Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (17)

17

Дори лунен лъч не прорязваше тъмнината, когато френската рибарска лодка се удари леко в пясъчния бряг на заливче в Южна Англия. Шестимата пътници слязоха безшумно на сушата. Само лек шепот прекъсна непрестанния ритмичен плисък на вълните.

— Влязла ми е вода в обувката! — Жалният възглас накара всички на трепнат.

— Тихо, Лизи! — Въпреки че беше прошепната, заповедта беше не по-малко строга. Даниъл вдигна детето и го пренесе на сухия пясък. — Хари, потърси с децата подслон в някоя пещера, докато разтоварим с Уил багажа.

Хенриета хвана двете момиченца за ръка.

— Ела, Джулия! — Приятелката я последва, уморена и натежала.

На завет в пещерата, Хенриета изу мокрите обувки на малките.

— Като донесе татко ти вашия багаж, ще ви обуя сухи обувки.

— Студено е, — изхлипа Нан — и ме е страх.

Хенриета прегърна момиченцето, за да го успокои.

— Няма от какво да се боиш. — Но всички знаеха, че не е така.

 

— Ето, това е всичко. — Даниъл стовари торбите на пясъка. — Рибарят иска веднага да поеме обратно.

— Питам се само в кой вързоп са дрехите на децата — запита се Хенриета, загледана в кожените торби. — Лизи трябва да сложи сухи чорапи, иначе ще настине.

— Искам да си идем у дома — отново изхлипа Нан. — Тук е студено и тъмно, и аз съм уморена.

— Защо не можехме да останем с госпожа Киърсот в Хага? — измърмори Лизи. Като всички уплашени и сънени деца, пак беше забравила с какво въодушевление посрещна новината, че и тя може да отпътува с възрастните. Сега седеше умърлушена на пясъка и си дърпаше чорапите.

— Тогава би ти се наложило да ходиш с госпожа Киърсот по два пъти на ден на църква — закачи я Хенриета. — Хайде, бъди добро дете. Още малко и ще си легнеш в креватчето.

— Стига посланието ми да е успяло да намери Том — каза Даниъл, загледан загрижено в тъмнината.

— Аз ще се кача на скалите — предложи Уил. — Може пък да го видя от там.

— Внимавай, Уил — гласът на Джулия леко трепереше и тя беше притиснала ръка към сърцето си.

Съпругът й нежно я целуна.

— Да, много, много ще внимавам — каза само той и изчезна в посока на скалите.

Даниъл отвори една бутилка и я подаде на Джулия.

— Отпийте една глътка. Ще ви стопли отвътре. — Джулия отпи малко от шишето и го подаде на Хенриета. Но тя поклати глава.

— Не, по-добре да не пия, може пак да ми прилошее.

Даниъл се мъчеше да скрие тревогата си. Нежното мъничко същество, което тя носеше в утробата си още не проявяваше признаци на живот, но бременността вече създаваше на Хенриета доста неприятности и докато прекосяваха канала с олюляващата се малката лодка, се бе чувствала много зле. Големите й очи бяха хлътнали дълбоко, обградени от тъмни сенки. Въпреки това се държеше храбро и бодрият й глас не издаваше колко изтощена е всъщност.

Хенриета седеше до двете момиченца и им показваше мидите, които намираха на пясъка на слабата лунна светлина, сякаш всичко беше най-обикновен излет, а тя предава преспокойно на децата познанията си за природата.

— О, сър Даниъл! Благодаря на бога, че пристигнахте живи и здрави!

Чул познания дрезгав глас, Даниъл се обърна с въздишка на облекчение.

— Том! Трудно ми е да ти кажа, колко се радвам да те видя. Значи посланието ми все пак те е намерило?

— Да, получих го преди два дена, а господин Уил се озова горе на скалите в същия миг, в който и аз — прошепна Том и хвана ръката на Даниъл. Погледна към събралата се групичка. — Ей, момиченца, какво сте се оклюмали. — Той ги потупа по бузките, като човек, прекарал с тях целия си живот.

— Премръзнали са и са капнали, Том — каза Хенриета.

Том спря върху лейди Дръмънд дълъг, внимателен поглед.

— То и вие не изглеждате много добре — измърмори той навъсено.

Хенриета се усмихна. Трябваше да мине доста време, докато Том приеме брака на Даниъл с това своеволно момиченце.

— Още не познаваш госпожа Озбърт, Том — каза тя и побутна Джулия напред.

Том наведе глава за поздрав.

— Както гледам, през последните няколко месеца всички са били доста енергични.

Джулия се изчерви, но останалите трима възрастни, свикнали с прямотата на Том, тихичко се засмяха.

— А сега да побързаме да се махнем оттук, Том — прошепна Даниъл. — Очаква ли ни някъде кола?

— Да. — Том сложи Нан на раменете си, грабна две кожени торби и пое към тясната пътека между пещерите.

Даниъл сложи Лизи на гръб, взе и своята част от багажа. Уил грабна останалото и подаде ръка на Джулия. Хенриета си запретна полите и се закатери пъргаво по стръмната пътека. Даниъл се подсмихна. В четвъртия месец, уморена и капнала след повръщането, справяше се все пак и без ничия помощ.

Каруцата с два коня стоеше в сянката на къпиновия плет.

— Чифликът е само на две мили от тук — измърмори Том. — Аз ще водя конете.

И в тъмното животните се движеха сигурно по тесния коловоз, въпреки че след горещото лято земята беше напукана, корава и суха. Слаба светлина замъждука в далечината и конете, в очакване на храна и сушина, сякаш ускориха крачка.

Хенриета седеше на дъното на колата, опряла гръб в дървените ритли. Нан спеше в скута й, Лизи се беше облегнала на рамото й.

— Наближаваме ли? — прошепна отмаляло Джулия. — Така ужасно друса.

— О, да — съгласи се Хенриета и се опита да смени позата, без да събуди децата. — Мисля, че е ей там, пред нас. Тя надникна през процепите. — Даниъл?

Той приближи веднага.

— Искаш да ми кажеш нещо, миличко?

— Не. — Тя поклати глава. — Още много път ли има?

— Светлинката ей там. Зле ли те раздруса?

Хенриета направи гримаса.

— Ти си по-добре, ти се разхождаш.

Това беше неговата Хари — нищо не можеше да я сломи. Своеволна, готова за кавги, понякога безразсъдна, но винаги смела и безкрайно привлекателна. Той отметна, засмян, кичур коса от челото й.

— Още малко и сме там.

Колибата беше с пръстен под. Прозорчетата бяха без стъкла. Но имаше одеяла, огън, а над него котле със зеленчукова чорба. Децата почти не се размърдаха, когато ги завиха с одеялата и заспаха направо на пода като в легло с балдахин.

— Яж, Хари. — Даниъл напълни една паница с чорба. Трябва ти нещо топло. — Спокойно, но енергично настоя тя да хапне нещо. — По време на пътуването не можа да задържиш нищо.

Хенриета потръпна при спомена.

— Стомахът още ме боли, а гърлото ми пламти. Мисля, че изобщо не мога да преглъщам.

— Но трябва. — Той седна до нея, потопи лъжица в супата и я поднесе към устните й. — Хайде, не ме карай да ти се разсърдя, скъпа.

Хенриета преглътна покорно и усети как топлата супа мина благотворно през гърлото й, стопли й стомаха. Даниъл се зарадва, че тя хвана сама лъжицата и скоро изпразни паничката.

— Така, а сега можеш да легнеш да спиш.

Хенриета се остави покорно да я увият в одеяло.

— А ти няма ли да поспиш? — измърмори тя до устните му, когато той се наведе да я целуне. — Толкова ми е самотно сама под одеялото.

— След малко, но трябва преди това да обсъдя с Том плана за утре.

Хенриета спеше дълбоко, когато Даниъл си легна до нея. Той я прегърна покровителствено и усети колко крехко е малкото й телце. Щеше ли да намери тя сили да посрещне онова, което я очакваше? Толкова често си бе задавал вече този въпрос и не бе намирал отговор. Но този въпрос трябваше да си постави в сегашните времена всеки, защото решителната битка беше започнала.

В отговор на коронясването на краля в Скоун Кромуел беше опустошил шотландските равнини и бе напреднал към Пърт, за да откъсне при Стърлинг кралската армията от нейните подкрепления. През пролетта и лятото хора верни на краля бяха стигнали тайно до шотландските брегове и сега бяха на път да се съединят с армията на Чарлз. Даниъл изчака в Хага, докато не получи известие, че младият крал е преминал начело на войските си границата с Англия и сега напредва в южна посока. Още на другата заран Даниъл и Уил щяха да потеглят, за да се присъединят към него. Тогава техните жени и деца трябваше да се справят сами, докато всичко отмине.

Тези мисли го държаха буден почти до разсъмване и още при първите слънчеви лъчи той вече беше на крака. Отдръпна се внимателно от Хенриета, стана, отиде до вратата и пое дълбоко английския въздух със силния му аромат на море и сол. Това беше неговата страна и каквото и да станеше, той не беше способен да издържи цял живот в заточение. Сега искаше да се сражава още веднъж за своя крал и, ако е казал господ, после да се върне у дома си, независимо от това дали страната ще пъшка под игото на парламента или ще може да диша свободно, защото кралят отново държи скиптъра си.

— За какво мислиш?

Гласът на Хенриета го откъсна от мислите му. Тя стоеше зад него и търкаше сънените си очи.

— Тежки размисли?

— Е да. — Той я прегърна през рамо и я привлече към себе си. — Как се чувстваш днес?

— Добре. Само леко ми се повдига.

— Нормално.

— Сигурно. — Хенриета вдигна леко рамене. — Само дето е малко неприятно.

— До довечера ще сте в Глийб Парк. Там ще можеш да се настаниш удобно и да си починеш.

— Да — беше всичко, което Хенриета му каза в отговор.

Даниъл усети първото, вече толкова добре познато, тревожно предчувствие.

— Хенриета, нали ти обясних съвсем точно какво трябва да направиш, нали?

— Да — отговори тя.

— Би ли го повторила, моля те — накара я той, загрижено. — Искам да съм сигурен, че си ме разбрала правилно.

— Отиваме с Джулия и децата в Глийб Парк. Джулия ще роди там някъде през двете идни седмици. При всяко затруднение ще моля Франсис за помощ. На път за военния лагер на краля Уил ще се отбие при родителите си, ще им съобщи за женитбата си и за предстоящото раждане. След което госпожа Озбърн ще потегли, разбира се, час по-скоро за Глийб Парк. Децата и аз ще останем там, защото ще можем да получаваме по всяко време новини за хода на войната. — Хенриета си изпя тихичко урока, без да се запъва.

— Точно така. И няма да се отклоняваш нито на йота от моите указания, нали ме разбра?

— Много добре — отговори тя със същия равен тон. — А сега не е ли време да събудим децата? Колкото по-рано потеглим, толкова по-добре.

Даниъл можеше само да се съгласи с нея, но чувството за тревога не го изоставяше. Хенриета беше мила и спокойна, когато вързаха отново торбите и ги натовариха на каруцата.

— Нали знаеш пътя? — попита загрижено Даниъл. Джулия и Уил никакви не се виждаха. Навярно се разделяха някъде насаме. Двете момиченца вече седяха със сериозни личица на раздрънканата каруца. Разбираха значението на това сбогуване и сякаш предчувстваха бъдещите събития. Том, който щеше да тръгне със сър Даниъл и с Уил, оправяше такъмите на впрегатните коне.

— Ще поема по шосето за Ешфорд, а после за Хедкорн обясни спокойно Хенриета. — От там ще продължа вече по коларския път. — Изведнъж се засмя с предишната си лукава усмивка. — Съмняваш ли се в мен, Даниъл? Има си и предимства да минаваш за малко шантава, после хората не са чак толкова потресени от неочакваните ти приключения.

Даниъл пое с две ръце лицето й, целуна жена си продължително и много нежно, пое аромата й, усети под пръстите си мекотата на брадичката и бузите й. Кога ли щеше да я прегръща отново така? Но този въпрос не биваше да си задава.

— Обичам те, елфичке — прошепна той. Ръцете му галеха лицето й, раменете, бедрата. А после, с решително движение, той вдигна Хенриета и я сложи на каруцата.

— Ще пазиш добре и себе, и нашето дете, нали? — каза Даниъл и й подаде юздите.

— Ще пазя всички. Не се тревожи.

— Имам ти доверие. — Даниъл се обърна към децата, които се вкопчиха в него. Беше му толкова тежко от това болезнено сбогуване.

Уил беше пребледнял като платно, докато помагаше на разплаканата Джулия да се качи в каруцата.

— Грижи се за нея, Хари — помоли той настойчиво. — Просто не зная как ще го понеса…

— Естествено — каза старата му приятелка и го погали по бузата. — Но и ти се пази. — След това, без нито дума повече и без да се обръща, тя дръпна юздите, изцъка с език и потегли с каруцата по тесния път.

Даниъл гледаше подире й, докато тя не се скри зад един завой. Неговата малка Хари беше понесла на гърба си огромен товар от отговорности. Но за него нямаше друг изход, а и тя го бе поела без да мърмори, беше се превърнала в осъзнала дълга си млада жена. Онова мило детенце, което все забъркваше някоя каша, когато се заловеше да помогне да близките си, сякаш беше изчезнало. Изпълнен с тъга от раздялата и неизвестното бъдеще, той прокара ръка пред очите си, преди да яхне коня и да потегли.

 

Вече се свечеряваше, когато Хенриета мина между двете каменни колони на входа за Глийб Парк. Веднага си спомни за първото си пристигане тук, за радостта на децата, че баща им се е върнал от война… Щеше ли да има ново радостно завръщане?

— Още малко и сме си у дома — каза тя весело на Нан, седнала до нея на капрата.

— Не виждам пушек. — Лизи проследи с поглед алеята от входа до къщата, чиито червени керемиди блестяха на слънцето. — Обикновено в кухнята винаги гори огън.

Хенриета усети тревога. Нещо не беше наред. Навсякъде личеше запустялост. По алеята беше избуял буренак, чемширеният плет не беше подкастрен. Преди да тръгнат за Хага, всичко беше в пълен ред. През тези две и половина години на тяхното отсъствие къщата и дворът бяха явно много занемарени. И къде ли е управителят господин Херълд?

Хенриета спря каруцата пред входната врата, скочи от капрата, свали децата, после помогна и на Джулия да слезе. Децата се затичаха към вратата и Лизи я заудря силно с големия месингов чук. Отвори им старица с чорлава побеляла коса, мръсна престилка и раздърпана рокля.

— Но това е старата Джени — измърмори Хенриета. — Та тя всъщност още преди три години се оттегли на почивка. — Тя побутна старата настрана. — Къде е Сюзън Джейтс?

— Ами… госпожо… тя е при болната си сестра — отговори старата, сепната от заповедническото държане на господарката си.

— А кой изобщо е още тук? — Хенриета влезе в антрето и видя ужасена дебелия слой прах, помътнялата дъбова ламперия и мръсния каменен под. Какво ли щеше да каже Даниъл, ако можеше да види любимия си роден дом в такова състояние?

— Само аз и старият Джейк — измърмори бабичката. — То и защо ли да има някой тук, след като семейството замина и никой не знае, дали изобщо ще се върне някой ден?

Сега на Хенриета всичко й стана ясно. Приходите от имотите бяха предостатъчни, за да се поддържа всичко в ред и да се изплащат заплатите на ратаите и слугите. Но след като котката вече не е в къщата, мишките са почнали да танцуват по масите.

— Къде е господин Херълд? — извика тя на старицата.

Управителят отговаряше за всичко, защото той заместваше Даниъл през време на неговото отсъствие.

Лизи, Нан и Джулия гледаха смаяни тази напълно преобразена Хенриета, която обикаляше запъхтяна къщата и двора, изливаше с блеснали от гняв очи и висок глас недоволството си. Когато чу най-сетне, че управителят е от шест седмици на легло, болен от подагра, тя се обърна към децата.

— Тичайте до дома на господин Херълд и му кажете, че сме пристигнали и че искам да дойде веднага.

Децата хукнаха и Джулия се отпусна без сили на един перваз.

— Извини ме, Хари, толкова бих искала да ти помогна. Може би след като си поотпочина малко…

— Дума да не става, ти веднага ще си легнеш. — Хенриета извика старата Джени. — Свикай хората и оправете всичко. Не ме интересува как ще го направиш, но искам огън в кухнята, искам докато се стъмни леглата да са оправени, подът на антрето лъснат, лампериите полирани.

— За бога, Хари — каза със страхопочитание Джулия, когато старата изчезна, мърморейки, — ама ти направо им всяваш ужас. Не съм си представяла, че можеш.

— Аз просто не разрешавам да лъжат Даниъл и да го крадат — заяви Хенриета. — Ела с мен горе, ще ти изберем спалня.

Когато господин Херълд се появи, куцукащ и подпрян с бастун, трябваше да застане пред бълваща гняв млада жена, която не му даде време за поне едно извинение. Като всички в имението, беше запомнил лейди Дръмънд като глупаво дете, което нищичко не разбира от домакинство и към което съпругът му се държи като внимателен настойник. Тази лейди Дръмънд тук нямаше нищо общо с предишната. Ех, тя посмекчи в края на краищата яда си, за да изслуша извинението, че болестта му попречила да надзирава както трябва и къщата, и стопанството.

— Ами, добре, щом не сте в състояние да изпълнявате задълженията си, ще трябва да потърся някой друг — заяви енергично тя. — Бих се заела и лично, но имам намерение…

Тя млъкна. Моментът очевидно не беше подходящ, за да сподели с него, че няма намерение да остава в Глийб Парк.

Но управителят я увери, че ще изпълнява предишните си задължения и изкуцука от стаята, а Хенриета насочи сега цялото си внимание към кухнята.

 

Когато три дена по-късно лейди Франсис Еликът, сестрата на сър Даниъл, пристигна в имението, една млада жена в напреднала бременност седеше с Лизи и Нан в дневната и бродираше, а в къщата цареше делова атмосфера.

Лейди Еликът изглеждаше уморена и тъжна, но прегърна сърдечно снаха си.

— Хенриета, скъпа, когато момчето ми донесе новината, едва можах да повярвам, че сте се върнали.

— Вече се бях загрижила дали при вас не се е случило нещо — каза откровено Хенриета, защото ако Джеймс и Франсис са били здрави, нямало да допуснат имението на семейство Дръмънд така да западне.

Франсис въздъхна.

— Джеймс едва не умря от малария, а аз имах преди два месеца спонтанен аборт. — И тя погледна тъжно Джулия.

Хенриета запозна двете жени. Сега й стана ясно, че ще трябва да попромени намеренията си. Джеймс и Франсис нямаше да могат да вземат Лизи и Нан. Значи трябваше да измисли нещо друго.

— Даниъл се е присъединил към краля, нали? — попита Франсис.

— Да, както и Уил, съпругът на Джулия. Когато тя роди детето си, ще отида и аз.

Джулия си изтърва иглата.

— Но нали сър Даниъл заръча ти да останеш тук?

— Да, вярно, но няма да мога — отговори спокойно Хенриета.

— Но… но ти си бременна — възрази Джулия. — Не можеш да потеглиш на война както преди.

— Бременна ли си? — попита изненадана Франсис.

— В четвъртия месец — кимна Хенриета. — Ех, засега не ми пречи много. — Тя тръгна към вратата. — Настани се удобно, Франсис. Ще донеса нещо за пиене. Лизи, Нан, можете да им помогнете да донесем чашите и ябълковата торта.

Франсис свали шапката и ръкавиците, седна.

— Каква поразителна промяна — каза тя и поклати глава. — Отдавна ли познавате Хенриета, госпожо Озбърт?

Джулия разказа накратко за изминалите години. После въздъхна:

— Трудно е човек да спре Хенриета, ако е решила нещо. Само сър Даниъл го можеше… когато успяваше да го предвиди.

Франсис не беше склонна да продължи темата.

— Много се бояхме, че след като съпругът ми вече не можеше да се грижи за имението, тук всичко ще се обърка. Но, както виждам, лъгали сме се.

— О не, не сте! — възкликна Джулия. — Всъщност през последните няколко дена Хенриета почти не е спала. Държа се много строго с управителя и с икономката. Откри и готвача, и го накара да се върне. Заяви, че няма да допусне някой да мами Даниъл.

Франсис се позачуди на тези новини. Много й се искаше да види брат си заедно с младата му жена. Дали отношенията им са се променили? Тъй или иначе, нямаше съмнение, че Хенриета вече не е онова малко упорито, но толкова мило дете, което все измисляше разни лудории. Въпреки това Франсис не можеше да се отърве от чувството, че дължи на Даниъл поне да се опита да откаже съпругата му от авантюристичните й планове.

— Хенриета — подхвана тя предпазливо, след като пое от снаха си виното и парчето торта. — Трябва да се позамислиш, че не е редно жената да не се подчинява на желанията на своя съпруг. Без да говорим за това, колко безразсъдно ще е да прекосиш в тези времена сама страната, за да се присъединиш към войската на краля.

Хенриета поклати глава.

— Не, Франсис, това не е лудост. Даниъл е в опасност и аз трябва да съм при него, независимо от това какво би ми казал.

Навярно и Даниъл би се видял принуден да приеме с въздишка това простичко обяснение. Франсис помълча малко, после попита:

— Ами децата?

— Ще ги заведа в Лондон при Доркас. Тя ще се грижи за тях като за свои собствени.

— Аз бих ти предложила…

— Не се тревожи. — Хенриета сложи ръка на ръката на зълва си. — Зная, че сега не си в състояние.

— Заминаваме за Лондон! — извика Лизи. — Никога не съм била в Лондон.

— Не си била, защото баща ти смяташе, че Лондон не е подходящо място за деца — заяви Франсис и погледна съпругата на Даниъл.

Но на Хенриета думите й не направиха никакво впечатление.

— Времената са тежки и човек трябва да прави каквото се налага.

Малко по-късно лейди Еликът си отиде. Беше разбрала, че нито увещания, нито възражения ще откажат Хенриета от намерението й. Впрочем при сегашните обстоятелства никой нямаше и правото да я спира. Ако е писано Даниъл да остане жив след последното сражение в тази братоубийствена гражданска война, той сам ще реши как да реагира на толкова предизвикателното поведение на съпругата си.

На другата заран Хенриета се събуди от вик, който едва приличаше на човешки. Скочи объркана и в първия миг не можа да разбере къде е. После осъзна какво трябва да се е случило и хукна боса и по нощница към стаята на Джулия.

— О, Хари — изпъшка Джулия. — По-ужасни болки не можеш да си представиш.

— Откога си така?

— От часове… Не исках да безпокоя никого, докато не почне, но сега вече… Тя извика пак и се вкопчи в ръката на Хенриета. — Страх ме е, Хари.

Мислите минаваха с мълниеносна бързина през главата на Хенриета. Детето идваше твърде рано. Всички се бяха надявали, че докато дойде време за раждането, госпожа Озбърт ще е вече тук. А сега тя трябваше да действа сама. Тъй като нейната мащеха се беше грижила да увеличава семейството всяка година, Хенриета знаеше какво се прави. Тя изкачи бързо стълбата до таванските стаи, където спеше прислугата, раздруса един от спящите ратаи.

— Тичай бързо до селото и доведи бабата, хайде!

После събуди слугините, за да има достатъчно гореща вода и се върна отново при Джулия, за да е до нея в тези трудни часове.

— Остани, моля те! — Джулия се вкопчи уплашено в ръката на Хенриета, лицето й беше разкривено от болка. — Мисля, че вече раждам. Не ме оставяй сама, Хари.

Хенриета си пое дълбоко дъх и се опита да овладее паниката, която заплашваше да я обземе. Тя отметна завивката. Детето щеше да се появи на този свят с или без помощта на хора със знания и опит. А тя ще направи всичко необходимо, за да се роди здраво.

 

Отмаляла, но щастлива, Джулия държеше на ръце новородения си син. Хенриета галеше главичката с нежен тъмен мъх и дълбоко в себе си малко завиждаше на Джулия, която, вече загърбила болките на раждането, притискаше към гърдите си едно здраво синче и умиротворено се усмихваше. Как ли щеше да мине всичко при нея, пет месеца по-късно? Ще има ли нейното дете тогава все още баща? А малкото момченце на Джулия? Тя целуна нежно приятелката си и докосна с върха на пръстите си челцето на малкия.

— Искаш ли да му станеш кръстница, Хари?

— С радост… нали отговарям все пак по някакъв начин за него.

Джулия се усмихна.

— Уил искаше да го кръстим Робърт. Ти какво ще кажеш?

— Мисля, че трябва да се казва така, както е пожелал баща му. Интересно, и той ли ще е червенокос?

— Бебето тук ли е? — Развълнуваният шепот долиташе през леко открехнатата врата, през която двете момиченца надничаха със широко отворени очи към леглото в ъгъла.

— Да — отговори Хенриета и им кимна да влязат. — Вие как разбрахте?

— Аз чух шума — каза важно Лизи. — Нали беше същото и когато се роди Нан.

Децата нададоха радостни възгласи, когато Джулия им показа гордо новороденото. После Хенриета вдигна Нан на ръце.

— Джулия трябва сега да си почива. Довечера ще можете отново да я посетите. А сега, марш от тук и двете!

Хенриета също излезе от стаята. Слънцето беше вече високо в небето и тя имаше още толкова много работа преди да потегли за Лондон. Но сега госпожа Озбърт сигурно щеше скоро да е тук.

Госпожа Озбърт, която пристигна на другия ден, беше по-малко сдържана от лейди Еликът, когато Хенриета й каза, че иска да потърси мъжа си, следвайки барабаните на войската.

— Не ставай смешна, Хенриета — каза тя остро и си върза престилка през широчката талия. — Като жена, съзнаваща дълга си, ти ще останеш тук и ще чакаш съпругът ти да се върне. А сега ме заведи при снаха ми и внучето ми.

— Кога видяхте Уил и Даниъл? — Хенриета изобщо не си направи труда да продължи да обяснява колко необходимо е да изпълни замисъла си.

— Преди няколко дена. И двамата бяха много добре, само дето Уил много се тревожеше за жена си. — Тя изкачи енергично стълбата, следвайки Хенриета. — Сър Даниъл поръча да ти кажа да бъдеш търпелива и да не губиш кураж.

— А накъде препуснаха?

— Към Уорстър. Негово величество и войската са на около три дена път от там и отрядите на Кромуел се придвижват в същата посока. Очаква се битката да стане някъде наблизо. — Обяснението бе дадено със спокоен тон. Госпожа Озбърн беше свикнала да понася несгодите на десетте години гражданска война. Нейният съпруг се беше оттеглил междувременно от редовете на бойците, но синът беше заел неговото място. А съдбата на жените беше да очакват завръщането на съпрузите си, търпеливо и без да губят надежда.

Уорстър… на около шестдесет мили от Оксфорд… и на същото разстояние от Лондон. Ще може ли да се озове там навреме, преди битката да е почнала? В Лондон сигурно ще разбере повече. Потънала в мислите си, Хенриета отвори вратата към стаята на Джулия.

— Я виж кой е тук… Майката на Уил.

Хенриета видя усмихната как госпожа Озбърт прегърна силно снаха си, как проля разчувствано сълзи над внука си и веднага се залови да се грижи за него. Джулия беше в сигурни ръце и вече нямаше да има нужда от приятелката си.

Извикаха Лизи и Нан, двете поздравиха учтиво гостенката и излязоха. Госпожа Озбърт констатира доволна, че имат добро държане и правят чест на своя баща.

— Струва ми се, че всичко е наред, мило дете — заяви доброжелателно госпожа Озбърт. — Винаги съм знаела, че в случай на нужда човек винаги може да разчита на теб. Но съпругът ти каза, че си бременна и ми се струва, че е време да помислиш вече и за себе си.

— Точно това мисля да направя, госпожо Озбърт. Утре заран ще замина за Лондон.

Тихичко скимтене откъм люлката спести на госпожа Озбърт необходимостта да възрази на толкова необичайното за нея противоречие.

— После ще поговорим за това — каза тя бързо и се наведе над внука си.

— Елате — каза Хенриета и изведе децата от стаята. — Сега искам да си съберете нещата. Лизи, знаеш какво ще ви е необходимо, нали? Но не слагайте много дрехи, защото ще вземем само два коня. Ще кача Нан на седлото до мен.

— През целия път до Лондон ли ще яздим? — Очите на Лизи заблестяха при изгледа за такова приключение.

— По време на пътя ще почиваме една нощ. Но още в зори ще трябва да продължим. В имението нямаше човек, комуто да може с чиста съвест да повери децата. Госпожа Озбърт и Джулия щяха да се върнат в Оксфордшир, веднага щом Джулия бъде отново в състояние да пътува. А тъй като госпожа Озбърт се бе отнесла с пренебрежение към плановете й, Хенриета не искаше и да я моли да се погрижи за момичетата.

 

Няколко дена по-късно Хенриета и заверените й дъщери пристигнаха, капнали от умора, но здрави и читави, в Лондон. Когато Лъдгейт Хил остана зад тях, сърцето на Хенриета заби учестено от страх. Досега беше отбягвала да се замисля какво ще прави, ако не намери Доркас в тясната пряка до Патърностър Роу. Но сега децата бяха на края на силите си. Нан, която седеше на седлото пред нея, спеше в прегръдката й, а Лизи с мъка се държеше изправена на коня си. Най-сетне спряха пред познатата къща. Стълбището беше лъснато, прагът пометен, чукчето на вратата блестеше… Доркас явно си беше вкъщи.

Хенриета изпитваше странно чувство — сякаш се завръщаше у дома. Доркас, мъничка и бъбрива както всякога, я прегърна, целуна, надавайки весели възгласи децата и умората, и страхът веднага изчезнаха.

— Хари иска да иде да търси татко — каза Лизи. — Та ще трябва да поостанем при теб.

— Къде е сър Даниъл?

— С кралската войска — отговори Хенриета. — Искам да отида при него, но първо трябва да зная, че децата са на сигурно място.

— Спомням си предишния път — вметна Доркас, — когато не изпълнихте нарежданията на съпруга си, за да бъдете заедно с него. Сър Даниъл не беше много зарадван.

Екзекуцията на Чарлз Стюарт! Оттогава беше изминала цяла вечност. Хенриета поклати тъжно глава.

— Той сигурно и сега няма да ми се зарадва, но аз трябва да съм с него. Вече се чува, че ще има битка близо до Уорстър.

— Добре, добре — успокои я Доркас. — Но ви трябват поне два дена, за да стигнете до там. По-добре ще е да изчакате тук за още новини. Градските глашатаи са много заети тези дни. Непрекъснато правят разни съобщения… и повечето новини за доста мрачни — добави тя. — Английските граждански войски преминават на тълпи към Кромуел, само малцина са готови да се съюзят със шотландците… Наричат ги нашественици, въпреки че негово величество ги предвожда.

Верните на краля ще загубят и това сражение, каза си примирено Хенриета. Дълбоко в сърцето си го знаеше отдавна, сигурна беше, че и Даниъл мисли по същия начин. Но се чувстваше задължен, воден от безрезервната си преданост, да не изоставя владетеля, докато има и най-малката надежда. Само смъртта можеше да сложи край на този дълг… Само че Даниъл просто не биваше да умира.

— Не, ще препусна още утре за Оксфорд, Доркас. Не мога да седя тук със скръстени ръце и да чакам новините.

 

Хенриета тръгна на разсъмване, мина през тихите лондонски улици, излезе извън града и пое по шосето за Оксфорд. В Хенли научи, че сражението при Уорстър вече е започнало.

Не мога да понеса смъртта на Даниъл и затова той не бива да умира, повтаряше си тя отново и отново.

Разпитваше из селата, но нямаше нищо ново, само предположения. В полята ратаите стояха, облегнати мързеливо на вилите си, а жените клечаха, скупчени, по мегданите. Хенриета срещаше често фанатици-пуритани, които сипеха под открито небе огън и жупел срещу всеки, който участва в предателската, богохулна битка срещу божиите ратници. Слушателите мърмореха тихо и бяха явно неспокойни. На чия страна бяха всъщност — никой не можеше да каже.

В Оксфорд тълпи от хора се движеха безцелно по улиците. Носеха се ужасяващи слухове. От 1640 година този град винаги е бил на страната на краля. Огромните богатства на университета бяха потънали още през първите дни на войната в кралската хазна. Страх и надежда изпълваха сега въздуха и насочваха живота на хората.

— Не мога да понеса смъртта на Даниъл, затова той не бива да умира. — Хенриета си повтаряше тези думи непрекъснато, сякаш бяха молитва. На третия ден от пътуването конят й вече едва се държеше на крака от умора. Тя го насочи към малка страноприемница, пред чиято врата хладният, вече дъхтящ на есен въздух с леко скърцане полюшкваше табелата — тенекиена мечка. Застанал с клюмнала глава, жребецът едва дишаше през ноздрите. Изпълнена със съзнание за вина, Хенриета скочи от седлото.

Страноприемницата беше пълна с гости, но въпреки това се намери легло и за самотната пътничка, а също и място в конюшнята за капналото животно. Хенриета беше толкова уморена, че не й се ядеше, но се накара да хапне малко супа и хляб. През последните няколко месеца толкова я бе мъчило честото повръщане, а сега то ненадейно изчезна. Изглежда и тялото не можеше да се занимава едновременно с много неща. Страх, решимост, изтощение — не беше ли предостатъчно?

Хенриета потъна в тежък сън без сънища, без изобщо да чува хъркането на другата жена в стаята, трътлеста селянка, тръгнала при сестра си да се грижи за нея след раждане. Сражението при Уорстър интересуваше добрата, простичка женица само доколкото се боеше това да не и попречи да продължи пътя си.

Внезапният шум откъм улицата проникна в съзнанието на Хенриета. От съня я изтръгна първо викът, с който съседката й скочи от леглото.

— Бог да ни пази, какво има? Пожар?

Хенриета скочи от леглото и изтича до прозорчето, което гледаше към малката уличка Сейнт Джайлс. Огромна тълпа, половината полуоблечена, се беше устремила към площада пред църквата. От бъркотията до нея долетяха думите: Поражение… голяма победа… Бог да пази краля!

— Сигурно са новини за сражението — каза Хенриета на съседката си. С треперещи пръсти навлече роклята презглава и почна да я закопчава. После нахлузи обущата. След миг вече беше излязла от стаята, беше слязла тичешком по стълбата и сега стоеше до гостилничаря, застанал по риза и нощна шапчица пред отворената врата, втренчил поглед в тълпата.

— Какво е станало? — попита тревожно Хенриета.

— Глашатаят е вече на площада — отговори мъжът. Достатъчно скоро ще разберем.

— Не мога да понеса смъртта на Даниъл и затова той не бива да умира — прошепна Хенриета за кой ли път заклинанието си, докато се оставяше тълпата да я повлече.

На площада пред църквата градският глашатай се беше изправил на висок подиум и размахваше звънеца си. Звуците му прозвучаха заплашително в ушите на Хенриета. Мъжът най-сетне извиси глас.

Той съобщи за голяма победа на Кромуел и английските граждански войски на 3 септември близо до Уорстър. Шотландците и кралската войска били разбити… Крал Чарлз сега бягал, преследван в собствената си страна от своите поданици. Армията на Кромуел заловила пленници… много пленници. Продължавали да издирват хора, които са се осмелили да насочат оръжие срещу законното правителство. Всички били призовани да търсят особено упорито някой си Чарлз Стюарт, пролял, както и баща му, толкова много английска кръв на английска земя. Всички граждани трябвало да съобщават за наученото на военните патрули.

Глашатаят размаха отново звънеца и отново повтори съобщението за онези, които ще не го бяха чули. Хенриета си проби, като замаяна, път към страноприемницата.

— Не мога да понеса смъртта на Даниъл, затова той не бива да умира — повтаряше тя от все сърце заклинанието си.

Дълбоко в себе си Хенриета усещаше, че му се е случило нещо. Налагаше се да тръгне незабавно за Уорстър. Но й трябваше друг кон, а в този ранен час нямаше кой да й даде. Освен това носеше детето на Даниъл под сърцето си и беше обещала да не забравя тази своя отговорност. Ако изразходва още сега силите си, нямаше да изпълни обещанието си. Хенриета се върна бавно в стаичката, отново си легна и полежа докато слънцето се издигна над хоризонта.

Час по-късно Хенриета беше вече на пътя за Уорстър. Улиците бяха пълни с привърженици на Кромуел, с войници и хора от различните местни граждански военни поделения. След победния изход на сражението бяха ги разпуснали и сега се прибираха по домовете си. Никой не обърна внимание на младата жена, яхнала кокалест жребец.

В Евършам тя се натъкна на група пленници от вярната на краля войска — бяха ги събрали в двора на една кръчма, а пазачите им бяха влезли да утолят жаждата си. Пленниците бяха все войници и никой не знаеше нищо за сър Даниъл Дръмънд или господин Уилям Озбърн. Хенриета им предложи пари, за да облекчи неясната им съдба, но те отказаха с благодарност, проявявайки и доза черен хумор. Те били гости на генерал Кромуел и следователно защо им били пари. Пожелаха на Хенриета късмет в търсенето и тя продължи пътя си.

Вече беше почти нощ, когато стигна Уорстър. Градът беше пълен с войници на парламентарното правителство, с драгуни, мускетари, офицери. Всички демонстрираха триумфиращото държане на победители.

— Прощавайте, да знаете къде е главната квартира на Кромуел? — Хенриета се наведе уморено от седлото към един войник, който се беше облегнал мързеливо на някаква стена.

— Че какво може да иска момиченце като тебе от генерала?

— Търся съпруга си. — Хенриета не виждаше причина да го крие. — Той е участвал в битката, искам да разбера, дали някой знае нещо за него.

Войникът пристъпи към нея.

— Имахме вече много такива запитвания. Но в главната квартира е като в пчелен кошер. — И той й посочи улицата, водеща направо. — Последната къща вдясно. Не можете да я подминете. Но не си правете големи надежди. Сведенията са все още твърде оскъдни.

— А, добре, благодаря ви за помощта.

Хенриета пусна коня в тръс Ако Даниъл наистина е оживял в битката, би могла и тук да разбере нещо за него не по-зле отколкото другаде. Ако ли не…

Но той не биваше да е мъртъв, защото тя нямаше да преживее загубата на любимия си съпруг. Тя шепнеше отново и отново заклинанието си, което й даваше сили и надежда.

Когато стигна пред посочената къща и вече искаше да слезе от коня, й прилоша. За миг изпита чувството, че улицата напира към нея, а после я обгърна мрак.

 

Сър Даниъл Дръмънд беше облегнал гръб на един висок бряст и наблюдаваше как отряд кръглоглавци се приближават с наведени пики към него. Лявата му ръка висеше неподвижно. Китката беше счупена, улучена от удар с тояга. Болките и неизпитвана дотогава умора бяха сломили силите му, но той изпитваше все пак облекчение при мисълта, че Уил и Том бяха проявили благоразумие и го бяха оставили сам, когато се разбра, че не може да ги следва достатъчно бързо. Да имаха коне, щеше да е друго. Но животните бяха убити по време на кървавата битка и мъжете трябваше да се измъкнат пеш от бъркотията на бойното поле.

Под прикритието на мрака Уил и Том успяха най-сетне да избягат, а Даниъл продължи да куцука, докато ужасната болка не го накара да коленичи. От тогава седеше тук — половината нощ и почти целия ден, от време на време почти в безсъзнание, и очакваше неизбежното си пленничество.

Каква безсмислена кървава баня! В ушите му отново кънтяха стоновете на умиращите. Струваше му се, че миризмата на кръв продължава да напоява въздуха. Но той самият беше жив… поне засега все още жив.

Войниците го обкръжиха. Нямаше да е за пръв път през тези ужасни десет години, през които брат се беше изправил срещу брата и син срещу бащата, пленник да бъде измъчван, преди да му нанесат милостиво смъртоносния удар. Дали кралят е успял да избяга, помисли си Даниъл и затвори очи, когато железният връх на една пика докосна бузата му. Някой се смееше.

— Оставете го! — заповяда рязък глас. — Не виждате ли, че носи шпага на благородник? Ще го разпитат в Лондон.

Даниъл вдигна поглед и видя две светли сини очи, и които зърна сянка на съчувствие. Неговият спасител се наведе и му помогна да се изправи.

— Можете ли да вървите, сър?

— Да. Улучен съм само в ръката.

— Трябва да ви помоля да ми дадете шпагата си.

Даниъл отвърза със здравата ръка шпагата от ремъка и подаде на офицера оръжието си. В тази страна той никога вече нямаше да има правото да носи шпага. Тази привилегия биваше отказана на всеки, който се беше обявил открито против парламента. Но ако ми предстоят разпит и затвор, кой знае, може би дори екзекуция, лесно ще понеса такова сравнително леко унижение, мислеше си мрачно Даниъл.

Колко бързо можеше новината за пленяването му да стигне до Глийб Парк? Беше сигурен, че Том ще побърза да стигне там и че ще заведе Хенриета в Лондон, където щяха, може би, да й разрешат да посети съпруга си, ако след очаквания разпит той още ще е в състояние да посреща посетители.

Даниъл вървеше колкото може по-изправен, заобиколен от войниците, които го бяха пленили. С горчивина си призна, че Хенриета излезе права: чест и принципи бяха само слаби заместители на любовта.

Група пленници стояха до няколко обикновени каруци, в които лежаха ранени. Постовите не изглеждаха особено бдителни, но пистолетите им бяха все пак заредени, а пиките винаги под ръка. Даниъл се взираше в лицата на събратята си по съдба, но нито едно не му беше познато.

— Трябва да се качите на някоя от каруците, сър. — Любезният сержант ги посочи. — В Уорстър хирургът ще може да прегледа ръката ви.

— Благодаря ви, но ще вървя пеш.

Сержантът сви рамене, извика някаква заповед и тъжното шествие потегли към Уорстър.

 

Хенриета се закашля, когато допряха шишето с уиски до устните й.

— Спокойно, госпожо — каза нечий глас. — Понадигнете се малко. — Тя се усети облегната на широко рамо и отново поднесоха шишето към устните й. Този път Хенриета отпи голяма глътка и усети как силата и топлината се връщат в тялото й.

— Какво… какво ми стана?

— Ами паднахте като подкосена — отговори същият глас. — Точно пред главната квартира.

Хенриета се озърна. Беше в караулката. Отвсякъде я гледаха угрижени лица… На войници… На кръглоглавци.

— Много сте мили — успя тя да изрече, въпреки, че беше ужасно отмаляла. — Сигурно е от бременността.

— Но в такъв случай не бива повече да яздите, госпожо.

— Но аз трябва на всяка цена да говоря с генерал Кромуел — каза Хенриета.

По някаква причина войниците се разсмяха.

— Генералът е на път за Лондон, госпожо… но дори да беше тук… толкова е зает.

Хенриета си даде време да смели новината и да си направи нов план. Тези войници сигурно не можеха да й кажат нищо за Даниъл. Но щяха, може би, да й позволят, да остане известно време в главната квартира. Ще отвори широко очи и уши и сигурно ще научи едно-друго, което може да й бъде от полза.

— Съпругът ми — прошепна тя и затвори очи, за да й повярват, че просто няма сили. — Той е в гражданската войска на Кент. Трябва да разбера как е.

— Ами, госпожо, кажете ни името му и ще се помъчим да го открием. — Някой я потупваше по ръката.

— Джейк Грийн — излъга тя. — Божичко, толкова ми е лошо.

— Трябва да останете тук и да се посъвземете, госпожо. Нощта вече пада, а в града няма да намерите подслон. Искате ли да хапнете нещо, та да си върнете силите?

Хенриета осъзна изведнъж, че е гладна, защото от миналата вечер не беше слагала залък в уста. Усетила вълчи апетит, прие любезната покана на кръглоглавците.

Мъжете я наблюдаваха доволни, как се нахвърли на хляба, месото и маслото. Един от тях се беше поотдалечил, за да се опита да разбере нещо за някой си Джейк Грийн от доброволческите отреди на Кент…

Дано само не се намери някой, който наистина да се казва така, помисли си Хенриета, когато любезно я поканиха да седне до огъня, да поотпочине и дори, може би, да подремне.

Хенриета благодари едва чуто и се облегна назад. През полуспуснати клепачи и с широко отворени уши поемаше всичко, което ставаше и се говореше наоколо й.

Малко преди полунощ докараха последната партида пленници. Каруците скърцаха по калдъръма и високи команди нарушаваха сънливото спокойствие в главната квартира. Мъжете в караулката наскачаха, закопчаха, недоволни от събуждането, униформите си и излязоха навън. Междувременно привидно задрямалата госпожа Грийн остана сама до камината.

Когато излезе и последният войник, Хенриета скочи и отиде бързо до полуотворената врата. Надникна предпазливо през пролуката. Пренасяха тежко ранените по коридора. Следваха леко ранените, по бледите им, обезкръвени лица се четеше мъката и отчаянието на победените.

Изведнъж видя Даниъл. Той вървеше, но се олюляваше. Лявата му ръка висеше неподвижна до тялото. Хенриета видя кървавата рана и изпита усещането, че още малко и отново ще припадне. Но облекчението и решителността й придадоха сили. Даниъл е жив, а раната няма да е опасна, ако се лекува навреме. Но как да измъкне съпруга си от тук? Нито за миг не й мина през ум, че може да се окаже невъзможно. В края на краищата всичко беше въпрос на умен замисъл.

Хенриета се измъкна от караулката и последва, скрита в сянката, редицата пленници. В задния двор на къщата ги отведоха в една плевня. Портата остана отворена и само двама войника с мускети в ръце седнаха от двете й страни. Единственият път за бягство водеше покрай сградата на главната квартира, където гъмжеше от въоръжени. Затова нямаше и смисъл да си създават особени грижи относно възможността за бягство.

Хенриета побърза да се върне в караулката. Още преди любезните й стопани да са се появили, тя зае отново мястото си до огъня и затвори очи. Изпълваше я една единствена мисъл: да отиде при Даниъл, да превърже раната му, нежно да го докосне…

— Получихте ли имената на новите пленници?

Този въпрос на един върнал се постови предизвика у Хенриета невероятно напрежение.

— Не, ще почака до утре. — Прозявка подчерта това решение.

— Утре до обед ще са готови списъците на всички пленници. Благородниците ще бъдат откарани направо в Лондон, за да ги разпитат.

Значи вече нямаше време за губене! Хенриета се размърда, протегна се и се огледа примижала.

— Имате ли нужда от нещо, госпожо? Не можахме да научим нищо за опълчението на Кент. По всяка вероятност вече са разпуснати.

— В такъв случай най-добре ще е май да се прибера у дома. А сега бихте ли ми показали, моля, къде е онова местенце.

— В двора и вдясно, госпожо. Минете по коридора и после през задната врата.

Хенриета излезе с благодарна усмивка от помещението. На двора нямаше жив човек, но стражите още седяха пред отворената врата на плевнята. В сянката на стената Хенриета накъса фустата си на ивици и ги сложи, така че да се виждат, под мишница. После прекоси преспокойно двора.

— Имали сте тука ранен, за когото трябва да се погрижа. Ще бъде изпратен в Лондон на разпит.

Мъжете знаеха, че в главната квартира не бива да се мотае никой, който си няма там работа. Гледаха без особено любопитство тази млада жена и не проявиха недоверие. Единият забеляза само:

— То вътре има много ранени.

— Сигурно, но за него ми казаха.

Войникът пропусна Хенриета и тя влезе в плевнята. Взря се напрегнато в превитите силуети върху сламата. Повече спяха.

Даниъл беше седнал, облегнат на задната стена, изпружил крака и притиснал ръка към гърдите. Лежеше, затворил очи, в полудрямка, в която пред погледа му непрекъснато изплуваше неговата малка Хари… неговата прекрасна Хари, неговата любвеобилна, жертвоготовна, решителна… Когато пронизващата болка стана непоносима, Даниъл отвори очи. До него беше коленичила Хари.

Даниъл затвори веднага отново очи, за да пропъди магията. После погледна пак. Но Хенриета още беше там и изразът на лицето й издаваше, че очаква със страх реакцията на съпруга си. Какво ли щеше да приеме поредното и непослушание?

— Дойдох, за да съм с теб.

— И, предполагам, за да ми помогнеш — измърмори Даниъл със смях. Господи, какъв упорит сън! И просто не искаше да свърши.

— Да, искам. — Тя докосна много нежно устата му с устни. — Не бива да се подиграваш, Даниъл. Положението е прекалено сериозно. — Тя погледна счупената китка и посегна към приготвените бинтове. — Ще те превържа, скъпи, но много ще те боли. Ще трябва да си много храбър.

— Не повече отколкото досега, елфичке. — Даниъл я гледаше втренчено. Изглежда Хари все пак не беше плод на изпълненото му с болка и страх въображение. Но какво по дяволите, търси тя тук?

— Какво правят децата? И как е Джулия?

— Децата са при Доркас, а Джулия роди здраво и силно синче. Аз й помагах. Къде е Уил?

— Надявам се, на сигурно място. Вчера заранта двамата с Том поеха към Уйтли.

— Оставил те е в беда? — Хенриета го гледаше и не вярваше.

— Аз настоях, елфичке. Можех да ги въвлека в беда, а защо трябваше да се озовем и тримата в плен? Те имат семейства у дома си.

— Както и ти. — Хенриета закрепи превръзката с нескопосен, но як възел. — Имам план за бягството ти.

— Безсмислено е. — Даниъл опря глава на дървената стена. — Дори да успея да избягам сега, ще ме арестуват вкъщи. А на заточение не желая повече да ходя. Глийб Парк е домът на моите деца. Родината им е тук, независимо от това дали я управлява крал или парламент.

— Но ако те не знаят кой си, не могат да те арестуват и в Глийб Парк — възрази с основание Хенриета. — Още не са ви записали имената.

— Боже милостиви! Откъде знаеш, Хари? И изобщо как успя да стигнеш до тук?

— Ами припаднала съм точно пред главната квартира обясни тя. — Понеже отдавна не бях яла и бях наистина капнала. Войниците бяха много мили към мен. Седях с часове в караулката и чувах всичко.

— Припаднала си? — За миг ядът надви умората на Даниъл. — Как си могла в това твое състояние…

— Тихо, Даниъл, още нямаш достатъчно сили да се ядосваш.

— Е, само почакай да си ги върна. — И той затвори очи.

— Даниъл, трябваше да дойда при теб, защото ти беше в опасност, нали разбираш. Но сега трябва да се върна в караулката. Вече се забавих необичайно дълго време на едното местенце. — Тя се усмихна за миг, но веднага си възвърна сериозността. — Чуй ме, Даниъл. Когато те попитат как се казваш, измисли някакво име. Можеш да си отново Даниъл Болт, нали така? Не искам детето ми да расте без баща. Защото те ще те екзекутират, или ще умреш в затвора. Мислиш ли, че не го зная? Дължиш и на мен, и на децата си да се отнесеш много сериозно към тази единствена възможност за бягство.

Ще го сторя, каза си Даниъл, дори ако шансовете са нищожни. По-лошо едва ли можеше да стане, а дори и да го заловят, няма да накажат бременната му жена, задето се е опитала да го спаси.

— Да, добре.

— Като ви изведат на шосето, оглеждай се да ме видиш прошепна Хенриета с вдъхваща смелост усмивка. — Яздя пъстър жребец и по пътя за Лондон ще ви настигна.

— А после? — Даниъл сякаш се зарази от нейното въодушевление и енергията й. Безпомощната покорност на съдбата отстъпи пред прилива на нови сили и той отново се усети по-добре.

— Ами ще видиш. — Тя го целуна още веднъж, този път не толкова сдържано. След това изчезна между събратята му по нещастие.

От портата Хенриета махна преспокойно на войниците и се върна в караулката, за да обмисли необходимите приготовления.

Призори в плевнята влезе фелдшер. Временната превръзка на Хари беше облекчила малко Даниъл за остатъка от нощта. Но сега той се зарадва на опитната помощ. Не му бе оказана особено внимателно, но на китката беше сложена шина, тя беше превързана наново и ръката сложена в триъгълна кърпа. След като се посъвзе от манипулацията, Даниъл посрещна с упование настъпващия ден.

После им раздадоха оскъдна закуска — сух хляб и пшенична бира. Те му дадоха нови сили, след като близо два дена не беше слагал залък в уста. Даниъл се облегна отново на стената и затвори очи. Какво ли е намислила Хари? Знаеше, че е изобретателна и решителна, но дори ако успееше да го „открадне“ от редовете на маршируващите, как можеше ранен мъж да избегне да бъде арестуван по пътя до Лондон, след като страната гъмжеше от претърсващи патрули?

С тези мисли трябва да беше заспал, защото слънцето беше вече високо в небето, когато някой го ритна в хълбока. Отвори очи и погледна в лицето един от офицерите на кръглоглавците, който държеше в ръка парче пергамент и перо.

— Името ви? — попита рязко офицерът.

Даниъл Дръмънд, баронет на Глийб Парк, село Кренстън, графство Кент, верен поданик на негово величество.

— Даниъл Болт, благородник, от Лихтфийлд — отговори той бавно. Офицерът надраска нещо на пергамента и продължи нататък.

Час по-късно натириха пленниците на слънчевия двор. Даниъл примижа на светлината и се запита, дали ще понесе униженията по този дълъг път към затворничеството. Един сержант го отпрати встрани, където събираха ранените, способни да вървят. Вързаха здравите и силните с въжета един за друг, но за ранените, бяха решили, изглежда, че раните очевидно ще им попречат да бягат.

Това ще улесни навярно задачата на Хари, каза си Даниъл и усети нов прилив на кураж. После изведоха пленниците на шосето. Даниъл се загледа смаян в картината пред очите му. Стотици войници бяха събрани, за да бъдат отведени в Лондон, шотландци и англичани със скъсани униформи, някои боси, някои със засъхнала кръв по раните. На всички лица беше изписано отчаянието от поражението. Колко много от тях бяха дошли с краля чак от Шотландия! И колко много щяха да свършат живота си, изтощени от битката и напрежението, в канавките край този дълъг път!

 

Цареше доста голям хаос. Викове и заповеди цепеха въздуха, докато най-сетне дадоха сигнал за тръгване. Редом с Даниъл куцукаше събрат по нещастие, когото връх на пика беше ранил в бедрото.

Когато потокът пленници минаваше покрай тях, хората излизаха от къщите си. Тук-там някой им подаваше вода или мляко, крайщник хляб и парче сирене. Нерядко прозвучаваха и окуражителни викове. Не всеки в тази страна се радваше на режима на парламента и някои си поплакваха скришом за краля, за когото никой не знаеше къде е. Беше успял да избяга от бойното поле, но дали е могъл да стигне до някое пристанище, за да замине за чужбина, оставеше неизвестно.

Присъствието на млада жена, яхнала кокалест пъстър жребец, не привлече ничие внимание. Беше само част от огромната тълпа. По залез слънце се чу заповедта за отдих. Направиха лагера насред голяма ожъната нива и пленниците, както и техните пазачи, се отпуснаха с облекчение на земята. За вечерята победените трябваше да разчитат на щедростта на местното население. Млада жена с кошница ябълки и весела усмивка на уста се смеси с гостоприемните селяни.

Даниъл си взе от кошницата хрупкава зелена ябълка.

— Благодаря ви, госпожо.

Тя впери поглед в лицето му, различи острите линии, вдълбани от болката и преумората около очите и устата му. После се озърна.

— Войниче… извинете, сър — извика тя на един от стражите на групата на Даниъл. — Войникът се довлече бавно до нея.

— Да, госпожо?

— Сър, аз познавам този мъж. Казва се Болт, приятел е на брат ми. Та си помислих… рекох си, че… ами той е ранен, та мога да го подслоня за тази нощ у дома. На няколко крачки е, през пътя. Ще му сложа вечеря и един сламеник… то се знае, че ако трябва да дойде и някой от охраната…

Перспективата за удобна пренощуване и добро ядене беше примамлива, пък и войникът нямаше нищо против пленника.

— Много мило от ваша страна, госпожо. Но трябва да се обадя на сержанта. — Той се запъти към огъня, край който се бяха разположили офицерите.

— Ще ходиш по-добре с помощта на тояга — каза междувременно Хенриета и подаде на Даниъл един дебел клон, който беше скрила между диплите на роклята си.

Както гледам, моята задача ще е да се отърва от стража, размисляше Даниъл. Дано имам още достатъчно сили в здравата ръка, за да използвам успешно клона. Той се отпусна тежко на тоягата и се помъчи да изглежда като човек на края на силите си. Изглежда много добре се беше преструвал, защото когато войникът се върна с разрешението, той погледна съчувствено Даниъл и не възрази нищо против тоягата.

— Е, сър и вие ще се почувствате по-добре на мекото легло.

— Да, сигурна съм — потвърди Хенриета. — А сега ме последвайте, моля, до къщи.

Тя преведе спътниците си през полето, по-надалеч от лагера.

— Напреки е по-близко — извика, доволна, през рамо, когато се провря през дупка в плета на другия край на нивата. — Сега още малко по пътя и ей там, пак през плета. Къщата е зад горичката.

Тя спря, за да изчака Даниъл, който се влачеше с мъка.

— Ама казахте, че било на няколко крачки — измърмори войникът и се озърна да види изминатия път.

— Няколко големи крачки. — Хенриета го възнагради с очарователна усмивка. После хвърли бърз поглед на Даниъл. Може би ще е по-добре да вървите сега вие пръв, сър. — Явно трябваше да стане веднага. Даниъл награби здраво тоягата и се прехвърли много тромаво през плета.

Хенриета запретна поли, прехвърли се на отсрещната страна и падна с вик в обраслия с трева изкоп. С един скок войникът се озова до нея, наведе се над нея.

— Ей, госпожо, наранихте ли се?

Даниъл вдигна тоягата, тя изсвистя и стражът падна като камък на земята.

Хенриета веднага скочи.

— Много ми е жал за него, беше толкова мил. Надявам се, не си го убил, нали?

— Сигурен съм, че не. — Даниъл се наведе и се заслуша за миг.

— Диша съвсем спокойно. Няма да остане дълго в безсъзнание.

— Значи трябва да побързаме. Жребецът е в горичката, ей там отсреща. Спънала съм го. — Тя изтича до група дървета в края на нивата.

Даниъл захвърли тоягата и я последва. Радостта от успешното бягство му даде сили да надвие умората, поне засега.

Когато се скриха в горичката, Даниъл въздъхна облекчено, въпреки че не хранеше прекалени надежди относно своята сигурност. Изпадналият в безсъзнание войник можеше всеки миг да се събуди, а бяха все още твърде близо до лагера, за да са извън всяка опасност.

Жребецът пасеше преспокойно на една полянка.

— Ето ни. — Хенриета се облегна за миг на един ствол и затвори очи.

— Хари, добре ли си? — Даниъл гледаше загрижен крехкото същество. — Всичко това наистина не е работа за жена, която очаква дете.

— Добре съм, Даниъл. Беше от напрежението. Хайде, трябва да се преоблечем.

— Какво искаш да кажеш?

Тя го погледна лукаво, но неуверено.

— Ами казах си, че ако ще търсят ранен воин и млада жена, на младо момче и баба му сигурно няма да обърнат особено внимание. — Тя извади от чантата някакво вързопче. — Вземи, това е за теб.

Даниъл я гледаше слисано. Тя разстла пред него широка тъмна горна дреха, памучен панталон и тежко наметало с качулка.

— Сериозно ли говориш? — попита той строго.

— Моля те, забрави тези предразсъдъци и не почвай да ми говориш за честта на семейство Дръмънд. Става дума за живота ти, Даниъл. Тъй че можеш да позабравиш достойнството си. Мислиш ли, че дори кралят е могъл да си го позволи? — Тя сложи дрехите в ръцете му и извади още едно, по-малко вързопче.

— По дяволите! — Даниъл гледаше с отвращение дрехите. — Откъде изнамери всичко това?

— От един простор, тази заран рано — призна тя. Малко ме гризе съвестта заради кражбата, но наистина нямах друг изход.

— Допускам и това — измърмори Даниъл и се загледа как Хенриета си сваля роклята и фустата. Трепереше в тънката риза, докато навличаше вълнения панталон.

— Това е ужасно! — извика тя гневно, докато напразно се мъчеше да се закопчае. — Затлъстявам! Бях сигурна, че ще ми станат, а ето че не мога да ги закопчея.

— Е да, сега фигурата ти се променя — напомни й спокойно Даниъл и се помъчи да свали с една ръка жакета си. — Остави ги разкопчани и пусни ризата отгоре.

— Да, ще се наложи. — Тя помогна на Даниъл да облече дрехите презглава и да ги върже на кръста. — Дано панталонът ти за езда не са подава. Няма ли да е по-добре да го събуеш?

— За нищо на света! — заяви той натъртено. — Няма да прекосявам страната без панталон.

— Хайде, не ставай смешен. — Хенриета му закопча ризата. — Я виж каква чудесна бабичка стана! В гласа й звучеше смях, очите й блестяха и въпреки отчаяното положение и Даниъл не можа да не се усмихне.

— За бога, подай ми наметалото — настоя той, — та поне да по-закрия позора си под него.

— Трябва да нахлупиш дълбоко качулката и да вървиш много приведен — подсказа му Хенриета. — Освен това ще трябва да яздиш на дамското седло. — Тя навлече груба вълнена жилетка, натъпка си косата под тесен каскет и вдигна от земята шепа кал.

— Размажи ми това по лицето. Така по ще приличам на гаменче.

— Ти не само приличаш, ти си гаменче! Даниъл размаза щедро пясък и пръст по челото и бузите й, залепи й малко влажна тиня на върха на нослето, а после целуна Хенриета. — Много се надявам, че някой ден, в не много далечно бъдеще, ще имам възможност да те целуна по-продължително.

— Боя се, че никога няма да можеш, ако губиш ценно време, за да обсъждаш плановете ми. — Гласът на Хенриета беше неуверен, на устните й се появи усмивка, изпълнена с обещание и съжаление. — Ще можеш ли да яхнеш с една ръка коня?

— Да не ми пречеха полите, щеше да е много просто.

Въпреки това той успя, после привлече със здравата си ръка Хари на седлото пред себе си.

— Конят е отпочинал и може да ни откара до Оксфорд. Там, в наемната конюшня, ще го разменя отново срещу моята кобила, а с нея ще стигнем до Лондон. Призори ще можем да сме в Оксфорд, а привечер в Лондон.

— Няма да препуснем към Лондон, а към Уйтли — заяви Даниъл.

— Но моят план беше друг.

— Възможно — отговори той спокойно. — Само че и аз имам свой план.

— Мисля, че е много по-разумно да стигнем час по-скоро в Лондон. Колкото по дълго сме на път, толкова по-голяма ще е опасността. Не виждам и защо пожела изведнъж да поемеш ръководството, след като скроих толкова успешен план. — В гласа й звучеше обида.

— Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да яздиш цяла нощ, а след това и цял ден, много се лъжеш. — Даниъл беше все още спокоен. — Миналата нощ не си мигнала, вече ти е призляло веднъж от умора, тъй че сега край! Дори да не беше бременна, нямаше да го позволя. Тръгваме за имението на Озбъртови и ако искаш да се караш с мен, ще ти напомня, че едната ми ръка е здрава.

Хенриета обърна глава и погледна през рамо Даниъл. Кафявите й очи блестяха радостно на мръсното личице въпреки явните признаци на умора.

— Много си ми благодарен, няма що.

— Не, елфичке, не съм неблагодарен — отговори й нежно Даниъл. — Хайде, тръгваме! — Той подкара жребеца. — Искам час по-скоро да те настаня в леглото.

— Сигурен съм, че ще настаниш и себе си. — Тя се облегна за миг на Даниъл, докато жребецът се измъкваше с двойния си товар от гъсталака.

Зад тези закачки Даниъл прикриваше много разбираемия си страх за Хенриета. С дясната си ръка я държеше здраво и сигурно, въпреки че на хората може да им се струваше, че старицата се опира на момчето. Даниъл беше преодолял с огромно усилие на волята умората си и сега събираше всички сили, за да придържа крехкото тяло пред себе си и да насочва със сигурна ръка жребеца в тъмното.

Двамата наблюдаваха внимателно шосето, за да не се натъкнат на издирващи бегълци кръглоглавци. Стара жена и младо момче сигурно щяха да привлекат вниманието по това време на денонощието, та макар и не колкото ранен мъж и млада жена. Щастието им се усмихна. През целия път най-опасният момент беше срещата с група войници, направили лагер сред полето. Добре, че ги забелязаха навреме и успяха да се изнижат незабелязани. Въпреки това известно време челата им бяха оросени от пот, а сърцата им биеха като луди от ужас.

С настъпването на деня и колкото повече приближаваха Оксфорд, страховете на Даниъл растяха. От тук трябваше да поемат по открити шосета, а Хенриета лежеше почти в безсъзнание в прегръдката му. Той държеше юздите с дясната си ръка, а ранената лява беше скрил под наметалото.

— Скъпа — прошепна той. — Трябва да се изправиш и да поемеш юздите, за в случай, че ни спрат.

Хенриета се изправи с усилие.

— Извини ме. Заспала ли съм?

Когато свиха зад ъгъла, тя се вцепени. Група войници пресичаше пътя пред тях.

— Мини спокойно край тях — посъветва я невъзмутимо Даниъл. — Тръгнали сме за раждане в Хедингтън. Мисля, че така се казва най-близкото село.

Хари вдигна глава, придърпа каскета до вежди и заби пети в хълбоците на коня, което го накара да поеме в лек тръс. Даниъл се прегърби. Лицето му изчезна под качулката. Ботушите бяха скрити под полите.

Когато се изравниха с войниците, Хенриета ги поздрави бодро.

— Добро утро, господа.

— Закъде още в зори? — попита един от войниците.

— За раждане в Хедингтън — отговори Хенриета. — Раждането ще е седалищно, а баба ми е най-добрата акушерка в цялата околност.

Войникът отстъпи встрани, за да направи път на жребеца.

— Дано не забележат колко е капнал конят — прошепна Хенриета и щом изчезнаха от погледа на войниците, пришпори жребеца да мине в лек галоп. — След няколко мили ще можем да поемем по краткия път през Шотоувър Хил. Дано не срещнем там никого освен горския.

Тя май се е пооправила, помисли си с облекчение Даниъл и събра последни сили. Още на два пъти ги спираха войници и Хенриета разказваше все същата история. Мърлявото, нахакано момче и мълчаливата, прегърбена бабичка не събудиха подозренията им и двамата стигнаха най-сетне мерата на Шотоувър.

Конят се препъваше от умора и цвилеше жално. С мъка изкачваше обраслия с буренак склон. Когато стигнаха билото, Хенриета въздъхна облекчено и отпусна рамене.

— Ето там е Озбърт Корт. — Тя посочи две каменни колони отстрани на вход. — Пристигнахме. — И тя се отпусна, капнала, на гърдите на Даниъл.

Даниъл я прегърна здраво през кръста, пое внимателно юздите от ръката й. Конят сякаш усети края на дългия път, вдигна глава и пое по входната алея към дългата, ниска, покрита със слама сграда.

— Сигурно още не са станали — измърмори тихо Хенриета. — Подкарай към конюшните в задния двор.

Но в мига, в който Даниъл понечи да насочи коня, някой отвори широко вратата на къщата.

— Слава тебе господи, Хари! Не можех да повярвам на очите си, че наистина те виждам през прозореца. — Уил, още по пижама, се затича към тях. — Пратеник ми донесе вест от майка за раждането на моя син. Но Хари, не, наистина не зная как да ти го кажа. Битката… Сън не ме ловеше от мъка… Той изведнъж се запъна и се загледа в странната спътничка на Хенриета. — Сър Даниъл… възможно ли е…

— Една от победоносните идеи на Хари — каза сухо Даниъл. Той отметна качулката и скочи на земята. — Свалете я, Уил. Не мога да го направя с една ръка, а тя е толкова капнала, че няма да може сама.

Лъчезарната усмивка на Уил би могла да стопи ледовете на Северно море.

— Още не мога да повярвам, че сте в безопасност, сър Даниъл! Двамата с Том искахме да потеглим тази заран за Кент. Тук няма войска и никой не подозира, че сме участвали в сражението. Том беше толкова нещастен. О, Хари, какво чудо си успяла да направиш! — Той я вдигна внимателно от седлото. — Елате, влезте.

Земевладелецът Озбърт, когото вдигнаха от леглото, се появи в стаята тъкмо в мига, в който Уил помагаше на сър Даниъл да смъкне огромната фуста, последната дреха от маскировката.

— Боже милостиви! — възкликна той.

— Прав сте, Озбърт — каза с уморена усмивка Даниъл. Боя се, че ще се наложи да се възползваме за кратко от гостоприемството ви.

— Останете колкото искате! Пратеници на парламента още не са ни посещавали, нямаме основание и да ги очакваме. Тъй че домът ни е достатъчно сигурен. Бях дочул, Дръмънд, че сте бил пленен. Хенриета ли…

— Да, така е — потвърди Даниъл с горда усмивка. — Хенриета… лекомислена както винаги, щом реши да проявява любовта си към ближния… уреди бягството ми. Дължа й живота си. — Той я целуна нежно по челото. — Но тя трябва сега веднага да си легне. Имате ли слугинче, което да й помогне да се съблече?

— Ще викна старата ни бавачка — извика веднага Уил. — Тя познава Хенриета от детските й години.

— Не се налага да ме пращате да си легна — обади се Хенриета, която се беше отпуснала в едно широко кресло. Гласът й звучеше странно измъчено и слабо. — Кога ще продължим за Лондон?

— Ти няма никъде да ходиш, елфичке — заяви натъртено мъжът й.

— О, сър Даниъл… о, не мога да повярвам на очите си. — Том беше застанал, смаян, в рамката на вратата. — Бях сигурен, че сте в плен.

— Наистина беше — каза Хенриета. — Докато не се появих аз.

Том я изгледа слисан.

— О не, наистина! А пък аз, когато ви вдигнахме на бойното поле край Престън, заявих, че сте едно диво, своенравно същество.

Даниъл се усмихна.

— Том, онова добро дело ми донесе благословия, каквато човек едва ли може да заслужи със целия си живот. — Той се обърна отново към присвитата фигурка на стола с висока облегалка. — Скъпа, искам да си легнеш и то веднага.

— Мисля, че ще се ободря веднага щом хапна нещо — заяви Хенриета. — А после ще тръгнем за Лондон, при момичетата. — Трябваше да се напрегне много, за да намери подходящите думи. — Ще можем, вярвам, да наемем кола… и да я натоварим с картофи… или със зеленчук… не буди подозрение и ще е по-лесно за теб, отколкото да яздиш.

Предложението й бе прието с невероятно мълчание, прекъснато едва когато стара жена с боне и престилка влезе в стаята. Тя сякаш не видя нищо необичайно в това събиране толкова рано сутринта.

— Е, госпожице Хенриета, какво правихте през всички тези години? — Тя се приближи бързо към нея. — Доста сте поотслабнала. То си личи въпреки мръсотията.

— Няма ли да тръгнем за Лондон? — Хенриета гледаше със широко отворени очи отчаяно Даниъл. — Не ме оставяй тук… моля те, не ме изоставяй пак, Даниъл!

Даниъл я вдигна и я притисна към гърдите си.

— Скъпа, нямам никакво намерение да те напускам нито за ден, нито за миг — обеща той, разбрал нейното будещо съчувствие състояние. Страхът и отчаянието, които беше потискала толкова време, за да успее да осъществи плана си, сега си взимаха своето. — Том ще иде в Лондон и ще доведе децата.

— Разбира се, лейди Дръмънд — побърза да я увери Том. — Само след час ще съм прекосил планини и долини. Не се тревожете — каза той и излезе от стаята.

— Хайде, елфичке, ще те придружа до горе, а бавачката ще ти помогне да си легнеш. В най-близко време ще трябва да се грижиш вече не само за себе си.

— Билков чай с мед ще й дойде добре. Вие много го обичахте, нали госпожице Хенриета? Хайде, ела миличка.

Хенриета забрави решителното си упорство. Тя се остави на грижите на бавачката, усети само как я съблякоха, как топла вода докосна кожата й, дъхави, чисти чаршафи обгърнаха тялото й, после й дадоха да пие дъхав билков чай. Даниъл беше през цялото време до нея, галеше я, говореше й нежно или й държеше ръката. После тя потъна в дълбок, лековит сън.

Даниъл гледаше спящата си жена и се питаше как ли се е появило на бял свят такова невероятно, чудесно същество, как е могъл този любещ, жертвоготовен характер да се формира в детство като нейното. Питаше се още с какво е заслужил дара на нейната любов и безмерната радост, с която тя изпълваше целия му живот.

 

— Хари, татко наистина ли се е преоблякъл като дама?

— Със сигурност не като дама, Лизи, а като стара селянка в груби вълнени селски дрехи. — Даниъл влезе засмян в огряната от слънцето спалня, където съпругата му, подпряна с възглавници, лежеше в широкото легло, а дъщерите му се бяха изтегнали без много да му мислят върху завивката.

— Какво чудесно приключение! — каза замечтано Лизи. Толкова бих искала и аз да изживея някой ден такова нещо.

— Аз не. — Нан се спусна от леглото и се вкопчи в баща си. — Татко е с болна ръка, а Хари трябваше цяла седмица да пази леглото. Не ми се вярва авантюрите да са нещо чак толкова хубаво.

Даниъл се наведе и я вдигна малко нескопосано със здравата си ръка.

— Мисля, че си напълно права, Нан. За себе си мога да кажа, че ми е дошло до гуша от приключения. Долу в трапезарията са госпожа Озбърт и Джулия с малкия Робърт. Защо не слезете да ги поздравите?

— А, значи искаш да останеш насаме с Хари — отбеляза Лизи и се плъзна бързо от леглото.

— Ама че нахално дяволче! — извика баща й, но в гласа му звучеше сподавен смях. — Марш от тука! — Той сложи Нан на пода и посочи вратата. Момичетата се подчиниха на заповедта му, но Лизи успя да хвърли на родителите си още един лукав поглед, преди да излезе от стаята.

— Не намираш ли и ти, че дъщерите ми злоупотребяват твърде безсрамно с малко ограничената ми подвижност? — попита Даниъл с леко възмущение и затвори вратата зад децата.

— Това наистина ли те изненадва?

— Хъм… добре де, но ще им се наложи много скоро да се съобразят с нещо — каза Даниъл, явно в добро настроение и седна на ръба на леглото. — Ще се наложи да намеря друга гувернантка за децата. Ще ми развържеш ли ризата, миличко? Става по-бързо, когато ти го правиш.

Хенриета се засмя тихичко, смъкна ризата от раменете му, вдигна я внимателно над превързаната ръка.

— Както разбирам, нашите отношения трябва да протичат както преди, нали многоуважеми господин съпруже?

— Добре си ме разбрала — отговори той със самодоволна усмивка. — Достатъчно дълго си се въздържала. Време е да се върнеш към съпружеските си задължения, моя многоуважаема съпруго.

— Никой няма да повярва, че съм ги пренебрегвала по собствено желание — измърмори Хенриета и отметна одеялото. — Мисля, че само раната ще ти създава известни затруднения.

— За да те любя, лявата ръка изобщо не ми трябва.

Точно така е, установи Хенриета след известно време, докато галеше Даниъл по главата, която беше сложил на гърдите й.

— Ще се приберем ли скоро у дома, скъпи?

— Да — увери я Даниъл и притисна устни към меката падинка между гърдите й. — Време е за мир, елфичке. Светът, който познавахме, е съборен. Сега трябва да изградим нов от онова, което ни е останало. Англия все още принадлежи на англичаните, независимо от това дали я управляват пуританите или не.

— А един мъж още може да оре нивите си, да отглежда децата си и да се радва на съпругата си — каза Хенриета с все така лъчезарната си усмивка. — А тази жена иска да ти дари още веднъж радост, ако го желаеш.