Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (3)

3

В края на септември групичката стигна в Лондон. Пропускът им свърши добра работа и Хенриета пак беше облечена като жена. Беше вдигнала и прибрала косата си под боне, каквито носят жените на занаятчиите, голям шал я пазеше от вятъра. Дрехите й трудно можеха да се нарекат връх на елегантността, но сър Даниъл беше настоял да е облечена колкото може по-скромно, а Хенриета помърмори малко и се подчини. Уил и Даниъл бяха свалили дантелените си яки и рицарските си ешарпи и се бяха преоблекли като търговци, миролюбиви граждани, които дори в тези трудни времена мислят само за печалбата си. Като почтен земеделец Том се движеше в ариергарда.

Още в самото начало на авантюристичното си бягство от дома, Хенриета се беше озовала в Лондон и там беше намерила Уил. Тогава огромният град й се бе сторил безкрайно вълнуващ и дори гадната смрад на конски изпражнения, гниещ боклук и каква ли не още гадост в каменните канавки не можа да помрачи радостта й. Сега се взираше отново в тази човешка маса, която се тълпеше и се блъскаше, ушите и пищяха от крясъците, звънците на уличните търговци, виковете и писъците откъм тъмните преки. Беше вечер, понесените сред това стълпотворение факли и фенери разкъсваха мрака. Заради тълпата конете бяха принудени да напредват по-бавно. Дрипави деца се промъкваха ловко между краката на минувачите, търсеха в боклуците нещо за ядене.

Сър Даниъл изглежда знаеше къде отиват и това правеше огромно впечатление на Хенриета, защото не можеше да си представи, че човек може да се оправи в този ужасен хаос. Минаха през една от седемте Лондонски порти с четириъгълни кули от двете й страни и стигнаха до квартала Олдързгейт. Даниъл насочи коня към тясна уличка и спря пред една страноприемница. Емблемата от ковано желязо на „Червения лъв“ се олюляваше със скърцане на вечерния вятър. Едно конярче дотича, за да се погрижи за конете.

— Хайде, елате, Мег Болт — засмя се Даниъл и помогна на момичето да слезе от коня. — Ако умирате от глад като мен, ще се зарадвате на вечерята.

— Дълго ли ще останем тук? — попита Хенриета, загледана в спретнатата къща с красив гредоред. Гласът й трепереше леко, защото въпросът съдържаше и втори, не по-малко важен: Какво ли ще стане сега с нея?

— Докато решим каква е поредната ни задача — отвърна й много точно Даниъл. — Тук вече никой няма да ни притеснява. А тъй като опасностите от пътуването вече са зад нас, би трябвало да се върнем към истинската си идентичност.

— Но вие не трябва ли да се приберете у дома и да видите как са децата? — продължи да пита Хенриета, впила несъзнателно нокти в дланите си.

Сър Даниъл сякаш избегна отговора и само хвърли на Хенриета странен поглед.

— Да, разбира се — каза бавно, наистина трябва да го направя. Но трябва и да науча каква глоба ще ми наложи парламентът.

— Ако не се разбере, че сте участвали в сражението при Престън, може и да не ви конфискуват имуществото — намеси се Уил.

Тази забележка сякаш накара Даниъл да се събуди с ужас от някаква замечтаност. Отмести колебливо погледа си от Хенриета.

— Надявам се, Уил. Но хайде да влизаме. Том ще се погрижи за конете.

На гостилничаря, който се приближи с безкрайни раболепни поклони, му бе наредено да приготви стаи за гостите и той заведе мистрис Ашби, племенница на сър Даниъл в стаичка на първия етаж, където, увери я, щяла да остане сама.

— Ако не желаете да ви притесняват по време на вечерята — предложи с непрекъснати поклони ханджията, — разполагам с чудесно проветрено помещение до коридора, а за жена ми ще е чест да ви приготви вкусна вечеря. В зимника ми отлежава и превъзходно бургундско.

— Да, това ще ни е приятно — каза сър Даниъл. — Ще можем ли след един час да вечеряме? Преди това трябва да обсъдя нещо с госпожа Ашби.

Той побутна Хенриета през прага и заключи здраво вратата зад себе си.

— Хари — каза той много сериозно, — обещайте ми да не напускате къщата, без да ме предупредите.

Момичето разглеждаше внимателно жилките по дъските на пода.

— Смятам, че дойде време, сър Даниъл, пътищата ни да се разделят.

— Бях вече сигурен, че мислите ви са поели в тази насока — каза той и усети, че почва да се ядосва. — Само че няма да стане, дете мое. Не можете да принудите клетия Уил да поеме отговорността за вас. Та той едва ли е способен себе си да отстоява. Освен това нямате пари…

— Да, но аз съм силна и мога да работя — заяви Хенриета и погледна сър Даниъл право в очите. — Ако Уил се колебае дали да се ожени за мен, ще се цаня за слугиня.

— И сигурно ще спите в кухнята върху сено. Я хайде без глупости.

— Аз няма да се прибера вкъщи — отсече категорично Хенриета. — Няма сила, която да ме накара да го направя.

Даниъл се погали замислено по брадичката и се позамисли, дали сега му е времето да каже на момичето истината. Предишния ден, докато прекосяваха Рийдинг, той беше изпратил писмо до сър Джералд Ашби в имението му в Тейм, с което му съобщаваше, че може да намери дъщеря си цяла и невредима в „Червения лъв“ в Алдерсгейт. Дълго и подробно го беше обмислял, преди да признае, че като човек на честта и той самият баща на две дъщери, просто няма друг избор. И сега, както и преди беше готов да удържи на думата си и да поеме грижата на момичето да не му се случи нищо лошо, но бъдещата му съдба трябваше да бъде решена заедно с неговия баща. Даниъл вече си представяше какво ще е това бъдеще, но дали ще може да се намеси, щеше да зависи от преценката за сър Джералд. Нямаше основание да смята, че е нещо по-друго от много строг глава на семейство, но в това можеше да се убеди едва след като се запознае лично с него. И все пак сега едва ли беше моментът да обсъжда с Хенриета този въпрос.

— Имайте ми доверие — каза вместо това. — И ми дайте дума, че няма да има други опити за бягство.

Хенриета отиде до прозорчето, от което се виждаше дворът. Имаше ли в момента друг избор, освен да се довери на Даниъл Дръмънд? Имаше ли и причина да не му вярва? В интерес на истината трябваше да признае, че мисълта да е тук без пукнат петак, беше наистина отвратителна. Тя, доскоро преливаща от енергия и с толкова планове за бъдещето, сега беше зависима и сякаш парализирана. Обстоятелствата се бяха променили толкова непредвидено от мига, в който напусна, толкова радостна, с каруцата на някакъв търговец, имението на своя баща. Тогава беше повече от сигурна, че с няколко насърчаващи думи ще склони Уил да я открадне. Но той се оказа смайващо неподатлив. Дали сега, в Лондон, няма да успее най-сетне да го убеди?

— Не мога да продължа да съм ви в тежест, сър Даниъл — каза най-сетне навъсено. — Бяхте наистина чудесен приятел, но…

— О, Хари, що са глупости! — възкликна Даниъл. — Ако не бяхте вие, сега сигурно щях: да гния в някой затвор на кръглоглавците. Тъй че наистина нищо не ми дължите.

Бузите й пламнаха и тя радостно му се усмихна.

— Много мило от ваша страна, че го казахте.

— Но е самата истина. — Той направи крачка към нея и я погали по косата. — Хайде, дайте ми дума.

Нежното му докосване, топлината в черните му очи, сподавеният смях в гласа му — всичко това въздейства силно на Хенриета. Вече имаше чувството, че не бива да се бои от нищо на света.

— Обещавам ви — каза тя най-сетне.

— Е, сега мога пак да ви нарека своя малка елфа — каза Даниъл и докосна с устни челото й — съвсем леко наистина, но въпреки това й се стори, че е опърлил кожата й като пламък на свещ.

— Измийте се от прахта на пътищата и елате да хапнем.

Врата се затвори зад него, но Хенриета остана да стои неподвижна до прозореца. Даниъл разговаряше с нея както настойник с повереното му дете, но я докосна по съвсем различен начин, а в погледа му тя прочете нещо непроницаемо и загадъчно. Голяма тайна обгръщаше този мъж, почти толкова голяма, колкото и странното, тревожно вълнение, което я обземаше всеки път, щом се опиташе да си даде отговор на тази загадка.

 

Проклетата кранта не може да се справи с теглото ми си каза сър Джералд Ашби поне за десети път през изминалия час. Не биваше да праща Уетърби да го купи. Този човек просто не разбира от коне. Сър Джералд заби безмилостно шпори в хълбоците на животното, а когато то се опита да изпълни бруталната заповед, от мундщука му закапа пяна.

Сър Джералд отново изруга и се озърна гневно. Не понасяше този град. Оксфорд беше достатъчно отвратителен, но Лондон просто едно огромно, смрадливо свърталище на крадци. И къде, по дяволите, се беше сврял този Даниъл Дръмънд, покровител на недоразумението на име Хенриета? Писмото му беше доста учтиво, написано със сигурно перо, но и твърде неясно относно по-точните обстоятелства. Ако зависеше от сър Джералд, той спокойно щеше да остави нескопосаната си дъщеря безследно да изчезне. Но лейди Ашби реши, че Хенриета може все още да бъде насочена по правия път и ако не роди след девет месеца някое копеле, кой знае, може би ще успеят да убедят сър Реджиналд, че още е девствена. Можеха да измислят някаква история за посещение при роднини и ако успеят да накарат малката кучка да се държи прилично, може би все още не всичко е загубено. В нощта след венчавката загубата на девствеността можеше ловко да се прикрие.

Семейство Озбърн упорито твърдеше, че Уил няма нищо общо с изчезването на Хенриета, но сър Джералд и лейди Ашби знаеха, че не е вярно. През последните две години Хенриета беше полудяла да се омъжи за момчето и нито увещанията, нито камшикът успяваха да я вразумят и откажат. Ако наистина е успяла най-коварно да убеди момчето да я отвлече, това лесно можеше да се оправи. Нямаше съд в страната, който да не разтрогне брака между две непълнолетни деца, нарушили родителската воля. Така де, единственото, от което трябваше да се страхуват, беше появата на някое копеле.

— Ей, ти там! — извика сър Джералд на застанала на пътя жена. Тя държеше на ръце пеленаче, а друго, по-големичко, се беше вкопчило в полата й. — Да знаеш къде е „Червения лъв“?

— Малкият ще ви покаже пътя, сър — отговори жената и побутна може би петгодишното момченце. — Сам ще ви заведе, ваше благородие.

 

В това време Хенриета и Уил си седяха в специалната гостна и докато чакаха Даниъл да се прибере, играеха на табла. Като чуха откъм входа познатия глас, и двамата скочиха ужасени. Хенриета стана толкова рязко от стола, че таблата падна на пода. Момичето пребледня като платно и тръгна към вратата, притиснало ръка към устата. Как е могъл да я открие? Един единствен човек е могъл да я предаде и при тази мисъл краката й се подкосиха, а сърцето й лудо заби — защото й призля не по-малко отколкото от страха от баща й.

Вратата се блъсна в стената. Огромната фигура изпълни цялата рамка. Сър Джералд беше побеснял от гняв, а и двамата добре знаеха, че изобщо няма и да се опитва да се овладее.

— Курва! — Думата изкънтя през залятото от слънце помещение. Пантите на вратата изскърцаха, когато я затвори с ритник.

— Охо, и жалкият любовник бил тука! Двамата развратници в приятно прекарване насаме.

— Ама не, нищо подобно! — изпелтечи Уил. — Не сме направили нищо лошо…

— Да не си посмял да ме лъжеш, хлапако! Че ще ти дръпна такъв бой — докато си жив няма да го забравиш!

— Сър, нямате основание да обвинявате Уил в каквото и да било. — Хенриета си беше върнала дар слово и сега пристъпи към баща си.

— И ти ще си получиш заслуженото — отвърна й той с коварно тих глас. — Но първо ще се оправя с този нагъл нехранимайко.

— Не ви разрешавам да ме наричате така, сър. — Уил се надигна, пребледнял от гняв и обида, но само след миг лежеше превит на пода, запратен там от удар с юмрук, който едва не го лиши от съзнание. Уил си беше ударил брадичката в желязната решетка на камината и сега лежеше неподвижен до пламъците, които се издигаха от цепениците.

— Убихте го! — извика Хенриета и коленичи до приятеля си.

— Още не съм почнал, а това тук веднага ще го оправи! — и сър Джералд вдигна тежкия си камшик. — Махни ми се от пътя, момиче!

— Няма! — Тя го погледна, ужасена от бруталността, с която беше готов да удари изпаднал в безсъзнание човек. — Да не сте посмели да го пипнете. Той не е сторил нищо лошо.

— Може би искаш да опиташ камшика вместо него? А, това ли искаш? — Хенриета издиша мъчително и със свистене въздух през стиснати зъби, когато усети удара, а болката захапа силно рамото й, но не помръдна и закри Уил с тялото си. При втория удар извика, но вроденото й упорство я задържа, стиснала зъби, на мястото й. Усети как волята й става толкова по-силна, колкото по-ужасни средствата, използвани, за да я прекършат.

Даниъл Дръмънд чу плющенето на камшика и вика още на стълбището. Втурна се яростен в стаята.

— За бога, човече, оставете я на мира! — Само с две крачки той се озова до камината.

— Вие пък кой си въобразявате, че сте? — изруга сър Джералд, но отпусна ръка. — Това е работа между баща и дъщеря, кой сте вие, та да ни се месите?

— Аз съм Даниъл Дръмънд — каза той кратко. — Освен това работата е и моя. Стани, Хенриета. — Той й подаде ръка, но момичето се дръпна, сякаш й беше предложил отрова.

— Вие ме предадохте — прошепна тя беззвучно. — Нарушихте обещанието си и ме издадохте.

Даниъл поклати глава.

— Може и да изглежда така, но не е. Уил ранен ли е?

— Момент! — прекъсна го сър Джералд. — Допускам, че съм ви донякъде задължен, сър. Но много бих желал да разбера по какъв начин се оказахте свързан с проблемите на тези двамата.

В това време Уил се размърда и изпъшка. Хенриета забрави собствената си болка и пак се наведе над него.

— Уил, как си?

Той отвори очи.

— Главата ми! Какво стана? — Погледът му падна на сър Джералд и споменът се върна. — Сър, няма да ви позволя да ме обиждате — каза той и с мъка се надигна.

— В сегашното ви състояние ще ви се наложи май на първо време да приемете помощта ми. — Даниъл му помогна да се изправи на крака. — Седнете и пийнете глътка ракия. Хенриета, донесете шишето.

— Не мисля, че се нуждаем от помощта ви, сър Даниъл — каза с горчивина Хенриета, а щом раздвижи рамене, веднага се присви от болка. — Нито от вашите съвети. Защото вашата намеса докара нещата до тук.

— Дръж си езика зад зъбите, момиче. — Сър Джералд беше сигурен, че вече достатъчно дълго е мълчал. — Ти ще дойдеш сега с мен. Лейди Ашби знае най-добре как да ти върне чувството за дълг. — Той хвана Хенриета за ръка и я повлече към вратата.

— Само за миг, сър Джералд — Даниъл беше застанал бързо между него и вратата. Нямаше друг избор и той го знаеше от мига, в който прекрачи прага на стаята. Мъж, способен да удря с камшик собствената си дъщеря, едва ли щеше да се съгласи с предложението Хенриета да бъде приета в бездетното семейство на лейди Франсис Еликът, сестрата на Даниъл.

Нямаше друг изход от дилемата, пред която се бе изправил по собствена вина и това решение, въпреки че съдържаше и нещо стряскащо, по неизвестни причини не будеше у него чувство на отчаяние. Със спокойствие, което допреди няколко седмици би му се сторило невъзможно, се чу, сред тихото пращене и съскане на огъня да казва:

— Има няколко въпроса, които бих желал да обсъдя с вас, преди да си тръгнете.

— Може би смятате, че съм ви длъжник, задето сте се занимавали с това…

— Не, не е това. — Даниъл не остави сър Ашби да се доизкаже. — Искам да ви помоля за ръката на вашата дъщеря, сър Джералд.

След тези думи настъпи пълна тишина. Уил се ококори глупаво със зяпнала уста. Хенриета стоеше сякаш вкаменена, а сър Джералд отвори широко кръвясалите си очи.

— Защо, за бога, искате да се ожените за мен? — Хенриета първа се окопити, докато хората в стаята сякаш се бяха вцепенили завинаги.

— А защо да не искам? — И Даниъл я погледна спокойно в очите.

Тя поклати бавно глава.

— Може би искате по този начин да изкупите вината си?

— Няма ли да се съгласите с мен, че не мога да ви взема честно и почтено за съпруга без съгласието на вашия баща?

— И по тази причина му съобщихте, че съм тук? — Очите на сърцевидното личице станаха сякаш още по-големи. — Но тогава защо не ме предупредихте?

— Да изкупите вина, така ли? — намеси се сър Джералд, вече преодолял смайването си, и така спести на Даниъл отговора му. — Ако искате да изкупите вината си за една изгубена невинност, сър, трябва да ви заявя…

— Аз не съм господин Озбърт, сър Джералд. Аз не позволявам да се засяга чувството ми за чест, сякаш съм неопитно хлапе. — В гласа на Даниъл за пръв път прозвуча гняв. — Вашата дъщеря е недокосната, както би било мое дете. И не ви позволявам да се съмнявате в думите ми.

— Моята дъщеря е вече обвързана — заяви навъсено сър Ашби.

— Не искам да се омъжа за сър Реджиналд — извика Хенриета.

— Ще се омъжиш за човека, когото аз ти избера за съпруг! — Бащата продължаваше да я държи за лакътя и сега вдигна заканително другата ръка.

Хенриета се дръпна с бързо движение встрани и тази полусъзнателна реакция показа ясно на сър Даниъл колко е свикнало това момиче и със заплахите, и с побоя.

— Доколкото можах да разбера, имате задължения спрямо сър Реджиналд, нали така? — попита Даниъл. — Може би ще успеем на тази основа да стигнем до някакво споразумение.

Сър Джералд го погледна неуверено.

— Какво имате предвид?

— Мисля, че ще обсъдим това по-добре на четири очи — отговори спокойно Даниъл. — Хенриета, заведете Уил в стаята му и вижте как можете да му помогнете. Боя се, че ще му изскочи огромна цицина.

— Мен няма ли да ме попитате, дали искам да се омъжа за вас? — Хенриета никога не би задала този въпрос на баща си, защото знаеше предварително какъв ще е отговорът. Но сега го зададе на мъжа, който явно вземаше съдбата й в свои ръце.

— Нека поговоря най-напред с баща ви, а после ще си поприказваме и двамата — обеща Даниъл. — Тогава ще си излеете всичко, което ви е на сърцето.

— Ела, Хари — надигна се залитайки Уил. — Имам чувството, че в главата ми бумтят барабаните на цял полк.

Хенриета продължаваше да гледа колебливо сър Даниъл, но нейният баща пусна ръката й, заявявайки рязко:

— Прави каквото ти казват. И да знаеш, че ще трябва да си безкрайно благодарна, ако след необмислените ти дивотии се окаже, че още може да се спаси нещо.

— Ще видя дали ханджията може да ми даде някакъв мехлем — каза тя и тръгна решително към вратата. — Уил, няма да е зле малко да полегнеш.

— Вино ли ще пиете, сър Джералд или предпочитате ракия? — Даниъл хвърли поглед към бутилките на тезгяха.

— Вино — При променилите се обстоятелства по-възрастният сякаш беше загубил доста от увереността си, но все още се опитваше да се перчи. — Успях да уредя много добра партия за дъщеря си, сър. Ще трябва доста да се понапрегнете, ако решите да се състезавате. Освен това, струва ми се, че ако сте роялист, едва ли ще можете да предложите кой знае какво.

— А на чия страна сте вие в тази война, сър? — попита спокойно Даниъл и подаде на госта си чаша.

Лицето на сър Джералд пламна.

— Аз съм за краля, но не виждам смисъл да излагам на опасност имота си и своето семейство.

Даниъл кимна.

— Е, добре, хайде да поговорим за вашите дългове. Предполагам, че бихте се освободили от тях в мига, в който Хенриета би се омъжила за вашия кредитор.

Бъдещият му тъст го гледаше ядосано.

— Тя е много хубаво момиче и от добро семейство. Но няма зестра.

— Как така? Даниъл отпи от виното и се опита да изглежда колкото може по-безразличен. Беше нещо нечувано за момиче от благородническо семейство като Хенриета да няма никаква зестра.

— Трябва да се погрижа за още три дъщери. А пък тази, откакто се е родила, ми носи само огорчения. — Сър Джералд поклати недоволно глава и пресуши чашата си. — Ако я искате, най-сетне ще се отърва от нея. Но тя няма да получи от мен нито пени.

Даниъл се усмихна студено.

— Ще поема следователно вашите дългове като откуп за вашата дъщеря. Нали това е начинът, по който бихте желали да се уреди въпросът?

— Да, сър, точно така — потвърди сър Джералд и погледна подозрително Даниъл. — Помнете, че сам го предложихте, нали, защото мога да я омъжа и за сър Реджиналд, след като й внуша необходимото чувство за дълг.

Даниъл не издаде отвращението си към този безсъвестен баща и кимна бавно.

— В такъв случай нека сме делови. — Той остави чашата си на тезгяха. — Ще поприказвам първо насаме с Хенриета, а после ще подпишем брачния договор пред мировия съдия, който може да извърши и бракосъчетанието. — На недоволния израз на лицето на сър Джералд Даниъл отвърна с високомерно повдигане на вежди. — Предполагам, — каза той че нямате намерение да уредите голямо тържество по случай сватбата на вашата дъщеря, прав ли съм?

— Не грешите, сър. — Сър Джералд си напълни невъзмутимо чашата. — Както вече казах, радвам се да се отърва от нея.

Даниъл Дръмънд излезе мълчаливо от стаята и затвори внимателно вратата зад себе си, въпреки че кипеше от гняв, какъвто никога не бе изпитвал. Беше на път да си купи бедна годеница от безсъвестен баща, който сигурно в момента се поздравяваше самодоволно за чудесния успех.

Тези мисли, способни да разгневят един мъж не на шега, не можаха все пак да помрачат чувството на нежност, което изпита, влизайки в стаята, която делеше с Уил. Младежът лежеше на леглото, а Хенриета, седнала до него, сменяше студени компреси на болната му глава. Щом видяха Даниъл, и двамата веднага млъкнаха, а Хенриета го погледна уплашено.

— Да отидем във вашата стая, Хенриета. Трябва да поговорим — каза кратко Даниъл и отвори подканящо вратата.

— Сър, сигурна съм, че вече съжалявате за направеното предложение, сторихте го под напора на внезапен импулс — подхвана колебливо Хенриета, но Уил рязко я прекъсна:

— По дяволите, Хари, не бъди толкова упорита. От десет минути я придумвам, сър, да не стъпче късмета си с крака. — Той се вдигна на лакът. — Защото си е въобразила, че сте го казал само от съжаление, а не защото наистина я искате.

— А защо трябва да ме иска? — Хенриета избърса сълзите на гняв от очите си. — Нали и ти не ме искаш, въпреки че преди две години си обещахме вярност до гроб.

— Не е вярно, че не те искам — протестира младежът. Просто още не съм узрял за женитба. Ако почакаме до моето пълнолетие, тогава…

— Дотогава отдавна ще са ме напъхали в леглото на някой сладострастен старец!

Даниъл усещаше как гневът му постепенно се топи. Та нали не беше насочено към Хенриета и щеше да е несправедливо да си го изкарва на нея. Той се усмихна успокояващо.

— Елате, дете. Аз наистина съм готов да се оженя за вас и мисля, че не съм нито сладострастник, нито старец и всеки случай за предпочитане пред всички други възможности, с които разполагате в момента.

Хенриета свъси чело.

— Не бих искала да проявявам неблагодарност. Но ако наистина не ви подтиква съжаление… защо, за бога, му направихте това предложение?

Даниъл седна на широкия перваз и реши, че може да води този разговор и в присъствието на Уил.

— От четири години съм вдовец и съм много самотен. Искам отново да имам съпруга, а децата ми имат нужда от майчини грижи и преданост. Вие сте много млада, Хенриета, но не и прекалено млада. Имах време да ви опозная по-добре, но бих искал да науча още повече за вас. — Погледът му проникна дълбоко в честните кафяви очи и Даниъл се опита да прочете мислите, които се отразяваха в тях. — Ще бъда винаги почтен спрямо вас — каза той най-сетне, — ще очаквам в отговор и вие да бъдете откровена с мен. Кажете, неприятна ли ви е мисълта да се омъжите за мен?

Хенриета сведе поглед. Лека руменина изби по бузите й, когато си помисли за странното смущение, което я бе обземало толкова често в негово присъствие, за начина, по който тялото й реагираше, когато Даниъл го докосваше или се усмихваше по много особен начин. Не, мисълта да е омъжена за него съвсем не й беше неприятна и тя сигурно можеше да се научи да бъде негова съпруга и майка на неговите деца. От нея зависеше той да не съжали за постъпката си.

Тя вдигна очи и срещна проникновения му поглед.

— Не, не ми е неприятна, сър и ще се опитам да стана такава, каквато желаете да ме видите.

— Не — отвърна той меко — искам ви такава, каквато сте.

Тя се усмихна плахо.

— Но често съм твърде непредвидима и дива, сър. Попитайте Уил.

Уил изглеждаше безкрайно облекчен.

— Да, вярно е, но майка казва, че трябва само да намериш подходящия мъж и ще станеш съвсем поносима съпруга.

— Майка ти го е казала?

— Ами да — потвърди Уил — каза го, след като установи, че не съм подходящият мъж за теб.

Даниъл избухна в силен смях. На лицето на Хенриета беше изписано безкрайно възмущение, а Уил направо сияеше, доволен, сякаш току-що беше открил философския камък.

— Божичко, какви щури деца сте и двамата! Уил, ще трябва да ни станете свидетел. Чувствате ли се достатъчно силен, за да станете?

— Веднага ли трябва да стане? — попита смаяна Хенриета.

— Всяко отлагане е безсмислено — забеляза спокойно Даниъл.

— Да, сигурно сте прав. — На лицето й се появи замислен израз. — Още повече, че баща ми ще иска веднага да се прибере.

Даниъл забеляза замисления й поглед и веднага предположи как може да си го обясни. Едно девойче имаше право да мечтае за бляскава сватба с красиви дрехи, камбанен звън, гощавка и поздравления. Макар парламентът да беше постановил, че е законен само брак, сключен пред миров съдия, а всички църковни церемонии бяха обявени извън законите, такива церемонии все пак се провеждаха тайничко. Да, но днешното бракосъчетание щеше да е бързо и без гости, защото един баща искаше да се отърве с минимум разноски и шум от своята непокорна дъщеря.

Въпреки това Даниъл каза само:

— Е, хайде, пригответе се. Ще попитам къде да открия най-близкия мирови съдия.

Ханджията можа да го осведоми любезно, че съдията Хейзълмиър живее веднага зад ъгъла, на Баулдър Лейн.

Все пак групичката седна най-напред да хапне. Около масата стана някак напрегнато, защото никой от присъстващите не знаеше какви теми ще са подходящи при тази ситуация. Хенриета бодеше с вилицата из чинията си, но апетитът на Уил очевидно не беше намалял заради цицината. Сър Джералд пък омиташе огромни количества, понеже знаеше, че няма той да плаща, а Даниъл се беше замислил за мрачната перспектива да се окаже натоварен със сериозни дългове, тъкмо когато ще му се наложи да плати и висока глоба задето е подкрепил изгубената кауза на краля.

Съдията Хейзълмиър беше навъсено човече с някак смачкано лице и воднисти очи. Изпълни задълженията си безизразно и механично. С ръка върху сборника закони, издадени от парламента за цивилните бракосъчетания, той попита сър Даниъл Дръмънд, дали желае да се ожени за госпожица Хенриета Ашби. След като му бе отговорено, че сър Даниъл наистина, има такова намерение, той се обърна към Хенриета.

— Хенриета Ашби, желаете ли да се омъжите за барон Даниел Дръмънд?

Хенриета преглътна и облиза пресъхналите си устни, преди да отговори с „да“.

— В такъв случай ви обявявам за съпруг и съпруга. Ако платите на моя писар пет шилинга, той ще ви изготви документ, заверен и подписан от мен и удостоверяващ, че сте бракосъчетани пред закона и пред бог.

И стана така, че на двайсет и седмия ден на месец септември 1648-ма година Хенриета Ашби се превърна в лейди Хенриета Дръмънд, съпруга на сър Даниъл Дръмънд, баронет на Глийб Парк в Кранстън, графство Кент.