Франсис Скот Фицджералд
Първи май (6)

V

Питър Химел, кавалерът на прелестната Идит, не беше свикнал да го пренебрегват. Но веднъж пренебрегнат, той беше обиден, чувствуваше се неловко и се срамуваше от себе си. Вече два месеца той си разменяше писма с Идит Брейдин и знаеше, че при сантименталната кореспонденция високо се ценят обясненията и извиненията, и затова вярваше, че територията му е запазена. Питър напразно се мъчеше да открие причината, която я накара да вземе такова отношение към някаква си проста целувка.

Следователно, когато мустакатият му отне дамата, той отиде в коридора, като пътьом съчини едно изречение и го повтори няколко пъти на себе си. Доста замъглено, то звучеше така:

„Добре де, ако момичето подведе мъжа и после го зареже, както постъпи тя… няма право да се оплаква, ако аз изляза вън и хубавичко се разгневя.“

Така той прекоси залата за вечеря и влезе в една свързана с нея малка стая, която бе забелязал по-рано вечерта. В стаята имаше няколко големи купи с пунш и много бутилки, наредени отстрани. Той седна до масата с бутилките.

След второто уиски скуката, отвращението, монотонността на времето, позорът на случилото се потънаха в някакъв неясен заден план и пред тях се образува лъскава паяжина. Нещата се примириха помежду си и лежаха безшумно върху своите рафтове; неприятностите на деня се наредиха в спретната колона и при рязката му заповед да си вървят изчезваха с маршова стъпка. С отминаването на безпокойството го обзе ярка, завладяваща символика. Идит се превърна в лекомислено, незначително същество, което не заслужава тревога, а по-скоро присмех. Идит зае място като участник в неговия сън, на повърхността на света, който се образуваше наоколо. Самият той стана в известна степен символ, част от сдържаната вакханалия, блестящият мечтател, който се забавлява.

После символиката избледня и когато отпиваше от третото си уиски, въображението му се потопи в галеща топлота и той изпадна в състояние, подобно на човек, който плува по гръб в приятна вода. Точно в този момент Питър забеляза, че близо до него една облечена в зелево сукно врата е открехната с около пет сантиметра и през пролуката две очи напрегнато го наблюдават.

— Хм — промърмори спокойно Питър.

Зелената врата се затвори, после пак се отвори, този път едва на малко повече от сантиметър.

— Играем си на криеница — измънка Питър. Вратата остана неподвижна и после той долови изблик на възбуден прекъсващ се шепот:

— Един човек.

— Какво прави?

— Седи и гледа.

— По-добре да се разкара. Трябва да докопаме още една бутилчица.

Питър слушаше и думите се оцеждаха в съзнанието му.

„Ето това — помисли си той — е нещо свръхзабележително.“

Питър се вълнуваше. Тържествуваше. Почувствува, че се е натъкнал на някаква мистерия. С пресилено безгрижие той стана, обиколи масата, после бързо се обърна; дръпна зелената врата и редник Роуз полетя в стаята. Питър се поклони.

— Как сте? — попита той.

Редник Роуз сложи единия си крак малко по-напред, готов за бягство — за бягство или за компромис.

— Как сте? — повтори учтиво Питър.

— Ами, добре съм.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Редник Роуз го погледна изпитателно, защото подозираше възможен сарказъм.

— Добре — отговори накрая той. Питър му посочи стол.

— Седнете.

— Аз имам приятел — каза Роуз. — Имам приятел там вътре. — Той посочи зелената врата.

— Разбира се, нека дойде и той.

Питър отиде, отвори вратата и покани редник Кий, много подозрителен, несигурен и виновен. Намериха се столове и тримата седнаха около купата с пунш. Питър даде на всеки по чаша уиски и им предложи цигари от своята табакера. Те приеха и двете с известно недоверие.

— Сега — продължи Питър без усилие, — мога ли да ви попитам защо вие, господа, предпочитате да прекарвате свободните си часове в стая, както виждам, обзаведена главно с четки за миене на пода. Когато човешкият род е достигнал в прогреса си до стадия да произвежда по седемнайсет хиляди стола всеки ден, освен в неделя… — Той направи пауза. Роуз и Кий го гледаха безучастно. — Можете ли да ми кажете — продължи Питър — защо сте избрали да си почивате, седнали върху предмети, предназначени за пренасяне на вода от едно място на друго?

Тук приносът на Роуз към разговора бе изсумтяване.

— И накрая — завърши Питър, — обяснете ми защо, когато се намирате в сграда, украсена с огромни полилеи, вие предпочитате да прекарвате тези вечерни часове под анемична електрическа светлина?

Роуз погледна Кий; Кий погледна Роуз. Двамата се разсмяха; смееха се гръмогласно; откриха, че е невъзможно да се гледат, без да се смеят. Но те не се смееха заедно с него, смееха се на него. За тях човек, който говори по този начин, е или съвсем пиян, или съвсем полудял.

— Вие, предполагам, сте от Йейл — каза Питър, като допи чашата си и отново я напълни.

Те отново се разсмяха.

— Неее!

— Така ли? Помислих, че сте членове на онази нисша секция на университета, позната като Шефилдското училите за естествени науки.

— Неее!

— Хм. Да, това е много лошо. Няма съмнение, че сте студенти от Харвард, желаещи да запазят своето инкогнито в този, този виолетовосин рай, както пишат вестниците.

— Не — каза с презрение Кий, — ние просто чакахме някого.

— А! — възкликна Питър, като стана и напълни чашите им. — Много интересно. О, имахте среща с чистачката?

Двамата с възмущение отрекоха намека му.

— Няма нищо — успокои ги Питър, — не се извинявайте. Чистачката не е по-лоша от която и да е дама на света. Киплинг казва: „Всяка дама носи в себе си по една Джуди О’Грейди.“^[1]

— Така е — съгласи се Кий, като намигна недвусмислено на Роуз.

— Вземете например моя случай — продължи Питър, като пресуши чашата си. — Там горе имам момиче, което е съвсем разглезено. Най-разглезеното момиче, което съм виждал. Отказа да ме целуне. Без каквато и да е причина. Нарочно ме подведе да си помисля, че иска да я целуна и после — хоп! Изостави ме! Какво става с по-младото поколение?

— Ама че нещастие — каза Кий, — ужасно нещастие.

— Виж ти! — добави Роуз.

— Ще пиете ли още по чашка? — предложи Питър.

— Ние попаднахме за малко в нещо като бой — каза Кий след известна пауза, — но това беше далеч оттук.

— Бой? Браво! — каза Питър, като седна, олюлявайки се. — Бийте всички! Аз бях в армията.

— Това беше един болшевик.

— Точно така! — възкликна Питър ентусиазирано. — Нали това ви казвам! Убийте болшевиките! Изтребете ги!

— Ние сме американци — каза Роуз, силно подчертавайки предизвикателния си патриотизъм.

— Несъмнено — каза Питър. — Най-великата раса на света! Ние всички сме американци! Пийте още по чаша.

И тримата пиха.