Франсис Скот Фицджералд
Леденият дворец (6)

VI

Богатството на златната слънчева светлина лееше твърде изтощителна и все пак странно приятна топлина върху къщата, която цял ден гледаше прашната улица. Две птици вдигаха голям шум, намерили хладно място сред клоните на едно дърво от съседния двор, а на пътя негърка мелодично съобщаваше, че може да достави ягоди. Това ставаше следобед през месец април.

Сали Каръл Хапър, опряла брадичка на ръката си, а ръката на старото си място до прозореца, се взираше сънливо в лъскавата прах, над която за първи път тази пролет трептеше горещината. Тя гледаше как един много стар форд излиза опасно от ъгъла и с гръм, пъшкане и подскачане спира на края на алеята. Тя не издаде звук, но миг след това пронизващо познато изсвирване разцепи въздуха. Сали Каръл се усмихна и премигна.

— Добро утро.

Една глава с мъка се появи изпод покрива на колата.

— Отдавна не е утро, Сали Каръл.

— Така ли? — каза тя с превзета изненада. — Може и да не е.

— Какво правиш?

— Ям една зелена праскова. Чакам всеки момент да умра.

Кларк се изви до последен предел, за да види лицето й.

— Водата е топла като парата от чайника. Искаш ли да отидем да плуваме?

— Не ми се ще да се мръдна — въздъхна мързеливо Сали Каръл, — но мисля, че ще дойда.