Франсис Скот Фицджералд
Първи май (7)

VI

В един часа след полунощ специален оркестър, специален дори за такъв ден на специални оркестри, пристигна в „Делмонико“ и членовете му насядаха арогантно около пианото и се нагърбиха със задачата да осигурят музика за бала. Предвождаше ги прочут флейтист, известен в цял Ню Йорк със забележителното постижение да стои изправен на главата си, да подрусва раменете си като в танца шими и едновременно с това да свири на флейта последната джазова композиция. При изпълнението на номера светлините бяха угасени освен един прожектор върху флейтиста и блуждаещ светлинен лъч, който хвърляше трепкащи сенки и сменяше калейдоскопично цветовете си върху танцуващото множество.

От многото танци Идит бе достигнала до онова състояние на умора и захласнатост, привични само за дебютантките, състояние, равносилно на пламъка в една благородна душа след няколко изпити коктейла. Съзнанието й плуваше неясно върху повърхността на музиката; при сменящия цветовете си здрач партньорите й се редяха с нереалността на фантоми и при сега обзелия я унес на нея й се струваше, че са минали дни от началото на бала. Тя бе говорила по много откъслечни теми с много мъже. Веднъж я целунаха и шест пъти й се обясниха в любов. По-рано вечерта с нея бяха танцували различни студенти, но сега, като всички по-популярни момичета тук, тя си имаше собствен антураж, т.е. половин дузина ухажори си я бяха набелязали или заменяха прелестите й с тези на някоя друга избрана красавица; отнемаха я от партньорите й с постоянна, неизбежна последователност.

Няколко пъти тя бе зърнала Гордън — той отдавна стоеше на стълбата, подпрял с длан главата си, приковал мътен поглед в някаква безкрайно малка точица пред себе си; изглеждаше много потиснат и доста пиян. Идит всеки път бързо отместваше очи. Струваше й се, че всичко това се е случило съвсем отдавна. Сега съзнанието й беше безучастно, чувствата притихнали като в транс, като в сън; само краката танцуваха и гласът продължаваше да изрича някакви мъгляви сантиментални шеги.

Но Идит не беше чак толкова уморена, за да й липсва чувство за морално презрение, когато Питър Химел й отне партньора, блажено и щастливо пиян. Тя ахна и го изгледа.

— О, Питър!

— Аз съм малко пиян, Идит!

— Виж го ти Питър, симпатягата! Не мислиш ли, че е противно да постъпваш така… когато си с мен?

После тя се засмя неохотно, защото той я гледаше с глуповата сантименталност, разнообразена с пристъпи на просташко хилене.

— Мила Идит — започна той настойчиво, — знаеш, че те обичам, нали?

— Добре го казваш.

— Аз те обичам… и само пожелах да ме целунеш — добави тъжно той.

Стеснението и срамът му изчезнаха. Тя беше най-красивото момиче в целия свят. С най-хубавите очи, като звездите на небето. Той искаше да й се извини, първо, за това, че се осмели и направи опит да я целуне; второ, за пиенето… но бе така обезсърчен при мисълта, че тя му се сърди…

Червенобузият дебелак му отне дамата и погледна Идит със сияеща усмивка.

— Вие доведохте ли някого на бала? — попита тя.

Не. Червенобузият дебелак беше сам.

— Тогава, дали бихте… много ли ще ви затрудни… да ме изпратите до вкъщи тази вечер? (Тази крайна свенливост беше очарователна превземка от страна на Идит — тя знаеше, че червенобузият дебелак ще изпадне в пристъп на неописуем възторг.)

— Да ме затрудни? Но, господи, това ще ми достави радост. Знаете, че ще ми достави радост.

— Много ви благодаря! Страшно сте мил!

Тя погледна ръчния си часовник. Показваше един и половина. И когато повтори на себе си „един и половина“, Идит смътно си спомни, че на обяд брат й бе казал, че работи в редакцията на вестника всяка вечер до един и половина.

Идит внезапно се обърна към поредния си партньор:

— На коя улица се намира „Делмонико“?

— Улица? О, на Пето Авеню, разбира се.

— Искам да кажа, на коя пресечка?

— Ами… дайте да видя… намира се на Четирийсет и четвърта улица.

Това потвърди догадката й. Редакцията на Хенри трябва да е на отсрещната страна на улицата, точно зад ъгъла, и веднага и хрумна, че може за момент да се измъкне и да го изненада, да доплува до него, едно трептящо чудо в нейното ново тъмночервено вечерно манто, и да го ободри. Идит обичаше да върши точно такива оригинални и весели неща. Идеята я осени и завладя въображението й, след миг колебание тя се реши на постъпката си.

— Има опасност косата ми съвсем да падне — каза любезно на партньора си, — нали нямате нищо против да отида и я пооправя?

— Не, разбира се.

— Вие сте чудесен.

Няколко минути по-късно Идит слезе бързо по една странична стълба, загърната в своето тъмночервено манто, а страните й пламнали от възбуда при предстоящото малко приключение. Тя изтича край някаква двойка, застанала на вратата — мекушав келнер и прекалено начервена млада дама, които разгорещено спореха, отвори външната врата и потъна в топлата майска нощ.