Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (10)

10

— Нан, не се помайвай — каза нетърпеливо Хенриета и хвана момиченцето за ръка. — Боя се, че и без това много се забавихме.

— Сигурна съм, че пак ще закъснеем за вечеря — доволният глас на Лизи долетя иззад огромния букет току-що набрани диви нарциси.

— А татко навярно пак е поканил гости — в забележката на Нан прозвуча съвсем неуместно безгрижие.

— Повече от сигурно е — измърмори Хенриета и ускори крачка по тясната калдъръмена уличка, която се провираше през оживения център на Хага.

Виковете на уличните търговци примамваха децата, несвикнали с градския живот и на Хенриета й се налагаше непрекъснато да откъсва момичетата ту от някоя пръскаща остра миризма рибарска сергия, ту от кошничаря с пъргави пръсти, или от майстора на пастети, замесени с много подправки. Разбираше как влияе на децата това пъстро многолюдие, но вече се бяха забавили достатъчно, за да наберат цветя, а у дома щяха да ги изчакат, преди да седнат на масата.

Както обикновено сър Даниъл беше прекарал сутринта при двора, където трескаво се крояха планове за създаването на нова армия срещу парламента с подкрепата на верните шотландци. Не беше предупредил, че ще води гости, но понеже вратата на дома му беше отворена за многото обеднели емигранти в този град, това се случваше често. Домакиня, която блести с отсъствието си и една закъсняла вечеря не хвърляха добра светлина върху тяхното гостоприемство.

Най-сетне стигнаха до голямата каменна къща със стръмен покрив на мансардата, станала дом на семейство Дръмънд в Хага. Сградата беше добре поддържана. В сравнение с други членове на този двор в изгнание, чиито имоти бяха конфискувани, Даниъл се радваше на макар и скромно благополучие. Беше успял да напусне Англия незабелязано и да вземе със себе си зестрата на Хенриета, която нейният баща най-сетне й беше дал. Налагаше се все пак да бъде пестелив, защото не можеше да рискува да се върне в Англия за още средства. Хора на парламента наблюдаваха пристанищата, търсеха привърженици на краля-изгнаник, а Даниъл не държеше някой от тях да го познае.

Заедно с други подобни сгради, къщата се издигаше на спокоен четириъгълен площад. Зад нея имаше малка, обиколена от каменен зид градинка. Този прекрасен пролетен ден априлският вятър носеше мириса на море и аромата на цветя, затова Хенриета затвори със съжаление вратата зад себе си. Откъм салона вляво от антрето долитаха приглушени гласове.

— Кой ли може да е? — Неукротимо любопитна, Лизи се опита да надникне през ключалката.

— Лизи! — В мъмрещия глас на Хенриета прозвуча и потиснат смях, когато вратата изведнъж се отвори. Лизи загуби равновесие и се озова доста болезнено в краката на баща си.

Даниъл я изгледа смаяно.

— Загуби ли нещо, Елизабет?

— Не… не, сър. Просто се спънах — изпелтечи детето, пламнало от смущение, изправи се на крака и направи припряно реверанс.

— Колко неприятно — каза загрижено Даниъл. — Надявам се, не си се наранила, нали?

— Не, сър. — Лизи повтори реверанса и погледна за помощ мащехата си.

Хенриета не се колеба дълго. Бърз поглед й беше разкрил които са гостите и тя тръгна към тях, побутвайки децата пред себе си.

— Милорд Хендън, милорд Конот, мисля, че още не познавате заварените ми дъщери, Елизабет и Нан.

— Да, така е — граф Хендън остави чашата си на масата и се усмихна мило на двете деца. — Прелестни са, направо са чудесни, Дръмънд… наистина.

— Благодаря — каза сухо Даниъл. — Но понеже гувернантката им вече ги чака, вярвам, че ще ги извините.

Момиченцата направиха реверанс, малко припряно като за наистина безукорно държане и с облекчение се оттеглиха.

— Струва ми се, че си прекарала приятно сутринта — Даниъл гледаше Хенриета, която беше донесла пролетта със зачервените си от вятъра бузи и блесналите си очи.

— Брахме нарциси — отговори тя с онази неустоима кокетна усмивка, с която си служеше обикновено само когато се боеше, че е сбъркала нещо. — Надявам се, че не съм ви накарала да чакате вечерята, но просто не усетихме кога мина времето.

— Вашето гостоприемство, лейди Дръмънд, е наистина щедро. — Уйлям Конот говореше, както винаги, изтежко. Значимостта, която излъчваше, не накърняваха нито вехтия му вълнен жакет, нито евтините уж посребрени катарами на обувките му. — Ще е върховна неблагодарност да критикуваме каквото и да било.

— При все това сме малко нещо гладни — не се сдържа да не отбележи Даниъл. — Вече наближава три часът.

— Веднага ще наредя да сервират.

Хенриета излезе в антрето и се огледа критично в огледалото. Остана общо взето доволна от онова, което видя. През последните няколко месеца лицето й се беше променило. От очите е, каза си тя и се изчерви. Изразът на очите й беше по всяко време такъв, сякаш току-що се бе любила, бяха страстни, знаещи и безкрайно доволни, а така се чувстваше почти непрекъснато и нейното тяло.

При тези мисли Хенриета леко потрепери и побърза да изтича бързо в кухнята, където опитният дебел готвач-фламандец беше поел всички задължения, а господарката можеше да се гордее с добрата кухня в дома й, без да става нужда да полага за това каквито и да било усилия. Той кимна важно на Хенриета, която се доближи до печката и вдигна един капак, за да си каже тя мнението за неговото произведение — великолепно заешко печено, с гарнитура от картофени кнедли и грах с парченца шунка. След това й демонстрира и ябълковата торта, която беше направил всъщност специално за Лизи. На малката не й беше никак трудно да осведомява готвача кои ястия са й най-любимите. Човек често можеше да я свари в кухнята да разправя каквото й мине през ума на момчето, което идваше всеки ден за най-тежката работа или на слугинчето, което живееше в стаичката на партера. Готвачът я слушаше мълчаливо, но внимателно.

Обедите протичаха обикновено във весело настроение, но този ден Хенриета долови у Даниъл някакво потиснато напрежение. Не беше яд, а възбуда, а в погледа му сякаш имаше въпрос, особено когато поглеждаше към Хенриета, която развличаше гостите с любезни приказки.

За изненада на Даниъл, съпругата му беше поела въодушевено ролята на домакиня, когато се настаниха миналия юли в тази къща в Хага. Усилията й бяха възнаградени с ласкаещо внимание и куп комплименти, от които Хенриета направо разцъфтяваше. Днешните й гости бяха често присъствие на щедрата й трапеза. След като битката при Престън бе загубена, те се видяха принудени да напуснат Англия и да оставят там всичко, което притежаваха. Както повечето англичани в Хага, живееха от ден за ден и от щедростта на по-добре поставените. В това отношение изобщо не се различаваха от своя крал, който беше принуден, останал без каквито и да било средства, да проси.

Сега на Даниъл му предстоеше да играе решаваща роля в плановете на своя крал, роля, подчертаваща доверието на крал Чарлз II към сър Даниъл Дръмънд. Но той се тревожеше — как ли ще приеме Хенриета промяната и дали ще се справи със задачите, които тя ще й постави.

— Е, лейди Дръмънд, мислите ли, че Мадрид ще ви хареса? — Изненадващият въпрос й бе поставен от графа, вече в чудесно настроение след вкусните ястия и чудесното вино.

— Какво имате предвид, милорд? — Лъжицата, с която Хенриета се канеше да сложи в устата си парче ябълкова торта, се изплъзна от пръстите й.

— Още не съм имал възможност да поговоря за това със съпругата си, Хендън. — Даниъл явно беше ядосан. — Та нали ми беше съобщено едва тази сутрин по време на аудиенцията.

— О, моля да ме извините! — Лорд Хендън изглеждаше объркан. — Господи, как можах!

— Мадрид? — Хенриета гледаше втренчено съпруга си през масата.

— Негово величество ме помоли да стана посланик при испанския двор, за да помоля за подкрепа при създаването на нова армия. Но нека го обсъдим по-късно.

— Както обичаш. — Хенриета ровеше с вилицата в парчето торта, а през ума й минаваха хиляди мисли. Щеше да е твърде рисковано предприятие. Испания беше толкова далече, а етикетът на нейния двор беше най-строгият в цяла Европа. Как можеше тя да се представи там като съпруга на посланик? Изгледите я плашеха.

Тя побърза да стане.

— Моля да ме извините, но задълженията ми на домакиня ме зоват.

Даниъл я изпрати до вратата.

— След малко ще обсъдим заедно всичко — каза той предпазливо. — Но за едно искам да те помоля още сега.

Хенриета го погледна въпросително.

— Трябва да внушиш на Лизи, че ако иска да разбере какво става зад някоя врата, достатъчно е само да почука.

Хенриета кимна.

— Имаш право, разбира се. И не биваше, като я гледам, да се смея.

Може би половин час по-късно Даниъл влезе в спалнята, където Хенриета беше седнала до отворения прозорец, загледана в градината. Децата си играеха в краката й.

— Отидоха ли си?

— Да — отговори той бързо и се наведе към дъщерите си. — Искам да си поприказвам с Хари… — Той отдавна се беше отказал да води борба с това умалително име. — Вървете при госпожа Киърсот.

— О, татко, ама тя ще ни заведе на църква — протестира Лизи. — Тя ходи редовно на вечернята, а е толкова досадно.

— Да, но е много полезно за безсмъртните ви души — каза закачливо бащата. — Освен това имате крайна нужда от опрощение на греховете. Хайде, изчезвайте!

Децата измърмориха тихичко по нещо, но излязоха без нови протести от стаята.

— Ще ги вземем ли с нас в Мадрид? — Хенриета си играеше с ресните на шала си.

Даниъл поклати глава.

— Не, не искам да ги излагам на опасностите на пътуването и климата. — Той коленичи до стола на Хенриета и сложи ръка на безпокойните й пръсти. — Също и теб, елфичке, ако предпочиташ.

— Господи, как можа да ти мине през ума? — извика Хенриета и скочи. — Аз трябва да остана тук и да ходя с госпожа Киърсот на църква, докато ти се забавляваш с дамите при испанския двор!

Даниъл се разсмя и стана.

— Не, никой не те задължава. Но наистина ли искаш да дойдеш с мен?

— Мислех, че съпрузи споделят опасностите. Но ако ти си на друго мнение… о! — Ироничната й сръдня завърши с вик, когато Даниъл награби без предупреждение жена си за бедрата и я хвърли на леглото.

— Гребеш в опасен фарватер — заяви й той много мило, както я беше яхнал откъм гърба и държеше здраво ръцете й от двете страни на бедрата. — На твое място щях да съм по-предвидлив.

Хенриета лежеше съвсем кротко и се мъчеше да придаде на лицето си израз на пълно покорство, но в очите й пламтеше съвсем друго послание и тя облиза неспокойно пресъхналите си устни.

— О, мили боже! — прошепна Даниъл. — Понякога се питам какво стана с малкото невинно момиченце, за което се ожених.

— Искаш ли то да се върне?

Той поклати глава.

— Само за игра, миличко.

— А… на какво ще играем сега?

Той докосна корсажа й и почна да го развързва.

— Ако желаеш…

— На какво ще играем? — Хенриета продължаваше да лежи неподвижно и когато той разголи гърдите й. Свежият вечерен въздух погали нежно меките хълмчета, докосна розовите пъпки, които ставаха от възбудата все по-корави.

— Бих желал да имам в леглото си испанска циганка — отговори той и разпиля косата й, прокара пръсти през копринения им разкош, пръсна ги като ветрило по възглавницата около малкото личице. — Испанска циганка с разрошена коса и голи гърди, която извлича страстна магия от струните на своята китара.

— И те омагьосва с танца си. — Хенриета се надигна бавно с рокля свлечена до кръста. Косата й се спускаше на вълни по раменете, очите й блестяха и привличаха, устните й бяха полуотворени.

Тя взе китарата, изсвири един акорд, после още един. Прозвуча омагьосваща мелодия. Тя ту подканяше смело, ту стенеше от желание за нещо непознато, тя даваше израз на неясните копнежи на тялото и душата. После настроението на Хенриета сякаш изведнъж се промени. Пръстите й се плъзнаха със смайваща бързина по струните, извикаха ситнеща, чуруликаща мелодия, която накараше краката да затанцуват, а Даниъл възхитено да се усмихне.

Хенриета отметна глава и се засмя радостно и тя. Остави инструмента, събу си бързо обувките и затанцува — див, екзотичен, изпълнен с обещания танц. Движеше се все по-бързо, докато не се превърна във вихър житно-жълта коприна и турскосиньо кадифе, а тя самата сякаш се беше изчезнала докрай в танца. После отново забави движенията си, отпусна се подканващо на пода и протегна ръка към Даниъл.

— Ти наистина си магьосница — измърмори той и я вдигна. Сложи ръка на бузата й, целуна я по устата. Другата му ръка почиваше на гърдите на Хенриета, над нетърпеливо туптящото й сърце. Младата жена изстена тихо и се притисна към него, сякаш страстта на танца трябваше да намери сега друг изход. И тя почна, силно възбудена, да се съблича.

— Да — прошепна страстно Даниъл — съблечи се за мен.

Движенията на Хенриета станаха бавни и гъвкави, изпълнени с чувствено очакване, а на Даниъл му секна дъхът, а кръвта му взе да пулсира диво във вените. Той протегна ръце към нея и се наслади на допира на голата й кожа, на женствените форми на тялото й. Обзета от страстта, която сама бе извикала, Хенриета се вкопчи в него, притисна се към него и усети с нарастваща възбуда колко силно я желае той.

Даниъл се радваше на тази отдаденост, която правеше Хенриета чувствителна и към най-лекото му докосване. Тя потръпваше отново и отново, понесена от вълните на насладата, а той продължаваше да се сдържа, за да се радва по-дълго на нейното щастие. Настъпи все пак мигът, в който това стана вече невъзможно и Даниъл си свали с бързи движения панталона. Той премести Хенриета на ръба на леглото, вдигна краката й и я облада. Тя го обхвана с бедра, притисна ги силно към него, за да го усети много дълбоко в себе си.

Даниъл я погледна. Тя лежеше под него сякаш олицетворение на всеотдайната любима, сложила ръце под тила, а гърдите й мамеха със щръкналите си връхчета, бедрата й се вдигаха и отпускаха в ритмичен отговор на неговите движения. Обзе го безкрайна нежност. Очите на Хенриета бяха затворени, кожата й блестеше, малко влажна. После тя отвори очи и му подари лъчезарна, преливаща от наслада усмивка. Сега Даниъл беше вече изгубен. Той се отпусна напред, притисна я отново към себе си, а Хенриета го загали с две ръце по гърба, докато и двамата изживяха едновременно върховния миг.

 

— Завиждам ти, Хари — каза й замислено Джулия Морис на другия ден.

Двете млади жени бяха пълна противоположност. Хенриета мъничка, нежна, а Джулия с осанката на римска богиня; едната имаше червеникаво-руса коса и светли очи, другата тъмна коса и мургава кожа. Но бяха на същата възраст и най-добри приятелки.

— Но защо? — Хенриета никога не бе имала приятелка, беше се доверявала само на Уил, а той беше мъж. Симпатията между нея и Джулия възникна от пръв поглед и беше една от основните причини тя да бъде сега толкова доволна. Приятелството им бе срещнало одобрението и на Даниъл, и на лорд и лейди Морис, които също бяха избрали бедността и изгнанието, за да останат верни на законния си владетел.

— И аз бих искала да съм омъжена. Ти можеш да разполагаш с живота си както си пожелаеш и никой не ти се налага, не ти забранява каквото и да било.

Хенриета леко се усмихна.

— Не е точно така. Но общо взето имаш право, Джулия. Да си омъжена е по много причини наистина чудесно. — В нея се надигнаха спомените за предишната вечер, но тях не би споделила даже с Джулия.

— Освен това заминавате за Мадрид — продължи Джулия и вдигна очи от бродерията. — Какво чудесно приключение! А пък аз трябва да остана тук и да ръкоделствам. — Тя направи гримаса. — Теб не те карат да шиеш.

— Защото не умея — засмя се Хенриета.

— Въпреки това си намери съпруг — каза приятелката й. — А аз само да го спомена пред майка, ще ме заплаши с домашен арест, за да съм се откажела от измишльотините си.

— Ти разказа ли й как срещнах Даниъл?

Джулия избухна в гръмогласен смях.

— Не, защото за нищо на света няма да ми повярва. За нея сър Даниъл е мъж, достоен за голямо уважение.

Хенриета се усмихна незабелязано при мисълта колко неуважително може да се държи съпругът й, но чукчето на външната врата прекъсна тези приятни мисли.

— Кой ли може да е? Не чакам никого. — Тя се заслуша в гласа, скочи с вик на радост и изтича в антрето. — Уил… това е Уил! Но какво, за бога, правиш ти тук?

— Божичко, Хари, подари ми живота. — Уил едва успяваше да се брани от бурните прегръдки.

— Вали като из ведро, миличко, хайде да влезем в стаята.

Чак сега Хенриета зърна Даниъл, застанал зад Уил и се обърна към него.

— Къде го намери?

— На улицата.

— Той трябва да остане у нас, нали? — Хенриета издърпа Уил за ръката в салона.

Младежът искаше нещо да възрази, но думите му заседнаха в гърлото, когато зърна, застанал до прозореца, още един гост. Джулия се усмихна притеснено и му кимна.

— О, Джулия, това е Уил Озбърт, най-добрият ми приятел. Колко жалко, че пристига тъкмо сега, когато се каним да потеглим за Мадрид.

— Мадрид? — Уил откъсна неохотно поглед от Джулия.

— Всичко по реда си. — Даниъл се видя принуден да внесе известен ред. — Разрешете да ви представя: господин Уил Озбърт, госпожица Джулия Морис.

— Много се радвам, госпожице Джулия. — Уил се изчерви до корените на медночервените си коси. — За мен е чест.

— О, не толкова тържествено! — спря ги нетърпеливо Хенриета. — Джулия е най-добрата ми приятелка, тъй че няма защо да се държите толкова официално.

— Хенриета, дали не трябва да предупредиш в кухнята, че имаме гости.

— О, аз не мога да остана за обед — прошепна ядосано Джулия.

— Защо не? Нали винаги оставаш. — Хенриета се приближи импулсивно към Уил и го прегърна, сложила ръце на тила му. Още не мога да повярвам, Уил. Какво те води насам?

Уил навъси чело и поклати глава.

— Променила си се, Хари, не съвсем, разбира се, но… знам ли. Може би причината е, че сега имаш две дъщери.

Сър Даниъл се опита да скрие усмивчицата си, докато пълнеше чашите с гъсто сладко вино от Канарските острови. Уил можеше да си мисли каквото си ще.

— И така, Уил, какво търсиш в Хага? — попита отново Хенриета. — У дома всичко наред ли е?

— Да. — Уил хвърли тайничко поглед към Джулия. — Но хората са много потиснати. Музиката е забранена, дори в църква, и всеки се страхува от съседа си. Достатъчни са няколко думи, че еди-кой си не е истински набожен, и още следващата неделя свещеникът го прави за посмешище, като го кара публично да се покае.

— Може би искаш да се присъединиш към каузата на краля?

Уил кимна живо и отпи голяма глътка.

— Ако се появи в Шотландия с голяма армия, шотландците ще се сражават за него… Ще се опълчим срещу Кромуел и новите му закони.

— Тъкмо това е причината, поради която заминаваме аз Мадрид — обясни Хенриета. — Даниъл става посланик при двора на испанския крал, за да осигури подкрепата му за създаването на нова армия.

— Колко бих искала да дойда с вас — въздъхна Джулия. — Сигурно ще е великолепно приключение.

— Не ще и дума — съгласи се с нея и Уил и потърси през масата погледа й.

Хенриета забеляза това сближаване и остана за миг безмълвна. После каза замислено:

— Защо Уил да не живее тук, докато ни няма? Има толкова много място, Даниъл, а той ще може и да пази къщата.

— Разбира се — съгласи се с готовност Даниъл. — Не зная само дали на Уил ще му хареса да живее с две момиченца и тяхната възпитателка.

— Сигурна съм, че да — заяви Хенриета.

— Дали да не позволиш на Уил той да ни отговори.

Две тъмни очи бяха втренчени с молба в луничавото лице. Уил се почеса по носа.

— Това няма най-малко да ми пречи, но не бих искал да злоупотребя с гостоприемството ви.

— Глупости! — Прозвуча така, сякаш Даниъл прави забележка на малката си дъщеря.

— Значи оставаш. — Хенриета огледа сияеща всички. Сигурна съм, че ще намериш тук много приятели.

— Аз също се надявам — отговори Уил и погледна Джулия.