Бърнард Корнуел
Кралят на зимата (5)

ЧАСТ ТРЕТА
ЗАВРЪЩАНЕТО НА МЕРЛИН

Игрейн ми говори за любовта. Тук в Динюрак вече е пролет и слънцето изпълва манастира с едва доловима топлина. По южните склонове се виждат агнета, макар че вчера един вълк уби три от тях и остави кървава следа край нашата порта. Сега пред портата се събират просяци, дошли да молят за храна. Когато Игрейн идва на посещение, те протягат към нея болните си ръце. Тази сутрин един от просяците отмъкна от гарваните червясалите останки от трупа на едно агне и седна на земята да го дъвче, точно когато Игрейн пристигна.

Тя ме пита дали Гуинивиър е била наистина красива. Не, казах аз, но много жени биха заменили своята красота за външността на Гуинивиър. Игрейн, разбира се, иска да знае дали самата тя е красива и аз я уверих, че е красива. Тя се оплаква, че огледалата в дома на нейния съпруг били много стари и очукани и не можела добре да се вижда.

— Би било много хубаво, ако можехме да се видим точно каквито сме, нали?

— Бог ни вижда така — казах аз, — и само Бог.

Тя сбърчи вежди срещу мен.

— Наистина мразя, когато започнеш да ме поучаваш, Дерфел. Не ти отива. Ако Гуинивиър не е била хубава, тогава защо Артър се е влюбил в нея?

— Любовта не е само за красивите — смъмрих я аз.

— Аз да не би да твърдя обратното — попита тя възмутено, — но от твоя разказ излиза, че Артър се е влюбил в Гуинивиър от първия миг. Ако не е бил привлечен от красотата й, тогава от какво?

— Един поглед към нея беше достатъчен, за да пламне кръвта му.

На Игрейн това много й хареса. Тя се усмихна.

— Значи е била красива.

— Тя го предизвикваше — отговорих аз — и той си мислеше, че не би бил истински мъж, ако не я завладее. Или може би Боговете бяха решили да си поиграят с нас? — свих аз рамене, неспособен да измисля други обяснения. — Впрочем — добавих аз — никога не съм искал да кажа, че тя не беше красива, а само, че тя беше повече от красива. Тя беше най-красивата жена, която някога съм виждал.

— А мен броиш ли ме? — попита моментално моята кралица.

— Уви — казах аз — вече съм стар и не довиждам.

Моето измъкване я разсмя.

— А Гуинивиър обичаше ли Артър? — попита тя.

— Тя обичаше представата за него — казах аз. — Тя обичаше това, че Артър беше най-добрият боец на Думнония, обичаше в него онзи мъж, когото видя за първи път. Великият Артър, бляскав в своята великолепна ризница, най-могъщият воин, от чиито меч се страхуваха всички в Британия и в Арморика.

Игрейн започна да си играе с колана на бялата си рокля замислено.

— Мислиш ли, че кръвта на Брочваел пламва, когато ме види? — попита тя с копнеж.

— През нощта — казах аз.

— О, Дерфел — въздъхна тя и се смъкна от перваза на прозореца. След това отиде до вратата, от където можеше да гледа към малката манастирска зала. — Ти бил ли си някога толкова влюбен? — попита тя.

— Да — признах аз.

— И коя беше тя — попита веднага Игрейн.

— Няма значение.

— За мен има! Настоявам да ми кажеш. Нимю ли беше? — попита тя.

— Не беше Нимю — казах аз твърдо. — Нимю беше различна. Обичах я, но не бях луд от желание по нея. Просто мислех, че тя беше безкрайно… — замълчах, исках да намеря подходящата дума, но не успях. — Удивителна — казах аз безпомощно и сведох очи, защото не исках Игрейн да види сълзите ми.

— Тогава в коя си бил влюбен? В Люнет?

— Не! Не!

— В коя тогава? — упорстваше тя.

— Не е дошло времето за тази история, но и това ще стане — казах аз, — ако съм жив.

— Разбира се, че ще си жив. Ние ще ти изпращаме специални храни.

— Които моят господар Сенсъм — казах й аз, за да спестя усилията й, — ще вземе веднага от мен като ми обясни, че тия неща са недостойни за един монах.

— Тогава ела да живееш при нас — каза тя настойчиво. — Моля те!

Аз се усмихнах.

— Бих дошъл с голямо удоволствие, лейди, но уви, положил съм клетва да остана тук.

— Горкият Дерфел.

Тя се върна отново да прозореца и се загледа в брат Маелгуин, който копаеше в градината. С него беше и единственият останал послушник, брат Тъдуол. Другият послушник умря от треска в края на зимата, но Тъдуол все още беше жив и споделяше килията на Сенсъм. Мисля, че светецът искаше момчето да научи сакските букви най-вече, за да може да разбере дали аз наистина превеждах Евангелието на сакски, но момъкът не беше толкова умен и изглежда предпочиташе да копае вместо да чете. Време е тук в Динюрак да се сдобием с някои истински учени, защото с настъпването на пролетта отново започнахме обичайните злобни спорове за датата на тазгодишния Великден и няма да мирясаме, докато спорът не бъде разрешен.

— Сенсъм наистина ли венча Артър и Гуинивиър? — попита Игрейн и прекъсна мрачните ми мисли.

— Да — казах аз — наистина.

— И нямаше голяма църква? Нито фанфари?

— Беше насред една полянка край малък поток — казах аз, — жабите крякаха, а течението носеше върбови реси и тъчеше килим от тях край бента на бобрите.

— А ние се оженихме в залата за угощения — каза Игрейн, — и димът от огньовете пълнеше очите ми със сълзи. — Тя сви рамене. — И така, кажи сега какво промени в последната част, за да „дооформиш разказа“? — попита ме укорително Игрейн. Аз поклатих глава.

— Нищо.

— Но при провъзгласяването на Мордред за крал — попита ме тя разочаровано — мечът беше просто поставен върху камъка, така ли? Не беше ли забит в камъка? Сигурен ли си?

— Просто беше поставен върху камъка. Кълна се в кръвта на Христос, милейди — казах аз и се прекръстих. Тя сви рамене.

— Дафид син на Груфуд ще преведе този разказ, както му заповядам, а пък на мен идеята за меча в камъка ми харесва. Радвам се, че си писал с добро сърце за Кунеглас.

— Той беше добър човек — казах аз. (Освен това той беше и дядо на нейния съпруг.)

— Сийнуин наистина ли беше красива? — попита Игрейн. Аз кимнах.

— Да, наистина беше красива. Имаше сини очи.

— Сини очи! — Игрейн потръпна, сините очи бяха характерни за саксите. — Какво стана с брошката, която тя ти даде?

— Де да знаех — излъгах аз. Брошката е в килията ми, скрита така че дори Сенсъм да не може да я намери при своите усърдни тършувания. Светецът, когото Господ сигурно ще въздигне по-високо от който и да е друг сред живите и умрелите, не ни разрешава да притежаваме скъпоценности. Всичко, каквото имаме, трябва да го предаваме на съхранение при него. Това е закон. И аз предадох цялото си имущество на Сенсъм, дори Хюелбейн, но брошката на Сийнуин задържах, Бог да ми прости. С годините златото се е поизтъркало, но аз все още виждам Сийнуин, когато нощем изваждам брошката от скривалището и наблюдавам играта на лунната светлина по сложните извивки на преплетените златни нишки. Понякога (не винаги) докосвам брошката с устни. Превърнал съм се в стар глупак. Може би ще дам брошката на Игрейн, защото знам, че тя ще я цени, но ще я задържа още малко, защото за мен тя е като слънчев лъч, прокраднал се в това студено и сиво място. Разбира се, когато Игрейн прочете това, тя ще узнае че брошката все още съществува, но ако кралицата е толкова добра, колкото си мисля, тя ще ми позволи да задържа този малък спомен за един отминал греховен живот.

— На мен Гуинивиър не ми харесва — каза Игрейн.

— Тогава нещо съм сбъркал — казах аз.

— Направил си я много сурова.

Замълчах и се заслушах в блеенето на овцете.

— Тя можеше да бъде и удивително добра — казах аз накрая. — Тя знаеше как да накара тъжният да се усмихне, но беше нетърпелива с обикновените хора. Нейната представа за света изключваше всичко сакато, досадно и грозно, а тя искаше да превърне тази представа в действителност просто като отстрани от погледа си всичко, което не й харесва. Артър също мечтаеше за един друг свят, но неговата мечта предлагаше помощ на недъгавите. Той също искаше да превърне своята мечта в действителност.

— Той е искал да изгради Камелот — каза Игрейн замечтано.

— Ние му викахме Думнония — казах аз строго.

— Ти се опитваш да ме лишиш и от най-малката радост, Дерфел — каза Игрейн сърдито, макар че всъщност никога не съм успявал истински да я разгневя. — Искам да бъде Камелот, както го е измислил поетът — зелена трева, високи кули, изискани дами и воини, които покриват пътя им с цветя. Искам менестрели и смях! Никога ли не е било така?

— Понякога — казах аз, — макар че не мога да си спомня много покрити с цветя пътеки. Но пък помня как след битка воините куцаха или направо пълзяха и виеха от болка, а след тях се влачеха червата им и оставяха кървава диря в прахта.

— Престани! — каза Игрейн. — Защо тогава менестрелите пеят за Камелот? — попита ме тя предизвикателно.

— Защото поетите винаги са били глупави — казах аз, — защо иначе биха станали поети?

— Не, Дерфел! Какво беше особеното в Камелот? Кажи ми.

— Особеното беше, че Артър наложи справедливостта като основен закон в страната.

— И това ли е всичко? — смръщи вежди Игрейн.

— Това, дете, е много повече, отколкото другите владетели само са мечтали да направят.

Тя сви рамене и промени темата.

— Беше ли умна Гуинивиър?

— Много — казах аз.

Игрейн си играеше с кръста, който носеше на врата си.

— Разкажи ми за Ланселот.

— Имай търпение!

— Кога се появява Мерлин?

— Скоро.

— Светият Сенсъм лош ли е с теб напоследък?

— Светецът е натоварен с грижата за нашите безсмъртни души и прави, каквото трябва да се прави.

— Ама той наистина ли падна на колене с всички тези приказки за мъченичеството преди да венчае Артър и Гуинивиър?

— Да — казах аз и не можах да сдържа усмивката си при този спомен. Игрейн се засмя.

— Ще помоля Брочваел да направи Господаря на мишките истински мъченик — каза тя. — След това ти можеш да заемеш мястото му в Динюрак. Какво ще кажеш за това, брат Дерфел?

— Ще кажа, че бих предпочел да си пиша на спокойствие — казах аз строго.

— А сега за какво ще пишеш? — попита ме тя нетърпеливо.

За Арморика. Земята отвъд Морето. Красивият Инис Трийбс, крал Бан, Ланселот, Галахад и Мерлин. Мили Боже, какви мъже бяха те, какви дни преживяхме заедно, какви сражения и колко мечти разбихме. В Арморика.

 

По-късно, много по-късно, когато поглеждахме назад към онези времена, ние ги наричахме просто „лошите години“, но рядко говорехме за тях. Артър мразеше да му припомнят за неговите първи дни в Думнония, когато страстта му към Гуинивиър потопи страната в хаос. Неговият годеж със Сийнуин беше като сложноизработена брошка, която трябваше да придържа ефирна дреха, и когато брошката изчезна, дрехата просто се разпадна. Артър обвиняваше себе си за това и не обичаше да се говори за лошите години.

Известно време Тюдрик отказваше да вземе нечия страна. Той обвиняваше Артър за нарушаването на мира и за наказание разреши на Горфидид и на Гундлеус да минават с войските си през Гуент, чиито пътища водеха към Думнония. Саксите ни натискаха от изток, ирландците прекосяваха Западното море и ни нападаха от запад. И сякаш тези врагове не ни бяха достатъчни, та принц Кадуи от Иска въстана срещу управлението на Артър. Тюдрик се опита да стои настрана от конфликтите, но когато саксите на Аел започнаха да нападат кралството му, той можеше да поиска помощ само от Думнония. Така Тюдрик беше принуден да влезе във войната на страната на Артър. Но преди това копиеносците на Поуис и Силурия вече бяха преминали през земята му и бяха завладяли хълмовете на север от Инис Уидрин. И когато Тюдрик обяви, че се присъединява към Думнония, Горфидид и Гундлеус окупираха и Глевум.

В онези години аз пораснах. Вече не помнех колко мъже бях убил и колко воински пръстени бях направил. Получих прякора Кадарн, който означаваше „могъщият“. Дерфел Кадарн, който винаги беше трезв в битка и въртеше меча с ужасна бързина. По едно време Артър ме покани да стана един от неговите конници, но аз предпочетох да стоя здраво стъпил на земята и си останах копиеносец. Наблюдавах Артър и започнах да разбирам защо беше толкова велик воин. Това не се дължеше само на смелостта му, макар че той наистина беше много смел, а и на хитростта, с която Артър успяваше да изиграе враговете си. Нашите армии се придвижваха с бавен ход, веднъж тръгнали трудно сменяха посоката. Но Артър създаде една малка войска, която научи да се движи бързо. Той повеждаше тези войници (някои пеша, други на коне) на дълги походи, заобикаляше отдалеч фланговете на врага, за да се появи накрая там, където най-малко го очакваха. Обичахме да нападаме призори, когато враговете бяха все още замаяни от нощното пиянство. Или пък увличахме противниците си в лъжливо отстъпление и после се врязвахме в незащитените им флангове. Сраженията продължиха една година докато накрая изтласкахме воиските на Горфидид и на Гундлеус от Глевум и от северна Думнония. Тогава Артър ми повери отряд и аз започнах да раздавам злато на своите хора. Две години по-късно получих най-голямата награда за един воин — бях поканен да се присъединя към противниковия лагер. Поканата дойде не от кой да е, а от Лайгесак, командващия охраната на Мордред, който предаде Норуена. Той се осмели да говори с мен в един храм на Митра, където животът му бе в безопасност. Предложи ми цяло състояние, ако мина на служба при Гундлеус като него. Аз отказах. Благодаря на Бога, но аз винаги съм бил верен на Артър.

Сеграмор също му беше верен. Именно той ме посвети в култа към Митра. Митра е Бог, дошъл в Британия заедно с римляните. Той вероятно е харесал нашия климат, защото все още има власт сред британците. Митра е Бог на войниците и никоя жена не може да бъде посветена в Неговите мистерии. Аз бях посветен в края на зимата, когато войниците имат много свободно време. Сеграмор ме заведе в една долина, която беше толкова дълбока, че дори в късния следобед тревата все още беше скована от утринната скреж. Спряхме пред една пещера и Сеграмор ми каза да оставя оръжията си и да се съблека гол. Стоях и треперех докато Сеграмор ми връзваше очите с някакъв дебел плат. След това ми каза, че трябва да се подчинявам на всяка заповед и че ако трепна или проговоря дори веднъж, ще бъда върнат при дрехите ми и при оръжията и ще трябва да си тръгна.

Посвещението представлява насилие над разума на мъжа и за да оцелее, той трябва да помни едно — да се подчинява. Точно затова войниците харесват Митра. Битката е насилие над разума, това насилие поражда страх, а подчинението е тънката нишка, която те води от хаоса на страха към оцеляването. След време аз самият посветих много мъже в култа към Митра и се запознах с всички номера, но онзи първи път, когато влязох в пещерата, нямах представа какво ме очаква. След като стъпих вътре, Сеграмор, или някой друг, започна да ме върти и върти и ме въртя толкова бързо и толкова силно, че ми се зави свят. След това ми беше заповядано да вървя напред. Давеше ме някакъв пушек, но аз продължавах да вървя по твърда скална пътека, която се спускаше надолу. Един глас ми кресна да спра, друг ми заповяда да се обърна, трети — да коленича. Нещо бе напъхано в устата ми и аз се превих от вонята на човешки изпражнения, от която отново ми се зави свят.

— Яж! — изплющя нечии глас. Аз за малко да избълвам всичко навън, но изведнъж разбрах, че това, което дъвча беше просто сушена риба. Изпих някаква отвратителна течност, от която главата ми се замая. Вероятно беше сок от татул, смесен с мандрагора или мухоморка, защото, въпреки че очите ми бяха завързани, аз виждах образите на блестящи същества, които летяха срещу мен с набръчканите си крила и посягаха да късат от плътта ми с острите си клюнове. Пламъци докоснаха кожата ми и изгориха космите по краката и ръцете ми. Заповядаха ми отново да тръгна напред, после трябваше пак да спра. Чух шума от струпването на голяма клада и усетих към мен да идва адска горещина. Огънят бучеше, пламъците горяха голата ми кожа и слабините ми и тогава един глас ми заповяда да стъпя в огъня и аз се подчиних. Кракът ми потъна в леденостудена вода и за малко щях да изкрещя от страх, защото помислих, че съм стъпил в разтопен метал.

Усетих върха на меч, опрян в слабините ми, натискът на острието се засили и тогава ми заповядаха да пристъпя напред, отново се подчиних и мечът изчезна. Всичко това бяха номера, но билките и гъбите в питието бяха достатъчни, за да превърнат номерата в истински чудеса и докато вървях надолу към горещото, задимено и ехтящо помещение, където щеше да се проведе церемонията по посвещаването, аз се изпълвах с ужас и екзалтация. Когато стигнах до долу вече бях изпаднал в транс. Заведоха ме до един камък висок колкото маса. Сложиха нож в дясната ми ръка, а лявата поставиха с дланта надолу върху нечии гол корем.

— Това под ръката ти е дете, нещастна крастава жабо — каза един глас и някой насочи дясната ми ръка надолу, докато ножът опря в грълото на детето, — едно невинно дете, което не е сторило никому зло — каза гласът, — дете, което не заслужава да умре, но ти ще го убиеш. Удряй!

Детето изпищя, когато забих ножа и почувствах топлата кръв по китката и ръката си. Коремът, който пулсираше под лявата ми ръка, се сгърчи за последен път и се отпусна безжизнено. Наблизо бучеше огън, димът изпълваше ноздрите ми.

Накараха ме да коленича и да изпия някаква топла гадна течност, която полепна по гърлото ми и накара стомахът ми да се свие. Едва когато пресуших този рог, пълен с кръв от бик, превръзката бе свалена от очите ми и аз видях, че бях убил младо агне с обръснат корем. Наобиколиха ме приятели и врагове, искаха да ме поздравят, защото вече бях един от служителите на Бога на войниците. Бях станал член на едно тайно общество, което обхващаше целия римски свят и дори излизаше извън неговите граници; общество от мъже, които бяха доказали в битка не просто, че бяха войници, а истински воини. Да станеш митраист беше голяма чест, защото всеки посветен в култа можеше да забрани посвещаването на друг мъж. Имаше хора, които водеха цели армии, но никога не бяха удостоени с тази чест, други никога не са били повече от обикновени войници, но бяха признати за почетни членове на тайното общество.

И аз вече бях един от тези избраници. Донесоха ми дрехите и оръжията, облякох се и тогава чух тайната парола на култа, която ми позволяваше да различавам другарите си в битка. Ако откриех, че се сражавам с друг митраист, трябваше да го убия бързо и милостиво, а ако такъв човек станеше мой пленник, трябваше да се отнасям към него с уважение. След като завърши официалната част, отидохме в друга голяма пещера, осветена с димящи факли. Там над един голям огън се печеше бик. Беше ми оказана висока чест, тъй като на угощението присъстваха много видни мъже. Повечето новопосветени трябваше да се задоволят с компанията на своите другари по оръжие, но за Дерфел Кадарн в зимната пещера бяха дошли най-могъщите и от двете страни. Там беше Агрикола от Гуент и двама от неговите силурски врагове — Лайгесак и един копиеносец на име Нейзиънс, който беше най-добрият боец на Гундлеус. Присъстваха и десетина от воините на Артър, няколко от моите хора, дори епископ Бедуйн, съветникът на Артър, който беше неузнаваем със своя ръждясал нагръдник, с меча на кръста и с войнишкото наметало.

— Някога и аз бях воин — обясни ми той, — и бях посветен, но кога беше това? Преди тридесет години ли? Беше много преди да стана християнин, разбира се.

— И това — махнах аз с ръка към пещерата, където отсечената глава на бика бе забучена на върха на един триножник от копия, за да може кръвта да капе върху пода, — всичко това не противоречи ли на твоята религия?

Бедуйн вдигна рамене.

— Разбира се, че противоречи — каза той, — но тези събирания щяха да ми липсват. — Той се наведе към мен и сниши гласа си до шепот. — Надявам се, че няма да кажеш на епископ Сенсъм, че съм бил тук?

Аз се разсмях при мисълта, че някога бих могъл да седна да споделям с гневния Сенсъм, който обикаляше цяла Думнония и бръмчеше като пчела-работничка. Той вечно осъждаше своите врагове, а приятели нямаше.

— Младият Сенсъм — каза Бедуйн с пълна уста, а по брадата му капеше кървавия сок от печеното, което ръфаше, — иска да ме измести и аз мисля, че ще успее.

— Ще успее ли? — викнах аз ужасен.

— Ами да, толкова силно го желае — каза Бедуйн, — и толкова усърдно работи. Мили Боже, как работи този човек! Знаеш ли какво открих онзи ден? Той не може да чете! Нито дума! А за да бъдеш висш духовник в църквата, трябва да можеш да четеш. И какво прави Сенсъм? Един роб му чете на глас и той научава всичко наизуст — Бедуйн мушна лакът в ребрата ми, за да се увери, че съм разбрал каква невероятна памет имаше Сенсъм. — Учи всичко наизуст! Псалми, молитви, литургии, писанията на отците, всичко наизуст! Боже мой — тръсна глава Бедуйн. — Ти не си християнин, нали?

— Не.

— Трябва да помислиш върху това. Ние може и да не предлагаме много земни удоволствия, но нашият живот след смъртта си струва. Никога не успях да убедя Утър в това, но се надявам, че ще успея с Артър.

Аз се огледах.

— Артър го няма — казах аз, разочарован, че моят господар не принадлежеше към култа.

— Той беше посветен — каза Бедуйн.

— Но той не вярва в Боговете — казах аз, повтаряйки думите на Оуейн. Бедуйн тръсна глава.

— Артър вярва. Как може човек да не вярва в Бог или в Богове? Да не би Артър да вярва, че ние сами сме се създали? Или че светът се е появил, ей така, случайно? Артър не е глупав, Дерфел Кадарн. Артър вярва, но вярва тихо, в себе си. Така християните мислят, че той е един от тях, или поне може да стане, а езичниците мислят, че е един от тях, така и едните, и другите с желание му служат. И помни, Дерфел, Мерлин обича Артър, а повярвай ми, Мерлин не обича неверниците.

— Мерлин ми липсва.

— Мерлин липсва на всички ни — каза Бедуйн спокойно, — но неговото отсъствие е и утеха за нас, защото ако Британия беше заплашена от разруха, той щеше да бъде тук и никъде другаде.

— Мислиш ли, че нямаме нужда от него сега? — попитах аз кисело.

Бедуйн избърса брадата си с ръкав и отпи от виното.

— Някои казват — каза той тихо, — че щеше да бъде по-добре, ако Артър го нямаше. Че без Артър щеше да има мир, но ако не е Артър, кой ще защитава Мордред? Аз ли? — той се усмихна при тази мисъл. — Или Гърийнт? Той е добър човек, малцина са по-добри от него, но той не е достатъчно умен и не може да взема решения, а освен това и не иска да управлява Думнония. Може да бъде само Артър и никой друг, Дерфел. Или по-скоро или Артър, или Горфидид. И тази война не е загубена. Нашите врагове се страхуват от Артър и докато той е жив, Думнония е в безопасност. Не, не мисля, че имаме нужда от Мерлин сега.

Друг християнин, който не виждаше противоречие между публично признатата си вяра и тайните ритуали на митраизма, беше предателят Лайгесак. Той ме заговори в края на угощението. Аз се държах студено с него, въпреки че беше член на митраисткото общество. Той обаче пренебрегна моята враждебност, хвана ме за лакътя и ме замъкна в един тъмен ъгъл.

— Артър ще загуби. Ти знаеш това, нали? — каза той.

— Не.

Лайгесак измъкна парченце месо измежду зъбите си.

— Във войната ще се включат още хора от Елмет — каза той. — Поуис, Елмет и Силурия — преброи той имената на пръсти, — обединени срещу Гуент и Думнония. Горфидид ще бъде следващият Пендрагон. Първо ще прогоним саксите от земята на изток от Рате, след това ще дойдем на юг и ще свършим с Думнония. Две години?

— Пиенето ти се е качило в главата, Лайгесак — казах му аз.

— А моят господар с готовност ще плаща на воин като теб. — Лайгесак ми предаваше предложение на Гундлеус. — Моят господар крал Гундлеус е щедър, Дерфел, много щедър.

— Кажи на твоя господар — казах аз, — че Нимю от Инис Уидрин ще си направи чаша от неговия череп, а аз ще й го осигуря. — Обърнах се и се отдалечих.

През пролетта войната отново пламна, макар и в началото да не беше много разрушителна. Артър беше дал злато на Енгас Мак Ейрем, ирландския крал на Демеция, за да нападне западните краища на Поуис и Силурия. Това принуди враговете ни да се изтеглят от северните ни граници. Самият Артър поведе една войска на запад, за да усмири Кадуи, който беше обявил земите на своето племе за независимо кралство. Но докато Артър беше в западна Думнония, саксите на Аел предприеха мощна атака срещу земите на Гърийнт. По-късно научихме, че Горфидид беше платил на саксите, така както ние бяхме платили на ирландците. Изглежда поуиското злато постигна повече от нашето, защото саксите направо заляха земите ни и принудиха Артър бързо да се върне на изток, оставяйки своя другар от детинство Сей да се разправя с татуираните воини на Кадуи.

Така в един момент саксите на Аел заплашваха да завладеят Дурокобривис, войските на Гуент воюваха едновременно срещу Поуис и срещу северните сакси, а бунтът на Кадуи, подклаждан от крал Марк от Кърнау, все още не беше потушен. И точно в този момент крал Бан от Беноик повика Артър в Арморика.

Всички знаехме, че крал Бан бе разрешил на Артър да дойде в Думнония само при условие, че ще се върне в Арморика веднага щом Беноик има нужда от него. Пратеникът на Бан твърдеше, че сега Беноик беше в смъртна опасност, затова крал Бан настояваше Артър да изпълни клетвата си и да се върне в Арморика.

Новината ни застигна в Дурокобривис. Някога Дурокобривис е бил богат римски град с разкошни бани, мраморна съдебна зала и хубав пазар, но сега беше бедна гранична крепост, която живееше винаги под заплахата на източните сакси. Сградите отвъд наземния насип около града бяха изгорени от хората на Аел и така си стояха. А вътре в крепостта големите римски сгради се рушаха. Пратеникът на Бан пристигна през нощта. Ние се бяхме събрали в една зала с арки в някогашните римски бани или по-точно онова, което беше останало от тях. Огънят гореше в една яма, издълбана в стария басейн. Пушекът носеше саждите към сводовете на тавана, където вятърът изсмукваше дима през едно малко прозорче. Ние вечеряхме, седнали в кръг на студения под. Артър въведе пратеника на Бан в центъра, където надраска груба карта на Думнония в прахта и след това пръсна червена и бяла мозайка, за да покаже къде бяха нашите врагове и къде приятелите. Навсякъде червените камъчета на Думнония бяха притиснати от белите. През деня бяхме водили сражение и едно копие беше цепнало дясната буза на Артър. Раната не беше дълбока, но цялата му буза беше покрита със засъхнала кръв. Беше се сражавал без шлем, защото забралото му пречело да вижда добре. Но ако саксът бе забил копието си два сантиметра по-нагоре и отстрани, щеше да прониже мозъка на Артър. Както обикновено Артър беше участвал в битката без коня си, тъй като пазеше тежките си коне за по-безнадеждни битки. Шестима от неговите конници всеки ден бяха на кон, но повечето скъпи и редки бойни коне Артър държеше навътре в Думнония, където вражите нападения не достигаха. Този ден след като Артър беше ранен, шестимата ни тежки кавалеристи разпръснаха саксите, убиха техния вожд и изпратиха оцелелите, които побягнаха на изток. Но на Артър му се беше разминало на косъм и ние бяхме много неспокойни. Пратеникът на крал Бан, старейшина на име Блейдиг, увеличи още повече нашето безпокойство.

— Разбираш — каза Артър на Блейдиг — защо не мога да дойда, нали? — и той посочи към пръснатите бели и червени мозаечни късчета.

— Клетвата си е клетва — отвърна Блейдиг упорито.

— Ако принцът остави Думнония — намеси се принц Гърийнт, — Думнония ще падне.

Гърийнт беше набит и глуповат човек, но затова пък верен и честен. Като племенник на Утър, той можеше да претендира за трона на Думнония, но никога не направи това и винаги беше верен на своя незаконен племенник Артър.

— По-добре да падне Думнония, отколкото Беноик — каза Блейдиг и се направи, че не чува гневното ръмжене, последвало думите му.

— Заклех се да защитавам Мордред — напомни Артър.

— Ти се закле да защитаваш Беноик — отговори Блейдиг и сви рамене. — Вземи детето със себе си.

— Трябва да предам на Мордред неговото кралство — настоя Артър. — Ако той си тръгне, кралството губи своя крал, губи сърцето си. Мордред ще остане тук.

— И кой заплашва да му отнеме кралството? — попита гневно Блейдиг. Старейшината от Беноик беше едър мъж, който ми напомняше за Оуейн, защото излъчваше същата груба сила. — Ти! — и Блейдиг вдигна с презрение пръста си към Артър. — Ако се беше оженил за Сийнуин, нямаше да има сега война! Ако се беше оженил за Сийнуин, не само Думнония, но и Гуент и Поуис щяха да изпратят подкрепления на моя крал!

Мъжете завикаха, извадиха мечове, но Артър ги усмири. Струйка кръв потече от раната на лицето му и се спусна надолу по хлътналата му буза.

— Колко време може да издържи Беноик? — попита той Блейдиг.

Блейдиг се намръщи. Беше ясно, че точен отговор на този въпрос няма, но старейшината даде на кралството си още шест месеца или година. Той каза, че франките бяха струпали нови войски на изток от Беноик и Бан не можеше да се сражава с всички тях. Неговата собствена армия, начело с най-добрия боец на Беноик, Борс, защитаваше северната граница, а хората, които Артър беше оставил в Арморика начело със своя братовчед Кълхуч, пазеха южната граница.

Артър беше вперил очи в своята карта с мозаечните камъчета.

— Три месеца — каза той, — и ще дойда. Ако мога! Три месеца. А дотогава, Блейдиг, ще ви изпратя един отряд отбрани воини.

Блейдиг запротестира, че клетвата заставяше Артър веднага да се върне в Арморика, но Артър беше непреклонен. След три месеца или никога, каза той и Блейдиг беше принуден да приеме този компромис.

Артър ми направи знак да го последвам в оградения с колони двор, който се намираше точно до залата. Там имаше бъчви, които смърдяха на изпражнения, но той сякаш не забелязваше вонята.

— Бог ми е свидетел, Дерфел — явно беше много напрегнат, щом призоваваше „Бог“ за свидетел, при това забелязах, че той се позова само на един Бог като християните, но веднага се поправи, — Боговете знаят, че не искам да те загубя, но трябва да изпратя човек, който не се страхува да разбие стена от щитове. Трябва да изпратя теб.

— За моя господар принц Артър… — започнах аз.

— Не ме наричай „принц“ — прекъсна ме той гневно. — Аз не съм принц. И недей да спориш с мен. Всички спорят с мен. Всички знаят как трябва да се спечели тази война, само аз не знам. Мелуас пищи за помощ, Тюдрик ме вика на север, Сей иска още сто копия, а сега и Бан ме вика! Ако харчеше повече пари за войските си, отколкото за своите поети, нямаше да има нужда от мен!

— Поети ли?

— Инис Трийбс е рай за поетите — каза той с горчивина, спомняйки си за столицата на крал Бан. — Поети! Трябват ни копиеносци, не поети. — Артър спря и се облегна на една колона. Никога не го бях виждал толкова уморен. — Не мога да постигна нищо — каза той, — докато не спрем да воюваме. Ако можех само да поговоря с Кунеглас, очи в очи, можеше да има някаква надежда.

— Не и докато Горфидид е жив — казах аз.

— Не и докато Горфидид е жив — съгласи се той, после замълча. Знаех, че мисли за Сийнуин и Гуинивиър. През порутения покрив над колонадата проникна лунна светлина и докосна скулестото му лице. Той затвори очи и аз разбрах, че обвинява себе си за тази война, но стореното сторено. Трябваше да се постигне нов мир, а имаше само един човек, който можеше да наложи този мир в Британия и това беше самият Артър. Той отвори очи и сбърчи нос.

— Каква е тази миризма? — усети я той най-накрая.

— Тук избелват тъкани, господарю — обясних аз и посочих към дървените бъчви, пълни с урина и размита птича тор, които се използваха за производството на ценното бяло платно, необходимо за пелерините, които Артър толкова харесваше.

При други обстоятелства Артър щеше да се въодушеви от това свидетелство за наличието на производство в западнал град като Дурокобривис, но в онази нощ той само сви рамене и докосна ранената си буза, по която се спускаше нова струйка топла кръв.

— Още един белег — каза той мрачно. — Скоро ще станат колкото твоите, Дерфел.

— Трябва да носиш шлема, господарю — казах аз.

— С него не мога да виждам наляво и надясно — каза той, отдели се от колоната и ми махна с ръка да повървим. — Слушай сега, Дерфел. В битка франките са също като саксите. Те всички са германци и в бойния стил на франките няма нищо особено, само дето, освен обичайните оръжия, обичат да носят и къси копия за хвърляне. Така че дръжте главите си наведени при първата им атака, но след това битката е просто между две стени от щитове. Франките се сражават добре, но много пият и обикновено могат да бъдат надхитрени. Затова изпращам теб. Ти си млад, но можеш да мислиш за разлика от повечето ни войници. Те просто вярват, че е достатъчно да се напиеш и да сечеш, но никой не може да спечели по този начин една война. — Артър замълча и се опита да скрие прозявката си. — Прости ми. Освен това, Дерфел, доколкото познавам Бан, Беноик изобщо не е в опасност. Кралят е много емоционален и лесно се паникьосва, но ако той загуби Инис Трийбс, това ще разбие сърцето му, а аз ще трябва да живея и с тази вина. Кълхуч е добър, на него можеш да се довериш. Борс също е способен.

— Но и опасен — чу се гласът на Сеграмор в тъмното зад бъчвите. Той беше дошъл да бди над сигурността на Артър.

— Не е честно — каза Артър.

— Добре, но е опасен — настоя Сеграмор със странния си акцент, — защото е човек на Ланселот.

Артър сви рамене.

— Ланселот наистина може да създава проблеми — съгласи се той със Сеграмор. — Той е наследник на Бан и обича да налага своята воля, но нима аз не обичам. — Артър се усмихна и погледна към мен. — Ти можеш да пишеш, нали?

— Да, господарю — казах аз. Бяхме отминали Сеграмор, който остана в сянката без да изпуска Артър от очи. Котки пробягаха край нас, чу се и трополенето на плъхове, които тичаха към голямата зала с димящите огньове. Аз се опитах да си представя това вонящо място пълно с римляни с бели тоги и запалени лампи, но не можах.

— Трябва да ми пишеш и да ми разказваш какво става — каза Артър, — за да не разчитам на въображението на Бан. Как е твоята жена?

— Моята жена ли? — стреснах се аз от този въпрос и за момент помислих, че Артър говори за Кана, една сакска робиня, която ми правеше компания и ме учеше на своя диалект, който се различаваше малко от майчиния ми език. Но след това разбрах, че Артър имаше предвид Люнет.

— Отдавна не съм чувал нищо за нея, господарю.

— А и не питаш, нали? — стрелна ме той с дяволит поглед, после въздъхна. Люнет беше с Гуинивиър, която пък беше отишла в далечния град Дурновария, за да живее в стария зимен дворец на Утър. Гуинивиър не искаше да напуска своя нов красив дворец в Линдинис, но Артър беше настоял да отиде по-навътре в страната, за да бъде в безопасност.

— Сенсъм ми разправя, че Гуинивиър и всичките й придворни дами почитат Изида — каза Артър.

— Кого? — попитах аз.

— Да — усмихна се той. — Изида е чужда Богиня, Дерфел, със свои собствени мистерии, нещо свързано с луната, мисля. Поне така разправя Сенсъм. Струва ми се, че и той не е много наясно, но въпреки това иска да забраня този култ. Казва, че мистериите на Изида са неописуеми, но като го попитам какво представляват, не знае. Или не иска да каже. Ти нищо не си чувал, така ли?

— Нищо, господарю.

— Разбира се — каза Артър някак си насила, — щом Гуинивиър намира утеха в Изида, култът не може да е лош. Безпокоя се за Гунивиър. Обещах й толкова много, а й давам толкова малко. Искам да върна трона на баща й, и сигурно ще му го върнем, ще му го върнем, но няма да е толкова скоро, колкото си мислехме.

— Искаш да се изправиш срещу Диурнач — попитах аз, ужасен от тази възможност.

— И той е човек като нас, Дерфел, и може да бъде убит. Някой ден ще му видим сметката. И така, ти отиваш на юг. Не мога да ти дам повече от шестдесет човека — Бог ми е свидетел, че те няма да са достатъчно, ако Бан наистина е в беда — но все пак ти ги отведи отвъд морето, Дерфел. Там ще служите под командването на Кълхуч. Може би на път за Беноик ще минете през Дурновария? Ще ми изпратиш ли вест за моята скъпа Гуинивиър?

— Да, господарю — казах аз.

— Ще ти дам подарък за нея. Може би огърлицата със скъпоценните камъни, която носеше онзи сакски вожд? Мислиш ли, че ще я хареса? — попита той неспокойно.

— Всяка жена би я харесала — казах аз. Огърлицата беше сакска изработка, груба и тежка, но все пак хубава. Тя беше направена от скъпоценни камъни и златни плочки, подредени като слънчеви лъчи.

— Добре! Отнеси я в Дурновария от мое име, Дерфел, след това върви и спаси Беноик.

— Ако мога — мрачно казах аз.

— Ако можеш — повтори Артър и тихо добави, — за да ми е чиста съвестта.

Той ритна с ботуша си парче керемида, то се пръсна на парчета и изплаши една котка, която изви гръб и изсъска срещу нас.

— Преди три години — каза тъжно Артър — всичко изглеждаше толкова лесно.

Но тогава се появи Гуинивиър.

На следващия ден тръгнах на юг с отряд от шестдесет души.

 

— Да ме шпионираш ли си изпратен — попита с усмивка Гуинивиър.

— Не, лейди.

— Скъпият Дерфел — присмя ми се тя, — толкова прилича на моя съпруг.

— Така ли? — изненадах се аз.

— Да, Дерфел. Само че той е много по-умен от теб. Харесва ли ти това място? — махна тя с ръка към двора.

— Красиво е — казах аз. Вилата в Дурновария, разбира се, беше римска, но преди това беше използвана като зимен дворец на Утър и едва ли е била особено хубава, когато Гуинивиър е пристигнала. Но Гуинивиър вече беше възвърнала донякъде предишното изящество на сградата. Подобно на вилата в Дурокобривис, и тази имаше двор, ограден с колонада, но тук всички керемиди си бяха на мястото, а колоните бяха белосани с вар. На стената зад колоните бяха нарисувани елени, всеки увенчан с полумесец, които тичаха един след друг. Еленът беше бащиният символ на Гуинивиър, а тя беше добавила полумесеца, за да създаде свой собствен знак. Всеки елен беше нарисуван в отделна ниша, образувана от арките в стената. Беше много красиво. В откритото пространство между колоните бяха насадени бели рози, а край тях в облицовани с плочки улеи, течеше вода. На специални поставки стояха два ловни сокола, покритите им с качулки глави трепнаха, когато минахме покрай тях. Наоколо имаше статуи, всичките на голи мъже и жени, а зад колоните върху плинтове имаше бронзови бюстове, украсени с цветя. Тежката сакска огърлица, която бях донесъл от името на Артър, сега висеше на врата на един от тези бюстове. Когато й дадох подаръка, Гуинивиър си поигра с него няколко секунди, след това се намръщи.

— Нескопосана работа, нали? — попита ме тя.

— Принц Артър мисли, че огърлицата е красива, лейди, и достойна за вас.

— Скъпият Артър — каза тя нехайно. После избра грозната бронзова глава на един намръщен мъж и постави огърлицата на врата му. — Това ще го разкраси малко — каза тя за бронзовия мъж. — Нарекла съм го Горфидид. Прилича на Горфидид, не мислиш ли?

— Да, лейди — казах аз. Бюстът наистина напомняше мрачното недоволно лице на Горфидид.

— Горфидид е животно — каза Гуинивиър. — Той се опита да ми отнеме девствеността.

— Така ли? — успях да кажа след първоначалния шок от чутото.

— Опита и неуспя — каза тя твърдо. — Беше пиян. Цялата ме олигави. Направо подгизнах от лигите му, ето тук — и тя мина с ръка по гърдите си сякаш да се изчисти. Гуинивиър беше облечена с бяла ленена рокля, която се спускаше от раменете до петите. Ленът трябва да е бил невероятно скъп, защото беше толкова фин, че ако човек се вгледа (което се опитвах да не правя), можеше да види формите на голото тяло под тънкия плат. На врата на Гуинивиър висеше златно изображение на елена, увенчан с полумесец. Златните й обици завършваха с красиви капки от кехлибар, а на лявата й ръка имаше златен пръстен с мечката на Артър и любовен кръст. — Лиги, лиги — каза тя с погнуса. — Накрая когато свърши (по-точно, когато свърши с опитите си да започне), започна да хленчи как искал да ме направи своя кралица и как щял да ме направи най-богатата кралица в Британия. Щом си тръгна, отидох при друида Иорует и го накарах да направи магия срещу нежелан любовник. Не му казах, разбира се, че става въпрос за краля, макар че и да му бях казала, вероятно пак щеше да направи магията, защото Иорует би направил всичко за една усмивка. Така той направи каквото трябваше и ми го даде. Аз закопах магията, а на баща ми заръчах да каже на Горфидид, че съм заровила магия за смъртта на дъщерята на мъжа, който се беше опитал да ме изнасили. Горфидид веднага разбрал за кого съм говорела и оттогава, понеже безумно обича своята дъщеричка, онази блудкава Сийнуин, започна да ме избягва. — Гуинивиър се засмя — Мъжете са толкова глупави!

— Не и принц Артър — казах аз твърдо, като внимавах да не изпускам титлата, на която Гуинивиър много държеше.

— Той пък не разбира нищо от бижута — каза тя хапливо и след това ме попита дали Артър ме е изпратил да я шпионирам. Вървяхме в кръг под арките зад колоните. Бяхме сами. Ланвал, началникът на охраната, искаше да остави свои хора в двора, но Гуинивиър настоя да ни оставят сами.

— Нека да започнат да ни одумват — засмя се тя, но след това се намръщи. — Понякога си мисля, че на Ланвал му е заповядано да ме шпионира.

— Ланвал просто бди над вашата сигурност, лейди — казах аз, — защото от вашата безопасност зависи щастието на принц Артър, а от неговото щастие зависи цяло кралство.

— Красиво казано, Дерфел. Хареса ми — в гласа й дочух и насмешка. Продължавахме да вървим. Усетих аромат на рози — под колонадата, която ни скриваше от горещото слънце, имаше съд с вода, в която плуваха листенца от розов цвят.

— Искаш ли да видиш Люнет? — попита ме внезапно Гуинивиър.

— Съмнявам се, че тя иска да ме види.

— Може и да си прав. Но вие не сте женени, нали?

— Не, лейди, ние така и не се оженихме.

— Тогава няма значение, нали? — попита тя. Не разбрах кое точно няма значение, но и не попитах. — Аз обаче исках да те видя, Дерфел — каза Гуинивиър сериозно.

— Ласкаете ме, лейди — казах аз.

— Ти приказваш все по-красиво и по-красиво! — Тя плесна с ръце, после сбърчи нос. — Кажи ми, Дерфел, ти миеш ли се понякога?

Аз се изчервих.

— Да, лейди.

— Вониш на кожа, кръв, пот и прах. Това би могло да бъде и много приятен аромат, но не и днес. Много е горещо. Искаш ли моите придворни дами да те изкъпят? Тук се къпем като римляните — с много пот и търкане. Много е изморително.

Нарочно отстъпих на крачка от нея.

— Ще си намеря някой поток, лейди.

— Но аз наистина исках да те видя — каза тя и отново се приближи до мен, дори ме хвана под ръка. — Разкажи ми за Нимю.

— Нимю? — въпросът ме изненада.

— Тя наистина ли може да прави магии? — попита Гуинивиър сериозно. Принцесата беше висока колкото мен и нейното красиво лице беше точно до моето. Близостта на Гуинивиър беше завладяваща, разтърсваше сетивата също като питието на Митра. Червената й коса ухаеше на парфюм, а изумителните й очи бяха очертани с клей, примесен със сажди от лампа, и изглеждаха още по-големи. — Може ли да прави магии? — попита Гуинивиър отново.

— Така мисля.

— Мислиш! — тя отстъпи от мен, разочарована. — Само мислиш?

Белегът на лявата ми ръка започна да пулсира и аз не знаех какво да кажа. Гуинивиър се засмя.

— Кажи ми истината, Дерфел. Трябва да знам!

Тя ме хвана пак под ръка и отново тръгнахме под сянката на сводовете.

— Онзи ужасен човек епископ Сенсъм се опитва да направи всички ни християни, но аз няма да гледам това със скръстени ръце! Той иска всички да се чувстваме виновни през цялото време, а аз все му повтарям, че не съм виновна за нищо. Но християните стават все по-силни. Те строят нова църква тук! Не, те правят нещо по-лошо. Ела!

Тя се обърна бързо и плесна с ръце. Дотичаха роби и Гуинивиър им нареди да й донесат пелерината и да доведат кучетата й.

— Ще ти покажа нещо, Дерфел, и ти ще видиш с очите си какви злини носи на нашето кралство онзи нещастен дребен епископ.

Тя сложи на раменете си бледолилава вълнена пелерина, за да скрие тънката ленена рокля. След това пое каишките на двойка хрътки, които дишаха тежко с езици, изплезени между острите им зъби. Вратите на вилата бяха широко отворени и ние излязохме, последвани от две слугини и четирима от войниците на Ланвал, които бързо се наредиха около нас. Тръгнахме по главната улица на града, която изглеждаше красива с широките си камъни и канавките, отвеждащи дъждовната вода на изток към реката, която течеше край Дурновария. От двете страни на улицата имаше дюкянчета пълни със стоки — обувки, месо, сол, грънци. Някои къщи се бяха срутили, но повечето бяха поправени. Изглежда присъствието на Мордред и Гуинивиър бяха възродили града за нов живот. Имаше и просяци, разбира се, които се мотаеха в краката ни, рискувайки да отнесат някой и друг удар от копията на нашите телохранители, но да грабнат медните монети, разпръсквани от слугините на Гуинивиър. Самата Гунивиър вървеше надолу по хълма без дори да забелязва суматохата, която нейното присъствие предизвикваше.

— Виждаш ли онази къща? — попита Гуинивиър и махна към една красива двуетажна сграда на северната страна на улицата. — Това е къщата на Набур, там пърди и повръща нашият малък крал. — Гуинивиър сви рамене. — Мордред е много неприятно дете. Куца и никога не престава да крещи. Ето! Чуваш ли го? — Наистина чух някакво дете да вие, макар че не можех да кажа дали беше Мордред или не. — А сега ела оттук — заповяда ми тя и се гмурна сред група хора, които стояха край пътя и я зяпаха. Гуинивиър се качи върху куп натрошени камъни, които бяха струпани до красивата къща на Набур.

Последвах я и видях, че се намираме край някаква строителна площадка или по-скоро край някаква сграда, която наскоро е била съборена, а сега върху руините издигаха нова. Старата сградата очевидно беше римски храм.

— Тук хората са почитали Меркурий — каза Гуинивиър. — А сега ще градят светилище на един мъртъв дърводелец. А как може един мъртъв дърводелец да ни даде добра реколта, кажи ми!

Последните думи уж бяха отправени към мен, но бяха казани достатъчно високо, за да ги чуят и десетината християни, които работеха долу. Едни редяха камъни, други дялкаха греди за вратите, а трети събаряха старите стени, за да набавят материал за новата сграда.

— Ако ви трябва бордей за вашия дърводелец — звънна гласът на Гуинивиър, — защо просто не използвахте старата сграда? Същото попитах и Сенсъм, но той каза, че всичко трябвало да бъде ново, така че да не се налага на неговите безценни християни да дишат въздуха, използван някога от езичниците. Заради тази безумна идея трябва да рушим старото, което е изящно, и да издигаме отвратителни сгради с неравни стени и без капка изящество! — Гуинивиър плю в прахта срещу злото. — Той каза, че това ще бъде параклис за Мордред! Можеш ли да повярваш? Той е решил да направи от нещастното дете хленчещ християнин и това трябва да стане тук в това отвратително нещо.

— Скъпа, лейди — чухме гласа на епископ Сенсъм, който се появи иззад една от новите стени (те наистина бяха много неравни в сравнение със зидарията на стария храм). Сенсъм беше облечен в черна роба, която беше побеляла от прах, остриганата му глава също беше покрита с прах. — Оказвате ни невероятна чест с вашето присъствие, лейди — каза той и се поклони на Гуинивиър.

— Аз не ви оказвам чест, червей такъв. Дойдох, за да покажа на Дерфел вашата касапница. Как може да почитате своя Бог в такова нещо? — И Гуинивиър махна с ръка към строежа. — Със същия успех може да използвате и някой краварник!

— Нашият скъп Господ е роден в обор, лейди, затова аз се радвам, че нашата скромна църква ви напомня такова помещение.

Той отново се поклони. Някои от неговите работници се бяха събрали в дъното на новата сграда, където започнаха да пеят една от свещените си песни, за да се предпазят от зловредното присъствие на езичниците.

— То наистина прилича на краварник — каза Гуинивиър сърдито. След това бутна свещеника, мина покрай него по осеяната с мазилка земя и тръгна към една дървена колиба, която бе долепена до къщата на Набур, изградена от камък и тухла. Тя освободи кучетата от каишките и ги пусна да потичат на воля.

— Къде е статуята, Сенсъм? — попита тя през рамо и ритна вратата на колибата.

— Уви, милостива лейди, макар че аз се опитах да я запазя за вас, нашият блажен Господ ни заповяда да я претопим. За бедните, нали разбирате?

Тя се обърна към епископа разярена.

— Бронз! за какво им е притрябвал бронз на бедните? Ядат ли го? — Тя ме погледна. — Статуя на Меркурий, Дерфел, висока колкото теб и красиво изработена. Красота! Беше римска, но вече я няма, претопена в християнска пещ, защото вие — Гуинивиър бе вперила очи в Сенсъм, а гласът й беше натежал от ненавист — не можете да понасяте красивото. Вие се страхувате от красотата. Вие сте като червеите, които разяждат дърветата, и нямате представа какво правите.

Гуинивиър влезе в колибата, където очевидно Сенсъм държеше ценните предмети, намерени сред развалините на храма. Принцесата се върна с една каменна статуетка, която хвърли в ръцете на един от охраната.

— Не е много — каза тя, — но поне е спасено от родения в краварник червей-дърводелец.

Сенсъм, който продължаваше да се усмихва въпреки всички обиди, ме попита как вървяха сраженията на север.

— Напредваме бавно — казах аз.

— Кажи на моя господар принц Артър, че се моля за него.

— Моли се за неговите врагове, крастава жабо — каза Гуинивиър, — тогава може по-бързо да ги победим. — Тя погледна към кучетата си, които пикаеха върху стените на новата църква. — Миналия месец Кадуи предприе нападение и стигна до Дурновария — каза ми тя.

— Но благодарение на Бога бяхме пощадени от зла участ — добави епископ Сенсъм набожно.

— Но не и благодарение на теб, жалък червей — каза Гуинивиър. — Християните избягаха. Повдигнаха си полите и хукнаха на изток. А ние останахме. Благодарение на Боговете Ланвал успя да прогони Кадуи. — Тя плю срещу новата църква. — След време — каза тя, — ще се освободим от враговете и когато това стане, Дерфел, аз ще съборя този краварник и ще построя храм, достоен за някой истински Бог.

— За Изида ли? — попита Сенсъм лукаво.

— Внимавай — предупреди го Гуинивиър, — защото моята Богиня владее нощта, крастава жабо, и може да грабне душата ти, за да се позабавлява. Макар че за какво ли може да потрябва твоята нещастна душа на някои, само Боговете знаят. Да вървим, Дерфел.

Гуинивиър повика двете си хрътки и ние тръгнахме обратно нагоре по хълма. Принцесата трепереше от гняв.

— Виждаш ли го какво прави? Събаря старото! Защо? Защото така може да ни налага своите дребни безвкусни суеверия. Защо не остави старите неща на мира? Ние не се интересуваме от това, че глупаците почитат дърводелец, тогава него какво го интересува кого почитаме ние? Колкото повече Богове, толкова по-добре, казвам аз. Защо трябва да обиждаш чуждите Богове, за да възхваляваш своя? Това няма никакъв смисъл.

— Коя е Изида? — попитах аз, когато влязохме през портите на нейната вила. Тя ме стрелна дяволито с очи.

— Моят скъп съпруг ли се интересува?

— Да — казах аз. Тя се засмя.

— Браво, Дерфел. Истината е винаги удивителна. Значи моята Богиня е обезпокоила Артър, а?

— Той се тревожи — казах аз, — защото Сенсъм го безпокои с разни приказки за мистериите на Изида.

Гуинивиър остави пелерината си да се смъкне на камъните в двора и една слугиня моментално я вдигна.

— Кажи на Артър, че няма за какво да се безпокои. Той съмнява ли се в моята любов?

— Той ви обожава — казах аз тактично.

— И аз него — усмихна ми се тя. — Предай му това, Дерфел — добави тя топло.

— Разбира се, лейди.

— И му кажи, че няма защо да се безпокои от култа към Изида. — Тя импулсивно ме хвана за ръка. — Ела — каза тя, и ме поведе, точно както ме беше повела към новото християнско светилище, но този път прекосихме двора, прескачайки малките водни канали, и спряхме пред една вратичка в края на сводестата галерия. Тя пусна ръката ми и бутна вратата. — Това е светилището на Изида, която толкова тревожи мислите на моя скъп господар.

Аз се поколебах.

— Разрешено ли е да влизат мъже?

— През деня, да. През нощта, не.

Тя се наведе, за да влезе и отмести встрани една дебела вълнена завеса, която висеше точно пред вратата. Последвах я и се озовах в тъмна черна стая.

— Стой, където си — предупреди ме Гуинивиър и аз първо помислих, че се подчинявам на някакъв закон на Изида, но когато очите ми свикнаха с дълбокия мрак, видях, че е трябвало да спра, за да не цопна в басейнче с вода, вградено в пода. Единствената светлина, която проникваше в светилището, се процеждаше покрай ръба на завесата пред вратата, но докато стоях и чаках, забелязах някаква сива светлина и в дъното на стаята. След това видях, че Гуинивиър сваля една след друга дебели черни завеси, които бяха закрепени към стената с помощта на прътове, окачени на куки. Завесите бяха вълнени и бяха тъкани толкова дебело, че през няколкото ката плат не проникваше никаква светлина. Зад тях имаше капаци. Гуинивиър ги отвори широко, нахлулата светлина ме заслепи.

— Ето ги мистериите! — каза тя, застанала встрани от големия сводест прозорец, присмиваше се на страховете на Сенсъм, но стаята наистина изглеждаше тайнствена, защото беше цялата черна. Подът беше от черен камък, стените и сводестият таван бяха намазани с катран. В средата на черрния под имаше плитък басейн с черна вода, а между басейна и току що отворения прозорец имаше нисък черен трон, направен от камък.

— Е, какво мислиш, Дерфел? — попита ме Гуинивиър.

— Не виждам никаква Богиня — казах аз, търсейки с поглед статуя на Изида.

— Тя идва с луната — каза Гуинивиър и аз се опитах да си представя как лунната светлина струи през прозореца, отразява се от водата в басейна и трепти по черните стени.

— Разкажи ми за Нимю — заповяда ми Гуинивиър — и аз ще ти разкажа за Изида.

— Нимю е жрица при Мерлин — казах аз и гласът ми прокънтя глухо, отразен от боядисаните в черно камъни, — тя изучава неговите тайни.

— Какви тайни?

— Тайните на старите Богове, лейди.

Тя се намръщи.

— Но той как открива тези тайни? Аз мислех, че старите друиди не са оставили нищо написано. На тях им е било забранено да пишат, нали така?

— Така е, лейди, но Мерлин търси оставеното от тях познание навсякъде и във всичко.

Гуинивиър кимна с глава.

— Знаех, че сме загубили нещо от старото познание. А Мерлин ще го намери ли? Хубаво! Това може да успокои тази крастава жаба Сенсъм.

Тя беше застанала в средата на прозореца и сега гледаше към кремидените и сламените покриви на Дурновария и отвъд южните укрепления и обраслия с трева амфитеатър към високите наземни насипи около Мей Дун, които се мержелееха на хоризонта. По синьото небе се кълбяха бели облаци, но аз бях сляп за тази красота, защото си бях глътнал езика пред една друга гледка — слънчевата светлина струеше през тънката бяла рокля на Гуинивиър, така че дамата на моя господар, принцесата на Инис Уирън, сякаш стоеше гола пред мен. В онези кратки мигове, докато кръвта блъскаше в ушите ми, аз изпитах ревност към моя господар. Дали Гуинивиър знаеше какъв предател беше слънцето тогава? Мислех, че не се досеща, но може и да не съм бил прав. Тя стоеше с гръб към мен и внезапно се обърна, малко, колкото да ме погледне.

— Люнет магьосница ли е?

— Не, лейди — казах аз.

— Но тя се е учела заедно с Нимю, нали?

— Не — казах аз. — Люнет никога не е била допускана в покоите на Мерлин. Тя не се интересуваше от това.

— Но ти си бил в покоите на Мерлин?

— Само два пъти — казах аз. Гърдите й се виждаха през роклята и аз сведох очи към черния басейн, но той не само отразяваше нейната красота, а и придаваше някакво тайнствено сияние на нейното стройно тяло, което го правеше още по-съблазнително. В настъпилата неловка тишина, ми дойде на ум, че Люнет вероятно се е правела на ученичка на Мерлин и без съмнение аз току що бях изобличил лъжите й. И реших да замажа положението.

— Може би — казах аз неубедително — Люнет знае повече, отколкото ми е показвала?

Гуинивиър сви рамене и отново ми обърна гръб. Аз вдигнах очи отново.

— Все пак мислиш, че Нимю е по-умела от Люнет, нали? — попита ме тя.

— Несравнимо, лейди.

— На два пъти поисках Нимю да дойде при мен — каза Гуинивиър остро, — и тя два пъти ми отказва. Как да я накарам да дойде при мен?

— Най-добрият начин да накараш Нимю да направи нещо — казах аз — е да й забраниш да го прави.

В стаята отново настъпи тишина. Шумът, който идваше отвън, беше достатъчно силен — улични продавачи викаха, каруци тракаха по камъните, лаеха кучета, наблизо в нечия кухня потропваха грънци и лъжици, но в стаята беше тихо.

— Ей там ще построя храм на Изида — каза Гуинивиър, сочейки към укрепленията на Мей Дун, които изпълваха хоризонта на юг. — Свещено място ли е Мей Дун?

— Много.

— Добре — каза тя и се обръна отново към мен. Слънцето пламтеше в червената й коса и галеше гладката кожа под нейната бяла рокля.

— Не искам да играя детски игри с Нимю, Дерфел. Искам я тук. Трябва ми силна жрица. Имам нужда от някои приятел на старите Богове, за да се боря с онзи червей Сенсъм. Имам нужда от Нимю, Дерфел, затова в името на твоята любов към Артър, кажи ми как да я накарам да дойде тук. Ако ми кажеш това, аз ще ти кажа защо почитам Изида.

Замълчах, мислейки, какво можеше да изкуши Нимю и да я привлече на страната на Гуинивиър.

— Кажете й — отговорих накрая аз, — че, ако тя ви се подчини, Артър ще й даде Гундлеус. Но трябва да бъдете сигурна, че Артър ще изпълни това обещание — добавих аз.

— Благодаря ти, Дерфел — усмихна ми се тя и седна в лъскавия каменен трон. — Изида е Богиня на жената и тронът е нейният символ. На кралският трон може да седи мъж, но Изида определя кой да е този мъж. Затова почитам Изида.

В тези думи усетих скрито предателство.

— На трона на това кралство, лейди — казах аз, повтаряйки думите на Артър, — седи Мордред.

Гуинивиър посрещна това с презрителна усмивка.

— Мордред не може да седи дори на гърнето си! Мордред е сакат! Мордред е едно отвратително дете, което вече надушва властта както кастрираният шопар надушва разгонена свиня — каза Гуинивиър, а гласът й плющеше, изпълнен с презрение. — И откога тронът преминава от баща на син, Дерфел? Никога не е било така в старите времена! Най-добрият от мъжете на племето е взимал властта. Така трябва да бъде и днес — издигна тон принцесата, но после затвори очи, сякаш внезапно съжали задето беше избухнала. — Ти си приятел на моя съпруг, нали? — попита тя след малко, отваряйки отново очи.

— Вие знаете, че е така, лейди.

— Тогава ти и аз също сме приятели, Дерфел. Ние сме едно, защото и двамата обичаме Артър. Е, приятелю Дерфел Кадарн, мислиш ли, че Мордред би бил по-добър крал от Артър?

Аз се поколебах, защото тя ме подтикваше към измяна, но едновременно с това ме приканваше да бъда честен и то в едно свято място, затова й казах истината.

— Не, лейди. Принц Артър би бил по-добър крал.

— Добре — усмихна се тя. — Тогава кажи на Артър, че няма защо да се страхува от Богинята, която почитам, той може само да спечели от това. Кажи му, че в светилището на Изида аз се моля за неговото бъдеще и че нищо от онова, което става в тази стая не може да му навреди. Ясно ли се изразих?

— Ще му кажа, лейди.

Тя прикова поглед в мен и остана така дълго време. Аз стоях по войнишки изпънат, наметалото ми докосваше черния под, Хюелбейн висеше от едната ми страна, а брадата ми грееше с цвета на слънцето, потънало в нея.

— Ще спечелим ли тази война? — попита Гуинивиър след известно време.

— Да, лейди.

Моята увереност я накара да се усмихне.

— Защо мислиш така?

— Защото Гуент стои непоклатимо като скала на северния ни фланг — казах аз, — защото саксите воюват помежду си като нас, следователно никога няма да се обединят срещу нас. Защото Гундлеус от Силурия изпитва ужас от ново поражение. Защото Кадуи е гол охлюв, когото ще смажем веднага щом можем да отделим малко време за това. Защото Горфидид знае как да се сражава, но не знае да води войски, И преди всичко, лейди, защото ние имаме принц Артър.

— Добре — каза тя и отново застана така, че слънцето да прониква през тънката й ленена рокля. — Трябва да вървиш, Дерфел. Видя достатъчно. — Аз се изчервих и тя се засмя. — И да си намериш поток! — викна тя след мен, когато вече бях минал под завесата пред вратата. — Защото вониш като сакс!

Аз намерих поток, изкъпах се и поведох хората си на юг към морето.

 

Не обичам морето. То е студено и опасно. Подвижните му сиви хълмове бягат безспир от далечния запад, където слънцето умира всеки ден. Моряците ми казаха, че някъде отвъд безбрежния хоризонт се намирала приказната страна Лионес. Никой не беше виждал тази страна и никой не се беше връщал от там, но тя се беше превърнала в мечтан рай за бедните моряци — страна на удоволствията, където няма войни, няма глад и преди всичко няма кораби, които да прекосяват неспокойното сиво море с подгонените от вятъра бели гребени, които се спускат по сивозеления наклон на вълните и безмилостно подмятат малките ни дървени лодки. Брегът на Думнония изглеждаше толкова зелен. Нямах представа колко обичах тази страна, докато не я напуснах за първи път.

За моите хора бяха необходими три кораба. Надолу по реката гребяха роби, а когато излязохме в открито море, моряците вдигнаха парцаливи платна и западният вятър помъкна тромавите кораби през големите вълни. Много от войниците се почувстваха зле. Те бяха млади, повечето бяха по-млади и от мен, защото войната всъщност е момчешка игра, но имаше и някои по-възрастни воини. Моят заместник-командир Каван наближаваше четиридесетте, брадата му беше посивяла, а лицето му беше нашарено от белези. Този мрачен ирландец беше служил на Утър и сега не виждаше нищо странно в това, че трябваше да служи под командването на човек два пъти по-млад от него. Наричаше ме „лорд“, сигурно си мислеше, че като съм от Хълма, съм наследник на Мерлин или поне че съм син на великия магьосник от някоя негова сакска робиня. Мисля, че Артър ми беше дал Каван, за да се опра на него, ако поради младостта си не успея да наложа своя авторитет. Но казано съвсем честно, никога не съм имал проблеми като командир. Казваш на войниците какво трябва да направят, правиш го заедно с тях, наказваш ги, когато се провалят, но иначе ги възнаграждаваш добре и победата отдаваш на тях. Всичките ми копиеносци бяха доброволци и отиваха в Беноик или защото искаха да служат под мое командване, или, което е по-вероятно, защото вярваха, че на юг от морето ги очаква по-голяма плячка и повече слава. Пътувахме без жени, без коне и без слуги. Бях върнал свободата на Кана и я бях изпратил в Инис Уидрин, надявайки се, че там Нимю ще се погрижи за нея, но се съмнявах, че отново ще я видя. Тя щеше много скоро да си намери съпруг, а аз щях да открия за себе си новата Британия, наречена Бретан, и с очите си да видя приказната красота на Инис Трийбс.

Блейдиг, старейшината изпратен от крал Бан, пътуваше с нас. Той недоволстваше, че Артър беше изпратил толкова млад военачалник, но Каван изръмжа, че този военачалник беше убил повече мъже от самия Блейдиг и тогава Блейдиг престана да мърмори срещу възрастта ми. Продължи обаче да се оплаква, че отрядът бил много малък, а франките били гладни за земя, добре въоръжени и многобройни. Блейдиг смяташе, че трябваше да сме поне двеста души, защото шестдесет мъже щели да бъдат капка в морето.

Първата нощ прекарахме в залива на някакъв остров. Вълните бучаха в открито море, а на брега на залива се бяха събрали и крещяха срещу нас парцаливи мъже, които от време на време пускаха стрели срещу корабите, но разстоянието беше твърде голямо. Капитанът на нашия кораб се страхуваше, че се задава буря и принесе в жертва едно яре, което бе взел на борда точно за тази цел. Той напръска носа на кораба с кръвта на умиращото животно и до сутрината вятърът утихна, но над морето се беше появила гъста мъгла. Никой не би излязъл в открито море в такава мъгла, затова останахме в залива още едно денонощие. На втората сутрин небето се беше изчистило и греблата понесоха корабите на юг. Денят ни се стори много дълъг. Минахме покрай някакви ужасни скали, върху които стърчаха останките на потънали кораби. Привечер надигащият се прилив и топлият ветрец помогнаха на умрените ни гребци и корабите навлязоха в устието на една широка река, където акостирахме. Бяхме посрещнати от едно ято лебеди, което беше добро предзнаменование. Наблизо имаше крепост и брегът на реката бързо се изпълни с въоръжени мъже, готови да се бият с нас. Но Блейдиг им обясни, че идваме като приятели. Тогава мъжете ни поздравиха на британски. Залязващото слънце позлатяваше с лъчите си водовъртежите и вълничките на реката. Миришеше на риба, на сол и на хайвер. Край рибарските лодки на брега висяха черни мрежи, окачени на колове, под съдовете със сол пламтяха огньове, кучета тичаха напред назад и лаеха срещу нас, а от близките колиби дотичаха деца да погледат как цапаме в плитката вода, за да стигнем до брега.

Първи слязох аз, понесъл своя щит с изобразената върху него мечка на Артър. Но щитът беше обърнат, а когато стигнах до сушата, забих върха на копието си в пясъка и отправих молитва към моя покровител Бог Бел и към Манауидан, Бога на морето — молех ги някой ден да ме върнат отново при моя господар Артър в благословената Британия.

* * *

Бях чувал да разправят, че няма по-красив град от Инис Трийбс, че дори Рим и Йерусалим отстъпвали на Инис Трийбс по красота. Е, аз не съм виждал Рим и Йерусалим, но видях Инис Трийбс и си мисля, че това което говорят за него може и да е истина. Този град бе пълен с чудеса, той беше най-хубавото място, което някога бях виждал. Беше построен върху стръмен гранитен остров, разположен в широк и плитък залив, който можеше да ври и кипи, вятърът можеше да вие, но в Инис Трийбс винаги беше спокойно. В летните горещини над залива се носеше омара, но вътре в столицата на Беноик сякаш винаги беше прохладно. Гуинивиър би харесала Инис Трийбс, защото тук се ценеше всичко старо и красиво.

Римляните са били в Инис Трийбс, разбира се, но не бяха изградили крепостна стена около него, само бяха построили две вили на върха. Вилите все още си стояха там. Крал Бан и кралица Илейн ги бяха съединили и бяха издигнали нови постройки с материали, откраднати от римските сгради в околността — колони и пиедестали, мозайки и статуи. В резултат върхът на острова беше увенчан с просторен светъл дворец, където всеки полъх на вятъра издуваше бели ленени завеси. До острова най-добре се стигаше с лодка, но имаше и нещо като понтон, който бе заливан от морето при всеки прилив, а отливът често оставяше върху него опасни подвижни пясъци. Пътеката от дървени трупи беше белязана с върбови пръчки, които приливите винаги отнасяха и само глупак би се опитал да мине оттам без да наеме някой местен водач да го преведе през опасните подвижни пясъци и оттичащи се потоци. При отлив Инис Трийбс изникваше от водата и оставаше заобиколен от истинско море от пясък, а при прилив, когато духаше силен западен вятър, градът приличаше на чудовищен кораб който неустрашимо пореше вълните на непокорното море.

На стръмния гранитен склон под двореца имаше по-малки сгради, които се бяха вкопчили в скалата като гнезда на чайки. Тук имаше храмове, магазини, църкви, къщи и всичките иззидани с камък, всичките варосани и украсени с орнаментите и релефите, които не са били необходими за двореца на Бан. Освен това всички сгради бяха обърнати с лице към покрития с каменни плочи път, който на места преминаваше в стълби, за да преодолее стръмния наклон към кралския дом. На източния край на острова имаше малък кей, където можеха да пристават лодки, но кеят беше удобно пристанище само при най-спокойно време. (Точно затова нашите кораби акостираха на по-безопасно място на един ден път на запад от Инис Трийбс.) Всъщност пристанището в малкия залив беше просто лагуна, която се пълнеше от приливите и беше защитена с пясъчен риф. При отлив лагуната оставаше откъсната от морето, а пък когато идваше приливът, вълните ставаха толкова високи, че можеха да отнесат пристаналите лодки, особено при северен вятър. Около подножието на острова навсякъде беше издигната каменна стена, с изключение на местата, където самата гранитна скала беше толкова стръмна, че никой не би могъл да се изкачи. На континента беше много неспокойно — франките нападаха населението на Беноик, лееше се кръв, хората се измъчваха от болести и бедност. Но вътре в Инис Трийбс на власт бяха познанието, музиката, поезията и красотата.

Аз нямах работа в любимата столица на крал Бан. Моята задача беше да защитавам Инис Трийбс като се сражавам на континенталната част на Беноик, където франките заплашваха да превземат плодородните земи на кралството, които осигуряваха храната на разточителната столица. Блейдиг обаче настояваше да се срещна с краля, така че аз бях преведен през понтона, след това минах през градската порта, която беше украсена с издялан в камъка тритон, размахващ тризъбец, а после тръгнах по стръмния път, водещ към разкошния дворец. Моите хора бяха останали на континета и на мен ми се искаше да бяха дошли с мен, за да видят чудесата на града — релефа на портата; стръмните каменни стъпала издълбани в гранитния остров, спускащи се край храмове и магазини; къщите с балкони, украсени с цветя; статуите и изворите с чиста вода, която се стичаше в красиви мраморни улеи, където всеки можеше да гребне с ведро или да се наведе и да пие. Бях с Блейдиг и той изръмжа, че градът е погълнал много пари, които трябвало да бъдат похарчени за отбраната на кралството, но аз бях поразен и си мислех, че това място наистина заслужава да се сражаваш за него.

Блейдиг ме преведе през последната порта, украсена с тритон и ние се озовахме в градината пред двореца. Сградата на двореца, обрасла в зеленина, ограждаше двора от три страни, а от другата страна имаше поредица от бели арки, отвъд които се виждаше морската шир. На всяка врата стояха стражи с бели наметала, копията им бяха с полирани дръжки и лъснати остриета.

— Тия копия не стават за нищо — измърмори Блейдиг. — С тях не би могъл да победиш и кутре, но изглеждат красиви.

На вратата на двореца ни посрещна придворен с бяла тога, който ни поведе от стая в стая и всяка беше пълна със скъпоценности. Имаше статуи от алабастър, златни съдове. Една от стаите беше облицована с металически огледала, които ме накараха да ахна, когато видях образа си отразен в една безкрайна далечина — брадясал мръсен войник с ръждивокафяво наметало, който става все по-малък и по-малък, затворен в рамките на огледалата. В съседната стая, която беше боядисана в бяло и ухаеше на цветя, едно момиче свиреше на арфа. Тя беше облечена само в една къса туника и нищо друго. Момичето се усмихна, когато минахме, и продължи да свири. Гърдите й бяха позлатени от лъчите на слънцето, косата й беше къса, а усмивката й ведра.

— Прилича на публичен дом — прошепна дрезгаво Блейдиг. — По-добре наистина да беше. Тогава можеше да има някаква полза от него.

Облеченият в тога придворен отвори крилата и на последната врата с бронзови дръжки и с поклон ни пусна да влезем в една широка стая, която гледаше към искрящото море.

— Кралю господарю — поклони се той към единствения присъстващ в стаята, — старейшината Блейдиг и Дерфел, военачалник от Думнония.

Един висок слаб мъж с тревожно лице и оредяваща побеляла коса стана иззад масата, на която пишеше нещо върху пергамент. Лек ветрец повдигна пергамента и човекът се засуети докато постави върху четирите му краища рогове с мастило и змийски камъни, за да не мърда повече.

— А, Блейдиг! — каза кралят и тръгна към нас. — Виждам, че си се върнал. Хубаво! Хубаво! Някои хора никога не се завръщат. Корабите не оцеляват. Трябва да помислим върху това. Ти как мислиш, дали ще е по-добре, ако корабите са по-големи? Или пък ги строим не както трябва? Не съм сигурен, че знаем точно как се правят лодки, макар нашите рибари да се кълнат, че знаят. Но някои от тях също не се завръщат. Проблем. — Крал Бан спря насред стаята и почеса темето си, размазвайки мастило по рядката си коса. — Няма да мога да го разреша веднага — заяви той накрая и ме погледна. — Дривел, така ли?

— Дерфел, кралю господарю — казах аз и паднах на коляно.

— Дерфел! — каза той удивен. — Дерфел! Чакай да помисля! Дерфел. Ако това име означава нещо, то означава „принадлежащ на друид“. Ти принадлежиш ли на друид, Дерфел?

— Аз бях отгледан от Мерлин, господарю.

— От Мерлин? Наистина ли? Виж ти, виж ти! Тогава трябва да поговорим. Как е скъпият ми Мерлин?

— Никой не го е виждал от пет години, господарю.

— Значи е невидим! Ха! Винаги съм си мислел, че това може да е един от неговите номера. Много практичен. Трябва да помоля някои от моите мъдреци да проучат този въпрос. О, стани, стани. Не понасям, когато хората коленичат пред мен. Аз не съм Бог, поне не мисля, че съм. — Когато станах, кралят ме разгледа и сякаш беше разочарован. — Приличаш на франк — каза той объркан.

— Аз съм думнонец, кралю господарю — казах аз гордо.

— Сигурен съм, че си думнонец, и то какъв, боже мой. Дошъл си да ми кажеш, че Артър идва, нали? — попита той настойчиво.

— Не, господарю — казах аз, — Артър е обсаден от много врагове. Той се сражава на живот и смърт за нашето кралство и затова изпрати мен и всички мъже, които можахме да отделим. А аз трябва да му пиша и да му кажа дали тук са необходими повече войници.

— Необходими са, разбира се, че са необходими — каза Бан с най-свирепия тон, на който беше способен пискливият му глас. — Боже мой, „дали са необходими“! Значи ти доведе всички мъже, които можахте да отделите, и колко точно са тези мъже, моля?

— Шестдесет, господарю.

Крал Бан се строполи в някакъв дървен стол, инкрустиран със слонова кост.

— Шестдесет! Аз се надявах на триста! Надявах се да дойде и самият Артър. Ти изглеждаш много млад за военачалник — каза той със съмнение в гласа, след това изведнъж светна. — Правилно ли чух? Ти каза, че можеш да пишеш, нали?

— Да, господарю.

— И да четеш? — продължи той нетърпеливо.

— Да, господарю.

— Виждаш ли, Блейдиг! — викна кралят с триумфиращ глас и скочи от стола. — Някои воини могат да четат и да пишат! Това не ги прави по-малко мъжествени. Не ги принизява до нищожния статус на писарите, жените, кралете или поетите, както мислиш ти. Ха! Грамотен воин. А по някаква щастлива случайност не пишеш ли стихове? — попита ме той.

— Не, господарю.

— Колко тъжно. Ние сме една общност от поети. Ние сме членове на едно братство! Ние се наричаме фили и наша строга повелителка е поезията. Може да се каже, че това е нашата тайна задача. Може би и ти ще се вдъхновиш? Ела с мен, мой учен Дерфел.

Забравил отсъствието на Артър, Бан бързо прекоси стаята и махна с ръка да го последвам. Минахме през още няколко големи врати, една малка стая, където свиреше друга полугола арфистка, красива като първата и накрая влязохме в голяма библиотека.

Дотогава не бях виждал истинска библиотека. Крал Бан с удоволствие ми показваше стаята и наблюдаваше удивлението ми. А аз зяпнах, и нищо чудно, стаята беше пълна с ръкописи — свитък до свитък, всеки завързан с панделка и поставен в отделна кутия, а кутиите, наредени една над друга с отворите напред, приличаха на килийки на пчелна пита. Имаше стотици такива килийки, всяка със своя свитък и всяка грижливо надписана.

— какви езици знаеш, Дерфел? — попита ме Бан.

— Сакски и британски, господарю.

— А — въздъхна той разочарован. — Само груби езици. Аз владея латински, гръцки, британски, разбира се, и малко арабски. Отец Селуин, ей там, говори десет пъти повече езици, нали така, Селуин?

Кралят говореше на единствения човек в библиотеката — един стар свещеник с бяла брада, с грозна гърбица и черно монашеско расо с качулка. Свещеникът вдигна ръка да потвърди, но не вдигна поглед от струпаните на масата му свитъци. За момент си помислих, че свещеникът има пухкав шал под качулката си, но после видях, че това беше една сива котка, която повдигна глава, погледна ме, прозя се и пак заспа. Крал Бан не обърна внимание на грубостта на свещеника, а ме поведе покрай рафтовете с кутиите и заразказва за съкровищата, които беше събрал.

— Това, което имам тук — каза той гордо, — е всичко, което е останало от римляните и всичко, което ми изпращат различни приятели. Някои от ръкописите са много стари, за да могат да се ползват и ние ги преписваме. Сега да видим какво е това? А да, една от дванадесетте драми на Аристофан. Аз ги имам всичките, разбира се. Тази се казва „Вавилонците“. Комедия на гръцки, млади човече.

— И изобщо не е смешна — излая свещеникът от своята маса.

— И изключително забавна — каза крал Бан, без да се засяга от грубостта на свещеника, явно беше свикнал с това. — Може би филите трябва да построят театър и да изиграят тази комедия? — добави той. — А, ето това ще ти хареса. Хораций „Поетичното изкуство“. Сам съм я преписвал.

— Нищо чудно, че не може да се чете — намеси се отец Селуин.

— Карам всички фили да изучават максимите на Хораций — каза ми кралят.

— Те затова са такива ужасни поети — вметна свещеникът, но все още без да вдига поглед от своите свитъци.

— А, Тертулиян! — каза кралят като измъкна друг свитък и издуха праха от пергамента. — Копие на неговата „Апологетика“!

— Боклук — каза Селуин. — Само дето сте изхабили скъпото мастило.

— Самото красноречие! — ентусиазирано рече Бан. — Аз не съм християнин, Дерфел, но някои християнски писания са изпълнени с чувство за морал.

— Няма такова нещо — каза свещеникът.

— А това е творба, която вече познавате — каза кралят и измъкна нов свитък. — „Размишления“ на Марк Аврелий. Това, скъпи ми Дерфел, е неповторим наръчник за начина, по който един мъж трябва да изживее живота си.

— Баналности на лош гръцки, написани от един римски глиган — изръмжа свещеникът.

— Това е може би най-великата книга, която някога е била написана — каза кралят замечтано, постави Марк Аврелий на мястото му и извади друг ръкопис. — А това е нещо много любопитно, наистина. Големият трактат на Аристарх от Самос. Сигурно го знаеш?

— Не, господарю — признах аз.

— Е, не всеки би искал да го прочете — кимна тъжно кралят, — но в него има нещо забавно. Аристарх твърди (не се смей), че земята се върти около слънцето, а не слънцето около земята. — Бан демонстрира тази престава обърната с главата надолу със странни въртеливи движения на ръцете си. — Схванал е всичко наопаки, разбираш ли?

— На мен пък ми звучи разумно — каза Селуин, който продължаваше да гледа в пергаментите пред себе си.

— А, Силий Италик! — кралят посочи цяла група от килийки, пълни със свитъци. — Скъпият Силий Италик! Аз имам всичките осемнадесет тома от неговата история на Втората пуническа война. Какво богатство!

— Втората фукническа война — изкикоти се свещеникът.

— Това е моята библиотека — каза Бан гордо, — славата на Инис Трийбс! Тя и нашите поети. Съжалявам, че те обезпокоихме, отче!

— Може ли скакалец да обезпокои камила — попита отец Селуин, но ние вече бяхме излезли. Последвах краля отново през стаята с полуголата арфистка и след това се върнахме там, където ни чакаше Блейдиг.

— Отец Селуин прави изследване, посветено на размаха на ангелските криле — заяви гордо Бан. — Може би трябва да го попитам за невидимото съществуване? Той сякаш знае всичко. Е, сега разбираш ли, Дерфел, защо е толкова важно Инис Трийбс да не попадне в чужди ръце? На това малко място, скъпи ми приятелю, е складирана мъдростта на нашия свят, събрана от руините на този свят и пазена от добри ръце. Чудя се какво ли е това „камила“. Ти знаеш ли какво е „камила“, Блейдиг?

— Някакъв вид въглища, господарю. Ковачите го използват, за да правят стомана.

— Така ли? Колко интересно. Но въглищата не могат да бъдат обезпокоени от скакалец, нали? Колко объркващо. Трябва да попитам отец Селуин, когато е в настроение да отговаря (което рядко се случва). А сега, млади човече, знам, че си дошъл да спасяваш моето кралство и съм сигурен, че нямаш търпение да се заемеш с тази работа, но първо трябва да останеш за вечеря. Тук са и синовете ми. И двамата са воини! Навремето се надявах, че ще посветят живота си на поезията и на науката, но времената искат войници, нали? Все пак скъпият ми Ланселот като мен високо цени филите, така че има надежда за нашето бъдеще. — Кралят замълча, сбръчка нос и вежливо ми се усмихна. — Първо искаш да се изкъпеш, нали?

— Искам ли?

— Да — каза Бан решително. — Лиънор ще те заведе в стаята ти, ще ти приготви банята и ще ти намери подходящи дрехи.

Той плесна с ръце и първата арфистка се появи на вратата. Изглежда тя беше Лиънор.

Бях в дворец край морето, пълен със светлина и красота, с музика и поезия и с хора, които сякаш бяха от друга епоха и от друг свят.

Но тогава срещнах Ланселот.

 

— Ти си почти дете — каза ми Ланселот.

— Така е, господарю — отвърнах аз. Ядях рак, задушен в разтопен масло (мисля, че това е най-вксуното нещо, което съм ял през живота си)

— Артър ни обижда като ни праща едно дете — продължи Ланселот.

— Не е така, господарю — казах, а по брадата ми течеше масло.

— Да не би да твърдиш, че аз лъжа? — попита принц Ланселот, престолонаследникът на Беноик.

Аз се усмихнах.

— Твърдя, че грешите, лорд принц.

— Шестдесет мъже — озъби се той. — Това ли е всичко, което Артър може да изпрати?

— Да, господарю.

— Шестдесет души, водени от едно дете — каза Ланселот презрително. Той беше само една или две години по-голям от мен, но на лицето му беше изписано такова отегчение от живота, че изглеждаше много по-стар. Той беше изключително красив, висок и добре сложен, с тясно лице и тъмни очи. Така както очите на Гуинивиър поразяваха със своята женственост, така очите на Ланселот поразяваха с липсата на всякаква мъжественост. В надменния вид на Ланселот имаше нещо, което смущаваше, нещо, което ме караше, когато гледам Ланселот да си мисля за змия. Той имаше черна коса, която се спускаше на големи балсамирани къдрици, в които имаше забодени златни гребени. Брадата и мустаците му бяха старателно подстригани и намазани до блясък, а от него се носеше миризма на лавандула. Той беше най-красивият мъж, който някога бях виждал и, което е по-лошо, Ланселот знаеше това. Изпитах неприязън към него от момента, в който го видях. Ние се срещнахме в залата за угощения на крал Бан, която беше по-различна от всички други зали, които бяха виждал дотогава. Тази беше с мраморни колони, бели пердета, през които се виждаше морето. Стените бяха гладко измазани и изписани с образи на Богове, Богини и приказни животни. Покрай стените на това великолепно помещение се бяха наредили слуги и стражи. Светлината идваше от безброй малки бронзови съдинки с намаслени фитили и десетки дебели свещи, поставени върху дългата маса, покрита с бяла покривка (която непрекъснато окапвах с масло както впрочем мърлях и неудобната тога, която крал Бан беше настоял да облека за угощението).

Наслаждавах се на храната и се дразнех от компанията. Отец Селуин също беше тук и аз с удоволствие щях да поговоря с него, ако можех, но той дразнеше един от тримата поети (всички членове на скъпоценното братство на крал Бан) на другия край на масата, а аз бях далеч от него. Кралица Илейн, която седеше до своя съпруг, защитаваше поетите от хапливите забележки на Селуин, а това изглеждаше много по-забавно от неприятния разговор с принц Ланселот.

— Артър наистина ни обижда — повтори Ланселот.

— Съжалявам, че мислите така, господарю — отвърнах аз.

— Ти никога ли не се опитваш да оборваш чуждото мнение, дете? — попита ме той. Аз го погледнах в очите.

— Мисля, че е неразумно двама воини да спорят в зала за угощение, лорд принц.

— Значи си едно плахо дете — озъби ми се той. Аз въздъхнах и снижих гласа си.

— Вие наистина ли искате да има спор, лорд принц? — попитах аз, търпението ми вече се изчерпваше. — Защото ако е така, наречете ме още веднъж „дете“ и ще ви откъсна главата — усмихнах се аз.

— Дете — каза Ланселот

Погледнах го още веднъж озадачен, чудейки се дали играе някаква игра, която не можех да разбера, но ако беше така, играта прекалено загрубя.

— Десет пъти черния меч — казах аз.

— Какво?

Той се намръщи, явно не знаеше паролата на митраистите, което означаваше, че Ланселот не беше от братството.

— Ти полудя ли? — попита той и след кратка пауза добави — Ти май си не само плахо, но и лудо дете.

Ударих го. Трябваше да се сдържа, но недоволството и гневът ми надделяха над разума. Замахнах с лакът и разбих носа му, разцепих устната му. Той политна назад и столът се прекатури. Ланселот се просна на пода и се опита да ме удари с падналия стол, но аз бях твърде близо, за да замахне добре и ударът излезе слаб. Аз ритнах стола настрани, изправих Ланселот на крака и го блъснах срещу една колона, където притиснах главата му към камъка и подпрях коляното си в неговите слабини. Той трепна. Майка му пищеше, а крал Бан и неговите поетични гости седяха зяпнали. Един нервен войник от охраната допря върха на копието си в гърлото ми.

— Махни го — казах му аз, — или си мъртъв.

Той свали копието.

— Какво съм аз, лорд принц? — обърнах се аз към Ланселот.

— Дете — каза той.

Притиснах гърлото му с ръка и почти го задуших. Опита се да се бори, но безуспешно.

— Какво съм аз, господарю? — попитах аз пак.

— Дете — изхърка той.

Нечия ръка докосна рамото ми. Обърнах се и видях един рус мъж на моя възраст, който ми се усмихваше. Бях го видял на другия край на масата и бях предположил, че е поет, но бях сгрешил.

— Отдавна ми се иска да направя това, което правиш в момента — каза младият мъж, — но ако искаш да накараш брат ми да спре да те обижда, трябва да го убиеш, тогава семейната чест ще ме задължи да те убия, а аз не съм сигурен, че искам това.

Махнах ръката си от гърлото на Ланселот. Няколко секунди той остана облегнат на колоната като се опитваше да възстанови дишането си, след това тръсна глава, заплю ме и се върна на масата. Носът му кървеше, устната му се подуваше, а грижливо намаслената му коса висеше в тъжен безпорядък. Боят изглежда развесели брата на Ланселот.

— Казвам се Галахад — каза той — и се радвам да се запозная с Дерфел Кадарн.

Аз му благодарих, след това с нежелание прекосих залата и коленичих пред стола на крал Бан (въпреки твърденията му, че не понася подобни жестове).

— За обидата нанесена на вашия дом, кралю господарю, моля за извинение и очаквам вашето наказание.

— Наказание ли? — каза Бан изненадано. — Не бъди глупав. Това е просто от виното. Прекалили сте с виното. Трябва да разреждаме виното си, както са правели римляните, нали отец Селуин?

— Ама че смешно нещо — отговори старият свещеник.

— Никакво наказание, Дерфел — каза Бан. — И моля те стани, но понасям да ме почитат така. И с какво толкова си ни обидил? Просто си искал да бъдеш убедителен в спора и какво лошо има в това? Аз обичам споровете, нали така отец Селуин? Вечеря без спор е като ден без поезия (кралят не обърна внимание на киселата забележка на свещеника, който смяташе, че такъв ден би бил благословен), а и моят син Ланселот е много сприхав. Той има сърце на воин и душа на поет, а тази смес, страхувам се, се възпламенява невероятно лесно. Остани и яж.

Бан беше много великодушен монарх, но аз забелязах, че неговата кралица Илейн никак не беше доволна от решението му. Косата на Илейн беше посивяла, но лицето й беше гладко в него имаше грация и спокойствие, които много отиваха на строгата красота на Инис Трийбс. Точно в този момент обаче кралицата бе смръщила вежди срещу мен с явно недоволство.

— Всички воини на Думнония ли са толкова невъзпитани? — попита тя кисело.

— Вие да не искате воините да приличат на придворни? — намеси се безцеремонно Селуин. — Бихте ли изпратили вашите скъпи поети да избиват франки? Не като им рецитират свои стихове, разбира се, макар че като си помислиш, това може да се окаже доста добро оръжие.

Той погледна злобно към кралицата и тримата поети потрепериха. По някакъв начин Селуин се беше промъкнал в Инис Трийбс въпреки забраната срещу грозните неща. Сега без монашеското си расо той изглеждаше невероятно грозен. Върху едното му око имаше плесенясала превръзка, устата му беше изкривена в кисела гримаса, на темето му имаше тонзура, а под неравната черта висеше изтъняла коса. Брадата му беше мръсна, а под нея се подаваше груб дървен кръст, който висеше на хлътналите му гърди. А тялото му беше приведено и изкривено, невероятно деформирано от огромната гърбица. Сивата котка, която спеше на врата му в библиотеката, сега се беше свила в скута му и ядеше парченца от раци.

— Ела да седнеш до мен — каза Галахад — и не се притеснявай.

— Не мога да не се притеснявам — казах аз. — Това беше моя грешка. Трябваше да се сдържа.

— Моят брат — продължи разговора Галахад, когато столовете бяха пренаредени, за да мога да седна до него, — или по-точно моят полубрат изпитва удоволствие да дразни хората. Така се забавлява. Повечето хора обаче не смеят да му се противопоставят, защото той е престолонаследникът, а това означава, че един ден ще разполага с власт върху живота и смъртта. Но ти направи точно това, което трябваше.

— Точно обратното.

— Няма да споря. Но тази вечер аз ще те заведа до брега.

— Тази вечер? — попитах изненадан.

— Моят брат не приема лесно пораженията — каза Галахад тихо. — Какво ще кажеш за един нож в ребрата, докато спиш? Ако бях на твое място, Дерфел Кадарн, щях да отида при хората си на брега и да спя сред тях в безопасност.

Погледнах към другия край на масата, където кралицата утешаваше красивия Ланселот и попиваше кръвта по лицето му с кърпа навлажнена във вино.

— Полубрат ли? — попитах аз Галахад.

— Аз съм роден от любовница на краля, а не от неговата съпруга — обясни ми тихо Галахад. — Но татко беше добър с мен, тъй като настоя да ме наричат с титлата „принц“.

Крал Бан спореше с отец Селуин по някакъв неясен въпрос от християнската теология. Бан говореше с ентусиазъм, но вежливо, а Селуин ръсеше обида след обида и двамата много се забавляваха.

— Баща ти ми каза, че вие двамата с Ланселот сте воини — казах аз на Галахад.

— И двамата ли? — засмя се Галахад. — Брат ми плаща на поети и менестрели да го възхваляват като най-големия воин в Арморика, но аз още не съм го виждал, застанал в стената от щитове.

— А аз трябва да се сражавам, за да запазя неговото наследство — казах аз кисело.

— Кралството е загубено — каза Галахад нехайно. — Татко похарчи парите си за строежи и ръкописи, а не за войници. Освен това тук в Инис Трийбс ние сме твърде далеч от поданиците и те по-скоро биха отишли в Брослианд, отколкото да ни помогнат. Франките побеждават навсякъде. Твоята задача, Дерфел, е да останеш жив и да се върнеш жив и здрав вкъщи.

Тази откровеност ме накара да погледна Галахад с нов интерес. Неговото лице беше по-кръгло и по-меко от лицето на брат му и по-открито. Такова лице човек би се радвал да види от дясната си страна в стената от щитове. Дясната страна на войника се пази от щита на съседа, затова си струва да си в добри отношения с този човек. А аз чувствах инстинктивно, че би ми било лесно да харесам човек като Галахад.

— Нима искаш да кажеш, че не трябва да се бием с франките? — попитах го аз тихо.

— Казвам, че борбата е загубена, но знам, че си дал клетва на Артър да се биеш, а и всеки миг, в който Инис Трийбс продължава да съществува, е светъл миг в един тъмен свят. Опитвам се да убедя татко да изпрати библиотеката си в Британия, но мисля, че той по-скоро би извадил сърцето си. Сигурен съм обаче, че, когато настъпи моментът, той все пак ще я изпрати. А сега — Галахад стана и бутна назад позлатения си стол — ние с теб трябва да тръгваме. Преди филите да започнат да рецитират — добави тихо той. Освен, разбира се, ако не си падаш по безкрайните стихове, възславящи лунната светлина над тръстиките?

Аз се изправих и почуках по масата с един от специалните ножове за рязане на храна, които крал Бан бе осигурил за гостите си. Тези гости сега предпазливо погледнаха към мен.

— Трябва да поднеса извиненията си — казах аз, — специално на моя господар Ланселот. Такъв велик воин като него заслужаваше по-добра компания за вечеря. А сега, простете ми, трябва да отида да спя.

Ланселот не отговори. Крал Бан се усмихна, кралица Илейн гледаше с отвращение, а Галахад побърза да ме отведе при дрехите и оръжията ми, а след това се спуснахме към осветения с факли кей, където ни чакаше лодка. Галахад, който все още беше облечен с тога, носеше някакъв чувал, който метна на малката палуба на лодката. Чувалът издрънча.

— Какво е това? — попитах аз.

— Оръжието ми и моята ризница — каза той. Отвърза лодката и скочи в нея. — Идвам с теб.

Лодката се отдели от брега, понесена от вятъра, издул тъмното й платно. Носът пореше водата и вълните с нежна ласка изпращаха бягащата лодка. Галахад си свали тогата и я хвърли на лодкаря. След това започна да си облича войнишките дрехи, докато аз гледах назад към двореца. Той сякаш висеше в небето като кораб, който плува сред облаците, или като звезда, спуснала се до земята; дворец на мечтите, убежище, където управляваха справедлив крал и красива кралица, където пееха поети и старци можеха да изучават въпроса за размаха на англеските криле. Инис Трийбс беше толкова красив, напълно съвършен в своята красота.

И напълно обречен, ако ние не успеехме да го спасим.

 

Сражавахме се две години. Две години срещу противник, който ни превъзхождаше във всичко. Две години величие и безчестие. Две години кланета и пирове. Години на победи и поражения, на счупени мечове и строшени щитове. И през всичките тези месеци и във всичките горещи битки, в които смели мъже умираха, задавени в собствената си кръв, а обикновени войници вършеха невероятни дори за самите тях подвизи, аз нито веднъж не видях Ланселот. Въпреки това поетите го наричаха герой на Беноик, най-съвършения воин, боец над бойците. Поетите разправяха, че защитата на Беноик е в ръцете на Ланселот, не в моите, не в ръцете на Галахад или Кълхуч, а на Ланселот. А Ланселот по цял ден лежеше в леглото и молеше майка си да му носи вино и мед.

Е, не през целия ден. Понякога Ланселот също се сражаваше, но винаги на миля от мястото на битката, така че да може първи да се върне в Инис Трийбс и да оповести победата. Той знаеше как да си разкъса наметалото, да изтъпи меча си, да разроши намазнената си коса и дори да нарани лицето си и в такъв вид да се домъкне вкъщи като герой. Тогава неговата майка нареждаше на поетите да съчинят нова песен, която търговци и моряци разнасяха из цяла Британия, така че накрая дори в далечната страна Регед, на север от Елмет, вярваха, че Ланселот е новият Артър. Саксите се страхуваха от него, а Артър му изпрати в дар бродиран колан за меч с богато украсена с емайл тока.

— Мислиш ли, че животът трябва да бъде справедлив? — попита ме Кълхуч, когато наскърбен му казах за подаръка.

— Не, господарю — казах аз.

— Тогава нека Ланселот да не те разстройва — каза той. Кълхуч беше командирът на кавалерията, останала в Арморика, след като Артър се беше върнал в Британия. Кълхуч беше и братовчед на Артър, но изобщо не приличаше на моя господар. Кълхуч беше нисък, космат скандалджия с дълги ръце, който не искаше нищо друго от живота освен много врагове, пиене и жени. Артър го беше оставил начело на тридесет мъже с тридесет коня, но всички коне бяха измрели, а половината от хората си бяха тръгнали, така че Кълхуч се сражаваше като копиеносец. Аз присъединих моите хора към неговите и минах под негово командване. Той с нетърпение очакваше войната в Беноик да свърши, за да се върне отново при Артър и да се бие редом с него. Кълхуч обожаваше Артър.

Ние водехме странна война. По времето на Артър франките били все още на няколко мили на изток, където земята е равнинна и няма гори — идеално място за тежката кавалерия, но сега врагът вече беше навлязъл дълбоко в горите, покрили възвишенията в централната част на Беноик. Крал Бан, подобно на Тюдрик от Гуент, беше заложил главно на укрепителните съоръжения, но докато в Гуент можеше да се строят масивни крепости и високи стени, в Беноик горите и хълмовете предлагаха на враговете множество пътеки, които минаваха покрай крепостите, кацнали по върховете на възвишенията и пазени от обезверените войски на Бан. Нашата задача беше да вдъхнем нова надежда на тези войски като използваме тактиката на Артър с бързите походи и изненадващите атаки. Гористите хълмове сякаш бяха правени за такива битки и нашите хора бяха несравними. Малко са удоволствията, които могат да се сравнят с радостта от сражението, последвало една добре направена засада, когато врагът е заставен да сведе оръжие. По дългото острие на Хюелбейн се появиха нови белези.

Франките се страхуваха от нас. Наричаха ни горски вълци, а ние приехме обидата с гордост и превърнахме вълка в свой символ. Започнахме да носим сиви вълчи опашки на шлемовете си. Виехме, за да ги плашим, държахме ги будни нощ след нощ, вървяхме дебнешком след тях по цели дни и ги издебвахме в засада точно, когато най-малко ни очакваха. Въпреки всичко франките бяха много, а ние малко и месец след месец редиците ни оредяваха.

Галахад се сражаваше заедно с нас. Той беше силен боец, но беше и учен, който се беше ровил в библиотеката на баща си и можеше по цяла нощ да говори за стари Богове, нови религии, странни държави и велики мъже. Спомням си, една нощ лагерувахме в разрушена вила сред руините на селище, което само седмица преди това беше благоденстващ град със своя тепавица, грънчарска работилница и мандра. Но франките бяха минали оттам и сега всичко беше порутено и пропито с кръв, стените на вилата бяха съборени, а изворът в двора беше отровен от труповете на жени и деца. Бяхме оставили часовои в гората, затова си позволихме да запалим огън и да изпечем два заека и едно яре. Пиехме вода, а се правехме, че пием вино.

— Фалернско — каза Галахад замечтано, вдигнал глинената си чаша към звездите сякаш беше златна бутилка.

— Какво е това? — попита Кълхуч.

— Това, скъпи ми Кълхуч, е вино, изключително приятно вино, което са пили римляните.

— Никога не съм обичал вино — каза Кълхуч, след това се прозина широко. — Това е женско питие. Сега ще пием сакско пиво! Пия за вас.

След няколко минути той заспа. На Галахад не му се спеше. Огънят вече едва мъждукаше, но звездите ярко светеха. Една от тях падна и остави бяла следа в небето. Галахад се прекръсти — той беше християнин и вярваше, че падащата звезда е демон, изгонен от рая.

— Някога е бил на земята — каза той.

— Кой? — попитах аз.

— Раят. — Галахад полегна назад в тревата и сложи ръце под главата си. — Красивият рай.

— Искаш да кажеш Инис Трийбс.

— Не, не, Дерфел. Искам да кажа, че когато Бог сътворил човека, Той дал на хората райска градина, в която да живеем и на мен ми се струва, че още оттогава ние сме започнали да губим този рай малко по малко. И скоро, мисля си, ще го загубим напълно. Спуска се мрак. — Той замълча за малко, после се изправи и седна, сякаш неговите мисли му бяха влели нова енергия. — Само помисли. Преди по-малко от сто години на тази земя е царял мир. Хората строели големи къщи. Сега не можем да строим като тях. Знам, че баща ми е изградил хубав дворец, но той представлява само събрани и слепени счупени парчета от стари палати. Ние не можем да строим като римляните. Не можем да строим нито толкова високо, нито толкова красиво. Не можем да правим пътища, не можем да правим канали, не можем да правим акведукти. (Аз дори не знаех какво е това акведукти, но си замълчах, защото Кълхуч доволно хъркаше до мен.) — Римляните са строели цели градове — продължи Галахад, — градове, които са били толкова големи, че за да стигнеш от единия край на града до другия можеш цяла сутрин да вървиш и през цялото време ще стъпваш върху подредени, равни камъни. В онези времена човек можел със седмици да върви и пак щял да бъде на римска земя, да се подчинява на римските закони и да чува езика на римляните. А виж сега тази земя — махна Галахад с ръка към нощната тъма. — Само мрак. И той се разпростира, Дерфел. Мракът пълзи и поглъща Арморика. Беноик ще изчезне, а след това Брослианд, а след Брослианд, Британия. Вече няма да има закони, няма да има книги, музика, правосъдие, само отвратителни мъже около димящи огньове, които мислят само кого да убият на следващия ден.

— Не и докато Артър е жив — казах аз упорито.

— Един човек срещу мрака? — попита Галахад скептично.

— Твоят Христос не е ли бил сам срещу мрака? — попитах аз.

Галахад се замисли за миг, загледан в огъня, който хвърляше трепкащи сенки върху силното му лице.

— Христос — каза той накрая, — е бил нашият последен шанс. Той ни е казал да се обичаме помежду си, да правим добро, да помагаме на бедните, да даваме храна на гладните, дрехи на голите. Затова хората Го убили. — Галахад се обърна и ме погледна. — Аз мисля, че Христос е знаел какво ще стане и затова ни е обещал, че ако живеем като Него, ще отидем с Него в рая. Не на земята, Дерфел, а в рая. Там горе — посочи той към звездите, — защото е знаел, че със земята е свършено. Ние изживяваме нейните последни дни. Дори твоите Богове бягат от нас. Нали така ми каза ти? Че твоят Мерлин обикаля из непознати страни да търси път към старите Богове, но за какво биха ни послужили тези пътища? Твоята религия отдавна е умряла, още когато римляните са опустошили Инис Мон и всичко, което ви е останало, са само несвързани части от познания. Твоите Богове са си отишли.

— Не — казах аз, мислейки за Нимю, която чувстваше присъствието на Боговете, макар че лично за мен Боговете винаги са били нещо далечно и неясно. За мен Бел беше като Мерлин, само че много далечен и неописуемо огромен и много по-тайнствен. Струваше ми се, че Бел живее в далечния север, а Манауидан някъде на запад, където тътенът на вълните не спираше.

— Старите Богове са си отишли — настоя Галахад. — Изоставиха ни, защото не сме достойни.

— Артър е достоен — казах аз упорито, — ти също.

Той завъртя глава.

— Аз съм толкова отвратителен грешник, Дерфел, че сърцето ми се свива от страх.

Каза го толкова искрено, че аз се разсмях.

— Глупости — казах аз.

— Аз убивам, изпитвам страст, завиждам.

Той беше искрено нещастен, но Галахад, също като Артър, беше от хората, които непрекъснато надничаха в душата си и усещаха неугасващия й порив, а при такива хора, бях забелязъл, щастието никога не траеше дълго.

— Ти убиваш само хора, които иначе биха убили теб — казах му аз.

— И Бог да ми е на помощ, защото това ми доставя удоволствие — прекръсти се той.

— Добре — казах аз. — А какво й е грешното на страстта.

— Страстта надвива разума.

— Но ти си разумен — напомних му аз.

— Но аз изпитвам страст, Дерфел, о, каква страст. Има едно момиче в Инис Трийбс, една от арфистките на баща ми.

Галахад поклати глава обезкуражен.

— Но ти контролираш своята страст — казах аз, — следователно трябва да се гордееш с това.

— Аз се гордея с това, но гордостта също е грях.

Поклатих глава — спорът с Галахад беше безнадежден.

— А завистта? — минах аз на третия от неговите грехове. — На кого завиждаш?

— На Ланселот.

— На Ланселот ли? — учудих се аз.

— Защото той е престолонаследникът, а аз не. Защото той взима всичко, което иска, когато поиска, и не изглежда да съжалява за това. Онази арфистка например. Той просто я взе. Тя пищи, съпротивлява се, но никой не смее да го спре, защото той е Ланселот.

— И ти ли не посмя?

— Аз бих го убил, но бях далеч от града.

— Баща ти не го ли спря?

— Баща ми е бил при книгите си. Сигурно си е мислел, че гларуси пищят в морето или че двама от неговите фили се карат за някоя метафора.

Аз плюх в огъня.

— Ланселот е червей — казах аз.

— Не — настоя Галахад, — той си е Ланселот. Получава каквото иска и прекарва дните си в заговори за постигането на онова, което иска. Той може да бъде много чаровен, много благовиден, той би могъл дори да бъде велик крал.

— Невъзможно — казах аз твърдо.

— Не, наистина. Ако той иска властта (а той я иска) и я получи, това може би ще засити апетитите му. Той иска да бъде харесван.

— Много странно се опитва да го постигне — казах аз, защото си спомних как Ланселот ме дразнеше на масата на баща си.

— Той веднага разбра, че ти никога няма да го харесаш и затова те предизвика. Така създавайки си враг в твое лице, той може да си обясни защо ти не го харесваш. Но с хора, които не го заплашват, той може да бъде много мил. Той може да бъде велик крал.

— Той е слаб — казах аз презрително.

Галахад се засмя.

— Силният Дерфел. Сигурният Дерфел. Ти сигурно мислиш, че всички други са слаби.

— Не — казах аз, — но мисля, че всички сме изморени, а утре ще трябва да убиваме франки, така че аз заспивам.

На следващия ден наистина се наложи да убиваме франки, след това си починахме в една от планинските крепости на Бан, превързахме раните си, наострихме очуканите мечове и отново се върнахме в горите. Но седмица след седмица, месец след месец, ние се сражавахме все по-близо и по-близо до Инис Трийбс. Крал Бан помоли своя съсед, краля на Брослианд, Будик да му изпрати помощ, но Будик укрепваше защитата на собствените си граници и не искаше да се лишава от хора в името на една вече загубена кауза, освен това саксите му създаваха много грижи. Макар и рядко новини пристигаха и от Британия. Често вестите бяха неясни, но все пак разбрахме, че нови сакски орди се опитваха да колонизират земите навътре в острова и оказваха силен натиск върху границите на Думнония. Горфидид, който беше такава заплаха преди да напусна Британия, напоследък бил по-кротък, благодарение на ужасната епидемия, развихрила се в страната му. Пътници ни разказаха, че самият Горфидид бил болен и мнозина мислели, че той няма да изкара годината. Същата болест убила и годеника на Сийнуин, някакъв принц от Регед. Аз дори не знаех, че тя се беше сгодила отново, но когато чух, че мъртвият принц няма да се ожени за поуиската звезда, признавам, изпитах егоистично удоволствие. Нищо не се чуваше за Гуинивиър, нито за Нимю, нито за Мерлин.

Кралството на Бан се разпадаше. Предишната година нямаше кой да прибере реколтата и в онази зима ние се бяхме събрали в една крепост в южния край на кралството, където се хранехме с еленово месо, корени, дребни плодове и диви птици. Ние продължавахме от време на време да нападаме териториите на франките, но сега бяхме по-скоро като оси, които се опитваха да ожилят до смърт някой бик, защото франките бяха навсякъде. Техните брадви звънтяха из потъналите в сняг гори, където франките прочистваха дърветата за новите си стопанства, а новоиздигнатите им огради от прясно разцепени стволове блестяха, огряни от бледото зимно слънце.

В ранната пролет трябваше да отстъпим пред една армия от франкски воини. Те дойдоха със своите тъпани, които непрестанно кънтяха и със своите щандарти, направени от волски рога, издигнати на прътове. Пред нас беше изградена стена от щитове, в която участваха повече от двеста души, а ние бяхме само петдесет и никога нямаше да успеем да я разбием. Затова трябваше да отстъпим. Кълхуч и Галахад, застанали от двете ми страни, също смятаха така. Тръгнахме назад. Франките започнаха да ни се подиграват и хвърлиха по нас леките си копия.

В кралство Беноик не останаха хора. Повечето бяха отишли в кралство Брослианд, което им обещаваше земя срещу военна служба. Старите римски селища запустяха, а нивите около тях се покриха с бурени. Ние, думнонците, уморени и обезсърчени вървяхме на север, където щяхме да защитаваме последната крепост на крал Бан — самия Инис Трийбс.

Островният град беше пълен с бежанци. Във всяка къща спяха по двадесет души. Плачеха деца, семейства се караха. Рибарски лодки откарваха някои бегълци на запад към Брослианд или на север към Британия. Но лодките никога не достигаха и когато франкските войски се появиха на брега срещу острова, Бан нареди лодките, които бяха останали, да не напускат неудобното малко пристанище на Инис Трийбс. Той искаше тези лодки да бъдат на разположение, за да могат да снабдяват гарнизона с храни, когато обсадата започне. Но моряците са упорито племе и когато им беше заповядано да останат, мнозина от тях вдигнаха котви и отплаваха на север с празни лодки. В пристанището на Инис Трийбс останаха само няколко лодки.

Ланселот беше назначен за главнокомандващ в града и когато вървеше из улиците, жените го поздравяваха с викове на надежда и упование. Гражданите вярваха, че сега всичко щеше да бъде наред, защото командването беше поверено в ръцете на най-великия воин. Ланселот приемаше хвалебствията с елегантен жест и държеше речи, в които обещаваше да направи нов понтон към Инис Трийбс, за който щеше да използва само франкски черепи. Принцът наистина изглеждаше като герой. Носеше плочеста ризница, всяка плочка беше покрита с ослепително бял емайл, който отразяваше блясъка на пролетното слънце. Ланселот твърдеше, че ризницата е принадлежала на античния герой Агамемнон, обаче Галахад ме увери, че това е римска ризница. Ботушите на Ланселот бяха направени от червена кожа, наметалото му беше тъмносиньо, а на хълбока му в ножницата, закачена на бродирания колан, подарен от Артър, висеше неговият меч Танладуир („бляскав убиец“). Шлемът на Ланселот беше черен, а върхът му беше украсен с разперените криле на морски орел („За да може да отлети“ — обясни моят мрачен ирландец Каван).

Ланселот свика военен съвет в стаята до библиотеката на Бан. Имаше отлив и морето се беше оттеглило от пясъчните брегове на залива, където няколко вражи групи се опитваха да намерят безопасен път към града. Галахад беше забучил лъжливи върбови колчета навсякъде из залива, които водеха или към подвижните пясъци, или към твърда земя, която обаче при прилив щеше първа да бъде откъсната от сушата. Обърнал гръб към франките, Ланселот изложи своята стратегия. От едната му страна седеше неговият баща, а от другата — майка му, като и двамата поклащаха глава в знак на съгласие с мъдростите на своя син.

Ланселот обяви, че защитата на Инис Трийбс е много лесна. Единственото, което трябваше да направим, е да пазим крепостните стени. Нищо повече. Франките имаха малко лодки, не можеха да летят, така че трябваше да стигнат до Инис Трийбс по суша. Това обаче те можеха да направят само по време на отлив и едва след като открият безопасния път. Ако успееха да стигнат до града, франките щели да бъдат толкова уморени, че никога нямало да могат да изкатерят каменните стени.

— Докато пазим стените — каза Ланселот, — ние сме в безопасност. Лодките ще ни снабдяват с провизии. Инис Трийбс никога няма да падне!

— Така е! Така е! — каза крал Бан, разведрен от оптимизма на своя син.

— Колко храна имаме? — изръмжа Кълхуч.

Ланселот го погледна със съжаление.

— Морето е пълно с риба — каза той, — онези бляскави неща с перки и опашки, лорд Кълхуч, които се ядат.

— Не знаех — каза Кълхуч сериозно, — бях твърде зает, трябваше да убивам франки.

Чу се подтиснат смях сред воините, повикани да присъстват на съвета. Десетина от тях се бяха сражавали на континента като нас, но останалите бяха приближени на принц Ланселот и наскоро бяха повишени в чин. Братовчедът на Ланселот, Борс беше най-добрият боец на Беноик и командващ дворцовата охрана. Той поне бе видял няколко сражения и имаше славата на добър воин, макар че сега, както беше опънал дългите си крака, облечен в римска униформа, и с черната коса, старателно намазана с масло (като косата на братовчед му) и зализана назад, той изглеждаше изтощен.

— Колко копия имаме — попитах аз.

До този момент Ланселот изобщо не ми обръщаше внимание. Сигурен съм, че той не беше забравил нашата среща от преди две години, но въпреки това се усмихна, когато ми отговори.

— Имаме четиристотин и двадесет въоръжени мъже и всеки от тях има копие. Сега можеш ли да си отговориш на въпроса?

Аз му върнах вежливата усмивка.

— Копията се чупят, господарю, а и онези, които защитават крепостните стени, хвърлят копията си по враговете. Когато четиристотин и двадесетте мъже хвърлят копията си, какво ще хвърлят след това?

— Поети — измърмори Кълхуч, за щастие достатъчно тихо, за да не може Бан да го чуе.

— Има копия — каза Ланселот безгрижно, — освен това ще използваме копията, които франките ще хвърлят срещу нас.

— Поети, ти казвам — рече Кълхуч.

— Казахте ли нещо, лорд Кълхуч? — попита Ланселот.

— Оригнах се, господарю. Но след като вече се радвам на щедрото ви внимание, имаме ли стрелци?

— Да.

— Много ли?

— Десет.

— Боговете да са ни на помощ — каза Кълхуч и се свлече от стола. Той мразеше столовете.

След това Илейн взе думата, за да ни напомни, че на острова имаше жени, деца, тук бяха и най-великите поети на света.

— Безопасността на филите е във ваши ръце — каза ни тя, — и вие знаете какво ще им се случи, ако не успеете за защитите града.

Аз ритнах Кълхуч, защото той бе готов отново да измърмори нещо. Бан стана и вдигна ръка по посока на своята библиотека.

— Там вътре има седем хиляди осемстотин четиридесет и три свитъка — каза той тържествено — съкровище от натрупаното през вековете човешко познание и ако градът падне, това ще бъде и краят на цивилизацията.

След това кралят ни разказа една древна приказка за герой, който трябвало да влезе в някакъв лабиринт, за да убие страшно чудовище. Пътят си той отбелязвал с вълнена нишка, която щяла да му помогне на връщане да намери пътя към светлината.

— Моята библиотека е точно такава нишка — поясни накрая Бан смисъла на своя дълъг разказ. — Ако я изгубим, господа, завинаги ще останем в мрака. Затова, омолявам ви, омолявам ви, сражавайте се! — Кралят замълча за миг и се усмихна. — Освен това повикал съм помощ. Изпратил съм писма в Брослианд и в Думнония и мисля, че не е далеч денят, в който на хоризонта ще се появят платната на приятелските кораби! А Артър е дал клетва да ни помага, нали помните!

— Артър е прекалено зает със саксите — намеси се Кълхуч.

— Клетвата си е клетва — каза Бан.

Галахад попита дали има планове самите ние да осъществяваме нападения над лагерите на франките на сушата. Бихме могли лесно да се придвижваме с лодки, каза той, които да акостират на изток или на запад от техните позиции. Но Ланселот отхвърли тази идея.

— Ако напуснем стените — каза той, — ще загинем. Толкова е просто.

— И никакви атаки — каза Кълхуч с отвращение.

— Ако напуснем стените — повтори Ланселот, — загиваме. Заповедите, които трябва да изпълнявате са прости — стойте зад стените.

Ланселот заяви, че най-добрите воини на Беноик, стотина ветерани, които се бяха сражавали на континента, ще пазят главната порта. Ние, петдесетте оцелели думнонци, трябваше да защитаваме западните стени, а останалата част от острова бе поверена на градското опълчение, към което се бяха присъединили бегълци от континента. Самият Ланселот и воините от дворцовата стража с техните бели наметала щяха да останат в резерв, който щеше да наблюдава развоя на събитията от двореца и да се притичва на помощ там, където беше най-необходимо.

— Със същия успех може да повикаме и феите на помощ — изръмжа до ухото ми Кълхуч.

— Пак ли се оригнахте, лорд Кълхуч? — попита Ланселот.

— От рибата ще да е, господарю, с която се храня — отговори Кълхуч.

Крал Бан ни покани да разгледаме неговата библиотека преди да си тръгнем, може би искаше сами да се уверим какво богатство трябваше да защитаваме.

Повечето от мъжете, присъствали на военния съвет, влязоха, ахнаха пред скритите в кутиите свитъци и отидаха да зяпат голите гърди на арфистката, която свиреше в предверието на библиотеката. Галахад и аз се задържахме по-дълго сред книгите, където гърбавият отец Селуин все още седеше приведен над своята маса и се опитваше да накара своята сива котка да не си играе с перото му.

— Още ли работите по въпроса за размаха на ангелските криле — попитах го аз.

— Все някой трябва да го направи — каза той и се обърна да ме погледне с единственото си око. — Кой си ти?

— Дерфел, отче, от Думнония. Запознахме се преди две години. Изненадан съм, че още сте тук.

— Твоята изненада не ме интересува, Дерфел от Думнония. Впрочем, не съм стоял през цялото време тук. Ходих до Рим. Мръсно място. Мислех, че вандалите са го поразчистили, но градът все още е пълен със свещеници и техните пухкави момченца, така че отново се върнах тук. Арфистките на Бан са много по-хубави от римските катамити (б. пр. „катамит“ — пасивен хомосексуалист). — Отец Селуин ме погледна враждебно. — Загрижен ли си за моята безопасност, Дерфел от Думнония?

Не можах да кажа „не“, макар че точно това ми се искаше.

— Работата ми е да защитавам живота на хората — казах аз доста превзето, — включително и вашия, отче.

— Тогава поверявам живота си в твоите ръце, Дерфел от Думнония — каза той, обърна грозното си лице отново към масата и бутна котката по-надалеч от перото. — Животът ми зависи от твоята съвест, Дерфел от Думнония, а сега можеш да вървиш да се биеш и да ме оставиш да свърша нещо полезно.

Опитах се да разбера нещо за Рим от свещеника, но той махна с ръка сякаш пъдеше досадна муха. Напуснах двореца и отидох в складовите помещения при западната стена, които щяха да бъдат наш дом до края на обсадата. Галахад, който вече се смяташе за почетен думнонец, беше също с нас. Двамата с него се опитахме да преброим франките, които се оттегляха пред настъпващия прилив, след като напразно бяха търсили пътя през пясъците. Менестрелите, които пеят за обсадата на Инис Трийбс, разказват, че враговете били повече от песъчинките в залива. Те не бяха толкова много, но все пак бяха страшна сила. Всички франкски войски в западна Галия се бяха обединили, за да завладеят Инис Трийбс — перлата на Арморика, говореше се, че осторовът е пълен със съкровищата на падналата Римска империя. Според изчисленията на Галахад срещу нас имаше три хиляди франки, а аз мислех, че са около две хиляди. Ланселот ни уверяваше, че са десет хиляди. Но както и да ги брояхме, те бяха ужасно много.

Първите атаки донесоха на франките само нещастия. Те намериха път през пясъка и нападнаха главната порта, но бяха отблъснати и оставиха много убити. На следващия ден те атакуваха нашата част от стената, отново без успех. Но този път те останаха твърде дълго и голяма част от войската им бе откъсната от сушата от придошлата вода. Някои се опитаха да прецапат до континента и бяха удавени от прилива, други останаха на пясъчната ивица под нашите стени, която все повече се стесняваше. Тези франки бяха избити от наши копиеносци начело с Блейдиг, старейшината, който ни беше довел в Беноик и който сега беше водач на ветераните на кралството. Излизането на Блейдиг извън градските порти беше пряко нарушение на заповедта на Ланселот да стоим зад стените на града. Но убитите франки бяха много и Ланселот си даде вид, че сам е дал нареждане за атаката, а по-късно, след смъртта на Блейдиг, той дори започна да твърди, че лично е предвождал набега извън крепостните стени. Филите съчиниха песен, в която разказваха как Ланселот задръстил залива с мъртви франки, но истината беше, че Ланселот си стоя в двореца докато Блейдиг въртеше меча. След това дни наред вълните полюшваха телата на франкските воини край острова, а гларусите имаха богата трапеза.

Тогава франките започнаха да строят надежден понтон. Те отрязаха стотици дървета и ги наредиха върху пясъка. Накараха робите си да донесат скални отломъци и да ги поставят върху трупите. Но приливите в широкия залив на Инис Трийбс идваха с голяма сила, понякога приливната вълна стигаше до четиридесет стъпки височина. Морето разбиваше новия понтон, всеки път, когато прииждаше, и оставяше пръснати из залива трупи, когато се оттеляше. Но всеки път франките донасяха нови дървета и нови камъни, за да закърпят понтона. Те бяха пленили и превърнали в роби хиляди хора и не ги беше грижа колко от тях щяха да умрат по време на строежа на новия път. Понтонът напредваше все повече, а нашите провизии ставаха все по-малко. Нашите лодки продължаваха да ходят за риба, а понякога носеха зърно от Брослианд, но франките също се сдобиха с лодки и след като плениха две от нашите рибарски лодки и изкормиха заловените рибари, другите не искаха вече да излизат в морето. Поетите на върха на хълма, които се разхождаха важно с копията си, разчитаха за прехраната си на богатите складове на двореца, но ние, воините, ровехме по скалите за рачета, ядяхме миди или пък задушени плъхове, които ловяхме в нашия склад, пълен с кожи, сол и пирони. Но ние не умирахме от глад. Имахме върбови капани за риба, които залагахме под скалите и почти винаги имаше по някоя и друга рибка в тях, въпреки че при отлив франките изпращаха отреди да разрушават капаните ни.

При прилив франкските лодки сновяха около острова и вадеха капаните, заложени по-далеч от крайбрежието на града. Заливът беше сравнително плитък и франките лесно откриваха върбовите кошове и ги изпочупваха със своите копия. Една от тези лодки при завръщането си към сушата заседна в плитчина и когато приливът се оттегли, тя остана да стърчи сред пясъците на четвърт миля от града. Кълхуч ни поведе в атака срещу екипажа на франкската лодка. Използвахме рибарски мрежи, за да се спуснем надолу по стените. Бяхме тридесет души, а онези в лодката — дванадесет. Като ни видяха да приближаваме, франките избягаха. В изоставената лодка намерихме един варел с осолена риба и два изсъхнали хляба. Взехме храната и щастливи се върнахме в крепостта. При следващия прилив докарахме и лодката до града и здраво я завързахме за брега в подножието на нашата част от стената. Ланселот видя как нарушавахме неговите заповеди, но не ни наказа, макар че все пак кралица Илейн изпрати човек да ни попита какви продукти сме донесли от заловената лодка. Ние им изпратихме малко солена риба и без съмнение този наш дар е бил приет като обида. Ланселот ни обвини, че сме взели лодката, за да можем да избягаме от Инис Трийбс и ни заповяда да я закараме в малкото пристанище на острова. В отговор аз се изкачих до двореца и поисках от Ланселот да се извини, за дето ме беше нарекъл страхливец или да се бие с мен. Принцът и неговите поети обаче се бяха залостили в двореца и аз напразно призовавах Ланселот отвън. Накрая плюх на прага и си тръгнах.

Колкото по-отчайващо ставаше положението, толкова по-щастлив беше Галахад. Неговото щастие донякъде се дължеше на присъствието на Лиънор, арфистката, която ме беше посрещнала в Инис Трийбс две години по-рано, момичето, за което Галахад ми беше признал, че беше събудило страст в душата му, същото онова момиче, което Ланселот беше изнасилил. Тя и Галахад се бяха отделили в един ъгъл на склада, в който живеехме. Ние всички имахме жени. Безнадеждността на положението ни караше да забравим обикновените норми на поведение, ние бързахме да вземем каквото можем от малкото живот, който ни оставаше. Жените стояха на пост заедно с нас и хвърляха камъни по франките всеки път, когато те се опитваха да чупят нашите рибни капани. Отдавна вече нямахме копия, бяха ни останали само онези, които си бяхме донесли от Думнония и които пазехме за главната атака. Малцината стрелци с нас нямаха други стрели, освен онези, които франките изстрелваха в града, но този вид снабдяване ставаше все по-редовно с приближаването на вражия понтон. Франките издигнаха ограда от трупи на края на понтона, зад която се криеха стрелците им и засипваха защитниците на града със стрели. Франките не направиха опит да удължат понтона до самия град, защото новият път им трябваше само, за да им осигури достъп до мястото, където можеха да започнат своя щурм. Знаехме, че те скоро щяха да предприемат този щурм.

Понтонът беше завършен, а лятото едва започваше. Имаше пълнолуние и приливите бяха много силни. Повечето време понтонът се намираше под водата, но при отлив Инис Трийбс отново оставаше сред пясъците и франките, които малко по-малко усвояваха тайните на пясъчната равнина, ни заобикаляха отвсякъде. Техните тъпани непрекъснато бумтяха, техните заплахи непрекъснато звъняха в ушите ни. Един ден франките имаха някакъв специален празник и вместо да ни нападат, те запалиха огромни огньове на брега и подкараха дълга колона от роби към понтона. Робите вървяха един по един и накрая на новопостроения път франките ги обезглавяваха. Робите бяха брити, някои имаха роднини, които гледаха от стените на града. Варварското избиване на хората накара някои от защитниците на Инис Трийбс да се втурнат през портата в безнадежден опит да спасят обречените жени и деца. Франките очакваха нападението и направиха стена от щитове на пясъка, но хората от Инис Трийбс, обезумели от гняв и глад, не спряха пред насочените копия. Един от тях беше и Блейдиг. Той умря тогава, пронизан от франкско копие. Ние, думнонците, наблюдавахме как шепата оцелели бяга зад стените на града. Не можехме да направим нищо, освен да прибавим и нашите трупове към купа. Тялото на Блейдиг беше одрано, изкормено и набучено на кол в края на понтона, така че бяхме принудени да го гледаме до следващия прилив. Но въпреки че приливната вълна заля тялото, в сивата зора на следващото утро то продължаваше да стои на кола, а чайките разкъсваха месата му, измити от солената вода.

— Трябваше да атакуваме заедно с Блейдиг — каза мрачно Галахад.

— Не.

— По-добре да бяхме умрели като мъже пред стена от щитове, от колкото да умрем тук от глад.

— Ще имаш възможност да се сражаваш със стена от щитове — обещах му аз, но и направих каквото можах, за да помогна на моите хора, когато франките влязат в града.

Барикадирахме улиците, които водеха към нас, така че, да можем да задържим франките, докато нашите жени се спуснат по тясната скалиста пътека, която водеше към малка цепнатина в гранитната скала на северозападния бряг на острова. Там бяхме скрили лодката, която взехме от франките. Скалната цепнатина не беше удобна за пристанище, затова ние бяхме напълнили лодката с камъни и тя по два пъти на ден бе заливана от прилива. Под водата крехкият й корпус беше в безопасност, защото иначе вятърът и вълните щяха да я потрошат в стените на цепнатината. Предположих, че врагът ще атакува по време на отлив и двама от нашите ранени мъже имаха задачата да извадят камъните от лодката веднага щом щурмът започне, за да може лодката да плува, когато дойде приливът. Идеята да избягаме с тази лодка ми изглеждаше доста безразсъдна, но поне даваше надежда на хората ми.

Никакви кораби не дойдоха на помощ на Инис Трийбс. Една сутрин на север се появи огромно платно и в града се разнесе мълвата, че самият Артър идва, но постепенно корабът промени посоката си и изчезна. Бяхме сами. Нощем пеехме песни и си разказвахме приказки, а денем наблюдавахме как франкските отреди се прегрупират на брега.

Тези отреди се втурнаха в атака в един летен следобед, когато приливът започна да се оттегля. Приличаха на лавина от облечени в кожа мъже с железни шлемове и с вдигнати високо дървени щитове. Те минаха по понтона и стъпиха на пясъка пред градските порти. Онези, които вървяха най-отпред, носеха огромен ствол за таран. Единият край на тарана беше обгорен и покрит с кожа, за да бъде по-здрав. Зад тази група идваха мъже със стълби. Една част от тях дойдоха и изправиха стълбите на нашата част от крепостната стена.

— Оставете ги да се изкачат! — извика Кълхуч на нашите войници. Той изчака докато на всяка стълба увиснаха по пет човека. Тогава взе огромен скален къс и го пусна върху една от стълбите. Франките можаха само да изкрещят, докато камъкът ги помиташе от стъпалата. Една стрела дрънна в шлема на Кълхуч, докато той пускаше нов камък върху друга стълба. Стрели тракаха и по стената или свистяха над главите ни. Към нас летяха и множество леки копия, които обаче само дрънчеха по камъните, но не нараняваха никого. Пясъкът край стените на града беше почернял от франки и ние сипехме върху тях камъни и всякакви боклуци. Каван успя да изтегли една цяла стълба през стената и ние я натрошихме на парчета, за да замеряме с тях нападателите. Четири от нашите жени домъкнаха до площадката на крепостната стена цяла каменна колона, свалена от някой портал. Ние я засилихме през стената и с удоволствие чухме ужасните писъци на смазаните франки.

— Ето така настъпва мракът — изкрещя Галахад към мен. Той сякаш ликуваше — водеше последната си битка и плюеше в очите на смъртта. Той изчака един франк да стигне до върха на стълбата и силно замахна с меча. Главата на човека тупна долу върху пясъка, а тялото продължаваше да стои на стълбата със здраво вкопчени в нея ръце и пречеше на останалите франки да се изкачват. Така те станаха чудесна мишена за нашите камъни. Ние вече събаряхме стената на склада, за да се снабдяваме с амуниции, но печелехме битката, защото все по-малко и по-малко франки се осмеляваха да се катерят по стълбите. Вместо това те отстъпиха по-далеч от стената и така ни дадоха повод да ги обсипем с подигравки. Казахме им, че са били победени от жени и че ако се опитат пак да щурмуват стената вече ще събудим воините. Не знам дали разбираха какво им говорим, но продължиха да отстъпват явно обезкуражени от жесточената ни съпротива. Главните сили на франките обаче бяха съсредоточени срещу портата на града, където ударите на тарана все още кънтяха сякаш някой биеше гигантски барабан, чиито тътен сковаваше душите ни.

Слънцето слизаше все по-ниско и удължаваше сянката на крайбрежния склон в западната част на залива, а на небето облаците, наредени в прави тънки редици, порозовяха. Гларусите се прибраха да спят. Наредих на двамата ранени да отидат да извадят камъните от скритата ни лодка (надявах се, че франките не бяха успели да стигнат чак дотам и не са я открили), макар и да мислех, че може изобщо да не ни потрябва. Свечеряваше се, приливът щеше скоро да дойде и да принуди нападателите да се оттеглят и ние щяхме да отпразнуваме славна победа.

Но точно тогава откъм портите на града долетя вълна от радостни викове и ние видяхме как разбитите от нас франки хукнаха натам да се присъединят към пробива и разбрахме, че битката за града беше загубена. По-късно оцелелите разправяха, че франките успели да се изкатерят по каменния кей на пристанището.

И започнаха писъците.

Галахад и аз поведохме двадесет души отвъд нашата най-близка барикада. Срещу нас тичаха жени, които в обзелата ги паника, се изплашиха от нас и се опитаха да се покатерят по гранитния склон. Кълхуч остана да брани нашата стена и да прикрива нашето отстъпление към лодката, когато над победения град се извият първите стълбове дим.

Ние тичахме надолу по каменните стъпала и след десетина крачки видяхме долу франките, които се бутаха като плъхове в хамбар. Прехвърляха се през вълнолома като безкрайна черна вълна. Бяха стотици. Рогатите им щандарти бяха навсякъде, барабаните им бумтяха, във въздуха се носеха писъците на жени, притиснати из къщите на града. Вляво от нас, в далечния край на пристанището, където се виждаха само няколко франкски нападетели, внезапно се появи отряд от копиеносци с бели пелерини. Начело вървеше началникът на дворцовата охрана Борс, братовчедът на Ланселот. За момент си помислих, че неговата контраатака ще обърне нещата в наша полза и ще затвори пробива на врага. Но вместо да нападне кея, Борс поведе хората си към пристана, където ги чакаше флотилия от малки лодки, за да ги изведе от града. Видях принц Ланселот да бърза натам, заобиколен от войници, повел майка си за ръка и последван от група придворни, загубили ума и дума от страх. Филите бягаха от обречения град.

Галахад посече двама души, които се опитваха да минат покрай нас. След това аз видях, че улицата зад нас се изпълва с франки, развели черните си наметала.

— Назад — викнах аз и помъкнах Галахад след себе си.

— Остави ме да се бия! — кресна той и се опита да се освободи от мен и да посрещне следващите двама, които идваха нагоре по тесните каменни стъпала.

— Ще те оставя да живееш, глупако — викнах му аз и го блъснах зад себе си. Направих лъжливо движение с копието си вляво, франкът пред мен се заблуди и аз забих острието в лицето му. Пуснах дръжката на копието, посрещнах удара на втория франк с щита си, извадих Хюелбейн и изненадващо мушнах противника си под щита право в слабините и той се затъркаля по стъпалата, а кръвта пълнеше ръцете му, притиснати към жестоката рана.

— Ти знаеш как да ни измъкнеш от града! — викнах аз на Галахад. Зарязах си копието и забутах Галахад назад по-далече от опиянените от сражението франки, които се катереха нагоре по стъпалата. В началото на стълбите имаше грънчарски дюкян и независимо от обсадата стоката все още стоеше отпред наредена на тесни маси под платнен навес. Аз обърнах една маса пълна с гърнета и вази, които се търкулнаха в краката на франките. След това дръпнах навеса и го хвърлих върху главите им.

— Води ни! — изкрещях аз.

Имаше улици и градини, които само жителите на Инис Трийбс познаваха, и ако искахме да избягаме, щяха да ни трябват точно такива тайни пътеки.

Нападателите вече бяха пробили и през главната порта и сега се опитваха да ни отрежат пътя към Кълхуч и неговите хора. Галахад ни поведе нагоре, зави наляво в някакъв къс тунел, който минаваше под един храм, след това преминахме през някаква градина и продължихме нагоре, докато стигнахме до стената на резервоар за дъждовна вода. Под нас градът се гърчеше в ужас. Франките чупеха вратите и отмъщаваха за другарите си, убити край крепостната стена. Виеха деца и замлъкваха, покосени от меч. Видях един франкски воин, огромен мъж с рога на шлема, който притисна четирима от защитниците и ги посече с брадва. Димяха подпалени къщи. Градът беше изграден с камък, но имаше много мебели, покривните греди, намазани с катран, също бяха от дърво. Те бяха достатъчни, за да подхранват огъня. В морето, където прииждащият прилив поглъщаше пясъчните брегове, виждах крилатия шлем на Ланселот да проблясва в една от трите бягащи лодки, а над мен, потънал в розовото сияние на залязващото слънце, изящният дворец очакваше последния си миг. Вечерният ветрец раздуха сивия дим и изду бялата завеса, която висеше на един от прозорците.

— Оттук! — викна Галахад, сочейки към тясна стръмна пътечка. — Вървете по тази пътека и ще стигнете до лодката!

Думнонците хукнаха към спасението си.

— Хайде, Дерфел! — викна ми Галахад.

Аз обаче не мръднах, стоях и не можех да откъсна очи от двореца.

— Хайде, Дерфел! — настоя Галахад.

Но аз чувах друг глас в главата си. Беше гласът на старец, сух, язвителен и враждебен, този глас не ми даваше да мръдна.

— Хайде, Дерфел! — изкрещя Галахад.

„Поверявам живота си в твоите ръце“ — беше ми казал старият човек и изведнъж той отново проговори в главата ми: „Моят живот зависи от твоята съвест, Дерфел от Думнония.“

— Как да стигна до двореца? — попитах аз Галахад.

— До двореца?

— Как! — креснах аз ядосано.

— Оттук — каза той, — оттук!

И ние тръгнахме нагоре.

* * *

Менестрелите пеят за любов, възславят кървави битки, величаят крале и ласкаят кралици, но ако аз бях поет, щях да възпявам приятелството.

Имах късмет с приятелите си. Един от тях беше Артър, но никога не съм имал по-добър приятел от Галахад. Понякога се разбирахме без думи, друг път бъбрехме с часове. Двамата деляхме всичко с изключение на жените. Не знам колко пъти сме стояли рамо до рамо в стената от щитове или колко пъти сме поделяли последния си залък. Хората ни мислеха за братя и ние самите се чувствахме като братя.

И онази вечер, когато градът под нас се давеше в дима от пожарите, Галахад разбра, че няма да тръгна към лодката. Разбра, че следвам нечии мощен повик, че някакво послание от Боговете ме беше накарало да хукна отчаяно към красивия дворец на върха на Инис Трийбс. Навсякъде около нас цареше ужас и пъплеше нагоре по хълма, но ние бяхме по-бързи от него. Тичахме с все сила. Минахме по покрива на някаква църква, оттам скочихме на улицата, където разбутахме тълпа бегълци, дошли с надеждата да намерят убежище в храма. След това изкачихме десетина стъпала и излязохме на главната улица, която обикаляше Инис Трийбс. Някои франкски воини вече бяха открили улицата, която водеше към двореца и тичаха нагоре в стремежа си да стигнат първи. Но ние бяхме по-напред заедно с шепа изплашени хора, които бяха успели да се спасят от клането в долната част на града и сега с надеждата на давещия се, стиснал сламка, търсеха убежище в кралското жилище на върха.

Стражите ги нямаше в двора. Вратите на двореца зееха отворени, а вътре се тълпяха жени, плачеха деца, красивите мебели чакаха завоевателите. Вятърът развяваше завесите.

Аз се втурнах по познатия път — прекосих стаята с огледалата, минах покрай самотната арфа на Лиънор, през просторната зала, където ме беше посрещнал Бан. Кралят все още беше там, все още облечен в тога и все още край масата с перо в ръка.

— Твърде късно е — каза той, когато нахлух в стаята с изваден меч. — Артър ме предаде.

В коридорите на двореца се чуваха писъци. Гледката от прозорците бе посивяла от дим.

— Ела с нас, татко — каза Галахад.

— Имам работа — каза Бан сърдито. Потопи перото си в мастило и започна да пише. — Не виждате ли, че съм зает?

Аз блъснах вратата, която водеше към библиотеката, прекосих празното предверие, след това отворих вратата на библиотеката и видях гърбавия свещеник, застанал край един от рафтовете със свитъци. Лъскавият дървен под беше покрит с ръкописи.

— Твоят живот е в моите ръце — извиках гневно аз, недоволен, че такъв грозен старец ме беше задължил да спасявам живота му, когато в града имаше толкова много други хора, които трябваше да бъдат спасени, — така че тръгвай с мен! Веднага!

Свещеникът сякаш не ме чу. Вадеше като обезумял свитък след свитък, късаше панделките, чупеше печатите, прочиташе първите редове и захвърляше ръкописа на пода, след това измъкваше друг.

— Хайде! — озъбих се аз.

— Чакай! — каза Селуин и продължи да дърпа ръкописите и да ги отваря. — Още не!

Някъде в двореца се чу трясък, а след това радостни викове, удавени в писъци. Галахад стоеше на вратата на голямата стая и все още молеше баща си да тръгне с нас, но Бан само махна с ръка, сякаш синът му говореше глупости. След това вратата се отвори и трима потни франкски воини нахлуха вътре. Галахад хукна срещу тях, но не успя да спаси живота на баща си, а Бан изобщо не направи опит да се защити. Първият франк замахна с меча си срещу него, но аз мисля, че кралят на Беноик бе мъртъв още преди острието на вражия меч да го докосне, защото сърцето му бе разбито. Франкът се опита да отсече главата на краля, но копието на Галахад го изпревари, а аз се втурнах с Хюелбейн срещу втория човек, прободох го и завъртях тялото му, за да спра с него третия франк. Дъхът на умиращия франк вонеше на пиво като дъха на саксите. През вратата започна да влиза дим. Галахад беше вече зад мен, копието му мина отстрани и се заби в третия франк, но по коридора идваха още франки. Освободих меча си и се върнах в библиотеката.

— Хайде, стари глупако! — креснах аз през рамо към упорития свещеник.

— Стар, да, Дерфел, но глупак? Никога. — Свещеникът се засмя и нещо в неговия мрачен смях ме накара да се обърна. И тогава като на сън видях как гърбицата изчезна, когато свещеникът изправи дългото си тяло в пълен ръст. Той изобщо не беше грозен, помислих си аз, а прекрасен и величествен. В него имаше толкова мъдрост, че въпреки кръвта, която се лееше навсякъде около нас, въпреки писъците на безбройните жертви, аз изпитах такава сигурност, сякаш бях на най-безопасното място на света. Той все още се смееше, доволен, че бе успял така добре да ме заблуди.

— Мерлин! — казах аз и, признавам си, в очите ми се появиха сълзи.

— Дай ми още няколко минути — каза той, — задръж ги.

Той продължаваше да вади свитъци, да къса връзките им и да ги захвърля, не намерил онова, което търси. Беше свалил от окото си превръзката, която беше просто част от маскировката му.

— Задръж ги малко — каза той отново и се премести пред друг ред със свитъци. — Чувам, че си добър с меча, сега трябва да си още по-добър.

Галахад постави арфата и стола на арфистката пред външната врата и двамата заехме позиции, за да защитаваме коридора с копие, меч и щитове.

— Ти знаеше ли, че той е тук? — попитах аз Галахад.

— Кой? — каза Галахад и блъсна с копието си кръглия щит на поредния франк, който залитна назад.

— Мерлин.

— Той тук? — Галахад беше удивен. — Разбира се, че не съм знаел.

Някакъв франк с къдрава коса и кръв по брадата замахна с копието си срещу мен с крясък. Но аз сграбчих копието му точно зад острието, силно го дръпнах и нанизах тялото на неговия притежател на меча си. Друго копие прелетя край мен и се заби в дървената рамка на вратата. Един от франките оплете краката си в струните на арфата, препъна се и залитна напред, а Галахад го ритна в лицето. Аз храснах човека по врата отзад с ръба на щита и парирах с меча удара на друг франк. Чуваха се писъци навсякъде, навсякъде пълзеше лют дим, но франките започнаха да губят интерес към плячката, която можеха да намерят в библиотеката, и предпочетоха да потърсят другаде ценности за грабене.

— Значи Мерлин е тук? — Галахад все още не можеше да повярва.

— Виж сам.

Галахад се обърна да види високия мъж, който отчаяно търсеше нещо в обречената библиотека на Бан.

— Това ли е Мерлин?

— Да.

— Как разбра, че е тук?

— Изобщо не знаех, че е тук — казах аз. — Ела насам, копеле! — викнах на един огромен франк с кожено наметало, който носеше двуостра брадва и искаше непременно да стане герой. Той запя своя боен химн, когато се втурна към мен и продължи да пее, докато умираше. Брадвата му се заби в дъските на пода до краката на Галахад, който измъкна копието си от гърдите на големия мъж.

— Намерих го! Намерих го! — внезапно извика Мерлин зад нас. — Силий Италик, разбира се! Той никога не е писал осемнадесет книги за Втората Пуническа война, а само седемнадесет. Как съм могъл да бъда толкова глупав? Ти беше прав, Дерфел, аз съм един стар глупак! Опасен глупак! Осемнадесет книги за Втората Фукническа война! И децата знаят, че те са били винаги само седемнадесет! Намерих го! Хайде, Дерфел, не ми губи времето! Не можем да се мотаем тук цяла нощ!

Двамата с Галахад се върнахме тичешком в разхвърляната библиотека, където аз преобърнах голямата работна маса пред вратата, за да забави малко франките, а Галахад ритна кепенците на западните прозорци. В коридора се появиха още франки. Мерлин грабна дървения кръст, който висеше на врата му, и го захвърли срещу нападателите, спрели се, за да избутат голямата маса. Кръстът падна и изведнъж предверието пламна. Помислих, че съседната стена се беше срутила и оттам бе нахълтал смъртоносният огън точно когато бе паднал кръстът. Но Мерлин твърдеше, че това е изцяло негова заслуга.

— Поне веднъж да послужи за нещо този ужасен кръст — каза Мерлин и изграчи към горящите франки, които виеха от болка — Опечете се, червеи, опечете се! — Той напъха ценния свитък в пазвата си. — Ти чел ли си някога Силий Италик? — попита ме Мерлин.

— Никога не съм чувал за него, господарю — казах аз и го задърпах към отворения прозорец.

— Той пише епични стихове, скъпи ми Дерфел, епични стихове. — Мерлин хвана ръката ми, за да спра да го дърпам така припряно, и сложи своята ръка на рамото ми: — Послушай съвета ми — каза той много сериозно, — избягвай да четеш епични стихове. Казвам ти го от личен опит.

Изведнъж ми се прииска да заплача като дете. Беше такова облекчение да погледнеш отново в неговите мъдри и зли очи. Сякаш отново бях намерил собствения си баща.

— Мъчно ми беше за вас, господарю — изломотих аз.

— Не ставай сантиментален сега! — сопна се Мерлин, след това забърза към прозореца, тъй като един от франкските воини успя да прескочи през масата и закрещя някакви предизвикателства, вдигнал копието за удар. Косата му димеше. Аз отбих удара с щита и мушнах с меча, ритнах го и отново мушнах с меча.

— Насам! — долетя гласът на Галахад от градината под прозореца. Ударих умиращия франк още веднъж с острието на меча и след това видях, че Мерлин отново се беше върнал при своята маса.

— Побързайте, господарю! — викнах му аз.

— Котката! — обясни Мерлин. — Не мога да изоставя котката! Не бъди глупав!

— В името на Боговете, господарю! — изкрещях аз, но Мерлин лазеше под масата и се опитваше да изтегли от там изплашената сива котка. Най-накрая успя да я обгърне с ръце, прехвърли се през прозореца и потъна в тревата на градината, оградена от нисък жив плет. Слънцето беше великолепно, то беше обагрило небето в ярко червено, а фееричното му отражение трептеше във водата на залива. Преминахме през плета и хукнахме след Галахад по каменните стъпала, които водеха към колибата на градинаря. След това една опасна пътека ни поведе надолу по стръмния гранитен склон под върха. От едната страна на пътеката беше каменната скала, а от другата пропаст, но Галахад познаваше тези пътеки от детство и сега уверено ни водеше към тъмната вода.

В морето се носеха трупове. Нашата лодка, натоварена така, че се чудех как не потъва, вече беше на четвърт миля навътре в морето и греблата с мъка тласкаха пътниците й далеч от врага. Сложих ръце около устата си и завиках.

— Кълхуч!

Гласът ми се блъсна в скалата и отлетя в морето, където се загуби сред хилядите викове и писъци, оповестяващи края на Инис Трийбс.

— Остави ги — каза Мерлин спокойно, след това започна да рови из мръсното расо, което беше носил като отец Селуин. — Дръж това. — Той пъхна котката в ръцете ми и пак зарови из дрехата си. Накрая извади един малък сребърен рог и го наду. Звукът на рога беше много приятен.

Почти веднага откъм северния бряг на Инис Трийбс се появи малка тъмна лодка с високо задигнат нос. В нея имаше само един човек с расо, който караше лодката с дълго гребло, закрепено на кърмата. До него имаше място точно за още трима души. На дъното лежеше дървен съндък, запечатан с печата на Мерлин, върху който беше изобразен рогатият Бог Сернунос.

— Предвидих тази необходимост — каза Мерлин безгрижно, — когато разбрах, че горкият Бан няма ясна представа точно какви ръкописи притежава. Помислих, че ще ми трябва повече време, така и стана. Наистина, свитъците бяха надписани, но филите винаги ги разместваха. Взимаха ги, за да крадат от тях стихове, които да представят после като свои. Един нещастник шест месеца преписва от Катул и след това го постави на мястото на Платон. Добър вечер, скъпи Кадуг! — поздрави той лодкаря. — Всичко наред ли е?

— Като изключим това, че светът умира, да — изръмжа Кадуг.

— Но ти си взел сандъка — каза Мерлин, — значи всичко е наред.

Елегантната лодка някога беше служела за превозване на знатни особи от пристанището на Инис Трийбс до по-големите кораби, хвърлили котва в по-дълбоки води. Мерлин беше уредил лодката да чака неговия сигнал. Сега ние се качихме в нея и мрачният Кадуг я подкара към открито море. Едно единствено копие беше хвърлено срещу нас от високия бряг и потъна във водата до лодката. Но всъщност нашето бягство остана незабелязано. Мерлин взе котката от ръцете ми и доволен се отпусна на дъното, докато ние с Галахад не откъсвахме очи от загиващия град.

Димът се стелеше над водата. Виковете на обречените се носеха като погребална песен в умиращия ден. Виждахме тъмните фигури на франките, които все още прииждаха по понтона към падналия града и прецапваха водата до крепостната стена. Слънцето залезе и заливът потъмня, а пламъците станаха по-ярки. Една завеса се подпали и лумна, а след секунда се превърна в пепел. Най-буйни бяха пламъците в библиотеката — свитък след свитък, ръкописите изгаряха и онази част от двореца сякаш гореше в пламъците на ада. Това беше погребалната клада на крал Бан, която горя цяла нощ.

Галахад заплака, коленичи на палубата и стиснал копието си, гледаше как домът му се превръща в пепел. Той се прекръсти и мълчаливо се помоли, за да може душата на баща му да намери пътя към Отвъдния свят, в който Бан беше вярвал. Морето бе милостиво към нас и беше напълно спокойно. То беше оцветено в червено и черно, кръв и смърт, съвършено огледало за горящия град, където нашите врагове танцуваха отвратителните си победни танци. Това беше краят на Инис Трийбс. Градът никога не се възроди за нов живот, не и по наше време. Стените му се срутиха, руините обраснаха с бурени, морските птици започнаха да гнездят там. Франкските рибари отбягваха острова, където бяха измрели толкова много хора. Те вече не го наричаха Инис Трийбс, дадоха му ново име, което на техния груб език означаваше Хълма на смъртта. Техните рибари разказват, че нощем, когато пустият остров открои черния си силует в обсидиановото море, още се чуват виковете на жените и стенанията на децата.

Акостирахме на пустия бряг на западната страна на залива. Там изоставихме лодката и понесохме запечатания съндък на Мерлин през трънаците към хребета над нас. Когато стигнахме върха вече беше съвсем тъмно и аз се обърнах да погледна Инис Трийбс, който светеше като жарава в тъмното, след това понесох своето бреме към дома, за да го предам на съвестта на Артър. Инис Трийбс беше мъртъв.

Взехме кораб за Британия от същата река, край която някога се помолих на Бел и Манауидан да ме върнат у дома. Там намерихме и Кълхуч, лодката му беше изоставена в калта. Лиънор беше жива, както и повечето от нашите воини. В реката беше останал един кораб, който можеше да ни откара у дома. Капитанът му беше чакал, надявайки се да извлече тлъста печалба от отчаяни оцелели бегълци, но Кълхуч опря меча си в гърлото му и го застави да ни откара у дома без пари. Хората, които живееха край реката, отдавна бяха избягали. Ние изчакахме да мине нощта, озарена от пламъците на Инис Трийбс, а на сутринта вдигнахме котва, опънахме платната, и вятърът ни понесе на север.

Мерлин гледаше как брегът се отдалечава, а аз не откъсвах поглед от него, сякаш все още не можех да повярвам, че старецът наистина се е върнал. Той беше висок кокалест човек (може би най-високият човек, който някога съм виждал), с дълга бяла коса, която се спускаше от тонзурата надолу и сега бе сплетена и завързана с черна панделка. Когато се правеше на отец Селуин, той носеше косата си разпусната и рошава, но сега с плитката отново приличаше на стария Мерлин. Кожата му беше с цвят на старо излъскано дърво, очите му бяха зелени, а носът му — остър. Брадата и мустаците му бяха сплетени на тънки плитки, които той обичаше да мотае около пръстите си докато мисли. Никой не знаеше на колко години беше Мерлин, обаче със сигурност не познавам по-възрастен човек от него, освен може би друида Бализ. Но също така не познавам и друг човек, на който годините да личат толкова малко. Мерлин сякаш беше вечен, все още не бе загубил нито един зъб и беше подвижен и енергичен като младеж, макар да обичаше да се преструва на стар, слаб и безпомощен. Той се обличаше в черно, винаги в черно, никога в друг цвят, и обикновено носеше дълъг черен жезъл, въпреки че тогава, докато бягахме от Арморика, друидът се беше лишил от този символ на своята власт.

Той беше внушителен човек, не само заради своя ръст или авторитета си. Подобно на Артър, той имаше способността да налага на другите своето присъствие. Също като Артър Мерлин можеше да накара хората да се почувстват самотни в претъпкана зала, щом той излезе. Но докато присъствието на Артър носеше чувството за щедрост и ентусиазъм, присъствието на Мерлин винаги беше смущаващо. Когато те погледнеше, той сякаш достигаше до най-съкровените ти тайни и, което е по-лошо, това го забавляваше. Той беше пакостлив, нетърпелив, импулсивен и невероятно, безкрайно мъдър. Той омаловажаваше всичко, злепоставяше всекиго. Малцина бяха хората, които Мерлин истински обичаше. И това бяха Артър, Нимю, мисля, че и аз бях един от тях, макар че човек никога не можеше да бъде сигурен, защото Мерлин обичаше да се преструва и да преиначава.

— Ти ме гледаш, Дерфел! — каза той сякаш ме обвиняваше, а все още седеше на кърмата с гръб към мен.

— Надявам се, че от сега нататък винаги ще имам тази възможност, господарю.

— Какъв емоционален глупак си ти, Дерфел — обърна се той към мен и сърдито добави — Трябваше да те хвърля обратно в ямата на Танабурс. Занеси този съндък в каютата ми.

Мерлин беше окупирал каютата на капитана и аз занесох дървения съндък там. Мерлин се наведе, за да влезе през ниската врата, размести възглавниците да си направи удобно място и потъна сред тях с доволна въздишка. Сивата котка скочи в скута му, а той разви донякъде свитъка, заради който беше рискувал живота си, и го опъна върху една груба маса, осеяна с люспи от риба.

— Какво е това? — попитах аз.

— Това е единственото истинско съкровище, което Бан притежаваше — каза Мерлин. — Останалото беше преди всичко гръцки и римски буклуци. Някои може и да са били добри, но, предполагам, че добрите не са били много.

— И какво е това? — попитах отново аз.

— Свитък, скъпи Дерфел — отвърна той, като че ли само глупак може да зададе такъв въпрос. Мерлин погледна през капандурата. Оттам се виждаше платното, издувано от вятъра, който още носеше миризма на дим откъм Инис Трийбс. — Попътен вятър — каза той весело. — До довечера ще си бъдем вкъщи, може би. Британия ми липсваше — сподели Мерлин и отново сведе поглед към ръкописа. — А Нимю? Как е скъпото дете? — попита той, докато четеше първите редове.

— Последният път, когато я видях — казах аз мрачно, — тя беше изнасилена и беше изгубила едното си око.

— Случват се такива неща — каза Мерлин нехайно.

Неговото коравосърдечие ме остави без дъх. Помълчах, след това отново го попитах какво имаше толкова важно в този ръкопис. Той въздъхна.

— Ти си много досадно същество, Дерфел. Е, добре, ще те поглезя малко.

Мерлин пусна свитъка (който веднага се нави), след това се облегна върху влажните протъркани възглавници на капитана.

— Ти, разбира се, знаеш кой е бил Каледин, нали?

— Не, господарю — признах аз.

Той вдигна отчаян ръце.

— Не се ли срамуваш от своята неграмотност, Дерфел? Каледин е бил друид от ордовичите. Нещастно племе, знам го много добре. Една от съпругите ми беше от това племе, същество като нея е достатъчно за дванадесет живота. Такава грешка вече никога няма да допусна.

Той потръпна при този спомен, след това се взря в мен.

— Гундлеус изнасили Нимю, нали?

— Да — казах аз, чудейки се как е разбрал.

— Глупав човек! Глупав човек! (Мерлин изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото ядосан от случилото се с неговата любима.) — Как ще пати? Нимю ядосана ли е?

— Бясна е.

— Хубаво. Яростта е много полезна, а скъпата Нимю знае как да я използва, направо е талант в това отношение. Едно от нещата, които не мога да търпя у християните, е тяхното възхищение от слабостта. Представи си — да въздигаш слабостта в достойнство! Слабостта! Можеш ли да си представиш един рай, пълен само със слабаци? Каква ужасна идея. Храната би истинала, докато всеки побутва чинията към другия. Няма полза от слабостта, Дерфел. Гневът и егоизмът, това са качествата, които карат светът да върви напред. — Мерлин се засмя. — А сега за Каледин. Той бил сравнително добър друид (като си помислиш, че е бил от ордовичите). Каледин, разбира се, не може да стъпи и на малкия ми пръст, но все пак е имал и своите добри дни. Между другото, на мен ми хареса твоят опит да убиеш Ланселот, жалко, че не го довърши. Предполагам, че той избяга от града.

— Да, веднага щом стана ясно, че градът е обречен.

— Моряците казват, че плъховете първи бягат от потъващия кораб. Горкият Бан. Той беше глупак, но добър глупак.

— Той знаеше ли кой сте? — попитах аз.

— Разбира се, че знаеше — каза Мерлин. — Щеше да бъде чудовищно грубо от моя страна да измамя собствения си домакин. Той, разбира се, не каза на никого, иначе щях да бъда обсаден от онези ужасни поети, които щяха да ме молят да направя магия срещу бръчките по лицата им. Нямаш представа, Дерфел, колко досадни могат да бъдат дребните магии. Бан знаеше кой съм, а също и Кадуг. Той е мой слуга. Горкият Хюел е мъртъв, нали?

— Щом знаете вече, защо питате — казах аз.

— Просто поддържам разговора — запротестира той. — Воденето на разговор, Дерфел, е едно от изкуствата на цивилизацията. Не може всички да газим през живота с ръмжене, меч и щит. Някои от нас се опитват да запазят достойнство — каза той и подсмръкна.

— И как разбрахте, че Хюел е мъртъв? — попитах аз.

— Бедуйн ми писа, как иначе, идиот такъв.

— Бедуйн ви пишеше през всичките тези години? — попитах аз удивен.

— Разбира се! Той имаше нужда от моите съвети. Ти какво си мислеше? Че съм изчезнал?

— Вие наистина изчезнахте — казах аз укорително.

— Глупости. Ти просто не си знаел къде да ме търсиш. За съжаление Бедуйн не се вслуша в нито един от съветите ми. Каква бъркотия сътвори този човек! Мордред е жив! Пълна тъпотия. Детето трябваше да бъде обесено със собствената му пъпна връв, но предполагам, че никой не би могъл да убеди Утър да направи това. Горкият Утър. Той вярваше, че добродетелите се предават чрез слабините на мъжа! Каква глупост! Детето е като теле — ако съществото се роди недъгаво, удряш го по главата и отново заплождаш кравата. Затова Боговете са превърнали зачатието в такова удоволствие, защото много от новородените трябва да бъдат заменени от други. За жената удоволствието не е чак толкова голямо, разбира се, но все някой трябва да страда и слава на Боговете, че страдат жените, а не ние.

— Вие имали ли сте някога деца? — попитах аз, чудейки се защо никога преди не ми е идвало на ум да питам.

— Разбира се! Що за въпрос? — той ме погледна, сякаш се съмняваше в здравия ми разум. — Никога не съм ги харесвал кой знае колко и за щастие повечето от тях умряха, а от другите се отрекох. Един от тях дори е християнин — потръпна Мерлин. — Много повече ми допадат чуждите деца, те са далеч по-благодарни. Та за какво говорехме? О, да, за Каледин. Ужасен човек — каза Мерлин и поклати мрачно глава.

— Той ли е написал ръкописа? — попитах аз.

— Не ставай смешен, Дерфел — сопна ми се той, изгубил търпение. — На друидите им е забранено да записват каквото и да било, законът го забранява. Ти знаеш това! Щом веднъж запишеш нещо, то остава такова, каквото си го записал. Става догма. Хората могат да спорят за него, започват да се позовават на текста, създават нови ръкописи, отново спорят и скоро започват да се изпращат един друг на смърт. Ако никога не записваш нищо, никой няма да знае какво точно си казал и ти винаги можеш да го променяш. Трябва ли да ти обяснявам всичко?

— Можете да ми обясните какво е записано на този свитък — казах аз скромно.

— Точно това и правя! Но ти все ме прекъсваш и променяш темата! Ужасно поведение! А уж си израсъл на Хълма. Трябваше много по-често да те наказвам с камшика, може би щеше да бъдеш по-възпитан. Чувам, че Гулидин възстановява моя замък?

— Да.

— Добър човек е Гулидин, честен. Сигурно ще трябва лично да построя всичко отново, но той поне ще опита.

— Свитъкът — припомних му аз.

— Знам! Знам! Каледин бил друид, нали ти казах. От ордовичите при това. Ужасни животни са тия ордовичи. както и да е, върни мислите си назад към Черната година и се запитай как Светоний е разбрал всичко онова, което е знаел за нашата религия. Предполагам, че знаеш кой е Светоний?

Въпросът беше обиден, всички британци знаеха името на Светоний Паулиний и го проклинаха. Той бил управител на Британия, назначен от император Нерон. По време на Черната година, а това било около четиристотин години преди нашето време, Светоний буквално унищожил древната ни религия. Всеки брит израстваше с ужасната приказка за двата легиона на Светоний, които разрушили друидското светилище на Инис Мон. Инис Мон, подобно на Инис Трийбс, бил остров, най-голямото светилище на нашите Богове, но римляните по някакъв начин се добрали до него и избили всички друиди, менестрели и жрици. Те изсекли свещените горички и осквернили свещеното езеро. Всичко, което бе достигнало до нас беше само сянка на старата ни религия, а нашите друиди като Танабурс и Иорует, бяха само немощно ехо от минала слава.

— Знам кой е Светоний — казах аз на Мерлин.

— Имало и един друг Светоний — каза той развеселен. — Римски писател и то доста добър. Бан имаше неговото съчинение „За видните мъже“, предимно биографии на поети. Особено скандална е биографията на Вергилий. Невероятно е какви неща могат да вкарват поетите в своите легла, предимно себеподобни, разбира се. Жалко, че това съчинение изгоря, защото другаде не съм го виждал. Може ръкописът в библиотеката на Бан да е бил последното му копие, а сега вече е само пепел. Вергилий може да си отдъхне. Както и да е, важното е, че Светоний Паулиний искал да знае всичко за нашата религия преди да нападне Инис Мон. Искал да бъде сигурен, че няма да го превърнем в крастава жаба или в поет, затова си намерил един предател, друида Каледин. И Каледин продиктувал всичко, което знаел, на един римски писар. Тоя писар записал всичко на някакъв латински, който изглежда отвратителен. Но отвратителен или не, това е единственият запис на нашата стара религия — всичките й тайни, всичките й ритуали, цялото й значение и цялата й мощ. Всичко това е тук, дете — каза Мерлин и махна с ръка към свитъка, като успя да го събори от масата. Измъкнах ръкописа изпод койката на капитана и мрачно казах:

— А аз си мислех, че вие сте християнин, който се опитва да открие какъв е бил размахът на ангелските криле.

— Не бъди капризен, Дерфел! Пък и всеки знае, че размахът на крилете зависи от височината и теглото на ангела. — Мерлин отново разгъна свитъка и се загледа в текста. — Търсих това съкровище навсякъде. Дори в Рим! И през цялото време този стар глупак Бан си го е държал в библиотеката като осемнадесети том на Силий Италик. Оказва се, че той никога не го е чел, макар да твърдеше, че бил чудесен. Но аз предполагам, че всъщност никой не е чел този ръкопис. Как биха могли? — потръпна той.

— Нищо чудно, че ви трябваха пет години, за да го намерите — казах аз, като си мислех за хората, които са имали нужда от Мерлин през цялото това време.

— Глупости. Аз научих за съществуването на този ръкопис едва преди година. Преди това търсих други неща — Рога на Бран Гейлд, Ножа на Лауфродед, Дъската за игра на Гуендолау, Пръстена на Еленюд. Съкровищата на Британия, Дерфел… — Мерлин замълча, спрял поглед върху запечатания съндък, след това отново погледна към мен. — Тези съкровища са ключ към силата, Дерфел, но без тайните на този ръкопис те са просто мъртви предмети.

В гласа на Мерлин звучеше почит, и нищо чудно, защото Тринадесетте съкровища са най-тайнствените и най-свещени талисмани на Британия. Една нощ в Беноик, когато треперехме в тъмното и се ослушвахме за франки, скрити зад дърветата, Галахад постави под съмнение самото съществуване на Тринадесетте съкровища, защото смяташе, че те не биха могли да оцелеят през дългите години на римското управление. Но Мерлин винаги упорито е твърдял, че преди погрома старите друиди скрили съкровищата толкова дълбоко, че никой римлянин не би могъл да ги намери. Делото на неговия живот беше да събере тринадесетте талисмана, а неговата амбиция беше да доживее до страховития момент, когато те ще могат да бъдат използвани. Изглежда, че в изгубения ръкопис на Каледин бе описан имено начинът, по който можеше да се задействат талисманите.

— Е, и какво пише в този ръкопис? — попитах аз настоятелно.

— Откъде да знам? Ти не ме оставяш да го прочета. Защо не отидеш да свършиш нещо полезно? Иди да сплетеш някое гребло или каквото там правят моряците, когато не се давят. — Мерлин почака докато стигна до вратата. — А, и още нещо — добави той разсеяно.

Аз се обрънах, но той не гледаше мен, а ръкописа.

— Какво, господарю?

— Просто исках да ти благодаря, Дерфел — каза той нехайно. — Благодаря ти, значи. Винаги съм се надявал, че от теб ще има полза някой ден.

Аз си помислих за горящия Инис Трийбс и за мъртвия Бан.

— Ще разочаровам Артър — казах аз мрачно.

— Всеки може да разочарова Артър. Той иска твърде много от хората. А сега върви.

 

Бях предположил, че Ланселот и неговата майка Илейн ще отплуват на запад към Брослианд, за да се присъединят към множеството поданици на Бан, избягали от франките, но те бяха отплували на север към Британия. Бяха тръгнали към Думнония.

Добрали се веднъж до Думнония, те отпътували към Дурновария и стигнали там цели два дни преди ние да стигнем до британския бряг, така че не можахме да видим посрещането им с очите си, но пък чухме всичко за това, защото целият град разказваше въодушевено какви ли не истории за бегълците.

Високопоставените кралски особи бяха пътували с три бързи кораба, които бяха подготвени още преди падането на Инис Трийбс и трюмовете им бяха претъпкани със златото и среброто, което франките се бяха надявали да намерят в двореца на Бан. Преди обаче групата да стигне до Дурновария, съкровището било скрито, а бегълците пристигнали пеша, някои боси, целите раздърпани и прашни, рошави, със засъхнала морска сол по тях. По дрехите им имало петна от кръв, а оръжието, което те стискали в безчувствените си ръце, било очукано като след тежка битка. Илейн, кралицата на Беноик, и Ланселот, сега крал на Изгубено кралство, закуцукали по главната улица на града към двореца на Гуинивиър, за да просят милост като пълни бедняци. Зад тях вървяла пъстра смесица от стражи, поети и придворни, които, обяснила с тъга Илейн, били единствените оцелели след клането.

— Ако Артър бе сдържал думата си — изплакала тя пред Гуинивиър, — ако беше направил поне половината от онова, което беше обещал!

— Майко! Майко! — прегърнал я Ланселот.

— Всичко, което искам, скъпи мой, е да умра — заявила Илейн, — и ти за малко не умря в битката.

Разбира се, Гуинивиър се справила великолепно с положението. Слугите й донесли дрехи, приготвили баните, сервирали храна, налели вино, превързали раните на бегълците. Те разказали историите си, получили подаръци от съкровищницата. Вестоносец бил изпратен да повика Артър.

Историите бяха чудесни. Разказваха ги из целия град, а докато пристигнахме в Дурновария, вече ги знаеха във всяко кътче на Думнония и дори извън нейните граници. Това бяха приказки за герои. Ланселот и Борс защитавали Мерманската порта. Те покрили пясъка с мъртви франки и нахранили гларусите с франкска мърша. Франките се молели за милост и треперели от страх, че бляскавият Танладуир отново ще засвисти в ръката на Ланселот, но тогава някакви други защитници, които били далече от Ланселот отстъпили. Врагът влязъл в града и ако дотогава битката била мрачна, след това станала направо ужасна. Враговете падали един след друг, докато защитниците бранели улица след улица, но дори всички антични герои да били в града, пак нямало да могат да спрат тези вълни от врагове с железни шлемове, които прииждали от окръжаващото острова море като множество демони, избягали от кошмарите на Манауидан. Малцината герои отстъпвали, като задръствали улиците с телата на мъртвите франки. Но враговете все прииждали и прииждали и героите продължавали да отстъпват. Стигнали до самия дворец, където Бан, добрият крал Бан, стоял облегнат на балкона и се взирал в хоризонта за корабите на Артър. „Те ще дойдат! — твърдял той, — защото Артър обеща.“

Кралят не искал да напусне балкона, защото когато Артър дойдел, Бан нямало да бъде там и тогава какво щели да кажат хората? Той настоял да остане в двореца, за да посрещне Артър, но първо целунал жена си, прегърнал своя наследник, след това им пожелал попътни ветрове към Британия, обърнал се и продължил да чака обещаната помощ, която така и не дошла.

Беше вълнуваща история. А на следващия ден, когато станало ясно, че няма да дойдат повече кораби от Арморика, историята се изменила съществено. Сега вече се говорело, че именно мъжете от Думнония, войските, командвани от Кълхуч и Дерфел, допуснали врага в Инис Трийбс.

— Те се сражаваха — казал Ланселот на Гуинивиър, — но не можаха да издържат.

Артър, който воювал по това време срещу саксите на Сердик, препускал бързо, за да дойде в Дурновария и да поздрави своите гости. Той пристигнал само няколко часа преди нашата тъжна компания да се дотътри незабелязана по пътя, който идваше от морето и минаваше през обраслите с трева укрепления на Май Дун. Един от стражите на южната пората на града ме позна и ни пусна да влезем.

— Дойдохте точно навреме — каза той.

— За какво? — попитах аз.

— Артър е тук. Ще му разказват историята за Инис Трийбс.

— Сега ли? — казах аз и погледнах към двореца, който се издигаше на западния хълм на града. — Бих искал да чуя това — добавих аз и поведох другарите си към двореца. Бързах към кръстовището в центъра на града, любопитен да видя параклиса, който Сенсъм беше построил за Мордред, но за моя изненада не се виждаше нито параклис, нито храм, а пусто място, обрасло с бурени.

— Нимю — казах аз, развеселен.

— Какво? — попита ме Мерлин. Той се беше покрил с качулката на монашеското си расо, така че никой не би могъл да го познае.

— Един надут дребосък — казах аз — щеше да строи църква тук. Гуинивиър повика Нимю, за да го спре.

— Значи Гуинивиър не е съвсем без мозък? — попита Мерлин.

— Да не би да съм казал, че е без мозък?

— Не, скъпи Дерфел, не си. Хайде да вървим.

Отново тръгнахме към двореца. Беше вечер и няколко слуги поставяха факли по стените около двора, където, без да ги е грижа за розите и водните канали на Гуинивиър, множество хора се трупаха, дошли да видят Ланселот и Артър. Никой не ни позна, когато минахме през портата. Мерлин беше сложил качулката си, а Галахад и аз бяхме пуснали забралата на нашите увенчани с вълчи опашки шлемове. Заедно с Кълхуч и още десетина други мъже се напъхахме в дъното на претъпкания двор.

И докато навън се спускаше нощта, ние чухме историята за падането на Инис Трийбс.

В източната част на двора каменната настилка беше задигната и бе няколко стъпки по-висока от останалата част на двора, така че се образуваше един подиум, към който водеха каменни стъпала. Ланселот, Гуинивиър, Илейн, Артър, Борс и Бедуйн стояха там като на театрална сцена. Тази представа се засилваше от горящите факли, поставени на стената зад терасата. Огледах се за Нимю, но не можах да я видя, не се виждаше и младият епископ Сенсъм. Епископ Бедуйн каза молитва и християните в тълпата промърмориха своя отговор, прекръстиха се и затихнаха, за да чуят отново ужасната история за падането на Инис Трийбс. Разказваше Борс. Застанал на най-горните стъпала на терасата, той заговори за битката на Беноик и тълпата слушаше замряла за ужасите в Инис Трийбс и посрещаше с възгласи епизодите, разкриващи героизма на Ланселот. По едно време, Борс се поддаде на вълнението си и посочи към Ланселот, който вдигна превързана ръка и се опита да спре поздравленията отправени към него. Този жест не постигна нищо и Ланселот поклати глава сякаш похвалите на тълпата бяха твърде тежко бреме за него. Илейн, облечена в черно, плачеше до своя син. Борс не се спря подробно на вината на Артър, само обясни как Ланселот знаел, че Артър се сражава в Британия, но крал Бан се бил вкопчил в своите нереални надежди. Въпреки цялата тази тактичност Артър беше нещастен, той поклати глава и очите му се изпълниха със сълзи, особено когато Борс разказа трогателната приказка за сбогуването на крал Бан с кралицата и Ланселот. На мен също ми се плачеше, но не заради лъжите, които чувах, а просто от радост, че отново виждах Артър. Той не се беше променил. Скулестото му лице все още беше силно, а очите му все още бяха пълни със загриженост и внимание.

Бедуйн попита какво е станало с мъжете от Думнония и Борс, с очевидно нежелание, се остави да измъкнат от него историята за нашата тъжна смърт. Тълпата заръмжа, когато научи, че имено ние, мъжете от Думнония, не бяхме удържали позициите си на крепостната стена. Борс вдигна ръка.

— Те се сражаваха добре! — каза той. Но това не успокои тълпата.

Мерлин като че ли изобщо не се интересуваше от глупостите, които Борс разправяше. Беше се обърнал и шепнеше с някакъв мъж, по едно време се доближи до мен и ме хвана за лакътя.

— Трябва да пусна една вода, скъпо момче — каза той с гласа на отец Селуин. — Стар човек, нали знаеш. Ти се оправи с тези глупаци, аз скоро ще се върна.

— Вашите мъже се биха добре! — викна Борс към тълпата. — И въпреки че бяха разбити, те умряха като мъже!

— А сега, те се връщат от Онзи свят като духове — викнах аз и ударих с щита си близката колона, от която литна облаче бял прах. Излязох напред в едно осветено от факла място. — Ти лъжеш, Борс! — викнах аз.

Кълхуч също пристъпи към мен.

— И аз казвам, че лъжеш! — изръмжа той.

— И аз! — появи се Галахад до нас.

Аз извадих Хюелбейн. Звукът, с който стоманата остърга дървеното гърло на ножницата, накара тълпата да се свие и да ни направи път през стъпканите рози към терасата. Ние тримата тръгнахме напред, изтощени от сражения, прашни, с шлемовете си и с оръжията си. Вървяхме бавно, в крак, и нито Борс, нито Ланселот посмяха да кажат нещо, когато видяха вълчите опашки на нашите шлемове. Аз спрях в средата на двора и забих върха на Хюелбейн в гнездото на една роза.

— Моят меч казва, че ти лъжеш — викнах аз. — Дерфел син на роб казва, че Ланселот син на Бан, крал на Беноик, лъже!

— Кълхуч син на Галейд казва същото!

До моя меч вече стърчеше и очуканият меч на Кълхуч.

— Галахад син на Бан, принц на Беноик, също!

Галахад заби меча си до другите два.

— Нито един франк не мина през нашата стена — казах аз и свалих шлема си, за да може Ланселот да види лицето ми. — Нито един франк не посмя да се качи на нашата стена, защото под нея имаше купища мъртви врагове.

— А когато нашият баща умря, братко, — каза Галахад и също махна шлема си, — с него бях аз, а не ти.

— А ти, Ланселот — викнах аз, — нямаше превръзка на ръката си, когато бягаше от Инис Трийбс. Какво стана? Да не би някоя тресчица от кораба да ти се е забила в палеца?

Вдигна се голям шум. Някои от воините на Борс извадиха мечовете си и започнаха да ни обиждат. Но Каван и останалите от нашите си проправиха път през отворените порти с вдигнати копия, готови да сеят смърт, ако се наложи.

— Нито един от вас, копелета, не се би в града — викна Каван, — така че бийте се сега!

Ланвал, командващият охраната на Гуинивиър, заповяда на своите стрелци да се наредят пред хората на терасата. Илейн беше пребледняла, от двете й страни Ланселот и Борс сякаш трепереха. Епископ Бедуйн крещеше, но единствено Артър успя да възстанови реда. Той извади Екскалибур и удари с него по своя щит. Ланселот и Борс заотстъпваха назад към стената, но Артър им махна да дойдат по-напред и погледна към нас тримата. Тълпата стихна, а стрелците свалиха стрелите от лъковете си.

— По време на битка — каза Артър тихо и така прикова вниманието на всички в двора, — нещата се объркват. Човек трудно може да види всичко, което става по време на една битка. Има прекалено много шум, навсякъде цари хаос и ужас. Нашите приятели от Инис Трийбс — и тук Артър сложи дясната си ръка около раменете на Ланселот, — са направили грешка, но това е една почтена грешка. Без съмнение, някой беден объркан човечец им е разказал за вашата смърт и те са повярвали, но сега, за щастие, тази грешка е поправена. Те няма от какво да се срамуват! В Инис Трийбс вие сте пожънали достатъчно слава, така че има за всички. Не съм ли прав?

Артър отправи този въпрос към Ланселот, но отговори Борс.

— Лъгал съм се и се радвам, че е така.

— Аз също — добави Ланселот решително и ясно.

— Така — възкликна Артър и се усмихна към нас тримата. — Сега, приятели мои, вземете си мечовете. Не искам да има вражда помежду ни! Вие всички сте герои, всички!

Той почака, но никой от нас не мръдна. Пламъците на факлата играеха по нашите шлемове и проблясваха по остриетата на нашите забити мечове, който призоваваха оръжието да установи истината. Усмивката на Артър изчезна и той се изправи в пълен ръст.

— Заповядвам ви да си вземете оръжието — каза той. — Това е моят дом. Ти, Кълхуч, и ти, Дерфел, сте ми се клели във вярност. Нима ще нарушите своята клетва?

— Аз защитавам своята чест, господарю — отвърна Кълхуч.

— Твоята чест трябва да служи на мен — сопна се Артър и гласът му беше толкова твърд, че аз потреперих. Той беше добър човек, но беше лесно да забравиш, че Артър не е станал такъв военачалник благодарение единствено на своята доброта. Той говореше толкова много за мир и за изглаждане на конфликтите, но в битка душата му забравяше тези грижи и се отдаваше на кървавия вихър. Сега той заплашително сложи ръка на дръжката на Екскалибур.

— Вземете си мечовете — заповяда ни той, — освен ако не искате аз да ги взема вместо вас.

Ние не можехме да се бием със собствения си господар, така че се подчинихме. Галахад последва нашия пример. Чувствахме се обидени и измамени, но, веднага щом възстанови приятелската атмосфера в своя дом, Артър отново се усмихна. Той разтвори широко ръце и слезе при нас толкова щастлив да ни види, че моето негодувание в миг се изпари. Той прегърна своя братовчед Кълхуч, след това мен и аз почувствах на бузата си сълзите на моя господар.

— Дерфел — каза той, — Дерфел Кадарн. Наистина ли си ти?

— Без съмнение, господарю.

— Изглеждаш по-възрастен — каза той усмихнат.

— Вие не.

Той се намръщи.

— Аз не съм бил в Инис Трийбс. А трябваше да бъда. — Артър се обърна към Галахад. — Чувал съм за вашата смелост, лорд принц, и ви поздравявам.

— Но не ме обиждайте, господарю, като вярвате на моя брат — каза мрачно Галахад.

— Не! — каза Артър. — Не искам кавги. Ние ще бъдем приятели. Настоявам.

Той ме подхвана под ръка и поведе и трима ни нагоре към терасата, където нареди на всички ни да се прегърнем с Борс и Ланселот.

— Имаме си достатъчно проблеми и без това — каза ми той, когато аз направих крачка назад. Нямах друг избор — пристъпих напред и разтворих ръце. Ланселот се поколеба, след това ме прегърна. Намазнената му коса ухаеше на виолетки.

— Дете — пошепна той в ухото ми, след като ме целуна по бузата.

— Страхливец — прошепнах му аз в отговор и ние се разделихме с усмивка.

Епископ Бедуйн дойде да ме прегърне просълзен.

— Скъпи, Дерфел!

— Имам още по-добра новина за теб — казах му аз тихо. — Мерлин е тук.

— Мерлин? — Бедуйн ме зяпна с отворена уста, не смееше да повярва на ушите си. — Мерлин е тук? Мерлин!

Новината се понесе сред тълпата. Мерлин беше тук. Великият Мерлин се беше върнал. Християните се прекръстиха, но дори те осъзнаха значението на тази новина. Мерлин се беше върнал в Думнония и изведнъж сякаш проблемите на кралството намаляха наполовина.

— Е, къде е той? — попита Артър.

— Излезе — казах аз неопределено и махнах към портата.

— Мерлин — извика Артър. — Мерлин.

Но никой не отговори. Някои от стражите тръгнаха да го търсят, но не го намериха. По-късно часовоите при западната врата казаха, че един стар гърбав свещеник, с превръзка на окото, със сива котка и тежка кашлица бе напуснал града, но друг белобрад мъдрец не били виждали.

— Минал си през ужасна битка, Дерфел — каза ми Артър по-късно в залата за угощения, където ни бяха сервирали свинско, хляб и медовина. — Мъжете имат странни сънища, когато минават през такива тежки изпитания.

— Не, господарю — настоях аз, — Мерлин беше тук. Попитайте принц Галахад.

— Ще го попитам, разбира се, ще го попитам.

Артър се обърна, за да погледне към високата маса, на която Гуинивиър се беше облегнала на лакътя си и слушаше Ланселот.

— Всички сте преживели твърде много — каза той.

— Но аз не изпълних заръките ти, господарю — признах си аз, — и съжалявам за това.

— Не, Дерфел, не! Аз не изпълних обещанието си към Бан. Но какво повече можех да направя? При толкова много врагове.

Той замълча, в залата звънна веселият смях на Гуинивиър и Артър се усмихна.

— Радвам се, че поне тя е щастлива — каза той, след това отиде да говори с Кълхуч, който съсредоточено поглъщаше едно печено прасенце.

В онази нощ и Люнет беше в двора. Косата й бе сплетена на плитка, която беше навита в кръг и украсена с цветя. Люнет беше отрупана с огърлици, брошки и гривни, а червената й ленена рокля беше пристегната с колан със сребърна тока. Тя ми се усмихна, изчисти нещо от ръкава ми и сбърчи нос, усетила вонята на моите дрехи.

— Белезите ти отиват, Дерфел — каза тя и докосна леко лицето ми, — не рискуваш ли твърде много?

— Аз съм воин.

— Нямах пред вид тези рискове, а историите, които измисляш за Мерлин. Караш ме да се чувствам неудобно. И защо трябваше да се представяш като син на роб! Изобщо не помисли как ще се почувствам аз, нали? Знам, че вече не живеем заедно, но все пак хората знаят, че едно време беше така и как си мислиш, че се чувствам като разправяш, че по рождение си роб? Трябва да мислиш и за другите, Дерфел, наистина.

Забелязах, че тя вече не носеше нашия любовен пръстен, но и не очаквах да го видя на пръста й, защото Люнет отдавна си беше намерила друг мъж, който можеше да проявява по-голяма щедрост от мен.

— Ти май си се побъркал в Инис Трийбс. Как иначе да си обясня предизвикателството ти към Ланселот. Да призоваваш Ланселот на двубой. Вярно, че си добър с меча, Дерфел, но това е Ланселот, не просто някакъв воин. — Люнет се обърна към мястото, на което седеше краля. — Не е ли прекрасен? — попита ме тя.

— Несравним — казах мрачно аз.

— И неженен, както чувам? — кокетно ме погледна Люнет. Аз се наведох към ухото й.

— Той предпочита момчета — пошепнах й аз. Тя ме удари по ръката.

— Глупак. Да не съм сляпа. Виж го как гледа Гуинивиър.

Сега беше ред на Люнет да се наведе към моето ухо.

— Не казвай на никого, но Гуинивиър е бременна — прошепна тя.

— Хубаво — отвърнах аз.

— Изобщо не е хубаво. Тя не е доволна. Не иска да се подува, нали разбираш? И изобщо не мога да я виня. Аз също не можех да се понасям, когато бях бременна. А, ето някой, когото бих искала да видя. Обичам да виждам нови лица в двора. А, и още нещо, Дерфел — усмихна се учтиво Люнет, — изкъпи се, скъпи — каза тя и се запъти към един от поетите на кралица Илейн.

— Сбогуване със старото и на лов за ново, а? — каза епископ Бедуйн, който изведнъж се появи до мен.

— Толкова съм стар, че се чудя как Люнет изобщо ме помни — отговорих навъсено аз.

Бедуйн се засмя, след това ме поведе навън към двора, който вече беше празен.

— Мерлин беше с теб — каза той и това не беше въпрос.

— Да, господарю — рекох аз и му разказах, как Мерлин се престори, че напуска двореца само за малко. Бедуйн поклати глава.

— Той обича тези номера — каза той тъжно. — Разкажи ми нещо повече.

Казах му всичко, което знаех. Разхождахме се напред назад по горната тераса, през дима на догарящите факли и аз разправях за отец Селуин и за библиотеката на Бан, разказах на Бедуйн истинската история на обсадата, казах му и истината за Ланселот и завърших с ръкописа на Каледин, който Мерлин беше взел от обречения град.

— Той твърди, че този ръкопис съдържа Познанието на Британия — казах аз на Бедуйн.

— Моля се на Бога да е така (дано Бог да ми прости) — каза Бедуйн. — Все някой трябва да ни помогне.

— На зле ли вървят нещата?

Бедуйн сви рамене. Той изглеждаше стар и изморен. Косата му висеше на кичури, брадата му беше изтъняла, а лицето му имаше измъчен вид.

— Предполагам, че би могло да бъдат и по-зле — призна той, — но тъжното е, че нищо не върви към по-добро. Всъщност положението не се е променило кой знае колко, откакто ти замина за Арморика, само дето Аел става все по-силен. Толкова здраво е стъпил върху земите ни, че се осмелява да се нарича вече Бретуалда — каза Бедуйн и потръпна пред мисълта за тези варварски претенции. (Бретуалда беше сакска титла и означаваше „владетел на Британия“.) — Той завладя цялата територия между Дурокобривис и Кориниум — продължи Бедуйн, — и вероятно щеше да превземе и самите крепости, ако не бяхме купили сегашния мир с последното си злато. А на юг ни заплашва Сердик, който се оказа по-зловещ и от Аел.

— Аел не напада ли Поуис? — попитах аз.

— И Горфидид, като нас, му даде злато.

— Аз мислех, че Горфидид е болен.

— Като всяка епидемия и тази отмина. Той оздравя и сега стои начело на обединените войски на Поуис и Елмет. Справя се по-добре, отколкото очаквахме — каза Бедуйн безпомощно, — може би, защото го крепи омразата. Той вече не пие като преди и се е заклел да отмъсти за загубената си ръка като отсече главата на Артър. И което е по-лошо, Дерфел, Горфидид прави това, което Артър се надяваше да направи — той обединява британските племена, но за съжаление ги обединява срещу нас, а не срещу саксите. Горфидид плаща на силурците на Гундлеус и на ирландските Черни щитове да нападат нашите брегове, подкупи и крал Марк, за да помага на Кадуи. И сега си мисля, че Горфидид ще плати и на Аел да наруши мира с нас. Поуиският крал се издига, а ние падаме. Сега в Поуис хората наричат Гофидид Велик крал. Негов наследник е Кунеглас, а ние с това нещастно сакато дете Мордред… Горфидид събира армия, а ние разполагаме само с бойни отряди. И щом бъде прибрана тазгодишната реколта, Дерфел, Горфидид ще тръгне на юг с хората от Елмет и Поуис. Разправят, че срещу нас ще се изправи най-голямата войска, която някога е била виждана в Британия и нищо чудно, че има хора, които — Бедуйн сниши гласа си, — смятат, че трябва да приемем неговите условия за мир.

— И какви са тези условия?

— Има само едно условие. Смъртта на Артър. Горфидид никога няма да прости обидата, която Артър нанесе на Сийнуин. Можеш ли да го виниш за това? — Бедуйн сви рамене и замълча. — Ако Горфидид намери пари и плати на Аел да поднови войната, ще стане наистина опасно — продължи той след няколко крачки. — Ние не можем да плащаме повече на саксите. Нямаме вече нищо. Хазната е празна. Кой плаща данъци на едно загиващо управление? А не можем да отделим и войници, които да събират данъците.

— Там вътре има много злато — казах аз и завъртях глава към двореца, където пируващите вдигаха весел шум. — Колко злато видях само по Люнет — казах аз навъсено.

— Придворните дами на принцеса Гуинивиър — каза тъжно Бедуйн — не са длъжни да се лишават от бижутата си, за да подпомагат защитата на границите на кралството. А дори и да дадат скъпоценностите си, това едва ли ще бъде достатъчно, за да можем пак да подкупим Аел. Ако той ни нападне на есен, Дерфел, тогава онези, които искат живота на Артър, вече няма да шепнат за това, а високо ще искат главата на Артър, застанали на крепостните стени. Артър, разбира се, може просто да си отиде. Би могъл да иде в Брослианд, предполагам, тогава Горфидид ще вземе малкия Мордред под свое покровителство и ние ще се превърнем просто в едно зависимо кралство, което ще бъде управлявано от Поуис.

Вървях и мълчах. Нямах представа, че положението е толкова тежко. Бедуйн тъжно се усмихна.

— Изглежда, мой млади приятелю, че от врящото гърне ти си скочил право в огъня. Ще има работа за твоя меч, Дерфел, и то скоро, бъди сигурен.

— Искаше ми се да имам малко време да посетя Инис Уидрин — казах аз.

— За да намериш Мерлин ли?

— За да намеря Нимю — отвърнах аз.

Той спря.

— Ти не си ли чул?

Леден полъх мина през сърцето ми.

— Нищо не съм чул. Мислех, че може да е тук, в Дурновария.

— Тя беше тук — каза Бедуйн. — Принцеса Гуинивиър я доведе. Изненадах се, че принцесата успя, но… Трябва да разбереш, Дерфел, че Гуинивиър и епископ Сенсъм — помниш ли го? Как би могъл да го забравиш, — та той и Гуинивиър не могат да се понасят. Нимю беше оръжието на Гуинивиър. Бог знае какво си мислеше тя, че Нимю може да направи, но Сенсъм предпочете да не чака, за да разбере това. Той започна да проповядва срещу Нимю, твърдеше, че тя е вещица. Някои християни, неприятно ми е да призная, са затворили сърцата си за доброто и Сенсъм им втълпяваше, че Нимю трябва да бъде убита с камъни.

— Не! — извиках аз.

— Не, не! — вдигна той ръце да ме успокои. — Тя отвърна на това като доведе езичниците от околността. Те разграбиха новия параклис на Сенсъм, имаше бунт, десетки хора загинаха, но нито Нимю, нито Сенсъм бяха ранени. Охраната на краля се паникьоса. Войниците помислиха, че някой напада краля. Нямаше нищо такова, разбира се, но те започнаха да хвърлят копия срещу хората. После Набур (магистратът, който отговаря за безопасността на краля) арестува Нимю и я обвини в подклаждане на бунт. А как иначе, нали е християнин. Епископ Сенсъм искаше Нимю да бъде осъдена на смърт, принцеса Гуинивиър настояваше тя да бъде освободена и докато всеки от двамата се опитваше да надделее, Нимю гниеше в затвора на Набур. — Бедуйн замълча и аз разбрах, че още не е стигнал до най-лошото. — Тя полудя, Дерфел. Все едно да затвориш сокол в клетка. Това беше нейният бунт срещу решетките. Крещеше и пищеше и никой не можеше да я спре.

Досетих се какво е станало след това и поклатих глава.

— Не — казах аз.

— Островът на мъртвите — потвърди Бедуйн моето злокобно предположение. — Какво друго можеха да направят?

— Не! — извиках аз отново, защото Нимю беше на Острова на мъртвите, загубена сред хора с прекършени души, а аз не можех да понеса мисълта за тази жестока съдба. — Получи и своята Трета рана — промълвих аз.

— Какво? — попита Бедуйн и сложи ръка на ухото си.

— Нищо — казах аз. — Жива ли е?

— Кой знае? Никой жив човек не би отишъл там, а ако отиде, не може да се върне.

— Мерлин сигурно е отишъл точно там! — викнах аз с облекчение. Без съмнение, Мерлин беше чул новината от мъжа, с когото го бях видял да шепне в дъното на двора. А Мерлин можеше да направи това, което другите хора не биха се осмелили. Островът на мъртвите едва ли внушаваше ужас на Мерлин. Какво друго би накарало Мерлин да изчезне така набързо? Помислих си, че след ден — два той ще се върне в Дурновария с Нимю — спасена и излекувана. Трябваше да стане така.

— Моли се на Бога да е така — каза Бедуйн.

— Какво стана със Сенсъм? — попитах аз.

— Той не беше официално наказан — каза Бедуйн, — но Гуинивиър убеди Артър да му отнеме правото да бъде личен свещеник на Мордред. А после старецът, който управляваше манастира на Свещеното бодливо дърво в Инис Уидрин, умря и аз успях да убедя нашия млад епископ да заеме неговото място. Той не беше доволен, но знаеше, че си беше създал твърде много врагове в Дурновария, затова прие. — (Бедуйн обаче беше много доволен от падението на Сенсъм.) — Той със сигурност загуби своята власт тук и не мисля, че някога ще успее да си я върне отново. Освен ако не е много по-хитър, отколкото си мисля. Сенсъм, разбира се, е един от тия, дето шушнат, че Артър трябва да бъде пожертван. Набур също е от тях. В нашето кралство има поддръжници на Мордред, Дерфел, и те се питат защо трябва да се сражават, за да пазят живота на Артър.

Заобиколих един пиян войник, дошъл от залата за угощение, който повръщаше и пъшкаше. Той вдигна очи към мен, после пак избълва.

— Кой друг би могъл да управлява Думнония? — попитах аз Бедуйн, когато бяхме вече далеч от ушите на пияния.

— Това е добър въпрос, Дерфел, кой наистина? Горфидид, разбира се, или синът му Кунеглас. Някои хора си мислят за Гърийнт, но той самият не иска да управлява. Набур дори предложи аз да поема всичко в ръцете си. Той не каза нищо определено, разбира се, само намеци. — Бедуйн се изкиска иронично. — Но какво бих могъл да направя аз срещу нашите врагове? Ние имаме нужда от Артър. Никой друг нямаше да издържи толкова дълго срещу такъв обръч от врагове, но народът не ще да разбере това, Дерфел. Хората го обвиняват за настъпилия хаос, но всъщност ако някой друг беше на негово място, хаосът щеше да бъде по-голям. Ние сме кралство без истински крал и всеки мошеник протяга ръка към трона на Мордред.

Аз спрях до бронзовия бюст, който толкова приличаше на Горфидид.

— Ако Артър просто се беше оженил за Сийнуин — започнах аз, но Бедуйн ме прекъсна.

— Ако, Дерфел, ако. Ако бащата на Мордред беше жив, или ако Артър вместо ръката на Горфидид, бе отнел живота му, всичко щеше да бъде различно. Цялата история е низ от неосъществени възможности. И ти може би си прав. Може би, ако Артър се беше оженил за Сийнуин сега щеше да има мир и може би главата на Аел щеше да стои забучена на някое копие в Каер Кадарн, но докога, мислиш, Горфидид щеше да издържи да гледа възхода на Артър? Освен това спомни си защо Горфидид се съгласи да даде дъщеря си на Артър.

— За да има мир — предположих аз.

— Боже мой, не. Горфидид разреши на Сийнуин да се сгоди за Артър само, защото вярваше, че нейният син, внукът на Горфидид, ще управлява Думнония вместо Мордред. Тогава си мислех, че това е очевидно за всеки.

— Не и за мен — казах аз, защото в Каер Сус, когато Артър се влюби до полуда, аз бях един прост воин от охраната, а не офицер, който би разсъждавал над мотивите на кралете и принцовете.

— Ние имаме нужда от Артър — каза Бедуйн и ме погледна в очите. — И ако Артър има нужда от Гуинивиър, така да бъде — сви той рамене и отново тръгна напред. — Аз бих предпочел Сийнуин да беше негова съпруга, но изборът не беше мой, нито брачното легло. А сега, горкото същество ще се омъжи за Гундлеус.

— Гундлеус! — извиках аз и пияният войник се стресна и за малко да стъпи в повръщаното пред себе си. — Сийнуин ще се омъжва за Гундлеус? — попитах аз Бедуйн.

— Годежът им е след две седмици — каза Бедуйн спокойно, — на Лухназа. (Лухназа беше летният празник на Леуло, Богът на светлината. Празникът беше посветен на плодородието, така че всеки годеж, сключен на този празник, се смяташе за благословен.) — Ще се оженят в края на есента, след войната.

Бедуйн замълча, защото знаеше, че последните две думи разкриваха увереността на враговете, че те ще спечелят войната, а брачната церемония щеше да бъде част от тържествата по случай победата.

— Горфидид се е заклел да поднесе главата на Артър като сватбен подарък — добави тъжно Бедуйн.

— Но Гундлеус вече е женен! — запротестирах аз, дори без да знам защо бях толкова възмутен. Дали защото си спомних крехката красота на Сийнуин? Аз още носех нейната златна брошка под своя нагръдник, но си казах, че възмущението ми не беше заради нея, а просто защото мразех Гундлеус.

— Това че беше женен за Ледуис, не го спря да се ожени за Норуена — каза презрително Бедуйн. — Той ще отстрани Ледуис, ще обиколи три пъти някой свещен камък, след това ще целуне някоя магическа отровна гъба или каквото там вие езичниците правите, за да се разведете. Впрочем той вече не е християнин. Езически развод, след това ще се ожени за Сийнуин, ще я дари с наследник и след това ще побърза да се върне в леглото на Ледуис. Такива са, изглежда, нравите днес.

Бедуйн замълча и нададе ухо към смеха, който идваше от залата за угощение.

— Макар че — продължи епископът — през следващите години ще си спомняме за тези дни като за края на добрите времена.

Имаше нещо в гласа му, което съвсем помрачи настроението ми.

— Обречени ли сме? — попитах го аз.

— Ако Аел спазва примирието може да изкараме още една година, но само ако разгромим Горфидид. А ако не успеем? Тогава трябва да се молим Мерлин да ни е донесъл нов живот.

Той сви рамене, явно не таеше големи надежди в това.

Епископ Бедуйн не беше добър християнин, но беше много добър човек. Сега Сенсъм ми разправя, че добротата на Бедуйн няма да спаси душата му от адския огън. А в онова лято, когато току що се бях върнал от Беноик, душите на всички ни изглеждаха обречени. Жътвата едва започваше, но след като свършеше, Горфидид щеше да ни нападне.