Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (6)

6

Хенриета наистина се стараеше. През петдневното отсъствие на Даниъл вървеше като сянка по петите на Сюзън Джейтс. Вслушваше се във всяка дума, изтървана от слугините в килера. Отиде и до мандрата и се загледа как момичетата правят краве сирене, бият масло и отпенват млякото. Отначало се опита да създаде впечатлението, че иска само да има поглед за това как се води домакинството, но многобройните й въпроси подсказваха достатъчно ясно колко е невежа и тя скоро се отказа от подобни усилия.

Наложи й се да си признае, пряко воля, че ръководенето на толкова голямо домакинство може да се усвои само в практиката, в дългогодишна практика. Даниъл очакваше тя да поеме веднага обучението на осемгодишната Лизи, а Хенриета, като дете направо отказваше да изпълнява каквито и да било задължения, докато мащехата й не вдигна ръце. Далеч от домашните задължения, Хенриета се радваше на свободата си, без да се пита от каква полза можеха да й бъдат пропуснатите знания.

Ето, че сега трябва да си плащам, мислеше си мрачно Хенриета. Не след дълго всички в къщата вече знаеха, че господарят си е довел съпруга, която и представа си няма как се води домакинство. Въпреки това никой не беше нелюбезен с нея, никой не й отказваше уважението, което й се полагаше като на господарка. Но колко ли щеше да продължи, докато и на Даниъл му стане ясно какво е истинското положение на нещата?

При всяка възможност Хенриета скиташе с децата из поля и гори. Ходеше с тях на лов и риболов или да берат цветя — все неща, които бе научила още като дете от природата. И през ум не й минаваше, че Даниъл може да възприеме тези удоволствия като не особено подходящи за своите дъщери. Забеляза, че госпожа Киърсот е недоволна, но не се обяви открито против тях. Затова пък двете момиченца едва дочакваха края на уроците.

Сър Даниъл Дръмънд се прибра в късния следобед на петия ден и срещна трите скитнички на големия път, уморени, но щастливи, понесли есенно обагрени клонки. Погледна някак недоверчиво раздърпаното шествие, но се зарази от радостта им. Собственото му настроение беше под нулата заради случилото се през последните няколко дена, затова беше благодарен, че го отвлякоха с безгрижието си от тези мисли. Ех, може и да си е довел съпруга бедна като просякиня, може да беше поел с нея и куп дългове, но децата му откриха в нея любвеобилната приятелка, която толкова искаше да намери за тях. Какво значение можеше да има срещу това една скъсана пола или смъкнат чорап?

— Изглеждаш ми поуспокоен — каза Хенриета, след като пратиха децата при госпожа Киърсот. — Ще кажа да ти приготвят баня в пералнята. Ще ти дойде добре преди вечеря.

— Чудесна идея, Хари. Искам да измия не само прахта от пътищата, но и отвратителната смрад на парламента.

— Толкова лошо ли беше? — Хенриета докосна неволно ръката му.

— Не ми се говори за това — отвърна кратко и решително Даниъл.

Хенриета прехапа устна, но после си каза, че Даниъл сигурно е просто уморен и гладен.

— Ще ида да се погрижа да ти предложа нещо по-специално за вечеря. — Тя излезе бързо от стаята и забърза към пералнята. За нещастие беше забравила, че този ден беше определен за чистене на големите медни казани и затова в пералнята не бяха палили огън. Хенриета стоеше безпомощно в студеното помещение. Ако държеше конците на домакинството в ръка, щеше да знае, че на този ден тук човек не може да се изкъпе.

— Желаете ли нещо, милейди? — чу зад себе си приятелски глас.

— Гореща вода, Мег. Господарят иска да се изкъпе.

— В кухнята сигурно има. Том може да я качи в стаята.

— Благодаря, Мег. — И Хенриета се запъти облекчена към кухнята.

Готвачът я погледна доста скептично, когато чу, че господарката на къщата желае собственоръчно да приготви за сър Даниъл суфле със сирене, едно от любимите му ястия. Въпреки това извади рецептата и приготви необходимите продукти, преди да се залови отново за работата си.

Мисля, че е много лесно, каза си Хенриета. Трябва само да спазвам рецептата. Единственото затруднение беше в количеството подправки и треви, за които не бяха означени точни пропорции. Следвайки правилото, че хубавите неща никога не са в повече, Хенриета не пожали нито черния пипер, нито индийското орехче, нито ригана. Не успя да разбие яйцата съвсем както трябваше, но после бъркането, биенето, стъргането на сиренето и накисването на хляба в мляко — всичко й спореше и резултатът, изсипан във формата, изглеждаше наистина както трябва. Хенриета окачи формата във вряща вода над огъня и се качи на горния етаж да съобщи на децата добрата новина.

Докато минаваше покрай стаята на госпожа Киърсот, чу възбудени гласове. Изглежда спореха за нещо с Даниъл.

Когато престъпи прага на детската стая, установи, че Нан отдавна спи дълбок сън, но на Лизи още й се бъбреше.

— Ако родиш детенце, то ще е наше полубратче или полусестриче, нали? — Все пак и Лизи не можа да сподави прозявката си.

— Точно така — отговори й усмихнато Хенриета и оправи смачканото одеяло.

Вратата се отвори и Даниъл влезе в стаята. Изглеждаше в лошо настроение.

— Как се случи? — попита той и прокара пръст през дългата драскотина през цялата буза на Нан.

— Ами от един бодлив храст, докато търсехме лисичи следи — отговори Лизи вместо сестра си. — Хари знае каква е разликата между диря от лисица и от язовец. Знае куп такива неща.

— Така ли? — Даниъл очевидно не се учуди много. — Нали ти казах да не наричаш мащехата си Хари.

Хенриета вече беше отворила уста да възрази, но някакво чувство за самосъхранение я възпря. Тя излезе от детската стая и отиде долу, в трапезарията, където масата вече беше сложена. Имаше и бутилка бургундско. Изглежда всичко беше наред.

Сър Даниъл влезе мълчаливо и застана до камината, пъхнал ръце дълбоко в джобовете.

— Нещо те е променило — каза колебливо Хенриета.

Даниъл намръщи замислено чело. Госпожа Киърсот беше ужасно недоволна от лудориите на подопечните й, а нали и той видя колко раздърпани и разрошени бяха децата този следобед, но и колко радостни и доволни. В момента не беше склонен да упреква, предпочиташе да изчака да види как ще се развие това приятелство.

— Е, не бива да позволяваш на децата да те наричат Хари — всъщност това беше всичко, което каза. Отиде до бюфета и си наля вино. — Слиза ли вече в мазето? Хакът може да ти покаже къде складираме различните вина, за да можеш да даваш нареждане вино от коя година да се сервира.

Значи и виното! Изглежда нямаше край. Хенриета измърмори нещо за вечерята и изчезна в кухнята. Върна се горда с тенджерата в ръце.

— Виж, направих ти суфле със сирене. Дано е станало.

Даниъл се усмихна и отърси лошото си настроение. Жена му изглеждаше толкова усърдна и напрегната. Големите й кафяви очи блестяха от очакване.

— Сигурен съм, Хари.

Хенриета наблюдаваше напрегнато съпруга си, как слага в уста първата хапка. Той вдигна учудено поглед. Хенриета побърза да опита и тя, закашля се и остави лъжицата.

— Какво, за бога, си сложила вътре, Хари? Не помня да съм ял някога подобно нещо.

— Мислиш, че съм прекалила с черния пипер?

— Не зная. — Даниъл свали парченце яйчена черупка от връхчето на езика си. — Зная само, че съм гладен.

— Ще видя какво друго има. — Със сълзи в очите Хенриета отнесе злополучното суфле в кухнята. Как можеше да обясни подобен провал?

Когато младата му жена се върна, Даниъл още седеше до масата и въртеше замислено чашата си.

— Предполагам, никога не си правила такова суфле.

— Наистина не съм — призна си чистосърдечно Хенриета. — Мег ей сега ще донесе пастет от месо и малко сирене. Ще ти стигне ли?

— Напълно — каза той и задълго замълча.

Хенриета отпиваше от виното си. Най-сетне събра кураж и попита:

— Много висока глоба ли ти определиха?

— Целта й е напълно да ме разори, ако не намеря в Лондон приятел, който да каже пред парламента добра дума за мен.

Даниъл си отразя навъсено парче от хляба, който Мег междувременно бе донесла. Ако никой не се застъпи за него, едва ли ще му остане нещо освен къщата и стопанството до нея. Към всичко това се добавяше и дългът му към сър Джералд.

— А имаш ли приятели, които да ти помогнат?

— Зет ми има роднина с известно влияние в парламента. Може би той ще помогне с нещо. — Даниъл стана. — Щом свършиш, върви да си легнеш, Хенриета. Аз трябва да пиша писма.

Той отиде в кабинета си, а Хенриета седя мълчаливо още няколко минути. Така искаше да помогне на Даниъл, но как може да се помогне на човек, който не желае да говори за грижите си? И как щеше да помогне някому тя, след като не можеше едно суфле със сирене да сготви?

Настроението не се подобри и през следващите дни. Сър Даниъл беше погълнат от съвещанията със своя управител, в които ставаше дума да съберат сумата от четири хиляди фунта или, ако не успеят, да поискат тя да бъде намалена. Щеше да се наложи да продадат много земя, включително и Бартън Копс. Тази горска местност беше важен източник на доходи. Снабдяваше с дърва за огрев не само господарската къща, но и близките селища. Без тези доходи щеше да е още по-трудно да се справят с разноските, без да продадат още земи и така да застрашат самозадоволяването на имението.

Хенриета се чувстваше отстранена, макар да признаваше, че Даниъл няма намерение да я наранява. Дори децата бяха потиснати и общата трапеза бе станала тъжна и мълчалива. Госпожа Киърсот седеше с присвити устни край масата, на лицето на управителя беше изписан страх, сякаш бе настъпило второ пришествие, а Даниъл сякаш изобщо не забелязваше какво яде или пие. Хенриета се опитваше да подхване някакъв разговор, но всеки неин опит потъваше като вода в пясък.

Изцяло погълнат от грижите си, Даниъл изобщо не питаше с какво се занимава жена му по цял ден, а тъй като ноемврийските бури принуждаваха Хенриета и децата да си стоят вкъщи, госпожа Киърсот вече не се оплакваше от скъсани дрехи и лошо държане на двете момиченца.

Хенриета продължаваше да трупа знания по домакинство и всички в къщата я подкрепяха в усилията й. Даниъл беше убеден, че жена му е поела юздите на домакинството в свои ръце и никой не му обясняваше, че греши. Заблудата му не можеше все пак да продължи прекалено дълго.

От време на време, въпреки че с мислите си беше другаде, Даниъл разбираше за някое произшествие. Хенриета често не знаеше какво да отговори на въпросите му, като например дали октомврийската бира вече е налята в бъчвите или дали ярките са достатъчно угоени и стават за колене. Когато помоли един ден жена си за чаша чай от лайка, приготвянето й се оказа толкова продължително, че той се смая, когато тя наистина влезе най-сетне с една единствена чаша чай.

 

Една студена сутрин в края на ноември Даниъл прекосяваше двора зад къщата, когато до него откъм мандрата долетяха възбудени гласове. Отвори вратата и видя Хенриета сам-самичка в хладното помещение. Тя биеше масло и ядосано ругаеше.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Ами ей туй проклето нещо! Никога няма да разбера как става — извика Хенриета и тропна с крак на влажния под. Бузите й бяха пламнали, очите й святкаха от яд заради неуспеха. — Вече втори път не успявам. Изглежда просто не улучвам подходящото време. Пък и работата е толкова тежка! — И тя ритна съда за избиване на масло.

— Нищичко не разбирам — Даниъл се приближи към нея и на Хенриета изведнъж й стана ясно, че се е издала. Тя стисна устни и млъкна.

Даниъл се погали замислено по брадичката. Ненадейно сякаш му се отвориха очите.

— Струва ми се, че са необходими някои обяснения — каза той най-сетне. — Ела да влезем вътре. Та тук е студено като в ледник.

Хенриета последва мъжа си в неговия кабинет и го наблюдаваше мълчаливо, докато той си топлеше ръцете на огъня. Мълчанието стана тягостно. Най-сетне Даниъл се обърна към жена си.

— Прав ли съм, като предполагам, че неспособността ти да се справиш с маслото не се ограничава с него?

Вече нямаше смисъл да продължи да играе на криеница. Хенриета издържа сериозния му поглед.

— Да, така е. Вярно е също, че не разбирам абсолютно нищо от пивоварство, от готвене, още по-малко от чайове и лековити билки. Представа нямам как се води домакинска книга и…

— Стига! — прекъсна я рязко той. — Разбрах. Но как е възможно? Защо не са те научили на всичко това?

— Много е просто — отговори с горчивина Хенриета. — Няма никакъв смисъл да учиш, ако и за успехи и за неуспехи еднакво те пердашат. Чувствах се по-сигурна навън и затова предпочитах да не се мяркам много-много из къщи.

Даниъл кимна замислено.

— Ела тук, елфичке. — Тя се приближи предпазливо, а той сложи ръце на раменете й. — Защо трябваше да го държиш в такава тайна?

Тя вдигна нерешително глава.

— Не знаех как да ти го кажа. Ти беше толкова сигурен, че зная всичко и аз наистина би трябвало да го зная… — Тя сви безпомощно рамене. Непрекъснато се стараех да уча, но е толкова много. Ще ми трябва целият ми живот.

— Ама че глупости! Сега, когато вече не ти се налага да криеш каквото и да било, всичко ще е много по-просто. И аз ще ти помагам винаги, когато мога.

— Но ти си имаш и без туй толкова грижи. — Хенриета сложи ръка върху неговата и усети яките му мускули под ръкава на жакета.

— Това ще отмине, елфичке. — Даниъл се наведе напред, за да я целуне по ъгълчето на устата. — Така е и с добрите, и с лошите времена.

— Наистина. Искаш ли да поседнем за малко пред камината? Ако китарата ми беше тук, щях да свиря и да пея за теб. Казват, че имам много приятен глас.

— Значи това си научила и нищо друго?

— Доставяше ми удоволствие и да танцувам.

Спокойният израз на лицето му изчезна.

— Отсега рядко ще имаме поводи за такова прекарване на времето. Парламентът е решил да изправи краля на съд.

Хенриета потрепери.

— На какво основание?

— Задето е пратил армия срещу парламента и е злоупотребил с ограничените си правомощия. Няма да се успокоят, докато не го обявят за виновен. Един господ знае дали няма да имат наглостта и да подпишат смъртната му присъда. — Даниъл въздъхна и стана. — Трябва да обиколя нивите при Лонгфорд и да нагледам заграждането. Като се прибера, ще ти покажа как се пресмятат разходите по домакинството.

 

Един неделен следобед Даниъл се върна от посещение в Еликът Парк. Разговорът със семейство Еликът не бе донесъл нищо радостно. Зет му Джеймс наистина беше направил в Лондон известни постъпки в полза на Даниъл, но решения още не бяха взети. Когато се прибра Даниъл, свари на всичкото отгоре твърде неучтиво написана подкана от сър Реджиналд да си плати дълга, като се изискваха допълнително и лихвите за последните десет години, които трябваше да издължи всъщност не Даниъл, а сър Джералд. Даниъл си беше правил сметка да изплаща дълга си на вноски, въпреки че и това щеше безкрайно много да го затрудни. Сега се оказваше, че коварните машинации на сър Джералд щяха да го принудят да продаде още повече земи. Даниъл кипеше от гняв.

Тъкмо в този неудобен момент при него влезе госпожа Киърсот, за да го осведоми, че дъщерите му са станали нахални и непокорни и тя не може да поеме и занапред отговорността за тяхното поведение. Да търсят дирите на лисици, да ловят риба в потока, да се катерят по дърветата, всичко това им е било забранено, докато… Тя присви устни, защото не биваше да я упрекнат, че е критикувала открито лейди Дръмънд.

— И си остава забранено — отсече кратко сър Даниъл. Оставете, моля ви, това на мен.

Той излезе от къщата и се замисли откъде да почне да търси съпругата си и децата. Слънцето беше вече почти залязло и духаше леден вятър. Надникна в конюшнята и разбра, че не са на езда и следователно не могат да са много далеч.

Изведнъж от овощната градина долетя възбуденият глас на Нан.

— Можеш ли да я стигнеш, Хари? Горкото мъниче! Дано само не падне!

— Котките не падат, глупаче — чу се и гласът на Лизи, но звучеше малко потиснато.

Всичко стана ясно, когато Даниъл влезе в градината. Лизи се беше покатерила между два големи клона на едно дърво и гледаше напрегнато нагоре, където Даниъл зърна нещо синьо да проблясва между по-високите клони. Беше изглежда синята рокля на Хенриета. Нан, за щастие още твърде малка за подобни подвизи, танцуваше с пронизителни викове около дървото.

— Елизабет!

Като чу гласа на баща си, Лизи за малко не падна от дървото. Нан тутакси млъкна и пъхна палец в устата. Даниъл й измъкна пръста.

— Голяма си вече за такива детинщини. Върви при госпожа Киърсот, бързо!

Детето хукна мълчаливо, а Лизи се пусна от долния клон на земята. С ръце на гърба, се загледа някъде покрай баща си. В косата й се бяха оплели листа, а роклята й беше украсена с голямо петно от трева. Даниъл не можа да не си спомни за майка й. Нан беше всякога толкова спретната и чиста, приветлива и женствена, способна да се справи с всичките си задължения.

— Не ви ли забраних да се катерите по дърветата?

— Да, татко.

— Върви си в стаята. Веднага идвам.

Лизи си тръгна с бавни стъпки. Хенриета, която се беше смъкнала незабелязано от другата страна на дървото, излезе от сянката. Държеше в ръцете си котенце на сиви ивици.

— Мисля, че няма да е справедливо да накажеш Лизи — изрече тя бавно и отчетливо. — Как да допусне, че е забранено, след като и аз го правя.

— Сега ще е, както виждам, мое неприятно задължение, да изясня това заблуждение — отвърна дрезгаво Даниъл. — Той погледна жена си, а като си спомни за другата, целият му насъбран гняв изведнъж избухна. Тази тук не можеше да научи децата му на никакви домакински умения, нито на женствено държане, защото тя самата не ги притежаваше. Познаваше само смели лудории и непокорство, а на всичкото отгоре го беше натоварила с тежко задължение, което заплашваше да го смаже.

— Няма да допусна дъщерите ми да станат непослушни, зле възпитани диви пакостници.

Хенриета разбираше, че тези епитети се отнасят за нея. Всяка дума я уцелваше като удар, но тя продължаваше упорито да настоява Лизи да не заплаща за грешките на мащехата си.

— Позволи ми да поговоря с нея — помоли тя настойчиво. — Ще й го обясня така, че да може да го разбере. Котето писукаше толкова жално, че мислехме само как да го спасим.

— Имаме достатъчно ратаи, които можеха да се погрижат за това. — Даниъл беше все така недружелюбен. — Беше ми казано, че моите дъщери са станали нахални и непослушни под влиянието на тяхната мащеха. Това няма да го бъде.

— Не — отвърна бързо Хенриета. — Ако е истина, имаш пълното право да се противопоставиш. Но не го вярвам. Нека обясня всичко на Лизи и ти обещавам, че подобно нещо няма да се повтори.

Даниъл мразеше да наказва децата си. Беше много неблагодарно задължение. Ако имаше друга възможност, винаги беше склонен да я приеме. Сега гледаше замислено Хенриета — въпреки че беше раздърпана и с това котенце на гърдите, сега му изглеждаше пораснала. Кой знае, може би и за нея, и за Лизи ще е добър урок, ако решат заедно възникналия проблем.

— Това много би ме зарадвало. — Даниъл си тръгна и даде по този начин мълчаливото си съгласие.

Хенриета погледна сивото котенце.

— Вината е само твоя — скара му се тя. Остави животинчето на земята и се загледа невярващо подире му, когато то изтича, покатери се отново на дървото и щом стигна средните клони, пак подхвана отчаяното си мяукане. — Е не, как можеш да си толкова глупаво!

Даниъл спря и се обърна.

— Какво пак е станало?

— Котето! — извика Хенриета, готова и да се разсмее, и да се разплаче. — Вече е пак на дървото.

— Ами тогава го остави там. Така ще се научи как да оживява.

— Не, Даниъл, не мога. Чуй го само как плаче. Ако ме повдигнеш, ще мога да го стигна. Няма да е същото като да се покатеря, нали?

Не проумявам, помисли си Даниъл. Спомни си мига, когато Хенри се върна от Нотингам с пропуск за всички. Не можа да не се засмее, малко неуместно, ако се вземеха предвид последните събития. Върна се няколко крачки към Хенриета, хвана я за бедрата и я обърна към дървото, та да не вижда лицето му.

— Непоправима си! — Повдигна я и усети колко е лекичка и гъвкава.

— Хванах го, благодаря ти. — Даниъл пусна Хенриета, но тя се обърна бързо, както държеше дърпащото се котенце. — Даниъл, защо ми се струва, че се смееш?

— Нищо подобно — възрази категорично той. — Рядко съм бил в настроение по-неподходящо за смях.

— Не, не, разбира се, че не — побърза Хенриета да се съгласи.

— Махни проклетото животно и си оправи, за бога, дрехите, преди да отидеш при Лизи.

Ужасно доволна от хода на нещата, Хенриета остави в конюшнята котето при другите малки от котилото, сложи си в нейната стая друга рокля, вчеса се и отиде при Лизи.

Момиченцето седеше в очакване на наказанието на леглото и щом вратата се отвори, веднага скочи. Учудена от неочакваното посещение, продължи да гледа уплашено към вратата.

— И татко ли ще дойде?

— Не — отговори Хенриета, седна на леглото и привлече заварената си дъщеря към себе си. — Ела тук, Лизи, трябва да си поговорим. Има някои неща, които и двете трябва да се научим да разбираме…