Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (15)

15

— Господин Озбърт, време е Елизабет да си ляга. — Стегната и старателна както винаги, госпожа Киърсот стоеше на прага на трапезарията. — Ан се качи горе още преди час.

Лизи отвори уста да възрази, но се отказа. Погледът на възпитателката подсказваше ясно, че отговорът й няма да е много мил. Лизи погледна умолително Уил с надежда, че той ще се застъпи успешно, но тази вечер той беше необичайно разсеян и изобщо не й обърна внимание. Затова тя се плъзна нацупено и омърлушено от мястото си на перваза.

— Желая ви лека нощ, господин Озбърт. — Лизи направи официален реверанс и тръгна към вратата.

В същия миг през прозореца, широко отворен в тази мека септемврийска вечер, долетя шумът на колела по калдъръма. Безкрайно любопитната Лизи изтича към перваза и се наведе навън.

— О, това са татко и Хари, връщат се! — извика тя и скочи възбудено на перваза. — Татко! Татко!

Току-що слязъл от каретата, Даниъл се обърна сияещ към къщата.

— Лизи! Лизи! — извика той също като дъщеря си, изтича до отворения прозорец и свали с бързо движение момичето. След няколко сърдечни целувки, той я сложи на земята и Лизи веднага изтича при Хари, да й стопли сърцето с любвеобилното си посрещане.

— Къде е Нан? — Даниъл прекъсна със смях целувките, прегръдките и неспирното бъбрене.

— Вече е в леглото…

— Не, не съм! — сърдитият вик долетя от горния етаж, където Нан се беше надвесила опасно от прозореца и махаше въодушевено с двете си ръчички. — Бях вече почти заспала, да бяхте пристигнали пет минути по-късно, щеше да се наложи да ме будите.

— Внимавай! Идвам при теб! — Даниъл изтича в къщата и хвана в силната си прегръдка на долното стъпало на стълбата по-малката си дъщеря, която едва не се спъна в полите на нощницата.

— О, ама и Хари е тук!

Даниъл се загледа с доволна усмивка в сцената на сърдечно посрещане, която последва, а после се обърна към Уил, застанал в очакване до отворената врата на стаята.

— Уил, как сте?

— Горе-долу, сър Даниъл. Толкова се радвам да ви видя здрав и читав. — Уил пое протегнатата ръка. — На децата им лисвахте много.

— Да и те на нас. Толкова месеци бяхме разделени.

— О, Уил, ето те и теб! — Хенриета се освободи от прегръдката на децата и се приближи бързо към него. — Радвам се да те видя!

Сърдечният й поздрав беше съвсем естествен израз на приятелските им отношения, но Даниъл установи със съжаление, че сцената не му допадна, нещо съвсем неоправдано, защото двамата бяха като брат и сестра.

В края на краищата децата бяха сложени най-сетне отново да си легнат, а завърналите се пътешественици седнаха заедно с Уил да хапнат.

— Колко е хубаво да си си отново у дома! — Хенриета огледа с въздишка на облекчение трапезарията с тъмна ламперия. — Не можеш да си представиш колко е горещо в Испания. Като във фурна. — Тя си взе от пастета от змиорка и подаде чинията през масата.

— Но сигурно е било и вълнуващо, нали?

Хенриета погледна виновно Даниъл.

— Да, понякога, но общо взето ни беше отегчително и неудобно, пък и нещата не вървяха както се бяхме надявали, нали Даниъл?

— Доста често — потвърди домакинът и напълни чашата на Уил. — Но което е минало, е минало. — По-добре ти ни разкажи, Уил какво ново тук.

Уил сви рамене.

— За поражението на шотландската армия при Дънбар сигурно вече сте чули.

— Не, не сме. — Ножът на Даниъл падна със звънтене на масата. — Кога?

— В началото на този месец — отговори Уил. — Шотландската армия е претърпяла огромни загуби и е била обърната в бягство, а англичаните са загубили само трийсет човека.

Новината беше твърде значима, за да оправдае равнодушния тон, с който Уил я бе споделил. Хенриета забеляза колко рязко са очертани устните му, колко напрегнат погледът. Хенриета допусна инстинктивно, че тази потиснатост е причинена не само от тежката политическа ситуация.

— Какво те тормози, Уил?

Той леко се изчерви.

— Как ти мина през ума? Нищо ми няма.

Съвсем доскоро Хенриета щеше веднага да го притисне да каже истината. Но сега съобрази, че на Уил сигурно няма да му е приятно да си излива сърцето в присъствието на Даниъл и реши да изчака да останат сами.

— А какво става с краля? — попита Даниъл. — Знаете ли доколко това поражение е повлияло на намеренията му?

— Говори се, че имал намерение да замине за Шотландия, за да окуражи с личното си присъствие шотландците да се вдигнат още веднъж срещу Кромуел. Ако успее, в Англия ще дебаркира армия от верни на краля бойци.

— А в противен случай… ще се наложи роялистите да демонстрират силата си и без подкрепата на шотландците.

Хенриета потрепери.

— Защо трябва да рискувате живота си, щом шансовете за успех са толкова малки?

— За бога, Хари! — възкликна смаяно Уил — говориш като жена. Не допусках, че мога да чуя такова нещо от теб.

— Да, жена съм, — извика Хенриета — а не глупаво дете, което мечтае за приключения.

Даниъл се усмихна.

— Ех, понякога си и това… малка елфичке.

 

Следващия следобед Хенриета влезе в трапезарията твърдо решена да разбере защо Уил е толкова потиснат. Уил още закусваше и мило я поздрави. Хенриета седна срещу него, облегна лакти на масата, опря брадичка на преплетените си пръсти и погледна сериозно приятеля си.

— Какво те тормози, Уил?

Дълбока въздишка последва този въпрос и Хенриета мълчаливо зачака.

— Влюбен съм — изрече най-сетне Уил и се изчерви, притеснен от такова признание.

— В Джулия, нали? Така и предположих. — Хенриета скочи, заобиколи тичешком масата и прегърна бурно приятеля си.

— Как тъй си предположила? — Все още изчервен, Уил се опита енергично да се освободи от прегръдката й.

— Ха! Ами то си пролича от първия миг… как само се гледахте… — отговори Хенриета. — Нали затова настоях да останеш тук, у нас, нали знаех, че Джулия ще идва да вижда децата… Колко се радвам, че успях!

— За съжаление грешиш, Хари. Да, ние се обичаме и често се срещахме тук, във вашия дом, но нейните родители сложиха край на всичко.

— Но защо, за бога?

— Защото съм не повече от син на земеделец и затова недостоен за тяхната дъщеря.

— Ами те за какво се мислят? — възкликна Хенриета, възмутена от такова високомерие. — Обеднели благородници в заточение! Господи, направо е смешно! — Тя се разхождаше нервно из стаята. — Ти говори ли с тях?

— Разбира се. Държах се съвсем коректно, поисках от лорд Морис ръката на Джулия, осведомих го съвсем откровено колко земя притежавам, какви перспективи имам, от какъв произход съм… Нашият род е поне също толкова стар, колкото и техният — добави той с подновена енергия. — Но той не само категорично ми отказа, но и ни забрани да се виждаме. Джулия не бива да ми пише и вече излиза само придружена от майка си. Какво да правя, Хари? Вече не мога да живея без Джулия. Но лорд е лейди Морис са непоколебими, а Джулия не може да им се противопостави, нали разбираш.

— Открито, разбира се, не — каза замислено Хенриета. Но тайничко… Още този следобед ще се отбия у тях. Да видя какво мога да направя за вас.

Когато съпругът й влезе в стаята, тя рязко се обърна, за да не привлече вниманието му към разговора й с Уил. Сър Даниъл вече беше посетил двореца и осведоми двамата за последните събития. Кралят бил вече твърдо решен час по-скоро да отплува за Шотландия.

— Аз няма да го придружа — добави Даниъл, — а ще остана на първо време в Хага и ще поема, заедно с още неколцина, свикването на нова кралска армия. Тя трябва да е готова да потегли, веднага щом стане необходима.

— Необходима за какво?

— За да се съедини с възраждащата се шотландска армия и да нападне войската на Кромуел — отговори спокойно Даниъл.

Хенриета мълчаливо потрепери. Даниъл я прегърна през раменете.

— Наближава краят на престоя ни във Фландрия. Скоро ще дишаме отново английски въздух. — Той я погледна сериозно. — Елфичке, радваш ли се, че ще се върнеш у дома, в Кент.

— Ще се радвам, ако ми бъде дадено време Кент да стане мой дом — отговори Хенриета. — Бяхме там само няколко седмици, после отидохме в Лондон, а от там заминахме за Хага. В Кент имах чувството, че там е твоята родина, но не и моята.

— И занапред ли ще си остане така?

— Не, няма, — увери го Хенриета — и всичко много ще се промени, защото нашите отношения сега са толкова различни.

— Хъм — измърмори Даниъл. — Така е.

Вечерта, когато останаха сами в спалнята си, Хенриета му даде толкова убедително доказателство за разликата между тогава и сега, че за всички мисли за близкото бъдеще просто не остана място.

Кралят беше заповядал на лорд Морис да отплува час по-скоро за Шотландия. Лордът се канеше да отпътува не по-късно от идните три седмици, лейди Морис и Джулия трябваше да го придружат.

Уил беше отчаян от тази перспектива, а Джулия беше направо смазана. След като се бяха срещали, благодарение на изобретателното посредничество на Хенриета, почти всеки ден в дома на семейство Дръмънд, двамата вече гледаха с малко повече упование в бъдещето.

Но сега нито един от двамата не се надяваше, че може да се направи нещо, за да се предотврати раздялата и те оставиха на енергичната Хенриета да измисли как да надхитрят отново лорд и лейди Морис.

Тя виждаше засега само две възможности. Джулия можеше да избяга от къщи и да се върне заедно с Уил още със следващия кораб в Англия, където щяха да са предоставени на благоволението и съжалението на неговите родители. Госпожа Озбърн беше много практична жена и след първите изблици на възмущение, което щеше да изрази, разбира се, много шумно, щеше да се примири с положението. Втората възможност беше Хенриета да се опита да придума лейди Морис да не водят Джулия в Англия, а да я оставят при семейство Дръмънд, защото при тях ще е на по-сигурно място, а и за родителите й ще е по-лесно, докато съдбата на краля не се реши по един или друг начин.

Хенриета предпочиташе първата възможност, защото беше свързана с решение. Но предполагаше, че двамата влюбени ще предпочетат втората. Тя би продължила времето на младата им любов, без да ги изправя пред труден избор. Ех, това си е в края на краищата тяхна работа, казваше си Хенриета, за мен остава само ролята на посредничка. Всъщност поканата Джулия да остане при тях трябваше да бъде отправена от Даниъл. Лейди Морис без съмнение щеше да държи на това.

На вечеря Хенриета подхвана темата.

— Джулия толкова ще ми липсва, пък и на нея никак не й се заминава. Сигурна съм, че ако я поканиш пред нейните родители, те ще я оставят за още известно време в Хага. После ще може да се прибере в Англия заедно с нас, когато… се наложи ти отново да тръгнеш на война. — Хенриета наплюнчи връхчето на пръста си и взе да събира трошичките, пръснати по масата. После тихо добави: — Нейното присъствие ще е в тези времена много важно за мен.

Даниъл помълча, замислен, дали ще му е много приятно да дели с Джулия времето, което може да отделя за съпругата си. Достатъчно го притесняваше фактът, че Уил, който след завръщането им се беше преместил в друг квартал, все още се навърта често в дома им. Разбираше все пак, че разсъждава твърде егоистично. Хенриета не криеше страха си от нови военни действия, а той не можеше да намери начин да посмекчи опасенията й. Щом присъствието на Джулия може да й вдъхва сила, той наистина няма нищо против.

— Добре — каза Даниъл. — Ще напиша още довечера поканата и ще я предам утре заран на лейди Морис.

Само че поканата си остана ненаписана. Енергично тропане на вратата накара Даниъл енергично да скочи и да побърза към изхода.

— Какво, по дяволите, се е случило, Конот, та по това никое време сте още на път? Влезте да изпиете чаша вино с нас.

— Благодаря ви, Дръмънд. — Уйлям Конот влезе в трапезарията. Той, обикновено толкова невъзмутимо спокоен, този път не можеше да скрие тревогата си. — Току-що получихме новината, че шотландците са коронясали негово величество в Скоун. Това е пряко предизвикателство към парламента… и онези не могат да не реагират.

Даниъл леко подсвирна, а Хенриета усети как изведнъж й призлява. Значи денят бе дошъл. Нейният съпруг ще препаше както още много мъже и бащи, меча и ще се хвърли в битка, в която и двата противника ще вярват, че се сражават за своята чест и свещените си принципи и то в името божие. А тя ще си остане вкъщи, ще чака и няма да пита кой губи или печели, само и само техният съпруг и баща да се върне здрав и читав от бойното поле.

Даниъл я погледна през масата, той четеше мислите й. Хенриета беше пребледняла, големите й кафяви очи бяха плувнали в сълзи.

— Ще мине време, преди Кромуел да бъде готов да отвърне на това предизвикателство. Трябва да чакаме заповедите на негово величество.

Хенриета успя да се усмихне.

— В такъв случай ще поотложа дотогава страховете си.

— Ще отида утре заран лично при лейди Морис — каза Даниъл, като се надяваше с това да я зарадва.

Хенриета кимна, но имаше чувството, че се е намесила някаква жестока справедливост. Беше се престорила на плашлива, за да накара Даниъл да покани Джулия. Сега й се струваше, че така направо е извикала лошите новини. Дали и за Даниъл това е лошо предзнаменование? Сигурно не.

Когато легнаха най-сетне заедно в широкото легло, тя се вкопчи в него и думите бяха излишни — той разбра нейните чувства. Притисна я мълчаливо към себе си, накара я да осъзнае закрилящата му сила. Когато по-късно усети, че се е успокоила, той я люби безкрайно нежно, поведе я по дългия път на насладите, който водеше към забравата. А още по-късно, когато Хенриета вече лежеше мирно в прегръдките му, я облада още веднъж с дива страст, която пропъди демоните на страха… на споделения страх, както прозря в миг на самопознание, преди да загуби способността да мисли свързано и преди да се озоват отново и двамата във вихъра на чувствата.

— Обичам те — прошепна Хенриета до гърдите му, там, където сърцето му продължаваше да тупти диво под бузата й.

— И аз те обичам, елфичке — каза той, докато галеше, изтощен, нежните извивки на тялото й.

— Престъпление е да разделиш по този начин двама души, които толкова се обичат — измърмори тя. — Не съм ли права?

— Ужасно престъпление, елфичке — въздъхна от все сърце Даниъл. — Но по-малко от престъплението, след като си ми взела силиците, да не ме оставиш да поспя. — Той целуна Хенриета по челото и миг по-късно вече беше заспал.

Хенриета последва примера му, но едва след като си пожела да успее да помогне на Уил и Джулия да изпитат щастието, отредено на тях двамата с Даниъл.

Когато на другия ден Даниъл се прибра за обед, първият въпрос на Хенриета беше:

— Отби ли се при лейди Морис?

— Да, отбих се. Ще пиеш ли чаша вино?

— Да, с удоволствие. Тя какво каза?

В този миг разговорът им бе прекъснат от госпожа Киърсот, която влезе с децата в трапезарията. Едва след като семейството се настани край масата, Хенриета подхвана отново темата.

— Е и? Ще се радваме ли на компанията на Джулия, Даниъл? — попита Хенриета и подаде на госпожа Киърсот купата с ангинариите.

Лейди Морис прие с радост поканата ми за Джулия отговори Даниъл. — Лизи, какво предпочиташ, кълка или гърди?

— И двете. — Лизи се радваше на наистина превъзходен апетит.

Хенриета сложи на децата от зеленчуците, но мислите й бяха заети със съвсем други въпроси. Трябваше да съобщи на Уил как са се развили нещата. Най-добре щеше да е да му прати писъмце по слугата, та Уил да може час по-скоро да дойде и тя да говори с него. На Даниъл му се налагаше този следобед да излезе още веднъж и никой нямаше да ги безпокои.

След като момчето излезе от къщата с писмото, Хенриета се настани в големия резбован люлеещ се стол в дневната, за да обмисли на спокойствие следващите стъпки. И в същия миг осъзна нещо, от което сърцето й щеше още малко и да спре да бие…