Франсис Скот Фицджералд
Първи май (5)

IV

Тя беше все още доста ядосана, когато излезе от тоалетната, прекоси междинната приемна, в която се разменяха любезности и която извеждаше към балната зала, ядосана не толкова от станалото, все пак при нейния светски живот това беше просто баналност, но защото се случи именно тази вечер. Не се сърдеше на себе си. Тя бе действувала с онази добре премерена смес от гордост и сдържано състрадание, което винаги използуваше. Срязала го бе изкъсо и ловко.

Това се случи в тяхното такси, на излизане от „Билтмор“ — едва бяха отминали първия ъгъл. Той вдигна несръчно дясната си ръка — тя бе седнала отдясно — и се опита да я настани около яркочервеното й, поръбено с кожа манто. Това само по себе си беше грешка. Далеч по-изящно е за един млад човек, който се мъчи да прегърне млада дама, в чието съгласие не е сигурен, първо да я обгърне с по-далечната си ръка. Така се избягва тромавото движение с по-близката ръка.

Втората му faux pas^[1] беше несъзнателна. Тя бе прекарала следобеда във фризьорския салон; мисълта, че може да се случи някакво нещастие с косата й, беше крайно противна — и ето, когато Питър предприе своя нещастен опит, леко докосна с острото на лакета си косата й. Това беше неговата втора faux pas. Две бяха достатъчни.

Той започна да мънка. Още при първото мънкане тя реши, че момчето е просто едно колежанче — Идит беше двайсет и две годишна и във всеки случай този бал, първият по рода си от войната насам, й напомняше, с ускорения ритъм на своите асоциации, за нещо друго, за друг бал и друг човек, човек, за когото нейните чувства са били нещо повече от сълзливо младежко бленуване. Идит Брейдин сякаш се влюбваше в своя спомен за Гордън Стерет.

И така, тя излезе от тоалетната на „Делмонико“, остана за секунда на прага на вратата и хвърли поглед над рамената на облечения в тъмно човек пред нея към групичката йейлски студенти, които пърхаха като черни пеперуди около подножието на стълбите. От стаята, останала зад нея, навън се носеше тежък аромат, предизвикан от минаващите насам и нататък благоухаещи млади красавици — на богати парфюми и деликатния, наситен със спомени прах на ароматичните пудри. В коридора тези мирис добиваше острия дъх на цигарен дим и после запълзяваше чувствено надолу по стълбите и проникваше в залата на студентския бал. Тя добре познаваше този мирис — възбуждащ, стимулиращ, вълнуващо сладък — мириса на модния бал.

Идит се замисли за собствената си външност. Голите й ръце и рамене бяха напудрени до кремавобяло. Знаеше, че изглеждат много меки и щяха да блестят като мляко на фона на черните гърбове, които щяха да ги подчертават тази нощ. Прическата й бе истински успех. Обилната й червеникава коса бе накъдрена, нагъната, начупена, за да се получи накрая едно предизвикателно чудо от извивки. Устните й бяха красиво гримирани в тъмен кармин. Ирисите на очите бяха нежни, деликатно сини, като порцеланови. Тя бе едно завършено, безкрайно изящно, почти съвършено творение на красотата — издържана в безупречна линия — от сложната прическа до двете стройни крачета.

Помисли и за това, което щеше да говори на таз вечерното веселие, вече леко претоварено от звуците на силен и приглушен смях, от шумоленето на обувките, от движението на двойките нагоре и надолу по стълбите. Щеше да говори на езика, който бе говорила много години, нейния си език, съставен от модни изрази, малко вестникарски щампи и колежански жаргон, но всичко вътрешно обединено в едно цяло — малко нехайно, леко провокационно и изтънчено сантиментално. Тя едва се усмихна, когато чу някакво момиче, седнало на стълбите близо до нея, да казва:

— Ти не знаеш и половината от това, мили!

С усмивката и ядът й се стопи за миг, тя затвори очи и пое дълбоко дъха на насладата. Отпусна ръце и те помилваха гладката тъкан, която покриваше и подчертаваше фигурата й. Идит никога не бе чувствувала така силно собствената си мекота, не бе се радвала така много на белотата на собствените си ръце.

„Аз ухая на сладост — каза тя просто на себе си и тогава й хрумна друга мисъл: — Създадена съм за любов.“

Хареса й музиката на думите и тя повторно си ги помисли; после в неизбежна последователност се появи новороденият изблик на мечти за Гордън. Приумиците на нейното въображение, което преди два месеца й бе открило неподозираното желание да види отново Гордън, сякаш сега нарочно я водеше тук, в този час, на този бал.

Въпреки целия блясък на красотата си Идит беше сериозно, бавно мислещо момиче. В нея имаше частица от същия оня стремеж да разсъждава, от оня младежки идеализъм, които бяха превърнали брат й в социалист и пацифист. Хенри Брейдин бе напуснал Корнуел, където преподадаше икономика, за да дойде в Ню Йорк и да излива последните лечебни средства срещу нелечими злини в колоните на един радикален седмичен вестник.

Идит, недотам глупава, щеше да е доволна да излекува Гордън Стерет. У него имаше някаква слабост, за която тя искаше да се погрижи; известна безпомощност, която искаше да защити. Нуждаеше се от някой, когото отдавна познаваше, от някой, който отдавна я обичаше. Чувствуваше се уморена. Искаше да се омъжи. Заради един куп писма, десетина картини и толкова спомени, и тази умора, тя бе решила, че следващия път, когато види Гордън, отношенията им ще се променят. Ще каже нещо и те ще се променят. Ето тази вечер. Това бе нейна вечер. Всички вечери бяха нейни.

Мислите й бяха прекъснати от един сериозен студент с обидена физиономия, който с пресилена официалност застана пред нея и се поклони необикновено ниско. Това бе човекът, с когото бе дошла — Питър Химел. Беше висок и смешен, с рогови очила, и имаше някакъв привлекателно чудат вид. Но сега изведнъж й стана неприятен вероятно защото не успя да я целуне.

— Е — започна тя, — още ли ми се сърдиш?

— Ни най-малко.

Тя пристъпи и го хвана под ръка.

— Съжалявам — каза тихо тя. — Не знам защо реагирах по такъв начин. Тази вечер, по някаква странна причина, настроението ми е съвсем шантаво. Извинявай.

— Няма защо — измънка той, — всичко е наред.

Почувствува се неприятно смутен. Нима продължаваше да му натяква неотдавнашния неуспех?

— Получи се грешка — продължи тя в същия съзнателно нежен тон. — И двамата ще я забравим.

Той я мразеше за тия й думи.

След няколко минути те се придвижиха към дансинга. В същото време дузина членове на специално наетия джазов оркестър, като се поклащаха и въздишаха, уведомяваха тълпата в залата, че „ако саксофонът и аз останем насаме, ще си правим добра компания…“

Един мъж с мустаци му взе дамата.

— Здравейте — започна с укор той. — Май не си спомняте за мен!

— Просто не мога да се сетя за името ви — отвърна весело тя, — иначе добре ви познавам.

— Срещнах ви на… — Гласът печално се отдалечи, защото в танца се вряза нов кавалер с много руса коса. Идит промърмори към непознатия конвенционалното:

— Благодаря ви от сърце… Поканете ме по-късно пак.

Силно русият младеж настоя да се ръкуват в изблик на ентусиазъм. Тя го прие като един от многобройните си познати на име Джими, но второто му име бе мистерия. Спомни си дори, че той притежаваше особен ритъм в танца, и когато заиграха, откри, че не бе се излъгала.

— Дълго ли ще останете тук? — прошепна той поверително.

Тя се отпусна назад и го изгледа.

— Няколко седмици.

— Къде сте отседнали?

— „Билтмор“. Обадете се някой ден.

— Непременно — увери я той. — Ще се обадя. Ще пием чай.

— С удоволствие. Обадете се.

Покани я мургав младеж с подчертана официалност.

— Не си спомняте за мен, нали? — каза важно той.

— Мисля, че да. Името ви е Харлан.

— Не. Барлоу.

— А, все пак знаех, че е от две срички. Нали вие свирехте така хубаво на хавайска китара на забавата в дома на Хауард Маршъл?

— Свирех, но не…

В танца се намеси младеж със силно щръкнали зъби. Идит усети лек дъх на уиски. Тя харесваше пийналите мъже. Така те бяха много по-весели, признателни и любезни. По-лесно се говореше с тях.

— Казвам се Дийн. Филип Дийн — заяви бодро той. — Знам, че не си спомняте за мен, но вие идвахте в Ню Хейвън с едно момче, с което през последната година живеехме в обща стая. Гордън Стерет.

Идит бързо вдигна глава.

— Да, идвах два пъти с него… при Пъмп и Слипър… и на бала на третокурсниците.

— Вие сте го видели, разбира се — подхвърли Дийн небрежно. — Той е тук тази вечер. Преди минута го зърнах.

Идит се сепна въпреки предчувствието си, че той непременно ще бъде тук.

— О, не, все още не съм…

Появи се някакъв шишко с червена коса.

— Здравей, Идит — започна той. Тя се подхлъзна и леко се препъна.

— Прощавай, мили — промърмори механично тя.

Идит бе видяла Гордън — Гордън, много пребледнял и апатичен, облегнат до една врата, пушеше и оглеждаше залата. Идит забеляза колко е изпито и бледо лицето му и че ръката, която поднесе цигарата към устните, трепереше. Сега те танцуваха доста близо до него.

— Канят толкова излишни хора, че човек… — оплакваше се нисичкият мъж.

— Здравей, Гордън — извика Идит през рамото на партньора си. Сърцето й лудо биеше.

Големите, му черни очи бяха приковани в нея. Той пристъпи към тях. Но кавалерът й я отдалечи и тя отново чу блеещия му глас:

— Но половината мъжкари се надрънкват и си тръгват рано, така че…

После някой до нея проговори с плътен тембър:

— Разрешавате ли?

И изведнъж тя вече танцуваше с Гордън. Едната му ръка беше около нея. Почувствува я как конвулсивно се сви; почувствува ръката му с разперени пръсти на гърба си. А нейната ръка, с малката дантелена кърпичка, потъна в неговата.

— О, Гордън — започна тя задъхано.

— Здравей, Идит.

Тя отново се подхлъзна и докато се оправяше, политна напред и лицето й докосна черния плат на неговия смокинг. Обичаше го, знаеше, че го обича… после за мир настъпи мълчание и някакво странно чувство на тревога пропълзя в нея. Нещо не беше наред.

Тя осъзна причината и изведнъж сърцето й се обърна и замря. Той беше жалък, нещастен, малко пиян и крайно уморен.

— О! — извика тя неволно.

Той сведе очи към нея. Идит видя, че те са кръвясали и се въртят не по негова воля.

— Гордън — прошепна тя, — да седнем, искам да седна.

Бяха почти в средата на дансинга, но тя видя как двама души се устремяват към нея от двата противоположни края на залата, така че спря, сграбчи отпуснатата ръка на Гордън и започна да си проправя път през тълпата със стиснати устни, с малко пребледняло под ружа лице и бликнали в очите сълзи.

Тя намери място горе, на покритата с килими стълба, и той се отпусна тежко до нея.

— Е — започна той, като се взираше неуверено в нея, — искрено се радвам да те видя, Идит.

Тя го погледна, без да отговори. Ефектът от състоянието му я порази. Години наред Идит бе наблюдавала хора в различна степен на напиване — от чичовците й та чак до шофьорите, и чувствата й варираха от забавлението до погнусата, но сега за първи път я обзе ново чувство — чувството на неизразим ужас.

— Гордън — каза с укор тя, почти разплакана, — изглеждаш съвсем окаяно.

Той кимна с глава.

— Имах неприятности, Идит.

— Неприятности?

— Най-различни. Не казвай нищо на родителите ми, но аз съм съсипан. Здравата съм я загазил, Идит.

Долната му устна висеше. Той сякаш едва я виждаше.

— Не може ли… не можеш ли — започна тя колебливо, — не можеш ли да ми разкажеш какво ти е, Гордън? Знаеш, че винаги съм се интересувала от тебе.

Идит прехапа устни, възнамеряваше да каже нещо по-силно, но накрая разбра, че не може да го изрече. Гордън поклати мрачно глава.

— Не мога. Ти си добра жена. Не мога да занимавам една добра жена с историята си.

— Глупости — извика тя предизвикателно. — Мисля, че е направо обидно да наричаш някого добра жена с такъв тон. Това звучи като плесница. Ти си пил, Гордън.

— Благодаря. — Той наведе печално глава. — Благодаря за информацията.

— Защо пиеш?

— Защото съм ужасно нещастен.

— И мислиш, че пиенето ще ти помогне?

— Ти какво — опитваш се да ме превъзпиташ ли?

— Не. Опитвам се да ти помогна, Гордън. Не би ли ми казал какво ти има?

— Забъркал съм се в страшна каша. Най-добре е да се преструваш, че не ме познаваш.

— Защо, Гордън?

— Съжалявам, че те откъснах от танца, това не е честно спрямо теб. Както се казва, ти си чиста жена. Ето, сега ще ти намеря друг партньор.

Той се изправи тромаво на крака, но тя се пресегна и го притегли до себе си на стълбите.

— Седни, Гордън. Не ставай смешен. Обиждаш ме. Постъпваш като… като побъркан…

— Признавам. Малко съм побъркан. Нещо в мен не е наред, Идит. Загубих нещо от себе си. Няма значение.

— Има. Довери ми се.

— Просто така. Аз винаги съм бил особен… малко по-различен от другите момчета. В колежа беше добре, но сега всичко някак се обърка. Вече четири месеца в душата ми нещо се къса като кукички на дреха, още няколко кукички и всичко ще рухне. Аз съвсем постепенно полудявам.

Той впери поглед в нея, започна да се смее и тя се отдръпна.

— За какво говориш?

— За себе си — отвърна той. — Аз полудявам. Цялото това място ми се струва като сън… този „Делмонико“…

Тя забеляза, че докато говореше, той съвсем се промени. Не беше вече шеговит, весел и безгрижен, обзели го бяха някаква тежка апатия и отчаяние. Тя почувствува отвращение, последвано от лека и неочаквана скука. Гласът му сякаш идваше от някаква бездънна пустота.

— Идит — каза той, — някога мислех, че съм умен, талантлив художник. Сега знам, че съм нищо. Не мога да рисувам, Идит. Не знам защо ти разказвам всичко това.

Тя кимна разсеяно.

— Не мога да рисувам, не мога нищо да правя. Беден съм като черковна мишка. — Засмя се горчиво и доста високо. — Превърнах се в жалък просяк, пиявица за моите приятели. Аз съм неудачник и съм адски беден.

Отвращението й растеше. Този път тя едва кимна с глава, като чакаше първата възможност да стане. Изведнъж очите на Гордън се наляха със сълзи.

— Идит — изхлипа той, обръщайки се към нея явно с голямо усилие да се овладее, — не бих могъл да ти кажа какво означава това да знам, че все още е останал един човек, който се интересува от мен.

Той хвана и погали ръката й, но тя неволно я отдръпна.

— Чудесно е от твоя страна — повтори той.

— Е — каза бавно тя, без да сваля поглед от него, — всеки винаги се радва да срещне стар приятел… все пак съжалявам, че те виждам в такъв вид, Гордън.

Един миг те се гледаха мълчаливо, после моментният пламък угасна в очите му. Тя се изправи и продължи да го гледа с безстрастно лице.

— Ще танцуваме ли? — предложи хладно тя.

„Любовта е чуплива — мислеше си Идит, — но може би парчетата са запазени, думите, които са трептели на устните и които сме могли да изречем. Новите думи на любовта, придобитата нежност са съхранени за следващия ни любим.“