Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (12)

12

— Една мъдра жена, мила ми доня Хенриета, винаги се стреми да познава и разбира дейността на своя съпруг.

Нейно кралско величество, кралицата на Испания се усмихна любезно на младата жена. Но продължаваше да крие поглед под тежките, полуспуснати клепачи, а присвиването на силно начервените й устни сред бялата маска на лицето, означаваше едва ли не закана.

Тронът на нейно величество се издигаше на възвишение под богато извезания държавен балдахин. Придворните дами се бяха разположили край нея в строго установен ред, съответстващ на ранга им в служба на кралицата. Поканиха Хенриета да седне в краката на кралицата. Въпреки че беше много благодарна за оказаната й чест, тя не можеше да проумее как още при второто й посещение в двореца Буен Ретиро й се оказва това изключително внимание.

Доня Тереса Херес размахваше вяло ветрилото си и се опитваше да подражава на усмивката на кралицата.

— Така е, доня Хенриета, това е една от малките тайни, които си запазваме от нашите съпрузи. Позволяваме им да ни смятат за глупави и невежи що се отнася до истински важните неща в живота. Те всички са убедени, че това е територия на мъжете и изобщо не подозират колко много решения са повлияни от тихите думи, нежното насърчаване или умелите маневри на техните съпруги.

Бисерен смях на всеобщо одобрение премина през редиците на дамите.

На Хенриета тази констатация й допадна. Но въпреки че й се видя абсурдно, имаше чувството, че съгласието, което изрази, е предателство спрямо Даниъл.

— Е да, но е доста трудно една жена да има представа от работите на съпруга си, ако той не й оказва доверие — позволи си да каже.

— Колко наивно! — възкликна маркиза Айтона и пъхна захаросан бадем между кървавочервените си устни. — Мило дете, мъжете никога не ни се доверяват. От нас зависи сами да разберем най-важното, а после да използваме наученото в полза на нашия съпруг.

— Добре известно е, доня Хенриета, че мъжете не всякога знаят какво е наистина от полза за тях — вметна кралицата. — Те често не долавят тайните подводни течения, нито деликатните полутонове. Вашият съпруг например…

Тя млъкна, за да отпие от сребърна чашка ароматен шоколад.

Хенриета неволно настръхна, докато очакваше кралицата да завърши изречението. Но, колкото и да беше странно, тя не го стори, а се заприказва тихичко с една от придворните дами.

Най-сетне доня Херес стана от възглавницата си и заяви:

— Нейно величество желае да се оттегли.

Хенриета направи заедно с другите дами дълбок поклон, когато нейно католическо величество, придружена от първата церемониалмайсторка и няколко почетни дами, напусна великолепната зала за аудиенции.

— Какво искаше да каже нейно величество? — попита Хенриета маркиза Айтона, на която се бе паднала очевидно ролята на довереница и съветничка на лейди Дръмънд по всички придворни въпроси. — Канеше се да каже нещо за моя съпруг.

Маркизата се усмихна и потупа Хенриета по ръката.

— Както виждам, нейно величество ви е харесала. Щом е благоволила да ви даде съвет, ще направите добре да я послушате.

Хенриета кимна.

— Бих го сторила, ако можех да съм сигурна какъв е всъщност нейният съвет. Струва ми се, че нейно величество си служи със загадки.

— Нищо подобно. Хайде да се поразходим из градината.

Маркизата прекоси залата за аудиенции, слезе по широката стълба покрай редицата покланящи се лакеи. Хенриета я последва в спокойните, просторни градини, дали на двореца името му, защото мнозина се оттегляха с удоволствие тук от водовъртежа на придворния живот. Водата се плискаше тихо в мраморните водоскоци, изкуствени езерца блестяха като скъпоценни камъни сред буйната зеленина на поляните, високи дъбове предлагаха сянка по тихите пътеки.

Слънцето прежуряше, но маркизата изобщо не обърна внимание на нетърпеливото желание на Хенриета да стигнат час по-скоро до една портокалова горичка.

— Много ви моля, госпожо, разгадайте ми тази загадка — помоли Хенриета, когато стигнаха най-сетне това по-отдалечено място.

Маркизата се разположи на една каменна пейка до обкръжено от лилии изкуствено езерце и посочи на Хенриета да седне до нея.

— Скъпа, нейно величество е на мнение, че държавните въпроси би трябвало да са работа и на жените. Всъщност жена, която разбира от тези неща, е високо ценена от своя съпруг. — Тя погледна изпитателно Хенриета, за да разбере дали наистина е захапала въдицата. Стори й се, че дълбокият размисъл, който се изписа на лицето на Хенриета, е добър признак. — Много добре е всъщност, — побърза тя да добави, — една жена да използва сведенията, с които разполага, в полза на своя съпруг.

— Моля за снизхождение, госпожо, аз наистина бавничко проумявам, но не разбирам как човек може да използва знанията си, ако не ги притежава — заяви Хенриета с присъщата й естествена логика. — Как мога да помогна на съпруга си и да спечеля неговата признателност, щом би се наложило да пазя в тайна по какъв начин съм придобила едни или други сведения?

Това детенце не е чак толкова просто, колкото предположихме, помисли си маркизата и взе да си вее по-енергично с ветрилото, докато търсеше подходящите думи.

— Понякога — каза тя със съзаклятническа усмивка успехът трябва да си остане единствена награда, увеличена, разбира се, от задоволството на съпруга, че е постигнал целите си, та дори и да не съзнава, че дължи на намесата на съпругата своя триумф. — Тя направи пауза, за да могат тези значими думи да се отпечатат в съзнанието на Хенриета, после продължи: — На придворните им се налага понякога да следват твърде заобиколни пътища, за да осъществят целите си. Но човек трябва винаги да знае към кого да се обърне и какви да са подходите към различните хора. — Тя отново многозначително замълча. Ако искате да напреднете, трябва да имате някого, на когото можете да разчитате.

Хенриета си помисли за напразните усилия на Даниъл да получи аудиенция при крал Филип. Дали пък не греши в нещо?

— Много ви моля, бъдете по-ясна, госпожо — настоя тя. — Предполагам, че имате предвид мисията на моя съпруг и липсата на възможност да види някакъв напредък.

Маркизата въздъхна.

— Много сте пряма, доня Хенриета. А това не винаги е най-умното. Човек трябва да поема и по странични пътища, да се изразява много внимателно. Който трябва да разбере, със сигурност ще го разбере. — Тя стана. — Вече е много горещо, за да оставаме навън. Трябва да побързате за следобедната почивка да сте си у дома.

Хенриета се подчини по безукорен начин на този умел завършек на разговора. През изтеклите седмици беше разбрала, че нищо няма да постигне, ако наруши правилата на етикета.

Двете се върнаха заедно в двореца и маркизата нареди да извикат каретата на лейди Дръмънд. Докато я чакаха да се появи, маркиза Айтона сложи ръка на рамото на Хенриета.

— Колко ли тъгувате по своя дом в Хага!

— Така е — съгласи се Хенриета, — но най-много ми липсват двете ми заварени дъщери. Съжалявам, че не беше възможно да дойдат с нас.

— Мога да си представя. Човек не обича да напуска семейството си. — Усмивката беше престорено-сърдечна, но погледът студен и пресметлив. — Съпругът ви сигурно получава редовно новини от Хага, в които се говори и за децата?

— Не ми се вярва в тях да става дума за семейни обстоятелства — отговори откровено Хенриета. — Съпругът ми никога не е споменавал за такива неща.

В тишината, последвала това признание, сякаш изведнъж й падна пелена от очите. Новините от Хага, това беше същината на странния урок, прозвучал почти като разпит.

— Сър Даниъл не споделя с вас новините от Хага? — попита учтиво маркизата. — Навярно предполага, че те не представляват за вас никакъв интерес.

— Изглежда — съгласи се неопределено Хенриета. — Не сме говорили за тях. — Хенриета изрече лъжата с учудваща лекота, но извърна все пак глава, за да не се издаде.

— Имайте предвид, скъпа — каза маркизата, — че вашият съпруг ще има полза от участието ви в неговите дела.

Хенриета се усмихна безизразно, измърмори няколко учтиви думи за сбогуване и седна в каретата. С въздишка на облекчение спусна перденцата и се опита да внесе ред в мислите си. Някой беше повече от любопитен за съдържанието на писмата от Хага. Но след като Даниъл не бе споделил нищичко с нея, едва ли щеше да задоволи любопитството на когото и да било.

И все пак, това тъй или иначе би му отворило вратата към кралската зала за аудиенции. Хенриета го проумя, след като ясно й дадоха да разбере какво е нейното задължение на съпруга. Накратко казано, тя трябваше да шпионира мъжа си. Ужасно неприятната задача не ставаше по-лека дори при мисълта за ползата, която можеше, по всяка вероятност, да произтече за Даниъл.

Имаше все пак един момент във всичко това, който допадна на Хенриета. Отдавна имаше чувството, че може да подкрепи много по-сериозно Даниъл, а не само с приятната роля, която трябваше да играе в обществото. Може би бе дошло времето да докаже, че притежава и ума, и способностите, които да й позволят да поеме част от неговите задължения. И, както винаги, когато й се представяше възможност да помогне на Даниъл, Хенриета не можа да потисне желанието да се възползва от нея.

Потънала в мисли, Хенриета слез от каляската. Не можеше и дума да става да сподели без позволението на Даниъл с чужди хора съдържанието на някое писмо. Но дали не можеше да играе с тази кореспонденция и своя собствена игра, ако й се отдаде случай? Ако разбере какво по-точно интересува кралицата, може да сподели невярна информация, способна, въпреки това, да помогне на Даниъл. Но за да не направи грешка, трябва да познава съдържанието. Само че как да стигне до него?

В хладната, затъмнена спалня Хенриета остави камериерката да й помогне да се съблече. Колкото и да се радваше на скъпите придворни тоалети, в жегата на Мадридското лято те все пак много й тежаха. Камериерката окачи грижливо дрехите в гардероба и отпусна вдигнатата нагоре коса на господарката си.

Хенриета беше възприела с възторг испанския навик да се спи през най-горещата част от деня. Тя отиде до прозореца, отвори кепенците и погледна надолу, към задрямалия, залят от слънце двор. Опря лакти на широкия каменен перваз, усети слънчевите лъчи върху затворените си клепачи и се замечта, но в същия миг усети как две силни ръце я прегръщат.

— Хей, слънцепоклонничке! — Даниъл докосна с устни нежната й шия. — Ела в леглото.

— С удоволствие бих се любила някой ден под обедното слънце — каза замислено Хенриета и се обърна към Даниъл. — Искам през това време да го усещам на голата си кожа.

Той се усмихна.

— Вашето желание е за мен заповед, госпожо. — Той развърза ризата й. — Добре тогава, да почнем от голата кожа. Вдигни високо ръце.

Хенриета се засмя тихо и се освободи от набраното платно.

— Ами после? Така ли да изляза навън?

— Вземи възглавниците от леглото и ги сложи на слънце до него.

Хенриета мълчаливо го послуша. Кръвта й кипна в радостно очакване, изпълни я гореща възбуда. Тя застана до постелята на пода и сега гледаше Даниъл как се съблича.

— Легни и затвори очи. — Даниъл си събу ботушите. — А сега си представи, че лежиш в градината, гола и сама под слънцето.

Хенриета се отдаде, затворила очи, на топлия летен въздух. Слънчевите лъчи играеха по кожата й, копринените възглавници я обгръщаха меко. Тя прокара бавно ръце по тялото си, усети живата топлина, заоблените очертания, силата на нарастващото желание.

Когато и други ръце се присъединиха към тази ласка, изпълнена с наслада, тя се озова във вълшебното царство на удоволствието, откъдето грижите отлитаха, за да останат само радостите и любовта…

 

Когато Хенриета се събуди, слънцето беше вече ниско над хоризонта и сенки забулваха ъглите на стаята. Тя се протегна бавно и лениво върху възглавниците, а когато отвори очи, на устните й се появи усмивка при спомена за преживяната радост.

— Приличаш на мъркащо котенце — Даниъл седеше на един стол и я наблюдаваше.

— И се чувствам точно така — Хенриета се опря на лакти и погледна съпруга си. — Ти не поспа ли?

Той поклати глава.

— Не, играта, която приспа теб, ободри мен. Освен това не исках да изпусна толкова прекрасна гледка.

Погледът й падна върху ковчежето с парите и това събуди в нея друг спомен. Дали след нейните прегръдки, Даниъл няма да е по-достъпен? Тя стана и го погледна замислено.

— Чуй, ти изобщо не ме обичаш. Иначе щеше да ми кажеш какво пише в това писмо от Хага.

Веселите пламъчета в очите му угаснаха.

— Вече говорихме за това. Време е да разбереш, че когато казвам не, значи не. И не искам да се караме, скъпа.

— Нито пък аз — добави най-искрено Хенриета. — Забрави. Няма да кажа повече нито дума по въпроса.

Даниъл се приближи към нея и я целуна по челото.

— Имам голямо желание да опитам от онази малага, която купих миналата седмица от винаря. Ще сляза в мазето да донеса една бутилка. — Той излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.

Хенриета посегна към ризата, облече я презглава, върза панделката на деколтето. Мислеше толкова напрегнато, че неволно присви чело. Касетката пак й беше пред очите, а сега краката сякаш сами я занесоха до нея. Не беше заключена. Даниъл го правеше само когато и двамата отсъстваха по-дълго от къщи. Тя вдигна съвсем бавно капака. Вътре лежеше писмо, запечатано с восък с кралския печат. Щяха да са й достатъчни само няколко секунди, за да се запознае със съдържанието и тогава за Хенриета ставаше възможно да започне собствената си игра, да надхитри испанците, които толкова се мъчеха да я хванат в мрежите си. И тогава, след като Даниъл постигне целта си, тя ще му разкаже всичко, а малкото й провинение ще бъде много скоро простено. Даниъл щеше да признае, че е могъл спокойно да й се доверява във всичко и да е сигурен, че е способна и в най-заплетени ситуации да действа умно и предпазливо.

Хенриета бръкна бавно и внимателно в ковчежето. Разтреперана от напрежението разгъна листа, който прошумоля тихичко между пръстите й, втренчи поглед в енергичния и ясен почерк.

В този миг вратата зад нея се отвори. Хенриета рязко се обърна. Виновна и объркана, цялата пламнала, гледаше Даниъл, застанал с бутилка и чаши в ръка в рамката на вратата. На лицето му беше изписана безкрайна изненада. После изразът му се промени, премина в хладно отвращение, от което на Хенриета й преминаха тръпки по гърба. Понечи да каже нещо… каквото и да било… но на гърлото й беше заседнала буца и можеше само да продължи да стои неподвижно с издайническите листа в ръката.

Даниъл остави бутилката и чашите на една масичка и тръгна към Хенриета. Стъпките му се отпечатваха отмерено върху каменния под. Той протегна безмълвно ръка и изщрака заповеднически с палец и показалец. Хенриета му подаде документа. Той го пое, сложи го в ковчежето и го заключи. С все същия израз се обърна, наля си вино в чашата, след което почна да се облича за вечерния прием. Хенриета позвъни мълчаливо на камериерката си.

 

Хенриета не забрави през целия си живот тази вечер. Всеки път, когато дойдеха тежки времена, всеки път, когато се почувстваше потисната и тревожна, неизменно си спомняше за тези часове. В паметта й се бе отпечатала преди всичко абсолютната тишина. Дори в препълнената зала сред глъчката на множество гласове и звуците на оркестъра, образуващи непрекъснат шумен фон, единственото, което тя чуваше беше непроницаемото мълчание на нейния съпруг.

Когато каретата спря отново пред тяхната къща, Даниъл отвори градинската врата и направи път на жена си да влезе. Хенриета забеляза с болка как се дръпна, когато роклята й докосна коленете му. В малкото антре той й подаде свещта, която запали от големия свещник върху мраморната маса. Хенриета изкачи стълбата с наведена глава и едва пред вратата на спалнята разбра, че Даниъл не я е последвал.

Прозорците бяха широко отворени и вътре нахлуваше топъл въздух, пропит от аромата на лавандула и портокалов цвят. Камериерката беше раздигала любовното им ложе от възглавници, когато бе оправяла леглата за през нощта. При спомена за насладите този следобед й се сви сърцето. В тази ужасна изоставеност на Хенриета й се струваше, че всичко това се случва в друга страна и на друг човек.

Докато се събличаше, се вслушваше със страх, дано чуе стъпките на Даниъл. Когато застана вече само по нощница пред огледалото и се залови да среши с обичайните равномерни движения косата си, вратата се отвори. Ръката и застина. Хенриета сякаш замръзна с гръб към вратата.

Долавяше в тази потискаща тишина всеки звук, идващ откъм Даниъл. Той свали благородническото си наметало, ремъка и шпагата, виненочервения жакет. После седна на стола до леглото.

— Хенриета, ела тук.

Спокойната заповед раздра тишината, за която Хенриета си бе помислила, че няма да бъде нарушена никога вече. Сърцето й биеше забързано и тревожно, докато се обръщаше бавно към Даниъл. Той беше сякаш въплъщение на мрачна воля и сърцето й сякаш щеше да се пръсне, а стомахът й силно се присви.

— Защо? — Гласът й дойде, разтреперан, сякаш от много далеч.

— Приближи се!

Тя тръгна колебливо към него, застана пред него. Той се отметна назад и затвори за няколко дълги минути досадено очи.

— Наистина не зная как да постъпя — каза най-сетне безизразно Даниъл. — През цялата вечер си блъсках главата над въпроса как трябва да постъпи съпруг, ако жена му тършува зад гърба му в личните му вещи, която явно не смята, че прави нещо лошо, когато се рови в документи, които той изрично й е забранил да пипа, когато тя, понеже е лишена от чувство за чест…

— Моля те — прекъсна го отчаяна Хенриета. — Изобщо не беше така.

— Значи искаш да отречеш, че те сварих тук с писмото в ръка? — прекъсна я рязко Даниъл, преди тя да може да продължи.

Хенриета поклати глава. Имаше ли смисъл да продължи да обяснява, след като постъпката й е за този мъж абсолютно непростима.

— Бях повярвал, че е невъзможно в близост с мен ти да се върнеш към онова нечестно, грозно поведение, което си имала в детските си години. Но сигурно е трябвало да си дам сметка, че такива пороци много трудно се изкореняват.

Хенриета беззвучно заплака. Мъка и срам превърнаха сълзите й в порой, но Даниъл продължи, подтикван от собствената си болка, неумолимо да я укорява. После излезе без дума повече от стаята.

Хенриета се пъхна разтреперана в леглото. Беше като пребита. Сърцето я болеше. Тя се сви на кравай, затвори мъката дълбоко в себе си и си пожела, в отчаянието си, този ден никога да не бе почвал.