Франсис Скот Фицджералд
Леденият дворец (2)

II

През ноември Хари Белами, висок, плещест, енергичен, дойде от своя северен град да прекара тук четири дни. Възнамеряваше да уреди един въпрос, който се протакаше, откакто той и Сали Каръл се запознаха в Ашвил, Северна Каролина, в средата на лятото. За уреждането му бе нужен само тихият следобед и вечерта пред яркия огън на камината, защото Хари Белами имаше всичко, което Сали искаше; и освен това тя го обичаше… обичаше го с онази своя същност, запазена специално за любов. Сали Каръл притежаваше няколко съвсем ясно определени същности.

Последния му следобед те се разхождаха и тя откри, че стъпките им ги водят към едно от любимите й убежища — гробищата. Когате се появиха, сивобели и златно-зелени под веселото късно слънце, тя спря нерешително до желязната врата.

— Ти тъжен ли си по природа, Хари? — попита тя усмивка.

— Аз тъжен?

— Тогава да влезем. Те потискат някои хора, но аз ги обичам.

Влязоха през вратата и една пътека ги поведе през вълниста долина от гробове, прашносиви и плесенясали от петдесетте години; странни издълбани с цветя и вази от седемдесетте; натруфени и грозни от деветдесетте, с дебели мраморни ангелчета, безизразно заспали върху каменни възглавници и големи невъзможни плетеници от безименни гранитни цветя. Понякога виждаха коленичила фигура да полага цветя, но над повечето от гробовете лежеше тишина и изсъхнали листа с единственото благоухание, което техните смътни спомени можеха да пробудят в живите мозъци.

Те стигнаха върха на един хълм и пред тях се възправи висок, кръгъл надгробен паметник, изпъстрен с тъмни петна от влага и наполовина обрасъл в лози.

— Марджори Лий — прочете тя. — 1844–1873. Сигурно е била изящна. Умряла е на двайсет и девет години. Милата Марджори Лий — прибави тя меко. — Представяш ли си я, Хари?

— Да, Сали Каръл.

Той почувствува как една малка ръка се провря в неговата.

— Мисля, че е била мургава и винаги е превързвала косата си с панделка, облечена е била в разкошна кринолинена рокля в небесносин и тъмнорозов цвят.

— Да.

— О, била е чудесна, Хари. Онзи тип момиче, родено да стои на широка веранда с колони и да посреща гости. Мисля си, че много мъже са отишли на война с желанието да се върнат отново при нея. Но може би никой не се е върнал.

Той се наведе близо до надгробния камък, като търсеше данни за брака й.

— По нищо не личи.

— Разбира се, че няма да личи. Какво може да е по-добро от простото „Марджори Лий“ и една красноречива дата?

Тя се прилепи до него и неочаквана буца заседна на гърлото му, когато русите къдри докоснаха неговата буза.

— Виждаш каква е била, нали, Хари?

— Виждам — съгласи се нежно той. — Виждам през твоите скъпи очи. Сега ти си красива, затова знам, че и тя сигурно е била такава.

Те стояха притихнали един до друг и той чувствуваше как раменете й леко потръпват. Нежен ветрец премина над хълма и накъдри обърнатата надолу периферия на шапката й.

— Да слезем там.

Тя посочи към едно равно място от другата страна на хълма. Върху зелената площ имаше поне хиляда сивобели кръстове, наредени в безкрайни, строги редици, като пирамиди от пушките на батальон.

— Това са мъртвите на Конфедерацията — каза просто Сали Каръл.

Те вървяха край редиците и четяха надписите, винаги само едно име и дата, понякога доста нечетливи.

— Най-тъжен е последният ред, виж, там далече. На всеки кръст има само дата и думата „незнаен“.

Тя го погледна и очите и се напълниха със сълзи.

— Не мога да ти кажа колко реално е всичко това за мен, ако ти сам не чувствуваш.

— Начинът, по който го преживяваш, е красив за мен.

— Не, не, не става дума за мен, а за тях, онова отминало време, което съм се мъчила да оживее в душата ми. Това са били просто хора, очевидно обикновени, иначе не биха били „незнайни“. Но те са загинали за най-прекрасното нещо на света — мъртвия Юг. Виждаш ли — продължи тя, гласът й все още дрезгав, очите й мокри от сълзи, — хората привързват мечтата си към нещо и аз винаги съм расла с тази мечта. Оказа се съвсем лесно, защото всичко беше мъртво и никакви разочарования не ме обземаха. Един вид, опитвах се да бъда достойна за онези минали принципи на noblesse oblige^[1] и знаеш ли, това са последните останки, като умиращите рози около нас в стара градина, като проявите на странна изисканост и рицарство в някои от нашите момчета, разказите на един наш съсед, войник от Конфедерацията, и няколко стари негри. О, Хари, във всичко това имаше нещо, имаше нещо! Едва ли някога ще разбереш, но то съществуваше.

— Разбирам — увери я отново тихо той.

Сали Каръл се усмихна и обърса очите се с крайчеца на кърпичката, която се подаваше от предник му джоб.

— Нали не се чувствуваш потиснат, любими? Дори когато плача, аз съм щастлива тук и получавам някаква сила от това.

Ръка за ръка те се обърнаха и бавно се отдалечиха. Намерили мека трева, тя го привлече до себе си на една пейка, с гръб към останките от ниска, порутена стена.

— Ще ми се тези три баби да се махнат — оплака се той. — Искам да те целуна, Сали Каръл.

— Аз също.

Те изчакаха нетърпеливо, докато трите приведени фигури си отидоха, и тя го целуна, и небето сякаш се загуби, и всичките й усмивки и сълзи изчезнаха в унеса на безконечните мигове.

После те си тръгнаха бавно заедно, а на ъглите здрачът играеше на дама с края на деня.

— Ще дойдеш някъде в средата на януари — каза той — и ще останеш най-малко месец. Ще бъде разкошно. В разгара на зимния карнавал и ако наистина не си виждала истински сняг, това ще бъде страната на феите за теб. Ще караме кънки и ски, ще се спускаме с тобоганя и шейни, ще има всякакви факелни шествия на снегоходки. Такива не е имало от години, така че ще ги направят за чудо и приказ.

— Ще ми бъде ли студено, Хари? — попита неочаквано тя.

— Няма, разбира се. Може да ти замръзне нослето, но няма да трепериш от студ. Там студът е здрав и сух.

— Мисля, че аз съм лятно дете. И не обичам студа, който не съм видяла.

Тя спря да говори и двамата замълчаха за минута.

— Сали Каръл — каза много бавно той, — какво ще кажеш, ако се оженим през март?

— Ще кажа, че те обичам.

— Март?

— Март, Хари.