Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (7)

7

Мина един час, преди Хенриета да излезе от стаята на Лизи. Беше много неприятна задача да обясниш на осемгодишно дете, че съпругата на нейния баща не винаги е пример за подражание, че и на нея често й се правят справедливи забележки за нейното държание. Хенриета се чувстваше толкова малка и незначителна и все пак вече малко по-умна, когато влезе в своята стая, за да подреди още веднъж на спокойствие мислите си.

Но не остана дълго сама. Едва пет минути по-късно Даниъл влезе в стаята.

— Разкажи ми за сър Реджиналд — започна той без заобикалки. — Зная само, че е стар, с черни зъби и ужасно смърди. Но бих искал да чуя и нещо за характера му.

Хенриета свъси замислено чело, докато подреждаше в голяма месингова кана пъстри есенни клонки.

— Виждала съм го само два пъти. Стори ми се много злобен човек, същият като баща ми. — Тя огледа критично букета. — Защо питаш?

— Дължа му пари. Забрави ли? — отговори Даниъл, без да смекчава острия тон на гласа си.

Хенриета се изчерви.

— Предявил е искания към теб?

— Да и то много нагло. Настоява да му изплатя незабавно цялата сума, заедно с натрупаните лихви. — Даниъл се заразхожда ядосано из стаята. — Не ми е ясно как ще събера такава сума.

— Не можеш ли да поискаш срещу нея зестрата ми? Не зная за какво сте се споразумели, защото не присъствах, но…

— Баща ти заяви, че не ти дължи нито едно пени — прекъсна я Даниъл.

Хенриета се обърна, смаяна.

— Но как така? Та нали се омъжих с негово съгласие.

Той искаше да се отърве колкото може по-лесно от нея — спомни си с горчивина Даниъл и поклати глава.

— Както и да е, всеки случай баща ти отказа да ти даде каквото и да било.

Хенриета гледаше ужасена съпруга си.

— Това значи само, че те е измамил, Даниъл. Парите на майка ми бяха предназначени за мен и трябваше да ги получа на сватбата си, при условие, че няма да се омъжа против волята на татко. Тези пари са мои. От него самия не очаквам пукнат петак… — Гласът й затрепери от гняв. — Но той няма право да ме лишава от онова, което ми е оставила майка. Трябва да са поне хиляда и триста фунта, ако съм разбрала добре господин Филбърт…

Даниъл вдигна ръка.

— Момент. Кой е господин Филбърт?

— Един лондонски адвокат — отговори нетърпеливо тя. Подслушвах на вратата, докато разговаряше с господин Озбърт и баща ми. Говореха много високо. Ставаше дума за сватбата ми с Уил — каза тя с гримаса. — Баща ми все повтаряше, че не е съгласен и ако все пак се омъжа за него, ще загубя и наследеното от майка. Господин Филбърт го потвърди, каза, че брак против волята му е единственото условие, при което той може да вземе парите. Още една причина господин Озбърт да не иска да се оженим с Уил.

В паметта на Даниъл възникна лукавата усмивка на устните на сър Джералд Ашби, когато излагаше условията си. Беше искал, значи, не само да се отърве от дълговете си, но и да си присвои зестрата на дъщеря си.

— Щеше ли да имаш представа за всичко това, ако не беше подслушвала на вратата? — попита той бавно.

Хенриета поклати глава.

— Навярно не. Никой никога и нищичко не ми беше казвал. Връзката между всичко това изведнъж й се проясни. — Баща ми не е имал, разбира се, изобщо представа, че зная нещо…

— И се чувства сигурен, защото ти не можеш да искаш нещо, за което не знаеш — допълни Даниъл.

— Той е нехранимайко! — възкликна Хенриета. — И не ми казвай, че не бива да го наричам така, защото добре го познавам.

— Предполагам, не знаеш къде е кантората на господин Филбърт, нали?

— В Чийпсайд — отговори веднага Хенриета. — Ще позная и него. Искаш ли да го потърсим?

Даниъл я погледна колебливо.

— Имах такова намерение, само че…

— О, Даниъл, не можеш да ме оставиш вкъщи. Тези пари са си по право мои. Но са разбира се — побърза тя да допълни — сега и твои. И съм готова да се боря за тях.

Изглеждаше толкова твърдо решена, така напрегната, слабичкото й телце така трепереше от възмущение и енергия, че Даниъл тутакси си спомни за онази Хари от бойното поле при Престън, онази Хари, която бе отишла смело за пропуските в Нотингам. Беше се оженил за Хенриета Ашби не само защото му трябваше домакиня и компания за неговите деца, не само защото тя нямаше покрив над главата си. Беше оценил човешките й достойнства и го бе ръководило неосъзнатото чувство, че тя ще стане достойна за любов всеотдайна спътничка, щом порасне достатъчно за новата си роля на съпруга. Досега рядко бяха имали възможност да развиват взаимните си отношения. Пътуването до Лондон щеше да им даде, може би, възможност да се сближат.

Даниъл я хвана за брадичката.

— Лейди Дръмънд, ако реша да не идваш, значи няма да дойдеш с мен.

В тъмните му очи проблесна нещо, което я окуражи.

— Но ти няма да го кажеш, нали?

— Не, няма — тупна я той по нослето. — Ще отидем заедно. Но само защото предварително бях решил да те взема.

— Кога тръгваме?

— Утре заран. Докато ни няма, Лизи и Нан ще гостуват в Еликът Парк. Ще успея, може би, да направя и лично постъпки пред комисарите в Хейбърсдешър Хол за намаляване на паричната глоба.

— Ще те придружавам навсякъде и сигурно ще будя дълбоко съчувствие — заяви Хенриета. — Предполагам, че въздействието щеше да е много по-силно, ако бях издула корема. — Тя леко се изчерви. — Не смяташ ли, че би трябвало вече да съм бременна?

Даниъл разтвори, смаян, широко очи. През ум не му беше минавало, че тя не е проумяла какви усилия прави, за да се сдържа и да не допусне тъкмо това.

— Ох, миличко — каза той нежно. — Мисля, че ще трябва да ти обясня някои неща.

Хенриета приседна до Даниъл и го заслуша внимателно. Когато той свърши, тя вдигна замислено вежди.

— Представа нямах за всичко това, пък и откъде ли? Не че много държа тъкмо сега да имам дете, но бих желала все пак да участвам в решаването на този въпрос.

— Ако имаш желание, трябва само да ми кажеш. — Даниъл я притегли в скута си и я целуна. — Съобразявах се само с теб.

Хенриета усети податливата мекота на устните му, вдиша свежия дъх на кожата му, прокара с две ръце пръсти през гъстата му коса, почти черна на слабата светлина на зимния следобед.

— Искам да ти подаря син, Даниъл.

Даниъл кимна.

— И ще го сториш, ако е рекъл господ. Но няма защо да бързаме. Имам си предостатъчно грижи с двете дъщери. — Той целуна дланта й. — С две дъщери и една лудетина за съпруга.

— Нищо ли няма да ми бъде простено? — Погледът, който Хенриета му хвърли, беше невероятно кокетен.

Даниъл вече познаваше този поглед и всеки път го беше възприемал като много предизвикателен.

— Да, лудетино, простих ти — отвърна дрезгаво. — А като ме гледаш така, почвам да си мисля, че сигурно ще ти прощавам всичко.

Че как ли го гледам, помисли си Хенриета. Полезно щеше да е да знае как може да получава веднага прошка. Целувките следобед бяха за нея нещо чудесно, но забранено. Сега направи опит и докосна с устни бузите на Даниъл, погали кожата им с връхчето на езика, чак до горе, чак до клепачите. Даниъл пъхна ръка под роклята й, под фустата, погали нежно обутите в чорапи крака. Хенриета леко потрепери, когато пръстите му докоснаха копринената кожа на бедрата й над ръба на чорапите. Когато напреднаха още и проникнаха нежно в малката влажна долинка, Хенриета зае с неясно мърморене друга поза, разтвори по-широко бедра, за да го улесни в играта.

Когато влезе в стаята, Даниъл нямаше никакво намерение да си доставя удоволствие по този начин. Настоящето и бъдещето му се струваха обгърнати в синя пелена, която му отнемаше смелостта. Но сега животът сякаш пак придобиваше други багри, хиляда и триста фунта означаваха, че не е обречен на бедност, дори ако не успее да намали глобата. Освен това да накара сър Джералд да се откаже от непочтените си сметки, щеше да му достави и голямо лично удовлетворение. Щеше да изплати дълга си на сър Реджиналд и… Младата му съпруга можеше да е наистина очарователна, когато се сещаше, че е жена. Щеше да й трябва само малко време и малко насърчение. Даниъл се усмихваше доволен, когато стонът й и начинът, по който се притискаше към него, му подсказаха, че се приближава към върховния миг на възбудата.

— Даниъл! — Чу името си само като сподавен шепот на устните й, когато тя потрепери опиянена, а после се отпусна със задъхано, забързано дишане на гърдите му.

— Защо го направи? — попита тя, смаяна и объркана от непознатите досега силни усещания.

— Защото ми достави удоволствие — отговори Даниъл и й оправи дрехите. — На тебе също, нали?

— О да, голямо — отговори тя, възхитена не по-малко от него. — Повече от когато и да било. Но е посред бял ден, още сме облечени и не лежим в леглото.

Той се разсмя на искрената й изненада.

— Любовта не изисква всеки път тъмнина, голота и легло. Нито трябва да е всякога една и съща. — Като продължаваше да се усмихва, той я вдигна от коленете си. — Трябва да се приготвим за пътуването. Иди да съобщиш на госпожа Киърсот. Аз трябва да поговоря с управителя.

Хенриета го погледна неуверено.

— Няма ли да е по-добре ти да осведомиш госпожа Киърсот?

Даниъл поклати глава.

— Това е твое задължение, Хенриета. Ти си господарката и майката на децата. Ако си го повтаряш често, ще ти е по-лесно и да се държиш както подобава.

Хенриета присви чело. Даниъл беше прав и тя щеше да се постарае, да положи най-искрено усилия да оправдае очакванията му.

 

В Лондон цареше странна атмосфера, съвсем различна от онова, за която си спомняше Хенриета. Някаква закана витаеше в студения въздух и целият град сякаш беше затаил дъх в очакване на непостижимото.

Хората бързаха, топло облечени, под бръснещия вятър по покрития със замръзнала кал паваж. Вървяха навели глава и сякаш не желаеха да се поглеждат. Какво изпитваха жителите на столицата — срам или страх — какво изживяваха хората в града, където за краля на Англия сега се решаваше — живот или смърт.

— Къде ще живеем? — попита Хенриета, докато яздеха през непознати улици.

— Близо до катедрата Свети Павел — отговори Даниъл. Трябва да сме колкото може по-близо до господин Филбърт в Чийпсайд, защото сигурно ще си имаме често работа с него. — Той хвърли кос поглед към съпругата си. — И да ти го кажа отсега, Хари. Не искам да напускаш къщата без придружител и без да съм ти позволил. Въздухът е пропит с насилие. Сигурно го долавяш и ти. Хората са несигурни и възбудени. Не искам да те изложа на опасност.

Хенриета мълчеше. Не искаше да приеме тази забрана, защото щеше да й създаде непредвидени трудности. За щастие Даниъл прие мълчанието й за съгласие и не се върна отново на въпроса. Двамата свиха по Патерностер Роу, прекосиха тясна уличка, където стрехите на къщите от двете й страни почти се докосваха.

— Пристигнахме. — Даниъл спря коня си пред много спретната къща. Стълбището беше изтъркано с керемида, прозорците светеха и дори калдъръмът отпред беше пометен.

— Моята дойка живее тук — каза усмихнато Даниъл. Омъжи се за едно от нашите конярчета и се премести с него в Лондон. В нейния дом винаги ще се намери място за мен.

Той скочи от седлото и почука на вратата с лъснатото месингово чукче, гордост на домакинята.

Когато отвориха, мрачният зимен ден сякаш изчезна. На прага застана мъничка жена и като видя посетителя, радостно записука. Даниъл я прегърна засмян и я вдигна високо.

— Доркас, милата ми Доркас — възкликна той. — Я виж кого съм ти довел.

Докато траеше тази бурна сцена на поздрави, Хенриета беше скочила от коня и сега се приближи към двамата.

— Това е жена ми. Хенриета, това е Доркас, която знае повече за лошата ми репутация, отколкото бих позволил на когото и да било.

— Сър Даниъл, какви ги приказвате! Като дете бяхте същинско ангелче — възкликна миниатюрната женичка, направи пред Хенриета реверанс, но я изгледа изпитателно с острия поглед на светлосините си очи. — Добре дошла, лейди Дръмънд, Моля, заповядайте, влезте. Нашият Джо ще се погрижи за конете.

„Нашият Джо“ беше момък толкова набит, колкото майка му беше мъничка. Той се появи тутакси и отговори с поклон на поздрава на Даниъл. Хенриета последва поканата на домакинята и влезе в малкия коридор.

— Ще ви дам стаята над дневната, сър Даниъл. Тя е най-голямата, а ви трябва повече място, щом отново сте женен.

— Не искам да те притеснявам, Доркас.

— Боже милостиви! — Доркас вдигна ужасено ръце от подобна мисъл. — Я не говорете глупости! Колко ще останете?

— Ще зависи от нещата, които трябва да уредя с адвоката Филбърт в Чийпсайд. Мислиш ли, че Джо може да го открие вместо мен? Надявам се, че няма да е трудно.

— Разбира се, веднага ще го пратя, а в това време ще приготвя вечерята — и женичката бързо изчезна.

— Веднага след вечеря ще ида да поговоря с адвоката Филбърт — заяви Даниъл, — разбира се, ако Джо успее дотогава да го открие.

— Идвам с теб — заяви Хенриета и си сложи палтото.

— Тази вечер още не. Сигурно си уморена от пътя, освен това искам да го посетя първо сам.

Хенриета прехапа устна.

— Не съм толкова капнала, та да не мога да те придружа. Освен това искам да напомня на адвоката Филбърт за разговора, който чух, та да не се опита нещо да скрие. Той е адвокат на баща ми и човек не може да знае на чия страна ще застане. Не е изключено баща ми да е купил мълчанието му.

Даниъл можеше живо да си представи какво въздействие можеха да окажат възмутените оценки на Хари относно машинациите на нейния баща върху този адвокат-консерватор, особено, ако и той самият е участвал във всичко. Филбърт му трябваше, но като съюзник срещу сър Джералд, затова не желаеше от самото начало да го настрои срещу себе си.

— Не тази вечер — повтори натъртено. — Когато разбера истината, ще можеш и ти да се запознаеш с адвоката Филбърт.

— Не проумявам защо ми позволи да те придружа, — измърмори Хенриета — щом решаваш после да ме отстраниш от преговорите. Въпросът е мой не по-малко от твой.

— По-късно — повтори Даниъл, — ще можеш, щом искаш, да присъстваш на всичко, но не и днес. Тъй че край. Хайде да вървим да ядем.

— Добре де, но какво да правя, докато те чакам? — попита Хенриета, когато се настаниха край масата в приветливата стаичка, където им бяха поднесли вечерята. — Да се върна в Кент? Там поне можех свободно да се движа.

Даниъл си напълни чашата и затърси внимателно подходящите думи. Спомни си предупреждението на Уил, че човек трябва да внимава да не нарани гордостта на Хари. Всъщност нямаше никакво желание да се преборва със съпротивата й срещу неговите нареждания, но Хенриета беше негова жена и ако искаше да свикне да се държи като съпруга, и той трябваше да се държи с нея както подобава, а не като с невъзпитано дете.

— Може би не се изразих достатъчно ясно — каза той спокойно. — Казах само, че тази вечер, бих искал да се срещна с господин Филбърт сам. При следващите срещи ще се радвам да ме придружаваш, да ми помагаш и да ме съветваш.

Хенриета реши, че сега въпросът придобива съвсем друг характер. Погледна недоверчиво Даниъл, но той изглеждаше съвсем спокоен. Само дето в очите му веселите пламъчета бяха угаснали. А това беше недвусмислено предупреждение. Беше очевидно, че сега Хенриета трябва да направи крачка към примирието.

— Може наистина да не съм те разбрала добре — каза тя малко сковано. — Ще бъдеш ли така добър да ми подадеш морковите, моля?

Останалата част от вечерята мина в приятелско бъбрене. Към края й се появи Джо и съобщи, че адвокатът Филбърт може да бъде намерен в Чийпсайд, близо до страноприемницата „Златния петел“ и Даниъл веднага се запъти натам.

Хенриета събра чиниите и ги занесе в кухнята. Стори й се неуместно в този дом, където не бяха нито членове на семейството, нито официално квартиранти, просто да се прибере в стаята си и да остави масата нераздигната.

— За бога, лейди Дръмънд! — възкликна негодуващо Доркас, когато Хенриета влезе в кухнята. — Няма никаква нужда да поемате такива задължения.

— Исках само да помогна — каза Хенриета и й подаде чиниите. В кухнята беше топло и уютно. Джо и съпругът на Доркас се бяха настанили удобно в ъгъла до печката, от която се носеше ароматът на току-що опечени хляб и курабии. — Но не искам да ви преча.

Доркас я изгледа и добре разбра копнежа в големите кафяви очи. Въпреки цялото си достойнство на омъжена жена, Хенриета правеше по-скоро впечатление на изгубено дете и добросърдечната Доркас забрави всички задръжки, възникнали при първите й впечатления от младата лейди Дръмънд. В стаята на втория етаж беше самотно, пък и още беше рано за сън.

— Седнете — каза тя. — Ябълковият пай ей сегичка ще стане. Топъл е най-вкусен.

Гласът на домакинята беше приятелски и гостоприемен. Въпреки крехката си фигурка, тя излъчваше авторитета на човек, стъпил здраво в собствените си владения.

— Не очаквах сър Даниъл да се ожени още веднъж за толкова млада жена.

— Предполагам, че не го е и предвиждал — съгласи се Хенриета. — Но той е толкова мил, а моето положение беше… Тя млъкна. — Не вярвам това да ви интересува. Толкова искам да съм добра съпруга, но се боя, че усилията ми остават без особен резултат.

Доркас присви устни, кимна бързо и заприлича на кълвящо птиче.

— Сър Даниъл никога не е вършил нищо необмислено, дори когато беше малък. Тъй че не се притеснявайте. — Тя отвори вратата на фурната и топъл аромат изпълни помещението.

— Какъв беше като дете? — Хенриета не можеше да се сдържа повече и да не зададе този въпрос. — Лизи и Нан непрекъснато правят бели. Не си представям и той да не е бил същият пакостник.

Доркас се ухили.

— Разбира се, че беше, но всеки път се усмихваше и примигваше, та никой не можеше да му се сърди дълго време.

— Добре си го представям. — Хенриета се облегна с доволна въздишка при мисълта за пресен ябълков пай и гроздов сок в топла кухня. Тези удоволствия бяха, разбира се, за предпочитане пред разходка по тъмните студени лондонски улици в търсене на адвоката Филбърт.

Доркас не се скъпеше на простички разкази за детството на Даниъл, пък и от по-късни години. Когато заразказва за първата му женитба, Хенриета стана сериозна. Младите Дръмъндови са били очевидно двойка, свързана от дълбока любов. Усети инстинктивно, че на собственото й влечение липсва нещо, което е присъствало в любовта на Даниъл и Нан. Може би той приемаше, че човек може да изживее такова щастие само веднъж в живота си? Или вината беше нейна? Или отговорът се криеше в това, че никой не може да изживее върховната наслада в любовта, ако не е истински влюбен?

Хенриета не беше човек, който ще чака бездейно нещо да се случи, убедена беше, че винаги може да се направи нещо, за да настъпи подобрение. Може би й трябваше само време, за да поеме нещата в свои ръце? Не можеше ли и съпруга да омагьоса и съблазни своя съпруг? Даниъл й беше показал какво особено много му харесва, но не очакваше тя да подхване нещо по собствена инициатива. Всичко ставаше когато той реши и както бе решил. Беше толкова неопитна, че досега не се беше усъмнявала, че така трябва да бъде, че така е нормално. Но дали наистина е така?

С тези мисли Хенриета отиде да си легне и сънят й беше изпълнен с объркани и все пак възбуждащи сънища. Когато Даниъл най-сетне се прибра и си легна, капнал, до нея, Хенриета веднага се притисна към гърба му. Даниъл беше твърде уморен, за да го забележи, иначе сигурно щеше да се учуди.