяха заключени много долапи, за да бъдат предпазени от всевъзможни бели разните малки Бобита и Барбари…

Семейните странствания неизменно се осъществяваха с голям замах; две прислужнички, личната кола или самият мистър Блейн, ако се случеше на разположение, и много често лекар. Когато Еймъри се разболя от коклюш, четирима възмутени специалисти ядно се прострелваха с погледи, докато стояха надвесени над неговото легло; когато хвана скарлатина, броят на асистиращите заедно с лекарите и сестрите възлизаше на четиринайсет. И тъй като кръвта не е вода, те успяха някак да го вдигнат на крака.

Семейство Блейн не се установиха в никой град. Останаха си семейство Блейн от областта Лейк Джинива; радваха се на предостатъчно роднини, които им заместваха приятелите, и на завидна слава от Пасадина до Кейп Код. Но Биатрис развиваше все по-силно предпочитание към новите познанства, защото изпитваше властна необходимост да разказва отново и отново някои истории — като например тази за своето крехко телосложение и за многобройните му лечения или спомените си от годините в чужбина. Като фройдистки сънища те трябваше да бъдат изхвърляни навън, иначе щяха да заседнат в нея и да похитят нервите й. Само че Биатрис нямаше добро мнение за американските жени, а още по-лошо бе то за блуждаещите преселнички от Запада.

— Та те говорят на диалект, скъпи ми Еймъри — каза му тя, — не на южняшки или на бостънски, нито на какъвто и да е местен диалект, просто на диалект. — Мислите й отлетяха някъде далеч. — Вадят от нафталина стария лондонски изговор, дето толкоз е западнал, че никакъв го няма, та да не би случайно да остане неизползуван. Говорят като английски икономи, прекарали няколко години в трупата на Чикагската опера. — Думите й станаха почти несвързани. — Представи си…, идва един момент в живота на всяка западнячка… тя знае, че мъжът й достатъчно е преуспял, за да си позволява… даже диалект… опитват се на мен да правят впечатление, момчето ми…

Въпреки че възприемаше тялото си като съвкупност от слабости, тя смяташе душата си за не по-малко болна и затова й бе отредила особено важно място в живота си. Някога Биатрис беше католичка, но след като откри, че свещениците са безкрайно по-грижовни в моментите, когато губеше или възвръщаше вярата си в майката-църква, тя запази пленително колебливо отношение към нея. Често я възмущаваше буржоазната същност на американското католическо духовенство и бе напълно убедена, че ако живееше в сянката на големите европейски катедрали, нейният свят все пак щеше да е тънко пламъче върху мощния олтар на Рим. Въпреки всичко след лекарите свещениците бяха любимото й развлечение.

— Ах, епископ Уистън — ще рече тя, — не бих искала да ви занимавам със себе си. Мога да си представя навалицата от истерични жени, които се суетят пред вашата врата и умоляват да им съчувствате, да бъдете simpatico към тях — и след пауза, запълнена от свещеника, — обаче моята душа е по-особено и по-различно устроена.

Само пред епископи и пред по-висши сановници би разкрила тя нежните си чувства към духовенството. При своето първо завръщане в родината бе срещнала в Ашвил един езичник, младеж от Суинбърнов тип, по чиито страстни целувки и несантиментални разговори изживя силно увлечение — двамата обсъдиха с интелектуална влюбеност, но без сълзливост всички „за“ и „против“ на положението. В края на краищата тя реши да се омъжи в подходяща среда, а младият езичник от Ашвил преживя криза на духа, после влезе в лоното на католическата църква и сега беше монсеньор Дарси.

— Истина ви казвам, мисис Блейн, останал си е същият обаятелен събеседник, напълно достоен да бъде дясната ръка на кардинала.

— Един ден Еймъри ще отиде при него, сигурна съм в това — промълви красивата дама, — и монсеньор Дарси ще разбере и него, както разбираше мен.

Еймъри навърши тринайсет години, висок и строен, и повече от всякога приличаше на келтската си майка. От време на време образованието му поемаха частни учители — идеята бе да „поддържа равнището“, като на всяко ново място „подемаха уроците оттам, докъдето бе стигнал“, но тьй като никой учител не успя нито веднъж да установи докъде бе стигнал, умът му все още беше в доста добра форма. Неясно си остава какво биха направили от него още няколко години такъв живот. Но на път за Италия с Биатрис, на четири часа от сушата, апендиксът на Еймъри се спука, навярно от прекалено много закуски и обеди в леглото, и след порой от неистови телеграми до Европа и Америка, за изумление на всички пътници, големият параход бавно описа завой назад и се върна в Ню Йорк, за да разтовари Еймъри на кея. Съгласете се, че ако не бе живот, то поне бе величествен.

След операцията Биатрис получи нервна криза, който подозрително приличаше на делириум тременс, и оставиха Еймъри в Минеаполис, обречен да изкара следващите две години с леля си и чичо си. Там за първи път грубият просташки въздух на западняшката цивилизация го спипа, както се казва, по бели гащи.

Целувка за Еймъри

Устните му презрително се свиха, когато я прочете.

Устройвам празненство с шейни (гласеше поканата) в четвъртък, седемнайсети декември, в пет часа и ще ми бъде много приятно, ако можеш да заповядаш.

Искрено твоя

Майра Сейнт Клеър

R.S.V.Р^[1]

От два месеца живееше а Минеаполис и се бореше преди всичко да прикрива от „другите в училище“ силното си чувство за превъзходство над тях, но това негово убеждение почиваше върху подвижни пясъци. Един ден се бе самоизтъкнал в час по френски (беше в напредналия курс) за безкрайно смущение на мистър Риърдън, чието произношение Еймъри презрително осмя, и за всеобща радост на класа. Мистър Риърдън, който бе прекарал едва няколко седмици в Париж, и то преди десет години, започна да си отмъщава с глаголите, щом разтвореше учебника. Но друг път Еймъри се изфука в час по история и последствията бяха пагубни, защото в този клас момчетата бяха негови връстници и цяла седмица след това си подхвърляха резливи намеци:

— Ооо, как да ви кажа, за мен ам’риканската революция е до голяма степен дело на средните клааси…

Или пък:

— Вашингтон е потомък на чиста благородническа кръв… ооо, без никакви примеси, доколкото ми е известно.

Еймъри направи ловък опит за отбой, като нарочно взе да допуска груби грешки. Две години по-рано бе започнал да пише история на Съединените щати, която, макар да стигаше само до колониалните войни, бе провъзгласена от майка му за възхитителна.

Главната му непохватност беше в спорта, но щом откри, че тъкмо там е пробният камък за влиянието и популярността в училище, Еймъри започна да полага бесни, неизтощими усилия да блесне в зимните спортове и макар че старанието не му спестяваше болките и огъването в глезените, всеки следобед той храбро пореше леда по пързалката „Лорелай“ и се питаше след колко още време ще може да размахва хокейния стик, без, необяснимо как, да го заплита в кънките си.

Поканата за празненството с шейни на мис Майра Сейнт Клеър прекара сутринта в джоба на сакото му в плътен физически досег с късче фъстъчен карамел, цялото полепнало с власинки. Следобед той с въздишка я извади на светло и след известно премисляне и чернова върху гърба на латинската граматика за начинаещи съчини отговора:

Скъпа мис Сейнт Клеър,

Беше ми наистина приятно да получа тази сутрин твоята наистина любезна пукана за вечерта на идущия четвъртък вечер. Ще се радвам и действително ще бъде учарован да ти поднеса моите благопожелания вечерта на идущия четвъртък.

Твой верен

Еймъри Блейн

Така в четвъртък той закрачи умислен по хлъзгавите, разринати с лопати тротоари и къщата иа Майра изникна пред погледа му някъде към пет и половина — закъснение, което, както си въобрази, майка му щеше да одобри. Повъртя се пред прага, полупритворил равнодушно очи, и предвиди много точно влизането си. Щеше да прекоси стаята, без да бърза, щеше да се приближи към мисис Сейнт Клеър и да произнесе с най-подходящия тон:

„Скъпа мисис Сейнт Клеър, ужасно съжалявам, че закъснях, но прислужницата ми — тук се сепна, защото осъзна, че думите не са негови, — но ние с чичо ми трябваше се срещнем с един човек… Да, запознах се с вашата очарователна дъщеря в класа по танци.“

След това щеше да подава ръка, пускайки в употреба пред всички колосани женички лекия си получужбински поклон и бегло щеше да кимне на момчетата, вцепенени на сковани групички наоколо, в които намират взаимна закрила.

Икономът (един от тримата и Минеаполис) рязко разтвори вратата. Еймъри пристъпи вътре и свали шапката и палтото си. Изненада се леко, като не чу пронизителни врякащи разговори от съседната стая, и реши, че тук сигурно е много изискано. Одобри това, както одобри и иконома.

— Мис Майра — каза той.

За негово изумление икономът противно се ухили.

— Ъхъ — произнесе, — тука си е.

Той не съзнаваше, че неговото неумение да постигна лондонския диалект разваляше класата му. Еймъри го изгледа студено.

— Обаче — продължи икономът, ненужно повишавайки глас — само тя си остана тука. Компанията тръгна.

Еймъри изгуби дъх от ужаса, който внезапно го връхлетя.

— Какво?

— Чака Еймъри Блейн. Май сте вий, нъл тъй? Майка й заръча, ако додете до пет и половина, двамата да стигнете останалите с пакарда.

Отчаянието на Еймъри кристализира напълно с появата на самата Майра, опакована до ушите в палто с висока яка, лицето й — неприкрито нацупено, гласът — любезен, но принуден.

— Здрасти, Еймъри.

— Здрасти, Майра. — Той издаде напрежението си.

— Е, все пак дойде.

— Ъъ… ще ти обясня. Предполагам, че не си чула за произшествието с колата — измисли той.

Очите на Майра се разшириха.

— С кого?

— Ами — продължи той безразсъдно — с чичо, леля и мен.

— Загина ли някой?

Еймъри замълча, после кимна.

— Чичо ти? — тревожно.

— А, не, само един кон, един такъв сив.

При тези думи икономът ирландец се изкикоти.

— И сигурно е изкарал от строя мотора — подхвърли той. Еймьри беше готов да го разкъса без капка угризение.

— Да тръгваме — каза хладно Майра. — Вероятно разбираш, Еймъри, че след като шейните бяха поръчани за пет часа и всички бяха навреме, нямаше как да те чакаме…

— Е, не съм виновен аз!

— Затова мама каза да поостана до пет и половина. Ще настигнем шейните, преди да се появят в клуба „Минехаха“.

Раздраната самоувереност на Еймъри се свлече от него. Представи си как щастливата компания лети със звън през снежните улици, как лимузината приближава и собствения си ужас, когато пред очите на всички двамата с Майра излязат от нея, шейсетте укорителни погледа, своето извинение — този път истинско. И шумно въздъхна.

— Какво? — попита Майра.

— А нищо. Прозинах се. Ти сигурна ли си, че ще ги настигнем, преди да отидат там?

Започна да храни слаба надежда, че ще успеят да се вмъкнат в клуба „Минехаха“ и ще посрещнат останалите там, че компанията ще ги завари в претръпнало усамотение пред камината, и почти си възвърна изгубения фасон.

— Разбира се, ирландецо, ще ги настигнем, няма да ги изтървем, но трябва да побързаме.

Той усети как стомахът му се сви. Докато влизаха в колата, замаза надве-натри с боята на дипломатичността доста грубичкия план, който вече бе скалъпил. Планът се градеше някои сведения, че Майра го смята за „ужасно красив с нещо много английско в него“, които лукаво бе събирал па уроците по танци, ласкаейки останалите.

— Майра — промълви той, като сниши глас и внимателно подбираше думите си, — моля те за хиляди извинения. Можеш ли изобщо да ми простиш?

Тя се вгледа изпитателно в него, в нетрепкащите му зелени очи, и устата, която беше квинтесенция на романтичността за нейния тринайсетгодишен колежански вкус. Да, Майра много лесно можеше да му прости.

— Ами… да… разбира се.

Той отново впи очи в нейните, после сведе поглед. Миглите му бяха дълги.

— Ужасен съм — каза тъжно. — Не съм като другите. Не знам защо вечно правя не това, което трябва. Предполагам, защото всичко ми е безразлично. — А след това предизвикателно: — Препуших. Получих сърцебиене от пафкане.

Майра си представи целонощен тютюнев разгул и Еймъри бледен и сгърчен от последствията на никотинизираните дробове, и възкликна:

— О, Еймъри, не трябва да пушиш. Ще навредиш на растежа си!

— Все едно ми е — продължи мрачно той. — Няма как. Вече ми е навик. И без това съм извършил маса работи, за които, ако научат наш’те… — замълча колебливо, за да даде възможност на нейното въображение да обрисува черни ужаси — миналата седмица бях на стриптийз.

Майра беше победена. Той отново насочи зеления си поглед към нея.

— Ти си единственото момиче в града, което много ми харесва — възкликна в изблик на чувство. — Ти си simpatico.

Майра не остана много сигурна в значението на последното, но й прозвуча стилно, макар и смътно неприлично.

Гъст здрач се бе разстлал навън и при един остър завой лимузината я люшна към него; ръцете им се докоснаха.

— Не трябва да пушиш, Еймъри — прошепна тя. — Сам знаеш, че не трябва.

Той поклати глава.

— Никой не го интересува това.

Майра се поколеба.

— Мен ме интересува.

Нещо трепна в Еймъри.

— Ами, интересува те! Та ти си хлътнала по Фроги Паркър. Няма човек, който да не знае.

— Не, не съм… — много бавно.

Мълчание, в което Еймъри потръпна от вълнение. Както седеше в колата, уютно закътана от смрачения леден въздух навън, у Майра имаше нещо пленително. Майра — вързопче от дрехи с кичури руси къдрици, провиращи се изпод плетената й шапка.

— Аз пък съм хлътнал… — Замълча, понеже чу младежки смях да ехти в далечината, и като надникна през замръзналото стъкло нататък по осветената от стълбовете улица, различи тъмните силуети на пързалящата се компания. Трябваше да действа бързо. С отсечено поривисто движение той сграбчи ръката на Майра — палеца й, да бъдем по-точни.

— Нареди му да кара право в клуба — прошепна й той. — Искам да ти кажа нещо. Трябва да ти го кажа.

Майра забеляза компанията отпред, за миг се мярна майка й, а после, жалко за благовъзпитанието, погледна в очите до нейните.

— Завий по тази улица, Ричард, и карай право в клуба! — изкрещя тя в съобщителната тръба. С въздишка на облекчение Еймъри потъна назад в меката тапицерия на облегалката.

„Мога да я целуна — помисли си. — Бас държа, че мога. Бас!“

Небесният купол над тях ту кристализираше прозрачно бистър, ту тънеше в мъгла, а нощният мраз наоколо тръпнеше в богатство от вълнения. От стълбите на клуба се протягаха пътища до хоризонта — черни гънки върху бялото одеяло; огромни преспи сняг като следи от гигантски къртичини ги обточваха отстрани. Майра и Еймъри спряха на стълбите да погледат бялата празнична луна.

— Бледата лунна светлина като тази — Еймъри неопределено махна — прави хората тайнствени. Сега приличаш на малка вещица без шапка с разрошена коса. — Ръцете й посегнаха нагоре. — О, остави я, толкова е хубава!

Понесоха се по стълбите и Майра го въведе в мечтаната от него малка пещера с разгорян уютен огън в камината пред едно масивно меко канапе, в което се потъваше. Няколко години по-късно тази стая щеше да се превърне за Еймъри в голяма сцена, в люлка на не един от емоционалните му сривове. Сега обаче те се заприказваха за пързаляне с шейни.

— Забелязала ли си, че на всяка пързалка се оформя малка група срамежливци — подхвърли той, — които вечно се нареждат на опашката на шейната, все нещо се спотайват, шепнат и остават зад гърба на другите. И винаги има по едно шантаво кривогледо момиче — показа нагледно, ужасно разкривявайки лице, — което се сопва на достопочтените шаперони.

— Толкова си особен — дивеше му се Майра.

— Кво искаш да кажеш? — моментално съсредоточи вниманието си Еймъри, най-после на свой терен.

— Ами винаги говориш едни такива щури приказки. Защо не дойдеш утре на ски с мен и с Мерлин?

— Не ми харесват момичетата денем — отряза той, но като помисли, че е прекалил с безцеремонността, добави: — Но ти ми харесваш! — И след като прочисти гърлото си: — Харесвам те на първо, второ и на трето място.

Очите на Майра се премрежиха замечтано. Колко има да разказва на Мерлин! Тук на канапето с това възхитително момче… огъня в камината… чувството, че са сам-сами в огромната сграда…

Майра се предаде. Обстановката беше повече от подходяща.

— Аз те харесвам на първите двайсет и пет места — призна си тя с треперещ глас, — а Фроги Паркър чак на двайсет и шесто.

За един час Фроги беше паднал с двайсет и пет точки. И още не го знаеше.

А Еймъри, озовал на място, бързо се наведе и целуна Майра по бузата. Никога преди не бе целувал момиче и любопитно близна устните си, сякаш беше мляснал неизвестен плод. После, като диви цветя във вятъра, устните им се приплъзнаха за миг.

— Ние сме ужасни — тихо ликуваше Майра. Тя мушна ръката си в неговата, главата й се отпусна на рамото му. Внезапно всичко в Еймъри се преобърна, заля го отвращение, омраза към цялото приключение. Изпита неистово желание да се махне, да не вижда вече Майра, никога никого да не целува; изведнъж усети как лицата им са сведени едно към друго, как ръцете им са сплетени и пожела да изпълзи от тялото си и да се притули в сигурно скривалище от погледите в някое кътче на съзнанието си.

— Целуни ме пак — долетя гласът й от бездънна празнота.

— Не искам — чу се той да произнася. И ги притисна нова тишина.

— Не искам! — повтори той разпалено.

Майра скочи, страните й пламтящи от наранена суета, голямата панделка в косата й отзад съответно разтреперана.

— Мразя те! — изкрещя тя. — Да не си посмял да ми проговориш!

— Какво! — заекна Еймъри.

— Ще кажа на мама, че си ме целувал! Ще видиш! Ще видиш! Ще кажа на мама и тя ще забрани да си играя с тебе!

Еймъри стана и я зяпна безпомощно, сякаш гледаше непознато животно, за чието присъствие на земята дотогава не бе подозирал.

Вратата внезапно се отвори и на прага се появи майката на Майра, която въртеше из ръцете си лорнет.

— Е, деца — започна тя и грациозно намести лорнета, — портиерът ми каза, че сте вече тук… Приятно ми е да се запозная е тебе, Еймъри.

Еймъри, втренчен в Майра, очакваше катастрофата — но нищо подобно не се случи. Цупенето се стопи, яркорозовото избледня и когато отговори на майка си, гласът на Майра беше ведър като лятно езеро:

— Ами ние тръгнахме толкова късно, мамо, та си помислих, че е по-добре да…

Той чу екота на писъци и смехове отдолу и долови блудкавия мирис на горещо какао и сладкиши, докато мълчаливо следваше майката и дъщерята по стълбите. Звуците от грамофона се размесваха с пригласящите гласове на много момичета, в него се надигна мека топлина и се разля по цялото му тяло:

Кейси Джоунс се качи в локомотива

и разрешителното си взема.

Кейси Джоунс се качи в локомотива

прощален курс до райската земя.

Моментална снимка на младия егоцентрик

Еймъри изкара почти две години в Минеаполис. През първата зима той носи мокасини, чиято рождена окраска беше жълта, но след многобройни наслоения от боя и нечистотии те придобиха цвета на зрелостта си — мръсно зеленикаво-кафяв; ходеше с късо палтенце от дебел кариран двулицев плат, скроено като военна куртка, и с дълга като чорап червена плетена шапка. Неговото куче, Граф Дел Монте, изяде червената му шапка, та чичото му подари друга, сива, която се нахлузваше през лицето. Бедата със сивата шапка беше, че дишаше в нея и дъхът му замръзваше. Един ден бузата му се вкочани под тая проклетия. И въпреки че здраво я разтри със сняг, тя пак си стана синьо-черна.

 

Веднъж Граф Дел Монте изяде цяла кутия синка, но нищо не му се случи. След време обаче се побърка и хукна бясно по улицата, като се блъскаше в оградите, търкаляше се из канавките, докато изчезна по своя смахнат път от живота ка Еймъри. Еймъри плака, прострян на леглото си.

— Горкичкият ми малък Граф — хълцаше той. — Ох, горкичкият ми малък Граф!

След няколко месеца той заподозря Графа в блестящо изиграна сцена на полудяване.

 

Еймъри и Фрог Паркър решиха, че най-великото изречение в литературата се съдържа в третото действие на „Арсен Люпен“.

Всяка седмина, в четвъртък и събота, те сядаха на първия ред на дневните представления. Изречението гласеше:

„Ако човек не може да бъде велик творец или велик войник, най-добре е да стане велик престъпник!“

 

Еймъри се влюби отново и написа стихотворение. Следното:

Мерлин и Сали

са за мен момичета.

Мерлин от Сали

по-добре обича.

Интересите му бяха: дали Макгъвърн от Минесота ще заеме първо или второ място в националното футболно първенство, как да прави фокуси с карти, как да прави фокуси с монети, шанжановите вратовръзки, как се раждат децата и дали Браун с трите си пръста наистина подава бейзболната топка по-добре от Кристи Матюсън.

 

Между другото той прочете: „За честта на училището“, „Малките жени“ (два пъти), „Общо законодателство“, „Сафо“, „Опасният Дан Макгру“, „Широкият път“ (три пъти), „Падението на рода Ъшър“, „Три седмици“, „Мери Уеър“, „Приятелят на малкия полковник“, „Гунга Дин“, „Вестник на полицията“ и Сборник с хумористични четиристишия.

Пристрастието му към историята се равняваше по Хенти^[2] и страшно обичаше веселите истории за убийства на Мери Робъртс Райнхарт^[3].

 

Училището развали изискания му френски и му внуши отвращение към признатите писатели. Неговите учители го смятаха за мързелив, безотговорен и повърхностно умен.

 

Събра къдрици от косите на много момичета. И носеше пръстените на някои от тях. В края на краищата се стигна дотам, че не можеше да приема повече пръстени поради нервния си навик да ги дъвче и обезобразява. Оказа се, че това почти винаги събуждаше ревнива подозрителност у следващия наемател.

 

Това лято Еймъри и Фрог Паркър ходеха на театър веднъж в седмицата. След представленията те се разхождаха бавно към къщи в уханието на августовските нощи мечтаеха, провирайки се през веселата блъсканица по авенютата Хенепин и Николет. Еймъри не проумяваше как може хората да не забелязват, че е момче, белязано за слава, и когато лица от тълпата се обръщаха към него и безразличните погледи пресрещаха очите му, той приемаше най-романтичното си изражение и пристъпваше по въздушните възглавници, застилащи асфалта, на четиринайсетгодишните.

А всеки път след лягане чуваше гласове — неясни, приглушени, омайващи — току под прозореца си и преди да потъне в сън, бленуваше някои от любимите си сънища наяве — онзи, в който става знаменит полузащитник или другия, за японското нашествие, когато го произвеждат генерал — кай-младия в света. Винаги сънуваше постигането и никога състоянието. Това също бе характерно за Еймъри.

Кодекс на младия егоцентрик

Преди да го приберат обратно в Лейк Джинива, той се бе появил смутен, но вътрешно сияещ, в първите си дълги панталони, към които бе добавил виолетова плисирана вратовръзка около якичката „Белмонт“ с безупречно срещащи се на гръкляна ръбове, виолетови къси чорапи и носна кърпа с виолетов бордюр, която се подаваше от малкото му джобче. Но много по-важно от това — той бе формулирал своята първа философия, кодекс за живота си, който най-приблизително можем да определим като своеобразен аристократичен егоцентризъм.

Беше осъзнал, че онова, което е в най-добър негов интерес, е свързано с интересите на една друга променлива личност, чийто етикет, за да се отъждествява миналото му винаги с него, е Еймъри Блейн. Еймъри сам се охарактеризира като щастлив младеж със заложби за безкрайно развитие и към доброто, и към злото. Не се смяташе за „силен характер“, но разчиташе на способностите си (бързо схващам) и на умственото си превъзходство (чета купища дълбокоумни книги). Гордееше се с факта, че никога не можеше да стане гений на техниката или на точните науки. Но нямаше други висоти, към които пътят му да е препречен.

Физически: Еймъри се смяташе за изключително красив. И беше. Въобразяваше си, че притежава неразкрити спортни дарби и че е пластичен танцьор.

Светски: В това отношение положението му може би беше най-опасно. Удостоил се бе с личност, обаяние, привлекателност, самоувереност, със сила да властва над всички мъже на неговата възраст и с таланта да очарова всички жени.

Умствено: Завършено, неоспоримо превъзходство.

Налага се обаче да признаем нещо. Съвестта на Еймъри беше малко пуританска. Не че й се поддаваше — по-нататък в живота си той почти я задуши, — но на петнайсет години тази съвест го караше да се възприема за много по-лош от останалите момчета… безскрупулност… стремеж да влияе на хората почти във всичко, дори за лошо… известна студенина и неспособност да обича, достигащи на моменти до жестокост… непоследователно чувство за чест… отвратителен егоизъм… озадачаващ потаен интерес към всичко, свързано със секса.

Освен това една друга странна слабост дълбаеше пукнатина в маската му… всяка остра фраза от устата на по-голямо момче (а по-големите момчета най-често го презираха) можеше да го изтръгне от позата му и да го хвърли в кисела чувствителност или в притеснена тъпота… той беше роб на собствените си настроения и съзнаваше, че макар да бе способен на безразсъдство и дързост, не притежава нито смелост, нито постоянство, нито самоуважение.

Суета, смекчена ако не от самопознание, то поне от самомнителност, отношение към хората като към автомати на неговата воля, желание „да задмине“ колкото може повече момчета и да стигне мъглявия връх на света… с тази биография Еймъри навлезе в юношеството.

Подготвяне за голямото приключение

Със средлятна отмалялост влакът намали при Лейк Джинива и Еймъри зърна майка си, която го чакаше в своя автомобил на алеята от сгур пред гарата. Автомобилът беше цяла антика, от най-ранните модели, боядисан в сиво. Видът на стройните й рамене, както елегантно бе седнала в колата, и на лицето й, в което красотата и достойнството се съчетаваха, за да се слеят в нейната мечтателна, ненадейно припомнена усмивка, внезапно го изпълни с безмерна гордост. След сдържаната им целувка и на влизане в автомобила го прониза мълниеносен страх дали не е изгубил обаянието, необходимо, за да бъде достоен за нея.

— Скъпото ми момче… станал си толкова висок… я виж дали не се задава нещо отзад.

Тя се огледа наляво и надясно, предпазливо набра скорост до две мили в час и настояваше Еймъри да бди като на пост; на едно оживено кръстовище дори го накара да слезе от колата, да изтича напред и да й даде път като регулировчик. Биатрис беше, така да се каже, много внимателен шофьор.

— Станал си наистина висок, но въпреки това си много хубав… прескочил си непохватната възраст или тя беше на шестнайсет? По-скоро на четиринайсет или на петнайсет; не мога да си спомня; но ти си я прескочил.

— Караш ме да се смущавам — измърмори Еймъри.

— Само че, скъпо мое момче, какви са тия смешни дрехи! Приличат ми на комплект… така ли е? Да не би и бельото ти да е виолетово?

Еймъри неучтиво изсумтя.

— Трябва да отидеш в „Брукс“ и да си купиш няколко истински хубави костюма. Както и да е, ще поговорим за това довечера или може би утре вечер. По-напред искам да попитам за сърцето ти… Изглежда, си занемарил сърцето си… без да забележиш.

Еймъри помисли колко тъничък е слоят, нанесен в последно време върху него от общуването с връстниците му. Като изключим мимолетната стеснителност, той усети, че старото цинично родство с майка му с нищо не е накърнено, И все пак през първите няколко дни скита из градините и по брега на езерото безкрайно самотен и намираше вяло удоволствие само в пушенето на евтини цигари в гаража с един от шофьорите.

Шейсетте акра на имението бяха осеяни със стари и нови беседки, с множество фонтани и с бели пейки, които внезапно изникваха пред погледа сред уединени кътчета, потънали в зеленина; едно голямо и постоянно нарастващо семейство бели котки бродеше из цветните лехи и нощем върху тъмнеещия фон на дърветата ненадейно се мяркаха бели котешки силуети. На една от тези притаени в мрак пътеки Биатрис най-после пресрещна Еймъри, след като мистър Блейн се бе оттеглил според обичая си да прекара вечерта в своята лична библиотека. Укори го, задето я избягва, и го поведе за дълъг разговор насаме в лунната нощ. Той не можеше да се примири с нейната красота, майка и на неговата, с изящните й рамене и шия, с грациозността на тази охолна трийсетгодишна жена.

— Еймъри, скъпи — загука тя, — ако знаеш само колко невероятно съдбовно беше за мен времето, откакто се разделихме.

— Така ли, Биатрис?

— При последната ми нервна криза… — говореше за случилото се като за неустрашим прекрасен подвиг — лекарите ми казаха — гласът й запя в поверителната гама, — че при моето непрестанно пиене, момчето ми, всеки мъж отдавна да е разсипал организма си и вече да е в гроба, от дълго време да е в гроба.

Еймъри се намръщи и се запита как би прозвучало това на Фроги Паркър.

— Да — продължи трагично Биатрис, — сънувах много… явиха ми се чудни видения. — Тя притисна очите си с длани. — Виждах бронзови реки да плискат брегове от мрамор и огромни птици да излитат високо в небето, пъстри птици с пера, преливащи като дъгата. Чувах странна музика и вой на диви тромпети… какво?

Еймъри се бе изкискал.

— Какво каза, Еймъри?

— Казах да продължаваш, Биатрис.

— Това е… повтаряха се до безкрай… градини с тъй ярки цветя, че в сравнение с тях нашата тук е пепелява, и вихрено разлюлени луни, по-бледи от зимните, по-златни от жътварските…

— Сега добре ли си, Биатрис?

— Добре съм… доколкото мога да бъда. Никой не ме разбира, Еймъри. Знам, че не мога ясно да ти го обясня, но… мен никой не ме разбира.

Еймъри почти се трогна. Прегърна майка си и нежно отърка глава о рамото й.

— Горката Биатрис, горката Биатрис.

— Разкажи ми за себе си, Еймъри. Ужасни ли бяха тия две години?

Еймъри размисли дали да не излъже, после се отказа.

— Не, Биатрис. Добре ми беше. Приспособих се към буржоазията. Станах като другите.

Сам се изненада, че го каза, и си представи как щеше да зяпне Фроги.

— Биатрис — изведнъж, смени темата той, — искам да отида в колеж. Всички от Минеаполис отиват да учат в колежи.

Биатрис се разтревожи.

— Но ти си едва на петнайсет.

— Да, но на петнайсет всички отиват в колеж, аз също искам, Биатрис.

По нейно предложение оставиха въпроса за друг път, но седмица по-късно тя сама го зарадва:

— Еймъри, реших да те оставя да направиш, както си решил. Ако още държиш на това, можеш да отидеш в колеж.

— Наистина ли?

— В „Сейнт Риджисис“ в Кънетикът.

Силно вълнение се надигна у Еймъри.

— Уредено е вече — продължи Биатрис. — По-добре е да заминеш оттук. Бих предпочела да отидеш в Итън, а после в „Крайст Чърч“ в Оксфорд, но засега, струва ми се, това е неосъществимо… на първо време няма да обсъждаме проблема с университета, оставяме го да се разреши от само себе си.

— А ти какво ще правиш, Биатрис?

— Един господ знае. Изглежда, съдбата ми е мъчително да пропилявам годините си в тази страна. Нито за миг не съжалявам, че съм американка, истина ти казвам, мисля, че съжаленията от този род са типични за примитивните хора, и съм сигурна, че ние сме великата изгряваща нация… все пак — въздъхна тя — чувствам, че трябваше да проспя живота си в близост с някоя по-стара, по-зряла цивилизация, в земя на зелени и есенно-кафеникави багри…

Еймъри не отговори, затова майка му продължи:

— Мъчно ми е, че не си ходил в чужбина, но тъй като си мъж, все пак е по-добре да отраснеш тук, под крилата на хищния орел — така ли му викате?

Еймъри се съгласи с нея. Тя не би оценила едно японско нашествие.

— Кога ще тръгна за колежа?

— След месец. Ще отпътуваш на изток малко по-рано, за да си вземеш изпитите. После ще имаш една свободна седмица, през която настоявам да отскочиш до Хъдсън и да навестиш един човек.

— Кой е той?

— Монсеньор Дарси, Еймъри. Той иска да те види. Учил е в Хароу, после в Йейл… прие католическата вяра. Искам да си поговорите… чувствам колко много може да ти помогне… — И ласкаво погали кестенявата му коса. — Скъпи Еймъри, скъпи Еймъри…

— Скъпа Биатрис…

 

Така в началото на септември, екипиран с „шест чифта лятно бельо, шест чифта зимно бельо, един пуловер с дълги и друг без ръкави, поло, зимен балтон“ и т.н., Еймъри пое към Нова Англия, страната на колежите.

Там бяха „Андоувър“ и „Ексетър“, погълнати от спомена си за великите мъртви на Нова Англия — обширни демократични общности по университетски модел; „Сейнт Маркс“, „Тротън“, „Сейнт Риджисис“, които набираха студентите си от Бостън и от холандските кланове в Ню Йорк; „Сейнт Полс“ с големите пързалки; „Помфрет“ и „Сейнт Джорджис“, процъфтяващи и елегантни; „Тафт“ и „Хочкис“, които подготвяха подрастващото съкровище на Средния запад за обществени успехи в Йейл; „Полинг“, „Уестминстър“, „Чоут“, „Кент“ и още стотина други; година след година всеки от тези колежи бълваше свой добре обработен стандартен пробивен тип младежи; духовният стимул, който предлагаха, беше подготовка за приемни изпити в университетите; неясната си цел обясняваха в стотици рекламни брошури с фрази от рода на: „Да се даде на учащия цялостно интелектуално, нравствено и физическо възпитание, достойно за един джентълмен и християнин, да бъде подготвен младежът да посреща проблемите на своето време и поколение и да получи солидна основа в изкуствата и науките.“

Еймьри прекара три дни в „Сейнт Риджисис“ и взе изпитите си с високомерна самонадеяност, после измина обратно пътя до Ню Йорк, за да навести настойника си. Едва зърнат, огромният град не остави у него друго впечатление освен за чистота, предизвикано от високите бели здания, които погледът му бе обхванал в ранното утро от параходчето по Хъдсън. Всъщност умът му бе дотам обзет от мечти за спортни подвизи в колежа, че гледаше на посещението само като на досадно встъпление към голямото приключение. А се оказа, че не е така.

Къщата на монсеньор Дарси беше много стара, безразборно издигната постройка върху хълм над реката, и нейният собственик я обитаваше между пътешествията си до всички краища на римокатолическия свят, съвсем като крал от династията на Стюардите, очакващ в изгнание да бъде призован да управлява земите си. По това време монсеньор беше на четирийсет и четири години и кипеше от енергия — малко по-пълен, за да е съразмерен, с коса в цвят на разтопено злато и с достолепна властна външност. Когато влезе в стаята, обгърнат от глава до пети в пурпурната си регалия, той озари пространството като залез на Търнър и прикова едновременно вниманието и възхитата на Еймъри. Написал бе два романа: единият от тях, завършен малко преди да смени вярата си, беше яростно антикатолически, а пет години по-късно бе съчинил друг, в който се бе опитал да обърне всички свои остроумни подигравки срещу католиците в още по-остроумни намеци срещу епископалианците. Монсеньор беше ревностен поклонник на ритуалността, беше поразяващо театрален, достатъчно всеотдаден на идеята за бога, та да приеме безбрачието, и почти обичаше ближния си.

Децата го обожаваха, защото беше същинско дете; младежите даваха всичко за неговата компания, защото още бе младеж и нищо не можеше да го шокира. В подходящо време и страна той можеше да бъде Ришельо — в момента беше високо нравствен и силно религиозен (макар и не особено набожен) духовник, изкусен в тайнството да дърпа заплетени конци, който оценяваше живота по достойнство, без да му се радва в пълнота.

Двамата с Еймъри си допаднаха от пръв поглед — само след половинчасов разговор веселият внушителен прелат, който можеше да заслепи дори едно дипломатическо празненство, и зеленоокото напрегнато момче в първите си дълги панталони установиха безмълвно всеки в себе си връзка като между баща и син.

— Скъпо момче, от години чакам да те видя. Избери си удобно кресло и сядай да се набъбрим.

— Идвам право от колежа… „Сейнт Риджисис“, нали го знаете?

— Майка ти ми съобщи — забележителна жена; вземи си цигара, сигурно пушиш. Е, ако си като мен, няма как да не мразиш всички естествени науки и математиката.

Еймъри закима енергично.

— Ненавиждам ги всичките. Обичам английския и историята.

— Нормално. Ще мразиш известно време и колежа, но се радвам, че си се записал в „Сейнт Риджисис“.

— Защо?

— Защото това е колеж за джентълмени и демокрацията няма да те зарази прекалено рано. В университета ще имаш достатъчно възможност за това.

— Аз искам да постъпя в Принстън — каза Еймъри. — Не знам защо, но ми се струва, че в Харвард са мамини синчета, какъвто бях и аз по-рано, а пък в Йейл всички се мъкнат с широки сини пуловери и пушат лули.

Монсеньор се подсмихна:

— Аз съм учил там, ако не знаеш.

— Но вие сте различен — представям си Принстън като лениво, красиво и аристократично място, нали разбирате, като пролетен ден. А Харвард ми се струва някак затворен между стени…

— Йейл пък е ноември, хладен, енергичен — завърши монсеньор.

— Точно така.

И те се потопиха в задушевност, от която повече не се отърсиха.

— Аз бях за Бони Принс Чарли — заяви Еймъри.

— Естествено, сигурно и за Анибал…

— Да и за Южната конфедерация.

Той се отнасяше с голямо недоверие към ирландския патриотизъм: подозираше, че да си ирландец, е малко като да си прост… но монсеньор го убеди, че Ирландия е романтична обречена страна, а ирландският народ е много обаятелен и че те на всяка цена трябва да бъдат сред големите му страсти.

След един препълнен час, в който се вместиха още няколко цигари и монсеньор научи с изненада, но без ужас, че Еймъри не е възпитан в католическата вяра, той обяви, че очаква и друг гост. Оказа се достопочтения Тортън Ханкок от Бостън, бивш пастор на Хагската църква, автор на ерудирана история на средновековието и последна издънка на знатен, патриотичен и блестящ род.

— Идва тук да си почине — довери монсеньор на Еймъри като на равен. — Спасява се при мен от изнурението на агностицизма и струва ми се, аз съм единственият човек, който знае как неговият уравновесен препатил ум наистина се дави в океана на съмнението и как жадува за една здрава мачта като църквата, о която да се вкопчи.

Първият им обед заедно остана едно от паметните събития в ранната младост на Еймъри. Самият той сияеше и показа необикновена живост на ума и обаяние. С въпроси и насочвания монсеньор изтръгна най-интересното от мислите му и Еймъри разказа с духовита цветистост за хиляди свои пориви и желания, и омрази, и вери, и страхове. Двамата с монсеньор не изпускаха думата, а на възрастния гост с недотам възприемчив и откликващ, но определено не по-хладен дух от техните, изглежда, му стигаше да ги слуша и да се грее в меката слънчевина, която струеше между тях. Монсеньор въздействаше на много хора като слънчева светлина; Еймъри също я излъчваше в младостта си и донякъде в късните си години, но тази взаимна спонтанност не се повтори никога повече.

 

„Лъчезарно момче“ — помисли си Тортъи Ханкок, който бе видял величието на два континента и бе разговарял с Парнел и с Гладстон, и с Бисмарк, а по-късно добави пред монсеньор:

— Но възпитанието му не трябва да се поверява на колеж или университет.

 

През следващите четири години обаче най-ценното от умствените способности на Еймъри бе съсредоточено във воюване за популярност и в ориентиране из заплетеностите на учебния обществен живот, пък и на американското общество въобще, така както се проявяваше то на чайовете в Билтмор и на игрищата за голф в Хот Спрингс.

 

…Накратко, една забележителна седмица, през която духовният свят на Еймъри бе изцяло преобърнат, стотици негови теории се потвърдиха и радостта му от живота се избистри в хиляди амбициозни замисли. Не че разговорите, които водиха, бяха назидателни — боже опази! Еймъри имаше съвсем смътна представа кой е Бърнард Шоу, но монсеньор извлече достатъчно от „Обичаният скитник“ и „Сър Найджъл“, като особено внимаваше Еймъри нито веднъж да не се почувства в чужди води.

 

А тръбите вече възвестяваха встъпителната схватка на Еймьри със собственото му поколение.

 

— Ти, разбира се, не съжаляваш, че си тръгваш. За хора като нас с теб домът е там, където не сме — каза монсеньор.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. За теб или за мен никой на този свят не е необходим.

— Ами…

— Довиждане.

Егоцентрикът е умърлушен

Макар понякога да бяха болезнени, друг път — победоносни, двете години на Еймъри в „Сейнт Риджисис“ се оказаха толкова незначителни за неговия живот, кол-кото изобщо са американските подготвителни колежи, притиснати под петата на университетите, за американския живот като цяло. Ние нямаме Итън, който да гради самосъзнанието на една управляваща класа; вместо това си имаме чистички, вяли и безобидни подготвителни колежи.

В началото Еймъри тръгна по съвсем погрешен път, смятаха го едновременно за самонадеян и високомерен и всички без изключение го ненавиждаха. Играеше усилено ръгби и показваше ту безразсъдна виртуозност, ту склонност да избягва опасностите, доколкото позволяваше приличието. Веднъж, обзет от див страх, той се оттегли от двубой с момче с неговия ръст и го сподири буря от освиркване, а само след седмица отчаяно се хвърли в схватка с друго момче, много по-едро от него, от която излезе жестоко пребит, но много горд от себе си.

Негодуваше срещу всички, които имаха власт над него, а това, съчетано с ленивото му безразличие към собствената работа, изкарваше от търпение всички преподаватели в колежа. Обезсърчи се и взе да гледа на себе си като на парий; доби навика да се свира нацупен из ъглите и да чете по цели нощи. От страх да не остане сам се сприятели с неколцина съученици, но тъй като не бяха от колежанския елит, те му служеха просто за огледала, в които да се вижда, за публика, пред която да утолява насъщната си потребност от позиране. Беше непоносимо самотен, отчайващо нещастен.

Сдоби се и с няколко трохи утеха. Когато го поглъщаха приливите на безнадеждността, последна изчезваше под повърхността неговата суета, така че Еймъри можеше все още да се наслаждава на успокояващата топлина в думите на Откачалката, глухата портиерка, че бил най-красивото момче, което са виждали очите й. Приятно му беше, че е най-бързият и най-младият играч в първия състав на отбора по ръгби; приятно му стана и когато след един разгорещен спор д-р Дугал му каза, че ако пожелае, може да изкара най-високите бележки в колежа. Но д-р Дугал бъркаше. За характера на Еймъри беше невъзможно да изкара най-високите бележки в колежа.

Злочест, ограничаван, необичан нито от преподавателите, нито от колежаните — такъв беше Еймъри през първия си семестър. Но за Коледа той се върна в Минеаполис стиснал устни и все пак тържествуващ по особен начин.

— Е, отначало бях по-нафукан, отколкото трябва — каза снизходително на Фроги Паркър, — но се оправих… най-бърз съм в отбора. Трябва да отидеш, Фроги, в колеж. Колежът е голяма работа.

Епизод с доброжелателния преподавател

В последната вечер на първия семестър старши преподавателят мистър Марготсън изпрати да съобщят на Еймъри в занималнята да се яви в девет часа в кабинета му. Еймъри заподозря, че му предстои да слуша съвети, но реши да се държи учтиво, защото същият този мистър Марготсън беше доброжелателен към него.

Преподавателят го посрещна сериозен и му направи знак да седне на стола. Изкашля се няколко пъти и лицето му прие принудено милото изражение на човек, който знае, че нагазва в деликатни води.

— Еймъри — започна той. — Извиках те по личен въпрос.

— Да, сър?

— Ти ми направи впечатление през тази година и аз съм… доволен от теб. Мисля, че в теб са заложени качества на… много добър човек.

— Така ли мислите, сър? — успя да издума Еймъри. Не понасяше да говорят за него като за признат неудачник.

— Но съм забелязал — продължи по-възрастният мъж без заобикалки, — че момчетата не те обичат много.

— Така е, сър. — Еймъри облиза устни.

— Ъь… та си помислих, че може и да не си съвсем наясно какво в теб не им… харесва. Аз ще ти кажа, защото вярвам… ъъ… че когато едно момче познава затрудненията си, по-лесно му е да се справи с тях, да се съобрази с онова, което очакват от него. — Изкашля се отново изискано-сдържано и продължи: — Те очевидно те мислят за… ъъ… доста нафукан.

Еймъри не можа да издържи повече. Стана от стола и едва овладяваше гласа си, когато проговори.

— Зная… нима допускате, че не зная! — И повиши глас. — Напълно ми е ясно какво си мислят, излишно е да ми го казвате! — Замълча. — Аз… аз трябва да тръгвам… надявам се, че не приемате държането ми като невъзпитано.

И припряно излезе от стаята, В хладния въздух навън, докато крачеше към общежитието си, той тържествуваше, задето бе отхвърлил предложената помощ.

— Проклет стар глупак! — извика злобно. — Като че ли не зная и без него!

Реши, че случилото се е достатъчно извинение да не се върне повече в занималнята, затова, удобно излегнат в стаята си, задъвка бонбони и дочете „Белият отряд“.

Епизод с прекрасното момиче

През февруари светна ярка звезда. На рождения ден на Вашингтон Ню Йорк го зашемети с блясъка на дългоочаквано събитие. Беглото му впечатление от града като искряща белота на фона на наситено синьо небе бе запазило в паметта му картина на великолепие, съперничещо на приказните градове, от „Хиляда и една нощ“; този път той видя Ню Йорк на електрическо осветление и от неоновата колесница на Бродуей, както и от очите на жените в „Астор“, където вечеряха заедно с младия Паскърт от „Сейнт Риджисис“, рукна на струи романтика. Когато минаха по пътеката в театъра, приветствани от нервното дисонантно скрибуцане на настройвани цигулки и от тежкия сластен аромат на гримове и пудри, той сякаш се гмурна под купола на епикурейските радости. Всичко го омагьосваше. Даваха пиесата „Малкият милионер“, в която играеше Джордж Коън, и докато гледаше танца на една зашеметяваща млада брюнетка, очите му преливаха от екстаз.

Ах ти, прекрасно момиче,

колко си прекрасно… —

пееше тенорът и безмълвно, но страстно Еймъри се съгласяваше с него.

Всяка от прекрасните ти думи

ме изпълва с вълнение…

Цигулките разгърнаха в трели последните тонове, момичето клюмна в поклон върху сцената като сразена пеперуда, взрив от аплодисменти разтърси залата. Ах, да се влюбиш под омайната премала на такава мелодия!

Последното действие се разиграваше в градина върху покрив и челите въздишаха под оперетната луна, докато лековати приключения и пенливи като газирана напитка комедийни обрати се стрелкаха напред-назад в бялата светлина на прожекторите. Еймъри пламна от желание да стане свой човек в градините на всички покриви, да се запознае с едно такова момиче или още по-добре — със самото момиче, чиято коса щеше да е вплела всичката златолунна светлина, а бръщолевещ келнер щеше да налива искрящо вино през неговото рамо. Когато завесата падна за последен път, той изпусна тъй дълга въздишка, че хората от предните редове се обърнаха, изгледаха го и възкликнаха достатъчно високо, та да ги чуе.

— Невероятно хубаво момче!

Това отклони мислите му от пиесата и той се запита дали наистина изглежда красив в очите на нюйоркчани.

Двамата с Паскърт закрачиха, потънали в мълчание, към хотела. Паскърт проговори пръв. Несигурният му петнайсетгодишен глас прекъсна с меланхолната си уплътненост размишленията на Еймъри:

— Готов съм още тази вечер да се оженя за това момиче.

Излишно бе да пита кое момиче има предвид.

— Ще се гордея да я заведа у нас и да я представя на наш’те — добави Паскърт.

Това направи наистина силно впечатление на Еймъри. Поиска му се да го беше казал той, а не Паскърт. Прозвуча тъй зряло.

— Питам се, дали всички актриси са напълно покварени?

— Не, сър, съвсем не, по дяволите — отхвърли категорично светският младеж, — сигурен съм, че това момиче е златно. Личи си.

Те поскитаха, смесвайки се с бродуейската тълпа, понесени в мечти от вихрената музика, която се изливаше от заведенията. Нови лица блясваха и гаснеха като милиарди светулки, лица бледи или напудрени, уморени, но поддържани от някаква изнемощяла възбуда. Еймъри ги гледаше омагьосан. Той градеше планове за своя живот. Щеше да живее в Ню Йорк и да го познават във всеки ресторант и кафене, от ранна вечер до ранна сутрин щеше да си носи фрака и щеше да проспива унилите часове на утрините.

— Да, сър, готов съм да се оженя за това момиче още тази вечер!

Общо взето в героичен тон

Октомври на неговата втора и последна година в „Сейнт Риджисис“ остана като върхов момент в паметта на Еймъри. Мачът с „Гротън“ започна точно в три часа на един свеж и тонизиращ следобед, който продължи до късния хлад на есенния здрач; Еймъри беше преден защитник — насърчаваше съотборниците си с отчаяна ярост, отнемаше невъзможни топки, подаваше сигнали с глас, спаднал до бясно грачещо хриптене, и въпреки това намираше време да се любува на просмуканата от кръв превръзка около главата си, на напрегнатия славен героизъм на телата, които връхлитаха и се вкопчваха едно в друго, и на пулсиращите от болка крайници. В тия дълги минути смелостта се лееше като вино от ноемврийската мрачина, а той бе вечният герой, слят в едно с морския скитник, изправен на носа на норвежка галера, с Ролан и Хораций, със сър Найджъл и Тед Кой, обрулен от стихиите до кости, после запратен във вълните по собствена воля, той отби напливите и долови далечния грохот на поздравленията… накрая, насинен и изтощен, но неуловим за противника, описа кръг, изплъзна се, засили се, нанесе фронтален удар с длан в лицето на изпречилия се съперник… вкарвайки единствения гол на мача, той се строполи пред вратата на „Гротън“ заедно с двама противници върху краката си.

Философия на зализвача

От насмешливото превъзходство на шестия си семестър и на своя успех Еймъри гледаше с цинично учудване на положението си от предната година. Беше дотолкова из основи променен, доколкото въобще можеше да бъде променен Еймъри Блейн. Еймъри плюс Биатрис, плюс две години в Минеаполис — това бяха неговите съставни елементи, когато го приеха в „Сейнт Риджисис“. Но годините в Минеаполис не бяха наслоили достатъчно дебел пласт, за да прикрият „Еймъри плюс Биатрис“ от ровещите погледи в един колежански пансион, така че „Сейнт Риджисис“ много болезнено изтръгна Биатрис от него и започна да наслагва нови и много по-безинтересни ламперии върху фундаменталния Еймъри. А както „Сейнт Риджисис“, така и Еймъри не съзнаваха, че дълбоко в себе си този фундаментален Еймъри не бе се променил. Същите онези негови черти, поради които беше страдал — потиснатостта му, склонността да позира, ленивостта и това, че обичаше да се халосва, — сега се приемаха в реда на нещата, като признати чудатости на звездата полузащитник, на духовития актьор и издателя на „Сейнт Риджис Татлър“: озадачаваше се, когато виждаше как по-малките впечатлителни момчета подражават на същите тия суетности, които до неотдавна бяха презирани слабости.

След сезона на мачовете той се отпусна в замечтано доволство. Измъкна се рано от предваканционната вечеринка и си легна, за да се наслади на удоволствието да послуша как мелодията на цигулката прелита над поляната и вълните й прииждат в прозореца му. Нощи наред лежеше така и сънуваше наяве усамотени монмартърски кафенета, където жени, сякаш изваяни от слонова кост, се впускат презглава в романтични тайнства с дипломати и авантюристи под звуците на оркестри, изпълняващи унгарски валсове, където въздухът натежава, другоземен от непозволена любов, лунни лъчи и премеждия. През пролетта прочете по задължение „Алегро“^[4] и се вдъхнови за лирични излияния на тема Аркадия и свирките на Пан. Премести леглото си така, че слънцето да го буди в зори, та мигом да се облече и да се намери при допотопната люлка, вързана на ябълковото дърво до пансиона на абитуриентите. Сядаше на нея и започваше да се оттласква, високо, все по-високо, докато го завладее чувството, че се люлее в широкия простор, в приказно царство на свирещи сатири и на нимфи с лицата на русокосите момичета, които срещаше из улиците на Ийстчестър. Когато люлеенето стигнеше прага на размаха си, Аркадия наистина надзърташе току иззад билото на някой хълм, там, където кафявият път се разтапяше от погледа в златно средоточие.

Цяла пролет, началото на неговата осемнайсетгодишнина, чете пространно: „Джентълменът от Индиана“, „Новите хиляда и една нощ“, „Нравите на Маркъс Ордейн“, „Мъжът, който бе Четвъртък“ — хареса му, без да я разбира, „Стоувър в Йейл“ — превърна се в негова настолна книга, „Домби и син“ — защото смяташе, че наистина трябва да чете по-свястна литература; Робърт Чамбърс^[5], Дейвид Греъм Филипс^[6], всичко от Е. Филипс Опънхайм^[7] и по нещо от Тенисън и Киплинг. От целия учебен материал само „Алегро“ и нещо от строгата яснота на чистата геометрия размърдаха заспалия му интерес.

С приближаването на юни изпита необходимост от разговори, в които да формулира собствените си идеи, и за своя изненада откри съфилософ в лицето на Рейхил, председателя на абитуриентите. В не една и не две беседи — по главната алея или по корем в тревата до бейзболното игрище, или късно нощем със святкащи цигари в мрака — те овършаха проблемите на училището и изковаха термина „зализвач“.

— Имаш ли цигари? — прошепна една вечер Рейхил, подавайки глава през вратата пет минути след изгасване на осветлението.

— Естествено.

— Идвам при теб.

— Вземай възглавници и се разполагай на прозоречната ниша, какво се чудиш?

Еймъри седна в леглото си и запали цигара, докато Рейхил се намести удобно за разговор. Любимата тема на Рейхил беше бъдещето на всеки от абитуриентите, а Еймъри не се уморяваше да му го рисува.

— Тед Конвърс ли? Всичко е ясно. Ще го скъсат на изпитите, ще изкара цяло лято в Хармстръмс с частни учители, ще се набута в „Шеф“ поне с четири условни заверки и няма да вземе даже първия семестър. После ще се върне у дома на Запад и ще хойка като разпран поне година-две; накрая баща му ще го вкара в търговията с бои. Ще се ожени, ще народи четирима синове, до един тъпаци. До края на живота си ще мисли, че „Сейнт Риджисис“ го е провалил, затова ще прати синовете си в обикновено училище в Портланд. Ще умре на четирийсет и една от разстройство на двигателните центрове в мозъка и жена му ще подари на презвитерианската църква купел или както там му викат, върху който ще бъде гравирано името му…

— Стига, Еймъри. Идиотски мрачно стана. А за себе си какво ще кажеш?

— Аз съм от по-висша класа. Ти също. Ние сме философи.

— Аз не съм.

— Как да не си! Ти носиш на раменете си дяволски отлична глава.

Но Еймъри знаеше, че нищо абстрактно, никаква теория или обобщение никога не са успявали да развълнуват Рейхил, докато не опипа всички конкретни дреболии.

— Не нося — настоя Рейхил. — Позволявам на хората тук да ми се налагат, а от това нищо не печеля. Аз съм жертва на приятелите си, дявол да го вземе: правя им упражненията, измъквам ги от каши, всяка година прекарвам убийствени летни ваканции по къщите им и вечно забавлявам недораслите им сестрички; не избухвам, когато се държат себично, а после те си мислят, че ми се отблагодаряват, като ме избират за председател и ми викат, че съм бил „големият мъж“ на „Сейнт Риджисис“. Искам да отида някъде, където хората си гледат своята работа, и аз да мога да пращам идиотите, където им е мястото. До гуша ми дойде да бъда мил с всеки смотльо в колежа.

— Ти не си зализвач — каза неочаквано Еймъри.

— Какъв?

— Зализвач.

— Какво, по дяволите, е това?

— Ами нещо, което… което… абе има ги много. Но ти не си такъв, нито пък аз, макар че аз се приближавам повече от теб.

— Кой е тогава? И кое те прави такъв?

Еймъри се замисли.

— Ами… като че ли външният белег е, когато си залижеш косата назад.

— Като Карстеърс ли?

— Да… точно така. Той е зализвач.

Прекараха две вечери в извеждане на точно определение. Зализвачът се оказа с приятна или с чистоплътна външност; не беше глупав, поне в социално отношение, и използваше всички средства по широкия път на честността, за да напредне, да бъде известен, харесван и никога да не изпада в беда. Обличаше се добре, подчертано спретнато, и прякорът му идваше от това, че косата му бе неизменно подстригана късо и напоена с вода или лосион, с път в средата и пригладена назад, както налагаше модата на деня. Зализвачите в техния випуск бяха възприели очилата с рогови рамки като отличителни знаци на своето зализвачество и това ги правеше тъй лесно определими, че Еймъри и Рейхил нито веднъж не се припознаха. Зализвачите, изглежда, бяха пръснати из целия колеж, винаги мъничко по-умни и по-хитри от своите съученици, вечно манипулираха една или друга група, но внимателно прикриваха интелигентността си.

Еймьри намираше, че определянето на зализвача е много полезно, но това изтрая само до влизането му в университета, когато очертанията на образа така се размиха и станаха тъй неясни, че се наложи да бъде разделян многократно на подвидове, докато се превърна само в характерна черта. Тайният идеал на Еймъри притежаваше всички особености на зализвача, но с добавка още на смелост, могъщ ум и талант — освен това Еймъри му отпусна и жилка ексцентричност, което пък изцяло бе несъвместимо със същинския зализвач.

Това бе първото истинско отдръпване от лицемерието на колежанската традиция. Зализвачът несъмнено беше съставна част от успеха и се различаваше основно от „големия мъж“ на предуниверситетските училища.

„Зализвачът“	„Големият мъж“
1. Ясно съзнание за ценностите в обществото.	1. Склонен към глупост и несъзнаващ ценностите в обществото.
2. Облича се добре. Дава вид, че за него облеклото е маловажно, но знае, че не е така.	2. Смята облеклото за маловажно и е склонен към нехайство в това отношение.
3. Впуска се само в действия, в които може да блесне.	3. Впуска се във всичко от чувство за дълг.
4. Продължава да учи в университет и социално преуспява.	4. Продължава да учи в университет, но бъдещето му е несигурно. Чувства се изгубен извън своя кръг и винаги говори, че в края на краищата най-щастливи са били колежанските му години. Връща се в колежа си и държи речи за това какви големи работи правели момчетата от „Сейнт Риджисис“.
5. Косата е зализана.	5. Косата не е зализана.

Еймъри окончателно избра Принстънския университет, въпреки че щеше да бъде единственото момче от „Сейнт Риджисис“, което щеше да кандидатства там тази година, в неговите очи Йейл поемаше романтичен блясък от приказката за Минеаполис и от това, че там се стичаха възпитаниците на „Сейнт Риджисис“, отвоювали си правото да членуват в прословутия клуб „Череп и кости“, но Принстън го теглеше по-силно с пъстроцветния живот и със съблазнителната слава на най-привлекателния извънградски клуб в Америка. Омаловажени от застрашаващото приближаване на приемните изпити, колежанските дни на Еймъри бавно потънаха в миналото. Години по-късно, когато посети „Сейнт Риджисис“, той сякаш бе забравил за своите успехи от последния клас и успя да види себе си само като неприспособимо момче, забързано по коридорите и осмивано от озверелите си съученици, изгубили ум от благоразумие.