Франсис Скот Фицджералд
Първи май (8)

VII

Силно начервената млада дама я проследи за миг с горчив поглед, после отново се обърна към мекушавия келнер и продължи спора.

— По-добре идете и му кажете, че съм тук — каза дръзко тя, — или аз сама ще се кача горе.

— Не, няма да се качите! — каза строго Джордж. Момичето се усмихна язвително.

— О, няма, така ли? Ти през целия си живот не си видял толкова студенти, колкото познавам аз, и повечето от тях ме знаят и с радост биха ме довели на вашия бал.

— Може и да е така…

— Можело да бъде така — прекъсна го тя. — О, за всички тях може, като тази, дето току-що изтича навън… един господ знае къде е отишла… поканените могат да влизат и излизат, когато им скимне… но когато аз искам да видя един приятел, на пътя ми застава някакъв прост келнер, който разнася шунка и понички, и не ми дава да вляза.

— Вижте! — каза възмутен по-старият Кий. — Аз не мога да си загубя службата. Може би човекът, за когото говорите, да не иска да ви види.

— О, той непременно иска да ме види.

— Добре де, но как бих могъл да го намеря сред тази тълпа?

— О, той е там — настоя тя уверено. — Просто попитай когото и да е за Гордън Стерет, и те ще ти го посочат. Всички тези приятели се познават помежду си.

Тя измъкна мрежеста чантичка, извади банкнота от един долар и я подаде на Джордж.

— Ето — каза тя, — това е подкуп. Намери го и му предай молбата ми. Кажи му, че ако след пет минути не е тук, аз ще се кача горе.

Джордж поклати песимистично глава, претегли за миг въпроса, подвуоми се раздразнен и после се оттегли.

Гордън слезе долу за по-малко от определеното време. Той беше по-пиян от началото на вечерта, но по различен начин. Алкохолът сякаш се бе втвърдил върху него като кора. Бе натежал и залиташе, говореше почти нечленоразделно.

— Здравей, Джуъл! — каза той несвързано. — Дойдох веднага. Джуъл, не можах да намеря тия пари. Направих всичко възможно.

— По дяволите парите! — отсече тя. — Вече десет дни не си идвал при мен. Какво ти е?

Той поклати бавно глава.

— Бях много отчаян, Джуъл. Болен бях.

— Защо не ми каза, че си болен? Аз чак толкова не държа на парите. Съвсем не ти натяквах за това, преди да започнеш да страниш от мен.

Той отново поклати глава.

— Не съм странил от теб. Ни най-малко.

— Ами, не си! Не си идвал при мен вече три седмици. Освен ако си бил толкова пиян, че не си знаел какво вършиш.

— Бях болен, Джуъл — повтори той и обърна уморено очи към нея.

— Достатъчно си здрав, за да дойдеш тук и да се забавляваш с твоите светски приятели. Каза, че ще вечеряме заедно и че ще ми донесеш малко пари. Не си направи труда дори да ми се обадиш.

— Не можах да намеря никакви пари.

— Нали ти казах, че това няма значение? Исках да видя тебе, Гордън, но ти, изглежда, предпочиташ някой друг.

Той отрече с горчивина намека й.

— Тогава иди си вземи шапката и да вървим — предложи тя.

Гордън се колебаеше и тя изведнъж се приближи до него и обви с ръце врата му.

— Ела с мен, Гордън — каза тя полушепнешком. — Ще отидем в „Девайнърис“, ще пийнем по чашка и после можем да отскочим до моя апартамент.

— Не мога, Джуъл…

— Можеш — настоя тя прочувствено.

— Болен съм като куче.

— Тогава не бива да оставаш тука и да танцуваш.

Гордън хвърли поглед наоколо, в който облекчението и отчаянието се бяха смесили, като продължаваше да се колебае; тогава тя внезапно го притегли към себе си и го целуна с меките си, месести устни.

— Добре — каза той унило. — Ще си взема шапката.