Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (4)

4

— Мисля, че ще е по-добре сега да си легна. — Уил се прозя широко и се протегна на стола си.

— Още е толкова рано — протестира Хенриета и се залови да подреди пак пуловете на таблата. — Хайде да изиграем още една партия.

Уил погледна смутено към камината, където сър Даниъл беше седнал с книга в ръка. За мъж преди брачната нощ изглеждаше странно спокоен. А Хенриета се държеше така, сякаш в живота й не се бе случило нищо важно. Уил имаше чувството, че трудността да приеме тази сватба по подобаващ начин засяга единствено него. Само че не знаеше как да се държи. Всеки случай не му изглеждаше особено подходящо да играе с младоженката на табла в толкова късен час.

— Не — каза той и стана. — Късно е и ми омръзна. А ти трябва да си лягаш. — Предупреждаващ поглед подчерта този съвет.

Хенриета се намръщи.

— Изобщо не съм изморена, защото тази сутрин станах ужасно късно.

— Добре, но аз отивам да спя — заяви решително Уил. Така че, лека нощ. Лека нощ, сър.

— Но ти нали няма веднага да го… — подхвана Хенриета, но изведнъж силно се изчерви. Погледна към масата и се залови смутено да подрежда пуловете.

— Лека нощ, Уил — каза спокойно Даниъл.

Вратата се затвори зад Уил, а Даниъл остави замислен книгата си. Наблюдаваше Хенриета, която сякаш се беше вглъбила в разглеждане на пуловете. Беше навела глава и сега ясно се очертаваше нежната линия на тила й.

— Хенриета?

— Да. — Тя се обърна към него и очите й станаха сякаш още по-големи.

— Мисля, че трябва да последваме примера на Уил. Утре ни чака дълъг път и трябва да потеглим много рано. — Той й се усмихна приятелски.

Хенриета прокара език по внезапно пресъхналите си устни, но покорно стана.

— Идвам веднага — каза Даниъл. — Притеснено кимване беше единственият признак, че Хенриета е чула думите му. После тя бързо излезе от стаята.

Даниъл стоя няколко минути, вгледан неподвижно в огъня. Сега беше негов дълг да консумира брака, но той не беше готов да повери деца на това крехко тяло, не и след преживяното с бременностите на покойната му жена. Когато се ожениха Нан беше на шестнайсет, а умря на двайсет и една, изтощена от ражданията и ранната смърт на още две дъщери. Не биваше същата съдба да сполети и Хенриета. След година можеше навярно да понесе негов наследник, но до тогава той трябваше да внимава. Досега не се беше изправял пред подобна необходимост.

Какво ли знаеше Хенриета за съпружеските задължения? Нан просто нямаше представа, а и той не беше кой знае колко осведомен. Но след нескопосаните първи опити двамата с първата му жена си бяха научили заедно урока. Споменът накара Даниъл да се усмихне. Хенриета щеше поне да се възползва с удоволствие от неговия опит и да изгуби без излишни болки девствеността си.

Хенриета трепереше като в треска, докато се събличаше и си разплиташе плитките. Косата й се разпиля на лъскави червено-руси вълни по раменете, а после се накъдри под маховете на четката, докато Хенриета се опитваше сред обичайните приготовления за сън да си възвърне вътрешното равновесие. В мислите й кръжеше уплаха. Та нали не беше ежедневното време за сън и обичайните приготовления може да не бяха уместни. Трябваше ли да съблече нощницата и да се пъхне гола в леглото? Трябваше ли да си сложи бонето? Трябваше ли да угаси свещта? Той кога щеше да дойде? Дали ще е още облечен?

Хенриета се реши най-сетне на компромис, не съблече нощницата, но свали бонето. После се покатери на високото легло, придърпа пухената завивка чак до брадичката и впери уплашено очи във вратата.

Даниъл влезе и остави свещта на камината, преди да се обърне към леглото.

— О, горката ми малка елфа — каза съчувствено, когато Хенриета изобщо не успя да прикрие с разтреперана усмивка силната си тревога. — Не бива да се боиш. — Той седна на ръба на леглото и прокара пръсти през копринените кичури коса. — От какво те е страх?

— От нищо — отговори тя, но погледът й издаваше, че лъже.

— Какво знаеш за любовта? — Даниъл продължаваше да си играе с косата й. — Твоята мащеха говорила ли ти е за нея?

Хенриета пламна и поклати глава.

— Тя никога нищо не ми е казвала, а Уил ужасно се смущаваше, щом го заговорех за това. А нямаше кого другиго да попитам.

Даниъл сподави усмивка, като си представи клетия Уил, как се опитва да избегне настойчивите въпроси на Хенриета.

— Не ти прилича да си толкова смутена — каза Даниъл и я погали нежно по лицето. — Защо не питаш мен?

Хенриета прехапа долната си устна.

— Не зная как да изразя мислите си. Може би просто ще ми покажеш.

Даниъл прокара замислено ръка по косата си. После кимна.

— Добре. Може би наистина така ще е най-добре. — Той отметна бавно завивката. Големите кафяви очи останаха вперени в лицето му, когато се залови да разкопчава нощницата й и внимателно да й я сваля през раменете. Тя още го гледаше, когато той сложи ръце върху коравите малки гърди.

— Харесват ли… харесват ли ти? — прошепна Хенриета.

— О, да — той се наведе усмихнат, за да докосне с устни една от розовите пъпки. Хенриета си пое дълбоко дъх при непознатата възбуда, която я обзе щом връхчетата станаха корави, тя усети гъдел и в тялото й се отприщиха чувства, които събудиха тревога и наслада. Даниъл загали тялото й, плъзна ръце надолу от гърдите, докато не обгърна тясната й, момичешка талия. После притисна устни към гърлото й и продължи напред, докато не стигна устните.

Тя отпусна глава и отвори устни, когато езикът му нежно поиска да влезе. После затвори очи. Беше твърде заета с желанието да си обясни безбройните усещания, които я обземаха и затова не можа да отвърне на целувката му. Даниъл вдигна глава и се вгледа в унесеното й лице. Устните й още бяха полуотворени, сякаш очакваше нещо. Той потупа с пръст чипото й носле и Хенриета отвори очи.

— Беше съвсем различно отколкото с Уил.

— Това комплимент ли беше, елфичке? — Черните очи блестяха, повече от удоволствие отколкото от страст. Той не очакваше страст. Беше я изживял с Нан и не вярваше това да се повтори, най-малко с това странно, необуздано същество. Да, тя беше понякога същинско непослушно момиченце, друг път лекомислена и смела, а след това отново предпазлива млада жена, — но винаги ясна и честна във всички постъпки, пряма и откровена в отношението си към света.

— Спокойно си легни — каза й той тихо и погали нежно с върха на пръстите ръцете й. Кожата й леко настръхна при тази необичайна милувка.

Хенриета усети студения въздух върху голата си кожа, когато Даниъл й свали внимателно нощницата презглава. Като гореща вълна се плъзна погледът му по тялото й, легнало така кротко и голо.

Имаше великолепно стройно тяло, с тесни бедра и дълги крака, с нежна бяла кожа, момичешко, но вече и съблазнително женствено.

Даниъл я целуна по корема, заблиза с език пъпчето и усети как кожата й става влажна, покрива се с лека пот. Хенриета ту сякаш искаше да устои на тези нежни докосвания, ту се отдаваше на дивата възбуда, обзела чувствата й.

— Ти си много красива, Хенриета — каза Даниъл и я погледна дълбоко в очите, докато разтваряше внимателно бедрата й.

Тя се противопостави на натиска на ръката му, която разтваряше широко бедрата й и поклати глава в яростно отрицание, но не можеше да намери думи. Но сър Даниъл не се остави да бъде заблуден и продължи да се запознава с тялото й. С хълцаща въздишка тя се предаде и се остави да бъде увлечена от чудесното изживяване, за което винаги си бе мислила, че е срамно, но това сега вече не я интересуваше.

Сега и Даниъл си свали дрехите и горещината на кожата му накара Хенриета да потрепери от близостта на неговото тяло. Тя вдишваше дълбоко мириса му на мъж, усети как космите по гърдите му галят леко гърдите и, усети и леко туптене между бедрата си. Даниъл взе възглавницата и я подложи под гърба на Хенриета, за да може тя по-лесно да го приеме.

Хенриета прехапа силно устни, а тялото й сякаш се бранеше от чужденеца, който искаше да я обладае. Очите на Даниъл бяха широко отворени, сякаш се взираха в някакъв друг свят, докато проникваше в нея, без да обръща внимание на съпротивата й. После той видя уплашеното й лице, издаващо безкрайното й смущение от това нахлуване в най-интимната й същност, затова се наведе, целуна я по клепачите, измърмори успокояващи думи.

Беше забравил за миг колко е млада и неопитна, защото се бе насладил отново на удоволствието на притежава жена. От четири години живееше във въздържание, сякаш то можеше да изкупи вината, която носеше за смъртта на Нан. А току-що бе разбрал колко голяма е била жертвата му. Сега от него се изискваше безкрайно самообладание, цялото му изкуство, докато девойчето, което допреда малко бе лежало под него, се отпусна, а след това издаде с кратки звуци изненадата и удоволствието си.

Даниъл се оттегли миг преди собственото му желание да стигне връхната си точка, а Хенриета, която едва започваше да събира опит, нищо не разбра. Тя лежеше и усещаше странна слабост, но си бе дала сметка само за тежестта на тялото му, легнало върху нея, а после и за самото му тяло, за неговото физическо присъствие в цялата му чувствена реалност, която отначало толкова я беше ужасила с непобедимата си сила.

После Даниъл се отърколи встрани, опря се на лакти и целуна Хенриета по челото. Тя се усмихна с треперещи устни, но не каза нищо, защото не й хрумна нищо подходящо. Странен свян я обзе изведнъж, сякаш мъжът, за когото се омъжи днес, въпреки интимността на последния час, й беше станал отново чужд. Всъщност никога не беше възприемала Даниъл Дръмънд като чужд човек, още от първата им среща, тогава, на бойното поле край Престън. Всичко това беше странно и объркващо.

Даниъл видя безпомощния израз на лицето й и реши, че сънят ще е най-доброто лекарство. Той прегърна Хенриета, тя се сгуши на гърдите му и веднага заспа.

Хенриета се събуди някъде посред нощ. В първия миг не разбра къде е, а голотата й я учуди не по-малко от присъствието на мъж в нейното легло. Тялото леко я наболяваше. Тя поопипа наоколо си и споменът се върна. Завъртя бавно тежкия златен пръстен на пръста си. Беше пръстенът с печат на Даниъл, единственият подарък, който можеше да й направи при тази забързана сватба. Баща й си беше тръгнал веднага след бракосъчетанието, без дори да изпие поне чаша вино за здравето на младоженците, а утре и Уил щеше да я изостави, и тя трябваше да започне, тъй да се каже гола и без пукнат грош, новия си живот — гола, каквато беше сега.

Кент… никога не беше ходила в Кент. Наричаха тази област градината на Англия. Овощни градини, мек пейзаж… и две малки момиченца… момиченца без майка, които трябваше да имат отсега мащеха.

Какви ли са момиченцата на Даниъл? Дали ще посрещнат мащехата със страх или враждебно? Даниъл дали е строг баща? Не, сигурно беше любвеобилен татко. Но как можеше да бъде майка на двете деца, след като тя самата никога не бе имала майка?

И как можеше да стане добра съпруга? Тя сложи внимателно ръка на топлия гръб до себе си и изпита удоволствие от допира, сякаш това беше добър отговор на всичките й въпроси. Притисна се отново към него и топлината и равномерното му дишане бързо я приспаха.

 

Вече се развиделяваше, когато Даниъл се събуди с мрачни мисли. Войната свърши, но бъдещето се очертаваше твърде неприветливо за един роялист, особено като имаше предвид, че беше поел задължение за 500 фунта. Шест месеца беше отсъствал от дома си и не знаеше какво е могло да се случи през това време там. Междувременно беше видял много изсечени овощни градини, изгорени ниви, унищожени реколти и къщи съборени при наказателните удари на привържениците на парламента.

Той се обърна и се загледа в спящата до себе си. Господи, какво направи? Не само си бе купил срещу голяма сума бедна съпруга, но се бе обвързал и с едно странно, непредвидимо същество, на което първите седем години липсваха напълно. Щеше ли да е достатъчно търпелив, за да я остави да порасне по неин си начин?

Хенриета отвори очи, сякаш усетила изпитателния поглед на Даниъл и забеляза мрачния израз на лицето му.

— Изглеждаш толкова нещастен. Какво те тревожи? — Тя докосна с връхчетата на пръстите бузите му и тази сдържана нежност го учуди.

— Не съм нещастен — отговори той, — само нямам търпение да се прибера вкъщи. Толкова дълго ме нямаше.

Тя кимна и се изправи.

— В такъв случай трябва да станем и да потеглим. — Тя скочи решително от леглото и потрепери от утринния хлад. — Ох, забравих, че съм гола. — Тя му се усмихна лъчезарно, което не можеше да се изтълкува всъщност иначе освен като недвусмислена покана. Даниъл отново се учуди и се запита дали възбуждащото сладострастие в държанието й е съзнателно. Но споменът за срамежливото, уплашено момиче от вчерашната вечер го накара да отпъди тази мисъл.

— Да — каза той, — трябва да станем от леглото. Днес ни предстои дълъг път.

Хенриета се нацупи.

— Да, но аз после цяла седмица няма да мога да седна.

Даниъл се засмя и си сложи ризата.

— През последните седмици ти беше всеки ден на седлото и би трябвало да си се калила.

— Да де, и цялата съм в мазоли.

— О, не бих казал. — Даниъл се обърна, прокара нежно ръка по бедрата и по чудесните й закръглености. — Не виждам никакви мазоли.

Хенриета се поизчерви и му се усмихна през рамо.

— Мисля, че бързаме, нали?

За миг Даниъл си пожела да не беше така, но после плесна леко Хенриета по дупето.

— Да, наистина. Побързай, а пък аз ще поръчам в това време закуската. — Той напъха ризата в панталона и изчезна.

Хенриета го последва с поглед, смръщила чело. Защо се усещаше така странно разочарована? Може би защото е гладна? Облече бързо роклята за езда от тъмнозелено сукно и си сплете косата.

Двамата мъже вече бяха на масата. Уил си отряза парче шунка, измърмори някакъв поздрав, но избягваше да поглежда към Хенриета. Дали е толкова смутен, защото знае какво се е случило в спалнята ни? — помисли си Хенриета.

— Добро утро, Уил — отговори му тя любезно. — Май че умирам от глад.

— Какво да ти подам, елфичке? — Даниъл посегна към ножа. — Печено или шунка?

— Шунка — отговори тя бързо и установи, че харесва това галено име, всеки случай повече от „дете“.

Уил побутна към нея чинията с яйцата, хвърли й все пак питащ и пренебрежителен поглед, на който тя отвърна с присъщата си откровеност.

— Бира ли ще пиеш, Хенриета или горещ шоколад?

— Шоколад, ако може. — Тя пое платото с шунката, която Даниъл й беше нарязал, напълни си чашата с тъмната, ароматна напитка. — Ще си тръгнеш ли още днес за Уитли, Уил?

— Да — отговори той, — но преди това бих искал да поразгледам Лондон.

— Защо не придружиш Уил? На мен ми се налага да отида до канцеларията на Олдързгейт да взема пропуските ни.

— Ще има ли спънки?

Даниъл поклати глава.

— Всеки мъж има право да се върне у дома си, без да му правят спънки. Мога да обясня престоя си в Лондон с делови ангажименти. Никой няма да ни заподозре, че идваме от Престън.

— Ако разрешите, сър Даниъл — подхвана смело Уил — но ще ви бъда много признателен, ако пресметнете какво ви дължа. Баща ми веднага ще ви върне парите.

Даниъл кимна сериозно.

— Оставете ми адреса си и аз ще пиша на баща ви.

Когато остана насаме с Хенриета, Уил я попита:

— Мислиш ли, че ще го направи?

Хенриета сви рамене.

— Кажи на баща си той да му пише, може би Даниъл ще предпочете да стане така.

Начинът, по който тя най-непринудено нарече сър Даниъл Дръмънд на малко име, след като досега се бе обръщала към него само на „вие“, сякаш отдалечи двамата приятели от детинство, сякаш Хенриета беше престъпила праг, който вече спираше Уил.

 

По обед, след като Уил и Хенриета бяха пообиколили Лондон, се стигна и до голямото сбогуване, защото пътищата за Оксфорд и за Кент водеха в противоположни посоки.

— Ела ни някой ден на гости, Уил — Даниъл сложи ръка на рамото на младежа. — И не само за да видиш Хенриета усмихна се той. — Ще липсваш и на мен. Имаш постоянна покана за Глийб Парк. Идвай, когато пожелаеш.

Уил вдигна ръка за сбогом, после обърна коня и препусна надолу по улицата. Хенриета въздъхна тихичко и го изпрати с тъжен поглед. После си избърса очите, издуха си носа и вдигна глава. За нея започваше нов живот, а унилото настроение нямаше да направи нещата по-лесни. Ех, добре щеше да е, ако Уил се беше оженил за нея, защото беше най-добрият й приятел и защото се чувстваше винаги добре с него… освен това той нямаше вече две деца.

— Мислиш ли, че децата ти ще ме обикнат? — Хенриета не можа да се сдържи да не зададе този въпрос.

— Разбира се — отговори Даниъл и й помогна да яхне коня. — Та ти си много мило момиче.

Комплиментът някак не беше достатъчен, за да уталожи тревогата на Хенриета по време на продължителната езда, а когато стигнаха до буйната зеленина на графство Кент, тя стана необичайно мълчалива.

Даниъл не забеляза промяната, изцяло погълнат от това да открива следите от войната, толкова явни в някои големи имения: наполовина ожънати ниви, презрели, наядени от оси плодове по дърветата или по земята — недостигаше работна ръка.

В какво ли състояние ще намери своето имение, собственост на семейство Дръмънд още от времето на Хенри Тюдор? Даниъл беше свикнал да живее безгрижно и напълно задоволен, но сега своеволието на парламента можеше да го докара до просешка тояга. Тези мрачни мисли не подхождаха за поддържане на разговор и Хенриета бе предоставена на собствените си мисли, освен това и на глада и растящата умора.

Слънцето току-що бе залязло, когато Даниъл се обърна към спътничката си.

— Ще прекараме нощта в дома на сестра ми. Остават не повече от двайсет минути — усмихна се разсеяно той. — У Франсис готвят добре и тя ще ни посрещне с радост.

— Дори неочакваната ти съпруга? — попита унило Хенриета. Даниъл никога не й беше споменавал за сестра си.

— Естествено. Тя е омъжена за сър Джеймс Еликът от Епикът Парк.

— По-голяма ли е от теб?

— Да, приблизително тринайсет месеца — отговори Даниъл, — освен това, за нейно огромно съжаление, е бездетна. Ей там! — посочи той с камшика един хълм, на който се издигаше голяма къща с чудесна архитектура. — Ще свием по първия страничен път и ще стигнем точно за вечеря.

Даниъл изпитваше огромно облекчение при мисълта, че само след малко ще се осведоми по-подробно за състоянието на имението си, за което Франсис и Джеймс бяха поели грижите по време на отсъствието му. Той пришпори коня и препусна към върха на хълма. Едва успя да се спеши и пътната врата се отвори, чу се радостен вик, шумоленето на рокли и Даниъл изчезна в бурна прегръдка.

— О, Даниъл, просто не мога да повярвам, че отново си тук! Лейди Франсис Еликът стискаше ръцете му и внимателно го оглеждаше. — Отървал си се здрав и читав?

— Да — отговори той. — И… вкъщи всичко наред ли е? — Гласът му беше станал дрезгав от загриженост, но Франсис веднага кимна.

— Успокой се, всичко си върви по реда. Момичетата са добре, госпожа Киърсот си е все така отчаяна от поведението им, къщата и земите останаха досега извън вниманието на парламента.

Напрежението изчезна от лицето на Даниъл. С известно чувство за вина си спомни за Хенриета, която продължаваше да седи, смутена и притеснена, на коня.

— О, Хари, извини ме! — Даниъл се приближи бързо към нея, вдигна я от седлото. — Франсис, позволи ми да ти представя съпругата си. Хенриета, това е моята сестра Франсис, за която съм ти говорил.

— Добър вечер, мадам. — Хенриета направи реверанс пред високата млада жена с мил поглед. Лейди Еликът носеше елегантна рокля от сива коприна на цветя, украсена на корсажа със сребриста дантела, тя излъчваше добруване, непознато за Хенриета и което би било посрещнато с неприязън от всеки пуританин.

Франсис се справи с достойна за възхищение бързина със смайването си. Тя прегърна усмихната Хенриета.

— Би трябвало да се разсърдя на брат си, задето ви е говорил за мен, но е запазил за себе си една толкова очарователна тайна. Бъдете добре дошла, скъпа, в този дом и в семейство Дръмънд.

В гласа на сестрата на Даниъл се долавяше същата веселост, каквато и в неговия глас и Хенриета сякаш разцъфтя след това сърдечно приветствие и забрави тревогите си. От лицето й изчезна уплашеният, напрегнат израз, очите й заблестяха и тя отвърна с приветлива усмивка:

— Много сте мила, мадам.

— Името ми е Франсис, скъпа. А сега влизайте. След тази продължителна езда сигурно сте капнали от умора.

— Повече гладни, отколкото уморени — призна си Хенриета, когато влязоха в осветена от свещи зала с под от червени каменни плочи. Стените бяха целите в богата ламперия. — От закуската мина цяла вечност.

— Даниъл, ти наистина ли не си дал на обед това дете? — възкликна Франсис, както викаше през рамо на една слугиня: — Джанет, донеси в трапезарията от заешкия пастет и една кана южно вино с подправки… а да, и от кекса със сирене. И побързай.

В камината в трапезарията пращеше весел огън и Хенриета свали с въздишка на облекчение ръкавиците за езда. После се огледа внимателно. Тъмният блясък на медните съдове и лъскавината на тежкото сребро говореха за богатска къща, а бързината, с която сложиха масата и поднесоха вечерята, за добре ръководено домакинство.

Даниъл опита виното като познавач.

— Радвам се, че пътуването най-сетне свърши.

— Аз също — добави Хенриета, след като опита късче заешки пастет. — Беше трудно пътешествие от Престън чак до тук.

Франсис сякаш замръзна.

— Били сте в Престън?

— О, да — потвърди любезно Хенриета. — Даниъл ме намери на бойното поле. — Тя помоли за парче от печеното. — Бях ранена, прободена от пика.

Лейди Еликът впери невярващ поглед в брат си, който вдигна виновно рамене.

— Това е много дълга история, Франсис.

— Мога много добре да си я представя — заяви сестра му с многозначителен подтекст. — Вие от Севера ли сте, Хенриета?

— Не, от Оксфордшир. — Хенриета не успя докрай да потисне прозявката си. — Отидох в Престън с Уил. Всъщност искахме да се оженим, но Уил смяташе, че е още прекалено млад.

— Хари, трябва да разкажем историята от самото й начало, ако не искаме съвсем да объркаме Франсис. — Даниъл се колебаеше между удоволствието от наивния разказ на Хенриета и нежеланието да разкрие на сестра си цялата невероятна истина, която тя едва ли щеше да одобри.

— Това може и да почака — заяви решително лейди Еликът, защото предпочете да изслуша най-напред брат си насаме. — Хенриета изглежда ужасно уморена. Елате, ще ви покажа стаята.

Хенриета хвърли на Даниъл питащ поглед.

— Хайде иди да си легнеш, детенце. Трябва да обсъдя някои неща с Франсис.

— Да, разбира се. — Хенриета се надигна малко сковано. Чувстваше се отпратена като малко дете, но гордостта й не позволи да покаже, че е уязвена.

Лейди Еликът я придружи до една приветлива ъглова стая, където в камината гореше силен огън.

— А сега ти пожелавам да спиш сладко под нашия покрив.

Хенриета се обърна към нея и въпреки притеснението успя да й се усмихне.

— Още веднъж ви благодаря за милото посрещане.

— Голяма радост е да можеш да поздравиш с добре дошла снаха си — каза сърдечно Франсис.

— А дали… Хенриета прехапа устна. — Дали и децата на Даниъл ще ми се зарадват?

— О, милостиви боже, разбира се! — възкликна лейди Еликът. — Ще са безкрайно щастливи, обещавам ви го. Малко са дивички, нали растат без майка, но са много мили.

— Аз много ще ги обичам, ако ми позволят — изрече бавно Хенриета.

— Не се съмнявам. — Франсис хвана с две ръце лицето на Хенриета и я целуна по челото. — Приятни сънища. Утре заран всички грижи ще са изчезнали.

Тя излезе от стаята и Хенриета остана сама. Не можеше да преодолее толкова лесно потиснатостта си заради начина, по който я бяха изключили от разговора в трапезарията. Беше решила, че като омъжена жена няма да я отпращат да си легне, сякаш е уморено дете, докато възрастните си остават заедно, за да си приказват. Ако Даниъл поне й го беше казал някак по-иначе, като на равноправна, веднага щеше да прояви разбиране, че след толкова дълго отсъствие иска да остане насаме със сестра си. А той се държеше с нея така, сякаш предишната нощ изобщо не я беше имало. Това съвсем не я насърчаваше да посрещне с доверие новия си живот.

Долу в трапезарията Франсис седна на масата срещу брат си и заповяда:

— А сега ми разкажи всичко, Даниъл.

И Даниъл й разказа съвсем честно всичко. Когато свърши, настъпи продължителна тишина. После Франсис предпазливо попита:

— Ти си луд и добре го съзнаваш, нали? Да поемеш такъв дълг, след като по всяка вероятност като привърженик на краля ще трябва да платиш огромна парична глоба.

— Просто не можех да постъпя иначе, Франсис. Не можех да я оставя на онова чудовище, дори ако вече не бях й обещал, че няма да допусна нещо лошо да й се случи.

Сестра му го изгледа изпитателно.

— Сигурно няма да почнеш да ме убеждаваш, че е било брак по любов, нали?

Даниъл поклати виновно глава.

— Изобщо не си представям, че ще мога да обичам някога друга освен Нан. Но тя ми е много мила, а и не е по-млада отколкото беше ти, когато се омъжи. Надявам се, че Лизи и Нан ще намерят в нея, ако не майка, то поне по-голяма сестра, което ще е от същата полза за тях.

Аргументите са убедителни за постъпката на един вдовец, каза си Франсис, но да се ожени за момиче, донесло само дългове, това, при сегашното положение на Даниъл, беше вече наистина лекомислено и непонятно, щом не е било продиктувано от страстна любов.

— Ти най-добре си знаеш — каза му само. — Джеймс ще ти съобщи всичко, което знае за комисарите в нашия край. Не изглежда да са много недостъпни. Ще можеш навярно да се споразумееш с тях за глобата.

— Може би — сви той рамене. — Но, ако се наложи, ще трябва да продам Бартън Копс.

— Татко ще се обърне в гроба, ако продадем макар и късче от нашите земи.

— Какъв друг изход ми остава?

— Никакъв — въздъхна Франсис. — Но едно е да си уредиш с тези пари глобата, а съвсем друго да платиш дълг, който всъщност… — Тя млъкна, защото на лицето на брат й се появи предупреждаващият израз, който тя така добре познаваше.

Даниъл стана от стола.

— Отивам да си легна. Искам утре да тръгнем още рано сутринта.

— Добре. — Франсис го изпрати до стълбището. — Радвам се на щастливото ти завръщане, Даниъл. Въпреки всичко мога само да благодаря на бога, че тази ужасна война най-сетне свърши.

— Страната е уморена от междуособици. Трябва да помислим как да уредим живота си дори под игото на парламента.

— Чух, че кралят щял да бъде изправен на съд. Какво се чува за това в Лондон?

Даниъл стана мрачен.

— Би било предателство и въпиющо престъпление.

— Може да са само приказки. — Франсис целуна брат си. — Е, до утре.

Даниъл изкачи стълбата и влезе тихо в спалнята. Завесите на леглото бяха дръпнати, дървата в камината догаряха. Той хвърли предпазливо поглед към леглото. Хенриета представляваше нещо мъничко и присвито в единия му край, само червеникавата й коса се беше разпиляла нашироко върху възглавницата. Тя не помръдна и когато той се пъхна под завивката, макар да му се стори, че се е събудила. Но Даниъл беше капнал и потиснат от разговора с Франсис, от спомена за Нан, с която толкова често бе идвал в Еликът Парк. Той се обърна встрани, по-надалеч от неподвижната фигурка и веднага заспа.

Хенриета издиша тихичко въздуха, който беше затаила в очакване на близост и докосване. Ако Даниъл я беше прегърнал както съпруг прегръща жена си, нямаше да се почувства толкова изоставена и уплашена. Заспа след доста време с мокри от сълзите бузи и тъжна самота в сърцето.