Франсис Скот Фицджералд
Първи май (3)

II

Пето Авеню и Четирийсет и четвърта улица гъмжаха от обедната тълпа. Богатото щастливо слънце нахлуваше със златото си през дебелите витрини на модните магазини и огряваше мрежестите дамски чанти и бисерните огърлици, поставени в кутии от синьо кадифе, пищните многоцветни, ветрила от пера, дантелите и коприната на скъпите рокли, лошите картини и изящните старинни мебели в претрупаните изложбени зали за вътрешна декорация.

Работнички, на двойки, на групи и на цели рояци, се шляеха край витрините и избираха бъдещите си будоари от някоя разкошно наредена спалня, която включваше дори и мъжка копринена пижама, сложена по домашному върху леглото. Заставаха пред бижутериите и сочеха годежните си и сватбени пръстени и платинените ръчни часовници. После продължаваха нататък, за да разгледат ветрилата от пера и мантата, като междувременно стомасите им мелеха сандвичите и сладоледите, изядени на обяд.

Тълпата бе изпъстрена с мъже в униформи, моряци от великата флота, акостирала в Хъдсън, войници с дивизионните си отличителни знаци от Масачусетс до Калифорния, които страшно искаха да бъдат забелязани, за да открият, че на великия град му е дошло до гуша от войници, освен ако не са добре наблъскани в красиви редици и не се чувствуват неудобно под тежестта на раниците и пушките.

Дийн и Гордън се лутаха сред тази навалица. Първият се заинтересува и оживи от буйното и ярко мнозинство; на втория то припомни колко пъти той самият е бил един от тълпата, уморен, недохранен, грохнал от работа, разгулен. За Дийн борбата на тия хора беше значима, младежка, весела; за Гордън тя бе ужасна, безсмислена и безкрайна.

В Йейлския клуб те срещнаха група свои бивши съученици, които гръмогласно приветствуваха гостуващия в града Дийн. Разположиха се в полукръг на кресла и столове с високи облегала и всички пиха уиски.

На Гордън разговорът се стори досаден и безкраен. Обядваха заедно en masse, стоплени от алкохола в началото на следобеда. Готвеха се за бала вечерта, обещаващ да бъде най-хубавата забава след войната.

— Ще бъде и Идит Брейдин — каза някой на Гордън. — Тя май ти е стара любов. Не бяхте ли и двамата от Харисбърг?

— Да. — Гордън се опита да промени темата. — Срещам понякога брат й. Пише се социалист. Издава вестник или нещо подобно в Ню Йорк.

— Не е като веселата си сестра, а? — продължи натрапчивият му осведомител. — Ще бъде с един третокурсник на име Питър Химел.

Гордън имаше среща в осем часа с Джуъл Хъдсън, обещал бе да й намери пари. Няколко пъти нервно погледна ръчния си часовник. В четири часа за негово облекчение Дийн стана и обяви, че отива в „Ривърс Брадърс“ да си купи яки и вратовръзки. Но за голям ужас на Гордън, когато излизаха от клуба, още един от компанията се присъедини към тях. Сега Дийн беше във весело настроение, щастлив, в очакване на вечерната забава. Беше дори малко възбуден. В „Ривърс“ той си избра десетина връзки, като при всеки избор дълго се консултираше с другия човек. Не мисли ли, че тесните връзки отново стават модерни? Не е ли срамота, че „Ривърс“ не внасят вече яки „Уелш Марготсън“? По-хубава яка от „Ковингтън“ никога не е имало.

Гордън изпадна в нещо като паника. Той искаше да получи незабавно парите. Сега го обзе и смътната идея да присъствува на бала. Искаше да види Идит — Идит, която не бе срещал от онази романтична нощ в извънградския клуб на Харисбърг точно преди да замине за Франция. Любовта им угасна, удавена в бъркотията на войната, и бе почти забравена през онези три фантастични месеца, но образът на Идит, трогателен, жизнерадостен, ведно с празната й бъбривост, неочаквано се появи пред него и донесе със себе си стотици спомени. В колежа той харесваше лицето на Идит с някакво отчуждено, но все пак нежно възхищение. Обичаше да я рисува — в стаята му висяха десетина нейни скици, как играе голф, как плува, можеше със затворени очи да нарисува дръзкия й, но задържащ вниманието профил.

Напуснаха „Ривърс“ в пет и половина и спряха за момент на тротоара.

— Така — каза весело Дийн, — сега съм напълно готов. Мисля да се върна в хотела да се обръсна, подстрижа и масажирам.

— Много добре — каза спътникът им, — и аз ще дойда с теб.

Гордън се чудеше дали пък в края на краищата няма да претърпи поражение. С мъка се удържа да не се обърне към човека и да не излае: „Махай се, дявол да те вземе!“ В отчаянието си той допусна, че Дийн може би е разговарял с натрапника и нарочно го води със себе си, за да избегне спора за парите.

Влязоха в „Билтмор“ — един „Билтмор“, гъмжащ от момичета, главно от Запада и Юга, цяло съзвездие от дебютантки, стекли се от много градове за бала на прочута студентска организация, от прочут университет. Но за Гордън те бяха просто лица от някакъв сън. Той мобилизира силите си за един последен апел, без да е сигурен в резултата, когато Дийн се извини пред другия човек, хвана Гордън за ръката и го отведе встрани.

— Горди — каза бързо той, — премислих всичко внимателно и реших, че не мога да ти заема тия пари. Иска ми се да ти помогна, но чувствувам, че не трябва… това ще ми обърка бюджета за цял месец.

Гордън мрачно го наблюдаваше и се чудеше как досега не е забелязал колко са щръкнали горните му предни зъби.

— Страшно съжалявам, Гордън — продължи Дийн, — но това е положението.

Извади портфейла си и бавно отброи седемдесет и пет долара в банкноти.

— Ето — каза той и му подаде парите, — седемдесет и пет долара или общо осемдесет. Това са всичките пари, които имам у себе си, освен ония, които ще похарча по време на пътуването си.

Гордън вдигна машинално стиснатата си в юмрук ръка, отвори я, сякаш държеше щипци, и отново я затвори заедно с парите.

— Ще те видя на бала — измънка Дийн. — Сега трябва да вървя в бръснарницата.

— Довиждане — каза Гордън с напрегнат и дрезгав глас.

— Довиждане.

Дийн понечи да се усмихне, но изглежда, промени намерението си. Кимна енергично с глава и изчезна.

Но Гордън продължаваше да стои, красивото му лице изкривено от отчаяние, здраво стиснал пачката банкноти в ръката си. После очите му се замъглиха от внезапно бликналите сълзи и той тромаво се запрепъва надолу по стълбите на „Билтмор“.