Франсис Скот Фицджералд
Първи май (4)

III

Около девет часа същата вечер двама души излязоха от един евтин ресторант на Шесто Авеню. Бяха грозни, недохранени и невъобразимо тъпи. Липсваше им дори онзи животински порив, който придава известен цвят на живота. Неотдавна, премръзнали и гладни, те бяха въшлясали в един мръсен град в чужда страна. Бяха бедни и без приятели. Течението ги носеше от рождението им и щеше да ги носи и до самата им смърт. Бяха в униформата на войници от армията на Съединените щати и на раменете им имаше знаци, че са от дивизията на Ню Джързи. Бяха пристигнали преди три дни.

По-високият от двамата се казваше Каръл Кий, име, което подсказваше, че макар и съвсем разредена от поколения на деградация, в него течеше кръв с известна сила. Но човек можеше до безкрай да се взира в дългото, без брадичка лице, в тъпите воднисти очи и високи скули и да не открие дори намек за потомствено достойнство и вродена съобразителност.

Приятелят му бе мургав, кривокрак, с миши очи и с много пъти чупен, крив нос. Предизвикателният му вид бе очевидно поза, защитно оръжие, изработено в оня свят на ръмжене и хапене, на физически блъфове и физически заплахи, в който той цял живот се бе движил. Казваше се Гюс Роуз.

Те напуснаха ресторанта и се повлякоха по Шесто Авеню, като с голямо удоволствие и пълно безразличие дъвчеха клечки за зъби.

— Сега накъде? — попита Роуз и тонът му подсказваше, че не би се изненадал, ако Кий предложеше островите на южните морета.

— Какво ще кажеш, ако опитаме да намерим малко уиски?

Забраната все още не бе настъпила. Плахостта в предложението се дължеше на това, че законът не разрешаваше продажбата на алкохол на войници.

Роуз прие с ентусиазъм.

— Хрумна ми една идея — продължи Кий след моментен размисъл. — Тук някъде имам брат.

— В Ню Йорк?

— Да. Той е стар. — Искаше да каже, че брат му е по-възрастен от него. — Келнер е в един загубен ресторант.

— Може би ще успее да ни намери уиски.

— Сигурно.

— Повярвай ми, още утре ще сваля тази проклета униформа. И повече никога няма да я навлека. Ще си купя редовни дрехи.

— Аз също.

Тъй като общите им средства бяха по-малко от пет долара, това им намерение можеше да се приеме като приятна игра на думи, безвредна и утешителна. Тя, изглежда, достави удоволствие и на двамата, защото те я подсилиха с хилене и споменаване на някои високопоставени библейски личности. За по-голяма важност прибавиха многократно възклицания като: „О, боже!“, „Сещаш се, нали?“, „Има си хас!“

Цялата духовна храна на тия хора се състоеше от носов коментар, наситен с ругатни и отправян през годините към една или друга институция — армията, бизнеса или приюта, — това им поддържаше живота; а също така и към непосредствения им началник в дадена институция. До тази сутрин институцията беше „правителството“, а прекият началник — „капитанът“. Те се бяха освободили от тях и сега се чувствуваха някак неловко до поемането на следващата си тегоба. Бяха несигурни, сърдити и напрегнати. Прикриваха това с преструвката, че уж изпитват неимоверно облекчение, че са вън от армията, и се самоубеждаваха, че военната дисциплина никога вече няма да властвува над техния непокорен, свободолюбив дух. Всъщност те биха се чувствували повече у дома си в затвора, отколкото в тази новооткрита и неоспорвана свобода.

Изведнъж Кий ускори ход. Роуз вдигна глава и като проследи погледа му, видя, че на петдесет метра от тях, по-долу на улицата, се събираше тълпа. Кий се ухили и започна да тича към тълпата. Роуз също се засмя и заситни с кривите си нозе след големите тромави крачки на своя приятел.

Стигнаха външния край на тълпата и веднага се превърнаха в неделима част от нея. Тя се състоеше от парцаливи граждани, по-жадни и от тях за уиски, и войници от различни дивизии и в различни степени на трезвост, всички заобиколили един жестикулиращ дребен евреин с дълги черни бакенбарди. Той махаше с ръце и произнасяше пламенна, но кратка реч. Кий и Роуз си бяха пробили път до самата трибуна и докато думите проникваха в тъпото им съзнание, изучаваха оратора със силно подозрение.

— Какво получихте от войната? — викаше свирепо ораторът. — Погледнете се, погледнете се! Богати ли сте? Получихте ли обещаните ви пари? Не. Щастливи сте, че останахте живи и стоите на двата си здрави крака. Щастливи сте, че се върнахте и не намерихте жена си избягала с някой богаташ, откупил се от армията! Затова сте щастливи! Кой друг освен Дж. П. Морган и Джон Д. Рокфелер спечелиха от нея?

В този миг речта на дребния евреин бе прекъсната от нечий враждебен юмрук, попаднал точно в брадата му, и той политна назад и се просна на паважа.

— Проклети болшевики! — извика един огромен войник ковач, който бе нанесъл удара. Чуха се гласове на одобрение и тълпата стегна по-тясно обръча си.

Евреинът с олюляване се изправи, но веднага пак се строполи, преди да го достигнат десетина насочени към него юмруци. Този път остана на земята, като дишаше тежко, а от разкъсаната му отвън и отвътре устна течеше кръв.

Избухна взрив от крясъци и минута след това Кий и Роуз бяха повлечени от бъркотията на тълпата надолу по Шесто Авеню. Начело стояха слабичък цивилен с широкопола шапка и снажният войник, който набързо прекрати речта. Тълпата учудващо бе набъбнала до застрашаващи размери, придружена от поток незаангажирани граждани, които вървяха по тротоарите и с непрекъснатите викове „ура“ й оказваха морална подкрепа.

— Къде отиваме? — извика Кий на най-близкия до него човек.

Съседът посочи към водача с меката шапка.

— Оня приятел знае къде има много такива. Ще им дадем да се разберат!

— Ще им дадем да се разберат! — Кий прошепна радостно на Роуз, който от своя страна възторжено повтори фразата на спътника си отдясно.

Процесията се понесе по Шесто Авеню, като от време на време към нея се присъединяваха войници и моряци, вливаха се и цивилни с неизбежния вик, че и те току-що са напуснали армията, сякаш показваха карта за влизане в новосъздаден клуб за спорт и развлечение.

После процесията зави по една странична улица и се устреми към Пето Авеню. Тук-там се заговори, че отиват ма митинг на „червените“ в Толивър Хол.

— Къде е това?

Въпросът обходи множеството и миг по-късно отговорът долетя обратно. Толивър Хол се намираше на Десета улица. Там вече чакала друга група войници, която щяла да разпръсне митинга.

Но Десета улица беше много далече и новината предизвика всеобщо негодувание. Част от процесията се разпиля. Между тях бяха Роуз и Кий. Те забавиха хода си и оставиха по-ентусиазираните да ги задминат.

— По-добре да намерим уиски — каза Кий, когато спряха и си проправиха път до тротоара сред дюдюканията: „Страхливци и ренегати!“

— Наблизо ли работи брат ти? — попита Роуз и си придаде вид, сякаш преминава от дребнавото към възвишеното.

— Тука трябва да е — отвърна Кий. — Не съм го виждал от години. Бях в Пенсилвания. Може би и без това не работи вечер. Точно тук е. Сигурно ще ни намери, стига да не се е преместил.

След неколкоминутно обикаляне из улицата те откриха мястото — едно загубено ресторантче с масички, застлани с покривки, някъде между Пето Авеню и Бродуей. Кий влезе да пита за брат си Джордж, а Роуз остана да чака отвън на тротоара.

— Напуснал е — излизайки, каза Кий. — Сега е келнер в „Делмонико“.

Роуз кимна дълбокомислено с глава, сякаш тъкмо това бе очаквал. Защо да се изненадваме, че способният човек от време на време сменя работата си. Той също познавал един келнер и както си вървяха, подеха дълъг разговор за това дали келнерите печелят повече от заплатите си или от бакшиши, и накрая решиха, че това зависи от общественото положение на заведението, в което са наети. След като си размениха вълнуващи сцени на милионери, които вечерят в „Делмонико“ и които след всяка половин бутилка шампанско хвърлят по петдесет долара бакшиш, и двамата тайно решиха да станат келнери. Всъщност зад тясното чело на Кий се роди мисълта да помоли брат си да му намери работа.

— Келнерът може да изпие всичкото шампанско, забравено в бутилките от тия приятели — подсказа с известна наслада Роуз и после добави дошлото му по-късно наум: — О, господи!

Докато стигнат „Делмонико“, стана десет и половина и те с изненада видяха поток от таксита да спират едно след друго пред входа и от тях да слизат прелестни гологлави млади дами и всяка придружена от по някой важен господин във вечерно облекло.

— Тук има бал — каза Роуз със страхопочитание. — По-добре да не влизаме. Той сигурно е зает.

— Не, не, ще ни услужи.

След известно колебание те влязоха през една врата, която им се стори най-скромна, и обзети от нерешителност, веднага нервно се свиха в най-незабележимия ъгъл на малката столова, в която се бяха озовали. Свалиха каскетите и ги стиснаха в ръце пред себе си. Униние надвисна над тях като облак и двамата едновременно се стреснаха, когато някаква врата в другия край на стаята се отвори с трясък и от нея като комета излетя келнер, префуча по пода и изчезна през друга врата на противоположната страна.

Едва след три подобни мълниеносни прелитания търсачите събраха достатъчно кураж и се осмелиха да спрат един келнер. Той се обърна, изгледа ги подозрително, после приближи с меки, котешки стъпки, сякаш готов всеки миг да им обърне гръб и да побегне.

— Чувай — започна Кий. — Да познаваш случайно брат ми? Той е келнер тук.

— Казва се Кий — отбеляза Роуз.

Да, келнерът познаваше Кий. Мислеше, че е горе. Сега в централната зала балът бил в разгара си. Обеща да му каже.

Десет минути по-късно Джордж Кий се появи и с най-голямо подозрение поздрави брат си. Неговата първа и най-естествена мисъл беше, че са дошли да му искат пари.

Джордж беше също висок и мекушав, но приликата с брат му свършваше дотук. Очите на келнера не бяха тъпи, а живи и с огънчета в тях. Маниерите му бяха изискани, салонни и леко надменни. Размениха си обичайните новини. Джордж беше женен и имаше три деца. Той прояви известен интерес, но не беше впечатлен от новината, че Каръл е бил на фронта с армията. Това разочарова Каръл.

— Джордж — каза по-малкият брат след изчерпването на любезностите, — искаме нещо за пиене, а на нас не продават. Можеш ли да ни намериш?

Джордж се замисли.

— Разбира се. Навярно ще мога. Но може да се наложи да почакате половин час.

— Добре — съгласи се Каръл, — ще чакаме.

При тия думи Роуз понечи да седне в едно удобно кресло, но веднага бе приканен да стане от възмутения Джордж.

— Ей! Внимавай, чуваш ли? Тук не може да се сяда. Тази стая е подредена за среднощен банкет.

— Не бой се, няма да го заразя — каза Роуз обидено. — Вече съм минал през обезвъшлителя.

— Няма значение — отвърна строго Джордж, — ако оберкелнерът ме види, че разговарям тук, здравата ще си изпатя.

— О!

Споменаването на оберкелнера изясни напълно положението и на двамата. Те почнаха нервно да мачкат войнишките си кепета в очакване на следващото наставление.

— Вижте какво — заговори Джордж след малка пауза, — знам място, където можете да почакате. Елате с мен.

Те го последваха през далечната врата, минаха през някакъв безлюден килер, изкачиха две тъмни виещи се стълби и накрая влязоха в малка стаичка, натъпкана с камари от кофи и четки за бърсане на пода и осветена от една-единствена мижава електрическа крушка. Джордж ги остави там, след като им изпроси два долара и обеща да се върне след половин час с бутилка уиски.

— Бас държа, че Джордж печели пари — каза мрачно Кий и седна на една обърната кофа. — Басирам се, че прави по петдесет долара на седмица.

Роуз кимна с глава и се изплю.

— И аз също.

— И за кои каза, че е балът!

— За някакви колежани. Йейлския колеж.

И двамата важно кимнаха един към друг.

— Чудя се къде ли е сега оная тълпа войници.

— Не знам. Но знам, че е ужасно далече за мен.

— И за мене. Не мож ме излъга да бия толкоз път.

След десет минути ги обзе безпокойство.

— Ще взема да видя какво има там — каза Роуз и предпазливо тръгна към другата врата.

Вратата беше двукрила, облечена в зелено сукно, и той я открехна на няколко сантиметра.

— Виждаш ли нещо?

Вместо отговор Роуз само шумно си пое дъх.

— По дяволите! Ако щеш вярвай, но тук има пиене.

— Пиене?

Кий отиде при Роуз на вратата и жадно впери поглед.

— Ако ще, нека се разчуе, но това наистина е алкохол — каза той след миг съсредоточено взиране.

Това бе стая, двойно по-голяма от тази, в която се намираха, и в нея бе приготвен блестящ пир от напитки. Имаше дълги стени от редуващи се бутилки, наредени край две застлани с бели покривки маси: уиски, джин, коняк, френски и италиански вермути и портокалов сок, да не споменаваме за внушителното количество сифони и две големи празни купи за пунш. В стаята все още нямаше никой.

— Това е за бала, който току-що започва — прошепна Кий. — Чуваш ли цигулките? Знаеш ли, приятелю, не бих имал нищо против и аз да му ударя един танц.

Те затвориха безшумно вратата и се спогледаха с пълно разбиране. Не беше нужно да се убеждават.

— Иска ми се да докопам няколко от тия бутилки — отсече Роуз категорично.

— Аз също.

— Допускаш ли, че може да ни видят?

Кий замислено преценяваше.

— Май е по-добре да почакаме, докато почнат да ги пият. Както са ги наредили, сигурно знаят броя им.

Няколко минути те обсъждаха този въпрос. Роуз настояваше още сега, преди някой да е влязъл, да вземе една бутилка и да я мушне под палтото си. От своя страна Кий препоръчваше предпазливост. Страхуваше се да не навреди на брат си. Ако изчакат да отворят няколко бутилки и тогава вземат една, всеки щеше да помисли, че ги е задигнал някой от колежаните.

Те все още спореха, когато Джордж прекоси бързо стаята, измърмори им нещо и изчезна зад зелената врата. Минута след това те чуха как изгърмяха няколко тапи, после шум от чупене на лед и плисък на течност. Джордж приготвяше пунша.

Войниците си размениха радостни усмивки.

— О, господи! — прошепна Роуз. Джордж отново се появи.

— Само не вдигайте шум, момчета — каза бързо той. — След пет минути ще ви донеса уискито.

Келнерът пак изчезна през вратата, от която бе дошъл.

Щом стъпките му заглъхнаха по стълбите, Роуз внимателно се огледа и после се втурна в стаята на насладите. Миг след това се показа с бутилка в ръка.

— Чуй какво ще ти кажа — заговори той, когато седяха и сияещи вкусваха първата си глътка. — Ще почакаме, докато се върне, и ще го помолим да изпием тук донесеното от него питие, разбираш, нали? Ще му кажем, че няма къде да го изпием, разбираш, нали? Така че, когато няма никой, ще можем да се вмъкваме в стаята и да пъхаме по една бутилка под палтата си. Ще съберем достатъчно, да ни държат влага за няколко дни. Разбираш, нали?

— Ясно — съгласи се въодушевено Кий. — О, господи! И ако искаме, можем по всяко време да продаваме и на войниците.

За момент притихнаха, унесени от тази розова идея.

После Кий откопча яката на войнишкия си шинел.

— Тук е топло, нали?

Роуз веднага се съгласи.

— Горещо като в ада.