Франсис Скот Фицджералд
Първи май (11)

X

Мистър Вход и мистър Изход не са вписани в статистическите данни от преброяванията. Напразно ще ги търсите в светския регистър или регистрите за раждания, женитби и смърт. Няма ги и в кредитния тефтер на бакалина. Те са потънали в забрава и свидетелските показания, че някога са съществували, смътни и неясни, са недопустими в който и да е съд. Все пак аз знам от най-авторитетен източник, че за известно време мистър Вход и мистър Изход са живели, дишали, отговаряли са на имената си, имали са ярко собствено излъчване, присъщо на личностите.

По време на краткия си жизнен път те са вървели, облечени в туземните си одежди, по широката магистрала на една велика нация. Били са осмивани, проклинати, преследвани, а и от тях са бягали. После са изчезнали и никой нищо не е чул повече за тях.

Но те вече приемаха неясна форма, когато едно такси с открит покрив префуча по Бродуей в бледата светлина на майската утрин. В колата седяха душите на мистър Вход и мистър Изход и обсъждаха с почуда синия блясък, така старателно оцветил небето зад статуята на Христофор Колумб, обсъждаха озадачени старите сиви лица на ранобудните минувачи, които се носеха бледи по улицата като ответни листчета хартия върху мрачно езеро. Бяха на едно мнение по всички въпроси, от абсурдността на нахалника в „Чайлдс“ до абсурдността на живота. Те бяха замаяни от необикновеното сълзливо щастие, което утринта бе пробудила в пламналите им души. Наистина толкова свежо и силно бе тяхното удоволствие от живота, че почувствуваха нужда да го изразят с високи викове.

— Йо-хо-хо! — протръби Питър, като направи от ръцете си мегафон… И Дийн се присъедини с вик, също така значим и символичен, който отекна като ехо на неговата нечленоразделна реч.

— Йо-хо! Йее! Йо-бюба!

Петдесет и трета улица се бе превърнала в автобус, със смугла, късо подстригана красавица, седнала най-отгоре. Петдесет и втора, една по-чиста улица, отскочи встрани, избяга и изкрещя: „Гледайте къде вървите!“ със сърдит и обиден глас. На Петдесета улица група мъже на много бял тротоар, пред много бяла сграда, обърнаха глави след тях и извикаха:

— Сигурно момчетата идват от някой бал!

На Петдесет и девета улица Питър погледна Дийн.

— Красива утрин — каза важно той, примижавайки с глуповатите си очи.

— Вероятно е така.

— Да вземем да закусим, а?

Дийн се съгласи… с добавката:

— Закуска и питие.

— Закуска и питие — повтори Питър. Двамата се спогледаха и кимнаха с глава.

— Това е логично.

После заедно избухнаха в силен смях.

— Закуска и питие! О, господи!

— Няма да ни дадат — обяви Питър.

— Няма да ни дадат? Нищо. Ще ги принудим. Здравата ще ги понатиснем.

— Логично ще ги понатиснем.

Таксито внезапно се отклони от Бродуей, понесе се в една странична улица и спря пред масивна, прилична на гробница сграда на Пето Авеню.

— Какво става?

Шофьорът ги уведоми, че това е „Делмонико“.

Те останаха озадачени. С усилие посветиха няколко мига на напрегнато съсредоточаване, защото, ако са дали такава поръчка, сигурно е имало причина.

— Ставаше дума за някакво палто — подсказа шофьорът.

Това е. Палтото и шапката на Питър. Беше ги забравил в „Делмонико“. След изясняването те слязоха от таксито и се заклатиха към входа, хванати под ръка.

— Ей! — извика шофьорът.

— Ъ!

— Добре е да ми платите.

Те поклатиха възмутено глави.

— По-късно, не сега, ние разпореждаме, а ти ще чакаш.

Шофьорът се възпротиви; той искаше парите си сега. С презрително снизхождение на хора с неимоверно самообладание те му платиха.

Вътре Питър напразно търсеше слепешком палтото и бомбето си в тъмната и безлюдна гардеробна.

— Мисля, че ги няма. Някой ги е откраднал.

— Някой студент от Шефилд.

— Най-вероятно.

— Няма значение — каза Дийн благородно. — Аз ще оставя моите също тук, тогава и двамата ще бъдем облечени еднакво.

Той съблече палтото, свали шапката и когато ги закачваше, блуждаещият му поглед бе задържан и силно привлечен от два големи квадратни картона, забодени на двете врати на гардеробната. На единия отляво с големи черни букви беше написано „Вход“. На другия отдясно висеше — също така внушително „Изход“.

— Виж! — възкликна щастливо той.

Очите на Питър проследиха сочещия му пръст.

— Погледни табелките. Хайде да ги вземем.

— Идеята е добра.

— Това сигурно са две много редки и ценни табелки. Може да ни послужат.

Питър махна лявата табелка от вратата и се помъчи да я скрие у себе си. Но табелката беше с доста големи размери и го затрудни. Но тогава му хрумна една идея и той, сякаш осенен от някакво висше тайнство, се обърна с гръб. Миг след това се завъртя театрално, протегна ръце и се показа на възхитения Дийн. Той беше вмъкнал табелката под жилетката си, покрил напълно предната част на ризата. Всъщност думата „Вход“ сякаш бе нарисувана с едри черни букви върху ризата.

— Йо-хо! — възкликна Дийн. — Мистър Вход.

Той закрепи по същия начин и своята табелка.

— Мистър Изход — обяви триумфално той. — Мистър Вход се запознава с мистър Изход.

Направиха крачка напред и се ръкуваха. Отново ги напуши смях и те се олюляха в нов пристъп на веселие.

— Йо-хо!

— Сигурно ще получим огромна закуска.

Хванати под ръка, те се измъкнаха през вратата, завиха на изток по Четирийсет и четвърта улица и се отправиха към „Комодор“.

Когато излизаха, един нисичък, мургав, много блед и уморен войник, който се шляеше апатично по тротоара, се обърна и ги изгледа.

Той тръгна към тях, сякаш искаше да ги заговори, но те го погледнаха в пълно неведение, и войникът почака, докато двамата неуверено поеха по улицата, после ги последва, като вървеше на около четирийсет крачки след тях, кискаше се вътрешно и повтаряше под носа си: „О, господи!“ с радостен тон на човек, предвкусващ някакво удоволствие.

Междувременно мистър Вход и мистър Изход си разменяха шеги относно своите бъдещи планове.

— Искаме алкохол, искаме закуска. Едното без другото не може. Те са неделими.

— Искаме и двете!

— И двете!

Вече беше доста светло и минувачите отправяха любопитни погледи към двойката. Очевидно те бяха заети с някакъв разговор, който забавляваше безкрайно и двамата, защото от време на време избухваха в смях, завладял ги така силно, че макар и все още под ръка, се превиваха почти одве.

Когато стигнаха „Комодор“, те размениха няколко пикантни епиграми със сънливия портиер, справиха се, макар и трудно, с въртящата се врата, проправиха си път през слабо осветеното, но учудено фоайе, и влязоха в ресторанта, където някакъв объркан келнер им посочи невзрачна маса в ъгъла. Те проучиха безпомощно листа, като с озадачено мърморене повтаряха един на друг съдържанието му.

— Тук не виждам алкохол — каза с укор Питър.

Келнерът проговори, но нищо не му се разбираше.

— Повтори! — продължи Питър с търпеливо снизхождение. — Защо в листа съвсем необяснимо и противно липсва всякакъв алкохол?

— Остави! — каза самонадеяно Дийн. — Аз ще се оправя с него. — Той се обърна към келнера: — Донеса ни… донеси ни… — Той разучаваше нервно листа. — Донеси ни бутилка шампанско и… и да кажем сандвичи с шунка.

Келнерът се колебаеше.

— Донеси! — изреваха хорово мистър Вход и мистър Изход.

Келнерът се покашля и изчезна. По време на краткото очакване, без да знаят, те бяха подложени на изпитателния поглед на оберкелнера. Шампанското пристигна и при неговата поява мистър Вход и мистър Изход се въодушевиха.

— Представи си нежеланието им да ни дадат шампанско за закуска… просто си представи.

Двамата се мъчеха да си представят такава страшна възможност, но това беше свръх силите им. Недопустимо беше за техните обединени въображения да си представят свят, в който някой би се противопоставил на когото и да е да получи шампанско за закуска. Келнерът изтегли тапата със страшен гръм и чашите веднага се напълниха с бледожълта пяна.

— За ваше здраве, мистър Вход.

— И за ваше, мистър Изход.

Келнерът се оттегли; минутите минаваха; шампанското намаля в бутилката.

— Това е… това е унизително — каза внезапно Дийн.

— Кое е унизително?

— Самата идея, че могат да се противопоставят да ни дадат шампанско за закуска.

— Унизително? — прецени Питър. — Да, това думата… унизително.

Те отново припаднаха от смях, виеха, люлееха се, клатеха се напред-назад в столовете и повтаряха многократно един на друг думата „унизително“ — при всяко повтаряне тя им изглеждаше по-абсурдна.

След още няколко чудесни минути решиха да си поръчат втора бутилка. Угриженият келнер се консултира с непосредствения си началник и тази дискретна личност мълчаливо даде знак да не се сервира повече шампанско. Донесоха им сметката.

Пет минути по-късно, хванати под ръка, те напуснаха „Комодор“, проправиха си път през любопитната, зяпаща тълпа по Четирийсет и втора улица, и тръгнаха нагоре по авеню Вандербилт към хотел „Билтмор“. Там те доста изкусно се справиха с положението, прекосиха фоайето, като вървяха бързо, неестествено изправени.

Попаднали в ресторанта, младежите повториха номера си. Те бяха разкъсвани между периодичен конвулсивен смях и внезапни пристъпи на разговор за политика, колежа и слънчевото настроение, в което се намираха. Часовниците им показваха девет часа и у тях се роди смътната идея, че се намират на забележително увеселение, нещо, което вечно ще помнят. Те се бавеха с изпиването на втората бутилка. Някой от двамата само трябваше да произнесе думата „унизително“ и те се давеха в буен смях. Сега залата за хранене бръмчеше и се въртеше. Странна лекота се носеше и разреждаше тежкия въздух.

Платиха сметката и излязоха във фоайето.

Точно в този момент външната врата се завъртя за хиляден път тази сутрин и пропусна във фоайето една много бледа млада красавица с тъмни сенки под очите и облечена в твърде смачкана вечерна рокля. Придружаваше я простоват пълничък човек, който очевидно не беше подходящ кавалер за нея.

На върха на стълбата тази двойка се срещна с мистър Изход и мистър Вход.

— Идит — започна мистър Вход, пристъпи шумно към кея и направи широк поклон, — добро утро, мила.

Пълничкият мъж погледна въпросително Идит, сякаш само искаше разрешение да отстрани бързо човека от пътя им.

— Извинявай за фамилиарността — добави Питър, като помисли. — Добро утро, Идит.

Той улови Дийн за лакътя и го избута напред.

— Запознай се с мистър Изход, моя най-добър приятел. Неразделни сме. Мистър Вход и мистър Изход.

Мистър Изход пристъпи и се поклони. Всъщност той се наведе толкова силно напред и се поклони толкова ниско, че леко се олюля и едва запази равновесие, като сложи ръка на рамото на Идит.

— Аз съм мистър Изход, Идит — измънка весело той. — Мистър Вход и мистър Изход.

— Мистървходимистъризход.

Но погледът на Идит минаваше край тях, право прикован в някаква безкрайно малка точица в балкона над нея. Тя кимна леко на дебелия човек, той се втурна като бик и с бързо силно движение избута встрани мистър Вход и мистър Изход. Той и Идит тръгнаха по направената пътека.

Не изминала и десет крачки, Идит отново спря, спря и посочи един нисък, мургав войник, който гледаше тълпата и особено изпадналите в драматично положение мистър Вход и мистър Изход, учуден и занемял от благоговение.

— Там — извика Идит. — Вижте там!

Гласът й се повиши, стана пронизителен. Сочещият й пръст леко трепереше.

— Това е войникът, който счупи крака на брат ми.

Чуха се десетина възклицания; един човек, облечен във фрак, напусна мястото си близо до рецепцията и се придвижи пъргаво напред. Дебелият направи нещо като светкавичен скок към ниския мургав войник. После цялото фоайе заобиколи малката група и тя изчезна от погледа на мистър Вход и мистър Изход.

Но за тях това произшествие беше само един многоцветен сегмент от шумната, въртяща се земя.

Чуха високи гласове; видяха скока на дебелия човек и после всичко се замъгли.

Сега бяха в асансьора, поел нагоре.

— На кой етаж, моля? — попита обслужващият асансьора.

— На който и да е — каза мистър Вход.

— На най-горния — каза мистър Изход.

— Това е най-горният — отвърна човекът.

— Постройте още един етаж — предложи мистър Изход.

— По-високо — каза мистър Вход.

— До небето — извика мистър Изход.