Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (8)

8

Когато Хенриета се събуди, Даниъл още спеше. Изпълнена от снощното си решение, тя се измъкна внимателно от леглото. От огъня в камината беше останала само купчинка пепел. Хенриета се разтрепери в студената сутрин и затова побърза да се облече. Прокара с няколко бързи движения четката през червенорусите си къдрици, после ги вдигна във висока прическа. Върху водата в каната имаше тънка ледена коричка и с нея човек едва ли можеше да прогони съня от очите си. Тя бързо излезе от стаята и изтича по стълбата към кухнята.

— Желая ви добро утро, Доркас — поздрави мило Хенриета, когато влезе с облекчение в топлото помещение. — Горе е студено като в гроб.

— Да. — Доркас стоеше до печката и пържеше яйца за Джо и за мъжа си, които вече седяха край масата. — Не исках да ви попреча, ако вляза да запаля огъня, но щом вече сте будни…

— О, сър Даниъл още спи — прекъсна я Хари. — А пък аз исках да му приготвя любимата му закуска.

— Телешки бъбречета с яйца, нали? — усмихна се Доркас.

— Точно така — потвърди Хенриета. — И ако можехте да ми помогнете малко…

— Първо седнете да закусите — каза мило Доркас. Човек работи по-добре на пълен стомах.

На това правило Хенриета нямаше никакво намерение да възразява, тя се усмихна на двамата мъже и седна и тя край кухненската маса. Стопанинът й отряза филия хляб, а Доркас й сложи в чинията две изпържени с масло яйца.

— На това му казвам пренебрегване!

При това не съвсем шеговито възклицания, Хенриета подскочи на кухненската пейка.

— О, Даниъл, мислех, че си още в леглото.

— Минава седем. А не съм поспаланко, както знаеш. Добро утро на всички. Ако имаш топла вода на печката, Доркас, с удоволствие ще я кача горе…

— Щях да ти я донеса — оправда се Хенриета. — Но исках да те оставя да поспиш и първо да ти приготвя закуската.

Даниъл я изгледа сърдито, но за малко не се разсмя. Хари изглеждаше толкова притеснена, сякаш я бяха обвинили в ужасно занемаряване на задълженията. Нямаше намерение да се заяжда, но, често казано, събуждането в леденостудената стая, в празното легло, а и после, като видя яката закуска, всичко това доста го беше ядосало.

— Надявам се, няма да ми правиш суфле със сирене — закачи я той и излезе с каната за вода от кухнята.

— Джо ще донесе дърва за огъня — извика Доркас подире му. — А в трапезарията ще ви чакат после телешки бъбречета с яйца.

Хенриета си продължи закуската. Собственото й предложение беше отхвърлено, но Даниъл не можеше да знае, че е искала да започне изпълнението на замислите си с проява на новопридобити домакински умения, допълнена с демонстрация на нейната схватливост и в друга, много женствена област.

Тя остави ножа и лъжицата и посегна към дъската.

— Да нарежа ли месото?

— Не, не, оставете на мен. Качете се при сър Даниъл. Може да има нужда от вас.

Не мисля, каза си загрижено Хенриета. Но после се взе в ръце и тръгна. Беше решила да започне този ден отново. Избърза, прихванала поли, нагоре по стълбата и влезе в стаята.

— Успя ли да се срещнеш снощи с адвоката Филбърт?

Даниъл си закопча мълчаливо ризата, после я изгледа внимателно.

— Доста раздърпана ми изглеждаш днес.

Е не, това беше вече прекалено.

— Водата в каната беше заледена, пък и за малко не замръзнах. Съжалявам, ако видът ми те ядосва.

Даниъл се засмя.

— Нищо подобно, елфичке. Изобщо не може да ме ядоса, прекалено си хубава.

Комплиментът, толкова неочакван след като я беше смъмрил, я накара да се изчерви. Затова се залови да лъска усърдно копчетата на жакета му.

— Хайде, разкажи ми за адвоката Филбърт.

— Той е много предпазлив човек, но подписът на баща ти върху брачния договор го убеди, че наистина сме се оженили с негово съгласие. Затова пое ангажимента да замине вместо теб за Оксфордшир при баща ти.

— А кога?

— Мисля, че още тази седмица.

Той си облече жакета и кимна, доволен от сияещите сребърни копчета.

— По-късно ще отида пак при него, за да съставим официално искане за предоставяне на твоето наследство. Виж, колко време ще проточи баща ти всичко това, е вече съвсем друг въпрос.

— Е, днес вече ще дойда и аз. — Решението беше очевидно много твърдо.

Даниъл, който тъкмо си обуваше ботушите, изгледа Хенриета с иронична сериозност.

— Както си немита и невчесана, няма да го бъде, детенце.

— Това е поправимо, особено ако ми оставиш малко топла вода. А сега иди да закусиш.

— Слушам, мадам — каза тържествено Даниъл и се поклони, преди да излезе от стаята.

Хенриета поклати глава и си помисли, кой ли дявол пречи всеки път на намеренията й да се покаже в по-различна и по-добра светлина. Тя се изми, облече нова рокля от тъмнокафяво кадифе с набрана, но иначе много семпла бяла якичка. Платът беше скъп, но моделът достатъчно скромен, за да не шокира чувствата на пуританите. Цветът правеше очите й още по-тъмни и контрастираше великолепно с червено-русата й коса, вчесана така, че няколко къдрици обрамчваха много симпатично лицето й. После тя си взе ръкавиците и слезе бързо по стълбата.

— Каква чудесна промяна! — каза Даниъл и остави празната си бирена халба на масата. — Роклята ти отива. Като се приберем, ще трябва да отделиш повече внимание на гардероба си. Докато си вършиш домакинската работа, можеш, от мен да мине, да носиш каквото си искаш, но вечер трябва да се докарваш заради мен.

Хенриета го погледна учудено.

— Такова нещо никога не си ми казвал.

— Ами причината е, — и Даниъл се усмихна малко смутено — че сега си толкова привлекателна. Изведнъж осъзнах какво ми е липсвало досега.

Нещата май се развиват добре, помисли си Хенриета.

— Е, отиваме ли при адвоката Филбърт?

— Ако ще ме придружиш, Хари, имай предвид, че не бива да се впускаш в диви обвинения срещу баща си. — Даниъл стана. — Това би засегнало мъчително господин Филбърт, пък и изобщо не го засяга.

— Но нали трябва да проумее, че баща ми задържа нарочно онова, което ми се полага. Иначе защо би ни трябвал адвокат?

— Аз представих нещата като недоразумение — отсече решително Даниъл. — И те моля да бъдеш сдържана и любезна.

— Защо трябва да се държим така, сякаш баща ми просто е бил разсеян?

— Щом не го проумяваш, ще се наложи да си останеш тук — прекъсна я сухо Даниъл. — А този поглед на непокорно дете не ти прави чест.

Хенриета промени тутакси израза си, усмихна се лъчезарно, отвори широко големи, невинни очи.

— Обещавам, че ще се държа добре.

Даниъл за малко да се усмихне, но вместо това каза сериозно:

— Надявам се да бъде така.

От заоблаченото небе прехвърчаха редки снежинки. Лицата на хората по улиците бяха сиви като времето, но Хенриета се озърташе любопитно и попиваше шумовете и миризмите на града. Оглеждаше се и за един магазин, който наистина можа да открие на около четвърт миля от къщата, в която живееха.

Бюрото на адвоката Филбърт беше разположено в две помещения над шивашко ателие.

 

— Най-сърдечните ми поздравления, лейди Дръмънд — каза той с малко тромава церемониалност. Мога ли да ви помоля да седнете.

За пръв път някой се държеше с Хенриета с цялото уважение, дължимо на омъжена жена и на лейди. Хенриета се усмихна благосклонно и се осведоми за здравето на господин Филбърт. Все пак самообладанието й бе подложено на сериозно изпитание, когато стигнаха до същината на разговора.

Адвокатът Филбърт обясни, че по молба на сър Джералд му е пратил наскоро някои документи относно наследството на лейди Дръмънд. Адвокатът се изкашля притеснено. Сър Джералд е баща на лейди Дръмънд, нали така, затова не е имал причина да му откаже изпращането на документите.

— Но нали знаете… — Хенриета млъкна под ледения поглед на Даниъл. — Наведе глава и заразглежда напрегнато плочките на пода.

— Разбира се — каза спокойно Даниъл. — Постъпил сте напълно коректно, господин Филбърт. — Но ако съм ви разбрал правилно, без тези документи моята съпруга не може да предяви искането си.

— Така е — отговори все така сковано адвокатът. — Но аз ще замина за Тейм и ще изложа на вашия тъст искането ви, сър Даниъл. Вече изложих писмено всичко и съм сигурен, че няма да възникнат никакви затруднения.

— Разбира се, че ще възникват — избухна нетърпеливо Хенриета. — И трябва да се подготвите своевременно за съдебен процес.

— Но моля ви, лейди Дръмънд. Както съпругът ви вече каза, може да е било само недоразумение. — Тонът на адвоката Филбърт беше успокояващ.

Хенриета погледна Даниъл, който изглеждаше ужасно ядосан, но въпреки това решително взе думата.

— Не искам да ви обърквам, господин Филбърт, но наистина не виждам полза от двусмислици. Тук сме все свои хора и познаваме добре ситуацията. Трябва ли да си крием главата в пясъка? — Думите й бяха отправени към адвоката, но тя гледаше мъжа си.

Даниъл въздъхна. Трябваше да предвиди, че Хенриета е твърде нетърпелива, за да се придържа към обичайното в обществото двуличие.

— Смисълът на такова поведение е ясен — каза той остро. — Никой не може да бъде обвинен без доказателства. Твоят баща не е задържал наследството ти, защото още никой не му го е поискал.

— Точно така — побърза да се съгласи господин Филбърт. — Нека приемем цялата работа като недоразумение. И съм сигурен, че всичко много скоро ще се изясни.

Хенриета сви рамене.

— Правете каквото знаете. Боя се само, че не виждам нещата в истинската им светлина.

Сър Даниъл стана.

— Мисля, че си казахме всичко необходимо. Мога ли да хвърля още един поглед на писмото ви до сър Джералд?

Докачливостта на адвокат Филбърт беше достатъчно наранена за днес.

Засуканият адвокатски почерк беше нечетлив. Даниъл прегледа внимателно документа и го върна. След кратко сбогуване съпрузите излязоха отново на улицата.

— Сърдиш ли ми се? — попита Хенриета.

— Да, много — отговори Даниъл. — Но и на себе си. Трябваше да предвидя, че си неспособна да се държиш както трябва.

— Не смятам, че съм се държала зле — възрази натъртено Хенриета.

— Ти си моя жена — възрази спокойно Даниъл. — А съпругите трябва да проявяват поне минимум благоприличие. От мен да мине, дръж се вкъщи както ти скимне, но сред хора бих искал да не се срамувам от съпругата си.

Хенриета не намери думи да се защити. Много добре знаеше, че от една жена се очакват кротост и покорство. Трябваше да се съобразява с мъдрото благоразумие на съпруга си и да не му противоречи, да не го излага пред всичко живо. Съзнаваше го, но не можеше да го приеме. Сега вървеше до него с наведена глава.

Даниъл я погледна изкосо. Налагаше се все някак да се разбира с нея, но и Хенриета трябваше да свикне да се съобразява с изискванията на обществото.

Обедът мина в мълчание. Към края му сър Даниъл заяви, че ангажименти ще го задържат до късния следобед и Хенриета трябвало да си намери някакво занимание вкъщи.

Не подозираше колко добре съвпадат намеренията му с плановете на Хенриета. Когато се прибере, Даниъл ще намери съвсем друга жена, а тя ще го накара да забрави толкова неженственото й поведение в кантората на адвоката.

Бяха й останали няколко крони от парите за домакинството, Хенриета ги пъхна в джоба и реши да излезе. Доркас реши, че в това няма нищо лошо и дори не предложи придружител да я пази. Изглежда Даниъл е бил прекалено уплашен. Освен това Хенриета искаше да отиде само до магазина, който откри тази сутрин и в който продаваха доста евтино парфюми, платове и сушени билки.

Влезе през ниската врата в малко сводесто помещение. Мирис на лавандула, люляк и восък изпълваха въздуха. Хенриета даде с известно чувство за вина поръчката си, защото в имението всички тези неща бяха на разположение във всеки дом. Тя купи сушена лавандула, шишенце розово масло и най-скъпото и най-важното: сапун, но не от този, който си правеха с лута и животинска мазнина, а нежен, с аромат на върбинка и ужасно скъп.

Притиснала към гърди скъпоценната покупка, Хенриета забърза по оживената Патерностер Роу. Пред една месарница шумна тълпа беше образувала полукръг и Хенриета си проби любопитно път. Разбра ужасена причината за това струпване на хора: две момчета бяха вързали за опашката на гурелива, едноока котка подпален парцал, а зяпачите замеряха с кал и камъни подплашеното животно, което напразно се опитваше да избяга.

Хенриета беше израснала на село, където също имаше груби обичаи, но това тук беше безсмислено, жестоко убиване на времето. Разгневена, тя се опита да хване котката, но не успя и тълпата избухна в гръмогласен смях, предизвикан от новото представление. Със сълзи в очите Хенриета изреди всички ругатни, които беше чувала в оборите, докато най-сетне в съседната къща се отвори прозорец и някой изля върху котката кофа мръсна вода. Огънят угасна и тълпата взе да мърмори.

— О, лейди Дръмънд, не бива да стоите тук. — Сякаш изскочил изпод земята, до Хенриета стоеше съпругът на Доркас и я дърпаше за ръкава, за да я измъкне от все по-възбудената тълпа. — Ще кажат, че им разваляте кефа — измърмори той. Знае ли човек какво още могат да измислят.

Хенриета потрепери. Може би Даниъл не беше проявил прекалена предпазливост. Това простолюдие нямаше да се съобрази нито с възрастта, нито с пола, нито с общественото й положение.

Доркас излезе забързана от кухнята, когато Хенриета най-сетне се прибра.

— На улицата няколко момчета измъчваха една котка — обясни Хенриета и сложи покупките на масата. — Направо се ужасих.

— В този град стават и по-лоши неща — каза потиснато Доркас. — Ще убият краля, помнете ми думата.

Хенриета си върна постепенно самообладанието и си спомни защо всъщност беше излязла.

— С удоволствие бих се изкъпала, Доркас. Имате ли вана, която да можете да ми донесете в стаята?

Доркас изглеждаше малко изненадана, но обеща да се погрижи за корито и гореща вода. Хенриета изкачи забързано стълбата, като се надяваше от все сърце Даниъл да се забави достатъчно дълго и тя да успее да осъществи плана си. Когато се прибере, трябва да го очаква радостна и, надяваше се, възбуждаща изненада.

Десет минути по-късно Хенриета стоеше гола пред дървеното корито с вдигаща пара вода. Тя изля шишенцето розово масло във водата и пръсна по повърхността й лавандулови цветове. Чудесният аромат, засилен от топлината и огъня в камината, изпълни стаята. Тя се отпусна бавно в горещата, благодатна вода. Скъпата сапунена пяна беше мека като кадифе и покри кожата й с дъх на вербена. Хенриета затвори очи и се потопи в приказни, чувствени мечти.

— Боже милостиви! Да не би всички аромати на Арабия да са се събрали тук? — Даниъл влезе и примижа от натежалата от парфюми мъгла, която кръжеше и се диплеше в топлия въздух.

Хенриета обърна бавно очи към вратата и се усмихна.

— Прибра се по-рано, отколкото очаквах.

— Какво, по дяволите, става тук?

Даниъл пристъпи към коритото, привлечен от предизвикателния й смях. Погледна Хенриета. Лицето й беше леко зачервено от топлата вода… и от още нещо. Другото проблясваше в замечтаността на големите й кафяви очи, танцуваше около очертанията на усмихнатата й уста. Погледът му се плъзна по тялото й, розово и сякаш цялото покрито с малки перли сред покритата с лавандулов цвят вода. Гърдите с розови пъпки мамеха. На Даниъл му секна дъхът. Струваше му се, че вижда Хенриета за пръв път, сякаш познатото телце се беше преродило и сега пазеше тайни, които той трябваше да открие. А очите й, вперени в лицето му, го подканяха да почне да ги разбулва.

Даниъл поклати глава, за да отпъди странното чувство, но то остана и той се замисли дали не е омагьосан, дали дойката му не е изчезнала, оставила на мястото си някоя магьосница. Хенриета се надигна бавно и водата се стече по тялото й. Тя вдигна ръце, за да си оправи косата и излезе от ваната. Вече без воля, Даниъл я хвана за ръцете и привлече към себе си дъхтящото на лавандула, розово масло и вербена тяло.

— Ако искаш да се изкъпеш и ти, ще ти изтрия гърба — прошепна Хенриета. Тя беше застанала на пръсти и докосваше нежно с устни неговата уста.

— Ако не се избършеш, ще настинеш — изрече тихо и дрезгаво Даниъл. Той се извърна с огромна сила на волята и вдигна ленената кърпа. — Ела, аз ще го направя.

Хенриета стоеше съвсем кротко, докато той попиваше нежно водата от тялото й, проверяваше от време на време с ръка, дали кожата й наистина е суха. Беше нежна като розови листенца, а пъпките на гърдите й бяха корави и щръкнали в очакване. Хенриета се разкрачи леко, за да може Даниъл да ги избърше и отвътре. После той я прегърна през кръста и наведе тялото й напред. Избърса умело прекрасните заоблености, бедрата и не пропусна нито кътче. После отново се изправи.

— Сега ти си наред — каза Хенриета и почна да разкопчава ризата му. — А пък аз съм твоята камериерка.

На Даниъл му се стори, че се е озовал в омагьосан свят, в който всичко беше с главата надолу. Пред него стоеше внезапно коренно променен човек. Движенията на Хенриета бяха толкова сигурни, сякаш имаше голям опит в събличането на мъж. Тя беше предоставила голотата си на очите и на ръцете му, а устните й и връхчетата на пръстите вече галеха всяка частица от тялото му, която оголваше.

Дъхавата мъгла, тихото пращене на огъня и жълтеникавата светлина на свещите засилваше мечтателния унес, в който го потапяха докосванията й. И сред тази омая, за пръв път откакто беше починала Нан, той отново усети как гореща, необуздана наслада покорява властно цялото му същество.

Хенриета беше открила могъществото на въображението. С всяко нежно докосване представите, събудени от желанието, ставаха все по-ярки. Бе обзета от силна възбуда и сега кожата й изглеждаше розова и прозрачна, дишането й се ускори. Тя погали с копнеж мъжественото тяло на Даниъл.

Тя се наведе над него, както беше седнал в плоското корито, притисна устни към неговите и се заигра с езика. Коравите пъпки на гърдите й се притискаха към влажните му гърди. Даниъл простена и обхвана с две ръце коравото й дупе. В отговор Хенриета плъзна ръка по плоския му корем, притисна се към него и усети как желанието му тупти горещо в нейната ръка.

— Не искаш ли да се потопиш отново във водата, елфичке? — измърмори Даниъл с пламнал поглед. Без да изчака отговора й, той я награби и тя се озова отново в коритото, а Даниъл бързо коленичи и я яхна. Тя го пое всеотдайно много дълбоко в себе си, ръцете й се вкопчиха в мускулестите му ръце, когато той ги опря в ръба на коритото.

Бавно и съвсем съзнателно Даниъл почти се отдръпна и замря в изчакване. Наблюдаваше с нарастващо желание реакцията на Хенриета. Когато неспокойните й движения и задъханото й дишане му подсказаха, че тя е на прага на върховното изживяване, той проникна с дълбок тласък отново в нея, облада я докрай и се изля в нея. Хенриета изпита чувството сякаш някой я беше повдигнал, сякаш беше станала съвсем лека и в тази всеотдайна прегръдка изпита почти безкрайна наслада.

Даниъл потрепери, осъзнал насладата от собственото си удовлетворение. Погледна с нежност сърцевидното личице. След миг клепачите й трепнаха, очите се отвориха, изпълнени с любов и благодарност, сякаш Хенриета току-що бе получила скъпоценен подарък. Даниъл знаеше, че тя може да прочете същите чувства и в неговите очи. Хенриета му бе подарила нещо прекрасно, нещо, което не се бе надявал да изпита още веднъж през своя живот.

Даниъл усети как Хенриета изведнъж потрепери и разбра, че действителността нахлува отново в съзнанието й. Бяха отново мъж и жена в корито с хладка вода, огънят догаряше и студеният въздух си търсеше път през пролуките в стената.

— Добре — каза той меко и отметна мокър кичур от лицето й. — Достатъчно дълго се къпа за днес.

Даниъл пръсна малко вода върху гърдите й, хвана я нежно под бедрата и вдигна лекото телце от водата. Хенриета се усмихваше замечтано и не помръдваше. Даниъл я сложи на леглото и яко я разтри със силните си ръце, за да изсъхне и да намери обратния път към себе си и света.

— Сложи си топла дреха, миличко — Даниъл разръшка огъня в камината и пламъците лумнаха високо. — Хайде, по-бързо!

Но Хенриета не помръдваше и се наложи Даниъл да й облече бельото и поръбената с кожи рокля от тъмносин вълнен плат.

— Ти си омагьосана — каза той със смях. — Но не мога да ти се присмивам, защото, както изглежда, съм омагьосан и аз.

— Исках да създам за нас двамата приказна страна. — Хенриета най-сетне си беше възвърнала дар слово. В гласа й звучеше дори малко гордост.

— Хъм. — Даниъл се беше избърсал и сега се обличаше. — Изпълнена с аромати… приказна страна. — Мога ли да попитам кой достави тук всичкия този лукс? Помоли Доркас?

Бузите й пламнаха.

— Не… не направо.

— Хари? — Звучеше учудващо меко.

— Не беше никак далече, Даниъл, само на четвърт миля. И Доркас нямаше нищо против.

Даниъл се хвана за брадичката.

— Поставяш ме в двусмислено положение. — Той привлече Хенриета към себе си. — Ще е много несправедливо да почна да ти се карам. Но трябва да разбереш, че мисля за твоята безопасност, а по този начин и за собственото си спокойствие.

Хенриета си мислеше за преживяното този следобед и мълчеше.

Лицето на Даниъл стана сериозно.

— Послушание е качеството, което се цени най-високо у една жена — обясни той натъртено. — Обещай ми да не излезеш още веднъж сама от тази къща.

Хенриета обгърна шията му с ръце и го целуна нежно по врата.

— Не, това няма да се повтори. Но нали трябваше да е изненада.

Даниъл въздъхна.

— Ще успея ли да те превърна някой ден в разумна жена?

Очите й блестяха хитро.

— Имате много енергична съпруга, нали, сър? Или искате да го докажа още веднъж?

Даниъл се разсмя. Усещаше, че отново владее цялата си мъжка сила и гореща кръв отново тече в жилите му.

— По-късно. Сега имам нужда от добра вечеря. Освен това трябва да оправим стаята. Може би ще ни демонстрираш най-напред своите сравнително скромни умения на домакиня.

— Ще се въздържа, сър, след като моето предложение се отблъсква по такъв начин. — Хенриета се изплъзна от ръцете му, изплези му се и изхвърча, лека и радостна, от стаята.

Даниъл я последва засмян. Колко чудесен можеше да е животът!