Бърнард Корнуел
Кралят на зимата (4)

ЧАСТ ВТОРА
СВАТБАТА НА ЕДНА ПРИНЦЕСА

Игрейн е нещастна. Тя иска да й разказвам за детството на Артър. Кралицата е чувала за някакъв меч в камъка и иска да пиша за него. Тя ми разправя, че майката на Артър била кралица, а баща му бил дух. В нощта, когато Артър бил роден, небето било раздирано от гръмотевици. Игрейн може и да е права и в онази нощ наистина може да е гърмяло, но всички хора, с които съм говорил за Артър, трябва да са проспали тази паметна нощ, защото не бяха чули никакви гръмотевици. Колкото до меча в камъка, наистина имаше меч, имаше и камък, но тяхното място в моя разказ е по-нататък. Мечът се наричаше Каледфулч, което означава „стоманена светкавица“, но Игрейн предпочита името Екскалибур. Аз ще се съобразя с нейните предпочитания, защото на Артър му беше все едно как хората наричат дългия му меч. Артър не придаваше значение и на своето детство, никога не съм го чувал да говори за детските си години. Веднъж дори специално го попитах за това, но той не пожела да отговори.

— Какво представлява яйцето за орела? — попита ме той, след това каза, че се е родил, че е живял и след това е станал войник и че това е всичко, което трябва да знам.

Но заради моята красива и щедра покровителка Игрейн ще опиша всичко, което научих, макар то да е много малко. Въпреки че в Глевум Утър отрече бащинството си, Артър наистина беше негов син. Това обаче не беше никакво предимство, защото Утър създаваше копелета, както котаракът — котенца. Майката на Артър се казваше Игрейн, като моята скъпа кралица. Тя беше от Каер Сей, който се намира в Гуинед. Разправят, че била дъщеря на Кунеда — крал на Гуинед и Велик крал преди Утър. Но Игрейн не била принцеса, защото майка й не била съпруга на Кунеда, а била омъжена за господаря на Хенис Уирън. Единственото, което Артър казваше за Игрейн от Гуинед беше, че тя е най-чудесната, най-умната и най-красивата майка, за която едно момче може да мечтае. Според Сей, който познаваше Игрейн добре, красивите й черти били изострени от дълбоката ненавист, изпълнила сърцето й. Сей е син на Ектор — господаря на Каер Сей, който приютил Игрейн и четирите й незаконни деца, когато Утър се отрекъл от тях. Кралят изгонил Игрейн точно в годината, когато бил роден Артър и тя никога не простила това на сина си. Майка му била убедена, че Артър не е трябвало да се ражда и че ако не се бил появил Артър, тя докрая на живота си щяла да управлява като любовница на Утър.

Артър беше четвъртото дете на Игрейн. Първите три бяха момичета, а Утър очевидно е предпочитал незаконните му деца да бъдат момичета, защото те едва ли биха претендирали за неговото наследство, когато пораснат. Сей и Артър израснали заедно. Сей казваше (но никога пред Артър), че и двамата се страхували от Игрейн. Той ми разправяше, че Артър бил изпълнително и трудолюбиво момче, стараел се да бъде най-добрият независимо дали в четенето или в боя с мечове. Но неговите успехи никога не доставяли радост на майка му. И въпреки това той я обожавал, защитавал я и неутешимо плакал, когато тя умряла от треска. Тогава Артър бил на тринадесет. Неговият покровител Ектор помолил Утър да помогне на четирите бедни сирачета на Игрейн. Утър завел децата в Каер Кадарн, вероятно се е надявал да използва трите си дъщери за сключване на изгодни династически бракове. Бракът на Моргана с принца на Кърнау не продължил дълго поради нещастието с пожара. Моргос била омъжена за Лот, краля на Лотиан, а Анна — за крал Будик сина на Камран, който управлявал отвъд морето в Бретан. Тези два брака не били особено важни, защото и двамата крале били твърде далече, за да могат да изпращат подкрепления на Думнония по време на война. Все пак двете женитби били част от политиката на Утър и те изпълнили предназначението си. Артър обаче като момче не можел да бъде използван за такива цели, затова отишъл в двора на Утър и се научил да върти меч и да хвърля копие. Тук той се запознал и с Мерлин, но никой не знае, какво е станало помежду им в онези месеци преди Артър да последва сестра си Анна в Бретан, отчаян от безразличието на Утър към себе си. Там в Галия се водели непрекъснати войни и Артър се утвърдил като голям воин. Анна, която знаела колко е ценно да имаш за брат такъв добър воин, известявала Утър за всички подвизи на Артър. Именно затова Утър повикал Артър в Британия да участва във войната, завършила със смъртта на принца на Думнония. Останалото вече знаете.

Това е всичко, което знам за детството на Артър. Без съмнение, Игрейн ще разкраси моя разказ с легендите, които хората вече разправят за Артър. Тя взима изписаните от мен пергаменти един по един и ги предава на Дафид син на Гръфъд, който знае сакски и ги превежда на британски. Не вярвам нито на него, нито на Игрейн, че ще запазят думите ми непроменени, убеден съм, че ще добавят всички измислици, които знаят. Понякога ми се иска да имам смелостта да напиша тази история на британски, но епископ Сенсъм, когото Бог цени повече от всички светци, все още се съмнява в естеството на моите писания. От време на време се опитва да ми провали работа или насъсква дяволските изчадия да ми пречат. Веднъж изчезнаха всичките ми пера, друг път в рога с мастилото имаше урина. Но Игрейн възстановяваше всички загуби, а Сенсъм не може да докаже съмненията си, че ръкописът всъщност не е сакски превод на Евангелието, докато не се научи да чете на сакски.

Игрейн ме кара да пиша повече и по-бързо и ме моли да кажа истината за Артър, а когато тази истина се разминава с измислените приказки, които чува в кухнята на своя замък, кралицата недоволства. Тя иска да разказвам за животни, които променят външния си вид и говорят, но аз не мога да си измислям неща, които не съм видял. Вярно, че съм попроменил някои неща (Бог да ми прости), но те са маловажни. Например, когато Артър ни спаси пред Каер Кадарн, бях разбрал, че той ще дойде много преди да се появи, защото Оуейн и неговите хора през цялото време знаеха, че току що пристигналите от Бретан конници на Артър и самият той са се скрили в горите северно от Каер Кадарн, както знаеха и това, че отрядът на Гундлеус идва към Каер Кадарн. Грешката на Гундлеус беше, че запали Хълма. Пушекът от пожара беше известил цялата южна половина на кралството за нахлулия враг, а конните разузнавачи на Оуейн държали под око хората на Гундлеус от обяд. След като помогнал на Агрикола да разбие войските на Горфидид, Оуейн тръгнал с бърз ход на юг да посрещне Артър, не от приятелски чувства, а по-скоро за да присъства лично, когато в кралството се появява военачалникът съперник. Завръщането на Оуейн беше голям късмет за нас. Всъщност битката никога не би могла да се развие така, както я описах. Ако Оуейн не знаеше, че Артър беше наблизо, той щеше да даде бебето Мордред на най-бързия си конник, за да го отведе в безопасност, дори ако за това трябваше всички ние да бъдем посечени от хората на Гундлеус. Можех, разбира се, да опиша всичко както си беше, но менестрелите ме научиха да разказвам така, че слушателите да тръпнат в очакване преди да чуят онова, което ги интересува. Мисля, че разказът стана по-добър като запазих новината за пристигането на Артър за последния момент. Това дооформяне на разказа е малък грях, макар че, Бог ми е свидетел, Сенсъм никога не би го опростил.

Тук в Динюрак все още е зима и е много студено, но след като открихме замръзналия труп на брат Арон, умрял от студ в килията си, крал Брочваел заповяда на Сенсъм да ни разрешава да палим огън. Светецът отказа да изпълнява тази заповед, докато накрая кралят изпрати дърва за огрев от собствения си замък. Така че сега си имаме огън в огнищата, макар че се пали много пестеливо. Но дори и слабият огън ми помага да пиша по-лесно. А освен това напоследък благословеният Сенсъм по-малко ми се меси в работата. Към малкото ни братство се присъединиха двама нови послушници, голобради момчета, и Сенсъм реши лично да ги насочва по пътищата на Нашия Спасител. Светецът до такава степен се е загрижил за безсмъртните им души, че дори настоя да раздели килията си с тях и изглежда по-щастлив откакто се радва на тяхната компания. Благодаря на Бога за това и за огъня и за това, че ми дава сила да продължа разказа за Артър, Небивалия крал, Божия враг и нашия Господар на битките.

Няма да ви отегчавам с подробностите от онова сражение пред Каер Кадарн. То беше погром, а не сражение. Само шепа силурци успяха да избягат. Предателят Лайгесак избяга, но повечето от хората на Гундлеус бяха пленени. Десетина бяха убити, сред тях и двамата голи воини, които Оуейн наниза на бойното си копие. Гундлеус, Ледуис и Танабурс бяха заловени живи. Аз не убих никого, тази битка не остави дори една драскотина по ръба на моя меч.

Всъщност аз дори не гледах какво става около мен, защото през цялото време не отделях очи от Артър.

Той яздеше своята кобила Ламрей — огромно черно животно с рунтави глезени и плоски железни обувки, привързани към копитата с кожени ремъци. Всички воини на Артър яздеха такива големи коне, които дишаха тежко през разширените си ноздри. Животните изглеждаха още по-внушително със странните брони от твърда кожа, които бяха окачени на гърдите им, за да ги предпазват от вражи копия. Тези щитове бяха толкова дебели и корави, че пречеха на конете да навеждат главите си. След битката Артър заповяда на един от своите коняри да откачи нагръдника на Ламрей, за да може животното да пасе. За всеки кон се грижеха по двама коняри — единият отговаряше за нагръдника, седлото и чула, а другият трябваше да държи животното за юздата. Трети прислужник носеше копието и щита на конника. Копието на Артър беше дълго и тежко и се наричаше Ронгоминиад, а щитът му, Уинебгуртъчър, беше направен от върбови дъски и покрит с лист от ковано сребро, излъскано до блясък. На кръста на Артър висяха ножът Карнуенхау и прочутият меч Екскалибур, който си почиваше в своята черна ножница, украсена със златна нишка.

В началото не можах да видя лицето на Артър, защото той носеше шлем, на който имаше само цепка за очите и дупка пред устата. Лъскавият шлем беше направен от желязо, в което бяха вградени красиви сребърни извивки, а на върха се вееха големи гъши пера. Имаше нещо мъртвешко в този светъл шлем. Той наподобяваше череп и внушаваше чувството, че неговият притежател носи смърт. Не само перата на шлема, но и наметалото на Артър беше бяло. Той много държеше на неговата чистота. Едно тъмно наметало би привличало слънчевите лъчи върху плочките на тежката броня, която Артър носеше под наметалото. Никога не бях виждал такава броня преди. Наистина Хюел ми беше разправял, че има, но когато видях ризницата на Артър, ми се прииска и аз да имам такава. Ризницата беше римска и беше направена от стотици железни плочки, големи колкото горната част на палец. Те бяха зашити една до друга в равни припокриващи се редове върху едно дълго до коленете кожено палто. В горната си част плочките бяха правоъгълни (там бяха оставени двете дупки, през които минаваше нишката), а в основата — заострени. Те се припокриваха така, че където и да попаднеше острието на хвърленото копие, то винаги щеше да срещне два ката желязо и едва тогава щеше да стигне до твърдата здрава кожа отдолу. Когато Артър се движеше ризницата подрънкваше и звукът беше много приятен, защото не дрънчеше само желязо — ковачите на Артър бяха добавили и един ред от златни плочки около врата и бяха пръснали сребърни плочки сред железните. Това придаваше и особен блясък на цялата ризница. Ризницата се лъскаше всеки ден с часове, за да не ръждясва желязото, а след всяка битка трябваше да се коват по няколко нови плочки и да се заменят откъснатите по време на сражението. Малцина ковачи можеха да направят такава ризница, а още по-малко мъже можеха да си я купят. Артър беше взел своята от един франкски вожд, който беше убил в Арморика. Освен шлема, наметалото и ризницата, Артър носеше и кожени ботуши, кожени ръкавици и кожен колан. На колана висеше Екскалибур в своята ножница с гравираните на кръст златни нишки, която трябваше да го предпазва от всяко зло.

В моите очи Артър изглеждаше като бял блестящ Бог, дошъл на земята. Не можех да откъсна поглед от него.

Той прегърна Оуейн и двамата мъже се разсмяха. Оуейн беше висок човек, но Артър не му отстъпваше по височина, само дето не беше толкова едър. Оуейн беше една грамада от мускули, а Артър беше строен и жилав. Двамата мъже се потупаха приятелски по гърба, прегърнаха се през раменете и така отидоха при Рала, която държеше Мордред.

Артър падна на колене пред своя крал. С елегантна лекота, изненадваща за човек облечен с толкова тежка и твърда ризница, той повдигна ръка, взе края на бебешката дрешка и след като отвори лицевата част на шлема си, целуна плата. Мордред отговори с писъци.

Артър се изправи и протегна ръце към Моргана. Тя бе по-възрастна от брат си, който беше само на двадесет и пет-шест години, но когато той отвори обятията си за нея, тя заплака и се вкопчи в него, златната й маска дрънна в шлема на Артър. Той здраво я прегърна и нежно я потупа по гърба.

— Скъпа Моргана — каза Артър, — скъпа, сладка Моргана.

Едва когато видях Моргана да плаче в ръцете на брат си, разбрах колко самотна беше тя.

Той я отдели внимателно от себе си и след това с две ръце свали сребристосивия си шлем.

— Имам подарък за теб — каза той на Моргана, — поне така си мисля, може Хигуид вече да го е откраднал. Къде си, Хигуид?

Слугата Хигуид притича, пое шлема с перата и подаде на господаря си огърлица от мечешки зъби, вградени в една златна верига, която Артър постави на врата на сестра си.

— Нещо красиво за прекрасната ми сестра — каза той. След това попита коя беше Рала и когато разбра за смъртта на детето й, на лицето му се изписа такава болка и съчувствие, че Рала се разплака, а той импулсивно я прегърна и почти смачка Мордред, притискайки го към желязната си гръд. После му представиха Гулидин, който разказа на Артър, как бях убил силуреца, за да защитя Мордред и Артър се обърна към мен да ми благодари.

Тогава за първи път видях ясно лицето му.

То излъчваше доброта. Това беше първото ми впечатление. Всъщност, не, Игрейн иска да пиша така. А моето първо впечатление беше, че лицето му е ужасно потно (не е лесно да се сражава човек с метална ризница в летен ден), но след това забелязах добротата в очите му. Човек можеше да се довери на Артър от пръв поглед. Затова жените го харесваха, не защото изглеждаше добре (той не беше кой знае колко красив), а защото те гледаше с искрен интерес и очевидно благоразположение. Той имаше силно скулесто лице, от което струеше някакво въодушевление. Гъстата му коса беше тъмнокестенява, тогава цялата мокра от пот и сплескана от кожената подплата на шлема. Очите му бяха кафяви, носът — дълъг. Той имаше масивна челюст и беше гладко избръснат. Но най-забележителната черта на лицето му беше устата. Тя беше неестествено голяма и всичките зъби си бяха на мястото. Артър се гордееше със своите зъби и ги почистваше всеки ден със сол (ако успееше да намери сол) или просто с вода. Лицето му беше голямо и силно, но това, което ми правеше най-силно впечатление, беше неговата доброта и дяволитите пламъчета в очите. Имаше нещо в лицето на Артър, което излъчваше чувство на радост. То беше толкова силно, че близо до Артър човек можеше да се потопи в тази радост. Още при първата си среща с Артър забелязах, че и мъже, и жени ставаха някак по-весели в неговата компания. Всеки забравяше черните си мисли, чуваше се повече смях. Когато Артър си тръгваше, на хората им ставаше тъжно. Той не ги развеселяваше с особени остроумия или забавни истории. Артър беше просто добър човек с непреклонна увереност, несломима воля и желязна решителност. Тази твърдост на пръв поглед не се забелязваше, самият Артър дори не признаваше, че тя съществува, но тя беше там, в него. Доказателство за това бяха хилядите посечени в битка врагове.

— Гулидин ми разправя, че си сакс! — подразни ме той.

— Господарю — успях да кажа аз и паднах на колене.

Той се наведе и хвана раменете ми, за да ме изправи. Държеше ме здраво.

— Аз не съм крал, Дерфел — каза той, — недей да коленичиш пред мен. Аз трябва да падна на колене пред теб затова, че си рискувал живота си, за да спасиш нашия крал. — Той се усмихна. — За това ти благодаря.

Той имаше способността да те накара да се чувстваш така, сякаш за него ти си най-важният човек на света, и аз вече го боготворях.

— На колко години си? — попита ме той.

— На петнайсет, мисля.

— Като гледам колко си едър, бих ти дал двайсет — усмихна се Артър. — Кой те научи да се биеш?

— Хюел — казах аз, — управителят на Мерлин.

— Аха! Това е най-добрият учител! И мен ме е учил. А как е добрият Хюел? — попита той с интерес, но аз не можах да намеря нито думи, нито смелост да отговоря.

— Мъртъв е — каза Моргана вместо мен. — Гундлеус го посече — добави тя и плю през устната цепка на златната си маска срещу пленения крал, който стоеше на няколко крачки встрани.

— Хюел е мъртъв? — обърна се Артър към мен и ме погледна право в очите. Аз кимнах и сълзите ми потекоха. Артър веднага ме прегърна. — Ти си добър човек, Дерфел. Дължа ти награда, задето си спасил живота на нашия крал. Какво искаш?

— Да бъда воин, господарю — казах аз.

Той се усмихна и отстъпи крачка назад.

— Ти си щастливец, Дерфел, защото си това, което искаш да бъдеш. Лорд Оуейн? — обърна се Артър към едрия татуиран боец на Думнония. — Ще можете ли да използвате този добър сакски воин?

— Разбира се — съгласи се Оуейн.

— Нека да бъде един от хората Ви тогава — каза Артър и сигурно почувства моето разочарование, защото се обърна и постави ръка на рамото ми. — Засега, Дерфел — каза той меко, — аз имам нужда от конници, не от копиеносци. Нека Оуейн да бъде твой господар, няма да намериш по-добър учител от него — Артър стисна рамото ми, след това се обърна и махна на двамата стражи да се отдалечат от Гундлеус. Около плененият крал, който стоеше под знамената на победителите, се бяха струпали конници на Артър с железните си шлемове, със своите покрити с желязо кожени ризници и вълнените си наметала, тук бяха и копиеносците на Оуейн, и бегълците от Хълма. Артър тръгна към Гундлеус и хората му направиха път.

Силурският крал се изпъна. Той беше без оръжие, но гордостта му не го напускаше, той дори не трепна при приближаването на Артър.

Артър вървеше мълчаливо. Накрая спря на две крачки от пленения крал. Тълпата затаи дъх. Знамето на Артър хвърляше сянка върху Гундлеус. То беше бяло с черна мечка в средата. До него се вееше отвоюваното знаме на Мордред с дракона, а от другата страна на мечката беше щтандарта на Оуейн с дивия глиган. Знамето на самия Гундлеус беше в краката му, оплюто, опикано и стъпкано от победителите. Очите на Гундлеус се разшириха, когато Артър извади Екскалибур от ножницата. Стоманеното острие имаше синкав блясък и беше излъскано така старателно както и ризницата, шлема и щита на Артър. Всички очаквахме смъртоносен удар, но вместо това Артър се отпусна на едно коляно и подаде на Гундлеус дръжката на Екскалибур.

— Кралю господарю — каза смирено той и тълпата, която беше очаквала да види смъртта на Гундлеус, ахна.

За миг Гундлеус се поколеба, но протегна ръка и докосна дръжката без да каже нищо. Сигурно беше толкова изненадан, че не знаеше какво да каже.

Артър се изправи и прибра меча.

— Положих клетва да защитавам своя крал — каза той, — а не да убивам крале. Какво ще стане с Вас, Гундлеус, син на Мейлир, няма да решавам аз, но Вие ще останете пленник, докато бъде взето решение по този въпрос.

— Кой ще вземе това решение? — попита Гундлеус. Артър се поколеба, очевидно не знаеше точния отговор. Мнозина от нашите воини настояваха за смъртта на Гундлеус, Моргана караше брат си да отмъсти за Норуена, а Нимю искаше с писклив глас плененият крал да бъде предаден на нея и тя да се погрижи за отмъщението. Артър само поклати глава. Много по-късно той ми обясни, че Гундлеус беше не само крал на Силурия, но и братовчед на Горфидид, краля на Поуис, така че смъртта на Гундлеус беше държавен въпрос и не можеше да става и дума за отмъщение. „Аз искам мир, а мир с отмъщение не се гради — призна ми след време той, — макар че може би трябваше да го убия. Едва ли нещата щяха да се развият по-различно.“

Но тогава изправен пред Гундлеус под залязващото слънце край Каер Кадарн, Артър само каза, че съдбата на силурския крал щеше да се решава от съвета на Думнония.

— А Ледуис? — попита Гундлеус. Високата бледа жена стоеше плътно зад него с ужас в очите. — Моля да й бъде разрешено да остане с мен — добави той.

— Курвата е моя — каза Оуейн грубо. Ледуис завъртя глава и се лепна за Гундлеус.

— Тя е моя съпруга — обърна се силурецът към Артър и с това потвърди стария слух, че все пак се беше оженил за своята любовница от неблагороден произход. Това също така означаваше, че бракът му с Норуена е бил фалшив, но този грях към принцесата в сравнение с онова, което Гундлеус й направи накрая беше наистина малък.

— Съпруга или не, тя е моя — настоя Оуейн. Той забеляза колебанието на Артър и добави — Поне докато съветът реши нещо друго.

Искането на Оуейн изглежда не беше по вкуса на Артър, но положението на Артър в Думнония все още беше несигурно. Макар и провъзгласен за един от покровителите на Мордред, макар и един от най-могъщите военачалници в кралството, неговата власт беше равна на властта на Оуейн. Всички бяхме забелязали как след разгрома на силурците Артър беше поел нещата в ръцете си, но с претенциите си върху Ледуис Оуейн беше напомнил на Артър, че двамата имаха еднакви права. Положението беше много неловко, но накрая Артър пожертва Ледуис в името на единството на Думнония.

— Оуейн реши този въпрос — каза той на Гундлеус и се обърна, за да не види реакцията на двамата влюбени. Ледуис изпищя, но млъкна, когато един от хората на Оуейн я повлече нанякъде.

Танабурс се изсмя над нещастието на Ледуис. Той беше друид и на него никой не можеше да посегне. Той не беше пленник, можеше да си върви, когато пожелае, но сам и без храна. Въпреки това, насърчен от победата, аз не можех да го оставя да си тръгне просто така. Тръгнах след него през ливадата, осеяна с мъртви силурци.

— Танабурс — викнах аз след него.

Друидът се обърна и ме видя да изваждам меча.

— Внимавай, момче — каза той и направи предупредителен знак със своя жезъл, увенчан с луна.

Това трябваше да ме изплаши, но аз бях изпълнен с нов боен дух, така че пристъпих до стареца и опрях меча в сплъстената му бяла брада. При допира на стоманата той се дръпна назад и пожълтелите кости, вързани в косата му изтракаха. Старото му лице беше кафяво, сбръчкано и цялото в петна, очите му бяха червени, а носът му беше извит.

— Трябва да те убия — казах аз. Той се изсмя.

— И с това ще си навлечеш проклятието на цяла Британия. Душата ти никога няма да отиде на Онзи свят, ще бъдеш подложен на незнайни и безбройни мъчения, който аз ще измисля. — Той плю срещу мен и се опита да махне острието на меча от брадата си, но аз стиснах по-здраво дръжката. Усетил силата ми, Танабурс изведнъж се разтревожи.

Няколко любопитни зяпачи ме бяха последвали и сега се опитваха да ме предупредят за ужасната съдба, която ме очакваше, ако убия друид, но аз нямах намерение да убивам стареца. Исках само да го сплаша.

— Преди десет или повече години ти дойде в имението на Мадог — казах аз (Мадог беше човекът, който беше поробил майка ми. Гундлеус беше нападнал неговото село).

Танабурс кимна, спомняше си това нападение.

— Точно така, точно така. Хубав ден беше! Взехме много злато — каза той — и много роби!

— И ти направи една яма на смъртта — казах аз.

— Е и? — сви той рамене и ме погледна злобно. — Трябва да благодарим на Боговете за успехите.

Усмихнах се и леко докоснах кльощавия му врат с върха на меча.

— Но аз оживях, друиде. Оживях.

Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво му бях казал. А когато разбра, пребледня и затрепери, защото знаеше, че ако в цяла Британия имаше човек, който можеше да го убие, това бях аз. Танабурс ме беше принесъл в жертва на Боговете, но Те не бяха получили този дар поради неговата небрежност. Аз бях оцелял, а това означаваше, че по волята на Боговете можех да разполагам с живота на друида. Танабурс изпищя ужасен, защото си помисли, че ще забия острието в гърлото му, но вместо това аз измъкнах меча си от рошавата му брада и му се присмях, когато се обърна и се запрепъва през полето. Ужасно му се искаше да избяга от мен, но когато стигна до гората, където бяха потънали шепата оцелели силурци, той се обърна и вдигна костеливата си ръка към мен.

— Майка ти е жива, момче! — викна той — Жива е! — повтори Танабурс и се скри в гората.

Стоях с отворена уста, а мечът висеше в ръката ми. Не че изпитвах някакво определено чувство. Моите спомени за майка ми бяха много бледи, всъщност изобщо не помнех какви чувства е имало между нас. Но самата мисъл, че тя беше жива, преобърна целият ми свят, така жестоко както нападателите разрушиха онази сутрин замъка на Мерлин. Но после тръснах глава. Как можеше Танабурс да помни някоя робиня, след като пред очите му са минали толкова много? Той просто лъжеше, искаше само да ме разстрои, нищо повече. Прибрах меча си в ножницата и бавно тръгнах към крепостта.

Гундлеус беше поставен под стража в една стая близо до голямата зала в Каер Кадарн. През нощта празнувахме, въпреки че бяхме твърде много и порциите месо бяха малки и приготвени набързо. През по-голямата част от нощта стари приятели си разменяха новини от Британия и Бретан, тъй като много от хората на Артър бяха родени в Думнония или в някое от другите британски кралства. Постоянно обърквах имената на воините от дружината на Артър, защото те бяха повече от седемдесет човека, освен това имаше коняри, слуги, жени и деца. След време щях да знам тези имена до едно, но в онази нощ те нищо не ми говореха: Дагонет, Аглавал, Сей, Ланвал, братята Балан и Балин, Гауейн и Агравейн, Блейз, Илтид, Айдилиг, Бедуир. Запомних обаче Морфанс, защото той беше най-грозният човек, който някога бях виждал. Толкова беше грозен, че се гордееше с уродливия си външен вид, със своя извит врат, заешката си устна и безформената си челюст. Запомних и Сеграмор, защото беше черен, а аз никога не бях виждал черен човек преди, дори не вярвах, че съществуват такива хора. Той беше висок, слаб и саркастично лаконичен, макар че ако човек успееше да го убеди да разкаже нещо с неговия развален британски, той можеше да прикове вниманието на цяла зала пълна с народ.

Запомних, разбира се, и името на Айлийн. Тя беше стройна чернокоса жена, с няколко години по-възрастна от Артър. Слабото й лице беше нежно, а в очите й имаше тъга, която й придаваше вид на много мъдра жена. Онази вечер тя беше облечена с разкошни дрехи. Ленената й рокля беше ръждиво червена и беше пристегната в кръстта с тежка сребърна верига, а дългите свободни ръкави бяха украсени с кожа от видра. Айлийн носеше тежка огърлица от злато, златни гривни и емайлирана брошка, на която беше изобразен знакът на Артър — мечката. Тя се движеше грациозно, говореше малко и наблюдаваше Артър покровителствено. Мислех си, че е кралица или поне принцеса, само дето разнасяше съдове с храна и бутилки с медовина като обикновена слугиня.

— Айлийн е робиня, момко — каза Грозния Морфанс. Той беше клекнал срещу мен на пода и беше забелязал, че наблюдавах високата жена.

— Чия робиня? — попитах аз.

— А ти как мислиш? — попита ме той и пъхна едно свинско ребро в устата си. Бяха му останали само два зъба, но с тяхна помощ Морфанс смъкна сочното месо от кокала. — На Артър — каза той и хвърли кокала на едно от множеството кучета в залата. — И разбира се, тя е не само негова робиня, но и негова любовница. — Морфанс се оригна, отпи от своя рог и добави — Даде му я неговият зет крал Будик. Това беше много отдавна. Тя е няколко години по-възрастна от Артър и Будик едва ли е предполагал, че Артър ще я задържи толкова дълго, но когато Артър хареса някого, то май е завинаги. Онези там са нейните двама близнаци. — С мазната си брада Морфанс сочеше към дъното на залата, където две сополиви хлапета на около девет години седяха в мръсотията и ядяха.

— Синове на Артър ли са тези? — попитах аз.

— Точно така — каза Морфанс. — Казват се Амхар и Лохолт и баща им ги боготвори. Тия малки копелета са много капризни и като казвам „копелета“, момко, точно това имам пред вид. Истински малки копелета, които не стават за нищо. — В гласа му имаше искрена омраза. — Казвам ти, синко, Артър син на Утър е голям мъж. Той е най-добрият войник, когото познавам, най-щедрият човек и най-справедливият господар, но когато става въпрос за възпитаване на деца, една свиня би се справила по-добре от него.

Погледнах отново към Айлийн.

— Те женени ли са?

Морфанс се засмя.

— Разбира се, че не са! От десет години са заедно и тя го прави щастлив. Но запомни, ще дойде ден, когато той ще я отпрати, точно както неговият баща отпрати майка му. Артър ще се ожени за някоя с кралска кръв, която и наполовина няма да бъде толкова добра, колкото Айлийн, но мъже като Артър нямат друг избор. Те трябва да се оженят изгодно. Не като теб и мен, момче. Ние с теб можем да се оженим за която си поискаме, стига да не е от кралска кръв. Чуй това! — смръщи се той, когато в нощта отвън проехтя писък на жена.

Оуейн беше напуснал залата и очевидно се бе заел да разяснява на Ледуис новите й задължения. Артър потръпна при този писък, а Айлийн вдигна изящната си глава и смръщи вежди срещу него. Единственият човек, който видимо реагира на нещастието на Ледуис, беше Нимю. Превързаното й лице беше изморено и тъжно, но когато чу писъка, тя се усмихна при мисълта за мъката, която щеше да изпита Гундлеус в този миг. Нимю не знаеше що е прошка. Тя вече беше молила Артър и Оуейн да й разрешат сама да убие Гундлеус. Те й бяха отказали. Но за Гундлеус нямаше да има покой, докато Нимю беше жива.

На следващия ден Артър поведе група конници към Инис Уидрин. Те се върнаха още същата вечер и съобщиха, че селището на Мерлин бе изгоряло доземи. Конниците доведоха горкия луд Пелинор и възмутения Друидан, когото намерили в кладенеца на монасите от Свещеното Бодливо дръвче. Артър обяви намерението си да построи отново замъка на Мерлин, макар че никой не знаеше как щеше да стане това без пари и без цяла армия от работници. Гулидин официално беше назначен от името на Мордред за кралски строител и му беше заповядано да започне изсичането на дърветата, необходими за възстановяването на сградите на Хълма. Пелинор беше заключен в един празен килер, иззидан с камъни до стената на римската вила в Линдинис. Линдинис беше най-близкото до Каер Кадарн селище. Там бяха намерили подслон жените, децата и робите, които следваха хората на Артър. Артър организираше всичко. Той беше неуморен, мразеше бездействието и в онези първи дни след залавянето на Гундлеус той работеше от зори до късен мрак. През по-голямата част от времето Артър уреждаше въпроса с препитанието на своите хора — трябваше да се разпредели помежду им кралска земя, да се намерят къщи за техните семейства и всичко това без да се накърняват интересите на хората, които вече живееха в Линдинис. Самата вила беше принадлежала на Утър, затова Артър я взе за себе си. За него всяка работа беше важна, една сутрин дори го видях да се бори с един огромен оловен лист.

— Би ли ми помогнал, Дерфел — повика ме той. Бях поласкан, че бе запомнил името ми и побързах да му помогна да вдигне тежкия лист. — Рядко нещо, а? — каза той весело. Беше гол до кръста и оловото беше оставило сиви петна по кожата му. Беше решил да изреже ивици от оловния лист, за да поправи каменната тръба, която някога беше отвеждала водата на един извор към вътрешността на вилата. — Когато римляните си тръгнали оттук, взели със себе си всичкото олово — обясни ми той, — затова водопроводите не работят. Ще трябва отново да разработим мините. — Артър пусна своя край на оловния лист и избърса челото си. — Да разработим мините, да построим отново мостовете, да възстановим водопроводите, да покрием с камъни бродовете и да намерим начин да убедим саксите да си вървят у дома. Това е достатъчно за един човешки живот, не мислиш ли?

— Да, господарю — казах аз нервно и се чудех защо един могъщ военачалник като него трябваше да се занимава с поправката на водопроводи. Няколко часа по-късно членовете на съвета щяха да се съберат и аз си мислех, че Артър трябваше да се подготви за това, а той като че ли се интересуваше повече от оловото, отколкото от държавните работи.

— Не знам дали оловото се реже с трион или с нож — каза той със съжаление. — А трябва да знам. Ще попитам Гулидин. Той май знае всичко. Ти знаеш ли, че, ако искаш да използваш стволовете на дърветата за колони, винаги трябва да ги поставяш с горната част надолу?

— Не, господарю.

— Това не позволява на влагата да се качва нагоре, нали разбираш. Тогава дървото не гние. Гулидин ми каза. Обичам да знам такива неща. Те са много практични. С такива знания всяка работа върви. — Артър се захили срещу мен. — Е, как ти харесва Оуейн? — попита той.

— Той е добър с мен, господарю — казах аз, изненадан от този въпрос. Всъщност аз продължавах да се чувствам неспокоен в присъствието на Оуейн, въпреки че той никога не се беше отнасял зле с мен.

— Той трябва да бъде добър с теб — каза Артър. — Славата на всеки водач зависи от неговите хора и той трябва да цени добрите воини.

— Но аз бих предпочел да служа на Вас, господарю — изтърсих аз без много да му мисля.

Той се усмихна.

— И това ще стане, Дерфел, и това ще стане. След време. Първо трябва да минеш през изпитанието да се сражаваш под командването на Оуейн.

Артър направи тази забележка съвсем непринудено, но по-късно съм се чудел дали тогава той не предвиди онова, което щеше да се случи. След време аз наистина преминах през изпитанието да се сражавам под командването на Оуейн. Това беше тежко изпитание. Може би Артър искаше да науча този урок преди да се присъединя към неговите хора. Той се наведе отново към оловния лист, но пак се изправи, защото някой в къщата нададе вой. Беше Пелинор, който протестираше, задето го бяха затворили в онази тъмна стая.

— Оуейн смята, че трябва да изпратим горкия Пел на Острова на мъртъвците — каза Артър (на този остров затваряха опасно лудите). — Ти какво мислиш?

Артър питаше за моето мнение! Бях толкова изненадан, че най-напред нищо не отговорих. След това заеквайки обясних, че Мерлин много обичаше Пелинор и че Мерлин искаше той да остане сред живите, а аз смятах, че желанията на Мерлин трябва да бъдат уважавани. Артър слушаше сериозен и дори изглеждаше благодарен за моя съвет. Той, разбира се, нямаше нужда от него, просто се опитваше да ме накара да се чувствам значим.

— Тогава Пелинор може да остане тук, момче — каза той. — А сега хвани другия край. Вдигай!

На следващия ден Линдинис опустя. Моргана и Нимю отидоха в Инис Уидрин, защото искаха селището на Хълма отново да бъде построено. Опитах да се сбогувам с Нимю, но не й беше до мен — окото все още я болеше, тя беше сърдита и единственото й желание беше да отмъсти на Гундлеус, а съветът й отказа. Артър заедно със всичките си конници замина на север да подкрепи Тюдрик, който воюваше на северната граница на Гуент. Аз останах с Оуейн, който се беше настанил в големия замък на Каер Кадарн. Може и да бях воин, но през лятото е по-важно да се събере реколтата, отколкото да се стои на пост по укрепителните валове. Затова от време на време оставях меча, шлема и кожения нагръдник (които бях наследил от убития силурец) и дни наред помагах на крепостните из нивите на краля да съберем ръжта, ечемика и житото. Това беше тежка работа, защото сърпът първо беше къс и второ трябваше непрекъснато да се точи. А точилото представляваше дървена пръчка, потопена в свинска мас и след това оваляна в ситен пясък. Това нещо трябваше да изостря ръба на сърпа, но на мен този ръб никога не ми изглеждаше достатъчно остър. Въпреки че бях много силен и здрав, от постоянното навеждане и дърпане наляво ме заболя гърбът и получих мускулна треска. През целия си живот на Хълма не бях работил толкова много, но вече бях извън привилегирования свят на Мерлин, вече бях един от дружината на Оуейн.

Пожънатите класове овършавахме направо на нивата, а след това превозвахме с каруци огромните купи слама в Каер Кадарн и в Линдинис. Сваляхме изгнилата слама от покривите и я заменяхме с нова. Старата слама от дюшеците също се изхвърляше, за да се замени с прясна. Благодарение на това в продължение на няколко блажени дни в леглата ни нямаше въшки и бълхи, но тази благодат бе твърде нетрайна. Точно по това време на мен ми порасна брада — някакви рехави руси косми, но аз бях ужасно горд с тях. По цял ден превивах гръб на полето, а вечер трябваше по два часа да упражнявам бойни техники. Хюел ме беше научил добре, но Оуейн искаше да бъде още по-добре.

— Онзи силурец, дето си го убил — каза ми една вечер Оуейн, докато аз се потях след поредното упражнение с тояги, — хващам се на бас на една месечна заплата срещу умрял плъх, че си го убил с ръба на меча.

Аз не се хванаха на бас, само признах, че наистина го бях съсякъл с меча като с брадва. Оуейн се засмя.

— Хюел винаги учи хората си да се бият така — каза Оуейн. — Следващият път наблюдавай как се бие Артър. Той мушка, мушка като човек, който се опитва да събере сеното на купа преди да е завалял дъжда. — Оуейн извади своя меч и поясни — Използвай върха, момче. Винаги използвай върха. Той убива по-бързо.

Оуейн нападна с голия меч срещу мен и аз едва успях да отбия удара му.

— Ако използваш ръба на меча — каза той, — това означава, че си някъде на открито. Стената от щитове вече е разрушена и ако това е била твоята защитна стена, знай, че си мъртъв, колкото и добре да въртиш меча. Но ако стената от щитове е здрава, това означава, че вие сте рамо до рамо и ти нямаш пространство да въртиш меча, можеш само да мушкаш. — Оуейн отново насочи острието на меча си към мен и пак трябваше да парирам удара.

— Защо мислиш римляните са имали къси мечове? — попита ме той.

— Не знам, господарю.

— Защото с късия меч се мушка по-лесно, отколкото с дългия, за това — каза той, — не че ще седна да убеждавам някой от вас да си смени меча, но искам да запомните, че с меча трябва не само да се сече, а и да се пробожда. Върхът винаги побеждава, винаги.

Той се обърна, след това внезапно се изви и се опита да ме прободе. Не знам как успях да отклоня острието от себе си с неудобната тояга, която държах. Оуейн се захили.

— Бърз си — каза той — и това е добре. Ще се справяш стига да не се напиваш.

Той прибра меча си в ножницата и погледна на изток. Търсеше в далечината сивите стълбове пушек, които издаваха присъствието на чужди нашественици, но както за нас, така и за саксите беше време за жътва и техните войници имаха по-важна работа от това да нападат нашите земи.

— А какво мислиш за Артър, момче? — попита ме Оуейн ни в клин, ни в ръкав.

— Харесвам го — казах аз смутено, чувствах се толкова неловко от този въпрос, колкото и от въпроса на Артър за Оуейн.

Оуейн обърна към мен огромната си рошава глава.

— Е, то не е трудно да го харесаш — каза Оуейн неохотно. — Аз винаги съм харесвал Артър. Всички го харесват, но само Боговете знаят дали някой го разбира. Може би само Мерлин. Мислиш ли, че Мерлин е жив?

— Аз знам, че е жив — казах пламенно, макар че всъщност нищо не знаех.

— Добре — рече Оуейн. Аз бях от Хълма и той предполагаше, че мога да получавам знания по пътища, недостъпни за други хора. Освен това сред неговите хора вече се говореше как се бях измъкнал от смъртната яма на един друид, което за воините означаваше, че бях роден с късмет, но също означаваше, че мога да вещая добро.

— Аз харесвам Мерлин — продължи Оуейн, — макар че той даде на Артър оня меч.

— Каледфулч? — попитах аз като назовах Екскалибур с неговото истинско име.

— Ти не знаеше ли? — попита Оуейн изненадан. Той беше усетил изненадата в гласа ми и нищо чудно — Мерлин никога не ми беше говорил за този голям дар. Беше ми разправял понякога за Артър. Мерлин бе прекарал с него кратко време, докато Артър живеел в двора на Утър. Но Мерлин говореше за Артър с пренебрежителна симпатия сякаш ставаше дума за някой старателен, но бавен ученик, чиито по-късни подвизи бяха по-големи и от най-смелите очаквания на Мерлин. Но Мерлин беше дал прочутия меч на Артър и това показваше, че той не е бил искрен пред мен и мнението му за Артър е било много по-високо.

— Каледфулч — обясни ми Оуейн — е изкован в Отвъдния свят от Бога на ковачите Гофанон. А Мерлин го намерил в Ирландия. Там наричали меча Кадалчолг. Мерлин победил друида, който го притежвал, в състезания по съновидения и така спечелил меча. Ирландските друиди разправят, че ако онзи, който носи Кадалчолг, изпадне в голяма беда, той може да забоде меча в земята и тогава Гофанон ще напусне Отвъдния свят и ще дойде да му помогне. — Оуейн поклати глава пред това чудо. — А сега можеш ли да ми кажеш защо Мерлин трябваше да даде такъв подарък на Артър?

— А защо не? — попитах аз внимателно, защото усещах завистта на Оуейн.

— Защото Артър не вярва в Боговете — каза Оуейн — затова! Той дори не вярва в оня мекушав Бог на християните. Според мен Артър не вярва в нищо, освен в големите коне, а само Боговете знаят за какво са му тия коне.

— Внушават страх — казах аз, защото исках да бъда верен на Артър.

— О, така е — съгласи се Оуейн, — но само ако не си виждал такива коне. Те обаче са бавни, ядат два-три пъти повече от обикновения кон, всеки от тях има нужда от двама коняри, копитата им се разплескват като меко масло, ако не им вържеш ония смешни обувки и на всичкото отгоре не могат да атакуват стена от щитове.

— Не могат ли?

— Че кой кон би го направил? — попита Оуейн презрително. — Ако стената стои и не отстъпва, няма кон на света, който да не завие пред ред насочени копия. Няма полза от конете в битка, момче. Те могат само да носят разузнавачите по-надалеч.

— Тогава защо… — започнах аз.

— Защото — изпревари въпроса ми Оуейн — най-важното в битката, момче, е да се разбие противниковата стена от щитове. Всичко друго е лесно. Конете на Артър плашат войниците и ги карат да бягат, но ще дойде време, когато врагът ще преодолее страха от грамадните животни и няма да им обръща гръб. Тогава Боговете да са на помощ на тези коне. Артър също ще има нужда от помощта на Боговете, ако бъде свален от грамадата, която язди, и бъде принуден да се бие на крака с тази рибешка ризница. Единственият метал, който е необходим на воина, е неговият меч и парчето желязо на върха на копието му, всичко останало, момко, е само излишна тежест.

Оуейн погледна към къщите и видя Ледуис, която се беше вкопчила в оградата около затвора на Гундлеус.

— Артър няма да изкара дълго тук — каза той поверително. — Едно поражение и ще се върне отново в Арморика, където воините се впечатляват от големи коне, рибешки костюми и вълшебни мечове.

Той плю и аз разбрах, че колкото и да твърдеше, че харесва Артър, у него говореха други чувства, нещо по-дълбоко от ревността. Оуейн знаеше, че Артър е негов съперник, но изчакваше удобния момент да сложи край на това съперничество, така както и Артър очакваше своя час. Тяхната взаимна враждебност ме тревожеше, защото харесвах и двамата. Оуейн се усмихна на нещастието на Ледуис.

— Тя е вярна кучка, това мога да кажа за нея — рече той, — но аз ще я пречупя. Онази твоята жена ли е? — кимна Оуейн към Люнет, която носеше кожен мях с вода към войнишките колиби.

— Да — признах аз и се изчервих. Подобно на току що поникналата ми брада, Люнет беше символ на събудената ми мъжественост, а аз все още се чувствах неудобно да обсъждам тези неща, свързани с дълбоката промяна в мен. Люнет беше решила да остане с мен вместо да се върне в Инис Уидрин заедно с Нимю. Всъщност решението си беше само нейно, а на мен още ми беше трудно да свикна с нашите отношения. Но Люнет сякаш знаеше точно какво трябва да се направи. Тя отдели за нас един ъгъл в колибата, измете го, прегради го с плет от върбови пръчки и вече уверено говореше за нашето общо бъдеще. Аз си мислех, че Люнет щеше да предпочете да остане с Нимю, но след изнасилването Нимю беше станала мълчалива и самовглъбена. Всъщност държеше се направо враждебно и с никого не разговаряше. Моргана се грижеше за окото й, а същият ковач, който беше изработил маската на Моргана, предложи да направи една златна топка и да я постави на мястото на липсващата очна ябълка. Като всички нас и Люнет започна да се страхува от тази нова, намусена и съскаща Нимю.

— Хубаво момиче — каза Оуейн за Люнет някак неохотно, — но момичетата живеят с воините само по една причина, момче, само за да станат богати. Така че погрижи се да я направиш щастлива иначе бъди сигурен, че тя ще те направи нещастен. — Той бръкна в джобовете си и намери един малък златен пръстен. — Дай й това — каза той.

Благодарих му смутено. Знаех, че военачалниците подаряват на хората си разни неща, но въпреки това този пръстен беше твърде щедър дар за мен, защото аз тепърва щях да се сражавам за Оуейн. Люнет хареса пръстена. Той и сребърната нишка, която отмотах от дръжката на моя меч, бяха първите скъпоценности от нейното съкровище. Люнет издълба кръст върху износената вътрешна страна на пръстена, не защото беше християнка, а защото така щеше да се знае, че това е любовен пръстен и че Люнет не беше вече момиче, а жена. Някои мъже също носеха любовни пръстени, но аз мечтаех за простите железни халки, които воините си правеха от върховете на копията, отнети от разгромения враг. Оуейн имаше десетки такива пръстени в брадата си и целите му пръсти бяха отрупани, а аз бях забелязал, че Артър не носеше нито един.

След като събрахме реколтата от нивите около Каер Кадарн, ние тръгнахме да обикаляме цяла Думнония да събираме данъка върху зърното. Кралският бирник, който винаги беше с нас, записваше приходите в специална книга. Беше странна мисълта, че крал на Думнония вече беше Мордред и че ние събирахме данъци не за съкровищницата на Утър, а на Мордред. Но бебе или не, кралят трябваше да има пари, за да плаща на войската на Артър и на всички други войници, които пазеха границите на кралството. Някои от хората на Оуейн бяха изпратени да подсилят гарнизона, командван от Гърийнт в граничната крепост Дурокобривис. Аз останах с тези, които временно трябваше да изпълняват ролята на бирници.

Бях изненадан, че прочутият с любовта си към битките Оуейн не отиде нито в Дурокобривис, нито в Гуент, а остана с нас да събира данъци. За мен това беше неблагодарна слугинска работа, но аз бях твърде млад, за да разбера съображенията на Оуейн.

За Оуейн данъците бяха по-важни от саксите. Скоро щях да науча, че данъците са най-добрият източник на богатство за хората, които не желаят да работят. Утър беше мъртъв и Оуейн не искаше да пропуска своя шанс. Във всяко имение той установяваше, че реколтата е слаба и събираше ниски данъци, а собствената му кесия се подуваше от подкупите, срещу които той се съгласяваше да дава тези неверни данни за реколтата. Оуейн действаше доста открито.

— При Утър това никога нямаше да мине — каза ми той един ден докато вървяхме по южното крайбрежие към римския град Иска. Оуейн говореше с любов за мъртвия крал. — Утър беше едно хитро старо копеле и винаги имаше ясна представа какъв приход да очаква, а Мордред… какво знае Мордред?

Той погледна наляво. Преваляхме голото било на едно голямо възвишение и на юг се простираше морето, където силният вятър гонеше сивите вълни и ги украсяваше с бели гребени. Далеч на изток се виждаше един голям полуостров, в който вълните се разбиваха на пяна. Всъщност полуостровът беше почти остров, защото се свързваше със сушата само с тънка камениста ивица.

— Знаеш ли какво е това? — попита ме Оуейн.

— Не, господарю.

— Островът на мъртвите — каза той и плю против уроки. А аз спрях и се вгледах в онова ужасно място, което думнонците сънуваха в кошмарите си. На този полуостров пращаха опасно лудите като Пелинор и щом преминеха ивицата охранявана от стражи, те се превръщаха в мъртви души, за които нямаше връщане в света на живите. Островът беше под покровителството на тъмния сакат Бог Кром Дубх. А някои хора разправяха, че в края на полустрова се намирала и Пещерата на Круачан, която водела към Отвъдния свят. Стоях ужасен и не можех да откъсна поглед от Острова на мъртвите, докато накрая Оуейн ме тупна по рамото и каза:

— Ти няма защо да се страхуваш от острова, момче, рядко се среща човек с глава като твоята. — Той отново тръгна на запад. — Къде ще пренощуваме довечера? — попита той кралския бирник Луелин, чието муле носеше фалшивите доклади.

— При принц Кадуи от Иска — каза Луелин.

— А Кадуи! Кадуи ми харесва. Колко взехме миналата година от тоя грозен мошеник?

Луелин нямаше нужда да поглежда дървените си рабоши. На един дъх той изброи дадените дивечови кожи, роби, сушена риба, сол, овчи кожи, калаени слитъци, царевично брашно и накрая добави:

— Обаче по-голямата част от плащанията бяха в злато.

— Сега го харесвам още повече! — каза Оуейн. — За колко ще се спазарим с него, Луелин?

Бирникът изчисли стойността на половината от онова, което Кадуи беше платил предната година и предположи, че принцът с удоволствие ще даде тази сума на кралската хазна. Точно така и стана, когато отидохме в замъка. Сградата беше много голяма, строена от римляните. Към нея водеше красив портал с колони. Той гледаше към обраслата с гори долина, която следваше течението на река Екс чак до мястото, където Екс се вливаше в морето. Кадуи беше принц на думноните — племето, което беше дало името на нашата страна. Принцовете от този род бяха втори по ранг в кралството. Кралете бяха с най-висок ранг, следваха принцовете с ранга на Гърийнт и Кадуи и зависимите крале като Мелуас от Белге. Трети по ранг са господарите на имения като Мерлин, макар че Мерлин от Авалон беше друид и това го поставяше извън всякаква йерархия. Кадуи беше едновременно и принц, и господар на имение. Той управляваше едно племе, което се беше разпростряло по цялата земя между Иска и границата на Кърнау. Имало е време, когато всички британски племена живеели по отделно, така че катувеланите изглеждали съвсем различно от белгите, например. Но под управлението на римляните племената се смесили и всички започнали да си приличат. Само някои племена, сред които и племето на Кадуи, запазили специфичния си външен вид. Хората на Кадуи вярваха, че стоят по-високо от останалите брити и за да се отличават татуираха лицата си със символите на своето племе и род. Във всяка долина живееше по един род — не повече от десетина семейства. Съперничеството между родовете беше много силно, но изобщо не можеше се сравнява със съперничеството между племето на принц Кадуи и останалите британци. Кадуи беше избрал за своя столица Иска — римски град с хубави крепостни стени и каменни сгради, величествени като тези в Глевум. Въпреки това Кадуи предпочиташе да живее в своето имение извън града. Повечето от жителите на града се придържаха към римските обичаи и не се татуираха. Но отвъд стените на града, по долините прорязали земята на Кадуи, където римското управление никога не беше пускало здрави корени, всеки мъж, жена и дете имаха сини татуировки по бузите. Земята на Кадуи беше богата, но той имаше намерение да я направи още по-богата.

— Ходил ли си наскоро из мочурищата? — попита Кадуи и се обърна към Оуейн. Принцът се беше разпоредил да ни сервират вечерята навън, в галерията с колоните, която гледаше към неговите имения. Беше чудна топла нощ.

— Никога не съм ходил — отговори Оуейн.

Кадуи изсумтя. Бях го виждал и преди — на Великия съвет на Утър, но в Иска за първи път имах възможност да погледна отблизо лицето на човека, който трябваше да защитава Думнония от евентуалните нападения на Кърнау или далечна Ирландия. Принцът беше на средна възраст, нисък, плешив и набит. Той имаше племенни татуировки по бузите, по ръцете и по краката. Дрехите му бяха като на всеки друг британец, но той много харесваше своята римска вила с павираните пътеки, с колонадите и водата, която течеше по каменни улеи и минаваше през централния двор, през галерията с колоните, за да стигне до едно басейнче за миене на крака. Оттам водата преливаше надолу през мраморен праг и се вливаше в потока, който се спускаше към долината. Реших, че Кадуи добре си живееше. Реколтата му беше богата, кравите и овцете му бяха охранени, а множеството му жени бяха щастливи. Освен това той беше далеч от сакската заплаха и въпреки това не беше доволен.

— В мочурищата има пари — каза той на Оуейн. — Калай.

— Калай ли? — попита Оуейн сякаш с презрение.

Кадуи сериозно кимна. Той беше доста пиян, както впрочем и повечето от мъжете около ниската маса, където беше сервирана храната. Всички на масата бяха воини на Оуейн, или на Кадуи. Аз обаче като млад войник трябваше да стоя зад Оуейн и да му държа щита.

— Калай — каза пак Кадуи, — а може и злато. Но калаят е много.

Двамата разговаряха тихо помежду си. Вечерята беше към своя край, а Кадуи беше осигурил робини за воините. Никой не обръщаше внимание на двамата военачалници, освен мен и оръженосецът на Кадуи, който обаче така се беше зазяпал в младите робини, че чак очите му бяха помътнели, а челюстта му висеше като чужда. Аз слушах разговора на Оуейн и Кадуи, но бях толкова тих и неподвижен, че те вероятно бяха забравили за мен.

— На теб може и да не ти трябва калай — каза Кадуи, — но има много хора, които биха платили приказна цена за него в Арморика и не само там. Без калай не можеш да правиш бронз. — Мисълта му беше прекъсната от силно оригване, което сякаш го изненада. Той успокои корема си с глътка хубаво вино, след това смръщи вежди, като че ли не можеше да си спомни за какво беше говорил. — Калай, да — спомни си принцът накрая.

— Добре де, разкажи ми за него — каза Оуейн. Той наблюдаваше един от хората си, който беше разсъблякъл една от робините и сега размазваше масло по корема й.

— Тоя калай не е мой.

— Все трябва да е на някой — каза Оуейн. — Искаш ли да питам Луелин? Той е голям умник, когато става дума за пари и собственост. — Неговият човек плесна силно корема на момичето, от което маслото се разхвърча по масата, а съседите му избухнаха в смях. Момичето изохка, но онзи й каза да мълчи и започна да маже масло и свинска мас по цялото й тяло.

— Работата е там — викна Кадуи силно, за да привлече вниманието на Оуейн, — че Утър пусна в страната ни една глутница хора от Кърнау. Те дойдоха да разработят старите римски мини, тъй като никой от нашите не знаеше как се прави това. Копелетата трябваше, забележи, трябваше да изплащат рента на кралската съкровищница, но вместо това разбойниците изпращат калай в Кърнау. Знам го със сигурност.

Сега вече Оуейн наостри уши.

— В Кърнау ли?

— Печелят пари за сметка на нашата земя. За наша сметка! — каза Кадуи възмутено.

Кърнау беше самостоятелно кралство, една загадъчна държава в западния край на Думнонския полуостров, която никога не е била управлявана от римляните. Обикновено между нас цареше мир, но от време на време крал Марк се размърдваше, успял да се откъсне от леглото на поредната си съпруга и изпращаше по някой нападателен отряд отвъд река Тамар.

— Какво правят тук хора от Кърнау? — попита Оуейн не по-малко възмутен.

— Казах ти. Крадат от парите ни. И не само това. Губят ми се крави, овце, даже и няколко роби. Тия миньори започват да прекаляват, а на всичко отгоре не си плащат и данъците както трябва. Но това вие никога няма да можете да го докажете. Никога. Дори твоя умник Луелин не би могъл да погледне в някоя дупка там в оная пустош и да ти каже колко калай би могло да се извади от нея за една година. — Кадуи замахна по един молец и поклати мрачно глава. — Те си мислят, че са над закона. Там е работата. Само защото бяха под покровителството на Утър, си мислят, че са над закона.

Оуейн сви рамене. Вниманието му отново бе привлечено от омазаното с масло момиче, което сега тичаше по долната тераса, преследвано от половин дузина пияни мъже. Ръцете им се плъзгаха по мазната й кожа и тя все се измъкваше. Преследването беше толкова гротескно, че половината мъже не можеха да правят нищо друго освен да се превиват от смях. И аз трудно се сдържах да не се разкикотя. Оуейн отново погледна към Кадуи.

— Щом е така, принце, иди там и избий няколко от ония копелета. — каза той сякаш това беше най-лесното разрешение на света.

— Не мога — отвърна Кадуи.

— Защо да не можеш?

— Утър им е обещал покровителство. Ако ги нападна, те ще се оплачат на съвета и на крал Марк и аз ще бъда заставен да плащам сархаед. (Сархаед се наричаше глобата за убийство, която се определяше от закона. Кралският сархаед беше неплатим, глобата за убийство на роб беше по-малка, но глобата за убийство на добър миньор сигурно беше доста висока и можеше чувствително да се отрази на състоянието дори на богат принц като Кадуи.)

— Че как ще разберат, че ти си ги нападнал? — попита Оуейн с пренебрежение.

В отговор Кадуи само се потупа по бузата. Сините татуировки щяха да ги издадат.

Оуейн кимна. Намазаното момиче най-после бе съборено на земята сред някакви храсти и около нея се бяха струпали всичките й преследвачи. Оуейн натроши парче хляб, после отново погледна към Кадуи.

— Тогава какво?

— Тогава — каза Кадуи хитро, — ако можех да намеря няколко мъже, които да поразтърсят ония копелета, това би помогнало. Опасността би ги накарала да се обърнат към мен за покровителство, нали разбираш? А в замяна аз ще им поискам калая, който те пращат на крал Марк. Ти ще получиш — Кадуи замълча, за да се увери, че Оуейн не беше възмутен от намека — половината от стойността на този калай.

— Колко? — каза бързо Оуейн. Двамата мъже говореха тихо и аз трябваше да се напрягам, за да чувам думите им сред смеха и гълчавата на пируващите войници.

— Петдесет златни кюлчета годишно? Ето като това — каза Кадуи и извади едно кюлче голямо колкото дръжката на меч. Той го плъзна по масата към Оуейн.

— Толкова много? — Дори Оуейн беше изненадан.

— Тия мочурища са богато място — каза Кадуи мрачно. — Много богато.

Оуейн се загледа в долината на Кадуи. Някъде там лунната светлина се отразяваше във водите на далечна река, простряла се равна и сребриста като острието на меч.

— Колко са тия миньори? — попита той накрая.

— В най-близкото село има седемдесет-осемдесет мъже. И разбира се, роби и жени.

— Колко са селата?

— Три, но другите са по-далече. Мен ме интересува само най-близкото.

— Ние сме само двадесет — каза Оуейн предпазливо.

— Ами ако е нощ? — предположи Кадуи. — Те никога не са били нападани и едва ли имат часовои.

Оуейн посръбна вино от своя рог и отсече:

— Седемдесет златни кюлчета, не петдесет.

Принц Кадуи помисли малко и кимна в мълчаливо съгласие с предложената цена.

Оуейн се захили.

— Защо пък не? — каза той. Скри златното кюлче в дланта си и бърз като змия внезапно се обърна към мен. Изобщо не помръднах, продължих да гледам към едно от момичетата, което увиваше голото си тяло около един от татуираните воини на Кадуи.

— Буден ли си, Дерфел — каза Оуейн рязко.

Аз подскочих, уж стреснат и се престорих, че умът ми се връща някъде отдалеч.

— Господарю?

— Добро момче — каза Оуейн, доволен, че нищо не бях чул. — На теб май ти си иска някое от ония момичета, а?

— Не, господарю — изчервих се аз. Оуейн се засмя.

— Той току що се е сдобил с едно хубаво ирландско девойче — каза Оуейн на Кадуи — и иска да й остане верен. Но ще се научи. Когато идеш в Отвъдния свят, момче — обърна се той отново към мен, — ти няма да съжаляваш за мъжете, които не си успял да убиеш, но ще съжаляваш за жените, които си пропуснал.

Оуейн говореше нежно. В началото на службата се страхувах от него, но, не знам защо, Оуейн ме харесваше и се отнасяше добре с мен. Той отново се обърна към Кадуи.

— Утре вечер — каза Оуейн тихо, — утре вечер.

От Хълма на Мерлин бях отишъл в дружината на Оуейн. Това беше скок от един свят в друг. Зяпах в луната, спомнях си как дългокосите воини на Гундлеус избиват стражите на Хълма и си мислех за хората в мочурищата, които следващата нощ щяха да се изправят пред същата съдба. Не можех да направя нищо, за да предотвратя това, макар и да знаех, че клането трябваше да бъде спряно, но, както Мерлин винаги ни е учил, съдбата е неизбежна. Мерлин обичаше да казва, че животът е шега на Боговете и в него няма справедливост. Трябва да се научиш да се смееш, каза ми веднъж той, иначе просто ще плачеш докато умреш.

Намазахме щитовете си с катран, за да приличат на черните щитове, които носеха ирландските нападатели начело с Енгас Мак Ейрем. Те често идваха с лодките си и нападаха северното крайбрежие на Думнония. Имахме за водач един от местните татуирани британци, който цял следобед ни води през някакви тучни долини, които постепенно се изкачваха към брулените от ветровете мочурища. От време на време дори можехме да видим голата пустош в случайните процепи между гъстите дървета. Горите бяха чудесни, пълни със сърни и прорязани от бързи студени потоци, които се спускаха от високото плато над мочурищата и се отправяха към морето.

Когато се стъмни вече бяхме стигнали до мочурищата. Тръгнахме нагоре по една козя пътека. Това място изглеждаше тайнствено. Древните хора бяха живели тук и бяха оставили своите свещени каменни кръгове в тукашните долини, а възвишенията бяха покрити с безредно разхвърляни сиви скали. По-ниските земи бяха пълни с опасни блата, но нашият водач беше безпогрешен.

Оуейн ни беше казал, че хората от мочурищата били вдигнали бунт срещу крал Мордред и че тяхната религия ги учела да се страхуват от хора с черни щитове. Беше го измислил добре и може би щях да му повярвам, ако предишната нощ не бях подслушал разговора му с принц Кадуи. Освен това Оуейн ни обеща злато, ако си свършим добре работата и ни предупреди, че това нощно клане трябва да се пази в тайна, защото наказанието щеше да бъде извършено без предварителната заповед на съвета. На път за мочурищата прекосихме някакви гъсти гори, където се натъкнахме на едно старо светилище, оградено от красиви дъбове. Там пред обраслите с мъх черепи, положени в ниши по стените, Оуейн ни накара да се закълнем в живота си, че ще пазим тайната на този поход. В Британия имаше множество такива древни скрити светилища (доказателство за широкото разпространение на старата вяра), където хората все още ходеха да търсят помощта на Боговете. И в онзи следобед, под обраслите с мъх дъбове, ние коленичихме пред черепите и докоснахме меча на нашия военачалник, а воините, които бяха посветени в тайните на Митра, получиха целувка от Оуейн. Така благословени от Боговете и заклели се да убиваме в тайна, ние продължихме пътя си в нощта.

Селото, до което се добрахме, беше много мръсно. Големи миризливи огньове хвърляха искри, а пушекът им се издигаше към небето. Около огньовете и около черните дупки, през които миньорите слизаха в дълбините на земята, бяха пръснати колиби. Навсякъде бяха струпани цели могили въглища, които приличаха на черни хълмове. Долината миришеше ужасно. Вярно, че за разпаленото ми въображение това затънтено миньорско селище приличаше повече на царството на Анаун, Отвъдния свят, отколкото на човешко поселение.

Когато приближихме, кучетата се разлаяха, но никой не им обърна внимание. Селото не беше защитено дори с ограда. Понита бяха вързани близо до подредени в редици каруци и когато се спуснахме по долината към селото, те започнаха да цвилят, но отново никой не излезе от ниските колиби да разбере причината за това безпокойство. Колибите бяха кръгли, направени от камък и покрити с чимове. В центъра на селото обаче имаше и две от старите римски сгради — четириъгълни, високи и солидни.

— Най-малко по двама мъже — изсъска Оуейн, напомняйки ни по колко мъже трябваше да убие всеки от нас. — Без да броя робите и жените. Вървете бързо, убивайте бързо и винаги си пазете гърба. Дръжте се един до друг!

Ние се разделихме на две групи. Аз бях с Оуейн, чиято брада блестеше — железните пръстени, сплетени в нея, отразяваха светлината от огньовете. Кучета лаеха, понитата цвилеха, накрая закукурига петел и едва тогава някакъв човек изпълзя от колибата си, за да види какво беше разтревожило животните. Но беше вече твърде късно. Клането беше започнало.

По-късно видях много такива кланета. В сакските села обикновено палехме колибите преди да започнем да избиваме хората, но онези каменни къщи покрити с чимове не можеха да горят, така че бяхме принудени да влизаме вътре с копията и мечовете си. Грабвахме по една горяща главня от близките огньове и я хвърляхме в колибите преди да влезем, за да осветим вътрешността им. Понякога пламъците бяха достатъчни, за да прогонят обитателите навън, където веднага ги посичахме. Ако огънят не успяваше да изкара хората навън, Оуейн заповядваше на двама от нас да влязат, а останалите оставаха да пазят край вратата. Ужасявах се от мисълта, че и моят ред ще дойде, но знаех, че това бе неизбежно, както знаех, че нямаше да се осмеля да не изпълня заповедта. Бях дал клетва да участвам в тази кървава баня и ако откажех, щях да си подпиша смъртна присъда.

Писъците започнаха. Първите няколко колиби бяха лесни, защото хората все още спяха или едва се събуждаха, но по-нататък съпротивата ставаше все по-ожесточена. Двама мъже се нахвърлиха срещу нас с брадви, но нашите копиеносци веднага ги посякоха. Жените тичаха с деца на ръце. Едно куче скочи срещу Оуейн и умря, скимтейки с пречупен гръбнак. Гледах как жена тичаше прегърнала бебе и здраво държеше окървавената ръка на друго дете и изведнъж си спомних как Танабурс ми извика, че майка ми била жива. Потръпнах, защото осъзнах, че старият друид вероятно ме беше проклел, когато заплаших живота му. Въпреки, че бях роден с късмет и това ме предпазваше от проклятия, струваше ми се, че чувствам злата воля на Танабурс да обикаля около мен като скрит потаен враг. Докоснах белега на лявата си длан и се помолих на Бел да разруши проклятието на Танабурс.

— Дерфел! Ликат! Оная колиба! — викна Оуейн и аз като добър войник се подчиних на заповедта. Пуснах щита, хвърлих една главня през вратата, след това приклекнах, за да вляза през тесния вход. Вътре запищяха деца и един полугол мъж скочи с нож срещу мен и ме принуди да се извъртя с шеметна бързина. Опитах се да го намушкам с копието, но някакво дете се заплете в краката ми и острието се плъзна по ребрата на мъжа. В следващия миг той щеше да се стовари върху мен и да забие ножа в гърлото ми, но Ликат го изпревари. Човекът се преви, хванал корема си и изстена, когато Ликат дръпна копието, за да освободи острието от разкъсаната плът. След това той взе ножа от мъртвеца и започна да избива пищящите деца. Аз излязох навън с окървавеното си копие.

— Хайде! — викна Оуейн. — Демеция! Демеция! (Това беше нашият боен вик онази нощ — викахме името на ирландското кралство на Енгас Мак Ейрем, което се намираше на запад от Силурия.) Вече всички колиби бяха празни и ние започнахме да преследваме миньорите в тъмнината. Те тичаха на всички страни, но някои мъже се опитваха да оказват съпротива. Група смелчаци дори оформиха някакъв боен ред и ни атакуваха с копия, кирки и брадви. Но хората на Оуейн посрещнаха нескопосаната им атака с вдигнати черни щитове и след секунда посяха смърт със своите копия и мечове. Един от тези безмилостни воини бях и аз. Дано Бог ми прости, защото в онази нощ убих още един човек, а може би бяха двама. Първият пронизах с копието си в гърлото, а вторият в слабините. Онази нощ не използвах меча си, защото си мислех, че оръжието на Хюел не трябва да участва в това клане.

То свърши доста бързо. За кратко време в селото не остана никой освен мъртъвците, умиращите и малцина мъже, жени и деца, които се опитваха да се скрият. Избихме всички, които намерихме. Убихме животните им, запалихме каруците, с които превозваха въглищата, срутихме покривите им, стъпкахме зеленчуковите им градини и след това обрахме всичко ценно. Над нас прелетяха няколко стрели, но не нараниха никого.

В къщата на вожда имаше едно гърне с римски монети, златни кюлчета и сребърни пръчки. Това беше най-голямата колиба — цели двайсет крачки от стена до стена, а в светлината на нашите горящи главни видяхме и тялото на мъртвия вожд, проснато на пода, с пожълтяло лице и разпран корем. Една от жените му и две от децата лежаха мъртви в локва кръв. Едно момиченце лежеше под пропито с кръв плъстено одеяло и на мен ми се стори, че ръката й потрепна, когато един от нашите се спъна в тялото й, но си замълчах. Навън в нощта друго дете изпищя, намерено в своето скривалище и моментално посечено.

Моля се Бог да ми прости, Бог и всичките му ангели, но греха си от онази нощ съм изповядал само веднъж и то пред едно лице, което не беше свещеник и нямаше право да ми даде опрощение. Знам че в Чистилището, или може би в ада, аз ще срещна онези мъртви деца. Техните бащи и майки ще получат душата ми и ще съм си заслужил наказанието.

Но нима имах избор? Бях млад; исках да живея; бях положил клетва; следвах своя водач. Убих само мъжете, които ме нападнаха, но какво извинение е това пред онези грехове? За моите другари онова клане изобщо не беше грях, те просто убиваха хора от друго племе, всъщност от друг народ и това беше достатъчно оправдание за тях. Но аз бях израсъл на Хълма, където всички бяхме от различни племена и народи и въпреки че самият Мерлин беше племенен вожд и ревностен защитник на всеки, който се гордееше с принадлежността си към бритите, той не ни учеше на омраза към другите племена. Неговото възпитание ми пречеше да участвам без угризения в такива кланета на чужденци, чиято единствена вина беше, че са просто чужденци.

Но със или без угризения аз убивах и дано Бог ми прости това и всичките ми грехове, които са твърде много, за да си ги спомням.

Тръгнахме си преди зазоряване. Над долината, пропита с кръв и ужас, се издигаше пара. Над мочурищата се носеше плачът на вдовиците и сираците. Оуейн ми даде едно златно кюлче, две сребърни пръчки и шепа монети и, дано Бог ми прости, аз си ги взех.

* * *

Есента винаги носи война, защото цяла пролет и цяло лято по източните ни брегове акостират лодки с нови и нови сакски заселници. През есента те тръгват да търсят своя собствена земя. Сраженията продължават докато зимните бури в морето издигнат непреодолима преграда около Британия.

През есента на онази година, в която Утър умря, аз за първи път влязох в сражение със сакси. Тъкмо бяхме приключили със събирането на данъците на запад, когато разбрахме, че земите ни на изток бяха нападнати от сакски нашественици. Оуейн предаде командването на своя офицер Грифид син на Анан и ни изпрати на помощ на Мелуас, кралят на Белге, който беше подчинен на краля на Думнония. Задачата на Мелуас беше да защитава нашето южно крайбрежие срещу нападенията на саксите, които бяха станали още по-войнствени след смъртта на Утър. Оуейн остана в Каер Кадарн, защото членовете на кралския съвет се караха и не можеха да решат на кого трябва да бъде поверено възпитанието на Мордред. Епископ Бедуйн искаше кралят да бъде възпитаван в неговия дом, но нехристияните, които бяха мнозинство в съвета, не искаха Мордред да става християнин, а пък Бедуйн и подръжниците му не искаха детето да стане езичник. Оуейн, който претендираше, че почита всички Богове без разлика, предложи себе си като компромисно решение.

— Няма никакво значение в кой Бог вярва кралят — каза ни той преди да тръгнем, — защото кралят трябва да бъде научен как да се бие, а не как да се моли.

Ние го оставихме да отстоява своето мнение пред съвета и се отправихме на изток.

Нашият командващ Грифид, слаб и мрачен човек, смяташе, че единственото желание на Оуейн всъщност беше да попречи на Артър да стане настойник на Мордред.

— Не че Оуейн не харесва Артър — побърза да добави той, — но ако кралят принадлежи на Артър, на Артър принадлежи и Думнония.

— Това толкова ли е лошо? — попитах аз.

— За мен и за теб, момче, ще е по-добре, ако страната е в ръцете на Оуейн. — каза той и посочи една от златните огърлици на врата си, за да ми покаже какво има пред вид. Всички ми викаха „момче“ или „момко“, но само защото бях най-младият в отряда и все още не бях помирисвал кръв в истинско сражение. Освен това другарите ми вярваха, че аз им нося щастие, защото се бях спасил от ямата на смъртта. Хората на Оуейн, като всички войници по света, бяха ужасно суеверни. Всяко знамение се обсъждаше, всеки войник носеше за талисман заешко краче или кремък и всяко действие се превръщаше в ритуал, така че воинът например винаги обуваше първо левия ботуш и никога не остреше върха на копието си върху собствената си сянка. Сред нас имаше и шепа християни, дотогава си мислех, че християните не се страхуват толкова от Богове, духове и призраци, но те се оказаха точно толкова суеверни, колкото и езичниците.

Вента, столицата на крал Мелуас, беше едно бедно гранично градче. Тукашните занаятчийски работилници отдавна не работеха, а стените на големите римски сгради носеха дълбоки белези от нападенията на саксите, разграбвали града неведнъж. Крал Мелуас се страхуваше, че те отново ще дойдат да грабят.

— Саксите имат нов вожд — каза той, — който е гладен за земя и сее ужас в битка. Защо Оуейн не дойде — попита той сприхаво, — или Артър? Искат да бъда унищожен, така ли?

Той беше дебел и мнителен. Никога не бях срещал човек с по-лош дъх от неговия. Той беше по-скоро крал на племе, отколкото на държава, която го правеше втори по ранг в цяла Думнония. Всъщност Мелуас приличаше повече на слуга и то сприхав слуга.

— И вие сте една шепа хора, нали — каза той недоволвно на Грифид. — Добре, че свиках опълчението.

Всеки здрав мъж от племето на Мелуас беше длъжен да служи в опълчението, но мнозина се бяха укрили, а по-богатите бяха изпратили свои роби да ги заместват. Въпреки това кралят беше успял да събере повече от триста мъже, които си носеха собствена храна и оръжие. Някои от опълченците бяха служили в редовна войска и имаха хубави бойни копия и грижливо поддържани щитове. Но повечето от техните другари нямаха никакво оръжие, освен тояги и подострени мотики. Заедно с мъжете бяха дошли и множество жени и деца, които не искаха да остават сами в домовете си в тези размирни времена.

Мелуас настояваше той и неговите воини да останат да защитават рушащите се укрепления на Вента, а това означаваше, че Грифид трябваше да поведе опълчението срещу саксите. Мелуас нямаше представа къде са враговете и ние безпомощно се залутахме из гъстите гори на изток от Вента. Бяхме по-скоро някаква тълпа, отколкото войска и появата на сърна предизвикваше такова шумно преследване, че ако имаше враг на десет мили от нас, той вече знаеше, че ние бяхме там. Обикновено ловът завършваше с това, че опълчението се оказваше пръснато из цялата гора. Загубихме почти петдесет човека по този начин — те или бяха попаднали в ръцете на саксите или просто се бяха изгубили и бяха решили да си отидат у дома.

А в онези гори имаше много сакси, въпреки че в началото не видяхме нито един. Понякога намирахме още топли лагерни огньове, а веднъж видяхме малко село на белгите, което беше нападнато и опожарено. Мъжете и старите хора бяха още там, всичките мъртви, но децата и жените бяха отведени в робство. Миризмата на труповете поукроти духовете на опълченците и ги накара да се държат един до друг, когато Грифид ни поведе отново на изток.

За първи път срещнахме сакски отряд в долината на една широка река. Нашествениците полагаха основите на ново селище. Когато пристигнахме, те бяха направили половината от дървената ограда и бяха издигнали дървените колони на централната сграда. Щом се появихме в края на гората, те оставиха инструментите и грабнаха копията си. Ние бяхме три пъти повече, но въпреки това Грифид не можа да ни убеди да атакуваме тяхната добре подредена стена от щитове със застрашително стърчащите от нея копия. Ние по-младите горяхме от желание да влезем в битка и някои от нас се перчеха като глупаци пред саксите, но така и не успяхме да увлечем достатъчно от нашите за атака, така че саксите оставаха глухи за предизвикателствата ни, а по-възрастните воини на Грифид се наливаха с медовина и проклинаха нашето нетърпение. Най-голямото ми желание тогава беше да се сдобия с воински пръстен, направен от сакско желязо. Струваше ми се направо лудост отлагането на атаката, но на мен тепърва ми предстоеше да разбера каква касапница наставаше, когато се вкопчат две стени от щитове. Не знаех също колко трудно беше да убедиш хората да хвърлят телата си в този ужас. Грифид наистина се опита (но без особен ентусиазъм) да вдигне войниците в атака. Накрая обаче се задоволи да си пие медовината и да крещи обиди. Така прекарахме повече от три часа.

Със своята нерешителност Грифид поне ми даде възможност да разгледам саксите, които, честно казано, не се различаваха кой знае колко от нас. Косите им бяха по-светли, очите им бяха светло сини, кожата им беше по-румена от нашата, освен това те очевидно обичаха да имат по дрехите си много кожи, но иначе се обличаха като нас. А по отношение на оръжието саксите се различаваха от нас само по това, че носеха дълги ножове (опасни при близък бой) и почти всички имаха огромни брадви с широки остриета, които можеха да разсекат щит с един удар. Някои от нашите воини бяха толкова впечатлени от сакските брадви, че сами започнаха да носят такива оръжия. Но Оуейн, както и Артър, смятаха брадвата за неудобна. С брадва не можеш да отбиеш удар, обичаше да казва Оуейн. Според него добро бе само оръжието, с което можеш еднакво добре и да атакуваш, и да се отбраняваш. Сакските жреци бяха доста по-различни от нашите свети мъже. Тези чужди магьосници носеха животински кожи, мажеха си косата с пресни говежди изпражнения, разделяха я на кичури, които след изсъхването на миризливия балсам приличаха на пръчки, забодени в главите им. Един от сакските жреци принесе в жертва козел, за да разбере дали саксите трябва да се бият с нас или не. Най-напред жрецът счупи един от задните крака на животното, след това заби нож в гърлото му и го остави да побегне, а счупеният крак се влачеше отзад. Козелът залиташе, кървеше, блееше и вървеше покрай тяхната бойна линия, след това се обърна към нас точно преди да се строполи в тревата. Това изглежда беше зла поличба за саксите, защото стената им от щитове започна да отстъпва. Враговете ни преминаха през недостроеното село, прекосиха реката през брода и се скриха между дърветата. Те взеха със себе си и жените, децата, робите, прасетата и стадата си. Ние обявихме това за победа, изядохме козела и съборихме оградата на саксите. Нямаше плячка.

Нашите опълченци вече бяха гладни, защото, като всички опълченци, те си бяха изяли запасите още първите дни и сега нямаха нищо за ядене освен лешниците, които беряха в гората. Липсата на храна ни принуди да се оттеглим. Нямахме друг избор. Гладните опълченци, нетърпеливи да се приберат вкъщи, тръгнаха първи, а ние, воините, ги последвахме по-бавно. Грифид беше мрачен, защото се връщаше с празни ръце — нито злато, нито роби. Но когато наближихме вече познати земи, срещнахме друг сакски отряд. Те изглежда се бяха натъкнали на част от нашето разпуснато опълчение, защото бяха натоварени с трофейно оръжие и водеха жени.

Срещата изненада и двете страни. Аз бях в задната част на колоната и в началото само чух шума от сражението. На излизане от гората нашият авангард се беше сблъскал с половин дузина сакси, които прекосяваха някакъв поток. Нашите атакуваха, присъединиха се още копиеносци и от двете страни. Нямаше стена от щитове, просто кървава касапница сред плиткия поток и отново, както в онзи ден, когато убих първия си сакс в горите на юг от Инис Уидрин, бях обзет от радостта на битката. Реших, че това е същото чувство, което Нимю изпитва, когато Боговете я изпълват. Тя каза, че сякаш й порастват криле, които я издигат високо към славата. А аз точно така се чувствах в онзи есенен ден. Втурнах се срещу първия сакс, който ми се изпречи. Вдигнах копието си. Видях страха в очите му и разбрах, че ще го убия. Копието се заби дълбоко в корема му, затова аз извадих меча на Хюел (който вече наричах Хюелбейн) и го довърших със страничен удар. След това нагазих в потока и убих още двама. Крещях като звяр на саксите на техния роден език, виках ги да дойдат и да вкусят смъртта. И тогава един огромен воин прие поканата ми и замахна срещу мен с една от огромните брадви, които изглеждаха толкова страшно. Само че това оръжие беше прекалено тежко. Веднъж замахнеш ли с такава брадва, не можеш да я върнеш. Така че саксът остави тялото си незащитено и аз го пронизах с меча — Оуейн щеше да остане доволен от този удар, ако можеше да ме види. Само от този сакс взех три златни огърлици, четири брошки и нож с вградени в дръжката скъпоценни камъни. Освен това запазих и острието на брадвата му, за да си направя от нея първите си воински пръстени.

Саксите побягнаха, оставяйки осем убити и още толкова ранени. Бях убил не по-малко от четирима и този подвиг не остана незабелязан. Наслаждавах се на уважението, с което ме гледаха моите другари, макар че по-късно, когато поостарях и помъдрях, си дадох сметка, че моите бойни успехи в онзи ден бяха резултат просто на младежката ми глупост. Младите често действат бързо и необмислено, а по-мъдрите първо преценяват опасността. Загубихме трима от нашите. Сред тях беше и Ликат — човекът, който спаси живота ми в миньорското село. Взех копието си от мъртвия сакс, а от онзи, когото бях убил в потока, свалих две сребърни огърлици. През това време другите убиваха ранените врагове — пращаха ги в Отвъдния свят, където щяха да станат роби на нашите загинали другари. В гората намерихме три от жените, които бяха тръгнали заедно с опълчението. Саксите ги бяха пленили, но в суматохата на сражението жените бяха избягали и ние ги открихме сгушени между дърветата. Тръгнахме към потока и една от тях изкрещя — беше забелязала в храсталака скрит враг. Жената се опита да го намушка с нож, но той се измъкна и се запрепъва нагоре по потока. Настигнах го с две крачки. Той не оказа никаква съпротива при залавянето. Беше едно голобрадо момче, може би на моята възраст, което се тресеше от страх.

— Как се казваш? — попитах го аз, опрял окървавения връх на копието си в гърлото му.

Той се беше проснал във водата.

— Уленка — каза момчето и добави, че беше дошъл в Британия само преди няколко седмици, но когато го попитах къде е живял преди това, той можа да отговори само:

— У дома.

Неговият сакски език не беше точно като моя, но различията бяха малки и аз го разбирах без затруднения. Той ми каза, че кралят на неговия народ бил славен вожд на име Сердик, който по това време утвърждавал властта си над южния бряг на Британия. За да създаде своята нова колония, Сердик трябвало да се сражава с хората на Аеск (сакският крал, който тогава владееше Кентските земи). За първи път осъзнах, че саксите се бият помежду си, точно както и ние, британците. Изглежда Сердик беше победил Аеск и сега проучваше земите на Думнония.

Жената, която беше открила Уленка, клечеше наблизо и съскаше проклятия срещу него. Но една от другите жени каза, че той не беше участвал в изнасилването, последвало залавянето им. Доволен, че все пак ще може да отнесе някаква плячка вкъщи, Грифид заповяда саксът да бъде оставен жив. Така Уленка, лишен от всичките си дрехи и поставен под охраната на жените, тръгна към робската си участ.

Това беше последната експедиция за тази година и въпреки, че ние я обявихме за голяма победа, тя бледнееше пред подвизите на Артър. Той не само беше изтласкал саксите на Аел от северен Гуент, но беше разбил и войските на Поуис, като по време на сражението беше отрязъл лявата ръка на крал Горфидид. Поуиският крал беше успял да избяга, но независимо от това победата на Артър беше триумфална и всички в Гуент и в Думнония говореха за нея и славеха Артър. Оуейн никак не беше доволен.

Люнет обаче беше пияна от щастие. Бях й донесъл злато и сребро, с което тя успя да си купи дреха от меча кожа за зимата и дори собствена робиня — едно момиче от Кърнау, което преди това служеше в дома на Оуейн. Горкото дете работеше от зори до мрак, а вечер плачеше в някой ъгъл на колибата, която наричахме свой дом. Когато момичето плачеше твърде високо, Люнет я биеше. Веднъж се намесих да защитя детето, но Люнет удари и мен. Заедно с всички други войници от отряда на Оуейн ние бяхме напуснали тесните казармени помещения в Каер Кадарн и се бяхме преместили в Линдинис. Люнет и аз се бяхме нанесли в една колиба със стени от плетени клони и със сламен покрив, която бе вградена в ниските поземлени укрепления, издигнати от римляните. Бяхме на шест мили от Каер Кадарн, а аз бях зает само когато врагът идваше твърде близо или когато имаше някакъв голям кралски празник. През онази зима само един тържествен случай ни събра в Каер Кадарн. Беше в деня, когато Мордред навърши една година. В същия ден по някаква случайност започнаха и бедите за Думнония. А може би това изобщо не беше случайно, защото Мордред от рождението си беше свързан с лоши поличби. Нищо чудно, че провъзгласяването му за крал беше обречено да мине под знака на една трагедия.

Церемонията се проведе веднага след деня на Зимното слънцестоене. Мордред щеше да бъде провъзгласен за крал и в Каер Кадарн се събраха всички големи мъже на Думнония. Нимю пристигна един ден по-рано и дойде в нашата колиба, която Люнет беше украсила с брашлян и бодлива зеленика по случай деня на слънцестоенето. Нимю стъпи на прага, на който бяха издълбани разни плетеници за предпазване от зли духове, влезе вътре, седна край огъня и свали качулката на своето наметало.

Аз й се усмихнах, защото тя вече имаше златно око.

— Харесва ми — казах аз.

— Кухо е — рече тя и почука с нокът по окото. Люнет крещеше на робинята, защото детето беше загорило яхнията от прораснали ечемичени зърна, и Нимю потрепери при този изблик на гняв.

— Ти не си щастлив — каза ми тя.

— Щастлив съм — настоях аз, само защото младите не обичат да признават грешките си.

Нимю огледа опушената разхвърляна колиба и сякаш се изпълни с усещането за настроенията на нейните обитатели.

— Люнет не е за теб — каза тя спокойно и мързеливо вдигна от мръсния под половин черупка от яйце, за да я счупи на парченца, иначе някой зъл дух можеше да намери там убежище. — Твоята глава хвърчи в облаците, Дерфел — продължи тя и хвърли парченцата в пламъците, — а Люнет е здраво свързана със земята. Тя иска да бъде богата, а ти искаш да бъдеш почтен. Тези две неща не вървят заедно.

Нимю сви рамене сякаш всичко това всъщност не беше важно и заговори за Инис Уидрин. Мерлин още не се беше върнал и никой не знаеше къде е, но Артър беше изпратил част от парите, взети след разгрома на крал Горфидид, за да плати разходите по строежа на новите сгради на Хълма. Сега под ръководството на Гулидин се градеше нов, по-голям замък на мястото на изгорелия. Пелинор беше жив, както и Друидан, и писарят Гудован. Норуена беше погребана в гробницата на манастира на Свещеното Бодливо дръвче, където била почитана като светица.

— Какво е това светица — попитах аз.

— Умрял християнин — обясни ми просто Нимю. — Те всички стават светци.

— А ти как си? — попитах я аз.

— Жива съм — каза Нимю безизразно.

— Щастлива ли си?

— Ти винаги задаваш такива глупави въпроси. Ако исках да бъда щастлива, Дерфел, щях да бъда тук с теб, щях да ти пека хляб и да пера постелките на леглото ти.

— Тогава защо не остана с мен?

Нимю плю в огъня, за да ме предпази от собствената ми глупост.

— Гундлеус още е жив — каза тя, за да смени темата.

— Затворен е в Кориниум — казах аз, макар че тя много добре знаеше къде се намира нейният враг.

— Издълбах името му върху камък и го зарових в земята — каза тя и златното й око блесна към мен. — След като той ме изнасили, забременях, но аз намерих мораво рогче и убих гнусното изчадие в мен.

Мораво рогче се наричаше черната мана по ръжените класове, с която жените предизвикваха помятане. Мерлин освен това използваше моравото рогче за далечни пътешествия из царството на сънищата, то му помагаше и по-лесно да разговаря с Боговете.

Люнет държеше да покаже на Нимю всичките си нови вещи — триножника, котела, ситото, накитите и наметалото, фината ленена рокля и очуканата сребърна кана с голия римски конник, който преследваше елен. Нимю се преструваше (не много убедително), че всичко това й прави голямо впечатление. Накрая тя ме помоли да я изпратя до Каер Кадарн, където щеше да прекара нощта.

— Люнет е глупачка — каза ми тя. Вървяхме покрай един поток, който се вливаше в река Кам. Под краката ни шумоляха изсъхнали кафяви листа. Навсякъде имаше скреж и беше много студено. Нимю изглеждаше по-ядосана от всякога, а това я правеше по-красива. И тя го знаеше.

— Започваш да си създаваш име — каза тя, поглеждайки към воинските пръстени на лявата ми ръка. Не носех пръстени на дясната, за да не ми пречат да държа здраво меча или копието, но на лявата вече имах четири железни пръстена.

— Късмет — казах аз скромно.

— Не, не е късмет — каза Нимю и вдигна лявата си ръка да ми покаже белега. — Когато ти се сражаваш, Дерфел, и аз се сражавам с теб. Ти ще станеш велик воин и така трябва да бъде.

— Наистина ли?

Нимю потрепери. Небето беше сиво, сиво като неизлъскан меч, макар че на запад хоризонтът беше набразден от ивици бледа жълта светлина. Дърветата бяха голи и черни, тревата беше потъмняла, а пушекът от огнищата в селото се стелеше ниско над земята сякаш се страхуваше от студеното мрачно небе.

— Знаеш ли защо Мерлин напусна Инис Уидрин? — попита ме тя внезапно. Изобщо не очаквах такъв въпрос.

— За да намери Познанието за Британия — казах аз и това бяха нейни думи, беше ги казала в Глевум по време на Великия съвет.

— Но защо точно сега? Защо не преди десет години? — попита ме Нимю и сама си отговори. — Тръгнал е сега, Дерфел, защото сега за нас настъпват лоши времена. Всичко, което е добро, ще стане лошо, а всичко, което е лошо, ще стане по-лошо. Всички в Британия събират сили, защото знаят, че ги очаква голяма борба. Понякога си мисля, че Боговете си играят с нас. И сега са решили да видят как ще свърши тази игра. Саксите стават все по-силни и скоро ще започнат да ни нападат не с отряди, а с цели орди. Християните — каза Нимю и плю в потока, за да отблъсне злото — казват, че скоро ще изминат петстотин зими от рождението на техния нещастен Бог и твърдят, че това ще ознаменува пълната победа на тяхната религия. — Нимю отново се изплю. — А ние бритите? Ние се бием помежду си, крадем един от друг, строим нови зали за угощения вместо да ковем мечове и копия. Ние ще бъдем поставени на изпитания, Дерфел, и затова Мерлин събира сили, защото, ако кралете не успеят да ни спасят, тогава Мерлин ще трябва да убеди Боговете да ни помогнат.

Тя спря до едно вирче и се загледа в черната вода, застинала неподвижно в очакване на сковавщия лед. Водата в следите на животните около вира вече беше замръзнала.

— А Артър? — попитах аз. — Той няма ли да ни спаси?

Нимю се усмихна.

— Артър за Мерлин е това, което си ти за мен. Артър е мечът на Мерлин, но никой от нас не може да ви контролира. Ние ви даваме сила — тя протегна своята белязана лява ръка и докосна дръжката на моя меч — и след това ви оставяме. Можем само да вярваме, че вие ще направите това, което трябва.

— На мен можеш да вярваш — казах аз.

Нимю въздъхна, както всеки път, когато правех такива изявления, после тръсна глава.

— Когато настъпи времето за изпитание на Британия, Дерфел, а това ще стане скоро, никой от нас няма да знае колко силен ще се окаже мечът му.

Тя се обърна и погледна към укрепленията на Каер Кадарн, където се вееха знамената на всички лордове и старейшини, дошли да присъстват на провъзгласяването на Мордред за крал.

— Глупаци — каза тя горчиво, — глупаци.

Артър пристигна на следващия ден. Беше малко след зазоряване. Придружен само от двама воини, той беше минал през Инис Уидрин и оттам с него беше тръгнала и Моргана. Тримата мъже яздеха своите огромни коне, въпреки че не носеха нито ризници, нито щитове. Имаха само мечове и копия. Артър дори не донесе своето знаме. Той беше много спокоен. Държеше се така, сякаш беше дошъл на тази церемония само от любопитство. Агрикола, римският военачалник на крал Тюдрик, който беше дошъл на мястото на своя господар (Тюдрик имаше треска), също очакваше церемонията без особено вълнение. Но всички останали в Каер Кадарн бяха напрегнати и се тревожеха че знаменията на деня можеха да се окажат лоши. Принц Кадуи, със сините татуировки по бузите, беше там. Принц Гърийнт, Господарят на Камъните, беше дошъл от земите, граничещи със саксите, и крал Мелуас бе пристигнал от своята рушаща се столица Вента. Всички благородници на Думнония, повече от сто човека, се бяха събрали в крепостта. През нощта беше валяла суграшица и Каер Кадарн осъмна хлъзгав и кален. Но на зазоряване задуха остър западен вятър и помете облаците така, че, когато Оуейн излезе от замъка с невръстния крал на ръце, слънцето вече огряваше хълмовете на изток от Каер Кадарн.

Часът на церемонията беше определен от Моргана, която прецени всички знамения на огъня, водата и земята. Знаеше се, че церемонията ще бъде проведена в първата половина на деня, защото нищо добро не можеше да се очаква от начинания, предприети по време, когато слънцето върви към залез. Тълпата обаче трябваше да чака, докато Моргана определи точния час за начало на ритуалите в каменния кръг, увенчал върха на Каер Кадарн. Камъните, оформящи кръга, не бяха големи, нито един от тях не беше по-висок от наведено дете. В самия център на кръга, където Моргана се суетеше, докато правеше своите изчисления, вдигнала очи към бледото слънце, стоеше кралският камък на Думнония — голям скален блок, сив и плосък. Имаше хиляди камъни като него, но нас ни учеха, че точно върху този камък Бог Бел беше миропомазал своя син Бели Маур, който беше прародител на всички думнонски крале. Когато Моргана остана доволна от изчисленията си, в центъра на кръга застана Бализ. Той беше стар друид, който живееше в горите на запад от Каер Кадарн и тъй като Мерлин отсъстваше, Бализ трябваше да помоли Боговете за благословия. Той беше едно прегърбено въшливо същество, по което висяха кози кожи и дрипи. Старецът беше толкова мръсен, че беше невъзможно да се различи сплъстената му брада от дрипите. Независимо от всичко обаче това беше Бализ, за който ми бяха разправяли, че бил учител на Мерлин. Старецът вдигна своя жезъл към размитото слънце, измърмори някакви молитви, след това плю в кръг от изток на запад и изведнъж започна ужасно да кашля. Запрепъва се към един стол, поставен извън каменния кръг, и седна задъхан. С него беше дошла и една старица, която немощно започна да разтрива гърба му. Двамата почти не се различаваха един от друг.

Епископ Бедуйн отправи молитва към християнския Бог. След това малкият крал трябваше да обиколи каменния кръг от външната му страна. Мордред беше увит в пухкава кожа и беше поставен върху боен щит. Трябваше да го видят всички воини, старейшини и принцове. Те падаха на колене, когато бебето минаваше покрай тях. Ако беше голям, Мордред трябваше сам да обиколи кръга, но сега го носеха двама думнонски воини, а след тях крачеше Оуейн, най-добрият боец на краля, с изваден меч. Воините носеха Мордред срещу слънцето — това беше единственият случай в живота на краля, в който той вървеше против естествения ред на нещата. Но тази посока, носеща нещастие, беше избрана нарочно — ритуалът трябваше да покаже, че един владетел с божествен произход, стои над такива дребни правила като това, което повеляваше да се върви в кръг само от изток на запад като слънцето.

След това Мордред заедно с щита беше поставен върху централния камък и хората започнаха да му поднасят своите дарове. Едно дете остави пред него самун хляб, който беше символ на задължението на краля да храни своя народ. Друго дете донесе бич, който означаваше, че от Мордред се очаква да бъде и съдия за своите поданици. След това в краката на краля беше поставен меч — символ на ролята му на защитник на Думнония. Мордред през цялото време пищеше и толкова силно риташе, че за малко щеше да изпадне от щита. Неговите движения разголиха недъгавия му крак, а това, според мен, трябваше да се изтълкува като зла поличба, но присъстващите не обърнаха внимание на свитото стъпало. Великите мъже на кралството започнаха да идват един по един и да оставят своите лични дарове. Те носеха злато и сребро, скъпоценни камъни, монети, черен и жълт кехлибар. Артър подари на детето златна статуя на сокол, толкова красива, че всички ахнаха. Но най-ценният дар беше поднесен от Агрикола. Той остави в краката на бебето бойните доспехи на крал Горфидид от Поуис. Артър беше взел тази ризница, украсена със злато, от лагера на Горфидид, след като беше изненадал поуиските воини в леглата им. Но Артър беше предал трофея на крал Тюдрик и сега, чрез своя военачалник, кралят връщаше това съкровище на Думнония.

Ревливото бебе най-накрая беше вдигнато от камъка и предадено на новата му дойка — робиня от дома на Оуейн. Сега настъпи часът на Оуейн. Всички останали благородници бяха дошли загърнати в наметала и кожи, а Оуейн и в този студен ден не носеше нищо друго освен тесните си карирани панталони и ботушите. Той пристъпи напред, татуираните му гърди и ръцете му бяха голи, както и изваденият му меч, който Оуейн положи с необходимата церемониалност върху кралския камък. След това бавно, с презрителна усмивка на лицето, той тръгна по външната страна на кръга като плюеше срещу всички присъстващи. Това беше предизвикателство. Ако някой смяташе, че Мордред не трябва да бъде крал, той просто трябваше да пристъпи, да дръпне меча от камъка, а след това да се бие с Оуейн. Оуейн се перчеше, предизвикваше и призоваваше всеки, който би оспорил властта на Мордред, но никой не помръдна. Оуейн направи цели две обиколки по този начин и едва тогава отиде да си вземе меча от кралския камък.

В този миг всички започнаха радостно да викат, защото Думнония отново имаше крал. Воините, които се бяха струпали по укрепленията на Каер Кадарн, започнаха да удрят щитовете си с дръжките на копията.

Оставаше още един ритуал. Епископ Бедуйн се опита да забрани изпълнението му, но съветът не одобри искането му. Забелязах, че Артър си тръгна, но всички други останаха, дори епископ Бедуйн. При кралския камък доведоха пленник, гол и изплашен. Беше Уленка, младият сакс, който бях заловил. Мисля, че той не разбираше какво става, но изглежда се страхуваше от най-лошото.

Моргана се опита да вдигне Бализ, но старият друид беше твърде слаб да изпълни ролята си. Затова Моргана трябваше сама да отиде до треперещия Уленка. Саксът не беше вързан и можеше да се опита да избяга (макар че къде ли щеше да бяга, заобиколен отвсякъде от въоръжена тълпа), но той стоеше и не мърдаше, докато Моргана отиваше към него. Може би видът на златната й маска и странната й изкривена походка го бяха смразили. Тя бръкна в един съд със сакатата си лява ръка, скрита в ръкавица. След миг колебание Моргана пипна сакса под ребрата. Уленка подскочи уплашен, но отново замря. Моргана беше потопила ръката си в съд, пълен с прясна козя кръв, и докосването й беше оставило мокро червено петно върху корема на пленника.

Моргана излезе от кръга. Тълпата стоеше неподвижна, тиха и напрегната, защото това беше страшният момент на истината. Боговете щяха да кажат на Думнония своята дума.

Оуейн влезе в кръга. Той беше оставил меча си и сега носеше своето бойно копие с черна дръжка. Грамадният мъж не сваляше очи от изплашеното момче, което изглежда се молеше на своите Богове, но те бяха безсилни в Каер Кадарн.

Оуейн вървеше бавно. Той отмести поглед от лицето на Уленка само за секунда, колкото да постави върха на копието си точно върху червеното петно на корема му, след това отново се вторачи в очите на пленника. И двамата мъже мълчаха. В очите на Уленка имаше сълзи и той леко завъртя глава в безмълвна молба за милост, но Оуейн остана непреклонен. Той почака докато Уленка отново застина. Върхът на копието опираше в кървавия белег. Никой от двамата не мърдаше. Вятърът рошеше косите им и развяваше влажните наметала на хората, застанали около кръга.

Оуейн натисна копието. Едно единствено движение и копието потъна дълбоко в тялото на сакса. След това Оуейн извади острието от раната и тичешком излезе от кръга, за да остави кървящия пленник сам в ограденото пространство.

Уленка изпищя. Раната беше ужасна, нанесена нарочно така че да предизвика бавна и мъчителна смърт. Предсмъртните гърчове на умиращия обаче можеха да подскажат на умел гадател като Бализ или Моргана бъдещето на кралството. Бализ се размърда и се вгледа в сакса, който се олюля, притиснал с ръка корема си и се преви от ужасната болка. Нимю напрегнато се наведе напред — тя за първи път присъстваше на такова жертвоприношение, а то беше най-могъщото средство за предсказание и Нимю искаше да научи всичките му тайни. Признавам, че лицето ми се изкриви, не от ужаса на церемонията, а защото харесвах Уленка и защото като гледах широкото му синеоко лице си представях, че самият аз вероятно изглеждах така. Единственото ми утешение беше, че принасянето на Уленка в жертва щеше да му отреди воинско място в Отвъдния свят, където един ден ние двамата щяхме да се срещнем отново.

Писъците на Уленка бяха преминали в ужасни хрипове. Лицето му беше прежълтяло, той се тресеше, но още се държеше на крака и залитайки, пристъпваше на изток. Стигна до кръга от камъни. За миг ми се стори, че ще се строполи, но остра болка го накара да се извие назад и после отново се преви напред. Той се завъртя в бесен кръг, пръскайки кръв и след това направи няколко крачки на север. И тогава най-сетне падна. Тялото му се тресеше в агония, а всяка конвулсия имаше скрит смисъл за Бализ и Моргана. Моргана се приближи към жертвата, за да вижда по-добре гърчовете и потрепванията на умиращия. Няколко секунди краката му трепереха, след това червата му се освободиха, главата му се отметна назад и в гърлото му се чу клокочене. Бликна кръв, която плисна почти до краката на Моргана и Уленка умря.

Нещо в Моргана ни подсказа, че знаменията бяха лоши. Настроението на Моргана се предаде и на тълпата, която очакваше страшните предсказания. Моргана се върна при Бализ и се наведе над него. Той се изкикоти дрезгаво и непочтително. Нимю отиде да проучи кървавата следа и тялото, след това се присъедини към Моргана и Бализ. Тълпата продължаваше да чака.

Накрая Моргана отново отиде до безжизненото тяло. Тя се обърна към Оуейн, най-добрия боец на краля, който стоеше до Мордред, но всички около кръга се наведоха напред да чуят думите й.

— Крал Мордред — каза Моргана — ще има дълъг живот. Той ще води войските си в битки и ще побеждава.

През тълпата премина въздишка на облекчение. Можеше да се приеме, че знаменията бяха благоприятни, макар да съм сигурен, че Моргана не каза всичко и хората знаеха това. Малцина от присъстващите помнеха провъзгласяването на Утър за крал, когато кървавата следа на умиращия човек и неговите предсмъртни конвулсии наистина бяха предсказали славно управление. И все пак, макар и без знамения за слава, смъртта на Уленка остави някаква надежда за Думнония.

С тази смърт тържествената церемония завърши. Бедната Норуена, погребана под Свещеното Бодливо дърво в Инис Уидрин, щеше да организира всичко по съвсем различен начин, но дори да се бяха събрали хиляда епископи и десет хиляди светци, за да се молят при възкачването на Мордред на трона, знаменията пак щяха да бъдат същите. Защото нашият крал Мордред беше сакат и нито друид, нито епископ можеха да променят това.

Същия ден следобяд в Каер Кадарн пристигна Тристан от Кърнау. Ние бяхме в голямата зала за пира в чест на Мордред. Най-забележителното в това угощение беше липсата на веселие, а появата на Тристан щеше да убие празничното чувство дори у децата. В началото никой не забеляза новодошлия. Разпознахме го едва когато застана близо до големия огън в центъра и пламъците осветиха неговия кожен нагръдник и железния му шлем. Познавахме принца като приятел на Думнония, затова и епископ Бедуйн го поздрави като желан гост. Но в отговор Тристан извади меча си.

Жестът му моментално прикова вниманието на всички, защото в залата за угощение никой не трябваше да влиза с оръжие, още по-малко, когато пирът отбелязваше възкачването на крал на престола. Някои от мъжете в залата бяха пияни, но дори те замълчаха, вторачени в младия тъмнокос принц.

Бедуйн се направи, че не забелязва извадения меч.

— За провъзгласяването на краля ли дойдохте, лорд принц (б.пр. — понятието „лорд“ се обяснява по-нататък в книгата, тук файл kinga10, pg 7, а обръщението „лорд принц“ се използва като формула, за която няма българско съответствие.)? Очевидно нещо Ви е забавило. Пътуването през зимата е толкова трудно. Елате, ще седнете ли тук? До Агрикола от Гуент? Има еленово месо.

— Дошъл съм тук като враг — каза Тристан високо. Охраната му от шест човека стоеше на вратата на залата. Отвън се сипеше суграшица. Оръжията на мрачните воини от Кърнау бяха мокри, вода се стичаше и от наметалата им. Те държаха щитовете си нагоре, а копията им блестяха.

— Като враг? — каза Бедуйн сякаш самата мисъл за това беше невъзможна. — Не може да бъде! Не и в ден като днешния!

Някои от воините в залата заръмжаха предизвикателства. Те бяха достатъчно пияни и нямаха нищо против една кавга, но Тристан не им обърна внимание.

— Кой ще говори от името на Думнония? — попита той.

Членовете на съвета за миг се поколебаха. Оуейн, Артър, Гърийнт и Бедуйн имаха еднаква власт, главен сред тях нямаше. Принц Гърийнт, който никога не се самоизтъкваше, сви рамене, Оуейн гледаше Тристан злобно, а Артър почтително отстъпи думата на Бедуйн, който скромно предположи, че както той като кралски съветник, така и всеки мъж, може да говори от името на крал Мордред.

— Тогава кажи на крал Мордред — отсече Тристан, — че между моята страна и неговата ще има кръв, ако не получа справедливост.

Бедуйн се разтревожи и замаха с ръце, за да успокои духовете, докато измисли какво да каже. Но нищо не му дойде на ум и накрая се намеси Оуейн.

— Кажи каквото имаш да казваш — отсече той.

— Крал Утър беше обещал своето покровителство на една група от народа на моя баща — каза Тристан. — Хората дойдоха в Думнония по искане на Утър, за да работят в мините и да живеят в мир със своите съседи. Въпреки това в края на миналото лято някои от тези съседи дошли до тяхната мина и ги подложили на сеч и огън. Петдесет и осем мъртви, кажи това на своя крал. Сархаедът за жертвите ще включва цената на живота им плюс живота на човека, дал заповед за това клане. В противен случай ние ще дойдем с нашите собствени мечове и щитове и ще ви накараме да платите тази цена.

Оуейн дрезгаво се засмя.

— Малката Кърнау? Олеле, колко ни е страх!

Всички воини около мен крещяха пренебрежителни подигравки. Кърнау беше малка страна и не можеше да се мери със силата на Думнония. Епископ Бедуйн се опита да въдвори тишина, но залата беше пълна с пияни мъже, които изобщо не го слушаха. Те млъкнаха едва когато самият Оуейн поиска тишина.

— Аз, принце, чух да разправят, че мочурищата били нападнати от Черните щитове на ирландеца Енгас Мак Ейрем.

Тристан се изплю на пода.

— Ако са били те, значи са прелетели над цялата страна, защото никой не ги е забелязал да преминават. Освен това тия „ирландци“ не са откраднали и едно яйце от думнонец.

— Това е защото се страхуват от Думнония, но не и от Кърнау — каза Оуейн и залата отново избухна в смях.

Артър почака смехът да утихне.

— Познавате ли някой друг освен Енгас Мак Ейрем, който може да е нападнал вашите хора? — попита той учтиво.

Тристан се обърна и разгледа хората, които седяха на пода в залата. Той видя плешивата глава на принц Кадуи от Иска и посочи към него с меча си.

— Питайте него. Или още по-добре — повиши той глас, за да надвика подигравките — питайте свидетеля, който чака отвън.

Кадуи вече беше на крака и крещеше да му разрешат да си вземе меча, а неговите татуирани копиеносци заплашваха да избият всички в Кърнау.

Артър удари с ръка по масата. В залата настъпи тишина. Агрикола от Гуент, който седеше до Артър, беше забил поглед в земята, защото тази разправия не го засягаше, бях сигурен обаче, че от вниманието му не отбягваше и най-малката подробност.

— Ако тази нощ някой пролее кръв — каза Артър, — той ще бъде мой враг. — Артър почака докато Кадуи и хората му се успокоят и отново погледна към Тристан. — Доведете вашия свидетел, господарю.

— Това да не е съдебно заседание — протестира Оуейн.

— Пуснете свидетелят да влезе — настоя Артър.

— Това е угощение — обади се пак Оуейн.

— Нека да дойде свидетелят, нека да дойде — каза епископ Бедуйн, който искаше тази неприятна работа да свърши по-бързо. Хората край стените минаха по-напред, за да чуват по-добре, но когато се появи свидетелят на Тристан, всички започнаха да се смеят, защото това беше едно момиченце на около девет години. Тя вървеше спокойно и изправено през залата, застана до принца на Кърнау, който сложи ръка на раменете й.

— Сарлина дъщеря на Едейн — каза той името на детето и окуражително я потупа по рамото. — Говори.

Сарлина облиза устните си. Тя предпочете да говори на Артър, може би защото от всички мъже, които седяха около него на високата маса, той имаше най-добро лице.

— Баща ми беше убит, майка ми беше убита, братята и сестрите ми бяха убити… — Тя говореше сякаш беше научила думите си наизуст, но никой в залата не се съмняваше, че казва самата истина. — Бебето, най-малката ми сестричка, също беше убито — продължи тя — и моето коте беше убито — тук за първи път се появиха сълзи в очите на детето, — а аз видях всичко.

Артър поклати глава със съчувствие. Агрикола от Гуент прокара ръка през посивелите си коси и вдигна поглед към почернелите греди на тавана. Оуейн се облегна назад и отпи от своя рог. Епископ Бедуйн изглеждаше разтревожен.

— Ти наистина ли видя убийците? — попита той детето.

— Да, господарю — отвърна Сарлина. Вече не беше толкова спокойна, защото трябваше да отговаря с думи, които не беше подготвяла и репетирала.

— Но нали е било през нощта, дете — възрази Бедуйн. — Нали нападението е било извършено през нощта, лорд принц? — попита той. Лордовете на Думнония бяха чули за нападението над мочурищата, но бяха повярвали на твърденията на Оуейн, че клането е работа на Черните щитове на Енгас. — Как е могло да види детето нещо през нощта? — попита епископът.

С леко потупване по рамото Тристан отново окуражи момичето.

— Кажи на епископа какво се случи.

— Мъжете хвърлиха огън в колибата ни, господарю — каза Сарлина с тих глас.

— Огънят не е бил достатъчен — изръмжа някой в сянката и залата избухна в смях.

— Ти как оцеля, Сарлина? — попита внимателно Артър, когато смехът заглъхна.

— Скрих се, господарю, под едно одеяло.

Артър се усмихна.

— Добре си направила. А видя ли човекът, който уби майка ти и баща ти? И… твоето коте?

Тя кимна с глава. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Видях го, господарю — каза тя тихо.

— Тогава разкажи за него — подкани я Артър.

Под черното си вълнено наметало Сарлина беше облечена със сива рокля и сега тя вдигна слабите си ръце, дръпна ръкавите на роклята си нагоре и каза:

— Човекът имаше картинки тук, господарю, на дракон и на глиган. — Детето показа на собствените си ръце местата на татуировките и след това погледна към Оуейн. — Имаше и пръстени в брадата — добави момичето и млъкна. Но вече беше казала достатъчно. Само един човек носеше воински пръстени в брадата си, а всеки от присъстващите тази сутрин бе наблюдавал ръцете на Оуейн, забили копието в корема на Уленка, всеки знаеше, че на тези ръце бяха татуирани драконът на Думнония и собственият символ на Оуейн — глиган с дълги бивни.

В залата беше тихо. Едно дърво изпука в огъня и изпрати облаче дим към тавана. Полъх на вятъра отвя суграшицата срещу дебелия сламен покрив и залюля пламъците на огньовете, запалени из залата. Агрикола разглеждаше сребърната дръжка на своя рог, сякаш никога не беше виждал такова нещо. В залата някой се оригна и звукът като че ли подтикна Оуейн да обърне голямата си рошава глава и да се вторачи в детето.

— Тя лъже — каза той грубо, — а децата, които лъжат трябва да бъдат бити до кръв.

Сарлина започна да плаче и зарови лицето си в мократа пелерина на Тристан. Епископ Бедуйн смръщи вежди.

— Но е вярно, че в края на лятото ти посети принц Кадуи, нали Оуейн?

— Е, и? — изръмжа Оуейн. — Е, и? — повтори той този път като предизвикателство към всички в залата. — Ето ги моите воини — каза Оуейн и махна с ръка към нас (седяхме заедно в дясната част на помещението). — Попитайте тях! Питайте ги! Детето лъже! Заклевам се, че лъже!

Залата гръмна — мъжете засипваха Тристан с предизвикателства, Сарлина плачеше толкова сърцераздирателно, че Тристан се наведе, вдигна я на ръце и продължи да я държи така, докато Бедуйн се опитваше да възстанови реда в залата.

— Щом Оуейн се заклева в думите си — викна епископът, — значи детето наистина лъже.

Воините веднага се съгласиха с него.

Артър, обаче гледаше в мен. Очите ни се срещнаха и аз сведох поглед към чинията си с еленово месо.

Епископ Бедуйн вече съжаляваше, че се беше съгласил да покани детето в залата. Той зарови пръсти в брадата си, после завъртя глава и каза тъжно:

— Думите на едно дете нямат тежест пред закона. Законът не дава право на деца да свидетелстват.

Законът в Думнония признаваше само девет свидетели: лорд; друид; свещеник; баща, който говори за децата си; съдия; дарител, който говори за своя дар; девойка, която говори за своята девственост; овчар, който говори за животните си и осъдения, когато казва последните си думи. В този списък няма и дума за дете, което говори за избиването на неговото семейство.

— Законът признава думата на лорд Оуейн — каза епископ Бедуйн.

Тристан беше пребледнял, но не се предаваше.

— Аз вярвам на детето — каза той — и утре след изгрев слънце ще дойда да чуя отговора на Думнония. И ако Думнония откаже да въздаде справедливост на Кърнау, тогава моят баща сам ще наложи справедливостта.

— Какво му става на баща ти? — подигра го Оуейн. — Да не би да му е омръзнала последната съпруга? И за разнообразие иска да бъде понатупан в битка, а?

Тристан излезе сподирен от смях и подигравки. Смехът се засили, когато мъжете се опитаха да си представят как малката Кърнау обявява война на могъща Думнония. Аз не се присъединих към това веселие. Вместо това довърших месото си, защото си казвах, че имам нужда от храната, ако не исках да замръзна докато стоя на стража (след края на угощението трябваше да изляза на укрепленията). Не бях пил и медовина, така че когато си взех наметалото, копието, меча и шлема, бях напълно трезвен. Тръгнах към северната стена. Суграшицата беше спряла и сред облаците надничаше лунният сърп, проблясваха звезди. Но на запад над Севърнско море продължаваха да се трупат черни облаци. Потреперих и закрачих по укрепителния вал.

Където ме намери Артър.

Знаех, че щеше да дойде. Исках да дойде и в същото време изпитах някакъв страх, когато го видях да идва към насипа и да изкачва дървените стъпала на ниската стена. В началото той не каза нищо, само се облегна на дървените перила и се загледа към далечната светлина на огньовете, запалени в Инис Уидрин. Беше наметнат с бялата си пелерина, която беше повдигнал, за да не се влачи в калта. Той беше вързал двата края на наметалото около кръста си точно над ножницата.

— Няма да те питам — каза той най-накрая, дъхът му се белееше в нощта, — какво се случи в мочурищата, защото не бих подтиквал никого, и особено човек, когото харесвам, да наруши смъртна клетва.

— Да, господарю — казах аз като се чудех откъде беше разбрал, че в онази тъмна нощ ние се бяхме заклели в живота си.

— Така че ти предлагам просто да повървим. — Той ми с усмихна и посочи укреплението. — Когато стражът се движи, той не замръзва. Чувам, че си добър войник.

— Опитвам се, господарю.

— А доколкото разбирам и успяваш, браво на теб. — каза Артър и замълча, докато минавахме покрай друг страж, свил се край дървената ограда. Човекът погледна към мен и на лицето му се изписа тревога — страхуваше се, че аз мога да предам отряда на Оуейн. Артър свали качулката на наметалото от главата си. Крачката му беше широка и аз трябваше да побързам, за да вървя в крак с него. — Каква мислиш, че е работата на войника, Дерфел? — попита ме той по онзи свой начин, който те караше да се чувстваш така, сякаш в целия свят няма по-важен човек за Артър от теб.

— Да се сражава в битки, господарю. — казах аз.

Той завъртя глава и ме поправи:

— Да се сражава в битки от името на хора, които не могат сами да се сражават. Това го научих в Бретан. Този нещастен свят е пълен със слаби хора, безсилни хора, гладни хора, тъжни хора, болни хора, бедни хора и най-лесното нещо на света е да презираш слабия, особено ако си войник. Ако си воин и пожелаеш дъщерята на някой човек, ти прости си я взимаш; ако искаш земята му, ти просто го убиваш; в края на краищата ти си войник, имаш копие и меч, а той е само един беден слаб човек със счупено рало и болен вол, какво може да те спре?

Той не очакваше да му отговоря, просто продължи да върви замислен. Бяхме стигнали до западната порта. Дървените стъпала, които водеха към платформата над вратата, бяха побелели от скреж. Изкачихме се по тях рамо до рамо.

— Но истината, Дерфел, е — каза Артър, когато стигнахме до високата платформа, — че ние сме войници, само защото този слаб човек е направил от нас войници. Той отглежда зърното, което ни храни, той обработва кожата, която ни пази и ясеновото дърво, от което се правят дръжките на нашите копия. Ние му дължим службата си.

— Да, господарю — казах аз и се загледах заедно с него в широката равнина под нас. Не беше толкова студено, колкото в нощта, когато Мордред беше роден, но все пак си беше студено, а вятърът ни смразяваше още повече.

— Всяко нещо си има причина — каза Артър, — дори това да си войник.

Той ми се усмихна, сякаш ми се извиняваше, че беше толкова сериозен, но от това нямаше нужда, защото аз жадно попивах всяка негова дума. Бях мечтал да стана войник, защото воините имаха високо обществено положение и защото винаги ми се е струвало, че е по-добре да носиш копие, отколкото гребло. Но никога не се бях сещал за някакви по-дълбоки причини от своите лични амбиции. Артър беше мислил за много по-сериозни неща и беше дошъл в Думнония с ясна представа за целта, към която го водят неговият меч и неговото копие.

— Имаме възможност — каза Артър, облегнат на високия вал — да превърнем Думнония в страна, в която наистина ще можем да служим на своя народ. Ние не можем да дадем на хората щастие. Не знам и как да осигуря добра реколта, която да направи стопаните богати, но знам, че ние можем да им осигурим безопасен живот. Друго е когато човек знае, че децата му ще растат без опасност да бъдат отведени в робство, че дъщеря му няма да бъде обезчестена от развилнели се воини. Много по-вероятно е този човек да е по-щастлив от онзи, който живее под заплахата от война. Така справедливо ли е?

— Да, господарю.

Артър беше с ръкавици, но студът проникваше и през тях и той потри ръце. Аз си бях увил ръцете с парцали, които ми пречеха да си държа здраво копието, още повече, че се опитвах да крия ръцете си под наметалото. Зад нас в залата за угощение избухна дрезгав смях. На угощения през зимата храната винаги беше лоша, този пир не правеше изключение, но затова пък имаше много медовина и вино, макар че и двамата с Артър бяхме съвсем трезви. Погледнах профила му, докато той гледаше на запад, където се трупаха облаците. Широката му челюст беше в сянка, но луната осветяваше горната част на лицето му, което сега изглеждаше още по-скулесто.

— Аз мразя войната — каза Артър изведнъж.

— Наистина ли? — попитах аз изненадан (бях млад тогава и още изпитвах удоволствие от войната).

— Разбира се! — усмихна ми се той. — Случайно аз съм добър войник, както може би и ти, и това означава, че трябва да използваме мъдро своя талант. Знаеш ли какво се случи в Гуент миналата есен?

— Ти рани Горфидид — казах аз пламенно. — отсече му ръката.

— Точно така стана — каза той сякаш сам изненадан от това. — Моите коне не са от особена полза в страна, в която има възвишения, и изобщо не могат да бъдат използвани в гористи земи. Затова поведох хората си на север към равните поля на Поуис. Горфидид се опитваше да събори стените на Тюдрик, затова аз започнах да горя купите сено и зърнените складове в Поуис. Палехме, убивахме. Свършихме си работата добре, не защото искахме да правим това, а защото трябваше го направим. Нашите действия накараха Горфидид да напусне Гуент и да се върне сред равните нивя на Поуис, където моите коне можеха да го разгромят. И те го разгромиха. Нападнахме го на зазоряване и той се сражаваше добре, но загуби битката и лявата си ръка и това, Дерфел, сложи край на убийствата. Те постигнаха целта си, разбираш ли? Целта на убийствата беше да убедят Поуис, че за нея би било по-добре да живее в мир с Думнония. И сега ще има мир.

— Ще има ли? — попитах аз със съмнение. Повечето от нас смятаха, че щом настъпи пролетта крал Горфидид отново ще ни нападне.

— Синът на Горфидид е разумен човек — каза Артър. — Той се казва Кунеглас и иска мир, а ние трябва да му дадем време да убеди баща си, че ако отново започне война с нас, ще загуби много повече от една ръка. Ако Горфидид бъде убеден, че е по-добре да има мир, отколкото война, той ще свика съвет и ние всички ще отидем там и ще вдигнем голям шум, а на края, Дерфел, аз ще се оженя за Сийнуин, дъщерята на Горфидид. — Артър ме погледна бързо и някак смутено. — Наричат я Серен, което означава „звезда“. Звездата на Поуис! Разправят, че е много хубава.

Тази перспектива очевидно му доставяше удоволствие и това малко ме изненада, дотогава още не бях забелязал суетност у Артър.

— Да се надяваме, че тя наистина е красива като звезда — продължи той, — но красива или не, аз ще се оженя за нея, след това ще усмирим Силурия и тогава саксите ще трябва да се изправят срещу обединена Британия. Поуис, Гуент, Думнония и Силурия, всички в братска прегръдка, всички заедно срещу общия враг и всички в мир помежду си.

Двамата се засмяхме, защото амбициозните предсказания на Артър звучаха толкова реалистично.

— Откъде знаете, че ще стане така, господарю? — попитах аз.

— Знам, защото Кунеглас предложи тези мирни условия, разбира се, но ти не трябва да казваш това на никого, Дерфел, иначе може и да не стане. Дори бащата на Кунеглас още не знае, така че това ще бъде тайна между теб и мен.

— Да, господарю — казах аз. Бях толкова горд, че Артър ми беше поверил такава важна тайна. Но Артър искаше да се чувствам точно така. Той винаги знаеше как да манипулира хората и особено добре се справяше с младите идеалисти.

— Но каква полза от мира, ако ние самите се бием помежду си? — попита ме Артър. — Нашата задача е да предадем на Мордред едно богато мирно кралство, а за да направим от Думнония това, най-напред трябва да направим кралството добро и справедливо. — Сега той гледаше право в лицето ми и говореше пламенно с дълбок тих глас. — Не можем да имаме мир, ако нарушаваме собствените си споразумения, а споразумението с хората от Кърнау, които трябваше да вадят калая от нашите мини, беше добро. Не се и съмнявам, че те са ни мамили, всички хора мамят, когато трябва да дадат парите си на кралете, но това причина ли е да ги избиваме, тях, децата им и котета на техните деца? Така че следващата пролет, Дерфел, ако не намерим разрешение на тази глупост сега, вместо мир ще има война. Крал Марк ще ни нападне. Той няма да победи, но неговата гордост ще го накара да застави хората си да избият много наши селяни и ние ще трябва да изпратим отряд в Кърнау, а там се воюва много трудно. Накрая ще победим. Но на каква цена? Триста мъртви стопани? И колко избит добитък? А като види, че се сражаваме на западната граница, Горфидид ще се изкуши да се възползва от слабостта ни и ще нападне от север. Ние можем да наложим мира, Дерфел, само ако сме достатъчно силни по време на война. Ако изглеждаме слаби, нашите врагове ще се нахвърлят върху нас като вълци. А с колко сакси ще трябва да се сражаваме следващата година? Наистина ли можем да си позволим да изпратим войници отвъд Тамар, за да убият няколко селяни в Кърнау?

— Господарю, — започнах аз и тъкмо щях да кажа истината, Артър ме накара да замълча. Воините в залата пееха Бойната песен на Бели Маур и когато стигнаха до голямото клане, заудряха с крака по пръстения под, явно въодушевени от мисълта, че клането в Кърнау щеше да бъде още по-голямо.

— Не трябва и дума да казваш за случилото се в мочурищата — предупреди ме Артър. — Клетвите са свещени дори за тези, които се чудят дали изобщо някой Бог се интересува от спазването на клетви или не. Нека само да предположим, Дерфел, че малкото момиче на Тристан казваше истината. Какво означава това?

— Война с Кърнау — казах аз мрачно, загледан в мразовитата нощ.

— Не — каза Артър. — Това означава, че утре сутрин, когато Тристан се върне, някой трябва да предизвика Оуейн да докаже правотата си в двубой. Хората разправят, че при такива двубои Боговете винаги са на страната на истината.

Разбрах за какво ми говори и тръснах глава:

— Тристан няма да предизвика Оуейн.

— Няма. Стига да е толкова разумен, колкото изглежда — съгласи се Артър. — Дори на Боговете ще им бъде трудно да дадат победата на Тристан срещу меча на Оуейн. Така че ако искаме мир, ако искаме всички хубави неща, които идват с мира, някой друг трябва да се бие от името на Тристан. Нали така?

Погледнах Артър, ужасен от предложението, което се криеше в думите му.

— Вие? — попитах аз.

Той сви рамене под бялото си наметало.

— Не знам кой друг би го направил — каза той меко. — Но има едно нещо, което ти можеш да направиш за мен.

— Само кажете, господарю — бързо отвърнах аз. В този момент ми се струваше, че бих се съгласил дори да се бия с Оуейн вместо него.

— Когато човек влиза в сражение, Дерфел — каза Артър внимателно, — той трябва да бъде сигурен, че защитава справедлива кауза. Може би ирландските Черни щитове наистина са преминали през страната без никой да ги забележи. Или може би техните друиди са им дали силата да летят? А може би, утре, Боговете ще си мислят, ако изобщо се интересуват от това, че аз се бия за да защитя истината. Ти как смяташ?

Той зададе въпроса така невинно сякаш питаше просто за времето. Гледах го, бях покорен от него и отчаяно исках Артър да избегне двубоя с най-добрия боец на Думнония.

— Е? — подтикна ме той.

— Боговете… — започнах аз, но изведнъж ми стана трудно да продължа, защото Оуейн винаги е бил добър към мен. Той не беше честен човек, но можех на пръсти да преброя честните хора, които познавах. И въпреки че беше мошеник, аз го харесвах. Но много повече харесвах честния човек, застанал пред мен. Освен това първо трябваше да преценя дали с отговора си щях да наруша дадената клетва. Накрая реших, че тези думи няма да ме направят клетвопрестъпник и казах:

— Боговете ще бъдат на твоя страна, господарю.

Той тъжно се усмихна.

— Благодаря ти, Дерфел.

— Но защо? — смутолевих аз.

Той въздъхна и отново погледна към земята, осветена от лунната светлина.

— Когато Утър умря — каза той след дълго мълчание, — в страната настъпи хаос. Така става с всяка страна, която няма крал, а ние сега нямаме крал. Имаме Мордред, но той е дете, следователно някой трябва да държи властта, докато той порасне. Властта трябва да бъде в ръцете на един човек, Дерфел, не на трима, на четирима или на десет, само на един. Бих искал да не е така. От цялото си сърце. Повярвай ми, бих предпочел да оставя нещата така, както са си. Бих предпочел да бъдем с Оуейн верни приятели до старини, но това е невъзможно. Властта трябва да се запази и да се упражнява справедливо, за да може Мордред да я получи цяла и неопетнена. Това означава, че ние не можем да си позволим непрекъснати дрязги и разправии между хора, които искат кралската власт за себе си. Един човек трябва да бъде крал, без всъщност да е крал и този човек трябва да се откаже от властта над кралството, когато Мордред порасне. Точно това правят войниците, помниш ли? Те водят битки от името на хора, които са твърде слаби да се сражават сами. Освен това — усмихна се Артър — войниците взимат онова, което искат и утре аз ще поискам нещо от Оуейн. Аз искам честта му и ще я взема. — Той сви рамене. — Утре ще се бия за Мордред и за онова дете. А ти, Дерфел — каза той и ме мушна силно в ребрата, — ще й намериш едно коте. — Артър потропа с крака да се сгрее и обърна поглед на запад, — Мислиш ли, че ония облаци ще донесат утре дъжд или сняг? — попита той.

— Не знам, господарю.

— Да се надяваме, че ще донесат. Чух, че си разговарял с горкия сакс, когото убиха, за да предскажат бъдещето. Кажи ми какво научи от него. Колкото повече знаем за своите врагове, толкова по-добре.

Артър ме придружи до моя пост, изслуша разказа ми за Сердик, новия сакски вожд, установил се на южния бряг и отиде да си легне. Той изглежда не се тревожеше от онова, което щеше да се случи на сутринта, но аз много се страхувах за него. Спомних си как Оуейн отбиваше едновременно атаките на двамата най-добри бойци на Тюдрик и се опитах да отправя молитва към звездите, където живееха Боговете, но не можах да ги видя, защото очите ми бяха пълни със сълзи.

Нощта беше дълга и ужасно студена. Но на мен ми се искаше никога да не свършва.

Желанието на Артър се изпълни — на зазоряване заваля дъжд. Скоро се изви истинска буря с проливен зимен дъжд. Той беше толкова силен, че се спускаше като дълги сиви пелени над широката долина, простряла се между Каер Кадарн и Инис Уидрин. Канавките се препълниха; водата се стичаше от укрепителните валове и от стрехите на замъка и образуваше огромни локви. През дупките в мокрите покриви се просмукваше пушек, а часовоите свиваха рамене под подгизналите си пелерини.

Тристан бе прекарал нощта в едно малко село на изток от Каер Кадарн и сега се бореше с калта по пътеката към крепостта. С него бяха и шестимата му воини, и сирачето. Всички се подхлъзваха по стръмния разкалян склон. Можеше да се стъпи спокойно само там, където имаше пораснала край пътеката трева. Портите бяха отворени, никой от стражите не направи опит да спре принца на Кърнау. Той прецапа през калта край сградите и стигна до голямата зала за угощение.

Там никой не го очакваше. Вътре беше истински хаос — мъжете спяха след нощното пиянство, натъркаляни на влажния под сред остатъци от храна, разпиляни влажни въглища и оплескани с повръщано рогозки, между тях се разхождаха кучета. Тристан срита един от спящите мъже и го изпрати да намери епископ Бедуйн или някой друг от хората с власт.

— Ако изобщо някой има власт в тази страна — извика той след човека.

След малко се появи Бедуйн. Загърнат в дебело наметало, за да се предпази от дъжда. Той се подхлъзваше, залиташе и едва вървеше по разкаляната пътека.

— Милорд — въздъхна той, когато най-сетне успя да избяга от дъжда и калта, — моля за извинение. Не ви очаквах толкова рано. каква буря, нали? — Той изтиска полите на наметалото си. — Но все пак по-добре дъжд, отколкото сняг, не мислите ли?

Тристан не отговори.

Бедуйн се разтревожи от мълчанието на своя гост.

— Може би малко хляб? И топло вино? Ще има и овесена каша, сигурен съм. — Той се огледа кого да изпрати в кухнята, но всички спяха и хъркаха. — Момиченце — наведе се Бедуйн към Сарлина и изстена, защото движението му причини главовоболие, — ти сигурно си гладна, нали?

— Дойдохме да търсим справедливост, а не храна — каза рязко Тристан.

— А, да. Разбира се. Разбира се. — Бедуйн свали качулката от побелялата си остригана глава. Въшките изглежда бяха нападнали брадата му, защото той зарови пръсти в нея и се зачеса. — Справедливост — каза той разсеяно, след това енергично закима с глава. — Аз мислих по този въпрос, лорд принц, наистина, и реших, че една война би била съвсем нежелана. Вие не сте ли съгласен? — Той почака, но лицето на Тристан остана безизразно. — Би било такава загуба — каза Бедуйн. — Аз не мога да приема обвиненията срещу лорд Оуейн, но признавам, че ние не можахме да изпълним своето задължение да защитаваме вашите хора в мочурищата. Наистина се провалихме. И това е много тъжно. Така че, лорд принц, ако това може да задоволи баща Ви, ние, разбира се, ще платим сархаеда, но не и за котето — изкиска се накрая Бедуйн.

Тристан се намръщи.

— А човекът, който е извършил клането?

— Какъв човек? — сви рамене Бедуйн. — Аз не знам нищо за този човек.

— Оуейн — каза Тристан. — Почти сигурно е, че той е получил злато за това от Кадуи.

Бедуйн завъртя глава.

— Не. Не. Не. Не може да бъде. Не. Кълна се, лорд принц, нямам доказателства за вината на никого. — Той погледна Тристан умолително. — Милорд, една война между нашите две кралства дълбоко ще ме нарани. Аз предложих това, което мога да предложа. Ще се моля за вашите мъртви, но не мога да не повярвам на един мъж, който се кълне в своята невинност.

— Аз мога — каза Артър и излезе иззад паравана пред кухните в другия край на залата. Бях чакал този момент заедно с него. Той пристъпи напред, бялото му наметало сякаш блестеше в полумрака на залата. Бедуйн премигна срещу него.

— Лорд Артър?

Артър тръгна напред, стъпвайки между телата на воините, които започнаха да се размърдват и да пъшкат.

— Ако човекът, който изби миньорите, не бъде наказан, Бедуйн, той може да извърши и друго клане. Не си ли съгласен?

Бедуйн вдигна рамене, разпери ръце, пак сви рамене. Тристан беше смръщил вежди, тъй като още не беше сигурен накъде биеше Артър.

Артър спря до една от централните колони.

— И защо трябва кралството да плаща сархаед, след като убийството не е дело на кралството? — попита той. — Защо трябва да изпразваме хазната на моя господар Мордред заради престъплението на друг човек.

Бедуйн направи знак на Артър да замълчи.

— Ние не знаем кой е убиецът! — настоя той.

— Тогава трябва да установим кой е — каза простичко Артър.

— Не можем! — каза раздразнено Бедуйн. — Думата на детето няма тежест пред закона! А лорд Оуейн, ако това е човекът, за когото говориш, се закле, че е невинен. Законът признава неговата дума, нямаме нужда от съдебен процес, за да установим това. Думата му е достатъчна.

— Достатъчна е пред съда, в който решават думите — каза Артър, — но има и друг съд, в който решават мечовете. А с моя меч, Бедуйн — тук Артър замълча, за да извади Екскалибур, който блесна в полумрака, — аз ще докажа, че Оуейн, най-добрият боец на Думнония, е виновен за трагедията на нашите братовчеди от Кърнау и че той и никой друг, трябва да плати за това.

Артър заби върха на Екскалибур в пръстения под и го остави там да трепти. За миг се зачудих дали Боговете няма внезапно да се появят, за да помогнат на Артър, но се чуваше само вятърът и плющенето на дъжда, и прозявките на събуждащите се мъже.

Бедуйн също зина, неспособен да издаде и звук.

— Ти… — каза той най-накрая, но това беше всичко, което успя да каже.

Тристан тръсна глава. Красивото му лице изглеждаше бледо в оскъдната светлина, която проникваше в залата.

— Ако някой трябва да доказва истината пред съда на мечовете — каза той на Артър, — нека това да бъда аз.

Артър се усмихна.

— Аз поисках пръв, Тристан — каза той безгрижно.

— Не! — възвърна речта си Бедуйн. — Не може!

Артър погледна към меча си и каза:

— Ти ли искаш да го вземеш, Бедуйн?

— Не! — Бедуйн беше ужасен от мисълта, че най-голямата надежда на кралството щеше да умре, но преди да успее да каже нещо, в залата нахлу самият Оуейн. Неговата дълга коса и гъстата му брада бяха мокри, а водата по голите му гърди блестеше.

Той погледна от Бедуйн към Тристан, после към Артър и след това спря поглед на меча, забит в земята. Изглеждаше объркан.

— Ти луд ли си? — попита той Артър.

— Моят меч — каза Артър меко — твърди, че ти си виновен за кавгата между Кърнау и Думнония.

— Той е луд — каза Оуейн на своите войници. Той изглеждаше уморен, очите му бяха кървясали. Беше пил почти през цялата нощ, след това беше спал лошо, но предизвикателството като че ли го изпълни с нова енергия. Той плю срещу Артър.

— Връщам се отново в леглото на оная силурска кучка — каза той — и когато се събудя искам това да се окаже просто сън.

— Ти си страхливец, убиец и лъжец — каза Артър спокойно, когато Оуейн се обърна. Неговите думи накараха всички в залата да ахнат отново.

Оуейн се върна в залата.

— Нахален хлапак — каза той на Артър, след това отиде до Екскалибур и го събори. По този начин той официално прие предизвикателството. — Тогава твоята смърт, хлапако, ще бъде част от моя сън. Навън. — посочи той с глава към дъжда. Двубоят не можеше да се проведе вътре, защото това би хвърлило проклятие върху залата за угощения. Така че двамата мъже трябваше да се бият под дъжда.

В крепостта вече всички се размърдаха. Много от хората, дошли от Линдинис, бяха останали да спят в Каер Кадарн. И сега гости и домакини идваха към залата, събудени от тревожната новина за двубоя. Люнет беше там, Нимю и Моргана също. Всички в Каер Кадарн бързаха към кралския каменен кръг, защото традицията повеляваше двубоят да се проведе там. Агрикола, облякъл червено наметало върху великолепната си римска ризница, стоеше между Бедуйн и принц Гърийнт, а крал Мелуас, стиснал комат хляб в ръка, гледаше с широко отвърени очи, заобиколен от охраната си. Тристан беше застанал в далечния край на кръга, където намерих място и аз. Оуейн ме видя до принца на Кърнау и помисли, че аз съм го предал. Той изръмжа, че моят живот ще последва душата на Артър в Отвъдния свят, но Артър заяви, че гарантира за моя живот.

— Но той наруши клетвата си! — викна Оуейн, вдигнал пръст към мен.

— Заклевам се — каза Артър, — че той не е нарушавал никаква клетва.

Артър свали бялото си наметало, внимателно го сгъна и го постави върху един камък. Той беше облечен с тесни карирани панталони, обут с ботуши, а върху вълнения си елек имаше тънка кожена дреха. Оуейн беше гол до кръста, карето на панталоните му беше очертано с кожа, а на краката си беше обул масивни подковани ботуши. Артър седна на един от камъните и свали ботушите си, явно предпочиташе да се бие бос.

— Това не е необходимо — каза му Тристан.

— За съжаление, е — отговори Артър, стана и измъкна Екскалибур от ножницата.

— Ще използваш вълшебния си меч, а Артър? — подигра се Оуейн. — Страхуваш се да се биеш с простосмъртно оръжие, а?

Артър прибра Екскалибур обратно в ножницата и го остави върху наметалото си.

— Дерфел — обърна се той към мен, — това мечът на Хюел ли е?

— Да, господарю.

— Ще ми го дадеш ли за малко? — попита той. — Обещавам да ти го върна.

— Гледай да останеш жив, господарю, за да си изпълниш обещанието — казах аз докато изваждах Хюелбейн. Той хвана здраво дръжката, след това ме помоли да изтичам до залата за угощение и да му донеса шепа пепел. Когато се върнах, Артър взе пепелта и я втри в мазната кожа на дръжката.

Той се обърна към Оуейн.

— Лорд Оуейн — каза той учтиво, — ако предпочитате да се биете след като си починете, аз мога да почакам.

— Хлапак! — каза Оуейн и се изплю. — Сигурен ли си, че не искаш да си облечеш рибешката ризница?

— Под дъжда ще ръждяса — отговори Артър спокойно.

— Е, нямаш късмет с времето — каза Оуейн презрително, след това направи два тренировъчни удара с дългия си меч, който изсвистя във въздуха. В стената от щитове той предпочиташе да се сражава с къс меч, но какъвто и меч да държеше, Оуейн беше опасен противник. — Аз съм готов, хлапако — викна той.

Стоях до Тристан и неговите стражи, когато Бедуйн направи последен безуспешен опит да предотврати двубоя. Никой не се съмняваше в крайния победител. Артър беше висок мъж, но изглеждаше слаб в сравнение с огромните мускули на Оуейн. Освен това досега никой не беше побеждавал меча на Оуейн. Въпреки всичко Артър изглеждаше забележително спокоен, когато зае мястото си в западния край на каменния кръг. Той се изправи срещу Оуейн, който стоеше по-високо от него в източната част на ограденото пространство.

— Ще се подчините ли на съда на мечовете? — попита Бедуйн и двамата мъже кимнаха в знак на съгласие.

— Тогава нека Бог да ви благослови и нека Бог да даде победа на истината — каза Бедуйн. Той направи кръстния знак и с натежало сърце излезе от кръга.

Оуейн, както и очаквахме, се втурна срещу Артър, но точно когато минаваше край кралския камък той се подхлъзна в калта и Артър моментално го атакува. Очаквах, че Артър ще се сражава спокойно, като използва уменията, научени при Хюел, но в онази сутрин, когато дъждът се изливаше от зимното небе, видях как Артър се променя в битка. Той се превърна в зъл дух. Цялата му енергия беше впрегната за постигането на едно единствено нещо — смъртта на Оуейн. Артър се спусна срещу противника си с мощни, бързи удари, които принуждаваха огромния мъж да отстъпва и пак да отстъпва. Мечовете звънтяха. Артър плюеше срещу Оуейн, проклинаше го, подиграваше му се и нанасяше непрекъснати странични удари, които бяха толкова бързи, че на Оуейн не му оставаше нищо друго освен да се защитава.

Оуейн се биеше добре. Никой друг не би могъл да издържи на такава убийствена атака. Ботушите му се пързаляха в калта и той не веднъж трябваше да отбива ударите на Артър на колене, но винаги успяваше да се изправи, въпреки че продължаваше да отстъпва. Когато той се подхлъзна за четвърти път, аз изведнъж разбрах на какво се дължи увереността на Артър. Той искаше да вали, за да разкаля земята — калта лишаваше тялото от здрава опора. Освен това мисля, че той беше предвидил последствията от нощния пир върху Оуейн — натежал от ядене и пиене, уморен от недоспиване. И все пак Артър не можа да пробие отбраната на най-добрия боец на Думнония, макар че го изтласка чак до мястото, където все още се виждаше тъмното петно от кръвта на Уленка.

И там, до попилата в земята сакска кръв, щастието изневери на Артър. Той се подхлъзна и въпреки че бързо възстанови опората си, тази секунда беше достатъчна за Оуейн. Той светкавично нанесе прав удар, Артър го парира, но мечът на Оуейн цепна кожения елек при кръста на Артър и проля първите капки кръв в този двубой. Артър отстъпваше назад и парираше удар след удар. А пронизващите удари на Оуейн бяха толкова силни, че ако пред него стоеше вол само с един удар можеше да стигне до сърцето. Хората на Оуейн заръмжаха окуражително, когато той, предвкусвайки победата, се опита с цялото си тяло да притисне по-лекия си противник в калта. Но Артър очакваше това и бързо скочи встрани върху кралския камък, от където нанесе посичащ удар откъм гърба на Оуейн. Мечът му цепна главата на огромния мъж. Раните на главата винаги много кървят и от тази рана бликна кръв. Тя попи в косата на Оуейн и започна да се стича по широкия му гръб, откъдето дъждът я отмиваше. Хората на Оуейн млъкнаха.

Артър скочи от камъка и отново поде атака, а Оуейн отново мина в отбрана. И двамата дишаха тежко, и двамата бяха опръскани с кал и кръв и двамата бяха твърде уморени, за да сипят обиди един срещу друг. Косите им бяха провиснали, натежали от дъждовната вода. Артър въртеше меча със същата бързина, с която беше започнал сражението. Оуейн трябваше да съсредоточи всичките си сили, за да отбива този порой от удари. Спомних си презрителното описание, което Оуейн даде на бойното изкуство на Артър — Артър размахвал меча както селянинът размахва вилата си, когато бърза да изпревари дъжда, за да събере сеното. Един единствен път Артър успя да пробие отбраната на Оуейн, който обаче парира някак си удара и отне силата му, така че железните пръстени в брадата на Оуейн спряха меча на Артър. Оуейн блъсна острието настрани и отново се опита да притисне с тежестта на тялото си своя противник към земята. И двамата паднаха в калта и за миг изглеждаше, че Оуейн ще заклещи Артър, но Артър успя да се измъкне и отново стъпи на крака.

Артър почака Оуейн да се изправи. Двамата мъже дишаха тежко, няколко секунди те се гледаха един друг, преценявайки възможностите си, после Артър се впусна отново в атака. Ударите му отново заваляха с дива ярост над Оуейн, който отново трябваше да се защитава. Тогава Артър се подхлъзна за втори път. Той извика от страх и неговият стон беше последван от победния вик на Оуейн, който вдигна ръка, за да нанесе смъртоносния удар. Тогава Оуейн видя, че Артър изобщо не се беше подхлъзвал, а само се беше престорил, за да го накара да се открие и в този момент Артър нанесе прав удар. Това беше първият пронизващ удар на Артър в този двубой и последният. Оуейн беше с гръб към мен и аз вече гледах през пръстите на ръката си, за да мога бързо да скрия очите си, и да не видя смъртта на Артър, но вместо това, точно пред мен блесна върха на Хюелбейн, откроил се върху мокрия гръб на Оуейн. Мечът бе преминал през цялото тяло на огромния мъж. За миг Оуейн сякаш замръзна, дясната му ръка, внезапно останала без сили, изпусна дългия меч в калта.

Артър остави Хюелбейн за секунда в корема на Оуейн, после с огромно усилие, което впрегна всеки мускул в тялото му, той изви острието и натисна. С див вик разсече плътта, мечът премина през кожа, мускули, черва. Артър продължи да вика, докато накрая дръпна меча и извади стоманата от тялото. Кръвта плисна далеч извън разкаляния кръг.

С невярващ поглед и с разпилени в калта черва Оуейн се строполи.

Хюелбейн отново блесна и се заби във врата на падналия мъж.

Над Каер Кадарн настъпи тишина.

Артър отстъпи назад. След това се завъртя от изток на запад, за да погледне в лицето всеки човек около кръга. Неговото собствено лице бе твърдо като камък. Нямаше и следа от доброта върху това лице, това беше само лице на боец, постигнал голяма победа. Това лице беше ужасно, голямата му челюст се бе изкривила от омраза до такава степен, че онези от нас, които познаваха Артър само като състрадателен и разсъдлив човек, бяха поразени от промяната в него.

— Има ли някой тук, който да оспорва тази присъда? — попита той високо.

Никой не отговори. Дъждът попиваше в мокрите пелерини и отмиваше кръвта на Оуейн. Артър се изправи пред хората на убития боец на Думнония.

— Отмъстете за вашия господар сега — изсъска той срещу тях, — или ставате мои.

Нито един от тях не можа да издържи на погледа му и той им обърна гръб, стъпи върху убития воин и очите му се спряха върху Тристан.

— Кърнау приема ли решението на този съд, лорд принц?

— Да, лорд — кимна Тристан пребледнял.

— Смъртното обезщетение за убитите ще бъде платено от имението на Оуейн — разпореди се Артър и отново се обърна към воините. — Кой командва сега хората на Оуейн?

Грифид син на Анан пристъпи нервно напред.

— Аз, господарю.

— След един час да си при мен да чуеш разпорежданията ми. А ако някой от вас пипне моя приятел Дерфел, всички ви ще изгоря.

Отново нито един от воините на Оуейн не можа да издържи на погледа на Артър.

Артър взе шепа кал изчисти кръвта от меча и ми го подаде.

— Подсуши го, Дерфел

— Да, господарю.

— И благодаря. Добър меч. — Той внезапно затвори очи. — Бог да ми е на помощ — каза той — но на мен това ми хареса. Така — отвори той очите си отново — аз си свърших работата, а ти?

— Аз ли? — зяпнах аз срещу него.

— Котето за Сарлина — каза той.

— Имам едно коте, господарю.

— Донеси го тогава — каза Артър — и ела в замъка за закуска. Имаш ли си жена?

— Да, господарю.

— Кажи й, че тръгваме утре, когато съветът си свърши работата.

Аз зяпнах, не можех да повярвам на щастието си.

— Тоза означава ли, че — започнах аз…

— Това означава — прекъсна ме той нетърпеливо, — че отсега нататък ще служиш на мен.

— Да, господарю! — казах аз. — Да, господарю!

Той си взе меча, наметалото и ботушите, хвана Сарлина за ръка и се отдалечи от убития си съперник.

Така намерих своя господар.

* * *

Люнет не искаше да се мести в Кориниум, където Артър беше решил да прекара зимата със своите хора. Тя не искаше да остави приятелките си, пък и (добави тя сякаш това й хрумна в последния момент) беше бременна. Аз посрещнах новината с недоверчиво мълчание.

— Чу ли, бе? — сопна ми се тя. — Бременна съм. Не мога да отида. И защо въобще трябва да ходим там? Тук си бяхме добре. Оуейн беше добър господар, ама ти трябваше всичко да опропастиш, нали? Върви си сега сам. — Тя клечеше край слабия огън в колибата и се опитваше да се стопли. — Мразя те — каза тя и задърпа любовния пръстен, но не можа да го свали.

— Бременна? — попитах аз поразен.

— Може и да не е от теб! — изпищя Люнет, после престана да мъчи подутия си пръст и хвръли по мен една цепеница. Нашата слугиня виеше нещастно в дъното на колибата и Люнет хвърли едно дърво и по нея.

— Но аз трябва да замина — казах аз. — Трябва да отида при Артър.

— И да ме изоставиш? — кресна тя. — Искаш да стана курва, така ли? — Тя хвърли нова цепеница по мен, не исках да се биеме, затова излязох. Беше в деня след двубоя между Артър и Оуейн и ние всички се бяхме върнали в Линдинис. Във вилата на Артър заседаваше съветът на Думнония. Затова там непрекъснато имаше тълпа от просители, дошли заедно със своите роднини и приятели. Те чакаха пред сградата, а зад нея, там където някога бе имало градина, бяха скупчени оръжейни складове и хранилища. Там ме чакаха в засада хората на Оуейн. Те бяха избрали мястото добре, тъй като наоколо растяха свещени дървета, които ни скриваха от очите на хората. Люнет все още крещеше по мен, когато тръгнах нагоре по пътеката, наричаше ме предател и страхливец.

— Тя добре те е опознала, нещастен сакс — каза Грифид син на Анан и плю срещу мен.

Неговите хора ми препречиха пътя. Бяха десетина души, всички стари мои другари, но сега лицата им до едно бяха враждебни. Артър беше поставил живота ми под свое покровителство, но тук под дърветата никой нямаше да разбере как съм умрял в калта.

— Ти наруши клетвата си — обвини ме Грифид.

— Не е вярно — заявих аз.

Минак, един стар воин, получил много злато от Оуейн, вдигна копието си.

— Не се тревожи за момичето си — каза той гадно, — сред нас има много мъже, които знаят как да се грижат за млади вдовици.

Аз извадих Хюелбейн. Зад мен жените бяха излезли от колибите си, за да видят как мъжете им щяха да отмъстят за смъртта на своя господар. И Люнет беше сред тях и се подиграваше с мен като другите.

— Ние положихме друга клетва — каза Минак, — а за разлика от теб ние спазваме дадените клетви.

Той тръгна към мен заедно с Грифид. Останалите копиеносци се струпаха зад своите водачи. Жените зад мен приближаваха все повече, някои от тях дори оставиха настрана вечните си хурки и вретена и започнаха да хвърлят камъни, за да ме накарат да тръгна срещу копието на Грифид. Стиснах Хюелбейн, чието острие все още беше назъбено от двубоя на Артър с Оуейн, и се помолих на Боговете да ми дадат добра смърт.

— Сакс — каза Грифид, наричайки ме с най-тежката обида, която можа да измисли. Той напредваше много предпазливо, защото знаеше как въртях меча. — Сакски предател — каза той и се приведе, когато един тежък камък цопна в калта между нас. Грифид погледна зад мен и тогава видях как по лицето му се изписа страх. Копието му увисна.

— Имената ви — изсъска Нимю зад мен — са върху този камък, Грифид син на Анан, Мейпън син на Елхид, Минак син на Кадан… — тя изреждаше имената на войниците и на техните бащи и след всяко име плюеше върху прокълнатия камък, който бе метнала пред тях. Те отпуснаха копията си.

Отстъпих встрани, за да направя път на Нимю. Тя носеше черно наметало и бе вдигнала качулката. Лицето й беше в сянка само златното й око проблясваше злобно. Тя спря до мен, после внезапно се обърна и насочи тоягата си, украсена с клонче от имел, срещу жените, които бяха хвърляли камъни.

— Искате ли децата ви да се превърнат в плъхове? — извика им Нимю. — Искате ли млякото ви да пресъхне, а урината ви да гори като огън? Вървете си!

Жените стиснаха децата си и хукнаха да се скрият в колибите.

Грифид знаеше, че Нимю беше любима на Мерлин и че притежаваше силата на друид, затова трепереше от страх пред нейното проклятие.

— Моля те — каза той, когато Нимю се обърна към него.

Тя мина край сваленото копие и удари силно Грифид по бузата със своята тояга.

— Долу — каза тя. — Всички! Долу! Лягай! По очи! Лягай! — викна тя и удари Минак. — И ти!

Те легнаха по корем в калта и тя стъпи върху гърба на всеки от тях. Тялото й беше леко, но не и проклятието й.

— Вашата смърт е в моите ръце — каза им тя. — Вие живеете по моя воля. Ще си играя с душите ви като с пионки. Всяка сутрин, когато се събуждате живи, ще ми благодарите за това и всяка вечер ще се молите да не виждам мръсните ви лица в сънищата си. Грифид син на Анан, закълни се във вярност на Дерфел. Целуни неговия меч. На колене, куче! На колене!

Аз се възпротивих, защото смятах, че тези мъже не ми дължат никаква вярност. Нимю обаче гневно се обърна към мен и ми заповяда да протегна меча. Един по един, с кални изплашени лица, моите стари другари, придвижвайки се на колене, идваха и целуваха върха на Хюелбейн. Клетвата им не ми даваше права на господар над тези мъже, но тя гарантираше, че те повече нямаше да ме нападат, защото Нимю им каза, че ако нарушат тази клетва, душите им са обречени да останат завинаги в мрака на Отвъдния свят и никога няма да намерят нови тела в тази зелена слънчева земя. Един от копиеносците беше християнин и заяви на Нимю, че тази клетва не означава нищо, но смелостта му изчезна, когато тя извади златното си око, вдигна го към него и изсъска злобно проклятие. Обзет от ужас, той падна на колене и целуна меча ми като останалите. Нимю постави златното си око на мястото му, тръгнахме си и оставихме мъжете в калта.

Когато се скрихме от погледите им, Нимю се изсмя.

— Това ми хареса! — каза тя и в гласа й прозвуча нотка от гласа на непослушното дете, което беше някога. — Наистина ми хареса! Толкова мразя мъжете, Дерфел.

— Всички мъже ли?

— Мъже, облечени в кожа и носещи копия — тя потрепери. — Теб не. Но другите мъже ги мразя. — Тя се обърна и плю към пътеката. — Как ли се смеят Боговете на малките наперени мъжлета. — Тя свали качулката си, за да може добре да ме види. — Искаш ли Люнет да дойде с теб в Кориниум?

— Заклех се да я защитавам — казах аз нещастен, — а на всичко отгоре тя ми каза, че е бременна.

— Това означава ли, че искаш тя да бъде с теб?

— Да — казах аз, макар че исках да кажа „Не.“

— Мисля, че си един глупак — каза Нимю, — а Люнет ще направи, каквото й кажа. Но послушай ме, Дерфел, ако ти не я оставиш сега, тя ще те остави някой ден. — Нимю хвана ръката ми, за да спра. Бяхме стигнали до предната част на вилата, където просителите чакаха своя ред. — Ти знаеш ли — попита ме тя тихо, — че Артър смята да освободи Гундлеус?

— Не — бях поразен от тази новина.

— Така е. Артър мисли, че Гундлеус вече ще спазва мира. Според Артър Гундлеус е най-добрият владетел за Силурия. Артър няма да го освободи без съгласието на Тюдрик, така че засега това няма да се случи, но когато стане, Дерфел, аз ще убия Гундлеус.

Тя сякаш казваше някаква проста истина. А аз си мислех, че яростта й придаваше красота, от която природата я беше лишила. Нимю гледаше над мократа студена земя към далечния хълм на Каер Кадарн.

— Артър мечтае за мир — каза тя, — но мир никога няма да има. Никога! Британия е един казан, Дерфел, който Артър ще разбърка, така че ще потопи цялата страна в ужас.

— Грешиш — казах аз предан на своя господар.

Нимю направи присмехулна гримаса и без да каже нито дума се обърна и тръгна надолу по пътеката към войнишките колиби.

Пробих си път сред просителите и влязох във вилата. Артър вдигна очи към мен, когато влязох, махна ми за поздрав и отново погледна човека пред себе си. Мъжът се оплакваше, че съседът му бил преместил граничните камъни. Бедуйн и Гърийнт седяха на масата до Артър, а отстрани като стражи стояха Агрикола и принц Тристан. Някои от кралските съветници седяха на пода (той беше странно топъл, благодарение на празното пространство, което римляните бяха оставили отдолу и което можеше да се изпълва със задимения въздух, затоплян от пещ. Една пукнатина в пода пропускаше струйки дим, които се виеха из стаята).

Просителите влизаха един по един и изслушваха решението на съвета. Почти всички дела можеха да бъдат решени и от местния съд в Линдинис, който се помещаваше в една вила на около сто крачки от вилата на Артър. Много хора обаче смятаха, че решението на Кралския съвет беше много по-обвързващо, отколкото присъдата, дадена в съд, създаден от римляните. Затова те излагаха кавгите и враждите си, докато накрая съветът приключи с всички дела. Артър като представител на Мордред разглеждаше случаите търпеливо, но накрая почувства облекчение, когато съветът се зае с най-важната работа за този ден. Трябваше да се оправят конците, заплетени с двубоя от предишния ден. Воините на Оуейн бяха дадени на принц Гърийнт, на когото Артър препоръча да пръсне войниците в различни отряди. На мястото на Оуейн за началник на кралската гвардия беше назначен Лиуарч, един от офицерите на Гърийнт. След това беше определен магистратът, който трябваше да изчисли богатството на Оуейн и да изпрати на Кърнау необходимото за покриване на сархаеда. Забелязах как безцеремонно Артър ръководеше всичко, макар че винаги изслушваше и мнението на всеки от присъстващите. Подобни допитвания до чуждото мнение можеха да доведат до безкрайни спорове, но Артър имаше невероятния талант да разбира бързо сложните въпроси и да предлага компромиси, които задоволяваха всички. Забелязах също и готовността, с която Гърийнт и Бедуйн отстъпиха водещото място на Артър. Бедуйн бе заложил всички надежди за бъдещето на Думнония върху меча на Артър. Затова Бедуйн беше най-силният поддръжник на Артър. Гърийнт, който беше племенник на Утър, можеше да бъде противник на Артър, но принцът не притежаваше амбицията на своя чичо и беше щастлив, че Артър искаше да поеме отговорността да управлява. Сега Артър беше най-добрият боец на Думнония и облекчението беше толкова осезателно, че можеше да се пипне.

На принц Кадуи от Иска беше заповядано да плати част от сархаеда на Кърнау. Той възропта против това решение, но се изплаши от гнева на Артър и бързо се съгласи да плати четвърт от цената, определена от Кърнау. Предполагам, че Артър щеше да наложи по-сурово наказание, но аз бях положил клетва да не разкривам участието на Кадуи в нападението над мочурищата, така че нямаше доказателства за неговата роля в трагедията и той се отърва с малко. Принц Тристан кимна с глава в знак, че приема решенията на Артър.

Следващата задача за този ден беше да се уреди бъдещето на нашия крал. Дотогава Мордред живееше в къщата на Оуейн и сега имаше нужда от нов дом. Бедуйн предложи дома на един човек на име Набур, който беше главен магистрат в Дурновария. Друг съветник веднага се възпротиви, тъй като Набур бил християнин.

Артър удари по масата, за да предотврати по-нататъшните спорове и попита:

— Тук ли е Набур?

Един висок мъж се изправи в дъното на стаята.

— Аз съм Набур. — Той беше гладко обръснат и облечен с римска тога. — Набур син на Луид — представи се мъжът официално. Беше млад човек с тясно мрачно лице и оплешивяваща коса, голото теме му придаваше вид на епископ или друид.

— Имаш ли деца, Набур — попита Артър.

— Три живи, господарю. Две момчета и едно момиче. На възраст момичето е колкото нашия господар Мордред.

— А има ли друид или менестрел в Дурновария?

Набур кимна.

— Менестрелът Дерела, господарю.

Артър поговори тихо с Бедуйн, той кимна и Артър се усмихна на Набур.

— Би ли приел да се грижиш за краля?

— С радост, господарю.

— Можеш да го учиш на твоята религия, Набур сине на Луид, но само когато присъства Дерела, а когато момчето стане на пет години Дерела трябва да стане негов настойник. Ти ще получиш половината от периодично отпусканата за краля сума и ще бъдеш длъжен да поддържаш двадесет души охрана, които трябва денонощно да бдят над нашия господар Мордред. Цената за живота на краля включва твоята душа и душите на всички в твоето семейство. Съгласен ли си?

Набур пребледня, когато разбра, че ако Мордред бъде убит, не само той, но и жена му, и децата му щяха да умрат. Все пак християнинът мълчаливо прие предложението. И нищо чудно. Като настойник на краля Набур щеше да стане един от най-властните хора в Думнония.

— Съгласен съм, господарю — каза той.

Последната работа на съвета беше да реши съдбата на Ледуис, съпругата на Гундлеус, която Оуейн бе превърнал в своя робиня. След като бе доведена в стаята, тя застана пред Артър и го погледна предизвикателно.

— Утре отивам на север в Кориниум, където е затворен Гундлеус. Искате ли да дойдете?

— Значи не сте свършили с униженията? — попита Ледуис. При цялата си бруталност Оуейн не беше успял да прекърши духа й.

Артър смръщи вежди, когато чу враждебния й глас.

— Така можете да бъдете със своя съпруг, лейди — каза той меко. — Той не е обикновен затворник, живее в къща като тази, разбира се, под стража. Но вие можете да живеете с него в уединение и мир, ако искате.

Очите на Ледуис се изпълниха със сълзи.

— Той може и да на ме иска вече. Аз бях омърсена.

Артър сви рамене.

— Не мога да говоря от името на Гундлеус, просто искам да чуя вашето решение. Ако предпочитате да останете тук, може да останете. Смъртта на Оуейн означава, че вие сте свободна.

Тя изглеждаше изумена от щедростта на Артър, но успя да кимне с глава.

— Ще дойда с вас, господарю.

— Добре!

Артър стана и отнесе стола си до стената на стаята, където учтиво покани Ледуис да седне. След това той се обърна към събралите се съветници, копиеносци и старейшини.

— Имам да ви кажа едно нещо, само едно нещо, но вие трябва да разберете това нещо и трябва да го повторите пред вашите хора, вашите семейства, вашите племена и вашите родове. Мордред е нашият крал, той и никой друг, и ние с нашите мечове трябва да бъдем верни единствено на Мордред. Но през следващите години кралството ще се изправя срещу врагове, като всяко друго кралство, и както винаги ще има нужда от силни решения и когато се взимат тези решения, сред вас ще има хора, които ще шепнат, че аз узурпирам властта на краля. Затова сега пред вас и пред нашите приятели от Гуент и Кърнау — тук Артър вежливо посочи към Агрикола и Тристан, — ще се закълна в каквото пожелаете, че ще използвам властта, която ми давате, само за една единствена цел. И тази цел е да предам кралството на Мордред, когато порасне. Кълна се в това. — каза Артър и рязко млъкна.

Хората в стаята се размърдаха. До този момент никой не си беше дал ясна сметка колко бързо Артър беше взел властта в Думнония. Фактът, че той седеше на масата заедно с Бедуйн и принц Гърийнт, предполагаше, че тримата мъже имаха равна власт. Но речта на Артър показа, че управлението беше в ръцете само на един от тях. Мълчанието на Бедуйн и на Гърийнт потвърждаваше думите на Артър. Нито Бедуйн, нито Гърийнт бяха лишени от власт, но сега те по-скоро упражняваха своята власт по волята на Артър. А волята на Артър беше Бедуйн да остане и да решава споровете в кралството, а Гърийнт да пази границата на Думнония от саксите, докато самият Артър трябваше да отиде на север, за да посрещне войските на Поуис. Аз знаех, а може би и Бедуйн знаеше, че Артър хранеше големи надежди за мир с кралството на Горфидид, но до постигането на този мир, той трябваше да бди за сигурността на страната.

В онзи следобед на север замина голяма компания. Първи тръгнаха, възседнали конете си, Артър със своите двама воини и слугата си Хигуид, с него беше и Агрикола, придружен от хората си. След тях с една каруца потеглиха Моргана, Ледуис и Люнет, а ние с Нимю вървяхме пеш. Люнет се беше примирила с това пътуване, изплашена от гнева на Нимю. През нощта останахме на Хълма и аз можах да разгледам добрата работа на Гулидин. Вече бе завършена новата ограда, а върху основите на старата кула се издигаше нова. Рала беше бременна. Пелинор не можа да ме познае, разхождаше се из новата си клетка сякаш беше на пост и лаеше някакви заповеди към невидими копиеносци. Друидан хвърляше многозначителни погледи на Ледуис. Писарят Гудован ми показа гроба на Хюел, който се намираше на север от Хълма, след това заведе Артър в гробницата на Свещеното Бодливо дърво — света Норуена беше погребана точно до чудотворното дърво.

На сутринта се сбогувах с Моргана и с Нимю. Небето отново беше синьо, вятърът беше студен и аз последвах Артър на север.

Моят син се роди през пролетта. Живя само три дни, а после дни наред виждах неговото малко лице, сбръчкано и червено, и очите ми се изпълваха със сълзи при този парещ спомен. Той изглеждаше здрав в началото. Лежеше си в люлката, закачена на стената в кухнята, за да бъде по-далече от кучетата и прасетата. И една сутрин просто умря. Люнет също плака, но обвини мен за смъртта на бебето, като каза, че въздухът в Кориниум бил чумав, макар че тя всъщност се чувстваше добре в този град. Харесваха й чистите римски сгради и нашата малка тухлена къща, край която минаваше павирана улица. Освен това Люнет се беше сприятелила с Айлийн, любовницата на Артър, и с нейните двама близнаци Амхар и Лохолт. И аз харесвах Айлийн, но синовете й бяха истински демони. Артър ги глезеше, може би защото се чувстваше виновен, че те не бяха негови законни деца и наследници, а копелета, които трябваше да се оправят сами в този жесток свят. Те не знаеха що е възпитание, никой не ги учеше на това, доколкото знам. Мога да спомена едно единствено изключение — веднъж ги заварих да бъркат с нож в очите на едно кученце и здравата ги цапардосах. Те вече бяха ослепили палето, така че на мен не ми оставаше нищо друго освен да му съкратя мъките като го убия. Артър призна, че постъпката на близнаците беше ужасна, но все пак заяви, че не е моя работа да удрям неговите момчета. За сметка на това другите воини ме поздравяваха за това, а мисля, че и Айлийн одобри наказанието на синовете си.

Тя беше тъжна жена. Знаеше, че нейните дни с Артър са преброени, защото той бе станал истинският владетел на най-силното кралство в Британия и сега трябваше да си намери булка, която щеше да засили неговата власт. Аз знаех, че тази булка щеше да бъде Сийнуин, звездата и принцесата на Поуис, а подозирах, че и Айлийн знаеше. Тя искаше да се върне в Беноик, но Артър не й разрешаваше, защото не искаше неговите скъпи синове да напускат Думнония. Айлийн знаеше, че Артър никога няма да я остави да умре от глад, но знаеше и това, че той никога нямаше да унизи своята кралица като държи любовница в дома си. Пролетта окичваше дърветата с листа и пръскаше цветя по земята, а Айлийн ставаше все по-тъжна.

Саксите нападнаха през пролетта, но Артър не тръгна срещу тях. Крал Мелуас защитаваше южната граница от своята столица Вента, а бойните отряди на принц Гърийнт излизаха извън Дурокобривис, за да се противопоставят на сакското опълчение начело със страховития крал Аел. Задачата на Гърийнт беше по-тежка, затова Артър му изпрати подкрепление от тридесет конника начело със Сеграмор. Намесата на Сеграмор наклони везните в наша полза. Разправиха ни как саксите на Аел повярвали, че Сеграмор със своето черно лице бил чудовище, изпратено от Царството на нощта, а те нямали нито магьосници, нито мечове, с които да го победят. Нумидиецът изтласкал хората на Аел толкова надалеч, че създал нова граница, отстояща на един ден ход от старата. Вместо гранични камъни Сеграмор наредил отсечени сакски глави. Той навлязъл дълбоко навътре в Лоегир, разграбвайки всичко по пътя си. Стигнал чак до Лондон (най-големия град в римска Британия, който сега се рушеше зад падналите стени). Сеграмор ни каза, че оцелелите британци, които живеели там, били плахи и го помолили да не разрушава крехкия мир между тях и сакските им господари.

От Мерлин все още нямаше никаква вест.

В Гуент очакваха Горфидид от Поуис да ги нападне, но нападение нямаше. Вместо това от Каер Сус, столицата на Горфидид, пристигна вестоносец, а две седмици по-късно Артър тръгна на север, за да се срещне с поуиския крал. Аз отидох с него, бях един от дванадесетте воини, които го придружаваха. Носехме мечове, но нямахме нито щитове, нито копия. Отивахме на преговори за мир и Артър бе много развълнуван. Бяхме взели с нас Гундлеус от Силурия. Най-напред тръгнахме на изток към Буриум, столицата на Тюдрик. Този римски град, ограден с крепостна стена, бе пълен с оръжейни складове и ковачници, чиито огнища непрестанно димяха. Тук към нас се присъедини и Тюдрик със своята свита. Агрикола защитаваше границата на Гуент със саксите, затова, подобно на Артър, Тюдрик тръгна само с шепа воини, но пък беше придружен от трима свещеници, сред които беше Сенсъм, гневният дребосък с подстригано теме, когото Нимю беше нарекла Лютигерн, Господарят на мишките.

Бяхме една пъстроцветна компания. Хората на Тюдрик носеха червени наметала върху римските си униформи, а Артър беше снабдил своите воини с нови зелени пелерини. Пътувахме под четири различни знамена — драконът на Мордред беше знамето на Думнония, мечката беше на Артър, лисицата — на Гундлеус, а бикът — на Тюдрик. До Гундлеус яздеше Ледуис — единствената жена сред нас. Тя отново беше щастлива, а и Гундлеус изглеждаше доволен, че тя пак бе до него. Той все още беше затворник, но носеше вече меча си и яздеше на почетно място, до Артър и Тюдрик. Тюдрик още гледаше Гундлеус подозрително, но Артър се отнасяше към силурския крал като към стар приятел. В края на краищата Гундлеус беше част от неговия план да донесе мир на бритите, мир, който щеше да позволи на Артър да обърне своите мечове и копия срещу саксите.

На границата на Поуис ни посрещна един отряд, дошъл да ни окаже почит. На пътя бяха постлани рогозки и един менестрел пя за победата на Артър над саксите в Долината на белия кон. Крал Горфидид не беше дошъл да ни посрещне, вместо това беше изпратил Лиодиган, краля на Хенис Уирън, чиито земи бяха завзети от ирландците, а той самият беше изгнаник в двора на Горфидид. Лиодиган беше избран, защото за нас щеше да бъде чест да бъдем посрещнати от човек с неговия ранг, но самият той беше всеизвестен глупак. Беше невероятно висок, много слаб, с дълъг врат, черна коса и отпусната влажна уста. Изобщо не можеше да стои мирен, през цялото време мърдаше, подскачаше, примигваше, почесваше се и не спираше да говори.

— Кралят щеше сам да дойде, но наистина не можа. Нали разбирате? Но все едно, поздрави от Горфидид!

Той гледаше завистливо докато Тюдрик възнаграждаваше менестрела със злато. Скоро щяхме да научим, че Лиодиган беше много беден и непрекъснато се опитваше да възстанови огромните загуби, причинени от Диурнач, ирландския завоевател, завладял земите му.

— Ще тръгваме ли? Имате жилища в… — Лиодиган замълча. — О, забравих, но командирът на отряда знае. Къде е той? Ето го там. Как му беше името? Е, няма значение, ние ще отидем при него.

Сега до нашите знамена се вееха още два щандарта — орелът на Поуис и еленът на Лиодиган. Вървяхме по един прав като копие римски път, който минаваше през плодородна земя, също като земята, която Артър беше опустошил миналата есен. Но единственият, който нетактично спомена тази кампания, беше Лиодиган.

— Вие, разбира се, сте били тук и преди — каза той, вдигнал глава към Артър. Лиодиган нямаше кон и беше принуден да върви пеша край другите крале.

Артър се намръщи.

— Не съм сигурен, че познавам тази страна — каза той дипломатично.

— Разбира се, че я познавате, разбира се. Виждате ли? Изгореното стопанство? Ваша работа! — Лицето на Лиодиган грееше в усмивка. — Те ви подцениха, нали? Казах аз на Горфидид, казах му го право в лицето. Младият Артър е много добър, казах, но Горфидид никога не се вслушва в разума. Боец, да, мислител, не. Синът е по-добър, струва ми се. Кунеглас определено е по-добър. Много се надявах, че Кунеглас ще се ожени за някоя от моите дъщери, но Горфидид не иска и да чуе за това. Няма значение.

Той се спъна в една туфа трева. Подобно на пътя Фосе край Инис Уидрин, и този път беше скосен, така че водата да се стича в канавките от двете му страни, но с течение на годините канавките се бяха запълнили с пръст, която постепенно беше покрила и камъните на пътя, затова сега върху тях растеше гъста трева. Лиодиган продължаваше да сочи разни места, опустошени от Артър, но след известно време се отказа, защото Артър не му отговаряше. Накрая Лиодиган изостана и се изравни с нас, воините. Ние яздехме след тримата свещеници на Тюдрик. Лиодиган се опита да заговори Агравейн, началника на охраната на Артър, но Агравейн не беше в настроение. Тогава той реши, че аз съм най-симпатичният сред хората на Артър и започна да ме разпитва за думнонските благородници. Лиодиган се опитваше да разбере кой беше женен и кой не.

— А принц Гърийнт? Той женен ли е? А?

— Да, господарю — казах аз.

— А тя в добро здраве ли е?

— Доколкото знам, да, господарю.

— Тогава крал Мелуас. Той има ли си кралица?

— Тя умря, господарю.

— Аха — веднага грейна той. — Аз имам дъщери, нали разбираш? — обясни той много сериозно. — Две дъщери, а дъщерите трябва да се задомяват, нали така? От неомъжените дъщери няма никаква полза. Честно казано, една от скъпите ми дъщерички скоро ще се омъжи. Говоря за Гуинивиър. Ще се омъжи за Валърин. Познаваш ли Валърин?

— Не, господарю.

— Добър човек, добър човек, добър човек, но няма… — той замълча, за да намери точната дума. — Няма богатство! Няма истинска земя, нали разбираш. Има нещо някъде на запад, мисля, но не си струва дори да го споменавам. Няма ренти, няма злато, а мъж без ренти и злато далеч няма да стигне. А Гуинивиър е принцеса! Ами Гуенхуивач, сестра й, тя пък изобщо не е сгодена! Живее на моя гръб, а Боговете знаят колко е крехък. Но леглото на Мелуас е празно, а? Идеята не е лоша! Макар че жалко за Кунеглас.

— Защо, господарю?

— Той изглежда не иска да се ожени за нито едно от моите момичета! — каза Лиодиган възмутено. — Хем предложих на баща му. Здрав съюз, обединяване на кралствата — идеално споразумение! Но не. Кунеглас е хвърлил око на Хелед от Елмет, а Артър, чувам, ще се жени за Сийнуин.

— Не мога да знам, господарю — казах аз невинно.

— Сийнуин е красиво момиче! О, да! Ама и моята Гуинивиър е красива, само дето ще се омъжва за Валърин. Майчице. Каква загуба! Без ренти, без злато, без пари, без нищо, някакви изсъхнали пасища и шепа болни крави. На нея няма да й хареса! Тя обича удобствата, но Валърин дори не знае какво означава тази дума! Живее в някаква кочина, доколкото знам. Но е старейшина. Забележи това — колкото по-навътре навлизаш в Поуис, толкова повече ще срещаш хора, които се наричат старейшини — Лиодиган въздъхна. — А тя е принцеса! Мислех, че някое от момчетата на Кадуолън от Гуинед може да се ожени за нея, но Кадуолън е странен човек. Никога не ме е харесвал особено. И не ми помогна, когато дойдоха ирландците.

Той замълча, разсъждавайки над тази велика несправедливост. Вече бяхме навлезли доста навътре в страната и всичко ни беше непознато и земята, и хората. В Думнония бяхме заобиколени от Гуент, Силурия, Кърнау и саксите, а тук мъжете говореха за Гуинед и Елмет, за Лейн и Инис Мон. Лейн някога се казваше Хенис Уирън, кралството на Лиодиган. Инис Мон, т.е. Островът на Мона, беше част от това кралство. Сега и Лейн и Инис Мон бяха в ръцете на Диурнач, един от ирландските господари отсам морето, които си създаваха свои кралства в Британия. Помислих си, че Лиодиган вероятно е бил лесна плячка за мрачния Диурнач, известен със своята жестокост. Чак в Думнония бяхме чули, че боядисвал щитовете на своите воини с кръвта на мъжете, убити от тях в битка. Разправяха, че е по-добре да се сражаваш със саксите, отколкото с Диурнач.

Ние обаче бяхме тръгнали към Каер Сус да сключваме мир, а не да замисляме война. Каер Сус се оказа малък кален град, заобиколен от сиво римско укрепление и разположен в една широка долина, където течеше река Севърн (тук я наричаха Хафрън). Столицата на Поуис всъщност беше Каер Долфоруин, красив хълм, на върха на който беше кралският камък. Но в Каер Долфоруин, както и в Каер Кадарн, нямаше нито вода, нито достатъчно място, където да се разположи кралският съд, хазната, оръжейните складове, кухните и продоволствените хранилища. Затова както ежедневните дела на Думнония се решаваха в Линдинис, така и управлението на Поуис се осъществяваше в Каер Сус. Само в дни на опасност или по случай големи кралски празници дворът на Горфидид се преместваше в Каер Долфоруин.

Всички римски сгради в Каер Сус бяха изчезнали, само залата за угощения беше издигната върху стари римски основи. От двете страни на тази зала, специално за Тюдрик и за Артър, бяха построени две нови зали. Горфидид ни посрещна в своята зала. Поуиският крал беше един намусен човек, чиито ляв ръкав висеше празен благодарение на Екскалибур. Той беше едър мъж на средна възраст, малките му очички гледаха подозрително, а по лицето му нямаше и следа от топлота, когато прегърна Тюдрик и изръмжа неохотно своя поздрав. Горфидид запази мрачно мълчание докато Артър, който не беше крал, коленичи пред него. Всички поуиски старейшини и воини имаха дълги сплетени на плитки мустаци и тежки пелерини, от които капеше вода, тъй като цял ден беше валял дъжд. Залата миришеше на мокри кучета. Нямаше жени с изключение на двете робини, които носеха делви с медовина и често минаваха край Горфидид, а той загребваше от питието със своя рог. По-късно научихме, че кралят се пристрастил към пиенето след като Екскалибур отсякъл ръката му, когато седмици наред бил мъчен от треска и хората се съмнявали, че ще оздравее. Медовината беше гъста и силна, тя трябваше да облекчи раздялата на Горфидид с управлението, грижата за Поуис трябваше да легне върху плещите на Кунеглас, престолонаследника на Поуис.

Кунеглас беше млад човек с кръгло умно лице и с дълги тъмни мустаци. Той лесно се разсмиваше, беше спокоен и приветлив. Беше очевидно, че двамата с Артър са сродни души. Три дни двамата ходиха на лов за елени из планините, а вечерите пируваха и слушаха песните на менестрелите. В Поуис имаше малко християни, но когато Кунеглас разбра, че Тюдрик е християнин, той превърна един от складовете в църква и покани свещениците да проповядват. Дори самият Кунеглас изслуша една от проповедите, макар че след това той тръсна глава и заяви, че предпочита своите собствени Богове. Крал Горфидид нарече импровизираната църква тъпотия, но не забрани на сина си да направи този жест към религията на Тюдрик. Все пак Горфидид заповяда на своя друид да огради църквата с пръстен от заклинания.

— Горфидид не е напълно убеден, че ние ще спазваме мира — предупреди ни Артър на втората нощ, — но Кунеглас го е склонил да ни покани. Така че, за Бога, не се напивайте, дръжте мечовете си в ножниците и не приемайте предизвикателства. Една искра да пламне тук и Горфидид ще ни изхвърли и ще започне отново война с нас.

На четвъртия ден съветът на Поуис се събра в голямата зала. Основната задача беше сключването на мира и въпреки резервите на Горфидид всичко приключи много бързо. Поуиският крал се отпусна в стола и впери поглед в своя син, докато Кунеглас обявяваше решението — Поуис, Гуент и Думнония щяха да бъдат съюзници, кръвни братя, и нападението над една от трите страни, щеше да се смята за нападение и над другите две. Горфидид кимна в знак на съгласие, макар и без особено въодушевление. Освен това Кунеглас съобщи, че след като бъде сключен неговият собствен брак с Хелед от Елмет и Елмет щеше да се присъедини към този договор. Тогава саксите щяха да бъдат обградени от обединените сили на британските кралства. Горфидид постигна това обединение, каза Кунеглас, като сключи мир с Думнония и създаде възможност да отворим голяма война на саксите. Наградата на Горфидид за сключването на този мир щеше да бъде признаването на Поуис за водеща сила в съюза по време на войната.

— Той иска да стане Велик крал — изръмжа Агравейн.

Горфидид поиска също така и възстановяването на своя братовчед Гундлеус на престола на Силурия. Тюдрик, който беше най-засегнат от силурските нападения, нямаше желание да види Гундлеус отново на трона. Ние думнонците, пък не можехме да простим на Гундлеус убийството на Норуена, а лично аз мразех този човек заради това, което беше направил на Нимю. Но Артър беше убедил всички ни, че свободата на Гундлеус е наистина малка цена за мира, който ще постигнем с нея. Така че подлият Гундлеус в крайна сметка беше възстановен на престола на Силурия.

Горфидид може и да не е искал да сключи мир с нас, но изглежда после е бил убеден в предимствата, които му осигуравяше един такъв договор, защото беше решен да плати най-високата цена за неговото подписване. Той беше дал съгласието си дъщеря му Сийнуин, звездата на Поуис, да се омъжи за Артър. Горфидид беше суров човек, мнителен и коравосърдечен, но той обичаше седемнадесетгодишната си дъщеря и я даряваше с цялата любов и доброта, останали в душата му. Фактът, че се беше съгласил да даде Сийнуин на Артър, който не беше крал, дори не беше и принц, говореше за дълбокото убеждение на Горфидид, че неговите воини трябва да престанат да се сражават със своите британски братя. Годежът свидетелстваше и за това, че Горфидид, подобно на сина си Кунеглас, вижда в лицето на Артър истинския владетел на Думнония. Така по време на големия пир след съвета годежът на Сийнуин и Артър беше официално обявен.

Значението на годежната церемония беше толкова голямо, че всички гости, дошли в Каер Сус, трябваше да отидат в залата за угощения на върха на Каер Долфоруин, защото онова място беше свещено и носеше щастие. (Каер Долфоруин бе наречен така по името на поляната в полите на хълма, която се казваше Долфоруин, т.е. Девича поляна.) Пристигнахме по залез слънце. На върха на хълма вече пушеха големите огньове, на които се печаха елени и прасета. Далеч под нас Севърн извиваше сребристата си снага из долината, а на север високите хребети водеха към потъващия в мрак Гуинед. Разправяха, че в ясен ден от върха на Каер Долфоруин можел да се види Кадаир Идрис, но в онази вечер хоризонтът бе посивял от влагата на далечен дъжд. В ниските части на хълма растяха големи дъбове. Когато слънцето обагри облаците на запад в алено червено от дъбовата гора излетяха две червени птици. Всички приеха, че това е чудесно знамение за предстоящия годеж. Вътре в залата менестрелите пееха песента за девойката Хафрън (на нея била посветена поляната Долфоруин). Тя се превърнала в Богиня, когато нейната мащеха се опитала да я удави в реката край хълма. Песента продължи докато слънцето потъна в мрака на нощта.

Годежната церемония беше извършена през нощта, за да може годениците да получат благословията на Богинята на Луната. Артър първи се подготви за тържественото събитие. Трябваше му един час, за да блесне в цялото си великолепие. Дори воините ахнаха, когато той се появи в залата, защото Артър беше в пълно бойно снаряжение — ризницата със нейните златни и сребърни плочки, проблясваше на светлината на пламъците, а дългите гъши пера, които увенчаваха сребристия му мъртвешки шлем, докосваха покривните греди, докато той вървеше към средата на залата. Неговият щит, покрит със сребро, също блестеше, а бялото му наметало метеше пода зад него. Мъжете не носеха оръжие в залите за угощения, но в онази нощ Артър предпочете да сложи на кръста си Екскалибур и вървеше към високата маса като завоевател, дошъл да сключи мир. Дори Горфидид зяпна, когато доскорошният му враг закрачи към подиума. До този момент Артър беше играл ролята на омиротворител, но сега беше решил да припомни на бъдещия си тъст своята мощ.

Секунди по-късно в залата влезе Сийнуин. От както бяхме дошли в Каер Сус, тя стоеше скрита в отредените за жените стаи. Тази криеница само увеличи нетърпението на онези от нас, които не бяха виждали дъщерята на Горфидид. Признавам, че повечето от нас мислеха, че ще бъдат разочаровани от тази звезда на Поуис, но в действителност тя можеше да затъмни всяка звезда. Сийнуин влезе в залата, придружена от своите придворни дами и появата й остави мъжете без дъх. Аз също забравих да дишам. Косата на принцесата беше светла, което е по-типично за саксите, но косата на Сийнуин беше светлоруса и много красива. Принцесата изглеждаше много млада, имаше срамежливо лице и се държеше скромно и възпитано. Ленената й рокля беше боядисана с помощта на пчелен восък в златисто жълто, а около врата и по краищата на дрехата бяха бродирани бели звезди. Косата й бе златноруса и блестеше сякаш по-ярко и от ризницата на Артър. Принцесата беше толкова слаба, че Агравейн, който седеше до мен на пода, отбеляза, че няма да става за раждане на деца.

— Всяко нормално бебе би загинало, докато си пробива път през този тесен ханш — каза той кисело, но въпреки това аз съжалих Айлийн, която сигурно се беше надявала съпругата на Артър да бъде само част от неговите политически планове.

Луната се носеше високо над върха на Каер Долфоруин, а Сийнуин вървеше бавно и срамежливо към Артър. Тя носеше дар на своя бъдещ съпруг — един оглавник, който беше символ на преминаването на бащината власт над девойката в ръцете на съпруга й. Когато Сийнуин му подаде оглавника, Артър го пое толкова непохватно, че едва не го изпусна. А това със сигурност беше зла поличба. Но всички, дори и Горфидид, изпратиха неудобния момент със смях. След това поуиският друид Иорует официално сгоди двойката. На светлината на припукващите факли ръцете им бяха свързани с венец, сплетен от трева. Лицето на Артър бе скрито под сребристосивия му шлем, но Сийнуин, сладката Сийнуин, изглеждаше толкова радостна. Друидът ги благослови и призова Гуидиън, Бога на светлината и Аранрод, Златната Богиня на зората да бдят над годениците и да дарят мир на цяла Британия. Засвири арфистка, мъжете приветстваха щастливото събитие, а Сийнуин, красивата златокоса Сийнуин, плака и се смя с душа преливаща от радост. В онази нощ аз отдадох сърцето си на Сийнуин. Както и много други мъже. Тя изглеждаше толкова щастлива и нищо чудно, защото този годеж слагаше край на кошмарите, преследващи всяка принцеса, която трябва да се ожени по-скоро заради родината си, отколкото водена от сърцето си. Една принцеса може да се окаже в леглото на който и да е смрадлив стар козел с провиснал корем, стига това да е в интерес на страната й. Но Сийнуин бе намерила Артър и в своята младост и доброта, тя без съмнение бе решила да забрави своите страхове.

Лиодиган, кралят-изгнаник на Хенис Уирън, дойде в залата за угощение в разгара на тържеството. Той ни беше напуснал още щом пристигнахме и се беше оттеглил в своя дом, който се намираше на север от Каер Сус. Но благородниците винаги са много щедри след годежна церемония и Лиодиган пристигна точно навреме — в залата раздаваха златото и среброто, донесено от Артър. Освен това Артър беше получил разрешението на съвета на Думнония да върне бойната ризница на Горфидид, трофей от предишната година. Тази скъпоценна вещ обаче не беше върната публично, за да не се припомня на присъстващите за поражението на Горфидид.

След като бяха раздадени даровете, Артър свали шлема си и седна до Сийнуин. Той разговаряше с годеницата си, привел се към нея, обгърнал я с вниманието си, както правеше винаги, и принцесата без съмнение имаше чувството, че сега тя е най-важният човек за него в целия свят, а тя наистина имаше правото да се чувства така. Мнозина от присъстващите в залата завиждаха на тази любов, която изглеждаше толкова съвършена. Дори Горфидид изглеждаше щастлив да види радостта на Сийнуин, въпреки че вероятно с мъка се бе разделил с дъщеря си, за да я даде на човека, който го беше осакатил и го беше победил в битка.

Но точно в онази щастлива нощ, когато най-сетне бе настъпил мир, Артър разруши Британия.

Тогава никой от нас не знаеше това. След раздаването на подаръците пихме и пяхме. Гледахме фокусници, слушахме песните на поуиския кралски менестрел и ръмжахме своите собствени песни. Един от нашите забрави предупреждението на Артър и се сби с поуиски воин, но и двамата пияни мъже бяха измъкнати навън, където другарите им ги заляха с вода. След половин час двамата здраво се прегръщаха и се кълняха в приятелство до гроб. Пламъците на огньовете се извисяваха към тавана, пиенето се лееше като река. По едно време забелязах, че Артър се беше вторачил в дъното на залата. Любопитен да разбера какво беше приковало вниманието му, аз се обърнах.

Обърнах се и видях една млада жена, главата и раменете й стърчаха над тълпата, а тя гледаше презрително и дръзко. Нейният поглед като че ли казваше: „Ако можеш да покориш мен, тогава можеш да покориш всичко в този зъл свят.“ И сега сякаш я виждам, застанала сред хрътките си, които имаха също като нея тънки стройни тела и носовете им бяха дълги като нейния, а в очите им присветваше същата ловна страст като в очите на тяхната господарка. Тя имаше зелени очи, а дълбоко в тях се бе спотаила някаква жестокост. Лицето й нямаше меки черти, нито тялото й. В нея всичко внушаваше чувството за притежавана сила. Лицето й беше красиво, но толкова сурово. Това, което я правеше красива, беше косата и осанката й — тя стоеше права като копие, а косата й падаше по раменете като червен водопад. Тази червена коса смекчаваше чертите й, а смехът й улавяше мъжете както рибарската мрежа — рибата. Имало е и много по-красиви жени и хиляди по-добри от нея, но си мисля, че едва ли са много жените незабравими като Гуинивиър, най-голямата дъщеря на Лиодиган, краля на Хенис Уирън в изгнание.

И както Мерлин винаги казваше, щеше да бъде много по-добре, ако я бяха удавили след раждането.

На следващия ден кралската компания отиде на лов за елени. Хрътките на Гуинивиър свалиха един млад елен без рога, макар че ако бяхте чули похвалите на Артър, щяхте да си помислите, че кучетата бяха повалили самия Див елен от Дифед.

За любовта пеят менестрели, мъже и жени мечтаят за нея, но никой не знае какво е любовта, докато тя не ни порази, като копие излетяло от тъмнината. Артър не можеше да свали очи от Гуинивиър, макар Боговете да знаят, че опита. В дните след годежа, когато се върнахме в Каер Сус, той се разхождаше и говореше със Сийнуин, но нямаше търпение да види Гуинивиър отново. А тя, знаейки точно каква игра играе, го измъчваше. Нейният годеник Валърин беше в двора и тя се разхождаше с него под ръка, смееше се и хвърляше внезапни скромни погледи към Артър, за който светът изведнъж спираше да се върти. Той изгаряше по Гуинивиър.

Щеше ли да се случи нещо по-различно, ако Бедуйн беше там? Мисля, че не. Дори Мерлин нямаше да може да спре онова, което ставаше. Със същия успех човек можеше да заповяда на дъжда да се върне отново в облаците или на реката да обърне течението си.

На втората нощ след пира Гуинивиър дойде по тъмно в покоите на Артър. Аз бях на пост и ги чух да се смеят и тихо да разговарят. Цял нощ говориха, а може да са правили и друго, не знам, но знам, че разговаряха, защото бях на пост пред стаята и нямаше начин да не ги чувам. Понякога говореха много тихо, но понякога чувах Артър как обяснява и ласкае, моли и подтиква. Може би са говорели за любовта, не знам, не съм чул, но чух Артър да говори за Британия и за мечтата, която го беше довела тук от Арморика. Той говори за саксите и за това каква напаст са, напаст, от която трябва да се отървем, ако искаме страната да бъде щастлива. Говори за войната и за ужасната радост, която доставя ездата на покрит с броня кон в битка. Говореше така, както беше говорил и на мен в онази ледена нощ на укрепленията на Каер Кадарн, описвайки една мирна страна, в която обикновените хора не се страхуват от воините, които се появяват призори. Той говореше страстно, развълнувано, а Гуинивиър слушаше с такова желание и го уверяваше, че неговата мечта е божествено внушение. Върху тази мечта Артър построи бъдеще, в което бе вплетена и съдбата на Гуинивиър. Горката Сийнуин, тя имаше само своята красота и своята младост, а Гуинивиър усети самотата в душата на Артър и обеща да я излекува. Тя си тръгна преди зазоряване — тъмната й фигура прекоси Каер Сус, а косата й проблясваше, оплела полумесеца в свиления си капан.

На другия ден, изпълнен с угризения, Артър излезе на разходка със Сийнуин и нейния брат. Този ден Гуинивиър носеше нова огърлица от тежко злато и някои от нас съжалиха Сийнуин, но Сийнуин беше дете, Гуинивиър беше жена и Артър беше безпомощен.

Тази любов беше лудост. Луда като Пелинор. Толкова луда, че Артър можеше да бъде изпратен на Острова на мъртвите. Нищо друго нямаше значение за Артър — нито Британия, нито саксите, нито новият съюз. Целият внимателно обмислен план за обединяване на британските кралства, за който Артър работеше откакто беше пристигнал от Арморика, бе оставен да потъне във водовъртежа на неговата страст по тази червенокоса принцеса без пари и без земя. Той знаеше какво прави, но не можеше да спре. Беше полудял по нея, мислеше за нея, говореше за нея, мечтаеше да нея, не можеше да живее без нея, но все пак с последни сили успяваше да скрива чувствата си, за да не провали годежа си със Сийнуин. Подготовката за сватбата беше в разгара си. В знак на уважние към приноса на Тюдрик за сключването на мирния договор бракосъчетанието щеше да бъде извършено в Глевум. Артър трябваше да замине пръв за столицата на Гуент, за да приготви всичко необходимо. Церемонията не можеше да се проведе, докато луната намаляваше, защото изтъняването на лунния сърп беше лошо знамение и никой не би поел риска да се жени през този период. След две седмици луната щеше да е в благоприятна фаза и Сийнуин щеше да тръгне на юг с цветя в косата си.

Но Артър носеше част от косата на Гуинивиър — една тънка червена плитка, която той криеше под яката си, но аз я видях, когато една сутрин му занесох вода. Той седеше гол до кръста и остреше ножа си за бръснене. Като видя, че забелязах плитката, сви рамене и попита:

— Мислиш, че червената коса носи нещастие ли, Дерфел?

— Всички казват така, господарю.

— А дали са прави? — попита той бронзовото огледало. — За да направиш меча здрав, Дерфел, ти не го закаляваш във вода, а в урината на червенокосо момче. Значи то носи щастие, нали? И какво като носи нещастие червената коса? — Артър замълча, плю върху камъка и започна да плъзга острието на ножа напред-назад. — Нашата задача, Дерфел, е да променяме нещата, а не да ги оставяме такива, каквито са. Защо да не направим така, че червената коса да носи щастие?

— Ти можеш да направиш всичко, господарю — казах аз с тъжна преданост. Той въздъхна.

— Надявам се да е така, Дерфел. Много се надявам. — Той се погледна в огледалото и трепна като допря острието до бузата си. — Мирът е нещо повече от един брак, Дерфел. Трябва да е! Няма да започнем война заради една сватба я. Ако мирът е толкова желан, а той е, тогава не можеш да се откажеш от него само защото един брак не може да бъде сключен, нали?

— Не знам, господарю — казах аз. Знаех само, че моят господар премисляше на глас доводите и оправданията, които се въртяха в главата му и щеше да ги повтаря докато сам започнеше да им вярва. Той беше луд от любов, толкова луд, че за него северът беше юг, а горещината студ. За мен това беше един нов Артър — човек, подчинен на страстта и (смея да кажа) забравил всичко друго освен себе си. Артър се беше издигнал толкова бързо. Вярно е, че във вените му течеше кралска кръв, но той не беше получил нищо от баща си, затова смяташе, че всичко бе постигнал сам. Той се гордееше с това и беше убеден, че знае и може повече от всеки друг с изключение може би на Мерлин. И понеже имаше остър ум, стремежите му често съвпадаха с онова, към което другите хора несъзнателно се стремяха. Затова неговите егоистични амбиции обикновено изглеждаха благородни и далновидни, но в Каер Сус неговите амбиции се сблъскаха с желанията на другите.

Оставих го да се бръсне и излязох навън, където Агравейн, застанал под утринното слънце остреше едно ловно копие.

— Е? — попита ме той.

— Той няма да се ожени за Сийнуин — казах аз. Бяхме далеч, за да може Артър да ни чуе, но дори и да бяхме по-близо, той пак нямаше да ни чуе, защото пееше. Агравейн се изплю.

— Той ще се ожени за която му се каже — каза той и заби копието в една туфа трева. После тръгна към покоите на Тюдрик.

Не мога да кажа дали Горфидид и Кунеглас знаеха какво ставаше, те не бяха постоянно с Артър като нас. Но дори и да е подозирал нещо, Горфидид вероятно е мислел, че похожденията на Артър са без значение. Той сигурно е смятал (ако изобщо е смятал нещо), че Артър ще направи Гуинивиър своя любовница, но ще се ожени за Сийнуин. Подобно уреждане на нещата, и то седмица след годежа, беше проява на лош вкус, но Горфидид никога не се е славел с добър вкус. Той самият се отнасяше така към жените и като всички крале знаеше, че съпругите са за продължаване на династията, а любовниците — за удоволствие. Неговата съпруга беше починала отдавна, но в леглото му се бяха изредили много робини. За Горфидид обеднялата Гуинивиър никога нямаше да бъде нещо повече от робиня, затова според него тя едва ли би могла да бъде заплаха за брака на любимата му дъщеря. Кунеглас беше много по-проницателен и сигурно бе усетил надвисналата беда, но той бе вложил всичките си сили за постигането на този мир и вероятно се е надявал увлечението на Артър по Гуинивиър да премине като лятна буря. А може Горфидид и Кунеглас изобщо да не бяха разбрали, защото не направиха нищо да отстранят Гуинивиър от Каер Сус, макар че дали това щеше да помогне, само Боговете знаят. Агравейн смяташе, че лудостта на Артър можеше и да премине. Той ми каза, че това и друг път се беше случвало с Артър.

— Беше едно момиче от Инис Трийбс — каза ми Агравейн, — не мога да си спомня името й. Мела ли? Меса ли? Нещо такова. Красиво девойче. Артър се влюби до уши, ходеше след нея като куче след каруца с мърша. Но тогава той беше млад и толкова далеч от всякакви надежди за благополучие, че бащата реши да си вземе своята Мела-Меса и да я върне в Брослианд, където я ожени за някакъв магистрат петдесет години по-възрастен от нея. Тя умря при раждане, но Артър вече я беше забравил. Тия неща минават и заминават, Дерфел. Тюдрик ще набие малко мозък в главата на Артър, ти само стой и гледай.

Тюдрик прекара цяла сутрин затворен с Артър и аз си помислих, че може би наистина е успял да набие малко мозък в главата на моя господар, защото Артър изглеждаше напълно смирен до края на деня. Нито веднъж не погледна към Гуинивиър, дори се застави да бъде внимателен със Сийнуин, а през нощта, вероятно за да достави удоволствие на Тюдрик, той и Сийнуин отидоха да слушат проповедта на Сенсъм в малката импровизирана църква. Помислих, че Артър беше харесал речта на Господаря на мишките, защото Сенсъм беше поканен след службата в покоите на моя господар и двамата останаха затворени там дълго време.

На следващата сутрин Артър се появи строг и непоколебим и заяви, че заминаваме и то веднага. По план трябваше да тръгнем след два дни и Горфидид, Кунеглас и Сийнуин сигурна са били изненадани, но Артър ги убеди, че му трябва повече време, за да се подготви за своята сватба и Горфидид прие това обяснение съвсем спокойно. Кунеглас може да си е помислил, че Артър си тръгва по-рано, за да избяга от изкушенията на Гуинивиър. Във всеки случай принцът не се опита да го спре, само заповяда да ни приготвят хляб, сирене, мед и медовина за из път. Сийнуин, красивата Сийнуин, се сбогува с всички ни. А ние всички бяхме влюбени в нея и затова се възмущавахме от лудостта на Артър, но какво можехме да направим. Сийнуин даде на всеки от нас малък златен подарък и всеки от нас се опита да й откаже, но тя настоя. На мен ми даде една брошка от красиво сплетени златни нишки. И аз се опитах да мушна украшението обратно в ръцете й, но тя само се усмихна и сви пръстите ми върху златото.

— Грижи се за своя господар — каза тя настойчиво.

— И за вас, лейди — казах аз пламенно.

Тя се усмихна и отиде при Артър, за да му поднесе клонче от разцъфнал глог, което щеше да му осигури бързо и безопасно пътуване. Артър забоде клончето в колана си, целуна ръката на своята годеница и възседна Ламрей. Кунеглас искаше да ни изпрати екскорт от поуиски войници, но Артър отклони предложената чест.

— Нека да си тръгнем по-бързо, принц Кунеглас, за да уредя по-скоро нашето щастие.

Думите на Артър доставиха удоволствие на Сийнуин и Кунеглас, любезен както винаги, заповяда да отворят градските порти. Сякаш освободен от някакво мъчение, Артър пришпори Ламрей и в луд галоп напусна Каер Сус. Ние го последвахме пеша и недалеч намерихме захвърлено глоговото клонче. Агравейн го вдигна от земята да не би Сийнуин да го намери.

С нас дойде и Сенсъм. Никой не ни обясни защо, но Агравейн предположи, че Тюдрик беше заповядал на свещеника да помогне на Артър да се излекува от своята лудост, лудост, която всички се надявахме, че ще отшуми, но се лъжехме. Лудостта на Артър беше безнадеждна още от момента, в който той съзря червената коса на Гуинивиър. Сеграмор обичаше да ни разказва една древна приказка за отдавна отминала битка, разразила се в голям град с кули, дворци и храмове. Тъжното в тази история беше, че в основата на всичко стояла жена и заради тази жена загинали десет хиляди воини с бронзови ризници.

Тази история не беше толкова стара в края на краищата.

Защото само два часа след като напуснахме Каер Сус в една пуста гориста местност, където нямаше стопанства, а само стръмни хълмове, бързи потоци и тежки дебели дървета, ние намерихме Лиодиган от Хенис Уирън, който чакаше край пътя. Без да каже и дума, той ни поведе по една пътека, която се виеше между корените на огромните дъбове и стигаше до една полянка край вирче, образувало се в потока, преграден от бобри. Гората беше пълна с маргаритки и сини камбанки, които се полюляваха и проблясваха в сянката на дърветата. Слънчевите лъчи галеха тревата, в която грееха цветовете на игликата и синееха теменужки, а сред тях се белееше ленената рокля на Гуинивиър. Принцесата бе вплела иглики в червената си коса. Тя носеше златната огърлица на Артър, на ръцете си имаше сребърни гривни и бе покрила раменете си с вълнена пелерина с цвят на люляк. Такава жена можеше да покори всеки мъж. Агравейн тихо изруга.

Артър скочи от коня и изтича при Гуинивиър. Прегърна я и я завъртя около себе си. Тя се засмя.

— Цветята ми — викна Гуинивиър и сложи ръка на главата си. Артър нежно я пусна на земята, коленичи и целуна края на дрехата й.

След това стана и се обърна.

— Сенсъм!

— Господарю?

— Вече можеш да ни венчаеш.

Сенсъм отказа, кръстоса ръце върху мръсното си черно расо и навири упорито мишия си нос.

— Ти си сгоден, господарю — каза той нервно.

Помислих, че Сенсъм постъпва благородно, но всъщност всичко беше предварително замислено. Сенсъм не беше дошъл с нас по молба на Тюдрик, а на Артър и сега най-неочаквано бе изневерил на думата си. Лицето на Артър се изкриви от гняв.

— Бяхме се разбрали! — каза той и когато Сенсъм само упорито тръсна подстриганата си глава, Артър пипна дръжката на Екскалибур. — Бих могъл още сега да сваля главата ти от раменете, свещенико.

— Мъчениците винаги се създават от тирани, господарю — каза Сенсъм, отпусна се на колене сред цветята и наведе глава, за да оголи мръсния си врат. — Аз идвам, о Господи — избоботи той. — Твоят слуга! Идва при Теб, о слава Тебе! Виждам как вратите на рая се отварят! Виждам ангелите, които ме чакат! Приеми, Господи Иисусе, своето чедо! Аз идвам! Идвам!

— Млъкни и стани — каза Артър уморено.

Сенсъм вдигна глава и лукаво погледна към Артър.

— Нима ще ме лишиш от благодатта на рая, господарю?

— Снощи ти се съгласи да ни венчаеш. Защо отказваш сега?

Сенсъм сви рамене.

— Съвестта ми проговори, господарю.

Артър разбра и въздъхна.

— Кажи какво искаш, свещенико.

— Епископство — каза бързо Сенсъм и се изправи.

— Мислех, че вие си имате папа, който да ви раздава епископства — каза Артър. — Симплиций. Нали така се казваше?

— Да, най-блаженният и свят Симплиций, да е жив и здрав — съгласи се Сенсъм, — но ти, господарю, ми дай църква и трон в църквата и хората ще започнат да ме наричат епископ.

— Един стол и една църква? — попита Артър. — И нищо друго?

— Искам да бъда и капелан на крал Мордред. Трябва да бъда! Негов единствен личен свещеник, разбираш ли, господарю? За целта трябва да ми се отпусне сума от хазната, достатъчна, за да подържам свой управител, вратар, готвач и клисар. — Той изтупа тревата от черната си роба и бързо добави — И перачка.

— Това ли е всичко — попита Артър саркастично.

— И място в съвета на Думнония — каза Сенсъм сякаш това се разбираше от самосебе си. — Това е всичко.

— Дадено — каза Артър безгрижно. — Така, сега какво трябва да направим, за да се оженим?

Докато двамата преговаряха, аз наблюдавах Гуинивиър. Лицето й грееше триумфално и нищо чудно, защото тя щеше да се омъжи за Артър — партия, за която нейният беден баща дори не бе посмял да се надява. Самият Лиодиган изглеждаше много жалък с треперещата си провиснала уста, ужасен от възможността Сенсъм да откаже да извърши церемонията. Зад него стоеше едно дребно трътлесто момиче, което изглежда отговаряше за четирите хрътки на Гуинивиър и за оскъдния багаж на кралското семейство в изгнание. Оказа се, че това момиче бе Гуенхуивач, по-малката сестра на Гуинивиър. Те имаха и брат, който отдавна се беше оттеглил в някакъв манастир на пустия бряг на Страт Клота, където странни християни отшелници пускаха дълги коси, ядяха само дребни диви плодове и проповядваха на тюлените истината за спасението.

Брачната церемония беше кратка. Артър и Гуинивиър застанаха под знамето с мечката, а Сенсъм разпери ръце и каза няколко молитви на гръцки. След това Лиодиган извади своя меч, докосна гърба на дъщеря си с острието и подаде оръжието на Артър в знак на това, че предава своята бащина власт над Гуинивиър в ръцете на нейния съпруг. После Сенсъм гребна малко вода от потока и напръска младоженците като каза, че така изчиства от тях всеки грях и ги приема в лоното на Светата църква, която тук, чрез Сенсъм, обявява техния съюз за неразторжим и свещен пред Бога, сключен, за да се създават деца. След това свещеникът впери поглед във всеки от нас, войниците, и поиска да заявим, че сме били свидетели на тази тържествена церемония. Ние се подчинихме. Артър беше толкова щастлив, че остана глух за недоволството в нашите гласове, но Гуинивиър го забеляза. Нищо не можеше да убегне от вниманието на Гуинивиър.

— Ето, господарю — каза Сенсъм, когато жалката церемония завърши, — вече си женен.

Гуинивиър се засмя. Артър я целуна. Тя беше висока колкото него, може би мъничко по-висока, но трябва да призная, че те бяха великолепна двойка. Дори повече от великолепна, защото Гуинивиър бе наистина поразителна. Сийнуин беше красива, но Гуинивиър можеше да затъмни и слънцето. Ние, войниците бяхме в шок. Не можехме да направим нищо, за да предпазим своя господар от тази крайна изява на обзелата го лудост, а и бързината, с която бе направено всичко, още по-ярко подчертаваше колко непочтено и недостойно бе стореното. Ние знаехме, че Артър беше импулсивен и лесно се палеше, но той ни взе ума с това внезапно решение. Лиодиган обаче ликуваше и неспирно бръщолевеше на по-малката си дъщеря как сега щели да се оправят семейните финанси и как воините на Артър, по-скоро отколкото някой може да предположи, щели да изгонят ирландския узурпатор Диурнач от Хенис Уирън. Артър чу това и бързо се обърна.

— Съмнявам се, че това е възможно, татко — каза той.

— Възможно! Разбира се, че е възможно! — намеси се Гуинивиър. — Това ще бъде твоя сватбен подарък за мен, господарю, — да върнеш кралството на скъпия ми баща.

Агравейн се изплю, за да покаже неодобрението си. Гуинивиър се направи, че не забеляза, дори дойде да ни подари по една иглика от диадемата, украсявала главата й. След това като престъпници, които искат да избягат от правосъдието на своя господар, ние бързо се отправихме на юг, за да напуснем кралство Поуис преди Горфидид да е разбрал за нанесената му обида.

Съдбата, както винаги казваше Мерлин, е неумолима. Онази кратка церемония сред полянката, осеяна с цветя, повлече след себе си толкова много беди. Толкова много хора умряха. Имаше толкова много болка, толкова много кръв и толкова много сълзи, от тях можеше да потече цяла река, но с времето водовъртежите изчезнаха, вляха се нови реки и отнесоха сълзите в голямото море. Някои хора дори забравиха как започна всичко. Щеше да дойде и славно време, но онова, което можеше да стане, никога не стана, а от всички, белязани с трагедията, започнала с онзи кратък миг от безспирния бяг на живота, Артър пострада най-тежко.

Но в онзи ден той беше щастлив. Ние бързахме към вкъщи.

 

Новината за сключения брак гръмна из цяла Британия, както би гръмнал Божият щит, когато Бог удари с копието си по него. Първоначално всички бяха слисани и докато хората се опитваха да преценят какви щяха да бъдат последствията от това, в Думнония пристигнаха пратеници от Поуис. Сред тях беше и Валърин, старейшината, който беше сгоден за Гуинивиър. Той призова Артър на двубой, но Артър отказа. И когато Валърин се опита да извади меча си, ние от охраната трябваше да го закараме до Линдинис. Валърин беше висок и силен мъж, с черна коса и черна брада, с дълбоко разположени очи и счупен нос. Той беше много нещастен, но гневът му беше по-голям от болката, а опитът му за отмъщение беше осуетен.

Начело на делегацията от Поуис беше друидът Иорует, изпратен по-скоро от Кунеглас, отколкото от Горфидид. Горфидид бе пиян от медовина и ярост, докато синът му все още се надяваше мирът да бъде спасен. Друидът Иорует беше мрачен и разумен мъж. Той дълго разговаря с Артър. Според него бракът не беше валиден, защото брачната церемония е била извършена от християнски свещеник, а Боговете на Британия не признаваха новата религия. Иорует съветваше Артър да задържи Гуинивиър като любовница и да вземе Сийнуин за своя съпруга.

— Гуинивиър е моя съпруга — извика Артър високо.

Епископ Бедуйн подкрепи усилията на Иорует, но и Бедуйн не можа да промени решението на Артър. Артър остана непоколебим дори пред опасността от нова война с Поуис. Иорует му намекна за това като каза, че Думнония беше нанесла обида на Поуис, а обидата трябваше да се измие с кръв, ако Артър не промени решението си. Тюдрик от Гуент беше изпратил епископ Конрад да моли Артър да се откаже от Гуинивиър и да се ожени за Сийнуин. Конрад дори заплаши, че Тюдрик би могъл да сключи и сепаративен мир с Поуис.

— Моят господар няма да се бие срещу Думнония — дочух Конрад да казва на Бедуйн, докато двамата епископи се разхождаха нагоре надолу по терасата пред вилата в Линдинис, — но няма да се бие и за тази курва от Хенис Уирън.

— Курва? — попита Бедуйн, разтревожен и поразен от тази дума.

— Може и да не е — склони Конрад. — Но ще ти кажа нещо, братко, Гуинивиър никога не е яла достатъчно бой. Никога!

Бедуйн поклати глава, възмутен от тази мекушавост, проявена от Лиодиган. После двамата свещеници се отдалечиха и вече не можех да ги чувам. На следващия ден и епископ Конрад, и поуиските пратеници си тръгнаха, понесли лоши новини.

Артър обаче вярваше, че беше настъпил най-щастливият период в живота му. Той смяташе, че война няма да има, защото Горфидид вече беше загубил едната си ръка и нямаше да рискува и другата. Според Артър здравият разум на Кунеглас щеше да осигури мира. Известно време щяло да има недоволство и недоверие, но това щяло да отмине. Той смяташе, че неговото щастие можеше да огрее целия свят.

Бяха наети работници, които трябваше да разширят и да поправят вилата в Линдинис, за да я превърнат в дворец, достоен за една принцеса. Артър изпрати вестоносец до Бан от Беноик, за да помоли своя бивш господар да изпрати в Думнония зидари и мазачи, които знаят как да поправят римски сгради. Той искаше да има овощна градина, цветна градина, басейн с рибки, искаше баня с топла вода, искаше двор, където да свирят арфистки. Артър искаше рай на земята за своята булка, но други хора искаха отмъщение. Онова лято чухме, че Тюдрик от Гуент се срещнал с Кунеглас и двамата сключили мирен договор. Едно от задълженията на Тюдрик по този мирен договор било да пропуска поуиските войски да преминават свободно по римските пътища през кралство Гуент. А тези пътища водеха единствено към Думнония.

Въпреки това, лятото отмина, а границите останаха спокойни. Сеграмор държеше саксите на Аел на разстояние, докато Артър прекарваше едно лято изпълнено с любов. Аз бях зачислен в личната му охрана, така че денонощно бях с него. Трябваше да нося меч, щит и копие, но често ме товареха и с бутилки и подноси с храна, защото Гуинивиър обичаше да се храни скрита от чужди погледи, край потайни поточета и ние войниците трябваше да носим сребърните чинии, роговите чаши, храната и виното на посоченото място. Гуинивиър направи своя свита от придворни дами, сред които беше и Люнет. Люнет беше много кисела, когато напускаше своята тухлена къща в Кориниум, но само за няколко дни разбра, че с Гуинивиър я очакваше по-добро бъдеще. Люнет беше красива, а Гуинивиър искаше да бъде заобиколена само от хора и предмети, които бяха красиви. Затова и тя, и придворните й дами бяха облечени в най-фини ленени дрехи, украсени със злато сребро, бял и кафяв кехлибар, а Гуинивиър плащаше на арфистки, певци, танцьорки и поети да забавляват нея и двора й. Те играеха на разни игри в гората, гонеха се, криеха се и плащаха глоби за нарушаване на някое от сложните правила, които Гуинивиър измисляше. Парите за тези игри, както и за ремонта на вилата в Линдинис се осигуряваха от Лиодиган, назначен за ковчежник в домакинството на Артър. Лиодиган се кълнеше, че всички пари идваха от ренти и може би Артър му вярваше, но до нас достигаха слуховете, че от хазната на Мордред изтича злато, което Лиодиган обещавал да върне. Артър сякаш пет пари не даваше. Той вярваше, че това лято е предвестник на дълъг мир за Британия, но за нас то беше рай само за глупците.

Амхар и Лохолт бяха доведени в Линдинис, но майка им Айлийн не беше повикана. Близнаците бяха представени на Гуинивиър. Артър се надяваше, мисля, че те ще останат да живеят в двореца, който растеше около старата вила. Но Гуинивиър издържа компанията им само ден, след това заяви, че тяхното присъствие я разстройва. Те не бяха забавни. Не бяха красиви, каза тя, както и нейната сестра Гуенхуивач не беше красива, а щом като не бяха красиви и забавни, те нямаха място в живота на Гуинивиър. Освен това, каза тя, близнаците бяха част от стария живот на Артър, а той беше минало. Тя не ги искаше и заяви това публично без да й мигне окото, само докосна бузата на Артър и каза:

— Ако искаме деца, принце мой, ще си направим свои собствени.

Гуинивиър винаги се обръщаше към Артър с титлата „принц“. В началото Артър й заяви, че не е принц, но Гуинивиър настоя, че след като е син на Утър, той е принц. За да й достави удоволствие, Артър я остави да го нарича принц, но скоро и на нас ни беше заповядано да използваме тази титла, когато се обръщаме към Артър. Заповедта беше на Гуинвиър и ние се подчинихме.

До тогава никой не се беше противопоставял на Артър по отношение на Амхар и Лохолт с успех, но Гуинивиър успя и близнаците бяха изпратени обратно при майка им в Кориниум. Онова лято реколтата беше лоша, защото житата бяха попарени от закъснял дъжд, почерняха и клюмнаха. Говореше се, че реколтата на саксите беше по-добра, защото при тях не беше валяло. Затова Артър поведе един отряд на изток отвъд Дурокобривис, за да открие зърнените складове на саксите и да ги изпразни. Той изглежда беше доволен от възможността да се отърве от песните и танците в Каер Кадарн, а ние бяхме доволни, че той отново бе начело на войниците си и че носехме копия вместо празнични дрехи. Походът беше успешен, защото се върнахме с много жито, злато и роби. Лиодиган, който сега беше член на съвета на Думнония, беше натоварен със задачата да разпредели зърното между отделните области на кралството. Упорито се говореше обаче, че вместо да раздава житото, той го продавал, а полученото злато потъвало в новата къща, която Лиодиган строеше отвъд потока срещу двореца на Гуинивиър.

Понякога времето слага край и на лудостта. Но по волята на Боговете, а не на човека. Артър беше луд от любов през цялото лято, а то беше едно добро лято, въпреки слугинските ни задължения, защото щастливият Артър беше щедър господар. Но когато есента дойде с ветровете и дъжда, с пожълтелите листа, той сякаш се събуди от летния си сън. Артър все още беше влюбен (всъщност аз мисля, че той никога не престана да обича Гуинивиър), но в онази есен най-сетне разбра какво беше причинил на Британия. Вместо мир цареше мрачно примирие и Артър знаеше, че то не можеше да бъде трайно.

Ние режехме ясенови дървета за копия, а ковачниците кънтяха от ударите на чука върху наковалнята. Сеграмор бе повикан от границата със саксите, за да бъде по-близо до сърцето на кралството. Артър изпрати пратеник при Горфидид. В посланието си той признаваше обидата, която бе нанесъл на краля и на неговата дъщеря и се извиняваше, но заедно с това молеше да бъде запазен мирът в Британия. Той изпрати огърлица от перли и злато на Сийнуин, но Горфидид му върна огърлицата, омотана около отсечената глава на пратеника. Чухме, че Горфидид се беше отказал от пиенето и отново бе поел работите на кралството в свои ръце. Тази новина потвърждаваше опасенията, че в Британия нямаше да има мир, докато дългите копия на Поуис не отмъстят за обидата, нанесена на Сийнуин.

Пътници донасяха лоши новини отвсякъде. Лордовете отвъд морето водеха все нови и нови ирландски воини в крайбрежните си кралства. Франките струпваха войски по границите на Бретан. В Поуис бяха прибрали зърното и опълченците, оставили сърповете, се учеха да се сражават с копия. Кунеглас се беше оженил за Хелед от Елмет и сега от тази северна страна идваха нови попълнения във войската на Поуис. Гундлеус, възстановил властта си в Силурия, ковеше мечове и копия в дълбоките долини на своето кралство, а на изток на завладяния от саксите бряг приставаха все повече и повече сакски лодки.

Артър облече ризницата си (откакто се беше върнал в Британия, той я слагаше едва за трети път) и тръгна из Думнония с двадесетина от своите бронирани конници. Той искаше да покаже на кралството своята сила, освен това искаше пътуващите търговци, които разнасяха стоките си по границите на страната, да разказват надлъж и нашир за неговата мощ. След това Артър се върна в Линдинис, където неговият слуга Хигуид излъска ръждата, появила се по плочките на ризницата.

В онази есен трябваше да понесем първото си поражение. Във Вента тежка епидемия изстиска силите на войниците на крал Мелуас и новият сакски вожд Сердик разби войската на белгите и завладя широка ивица плодородна крайречна земя. Крал Мелуас молеше за подкрепления, но Артър знаеше, че Сердик щеше да бъде най-малката му грижа. Саксите биеха бойните си тъпани из цяла Лоегир, за война се готвеха и всички северни британски кралства, затова Артър не можеше да прати и един войник на Мелуас. Впрочем Сердик като че ли изцяло се отдаде на утвърждаването си в новозавладените земи и не продължи рейда си в Думнония. Затова Артър реши временно да остави саксите да се радват на новата си земя.

— Ще дадем шанс на мира — каза той на съвета.

Но мир нямаше.

В късната есен, когато обикновено войниците мислят за смазване на оръжията си, за да ги запазят от ръжда през студените месеци, Поуис изправи цялата си мощ срещу нас. Войната в Британия избухна.