Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (1)

1

— По дяволите, сър Даниъл, мога да се закълна, че това е момиче! — Драгунът беше коленичил до едно от хилядите сгърчени тела, осеяли бойното поле. Някои бяха замлъкнали, други призоваваха сърцераздирателно небето в предсмъртните си мъки или стенеха тихо. Знаеха, че са победени и могат да се надяват само на милостив край.

Сър Даниъл Дръмънд слезе от тежкия черен кавалерийски кон, провесил безучастно глава в августовската жега.

— Възможно ли е, Том? — наведе се той над неподвижното тяло.

Раненият се раздвижи и простена. Клепачите се вдигнаха и Даниъл надникна в две огромни кафяви, замъглени от болката очи.

— Искам да ида при Уил. Къде е той? — прошепна слаб, треперещ глас, а после очите отново се затвориха.

— Всемогъщи боже! — измърмори Даниъл и развърза кожения елек, пропит на рамото й от кръв.

Дори да се беше имало и най-малко съмнение за пола на тази жертва на тридневната битка при Престън, сега то бързо се разсея. Под ризата от грубо платно ясно се очертаваха женски закръглености.

Даниъл беше чувал за жени, които обували войнишки панталон, слагали кожен елек, грабвали копие и алебарда, и следвали съпрузите си в битките, но още не беше срещал такива същества. Този екземпляр тук изглеждаше на всичкото отгоре много млад за подобен любовен подвиг.

— Мисля, че е била прободена с пика — измърмори Том, като видя зеещата рана. — Но изпращат отряди да издирват ранените. Най-добре ще е да я оставим тук и да си продължим по пътя, ако не искате да си загинете в някой затвор на кръглоглавците.

— Да, да — съгласи се разсеяно младият благородник, но явно нямаше намерение да яхне отново коня. Докосна внимателно раната. — Мисля, че раната не е много дълбока, но кой знае, дали ще я намерят. Може кръвта й да изтече, преди хората с носилката да минат оттук.

И той посочи широкото бойно поле — ужасяваща гледка, която нощта милостиво забулваше освен в кратките мигове, когато луната се подаваше иззад плуващите облаци. Сред проснатите тела, почти невидими, сновяха приведени силуети. Можеше да са мародери, но можеше да са и санитари, размисляше угнетено Даниъл.

— Ще я отведем с нас — заяви той изведнъж решително и свали ешарпа си, чийто син цвят се обагри с ужасяваща бързина в тъмночервено, когато превърза внимателно раната на момичето.

— С тази ранена жена няма да напредваме много бързо — измърмори драгунът и се озърна тревожно. — Не искам да съм непочтителен, сър, но ако ни хванат, ще помогнете на момичето колкото мъртва риба.

Въпреки че и той беше угрижен, Даниъл не можа да не се усмихне на обичайната грубоватост на спътника си.

— Няма да споря с теб по този въпрос, Том, но въпреки всичко ще я взема. Та тя е още дете, едва ли е много по-голяма от малката Лизи. — И сър Даниъл се метна на коня.

Том сви рамене. Не зависеше от него какво решение да вземат, въпреки че му беше ясно — положението им в тази разкъсана от гражданска война страна наистина нямаше да стане по-леко. Той вдигна неподвижното тяло и го подаде на сър Даниъл да я настани на седлото пред себе си, а после и той яхна коня си.

— Сега накъде, сър?

— Най-добре по-далеч от широките пътища… напряко през нивята. Онези сигурно са почнали да ловят бегълците — каза той, присвил с горчивина устни. — Бог ми е свидетел, Том, че за последен път бягам от тези отвратителни, предали отечеството си копелета.

Думите му бяха пророчески, но той не го знаеше. Пришпори яко коня, а той сякаш събра последни сили. Препусна в нощта по-надалеч от това ужасно място, над което мъките и смъртта бяха надвиснали като отровен облак.

Препускаха четири часа без да спират, а когато утринната заря освети небето на изток, конете бяха капнали. Нежното тяло в ръцете на Даниъл почти не беше помръдвало. От време на време тих стон доказваше, че момичето още е живо. Конниците стигнаха малка горичка, през която едно поточе течеше бавно по плоските камъни.

— Ще спрем тук да починем, Том. Достатъчно е отдалечено. Място за кравари и пастирки, а не за войници.

— Остава да се надяваме, че пастирите и пастирките няма да се полакомят за наградата за благородник от противниковия лагер — измърмори Том, пое от господаря си товара и го сложи на пясъчния бряг на потока. — Тя не носи отличителни знаци, не знаем, дали се е била за краля или за Кромуел.

— Нито на чия страна е бил нейният възлюбен — каза Даниъл и свали с въздишка на облекчение тежкия железен шлем. Буйни руси къдрици се разпиляха върху дантелената яка на кожения му жакет. — Предполагам, че любовта, а не политиката е довела момичето на бойното поле. Той охлаби връзките на ризницата си и се изпъна с удоволствие на тревата. — Погрижи се за конете. Ще видя какво мога да направя за ранената.

Той разкопча внимателно кожения жакет на момичето. Ешарпът му беше потъмнял от изтеклата кръв. Когато Даниъл понечи да го свали, непознатата отвори очи.

— Къде е той? — опита се тя да се надигне.

— Спокойно. — Не му струваше усилие, да я задържи, но в погледа й се четеше страх.

— Пуснете ме. Кой сте вие? Какво искате от мен? — В думите й звучеше уплаха, но тя говореше без акцент, без следа от селски диалект.

— Искам само да ви помогна — каза спокойно сър Даниъл Дръмънд. — Ако не се лъжа, рамото ви е било прободено от върха на пика. — Той махна ешарпа и разкъса невъзмутимо ризата й, за да оголи раната, от която отново потече кръв и образува нов слой върху вече съсирената.

Тя отвори уста за вик на болка, но после стисна устни и понесе прегледа с достойно за възхищение самообладание. Все пак докато Даниъл измиваше засъхналата кръв, изпод отпуснатите клепачи течаха сълзи и оставяха светли следи по бузите й, черни от барутния дим.

— Мисля, че костта не е счупена — каза замислено Даниъл, — боя се все пак, че мускулът е засегнат. Ще ви направя стегната превръзка и трябва да се опитате да стоите мирно.

— Нямам никакво намерение да се движа — отговори момичето със задавен от сълзите глас — Толкова ме боли.

— Вие сте много смело същество — заяви убедено Даниъл. — Как се казвате?

Изразът на лицето й му напомни веднага за малката Лизи, когато се опитваше да се измъкне от някоя каша.

— Хари — измърмори момичето и затвори очи.

— Хъм — измърмори мъжът. — Необичайно име за девойче, нали? А когато не получи отговор, опита друго. — Кой е Уил?

Тя отвори отново очи и болката, която се четеше сега в тях, не беше само физическа.

— Боя се, че е мъртъв. Видях го да пада, преди… — Тя посегна разтреперана към рамото си. — Преди да усетя тази ужасна пареща болка, а после вече нищо не помня.

За миг настъпи тишина, докато Даниъл превързваше раната, неспособен не само да лъже, но дори да успокоява.

— Загубихме ли битката? — попита най-сетне момичето.

— Привържениците на парламента ни надвиха — отговори Даниъл. — Армията на краля вече не съществува. Не зная за вас това победа ли означава, или поражение?

— Поражение — каза тя тихо. — Толкова съм жадна.

Значи тя е бегълка-роялистка. Все по-добре от някоя пуританка — реши сър Даниъл. Изгледът да върне дъщерята на някой фанатизиран парламентарист сигурно би се оказал, при създалата се ситуация, още по-труден. Той извади от войнишката си раница калаено канче, напълни го с вода от потока и го поднесе към устните на момичето. То преглътна, закашля се, преглътна пак.

— Ще умра ли?

— Не мисля.

— Нищо, че Уил е мъртъв. Но исках да загина заедно с него — изрече тя с треперещи устни.

Даниъл поклати глава при това романтично пресилване.

— Далеч съм от мисълта да подценявам силата на любовта, дете мое, но това си е пълна лудост. Сигурен съм, че баща ви ще знае какво да прави, когато се върнете при него.

На мръсното личице се изписа упорит израз.

— Аз няма да се прибера у дома.

Даниъл не си направи труда да реагира на тази забележка. В момента просто нямаше смисъл.

— Опитайте се да си починете. — Той отпусна момичето на тревата, подложи под главата му сгънатото си палто. Жребецът на Том трябваше да даде чула си, за да покрият с него ранената, а Даниъл, след като направи всичко възможно при дадените обстоятелства за удобството й, също се изтегна, облегнал глава на седлото. — Том, събуди ме след два часа да застана на пост.

Слънцето беше вече високо в небето, когато Том най-сетне разбута спящия си господар.

— Не видях никого, сър, но момичето е зле — доложи той загрижено. — Висока температура.

Сър Даниъл изруга тихичко.

— Легни си, Том. Ще потеглим по залез слънце.

Той отиде при болната, която се мяташе върху коравата земя, мърмореше нещо несвързано и викаше от болка, ако при неспокойните си движения удряше ранено рамо. Кожата й гореше. Силно зачервените бузи и съвсем безумният поглед издаваха будеща тревога висока температура. Даниъл намокри кърпа в потока и поохлади лицето на пламналото в треска момиче, което веднага се надигна в отчаяна съпротива.

Не можеше да се помогне кой знае колко, но денят напредваше, а треската продължаваше да разтърсва момичето. Раната се беше подлютила и подула, имаше опасност от гангрена.

Даниъл скиташе тревожен из горичката. Том спеше, а конете мирно пасяха. Беше ясно, че при сегашното състояние на момичето, не можеха да продължат бягството си. Дали не беше възможно да я подслонят някъде? Да я оставят на нечий праг и да изчезнат в нощта, с надеждата, че ще се намери състрадателна душа? О не, тогава по-добре да си беше останала на бойното поле край Престън.

Трогнат от окаяното й състояние, сър Даниъл Дръмънд беше действал без много да се замисля, но сега това се превръщаше в твърде глупав пристъп на рицарство. Трябваше да се справи някак с последиците. Не си правеше илюзии за това какво би останало, ако ги открият и пленят: секвестиране на земите и имуществото му, затвор, разпити, може би дори екзекуция. Ако успее да се добере благополучно до дома си, ще трябва да се справи само с паричната глоба за привържениците на краля.

Да, но в тази разкъсана страна през годината 1648-ма кралят имаше точно толкова привърженици, колкото и парламентът и шансовете на Даниъл да намери подслон при роялисти беше очевидно също толкова голям, колкото опасността да бъде издаден от парламентаристи.

Вик, който трудно можеше да се нарече човешки, накара Том да подскочи.

— Хей, какво беше това? Не звучеше като да е от този свят — озърна се той.

— Момичето. — Даниъл се опита да успокои болната. Том, трябва да й намеря лекар, но не искам и ти да се излагаш на опасност. Опитай се да стигнеш сам до Кент. Ще те настигна, щом мога.

— Не, господарю — заяви натъртено Том — след всичко, което преживяхме заедно, аз няма да ви изоставя.

Том отиде до потока, потопи глава във водата, отърси се като кученце.

— Ценя верността ти, приятелю, но няма смисъл да се излагаме на опасност и двамата.

— Напротив, има — заяви спокойно Том. — Както виждам, имате нужда от още две яки ръце.

— Както си решил. — Даниъл поднесе отново канчето до устните на болната и тя пи жадно, въпреки че продължаваше да е сякаш в друг свят.

— Да хапнем нещо, преди да потеглим. Трябва да са останали още няколко залъка хляб и парче сирене.

Бяха наистина не повече от няколко залъка и едва ли достатъчни, за да заситят двама гладни мъже.

— И без това ще ни се наложи достатъчно скоро да потърсим близостта на хора — забеляза Даниъл, докато оседлаваше коня си. — Човек не може да живее дълго от въздух и вода.

Том затегна ремъците и вдигна към сър Даниъл сега сякаш безжизненото момиче. Въпреки руменината от температурата и мръсните бузи, нежното вирнато носле и миловидната уста подсказваха, че момичето е твърде привлекателно. Даниъл се взря внимателно в тясното личице.

— Коя, по дяволите, може да е тя? Сигурен съм, че е от добро семейство… Наистина няма какво да търси на бойното поле заедно с някое голобрадо хлапе, което си е въобразила, че обича.

— Не, сър — съгласи се Том. — Мисля, че е трябвало да си бродира до камината, като други изискани госпожици. Ама тази трябва да е доста дивичка и инат.

Препускаха в здрача и внимаваха да са по-далеч от широките пътища. Настъпи дълбока нощ, преди сър Даниъл Дръмънд да открие онова, което търсеха. Малко встрани, до една рекичка видяха селска къща, до нея вятърна мелница движеше тежко крила. От комина се вдигаше пушек, през прозореца се процеждаше светлината на свещ. Малка зеленчукова градина и няколко добре гледани ябълкови дървета подсказваха, че някой живее постоянно тук.

— Сър Даниъл, ще ги изкарам навън — каза Том. — Откъде да знаем дали са за краля или за парламента, но като ги видите, веднага ще разберете.

Даниъл кимна. Том беше облечен като свободен селянин, без каквито и да било отличителни знаци, които да издават към коя партия принадлежи, но в него по дантелената яка и дългата коса веднага щяха да разпознаят благородника.

— Много внимавай. — Той насочи коня си към сянката на плачеща върба край потока. Момичето в ръцете му сега си мърмореше нещо, от време на време викаше Уил. Даниъл й затвори устата, за да не издаде скривалището му, ако се окажеше, че селянинът не е привърженик на каузата на краля.

Силуетът на Том се очертаваше ясно на фона на светлия четириъгълник на вратата, пред която той се беше задълбочил в сериозен разговор със закръгленичка възрастна жена в рокля от тъмно сукно. Том посочи към върбата и жената погледна напрегнато натам. Даниъл въздъхна облекчено. Изглежда, имали са късмет. Той излезе с коня от скривалището и се заприближава към къщата.

— Извинете ни за безпокойството, добра жено, но имаме наложителна нужда от лечител на рани.

— Да, вече чух. — Две умни светлосини очи се бяха взрели изпитателно в лицето му. А после, сякаш останала доволна от проведения изпит, старата бързо кимна.

— Наблизо има само един зъбар, но мисля, че ще се справи. Внесете момчето вътре — посочи тя вързопчето.

— Това не е войник, а момиче — Даниъл слезе бързо от жребеца и последва старата жена в кухнята, понесъл момичето, което се беше нарекло Хари.

— Божичко! Какво ли няма по тоя свят! — възкликна селянката и изтича забързано към стълбата в дъното на стаята. — Негово величество в затвора, престолонаследникът избягал, съсед се надигнал срещу съседа. А сега и момиче на бойното поле. Какъв живот, господи!

В края на стълбището видяха таванска стаичка. Вътре имаше легло и огромна дървена ракла, в която диплеха обикновено спалното бельо. Въздухът беше пропит от тежкия дъх на зрелите ябълки, наредени грижливо на дървените полици край стените. Но всичко беше чисто, измито, а кръглият прозорец без стъкло пропускаше свежия нощен въздух.

— Сложете я тук, сър. Ще пратя момчето да доведе зъбаря. — Жената докосна челото на болната. — Опасна треска. Раната чиста ли е?

— Червена е и подута — Даниъл се наведе, за да свали временната превръзка. — Нямам никакъв опит с ранени и можах само да измия кръвта.

Селянката огледа внимателно раната.

— Най-добре ще е да й съблечем тези дрехи — каза тя и почна да сваля чевръсто ризата.

Докато помагаше на старицата да съблече трескавото момиче, Даниъл си мислеше за малката Лизи. Беше все пак очевидно, че болната вече не е дете, а зряла, та макар и много млада жена. С известно облекчение видя как я облякоха целомъдрено в огромна риза.

— Е, сър, ще пратя момчето да викне лечителя, а вие сигурно ще се зарадвате на вечеря — каза тя и слезе бързо по стълбата.

— Имам достатъчно пари, добра жено — последва Даниъл жената обратно в кухнята. — Вашето гостоприемство няма да остане невъзнаградено.

— На хората на краля винаги ще помогна — отвърна намръщено старата и отпрати с няколко резки думи момчето, което точеше коса до огнището, да тръгне веднага.

После отиде да разбърка нещо в тенджерата, сложена на триножник на огъня и ароматен дъх се разнесе из кухнята, а на двамата гладни мъже им потекоха лигите.

— Задушен заек обясни гордо жената. — Никой не го готви по-добре от мен, така поне казваше всеки път моят Питър.

— Той тук ли е? — попита Том и се опря на дългата дървена маса.

Старата поклати глава.

— Загина за краля при Наски. Сега сме съвсем сами — аз и нашият Джейк.

Тя сложи в пръстени паници от сочното тъмно месо и лютивия сос, отряза големи филии пшеничен хляб и напълни халбите с добра октомврийска бира.

— Това ти развеселява сърцето, нали сър?

Освободен засега от всички грижи и страхове, сър Даниъл се залови юнашки за яденето и с всяко късче месо и всяка глътка бира усещаше как силите и увереността му се връщат. Тъкмо бяха свършили вечерята, когато вратата се отвори и Джейк влезе в кухнята, придружен от недотам чисто облечен старец, понесъл кана пълна с пиявици.

— Това е лечителят — заяви Джейк и се залови за остатъците от задушения заек.

— Къде е болната? — Старецът се озърташе късогледо из кухнята, поемайки с ноздри примамливия аромат.

— Горе. — Селянката поздрави без много церемонии новодошлия и го заведе в стаичката. Обърна със силни ръце трескавото момиче на хълбок, за да й сложат пиявици на гърдите и гърба.

Даниъл остави халбата на масата и се качи по стълбата.

— Не е ли загубила вече достатъчно много кръв? Какво значи всичко това?

— Единственият начин да се охлади кръвта, сър — обясни равнодушно лечителят. След малко той свали една по една напилите се с кръв пиявици и ги върна в каната. Тялото на момичето беше покрито с малки червени белези от ухапванията, а стоновете разтърсваха крехкото телце и сякаш щяха да го прекършат.

— Вън! — изкрещя бясно Даниъл. — Тя е в безсъзнание от болката и от треската, а вие само влошихте състоянието й.

Лечителят го изгледа обидено.

— А заплащането ми?

— Можете да си го получите. — Даниъл бръкна в джоба на елека и извади един шилинг.

Старецът грабна монетата, мигновено я скри и се смъкна бързо по стълбата, сякаш се боеше, че благородникът може да промени решението си и да замени шилинга с пени.

— Щом не щете лечителя, сър, остава само старата Биди, билкарката. Ама казват, че имала лошо око.

Билките са всеки случай по-приятни от пиявиците, замисли се Даниъл, а в лоши очи и без туй не вярваше.

— Добре, кажете да я доведат.

 

Хенриета се събуди и осъзна, че се е случило нещо изненадващо и чудесно — вече нямаше болки. Размърда предпазливо пръстите на краката, сви пръсти, изви глава и когато не усети нищо, опита се да отвори очи. Всичко й се стори много светло за разлика от тъмния, изпълнен с болка свят, в който беше прекарала времето си напоследък, налагаше й се, наистина, все още да замижава, но очите не я боляха, а в мозъка й вече не удряха чукове.

— Е, време беше — дочу тя мърморене откъм далечния край на стаичката.

Хенриета извърна глава и видя силует, който й се стори някак познат. Видя две силно кривогледи сиви очи и сбръчкано като сушена слива лице, което можеше все пак да се разпознае като лице на старица.

— Кажи-речи те бях вече отписала — бабичката се дотътри по дъсчения под до леглото, сложи ръка на челото на момичето и кимна доволна, преди да се залови за широката превръзка, обгръщаща раненото рамо.

Хенриета се отпусна под благотворното докосване. Тогава по дървената стълба отекнаха стъпки, а друго, познато от трескавите сънища същество, прекрачи прага на мансардата. Беше едро, тъмнокосо, с пронизващ черен поглед и обгорено от слънцето и вятъра лице. Тъкмо тези очи се впериха веднага в леглото и засияха от внезапна радост.

— Каква изненада! — Гласът беше дълбок и приятен. В него се долавяше сподавен смях, сякаш притежателят му смяташе, че светът и хората са общо взето напълно задоволителни.

Непознатият мъж се приближи усмихнат към края на леглото.

— Всичко наред ли е?

— Да, господарю. През нощта треската отслабна, а после тя спа като дете. Като посъбере сили, ще е отново пъргава като риба във вода.

Старицата се залови да събира вързопчета и кутийки в една кошница.

— Повече не ви трябвам. — Тя кимна безмълвно на момичето, което беше спасила от сигурна смърт, и заслиза по стълбата.

Даниъл поклати глава.

— Лицето й вдъхва страх, но можем само да сме й много благодарни.

— Да, вярно, сър Даниъл.

— Откъде знаете името ми?

— Трябва да съм го чувала — някога.

— В такъв случай ще бъдете, може би, и вие така добра да ми кажете вашето.

На лицето й отново се появи предишния лукав израз и Даниъл вече знаеше какво ще чуе.

— Хари — отговори твърдо момичето.

Сър Даниъл си каза, че в момента възможностите му са малко ограничени и докато болната не се съвземе достатъчно, за да могат да продължат пътуването, не се налагаше и да знае името й.

— На колко години сте, Хари?

Отговор на този въпрос не може да й навреди — реши Хенриета.

— На 1 август навърших петнайсет.

— А какво търси петнайсетгодишно момиче на бойното поле край Престън? — попита Даниъл със снизходително любопитство.

— Аз тръгнах с Уил.

— А, да, вярно, изглежда така е било.

За миг се възцари мълчание, после момичето добави:

— Искахме да се оженим, само че… само че…

— Само че родителите ни бяха против — помогна й Даниъл да продължи. — Той ви отвлече, преди битката да обърка плановете ви, така ли?

Хенриета поклати глава.

— Уил не ме е отвличал. Той искаше да се бие за краля, а аз просто трябваше да го последвам.

Сър Даниъл Дръмънд не беше твърде уверен в тази необходимост, но не беше, в края на краищата и петнайсетгодишен, нито влюбен.

— Вашето семейство ще се тревожи много за вас.

Изразът на лицето й стана затворен.

— Сигурно само са се ядосали, че не успяха да ме накарат да се омъжа за сър Реджиналд…

После тя изведнъж млъкна.

Даниъл гледаше замислено болната. Изглежда беше разбрала, че името на годеника, когото й бяха избрали, може да се окаже следа за собствената й самоличност или поне за кръга, от който произлиза.

— А по какви причини този сър Реджиналд не се радва на вашето одобрение? — Даниъл седна на ръба на леглото и установи с бърз поглед, че след седмицата боледуване момичето е бледо и отслабнало.

Тя направи гримаса на отвращение.

— Той е дебел и дъхът му мирише. Плешив е и с почернели зъби, ако изобщо са му останали, а пък е стар като Метусалем.

Даниъл си представи с мълчаливо самообладание така ужасяващо описания човек, после попита:

— Но защо искат да ви принудят да се омъжите за този твърде съмнителен мъжки екземпляр?

— Уф, има нещо общо с полиците, които баща ми е подписал.

Сър Даниъл прокара ръка по челото си.

— Така, значи, а пък сър Реджиналд иска срещу тях да ви вземе за жена?

— Това няма да го бъде! — заяви решително момичето. Но личеше, че с мъка запазва спокойствие. — Аз никога няма да се върна у дома. Ако Уил не беше умрял, сигурно щях да го придумам да ме отвлече, та макар и да го е страх, че ще го лишат от наследство, а пък аз няма да получа зестра. Все някак щяхме да се оправим — въздъхна тя тъжно.

— Детенце, чуй ме, любовта не е храна, която засища. — Сър Даниъл стана. — Без нещо в стомаха, мъжът умира от глад.

— Аз мога да работя… в някое стопанство… да стана краварка… Но сега… Гласът й трепереше. — Сега Уил е мъртъв… и… — По бузите й потекоха сълзи. — Не е справедливо. Беше толкова млад и аз толкова го обичах.

Даниъл не можеше кой знае колко да я успокои. Толкова много млади, обичани от техните момичета мъже, бяха загинали през тази, продължаваща вече осем години гражданска война. Той я погали по главата, подаде й носната си кърпа и изчака тя да се поуспокои.

— И таз добра, какво значи това? — Селянката тъкмо беше изкачила стълбата. — Сър, още не бива да я тревожите така.

Несправедливият укор даде на Даниъл възможност да остави болната на грижите на старицата. Излезе на двора и се загледа в залязващото слънце. Историята на момичето не беше необичайна, но не и много радостна. Дъщерите ставаха средство за забогатяване и някои родители използваха безскрупулно това свое богатство. Но това не променяше нищо и той нямаше друг избор освен да върне момичето у дома му, въпреки съдбата, която го очакваше там.

Тя трябваше, разбира се, първо да позакрепне и да му каже името си. Дотогава Даниъл беше принуден да остане като прикован тук, само на един ден езда от Престън, където армията на парламента продължаваше да преследва бродещи наоколо роялисти. Беше твърде неправдоподобно да предположи, че престоят на двама чужди мъже и ранено момиче в тази селска къща може да остане задълго скрит от съседите. А не всички, които го разберат, ще са на страната на краля.