Бърнард Корнуел
Кралят на зимата (3)

ЧАСТ ПЪРВА
ДЕТЕ ПРЕЗ ЗИМАТА

Тези неща станаха много отдавна в страната, наречена Британия. Епископ Сенсъм (когото Господ трябва да благославя преди всички други светци, живи и умрели) казва, че тези спомени заедно с всички други безчестия и мръсотии, сътворени от грешното човечество, трябва да се хвърлят в някоя бездънна яма, защото това са разказите за последните дни преди настъпването на непрогледния мрак, закрил светлината на нашия Господ Иисус Христос. Това са разказите за страната, която наричаме Лоегир, т.е. Изгубените земи, страната, която някога беше наша, а сега враговете ни я наричат Англия. Това са разказите за Артър, Военачалника Неповторимия крал и Божи враг и (дано Христос ми прости) най-добрия човек, когото съм познавал. Как съм плакал за Артър.

Днес е студено. Черни облаци се стелят над заскрежените хълмове. До довечера ще завали сняг, но Сенсъм със сигурност ще ни лиши от благодатта на огъня. Светецът казва, че плътта трябва да се умъртвява. Аз съм вече стар, но Сенсъм (дано Бог го дари с още много години) е още по-стар, така че не мога да използвам възрастта си като предлог, за да си поискам дърва от заключения сайвант. Сенсъм просто ще каже, че страданията ни са дар пред олтара на Бога, който е страдал много повече от нас. Така че ние шестимата монаси ще треперим в полудрямка, а утре кладенецът ще бъде замръзнал и брат Маелгуин ще трябва да се спусне по веригата и да разбие леда с камък, за да можем да пием вода.

Всъщност най-голямото ни нещастие през зимата не е студът, а по-скоро това, че, докато пътеките са покрити с лед, Игрейн не може да посещава манастира. Игрейн е нашата кралица, съпругата на крал Брочваел. Тя е тъмнокоса и слаба, много млада и толкова жизнена, че появата й сгрява както слънчевият лъч стопля зимния ден. Игрейн идва тук да моли Господ да я дари със син. Всъщност тя прекарва повече време в разговори с мен, отколкото в молитви към Света Богородица или към нейния благословен син. Кралицата разговаря с мен, защото обича да слуша историите за Артър. През лятото аз й разказах всичко, което можах да си спомня. Когато не можех повече нищо да добавя към вече казаното, тя ми донесе куп пергаменти, мастило в един съд, направен от рог, и връзка гъши пера, за да пиша с тях. Артър носеше гъши пера на своя шлем. Моите гъши пера не са нито толкова големи, нито толкова бели, и все пак вчера, когато повдигнах няколко от тях към зимното небе, за миг (славен и греховен миг) ми се стори, че виждам неговото лице под тях. За този единствен миг драконът и мечката оголиха отново зъбите си и всяха ужас в сърцата на варварите из цяла Британия. Но точно тогава кихнах и видях, че стискам само шепа пера, оцапани с курешки и почти непригодни за писане. И мастилото не беше по-добро — просто сажди, смесени със смола от ябълково дърво. Пергаментите обаче са по-качествени. Те са направени от агнешка кожа. Останали са още от времето на римляните. Някога са били покрити с ръкопис, но никой от нас не можа да го разчете. Слугините на Игрейн изчегъртаха написаното до бяло. Според Сенсъм би било по-добре от тези агнешки кожи да се направят обувки. Но изчегъртването е изтънило кожата, така че сега тя е твърде слаба за съшиване на обувки, пък и Сенсъм не смее да засегне Игрейн, за да не загуби приятелството на крал Брочваел. Този манастир е само на половин ден път от вражите войски, разположени отвъд Черния поток. Привлечени от нашия склад (колкото и малък да е той), те лесно биха могли да преодолеят хълмовете и да навлязат в долината Динюрак, ако Брочваел не беше заповядал на воините си да ни защитават. Въпреки това, мисля, че дори приятелството на Брочваел не би могло да склони Сенсъм да приеме идеята брат Дерфел да напише разказ за Артър, Божият Враг. Затова Игрейн и аз излъгахме благословения светец, че аз ще превеждам Евангелието на нашия Господ Иисус Христос на сакски. Благословеният светец не говори езика на нашите врагове, нито пък може да чете на сакски, така че ще можем да го лъжем, докато ръкописът бъде завършен.

И наистина ще ни се наложи да го лъжем, защото наскоро след като бях започнал да пиша, светият Сенсъм влезе в стаята. Застана до прозореца, загледа се в мрачното небе и потри ръце.

— Обичам студа — каза той, знаеки, че аз мразя да ми е студено.

— Най-силно го усещам с отрязаната си ръка — отговорих аз учтиво. Лявата ми ръка е осакатена и докато пиша, придържам пергамента със закръгленото чуканче на китката.

— Всяка болка е благословено напомняне за Страданията на нашия скъп Господ — каза епископът (точно каквото си мислех, че ще каже). След това се надвеси над масата, за да види какво пиша. — Какво казват тези думи, Дерфел? — попита той.

— Пиша историята на Христовото рождество — излъгах аз.

Сенсъм се вгледа в ръкописа и заби пръст с мръсен нокът в собственото си име. Той може да разпознава някои букви и неговото име върху пергамента трябва да се е откроило като гарван върху сняг. Сенсъм се изкикоти като злонравно дете и нави кичур от побелялата ми коса на пръстите си.

— Аз не съм присъствал на раждането на нашия Господ, Дерфел, а пък тук стои моето име. Да не пишеш някаква ерес, ти, крастава жабо?

— Господарю — смирено отвърнах аз, докато той притискаше главата ми над пергамента, — започнах Евангелието като отбелязах, че пиша тези добри слова само благодарение на милостта на Нашия Господ Иисус Христос и с разрешението на Неговия най-свят светец Сенсъм — и тук посочих името му в ръкописа.

Той дръпна косата ми (част от нея остана в ръцете му) и отстъпи встрани.

— Ти си изчадие на сакска курва — каза светецът, — а на сакс никога не може да се вярва. Внимавай, саксе, да не ме засегнеш.

— Милостиви господарю, — започнах аз, но той излезе без да ме изслуша. На времето Сенсъм стоеше на колене пред мен и целуваше меча ми, но сега той е светец, а аз — най-нещастният от всички грешници. При това зъзнещ грешник. Светлината зад манастирските стени е сива и заплашителна. Много скоро ще падне първият сняг.

Сняг имаше и в онези дни, в които ме връща началото на моя разказ за Артър. Това беше преди един цял живот — последната година от управлението на Великия крал Утър. Тази година според летоброенето на римляните е 1233-та след основаването на техния град. Но ние в Британия обикновено броим годините си след Черната година, през която римляните изклаха друидите на Инис Мон. Според това пресмятане историята на Артър започва през 420 година. Но според Сенсъм (дано Бог го благослови) нашата епоха трябва да се датира според рождението на Христос, а Той се е родил 480 зими преди да започнат всички тези неща. Както и да броите годините, това беше много отдавна, едно време, в една страна, наречена Британия и аз бях там.

Всичко започна с едно раждане.

В една студена нощ, докато кралството лежеше неподвижно и бяло под светлината на изтъняващата луна.

А в залата Норуена пищеше.

И пищеше.

Беше среднощ. Небето беше ясно, сухо и осеяно със звезди. Замръзналата земя беше твърда като желязо, а потоците бяха сковани от лед. Луната хвърляше мрачна светлина над западните земи, а те отразяваха студеното й сияние. Нейните нащърбени очертания бяха лоша поличба. От три дни не беше валял сняг, но и не се беше топил, така че целият свят беше бял. Чернееха се само някои дървета, от които вятърът беше изчистил снега. В тази ясна нощ обаче нямаше никакъв вятър, дори парата от дъха ни стоеше неподвижна. Земята като че ли беше мъртва, изоставена от Бога на Слънцето Беленос да се носи в безкрайното студено пространство между световете. А беше наистина студено; ужасен, мъртвешки студ. Ледени висулки се спускаха от стрехите на големия замък в Каер Кадарн и от сводестия портал, където през деня свитата на Великия крал се беше борила с дълбокия сняг, за да пренесе нашата принцеса до това височайше кралско място. Каер Кадарн беше изграден около кралския камък — тук се приемаха акламациите и по твърдото мнение на Великия крал това беше единственото място, където би могъл да се роди неговият наследник.

Норуена отново изпищя.

Никога не бях виждал как се ражда дете, нито пък ще видя, ако Бог е решил така. Виждал съм как ражда кобила и съм гледал как телетата идват на този свят. Чувал съм нежното скимтене на раждаща кучка и съм усещал напъните на котка, очакваща своите малки, но никога не съм виждал кръвта и слузта, които придружават писъците на жената. А как пищеше Норуена, въпреки че се опитваше да се сдържа, поне така твърдяха жените след това. Понякога писъкът внезапно спираше и оставяше тишината да виси над цялата укрепена височина. Тогава Великият крал повдигаше голямата си глава от кожите, на които седеше облегнат, и се вслушваше, така внимателно, както воинът, потънал в гъсталак, се опитва да разбере има ли наблизо сакси. Само че кралят се вслушваше с надеждата, че внезапната тишина беше ознаменувала момента на раждането, дарило кралството с нов наследник. Той слушаше, а в смълчания мраз се чуваше тежкото дишане на снаха му. Веднъж, само веднъж се чу някакво покъртително стенание и Великият крал се обърна като че ли да каже нещо, но тогава писъците започнаха отново и той отпусна глава върху тежките кожи и потъна в тях така че само очите му проблясваха в сянката, която хвърляха качулката и високата му яка.

— Не трябва да стоите навън, Велики господарю — каза епископ Бедуйн.

Утър само махна с ръка, сякаш за да каже, че Бедуйн може да влезе вътре, където горяха огньовете, но Великия крал Утър, Пендрагонът на Британия, няма да мръдне от мястото си. Той искаше да остане на високия отбранителен вал, откъдето погледът му се простираше над ледената земя и зорко бдеше над пространството, обитавано от демони. Но Бедуйн беше прав — Великият крал не трябваше да стои на пост срещу демоните в такава студена нощ. Утър беше стар и болен, а сигурността на кралството зависеше от подутото му тяло и от неговия бавен и тъжен разсъдък. Само шест месеца преди това той беше пълен с енергия, но пристигна вестта за смъртта на неговия наследник. Мордред — най-любимият син на Утър и единственият останал жив от законните му синове — бил посечен от сакска брадва под хълма на Белия кон. Тази смърт беше лишила кралството от наследник, а кралство без наследник е прокълнато. Но тази нощ, ако Боговете бяха благосклонни, вдовицата на Мордред щеще да роди наследник на Утър. Ако, разбира се, детето не се окажеше момиче и тогава цялата болка щеше да е изстрадана напразно и кралството щеше да е обречено.

Голямата глава на Утър се повдигна от кожите, по които дъхът му беше оставил ледена кора.

— Всичко ли е направено, Бедуйн — попита Утър.

— Всичко, Велики господарю, всичко — каза епископ Бедуйн.

Той беше най-довереният съветник на краля, изповядваше християнството, както и принцеса Норуена. Тя беше възмутена, когато я накараха да напусне топлата римска вила край Линдинис. Беше крещяла на своя тъст, че ще отиде в Каер Кадарн само ако той й обещае, че ще държи настрана вещиците, които се молят на старите Богове. Тя настояваше детето да се роди като християнин, а Утър така отчаяно искаше наледник, че се беше съгласил с всичките й условия. И сега свещениците на Бедуйн казваха молитвите си в стаята до голямата зала, която преди това бяха напръскали със светена вода. Над леглото на Норуена бяха окачили кръст, а друг кръст бяха поставили така, че да остане под тялото на родилката.

— Молим се на блажената Дева Мария — обясни Бедуйн, — която без да опетнява свещеното си тяло с каквото и да било плътско сношение стана майка на Христос и…

— Достатъчно — изръмжа Утър.

Кралят не беше християнин и не понасяше опитите да бъде покръстен, но все пак допускаше, че християнският Бог вероятно притежава толкова сила, колкото и повечето от останалите Богове. Събитията от тази нощ поставяха на тежко изпитание неговата религиозна търпимост.

Точно затова и аз бях там. Тогава бях дете. Вече се бях издължил, но все още бях голобрадо момче. Клечах премръзнал до стола на краля, поставен на крепостния вал на Каер Кадарн. Тази нощ трябваше да бъда вестоносец в случай на нужда. Бях дошъл от Инис Уидрин, замъка на Мерлин, който се издигаше на северния хоризонт. Задачата ми беше, ако ми заповядат, да доведа Моргана и нейните помощнички, които чакаха в калната колиба на един свинар под западния склон на Каер Кадарн. Норуена можеше и да иска Христовата майка за акушерка, но Утър беше готов да използва и помощта на старите Богове, ако този по-новият се провали.

А християнският Бог наистина се провали. Норуена пищеше все по-рядко, но затова пък все по-отчаяно стенеше, докато накрая съпругата на епископ Бедуйн излезе от залата и треперейки, коленичи край стола на Великия крал. Бебето не искало да излезе и тя се страхуваше, че майката умира. При последните думи Утър махна с ръка — какво го интересуваше майката, само детето имаше значение и то ако е момче.

— Велики господарю — започна Елин притеснено, но Утър вече не я слушаше. Той ме тупна по главата и рече:

— Върви, момче.

Измъкнах се от сянката му, скочих от укреплението и се затичах между сградите, които спираха лунната светлина, хвърляйки черни сенки върху белия сняг. Профучах край стражите на западната порта и се спуснах по стръмния и заледен западен път. Хлъзгах се и падах, скъсах си наметалото на някакъв пън, паднах лошо в покрит с лед бодлив храст, но не усещах нищо, освен тежкото бреме, стоварено на младите ми рамене — сега от мен зависеше съдбата на цялото кралство.

— Лейди Моргана! — закрещях аз като наближих колибата. — Лейди Моргана!

Тя изглежда ме очакваше, защото вратата веднага се отвори и златната маска на лицето й блесна на лунната светлина.

— Върви — изкряска ми тя. — Върви!

Обърнах се и поех обратно нагоре по хълма, заобиколен от рояк храненичета на Мерлин, които се запрепъваха в снега след мен. Те носеха кухненски съдове и докато тичаха ги удряха един в друг. Но когато пътят стана прекалено стръмен и опасен, децата се принудиха да хвърлят гърнетата напред и да лазят след тях. Моргана вървеше по-бавно, придружена от робинята си Себил, която носеше необходимите муски и билки.

— Запали огньовете, Дерфел! — викна ми Моргана.

— Огньовете! — изкрещях аз, когато стигнах до западната порта, останал без дъх. — Огньове по валовете! Огън!

Епископ Бедуйн възропта срещу пристигането на Моргана, но Великият крал се обърна с такава ярост към съветника си, че епископът бързо отстъпи пред по-старата вяра. Той веднага заповяда на своите свещеници и монаси да напуснат импровизирания си параклис и да занесат главни по всички краища на укреплението, да съберат дърва, да изскубнат плетовете на колибите, струпани край северната крепостна стена и да накладат огньове. Клоните запукаха и скоро огромни пламъци лумнаха в нощта, а пушекът увисна във въздуха като балдахин. Това трябваше да обърка злите духове и така да ги задържи надалеч от това място, където една принцеса и нейното дете умираха. Ние малките търчахме по насипа и вдигахме ужасен шум със съдовете, който трябваше да всее допълнително смут сред злите сили.

— Викайте — заповядах аз на децата от Инис Уидрин. Към нас се присъединяваха и други деца и гълчавата ставаше все по-оглушителна. Стражите удряха копия в щитовете. Свещениците добавяха нови дърва към десетките клади. А ние крещяхме шумни предизвикателства срещу демоните, които се плъзгаха в нощта и проклинаха усилията на Норуена.

Моргана, Себил, Нимю и едно момиченце влязоха в залата. Норуена изпищя, но никой не разбра дали това беше протест срещу идването на жените на Мерлин или вик на болка, предизвикан от упоритото дете, което разкъсваше тялото й на две. Последваха нови крясъци, когато Моргана изгони прислужничките християнки. Тя захвърли двата кръста в снега и метна в огъня шепа див пелин — женската билка. По-късно Нимю ми каза, че сложили железни късчета във влажното легло, за да прогонят злите духове, които вече се били настанили там, а около мятащата се глава на родилката поставили седем орлови камъчета, които да привлекат добрите духове. Себил, слугинята на Моргана, сложила едно брезово клонче над вратата, а друго размахала над извиващото се тяло на изстрадалата принцеса. Нимю клекнала и се изпикала на прага, за да държи настрана злите феи. Част от урината тя събрала в шепи и я отнесла към леглото на Норуена. Там я разпръснала по сламата, за да издигне преграда пред демоните, ако те успеят да проникнат в залата и се опитат да откраднат душата на детето в момента на раждането. Моргана, чиято златна маска отразявала огнените пламъци, принудила Норуена да разтвори ръце и поставила между гърдите й амулет от скъп кехлибар. Малкото момиче, което беше едно от храненичетата на Мерлин, стояло и в ужас чакало при краката на родилката.

По насипите накладоха още огньове и пушекът от тях закри звездите. В подножието на Каер Кадарн завиха събудените от шума диви животни. Вдигнал очи за молитва към избледняващата луна, Великият крал Утър се надяваше, че не е повикал Моргана твърде късно. Моргана беше дъщеря на Утър — едно от четирите незаконни деца, които Игрейн от Гуинед роди на Великия крал. Без съмнение Утър би предпочел Мерлин да е на мястото на Моргана. Но Мерлин го нямаше от месеци, беше заминал незнайно къде (понякога ни се струваше, че никога няма да се върне). Моргана беше научила всичко, което знаеше, от Мерлин, и трябваше да заеме неговото място в тази студена нощ, в която ние блъскахме съдове и крещяхме до пресипване, за да прогоним злите сили далеч от Каер Кадарн. Дори Утър се присъедини към нашите усилия като удряше с жезъла си по ръба на укреплението, но всъщност не ни помагаше особено. Бедуйн се молеше на колене, а жена му, изгонена от родилното помещение, плачеше и призоваваше християнския Бог да прости на вещиците езичници.

Само че магиите на вещиците подействаха — детето се роди живо.

Писъкът на Норуена при раждането беше по-ужасен от всичко, което бяхме чули досега. Беше писък на измъчвано животно, беше вопъл, който разплака нощта. По-късно Нимю ми каза, че Моргана предизвикала тази болка като пъхнала ръката си в тялото на родилката и насила измъкнала бебето на този свят. Когато то се появило, цялото покрито с кръв, Моргана извикала на момичето да го вземе в ръце, докато Нимю завърже и прекъсне със зъби пъпната връв. Беше много важно първият човек, който държи бебето да бъде девствено момиче. Девойчето затова и чакаше край леглото на родилката, но уплашено от видяното, то отказа да се приближи до пропитата с кръв слама, върху която Норуена тежко дишаше и където лежеше новороденото, изцапано с кръв и сякаш мъртво.

— Вдигни го! — кресна Моргана, но разплаканото момиче избяга, така че Нимю трябваше да грабне бебето от леглото и да изчисти устата му, за да може да поеме първата си глътка въздух.

Лошите знамения продължаваха — най-напред нащърбената луна, оградена с ореол, след това девицата избяга от бебето. Най-после чухме силния плач на новороденото. Видях как Утър затвори очи, молейки се на Боговете да са го дарили с момче. Епископ Бедуйн се приближи колебливо и попита:

— Аз да вървя ли?

— Тръгвай! — изръмжа Утър и епископът се запрепъва надолу по дървената стълба. След това повдигнал полите на расото си, той хукна към залата. Влезе, остана вътре няколко секунди и хукна обратно към вала, размахвайки ръце.

— Добра новина, Велики господарю, добра новина! — викаше Бедуйн, докато несръчно се катереше по стълбата. — По-добра не може и да бъде!

— Момче — промълви Утър.

— Момче! — потвърди Бедуйн — Чудесно момче!

Бях клекнал близо до Великия крал и видях сълзи в очите му, когато той погледна с благодарност към небето.

— Наследник — каза Утър така сякаш дори не беше посмял да се надява, че Боговете ще чуят молитвите му. Той избърса с ръка сълзите си и се обърна към епископа — Кралството е спасено, Бедуйн.

— Слава Богу, Велики господарю, спасено е — съгласи се Бедуйн.

— Момче — каза Утър и изведнъж огромното му тяло се замъчи в ужасен пристъп на кашлица, който го остави без дъх. Когато отново можеше да диша, Утър пак повтори:

— Момче.

След малко дойде и Моргана. Тя се изкачи по стълбата и просна набитото си тяло пред Великия крал. Златната й маска блестеше, покрила ужасното й лице. Утър докосна рамото й с жезъла си.

— Стани, Моргана — каза той и затърси из дрехата си златна брошка, за да я възнагради.

Но Моргана не пожела да вземе наградата.

— Момчето — каза тя и гласът й прозвуча злокобно — е сакато. То е с посукан глезен.

Бедуйн се прекръсти. Това беше най-лошата прокоба през тази студена нощ.

— Много ли е зле? — попита Утър.

— Само глезенът — каза Моргана с грубия си глас. — Кракът е добре оформен, Велики господарю, но принцът няма да може да тича.

Потънал в коженото си наметало, Утър тихо се изсмя:

— Кралете не тичат, Моргана — каза той — те вървят, управляват, яздят и възнаграждават онези, които честно им служат. Вземи златото.

Той отново й подаде златната брошка. Тя беше направена от тежко парче злато и изобразяваше дракон — знакът на Утър.

Но Моргана и този път не я прие.

— Освен това, Велики господарю, момчето ще бъде единственото дете на Норуена. Ние изгорихме плацентата и тя не издаде нито звук.

След раждане плацентата винаги се хвърля в огъня, за да се предскаже колко други деца ще има родилката.

— Слушах много внимателно — каза Моргана, — но не чух нито едно пукване.

— Така са пожелали Боговете — каза Утър с яд. — Синът ми е мъртъв — продължи той мрачно — така че кой друг би могъл да даде на Норуена момче достойно да бъде крал?

Моргана не отговори веднага, но накрая каза:

— Ти, Велики господарю?

При тази мисъл Утър се изкиска, след това кикотът премина в смях, но смехът беше задушен от нов тежък пристъп на кашлица. Болката в белите дробове накара краля да се превие на две. Най-сетне кашлицата премина и той с хриптене пое въздух, клатейки глава:

— Единственото задължение на Норуена беше да роди момче и тя го изпълни. Нашето задължение е да защитаваме това дете.

— С цялата сила на Думнония — добави пламенно Бедуйн.

— Новородените умират лесно — припомни Моргана с мрачния си глас.

— Не и това новородено — каза Утър решително, — не и това. Той ще дойде при теб, Моргана, в Инис Уидрин и ти ще използваш всичките си умения, за да го запазиш жив. Ето, вземи брошката.

Моргана най-накрая взе златния дракон. Сакатото бебе все още плачеше, а майка му още стенеше, но по отбранителните насипи около Каер Кадарн децата с гърнетата и мъжете около огньовете ликуваха — кралят имаше отново наследник. Беше роден престолонаследникът на Думнония, а раждането на престолонаследник означаваше голямо угощение и щедри дарове. Окървавената слама от леглото на родилката беше изнесена и хвърлена върху една от кладите. Пламъците я погълнаха с пукот и се издигнаха към небето. Беше се родило дете и трябваше да бъде кръстено. Но за името нямаше колебания. Никакви. Утър стана от стола и се изправи огромен и мрачен върху крепостната стена на Каер Кадарн, за да произнесе името на своя внук, името на своя наследник, престолонаследника на Думнония. Той щеше да носи името на баща си.

Бебето, родено в тази зимна нощ, беше кръстено Мордред.

Норуена и детето дойдоха при нас в Инис Уидрин. Докара ги една волска кола, която мина през източния мост и спря в подножието на стръмния хълм. Гледах, застанал на ветровития връх, как слугите пренесоха болната майка и недъгавото дете от покритата с кожи кола върху платнена носилка, която понесоха нагоре към укреплението. Денят беше студен — смразяващ, снежнобял студ, който разкъсваше дробовете, напукваше кожата и караше Норуена да стене в носилката до повитото бебе.

Така Мордред, престолонаследникът на Думнония, влезе в царството на Мерлин.

Инис Уидрин, независимо от името си, което означава Стъкления остров, всъщност не е истински остров, а издадено навътре в морето възвишение, заобиколено отвсякъде с мочурища, рекички и блата, оградени с върби и покрити с острица и гъста тръстика. Това място беше богато на птици, риба, глина, а покрай пустеещите земи, заливани от морето при прилив се издигаха хълмове, от които лесно се добиваше варовик. Тази мокра пустош можеше да се прекосява само по едни дълги и тесни дървени понтони. Тук понякога странници намираха смъртта си, застигнати от високата приливна вълна, защото при силен западен вятър тя идваше изненадващо бързо. На запад, където нивото на сушата ставаше по-високо, имаше ябълкови градини и житни поля, а на север сред хълмовете, издигащи се край блатата, пасяха крави и овце. Изобщо това беше една благодатна земя, в центъра на която се извисяваше Инис Уидрин.

Всички тези земи бяха на господаря Мерлин. Наричаха се Авалон и бяха принадлежали на бащата на Мерлин и на бащата на неговия баща и всеки крепостен и всеки роб, който се виждаше от върха на стръмния хълм, работеше за Мерлин. Благата, които даваше тази земя, прорязана от потоците, набъбващи с прилива, както и плодородието на речните долини навътре в сушата осигуряваха на Мерлин богатството и свободата, толкова необходими на всеки друид. В миналото Британия е принадлежала на друидите, но римляните най-напред избили друидите, след това преобразили древната религия така, че дори сега — две поколения след края на римското управление, жреците й са не повече от шепа стари мъже. Сега християните са заели мястото на друидите. Новата религия притиска старата вяра, както приливът притиска Авалон, разбивайки се в неговите брегове, обрасли с тръстика и обитавани от демони.

Авалонският остров, Инис Уидрин, обхваща няколко скупчени хълма, покрити с трева. Те всички са пусти с изключение на най-стръмния и най-високия, когото наричахме просто Хълма. Замъкът на Мерлин беше построен на върха на Хълма. Под замъка бяха пръснати разни по-малки сгради. Те бяха защитени от дървено укрепление, издигнато на върха на тревистите склонове, по които още в Старите времена преди идването на римляните били оформени тераси. Следвайки древните тераси, към върха се извиваше тясна пътека. По нея се изкачваха поклонниците, дошли тук да търсят изцеление или да чуят предсказание. Сложните извивки на стръмната пътека имаха за цел да объркат злите духове, които иначе можеха да сринат крепостта на Мерлин. Другите пътеки, прорязали склоновете на Хълма, бяха прави. Една се спускаше на изток, където земен насип свързваше Инис Уидрин с твърдата суша, а друга вървеше на запад към морето, но най-напред минаваше през едно селище, сгушено в подножието на Хълма, където живееха рибари, ловци, плетачи на кошници и пастири. Тези пътеки осигуряваха ежедневната връзка на Хълма с околния свят и Моргана постоянно се молеше и правеше заклинания, за да държи настрана от тях злите духове.

Моргана обръщаше специално внимание на западната пътека, защото тя не само водеше към селището, но и към местното християнско светилище. По времето на римляните прадядото на Мерлин довел християните на острова и оттогава нищо не било в състояние да ги помръдне от там. Ние децата от Хълма бяхме насърчавани да замеряме монасите с камъни и да хвърляме животински изпражнения по тяхната дървена ограда. Присмивахме се и на поклонниците, които се промъкваха през обраслата с храсти порта, за да окажат почит на едно бодливо дръвче, което растеше до внушителната каменна църква, построена от римляните. Една година Мерлин курдиса подобно трънливо дръвче на върха на Хълма и ние всички му се кланяхме и пеехме и танцувахме около него. Християните от селото казаха, че техният Бог ще ни накаже, но нищо не стана. Накрая изгорихме тръна и смесихме пепелта му с помия, но християнският Бог отново си замълча. Християните твърдяха, че техният трън бил вълшебен и че бил донесен в Инис Уидрин от някакъв чужденец, който бил видял християнския Бог, прикован към дърво. Да ми прости Бог, но в онези отдавна отминали дни аз се присмивах на такива приказки. Тогава изобщо не разбирах какво общо има трънливото дръвче със смъртта на Бога. Сега разбирам, но все пак трябва да ви кажа, че свещеният бодлив храст, ако той още расте в Инис Уидрин, не е дръвчето, израсло от тоягата на Йосиф Ариматейски. Знам това, защото в една тъмна зимна нощ, когато трябваше да донеса на Мерлин шише с чиста вода от свещеното изворче в подножието на южния склон на Хълма, видях монасите да изкопават един млад бодлив храст, за да заменят току що умрялото дръвче, което почитаха зад своята дървена ограда. Свещеното дръвче все линееше, но не знам дали от това, че хвърляхме кравешка тор по него или защото поклонниците го затрупваха с панделки, които връзваха за здраве. Независимо от това монасите от манастира на Свещеното бодливо дръвче забогатяха и надебеляха от щедрите подаръци на поклонниците.

Монасите от Инис Уидрин бяха много доволни от идването на Норуена в нашата крепост, защото сега имаха повод да идват по стръмната пътека и да носят молитвите си в самото сърце на Мерлиновата крепост. Независимо от неуспеха на Дева Мария като акушерка, принцеса Норуена си остана непоколебима и непреклонна християнка. Тя заповяда монасите да бъдат приемани всяка сутрин. Не знам дали Мерлин би им разрешил да влизат в неговите покои. Нимю със сигурност бе проклела Моргана за даденото разрешение, но в онези дни Мерлин го нямаше в Инис Уидрин. Не бяхме виждали своя господар повече от година, но животът си вървеше и без него, следвайки странния си забързан ритъм.

А този ритъм наистина беше странен. Мерлин беше най-странният от всички обитатели на Инис Уидрин. Но около себе си, за свое удоволствие, той беше събрал цял куп недъгави, сакати, изкривени и полуненормални същества. Домоначалник и командващ на охраната беше едно джудже — Друидан. Той беше не по-висок от петгодишно дете, но пък се гневеше като воин в разцвета на силите си, освен това всеки ден си слагаше наколенници, нагръдник, шлем, наметало и носеше оръжия. Той негодуваше срещу съдбата, отредила му този ръст и си отмъщаваше на единствените същества, които бяха по-малки от него — на сираците, които Мерлин така безгрижно събираше около себе си. Почти нямаше момиче, което Друидан да не е преследвал като луд, макар че когато се опита да замъкне Нимю в леглото си, здравата си изпати. Тогава Мерлин започна да го налага по главата — скъса му ушите, разцепи му устните и му посини очите за радост на всички деца и на стражите по укрепленията. Войниците, които Друидан командваше, до един бяха кой куц, кой сляп, кой луд, а някои и трите заедно, но никой не можеше да се мери по лудост с Друидан.

Моята приятелка Нимю, с която заедно израснахме, беше ирландка. Ирландците също са брити, но те никога не са били управлявани от римляните. Поради тази причина те се смятаха за по-добри от бритите на континента и затова ги нападаха, ограбваха, поробваха и колонизираха земите им. Ако саксите не бяха толкова ужасни врагове, сигурно щяхме да говорим за ирландците като за най-лошите същества, създадени от Боговете (макар че от време на време сключвахме съюзи с тях срещу някое друго британско племе). Нимю била отвлечена при едно нападение на Утър срещу ирландските селища в Демеция — отвъд залива срещу устието на река Севърн. Тогава били пленени шестнайсет души и всичките били изпратени в Думнония като роби. Но когато корабите прекосявали Севърнското море излязла буря и корабът с пленниците бил понесен от западния вятър срещу острова Инис Уеър, където се разбил и потънал. Единствено Нимю се спасила. Казват, че когато излизала от морето, дори не била мокра. Мерлин твърдеше, че това може да се случи само на човек, покровителстван от Манауидан, Богът на морето (самата Нимю обаче смяташе, че е била спасена от най-могъщата Богиня — Дона). Мерлин искаше да нарича любимката на Манауидан Вивиан — име, посветено на Бога на морето, но Нимю не отговаряше на това име и така запази своето. Нимю почти винаги постигаше това, което иска. Сред ненормалното обкръжение на Мерлин тя се отличаваше с непресъхващото си любопитство и самоувереност и когато стана на тринайсет или на четиринайсет и Мерлин й заповяда да споделя леглото му, тя се премести при него като че ли винаги е знаела, че съдбата й е отредила да стане негова любовница и по този начин да заеме мястото на най-влиятелната личност след самия Мерлин в целия Инис Уидрин.

Моргана трябваше да отстъпи пред Нимю, макар че това не стана без борба. От всички странни същества в дома на Мерлин Моргана беше най-гротескното. Тя беше вдовица и в живота й бяха отминали тридесет лета, когато Норуена и Мордред станаха нейни повереници. Тя беше достойна за оказаната й чест, защото беше от благороден произход. Тя беше най-голямото от четирите незаконни деца (три момичета и едно момче) на Великия крал Утър, родени от Игрейн от Гуинед. Моргана беше сестра на Артър. При такъв произход и с такъв брат би трябвало да се очаква, че амбициозни мъже биха съборили стените и на Отвъдния свят, за да спечелят ръката на вдовицата, но уви. Като млада булка Моргана преживяла тежък пожар, който убил мъжа й, а нея обезобразил жестоко. Пламъците изгорили лявото й ухо, ослепили лявото й око, опърлили до кожа косата от лявата й страна, осакатили левия й крак и извили лявата й ръка. Нимю ми каза, че цялата лява част на тялото на Моргана, когато не е покрита с дрехи, изглежда сбръчкана, разръфана и безформена, тук вдлъбнато, там развлечено и отвсякъде отвратително. Също като загнила ябълка, каза Нимю, само че още по-грозно. Моргана би превърнала съня на всеки в кошмар, но за Мерлин тя беше дама, достойна за неговия височайши дом и той я беше обучил да бъде негов оракул. Мерлин беше заповядал на един от златарите на Великия крал да изработи маска, с която Моргана да покрива главата си като с шлем. Златната маска имаше отвор за единственото око на Моргана и цепка пред изкривената й уста. Беше изработена от тънък златен лист, инкрустиран със спирали и дракони, а отпред беше изобразен Сернунос — Рогатият Бог, покровител на Мерлин. Златоликата Моргана, облечена винаги в черно и с ръкавица върху обгорялата лява ръка, можеше да лекува с докосване и да предвижда бъдещето и славата й се носеше надалеч. Но тя беше и най-злонравната жена, която някога съм виждал.

Себил беше робиня и компаньонка на Моргана. Себил имаше златисти коси и беше много красива. Пленена при едно нападение срещу сакси, тя била изнасилвана от войниците през целия сезон. Когато дошла в Инис Уидрин, издавала само неразбираеми звуци, но Моргана излекувала разсъдъка й. Въпреки това Себил не можа да се оправи съвсем. Не беше напълно побъркана, но беше много глупава, направо отнесена. Тя лягаше с всеки мъж. Не защото искаше, а защото се страхуваше да откаже. Моргана опита какво ли не, но нищо не можеше да спре Себил. И тя раждаше всяка година русокоси дечица. Малцина от тях оцеляха, а които пък не умряха Мерлин продаде в робство на мъже, които търсеха златокоси деца. Себил забавляваше Мерлин, въпреки че в нейната лудост нямаше нищо божествено.

Аз харесвах Себил, защото и аз като нея бях сакс. Тя ми говореше на майчиния език, така че когато пораснах говорех и езика на саксите, и езика на бритите. И аз като Себил трябваше да бъда роб. Но когато бях малък, по-дребен дори от джуджето Друидан, селището, където била поробена майка ми, било нападнато от воини на Силурия — кралството на север от Думнония, отвъд устието на Севърн. Начело на силурските войски бил лично крал Гундлеус. Майка ми (която си мисля, че приличаше на Себил) беше изнасилена, а мен ме отнесоха при ямата на смъртта. Там силурският друид Танабурс принесе в жертва на великия Бог Бел десетина пленници в знак на благодарност за голямата плячка, събрана при това нападение. Мили Боже, как се е врязала в паметта ми онази нощ. Пожарите, писъците, пияните, които изнасилваха жените, дивите танци. После Танабурс ме хвърли в черната яма върху стърчащия заострен кол. Но аз оживях, невредим, и излязох от тъмната дупка така спокойно, както Нимю е излязла от разбушуваното море. Когато Мерлин ме намери, реши, че съм дете на Бел. Нарече ме Дерфел, даде ми дом и ме остави да раста свободен.

Хълма беше пълен с такива деца, грабнати от ръцете на Боговете. Мерлин смяташе, че в нас има нещо особено и когато пораснем, бихме могли да бъдем новото поколение друиди и жрици, което би могло да му помогне да възстанови старата религия на Британия, заличена от римляните. Мерлин обаче така и не намери време да ни обучи, затова когато пораснахме, повечето от нас станаха земеделци, рибари, съпруги. По времето, когато аз живеех на Хълма, само Нимю изглеждаше белязана от Боговете и се учеше да стане тяхна жрица. Единственото, което аз исках, беше да стана воин.

Тази амбиция запали в мен Пелинор. От всички създания в дома на Мерлин Пелинор беше на най-голяма почит. Той бил крал, но саксите взели земята и очите му, а Боговете — разсъдъка. Трябвало да го изпратят на Острова на Смъртта, където отиваха опасно лудите, но Мерлин заповядал да го задържат на Хълма, затворен в една клетка подобна на тези, в които Друидан гледаше прасетата си. Пелинор живееше гол, бялата му коса се спускаше до коленете, а на лицето му вместо очи чернееха две празни дупки, които винаги сълзяха. Той непрекъснато произнасяше несвързани тиради и разясняваше на света своите неволи, а Мерлин слушаше лудостите му и извличаше от тях божествените послания. Всички се страхувахме от Пелинор. Той беше напълно невменяем и безумието му не знаеше граници. Веднъж беше сготвил едно от децата на Себил на своя огън. Мен обаче, колкото и да е странно, Пелинор ме харесваше, макар и да не знам защо. Често се промъквах между решетките на клетката му, той ме прегръщаше и ми разправяше за сражения и опасни ловни приключения. Разказваше като нормален човек, никога не ме е наранявал, нито пък Нимю. Но все пак (както Мерлин винаги казваше) ние двамата с Нимю бяхме любимите деца на Бел.

Бел може и да ни е обичал, но Гуендалин ни мразеше. Тя беше съпруга на Мерлин, вече стара и беззъба. Гуендалин можеше много добре да си служи с билките и магиите, но Мерлин я беше изгонил, когато някаква болест обезобразила лицето й. Това станало много преди аз да дойда на Хълма. Онези дни всеки нарича Лошото време. Тогава Мерлин се върнал от едно пътуване на север луд и плачещ. По-късно върнал разсъдъка си, но не и Гуендалин в дома си. Все пак той й беше разрешил да живее в една колиба близо до дървената ограда. Там Гуендалин прекарваше дните си като правеше магии срещу мъжа си и крещеше обиди по всички ни. А най-много мразеше Друидан. Понякога тя го подгонваше с нагорещен ръжен, а той бягаше и се препъваше покрай колибите. Ние децата викахме за нея, жадни да видим кръвта на джуджето, но той винаги се измъкваше.

Ето такова беше странното място, където пристигна Норуена с престолонаследника Мордред. Може да съм го описал малко като място на ужасите, но всъщност това беше едно добро убежище. Ние бяхме привилегированите деца на лорд Мерлин, живеехме свободни, работехме малко, смеехме се. Инис Уидрин, Стъкленият остров, беше щастливо място за нас.

Норуена пристигна през зимата, когато мочурищата на Авалон бяха покрити с бляскав лед. В Инис Уидрин имаше един дърводелец на име Гулидин. Жена му имаше момче на възраст колкото Мордред. Гулидин ни направи шейни и ние огласявахме небето с щастливи викове, докато се спускахме по снежните склонове на Хълма. Рала, съпругата на Гулидин, беше избрана за дойка на Мордред и принцът, независимо от недъга си, растеше здрав и силен благодарение на нейното мляко. Дори здравето на Норуена се подобри, когато ужасният студ поомекна и бодливият гъстълак край свещения извор в подножието на Хълма бе покрит с пухкав сняг. Принцесата беше все още много слаба, но Моргана и Гуендалин и даваха билки, монасите се молеха и последиците от раждането, като че ли започнаха да отшумяват. Всяка седмица Великият крал получаваше новини за здравето на своя внук и всяка добра новина беше възнаграждавана — вестоносецът се връщаше с някое златно украшение или с рог, пълен със сол, или шише със скъпо вино, което Друидан обикновено си присвояваше.

Ние чакахме Мерлин да се върне, но той не си идваше и Хълма изглеждаше пуст без него. Животът обаче си течеше по старому. Складовете трябваше да се пълнят, а плъховете трябваше да се избиват. Три пъти на ден трябваше да се носят нагоре дърва за огрев и вода за пиене. Гудован, писарят на Мерлин, отмяташе по списък платените суми от арендаторите, а Хюел, управителят на Мерлин, обикаляше с коня си именията, за да се увери, че никое семейство не мами господаря в негово отсъствие. И Гудован, и Хюел бяха трезви, упорити и работливи мъже. Според Нимю това доказваше, че Мерлин проявява своите странности само там, където не става въпрос за неговите приходи. Гудован ме научи да чета и пиша. Аз не исках, защото смятах, че тази работа не е за мъже-воини, но Нимю настоя. „Ние не можем да разчитаме на бащите си — каза ми тя — ти трябва да си пробиваш пътя сам със собствените си умения“

— Аз искам да стана войник.

— Ще станеш — обеща ми тя, — но само ако се научиш да четеш и да пишеш.

Нейното влияние над мен беше толкова силно, че аз й повярвах и усвоих писарските умения много преди да разбера, че войникът няма никаква нужда от тях.

Гудован ме научи на буквите, а Хюел, управителят, ме научи да се бия. Упражнявах се с тояга, каквато носи всеки селянин. Такава тояга може да троши глави, но може и да се върти като меч и да се хвърля като копие. Преди да загуби крака си, отрязан от сакска брадва, Хюел е бил прочут воин във войската на Утър. Той ме накара да се упражнявам с тоягата докато ръцете ми станаха достатъчно силни да въртят тежък меч със същата бързина, с която въртяха и пръта. Хюел казваше, че повечето воини разчитат на грубата сила и на пиенето вместо на умелото боравене с оръжието. Разправяше ми, че ще заставам срещу мъже, които залитат пияни от медовина и бира, а единственият им талант е да нанасят страхотни удари, способни да повалят бик. Но един трезвен мъж, който познава деветте удара с меч, винаги може да победи такова животно.

— Аз бях пиян — призна той, — когато Окта Саксът отсече крака ми. А сега по-бързо, момко, по-бързо! Мечът ти трябва да ги заслепява! По-бързо!

Той беше добър учител. И това го разбраха най-напред синовете на монасите в Инис Уидрин, които живееха в подножието на Хълма. Те негодуваха срещу нас привилегированите деца, защото ние мързелувахме, когато те работеха, ние си тичахме на воля, а те се трудеха. Затова те ни гонеха и се опитваха да ни бият. Един ден аз взех тоягата си, отидох в селището и пребих до кръв трима от християните. Винаги съм бил твърде висок за възрастта си, а Боговете ми бяха дали силата на бик. На тях посветих и своята първа победа, въпреки че Хюел ме наказа за нея с камшика. „Привилегированите — каза той — никога не трябва да се възползват от онези, които стоят по-ниско.“ Въпреки това аз мисля, че Хюел беше доволен от случилото се, защото на следващия ден ме взе на лов. Тогава за първи път убих глиган с мъжко копие. Бях само на дванайсет лета. Бяхме сред потъналите в мъгла храсталаци край река Кам. Хюел намаза лицето ми с кръвта на глигана и завърза бивните му на врата ми като огърлица. След това той отнесе трупа на животното в Храма на Митра. Там Хюел даде угощение на всички ветерани, които почитаха този Бог на войниците. На мен не ми беше разрешено да присъствам на пира, но Хюел ми обеща, че един ден, когато брадата ми порасне и убия първия си сакс в битка, той ще ме посвети в тайните на Митра.

Три години по-късно аз все още мечтаех да убивам сакси. Може да изглежда странно, че един млад сакс като мен, с типичната за саксите руса коса, може да бъде така ревностно верен на бритите. Но аз от малък живеех сред брити, приятелите ми бяха брити, говорех техния език, слушах техните приказки, враждувах с техните врагове, мечтаех като тях. Пък и в цвета на косата ми нямаше нищо необикновено. След римляните в Британия живееха какви ли не хора. Пелинор веднъж ми разказа за двама братя, които били черни като въглени. Тогава си помислих, че думите му са просто плод на неговата лудост, но после срещнах нумидиеца Сеграмор, който беше командващ във войската на Артър, и разбрах, че Пелинор не е бълнувал.

След като Мордред и майка му пристигнаха в Инис Уидрин, Хълма се препълни с народ, защото Норуена доведе не само своите прислужнички, но и един боен отряд, който трябваше да защитава живота на престолонаследника. Във всяка колиба спяхме по четири-пет човека. Въпреки това стаите във вътрешността на замъка стояха празни. Там можеха да влизат само Нимю и Моргана. Това бяха личните покои на Мерлин и той беше разрешил само на Нимю да спи там. Норуена и нейната свита обитаваше залата, която се намираше пред стаите на Мерлин. Това огромно помещение беше вечно опушено от двата огъня, които горяха денонощно. Залата се крепеше от двадесет дъбови греди, а стените й представляваха плет, измазан с глина. Покривът беше сламен. Пръстеният й под беше покрит с тръстикови стебла. Те понякога се подпалваха и предизвикваха паника, която затихваше с потушаването на пламъците. Покоите на Мерлин бяха отделени от голямата зала с вътрешна преградна стена, направена както външните стени, но в средата беше оставено място за една малка дървена врата. Ние знаехме, че Мерлин спи, работи и мечтае в онези стаи, свързани с дървената кула, издигната на най-високата точка на Хълма. Какво ставаше в тази кула знаеха само Мерлин, Моргана и Нимю, но никой от тримата не говореше за това. Кулата на Мерлин се виждаше отдалеч. Хората от околността се кълняха, че тя е пълна до горе със скъпоценности, взети от погребалните могили на древните.

Командващ охраната на Мордред беше един християнин на име Лайгесак. Той беше висок, слаб и алчен човек, който беше голям майстор в стрелбата с лък. Можеше да разцепи клонче от петдесет крачки, когато беше трезвен, но това рядко му се случваше. Лайгесак ме учеше да стрелям, но бързо се изморяваше от моята компания и предпочиташе да играе хазарт със своите подчинени. Въпреки това именно от него разбрах истината за смъртта на принц Мордред, а от там и причината поради която Великия крал Утър беше проклел Артър.

— Артър не беше виновен — каза Лайгесак, хвърляйки камъче върху таблата за игра. (Всички войници имаха такива табли, някои бяха изработени от кост и бяха много красиви.)

— Шестица! — каза той, а аз чаках да чуя историята за Артър.

— Двойно — каза Мену, един от стражите в охраната на принца, и хвърли своето камъче. То изтрака по таблата и спря на едно. Но на Мену му трябваше двойка, за да победи. Той събра своите камъчета от дъската и изпсува.

Лайгесак изпрати Мену да си донесе кесията, за да си плати залозите и след това ми разказа как Утър повикал Артър от Арморика заедно да разбият голямата сакска войска, нахлула навътре в Думнония. Артър довел воините си, но не и прочутите си коне, тъй като бил повикан спешно и нямал време да намери достатъчно кораби, с които да превози и хората, и конете.

— Всъщност на него не му и трябваха коне — каза Лайгесак с възхищение. — Той сгащи сакските копелета в Долината на белия кон. Тогава Мордред реши, че знае повече от Артър. Искаше цялата слава за себе си, нали разбираш?

Лайгесак избърса с ръкав сополивия си нос. След това се огледа и като се увери, че никой не ни слуша, тихо продължи:

— Мордред вече беше съвсем пиян, а половината от хората му беснееха голи и се кълняха, че могат да победят войска десет пъти по-голяма от нашата. Трябваше да изчакаме Артър, но принцът ни заповяда да нападнем.

— Ти беше ли там? — попитах аз, отворил широко очи.

— Да — кимна той с глава. — С Мордред. А как се биха саксите, мили Боже. Обградиха ни и ние — петдесет брити — започнахме много бързо да намаляваме или да изтрезняваме. Аз стрелях непрекъснато с лъка, копиеносците направиха стена от щитове, но саксите ни сечаха с мечове и брадви. Тъпаните им не преставаха да бият, магьосниците им виеха, а аз си мислех, че е дошъл последният ми час. Свърших стрелите, грабнах копие. Бяхме останали не повече от двадесет души и всички на края на силите си. Знамето с дракона беше пленено, кръвта на Мордред изтичаше, а ние бяхме опрели гръб в гръб и очаквахме смъртта. И тогава се появиха хората на Артър.

Лайгесак замълча и поклати мрачно глава.

— Менестрелите ви разправят, че в онзи ден земята била подгизнала от кръвта на саксите, пролята от Мордред. Но не беше Мордред, момче, а Артър. Той убиваше и убиваше. Той върна знамето, уби магьосниците им, изгори бойните им тъпани и преследва оцелелите до здрач, а пълководеца им уби при Едуис Хенгстоун на лунна светлина. Затова сега саксите са такива примерни съседи, момче. Не защото Мордред ги би, а защото си мислят, че Артър се е върнал в Британия.

— Но той не е тук — мрачно казах аз.

— Великият крал не му разрешава да се върне. Великият крал го обвинява… — Лайгесак отново се огледа — Великият крал смята, че Артър е искал Мордред да умре, за да заеме неговото място и сам да стане крал. Но това не е вярно. Артър не е такъв човек.

— А какъв? — попитах аз.

Лайгесак сви рамене сякаш да ми покаже, че отговорът не е лесен, но тогава видя, че Мену се връща и заповяда:

— Нито дума повече, момче, нито дума.

Всички бяхме слушали подобни истории, но Лайгесак беше първият човек, когото чувах да твърди, че е участвал в Битката при Белия кон. По-късно аз реших, че той изобщо не е бил там, а е спретнал тази историйка, за да си спечели възхищението на едно момче. И все пак разказът му беше доста правдоподобен. Мордред наистина е бил глупав пияница. Артър побеждава, но въпреки това Утър го праща отново отвъд морето. И Мордред, и Артър са синове на Утър, но Мордред е любимият наследник, а Артър е копеле. Изпращането на Артър в изгнание обаче не успя да помрачи вярата на всеки думнонец, че този незаконен син бе най-светлата надежда на кралството — младият воин, който щеше да ни спаси от саксите и да върне Загубените земи на Лоегир.

Втората половина на зимата беше по-мека. Виждахме вълците да обикалят отвъд насипа пред Инис Уидрин, но нито един не се приближи до Хълма (въпреки че някои от по-малките деца правеха вълчи магии и ги криеха под колибата на Друидан с надеждата, че някой голям звяр ще прескочи дървената ограда и ще отнесе джуджето в бърлогата си за вечеря. Магиите не подействаха.) Зимата си отиваше и ние всички започнахме да се подготвяме за големия пролетен празник Белтейн с неговите огромни огньове и среднощни пирове. Но се случи нещо друго, което развълнува обитателите на Хълма.

Пристигна Гундлеус от Силурия.

Най-напред дойде епископ Бедуйн. Той беше най-довереният съветник на Утър и появата му предвещаваше голямо събитие. Прислужниците на Норуена напуснаха замъка. Върху тръстиковите стебла на пода постлаха тъкани килими — сигурен знак, че се очаква важен гост. Всички мислехме, че ще дойде самият Утър, но на знамето, което се появи в подножието на Хълма една седмица преди Белтейн, беше изобразена лисицата на Гундлеус, а не драконът на Утър. Беше слънчева утрин. Мъжете слязоха от конете и вятърът грабна наметалата им и заръфа знамето, върху което съзрях омразната лисича маска. Това ме накара да изкрещя и да направя знака против зло.

— Какво има? — попита Нимю. Тя стоеше до мен на източната стражева платформа.

— Това е знамето на Гундлеус — казах аз.

Видях изненадата в очите на Нимю — Гундлеус беше крал на Силурия и съюзник на Горфидид, краля на Поуис, който беше заклет враг на Думнония.

— Сигурен ли си? — попита Нимю.

— Той взе майка ми — отвърнах аз, — а неговият друид ме хвърли в ямата на смъртта.

Плюх през оградата към десетината мъже, които вече се изкачваха нагоре по Хълма. Те бяха слезли от конете си, защото склонът беше много стръмен за коне. Сред иващите силурци беше и Танабурс — друидът на Гундлеус и моят зъл дух. Той беше висок старец със сплетена на плитки брада и с дълга бяла коса, която беше обръснал на темето, така както се бръснеха всички друиди и християнските свещеници. На средата на пътя той захвърли наметалото си и започна защитен танц в случай, че Мерлин беше оставил духове да пазят портата. Като видя старецът да подскача несръчно на един крак по стръмния склон, Нимю плю срещу вятъра и хукна към покоите на Мерлин. Затичах се след нея, но тя каза, че няма нужда от мен, защото аз не мога да разбера опасността.

— Каква опасност? — попитах аз, но Нимю изчезна. Нямаше никаква опасност или поне така изглеждаше. Бедуйн беше заповядал портата при насипа да бъде широко отворена и сега се опитваше да организира посрещането като намали хаоса, обзел обитателите на върха на Хълма. Този ден Моргана я нямаше, беше отишла в храма на мечтите сред възвишенията на изток, но всички други бързаха да зърнат посетителите. Друидан и Лайгесак подреждаха охраната, голият Пелинор виеше срещу облаците, Гуендалин проклинаше с беззъбата си уста епископ Бедуйн, а десетина деца се бутаха, за да видят по-добре гостите. Посрещането трябваше да бъде тържествено, но Люнет (сираче, ирландка, една година по-малка от Нимю) пусна прасетата на Друидан, така че Танабурс, който пръв мина през портата на дървената ограда, бе посрещнат с яростно квичене.

Изплашените прасенца обаче не можеха да внушат страх на един друид, за това беше необходимо много повече. Танабурс беше облечен с мръсна сива роба, извезана със зайци и полумесеци. Той застана на портата и вдигна ръце над бръснатата си глава. Друидът носеше жезъл, увенчан с полумесец. Той го завъртя три пъти от изток на запад и след това започна да вие срещу кулата на Мерлин. Едно прасенце се шмугна покрай краката му, забоксува в калта при портата и хукна надолу по склона. Танабурс зави отново без да помръдне — проверяваше дали на Хълма са скрити невидими врагове.

Старецът млъкна и се ослуша. Няколко секунди се чуваше само плющенето на знамето и тежкото дишане на мъжете, изкачили стръмната пътека след своя маг. Гудован, писарят на Мерлин, беше застанал до мен, увил ръцете си с петносани от мастило платнени ленти, за да се предпази от студа.

— Кой е този? — попита той. Точно тогава остър писък отговори на предизвикателството на Танабурс и Гудован целия потръпна. Писъкът дойде от вътрешността на замъка и аз знаех, че това беше Нимю.

Танабурс изглеждаше ядосан. Той залая като лисица, пипна си слабините, направи знака на злото и заподскача на един крак към замъка. След пет крачки спря и отново предизвикателно зави. Този път нямаше отговор, така че той стъпи и на двата си крака и повика господаря си.

— Влизай, кралю господарю, влизай. Няма опасност.

— Крал ли? — попита ме Гудован.

Казах му кои бяха гостите и попитах защо ли един враг като Гундлеус е дошъл в Инис Уидрин. Гудован се почеса, ухапан от някоя въшка под ризата, сви рамене и рече:

— Политика, момче, политика.

— Каква политика?

Гудован въздъхна сякаш въпросът ми беше доказателство за неизлечима тъпотия, но той винаги така правеше, когато го питаха нещо. След това ми обясни.

— Норуена е млада и може отново да се омъжи. Мордред е невръстно бебе и има нужда от закрила. А кой може да осигури по-надеждна закрила от един крал? Още по-добре би било, ако този крал е враг, защото бракът с принцесата и попечителството над престолонаследника ще го превърнат в приятел на Думнония. Съвсем просто е, нали момче? Ако беше помислил малко, щеще и сам да се досетиш и нямаше да ми губиш времето с глупави въпроси.

Той ме цапна леко по ухото за наказание и добави:

— Но той ще трябва да се откаже от Ледуис за известно време.

— Ледуис? — попитах аз.

— Любовницата на Гундлеус, глупчо. Да не мислиш, че има крал, който спи сам в леглото си? Но за Гундлеус се говори, че е толкова влюбен в Ледуис, че дори се е оженил за нея. Разправят, че я отвел на Могилата на Лиу и накарал своя друид да ги венчае. Само че аз не вярвам кралят на Силурия да е такъв глупак. Ледуис не е от благороден произход. Ти не трябваше ли днес да проверяваш по списъка плащанията на рентите, както ти нареди Хюел?

Предпочетох да не отговарям на този въпрос и се загледах в Гундлеус и неговите телохранители, които внимателно стъпваха по разкаляната пътека към сградата. Силурският крал беше висок, добре сложен мъж на около тридесет години. Трябва да е бил съвсем млад, когато неговите воини заловиха майка ми, а мен хвърлиха в ямата на смъртта. От онази черна и кървава нощ бяха изминали десетина години, но той беше все така красив, с дълга черна коса, а по двуострата му брада нямаше нито един бял косъм. Той носеше наметало от лисичи кожи, кожени ботуши до коленете, червеникавокафява туника, а мечът му беше скрит в червена ножница. Мъжете от охраната му бяха облечени с подобни дрехи. Те всички бяха доста едри и се извисяваха над недъгавите копиеносци на Друидан. Силурците бяха въоръжени с мечове, но не носеха нито едно копие или щит, а това беше доказателство, че са дошли с мир.

Когато Танабурс мина покрай мен, аз неволно се свих. Бил съм толкова малък, когато ме е хвърлил в ямата. Невъзможно беше старецът да познае в мен момчето, измамило смъртта. Освен това след като тогава не успя да ме убие, сега нямаше защо да се страхувам от него. Въпреки това аз се свих пред друида на Силурия. Той имаше сини очи, дълъг нос и отпусната лигава уста. Танабурс беше закачил малки кости по краищата на дългата си провиснала коса и те тракаха при всяко негово движение. Епископ Бедуйн тръгна в крак с Гундлеус, за да го поздрави с добре дошъл и да го увери каква чест беше за Хълма това кралско посещение. Двама от хората на Гундлеус носеха тежък сандък, в който вероятно бяха подаръците за Норуена.

Гостите забиха знамето с лисицата в земята пред вратата и влязоха в замъка. Хората на Лайгесак застанаха отпред и не пускаха никого вътре. Но аз бях израсъл на Хълма и знаех как да се промъкна. Изтичах покрай южната стена, покатерих се по купа с трупите, отместих една от кожените завеси, прехвърлих се през прозореца и се спуснах на пода. След това се скрих зад плетените кошове, в които държахме празничните дрехи. Една от робините на Норуена ме видя, а може би и някои от хората на Гундлеус, но никой не ми обърна внимание.

Норуена седеше на дървен стол в средата на залата. Вдовстващата принцеса не беше красавица: лицето й беше сипаничево и кръгло като месечина с малки свински очички и тънки, недоволно свити устни. Но всичко това нямаше никакво значение. Великите мъже не се женеха за принцеси заради тяхната красота, а за властта, която жените им носеха чрез своите зестри. Все пак Норуена се беше подготвила много грижливо за това посещение. Беше облечена в бледо синя рокля от фин вълнен плат, която покриваше пода около нея. Тъмната й коса беше сплетена на плитки, които прислужничките бяха увили около главата й и украсили с цветчета. Принцесата носеше тежка златна огърлица, три златни гривни на китката си, а на гърдите й висеше обикновен дървен кръст. Тя явно беше нервна, тъй като свободната й ръка не спираше да си играе с кръста. С другата си ръка принцесата придържаше престолонаследника на Думнония, принц Мордред, увит във фино ленено сукно и покрит с наметало в чуден златист цвят, което беше непромокаемо, защото беше напоено с восък.

Крал Гундлеус хвърли бегъл поглед на Норуена и се изпружи на стола срещу нея с вид на човек, за който всичко това беше ужасно скучно. Танабурс ситнеше от колона до колона, плюеше и мърмореше заклинания. Когато мина покрай моето скривалище, аз се сниших още повече и клечах, докато престанах да усещам миризмата му. Пламъците пукаха в двете огнища, пушекът се стелеше под почернелия таван. Нямаше и следа от Нимю.

На посетителите беше поднесено вино с пушена риба и овесени питки. След това епископ Бедуйн взе думата и обясни на Норуена, че кралят на Силурия Гундлеус е дошъл в Думнония, за да предложи приятелството си на Великия крал, и тъй като минавал покрай Инис Уидрин, решил да прояви вежливост и да посети принц Мордред и неговата майка. Кралят бил донесъл някои подаръци на принца, каза Бедуйн, при което Гундлеус нехайно махна с ръка на носачите да излязат напред. Двамата войници отнесоха сандъка пред краката на Норуена. Принцесата не бе отронила нито дума до този момент. Тя продължи да мълчи и след като подаръците бяха извадени на килима пред нея. Сред тях имаше една хубава вълча кожа, две кожи от видра, една от бобър и една еленова кожа. Имаше и украшения — малка златна огърлица, няколко брошки, рог за пиене, покрит със сребърен обков, едно римско шише, направено от светлозелено стъкло с изящно оформен чучур и дръжка, наподобяваща венец. Празният сандък беше изнесен и в залата настана неловка тишина, тъй като никой не знаеше какво точно да каже. Гундлеус сочеше подаръците небрежно, епископ Бедуйн излъчваше доволство, Танабурс храчеше по някаква колона, продължавайки защитните си обреди, а Норуена гледаше в недоумение кралските подаръци, които в интерес на истината не бяха много щедри. От еленовата кожа можеше да се направи чифт ръкавици, кожите от видра бяха добри, но Норуена сигурно имаше и по-добри в плетените си кошове, а златната огърлица, която принцесата носеше на врата си, беше поне четири пъти по-тежка от тази, която лежеше в краката й. Брошките на Гундлеус бяха твърде леки, а рогът беше нащърбен. Само зеленото римско шише беше наистина ценно.

Накрая Бедуйн прекъсна неловкото мълчание:

— Даровете са прекрасни! Скъпи и прекрасни. Много щедро, кралю господарю.

Норуена кимна покорно в знак на съгласие. Детето започна да плаче и Рала, дойката, го отнесе в сянката зад колоните, даде му да суче и то млъкна.

— Престолонаследникът добре ли е? — проговори Гундлеус за първи път откакто беше влязъл в залата.

— Слава на Бога и на неговите светци, да — отвърна Норуена.

— А левият му крак оправи ли се — нетактично попита Гундлеус.

— Неговият крак няма да му попречи да язди, да върти меч или да седи на трона — отговори Норуена твърдо.

— Разбира се, разбира се — каза Гундлеус и хвърли поглед към гладното бебе. Усмихна се, протегна дългите си ръце и се огледа наоколо. Не беше казал и дума за женитба, нямаше и да каже в това обкръжение. Ако той искаше да се ожени за Норуена, щеше да попита Утър за това, не Норуена. Това посещение просто му даваше възможност да види булката. Той хвърли на принцесата разсеян поглед и отново се зазяпа по ъглите на залата, скрити в сянка.

— Значи това е бърлогата на лорд Мерлин, а? — каза Гундлеус. — Къде е той?

Никой не отговори. Танабурс драскаше в земята под ръба на килима и аз предположих, че заравя там някоя магия. По-късно, след като гостите си отидоха, потърсих това място и намерих малка кост, оформена като глиган, която хвърлих в огъня. Издигнаха се сини пламъци, които яростно пръщяха. Нимю каза, че точно така и трябвало да направя.

— Лорд Мерлин вероятно е в Ирландия — отговори най-сетне епископ Бедуйн. — А може и да е в северната пустош — добави той.

— А може и да е мъртъв — предположи Гундлеус.

— Моля се да не е — каза Бедуйн разпалено.

— Така ли? — обърна се Гундлеус и впери поглед в застаряващото лице на Бедуйн — Вие одобрявате ли Мерлин, епископ Бедуйн?

— Той е приятел, кралю господарю — каза Бедуйн.

Епископът беше достоен човек, който винаги се стремеше да поддържа мир между различните религии.

— Лорд Мерлин е друид, епископе, който мрази християните — Гундлеус се опитваше да предизвика Бедуйн.

— Сега в Британия има много християни — каза Бедуйн — и малко друиди. Аз мисля, че ние, привържениците на истинската вяра няма от какво да се страхуваме.

— Чу ли това, Танабурс? — обърна се Гундлеус към своя друид. — Епископът не се страхува от теб!

Танабурс не отговори. Проучвайки залата, той беше стигнал до вратата, водеща към покоите на Мерлин. Пред нея имаше преграда от духове. Преградата беше много проста — само два черепа, поставени от двете страни на вратата. Но въпреки това само друид би се осмелил да мине през невидимата бариера, а дори и друид би се спрял пред преграда, поставена от Мерлин.

— Тук ли ще останете тази нощ? — попита Бедуйн госта, опитвайки се да отклони разговора от темата за Мерлин.

— Не — каза грубо Гундлеус и се изправи.

Помислих, че си тръгва, но вместо това той погледна покрай Норуена към малката черна врата с черепите, пред която Танабурс трепереше като хрътка, подушила невидим глиган.

— Какво има зад тази врата? — попита кралят.

— Покоите на лорд Мерлин, кралю господарю — каза Бедуйн.

— Мястото пълно с тайни, а? — попита Гундлеус с алчен блясък в очите.

— Спални помещения, нищо повече — каза Бедуйн. Танабурс вдигна с трепереща ръка жезъла с полумесеца и го насочи към преградата на духовете. Гундлеус наблюдаваше изпълненията на своя друид, след това изпи виното си и хвърли рога на пода.

— Може пък и да спя тук в края на краищата — каза кралят, — но първо трябва да проверим спалните помещения.

Той махна на Танабурс да върви напред, но друидът беше неспокоен. Мерлин беше най-великият друид в Британия. От него се страхуваха дори отвъд Ирландско море. Едва ли някой би се осмелил с лека ръка да се бърка в живота му. Само че от месеци никой не беше виждал великия човек, дори се говореше, че силата на Мерлин отслабва и доказателство за това е смъртта на принц Мордред. Освен всичко друго Танабурс (подобно на господаря си) изглежда бе пленен от идеята да притежава тайните, скрити зад вратата, тайни, които можеха да го направят толкова могъщ и начетен, колкото самия Мерлин.

— Отвори вратата! — заповяда му Гундлеус.

С трепереща ръка друидът протегна жезъла към един от черепите, поколеба се, но докосна пожълтялата кост. Нищо не се случи. Танабурс плю върху черепа, след това го катурна и дръпна жезъла назад сякаш току що бе сръчкал спяща змия. Отново нищо не се случи и той посегна със свободната си ръка към дървената дръжка на вратата.

Но застина ужасен.

Сред опушената тъмнина на залата беше прокънтял смразяващ писък — писък на измъчвано момиче. При този ужасяващ звук друидът отстъпи назад. Норуена изкрещя от страх и се прекръсти. Бебето Мордред се разплака неутешимо, въпреки че Рала опита какво ли не, за да го успокои. Гундлеус също замръзна в първия момент, но когато звукът заглъхна, той се засмя.

— Воинът не се плаши от писъците на едно момиче.

Той тръгна към вратата без да обръща внимание на епископ Бедуйн, който се опитваше с разперени ръце да го спре без да го докосва.

Откъм черната врата се чу трясък. Беше толкова силен и внезапен, че всички подскочихме. Първо си помислих, че вратата е паднала, но после видях, че от дървените й греди стърчи върхът на копие. Сребристото острие блестеше върху стария почернял дъб и аз се опитах да си представя каква нечовешка сила е била необходима, за да се забие тази стомана в дебелата греда.

Внезапната поява на копието спря дори Гундлеус, но войниците му го гледаха и за него нямаше връщане назад. Той направи знака против зло, плю върху острието, приближи се до вратата, повдигна резето и я отвори.

Но веднага отстъпи крачка назад, а лицето му се изкриви от ужас. Виждах очите му, разширени от страх. Той отстъпи още една крачка и тогава чух острия писък на Нимю, която бе тръгнала срещу Гундлеус. Танабурс нервно въртеше жезъла си в различни посоки, Бедуйн се молеше, бебето плачеше, а Норуена се извъртя в стола си с измъчен вид.

Нимю прекрачи прага на черната врата и влезе в залата. При вида на моята стара приятелка дори аз потръпнах. Тя беше гола, а слабото й бяло тяло беше цялото в кръв. Кръвта се стичаше от косите й на тънки струйки, обливаше малките й гърди и продължаваше надолу по бедрата й. Главата на Нимю беше увенчана с мъртвешка маска, направена от лицевата кожа на човек, принесен в жертва. Маската стоеше като озъбен шлем, който се крепеше на мястото си с помощта на кожата от ръцете на мъртвеца, увити около врата на Нимю. Мъртвешкото лице сякаш живееше свой собствен живот, тъй като потрепваше при всяка крачка на Нимю. Останалата част от жълтата съсухрена кожа от трупа и краката се влачеше зад Нимю, докато т,я улюлявайки се, пристъпваше към силурския крал. На кървавото й лице се виждаше само бялото на обърнатите й очи и то святкаше докато тя редеше проклятие след проклятие с език, пред който бледнееха и най-грубите войнишки ругатни. През това време в ръцете й се извиваха две змии. Тъмните им тела проблясваха, а главите им се стрелкаха срещу краля на Силурия.

Гундлеус отстъпваше и правеше знака против зло. След това той си спомни, че е мъж, крал и воин и хвана дръжката на своя меч. Нимю тръсна глава, мъртвешката маска падна от косата й, която беше навита на висок кок. Тогава всички видяхме, че това всъщност не беше коса, а прилеп, който внезапно разпери своите черни, сбръчкани криле и озъби червена паст срещу Гундлеус.

Норуена изпищя и се спусна да грабне бебето си, а ние всички с ужас гледахме съществото, привързано към косата на Нимю. То подскачаше и удряше с криле, опитваше се да полети, зъбеше се и се бореше. Змиите се извиваха и изведнъж залата се опразни. Норуена първа избяга, след това Танабурс, след това всеки (дори и кралят) хукна към утринната светлина, проникваща през източната порта.

Нимю стоеше неподвижно, докато хората бягаха. След това извъртя очи и примигна. Отиде до огнището и нехайно хвърли двете змии в пламъците, където те засъскаха и се замятаха, докато смъртта ги укроти. Нимю пусна прилепа и той отлетя към тавана. След това тя развърза мъртвешките ръце от врата си и нави кожата на вързоп. Изящното римско шише сред подаръците на Гундлеус привлече вниманието на Нимю. Тя го взе, впери поглед в него за няколко секунди. След това се изви и захвърли скъпата вещ срещу една от дъбовите колони, където светлозеленото стъкло се разби на хиляди парчета.

— Дерфел? — гласът й изплющя в настъпилата тишина. — Знам, че си тук.

— Нимю? — казах аз нервно и се изправих иззад плетения сандък. Бях ужасен. Змиите все още пръщяха в огъня, а прилепът се блъскаше в покривните греди.

Нимю ми се усмихна.

— Трябва ми вода, Дерфел — каза тя.

— Вода? — попитах аз глупаво.

— Да измия пилешката кръв — обясни Нимю.

— Пилешка?

— Вода — каза тя пак. — Там до вратата има една стомна. Донеси я.

— Там вътре ли? — попитах аз удивен, защото тя махна с ръка към стаите на Мерлин, сякаш трябваше да занеса водата именно там.

— Защо не? — попита тя.

След това Нимю мина покрай вратата, в която все още стърчеше голямото ловно копие. Аз вдигнах тежката стомна и я последвах. Тя стоеше пред един лист кована мед, който отразяваше голото й тяло. Нимю не се притесняваше от мен, може би защото като деца бяхме тичали голи, но аз се чувствах неудобно, съзнавайки че и двамата вече не бяхме деца.

— Тук ли? — попитах аз.

Тя кимна. Оставих стомната и тръгнах към вратата.

— Остани — каза тя, — моля те, остани. И затвори вратата.

Трябваше да извадя копието, за да затворя. Нимю не беше в настроение да отговаря на въпроси, затова не попитах как е успяла да пробие дебелата греда с острието. Мълчаливо освободих оръжието от дървото, докато Нимю отмиваше кръвта от бялата си кожа. След това тя се загърна в едно черно наметало.

— Ела тук — каза тя след като свърши.

Приближих покорно до едно легло — дървена платформа, отрупана с кожи и вълнени одеяла — където тя очевидно спеше нощем. Над леглото имаше балдахин от някакъв тъмен стар плат. Седнах в тъмнината, прегърнах Нимю и я залюлях в ръцете си. Усещах ребрата й през меката вълнена тъкан на наметалото. Тя плачеше. Не знаех защо, така че просто я държах непохватно и зяпах из стаята на Мерлин.

Беше странно място. Имаше купища дървени сандъци и плетени кошове, струпани така че образуваха ъгълчета и коридори, из които дебнеха дузина кльощави котета. На места куповете бяха съборени, сякаш някой беше търсил нещо в по-долните кутии и не си беше направил труда да подреди отново купа. Имаше прах навсякъде. Тръстиковите стебла по пода изглежда не бяха сменяни от години. Тук там те бяха покрити с килими и одеяла, които гниеха. Миризмата в стаята беше много остра — миришеше едновременно на прах, на гнило, на котешка урина, на влага и мухъл и всичко това смесено с изтънчените аромати на билките, висящи от гредите. До вратата имаше маса, отрупана с навити, смачкани пергаменти. Над масата върху прашна полица бяха наредени животински черепи (когато очите ми свикнаха с полумрака на стаята забелязах, че сред тях имаше и два човешки черепа). В една голяма глинена делва стърчаха, оплетени в паяжина, копия, а около съда бяха подпрени стари щитове. На една от стените висеше меч. Димящ мангал стоеше върху купчина сива пепел до огледалото, над което (колкото и странно да беше) висеше един християнски кръст с извитата фигура на техния мъртъв Бог, прикован към дървото. На кръста беше окачен имел, за да неутрализира присъщото му зло. На една от покривните греди висяха сплетени еленови рога, снопчета сушен имел, а до тях се поклащаха спящи прилепи, чиито изпражнения бяха оформили купчинки на пода. Прилепи в къщата, това се смяташе за най-лошата поличба, но аз предположих, че хора с такава сила като Мерлин и Нимю нямаше защо да се притесняват от такива заплахи. На една друга маса бяха натрупани купички, хаванчета, чукала, метална везна, шишета и запечатани с восък съдини, в които (както разбрах по-късно) имаше роса, събрана от гробовете на убити хора, прах от счукани черепи, запарки от белладона, мандрагора и татул. А в една странна каменна делва близо до масата бяха струпани орлови камъчета, самодивски хлебчета, елфови стрелички, змийски камъни, а сред тях стърчаха пера, раковини и шишарки. Никога не бях виждал толкова претрупана стая, толкова мръсна и едновременно с това толкова очарователна. Чудех се дали съседната стая — Кулата на Мерлин — беше също така ужасяващо прекрасна.

Нимю беше спряла да плаче и сега лежеше неподвижно в ръцете ми. Тя изглежда беше почувствала удивлението и отвращението, което стаята беше породила у мен.

— Той нищо не изхвърля — каза тя уморено — нищо.

Не отговорих, оставих ръцете ми да я утешават. Тя лежеше изтощена, но когато ръката ми погали малките й гърди през наметалото, Нимю се дръпна ядосано и каза:

— Ако искаш това, върви при Себил.

Тя се загърна плътно в наметалото, слезе от леглото и отиде до масата със сечивата на Мерлин.

Аз смутено заекнах, исках да се извиня.

— Няма значение — прекъсна ме Нимю.

Чувахме гласовете на хората отвън, както и на тези, които бяха в залата отвъд вратата, но никой не ни обезспокои. Нимю търсеше нещо по масата сред купичките, гърнетата и черпаците и накрая го откри — един нож, направен от черен камък, но острието по ръбовете беше бяло като кост. Нимю се върна при леглото, коленичи до него и впери поглед право в лицето ми. Наметалото й се беше отворило, можех да видя голото й тяло в сянката на меката тъкан, но Нимю така втренчено ме гледаше в очите, че единственото, което можех да направя беше да отвърна на този поглед.

Тя мълча дълго, а на мен ми се струваше, че чувам ударите на сърцето си в тишината. Нимю сякаш обмисляше съдбоносно решение, едно от онези решения, които могат да преобърнат живота ти. Затова чаках и не мърдах, изпълнен със страх. Разрошената черна коса на Нимю се спускаше около острото й лице. Нимю не беше хубава, но лицето й излъчваше жизненост и одухотвореност и нямаше нужда от изваяна красота. Челото й беше голямо, очите й тъмни и диви, носът — остър, устата й беше широка, а брадичката тясна. Тя беше най-умната жена, която някога съм виждал. Но дори в онези дни, когато Нимю още беше повече дете, отколкото жена, нейната мъдрост я изпълваше с тъга. Тя знаеше толкова много. Тя се беше родила със знания или може би Боговете й бяха дарили знанието, когато я бяха спасили от морето. Като малка тя често вършеше глупости и бели, но сега, лишена от напътствията на Мерлин и в същото време поела неговите отговорности върху слабите си рамене, тя се променяше. И аз се променях, разбира се, но в моята промяна нямаше нищо необикновено — кльощавото момче се превръщаше във висок млад мъж. А Нимю излизаше от детството, за да поеме тежестта на една власт. Тази власт беше родена от мечтата на Нимю, мечта, която и Мерлин споделяше, но за разлика от Мерлин Нимю никога не би се съгласила на компромиси със своята мечта. Тя искаше всичко или нищо. Тя по-скоро би оставила цялата земя да потъне в студа и пустотата на Безбожието, отколкото да отстъпи и педя пред онези, които биха изкривили представата й за съвършената Британия, почитаща своите собствени британски Богове. Знаех, че тогава, коленичила пред мен, Нимю преценяваше дали аз бях достоен да стана част от нейната пламенна мечта.

Тя взе решение и се приближи до мен.

— Дай ми лявата си ръка — каза тя.

Протегнах към нея лявата си ръка. Тя я взе в своята лява ръка. Дланите ни бяха обърнати нагоре. Нимю изрече някакво заклинание, в което чух имената на Камулос, Бога на войната, на Мауидан фаб Лир, Бога на морето, спасил Нимю, на Агрона, богинята на клането и на Златната Аранрод, Богинята на зората. Повечето от имената и думите обаче бяха непознати и изречени с хипнотизиращ глас, който ме отпусна и приспа, беше ми все едно какво казва или прави Нимю, но изведнъж тя заби ножа в дланта ми и аз изкрещях. За секунда прорезът остана тънък като острието, след това изби кръвта.

Нимю заби ножа по същия начин и в своята лява длан. После допря раната си до моята и сграбчи треперещите ми пръсти. Тя пусна ножа, вдигна един от краищата на наметалото си и го уви около кървящите ни ръце.

— Дерфел — каза тя меко, — докато твоята и моята ръка са белязани, ние с теб сме едно. Съгласен ли си?

Гледах в очите й и чувствах, че това не беше нещо незначително, не беше детска игра, а клетва, с която щях да бъда обвързан през целия си живот, а може би и след това. Обзе ме ужас пред неизвестното бъдеще, но след секунда кимнах с глава и успях някак си да кажа:

— Съгласен съм.

— Докато носиш този белег, Дерфел — продължи Нимю, — твоят живот принадлежи на мен и докато аз нося белега, моят живот принадлежи на теб. Разбираш ли?

— Да — казах аз. Ръката ми пулсираше. Усещах я гореща и подута. А ръката на Нимю беше мъничка и студена в кървавата прегръдка на пръстите ми.

— Някой ден, Дерфел — каза Нимю, — ще те повикам и ако не дойдеш, по този белег Боговете ще разпознаят неверния приятел, предателя и врага.

— Да — казах аз.

Тя ме погледа няколко минути в мълчание, после пропълзя върху купчината от кожи и одеяла и се сви в ръцете ми. Беше неудобно да лежим един до друг, тъй като левите ни ръце все още бяха овързани, но някак си успяхме да се нагласим. Отвън долитаха гласове, прахът се стелеше из тъмната стая, прилепите спяха, котенцата ловуваха. Беше студено и Нимю издърпа една кожа върху нас. След това тя заспа, отпуснала слабичкото си тяло върху дясната ми ръка. Аз стоях буден, изпълнен със страх и смут пред общото ни бъдеще, очертано с кървавия нож.

Нимю спа до следобяд.

— Гундлеус си е отишъл — каза тя сънливо. Чудех се откъде ли можеше да знае това. Нимю се измъкна от прегръдката ми и от струпаните кожи и отви края на наметалото, което още стоеше намотано около ръцете ни. Кръвта се беше съсирила и когато разделихме дланите си коричката се скъса и отново ме опари остра болка. Нимю отиде до делвата със снопа копия, взе шепа паяжини и ги наложи върху кървящата ми рана.

— Скоро ще заздравее — каза тя безгрижно. Нейната порязана ръка беше увита с някакъв парцал и вече държеше комат хляб със сирене.

— Ти не си ли гладен? — попита тя.

— Аз винаги съм гладен.

Ние си разделихме храната. Хлябът беше твърд и сух. Сиренето беше гризано от мишки. Поне Нимю смяташе така.

— Може и прилепи да са били — каза тя. — Прилепите ядат ли сирене?

— Не знам — казах аз и след това колебливо попитах — Онова опитомен прилеп ли беше?

Имах предвид съществото, което Нимю си беше завързала в косата. И преди бях виждал такива неща, разбира се, но Мерлин никога не би говорил за тях, нито пък неговите ученици, но аз се надявах, че след странната церемония с нашите кървави ръце Нимю щеше да ми се довери.

И се оказах прав, защото Нимю поклати глава и каза:

— Това е стар номер за сплашване на глупаци. Мерлин ме научи. Слагаш примки на краката на прилепа, както се слагат на соколите, и след това привързваш примките към косата си.

Тя прокара ръка през черната си коса и се засмя.

— И Танабурс се изплаши. Представяш ли си? И това ми било друид.

За мен нямаше нищо забавно в това. Аз исках да вярвам в нейните магии, а не да виждам зад тях евтини номера.

— А змиите? — попитах аз.

— Той ги държи в една кошница. Аз трябва да ги храня — потръпна тя. След това забеляза разочарованието, изписано на лицето ми. — Какво има?

— Няма ли поне една магия във всичко това? — попитах аз.

Тя се намръщи и дълго време остана смълчана. Помислих, че изобщо няма да ми отговори, но накрая започна да ми обяснява. И докато я слушах, знаех, че чувам онова, на което я беше научил Мерлин. Магията, каза ми тя, става тогава, когато животът на Боговете и животът на хората се докоснат, но тези моменти не зависят от хората.

— Аз не мога да щракна с пръсти и да изпълня стаята с мъгла. — каза тя — Но съм виждала друг да го прави. Не мога да съживя мъртвите, а Мерлин разправя, че и такова нещо е виждал. Аз не мога да заповядам на някоя светкавица да убие Гундлеус, макар че бих искала да мога, но на това са способни само Боговете. Имало е време, Дерфел, когато и ние сме можели да правим такива неща, тогава сме живеели с Боговете и те са били доволни от нас. Тогава за нас е било възможно да използваме тяхната сила и да запазим Британия такава, каквато са я искали Боговете. Ние сме следвали волята на Боговете, но тази воля е била и наша, разбираш ли — Нимю сплете пръстите си да покаже какво има пред вид и се намръщи, защото притисна дланите си и раната на лявата й ръка я заболя. — Но след това дошли римляните и единството било разрушено.

— Но защо? — прекъснах я аз нетърпеливо. Това го бях чувал и преди. Мерлин все ни повтаряше, че римляните разкъсали връзката между Британия и нейните Богове, но никога не ни обясняваше как е могло да се случи това след като Боговете са били толкова могъщи. — Защо не сме победили римляните? — попитах аз Нимю.

— Защото Боговете не са искали това. Някои Богове са зли, Дерфел. Пък и те нямат никакви задължения към нас, само ние имаме към тях. Може би нашият погром е бил забавен за тях. Или нашите предци са нарушили договора с тях и Боговете са ги наказали като са изпратили римляните. Това никой не знае, но всички знаем, че римляните вече ги няма тук и Мерлин казва, че имаме възможност, само възможност, да възстановим Британия. — Нимю говореше тихо, но с плам. — Ние трябва да изградим отново старата Британия, истинската Британия, земята на Боговете и хората. И ако успеем да го направим, Дерфел, ако успеем, отново ще притежаваме силата на Боговете.

Исках да й вярвам. О, как исках да вярвам, че ние хората, заплашени от болести и безсилни пред смъртта, можехме да се надяваме на нещо по-хубаво благодарение на добрата воля на някакви свръхестествени същества с незнайна сила.

— Да, но ти използваш просто евтини номера, нали? — попитах аз без да крия разочарованието си.

— О, Дерфел — каза Нимю и сви рамене. — Помисли само. Не всички хора могат да почувстват присъствието на Боговете. Затова тези, които могат, имат специален дълг. Ако аз покажа слабост, ако само за момент проявя неверие, тогава ще лиша от всякаква надежда хората, които искат да вярват. Това, което използвам аз, не може да се нарече евтин номер, то е… тя замълча, търсейки подходяща дума — инсигния. Точно както короната на Утър, неговите огърлици, знамето му и кралският камък на Каер Кадарн. Тези неща ни казват, че Утър е Великият крал и ние се отнасяме към него по подобаващ начин. Когато Мерлин върви сред хората, той също трябва да носи своите инсигнии. Те показват, че Мерлин се докосва до Боговете и това кара хората да се страхуват от него.

Нимю посочи към вратата, разцепена от копието.

— Когато минах през тази врата без дрехи, хванала двете змии и с прилепа скрит под кожата на мъртвеца, аз се възправях пред един крал, неговия друид и кралската охрана. Едно момиче, Дерфел, срещу крал, друид и воини. Кой победи?

— Ти.

— Значи номерът свърши работа. Само че това стана не защото аз притежавам някаква особена сила, а защото Боговете имат такава сила. Но аз трябва да вярвам в тази сила, за да мога да я задействам. А за да вярваш в нея, Дерфел, трябва да й посветиш целия си живот. — Гласът на Нимю беше изпълнен с пламенна страст. — Всяка минута от деня и нощта душата ти трябва да бъде отворена за Боговете, тогава те ще дойдат при теб. Разбира се, не винаги, когато поискаш, но пък ако никога не ги викаш, те никога няма да се отзоват. А когато отговорят на твоя зов, о Дерфел, тогава е толкова прекрасно и толкова страшно, сякаш имаш криле и летиш към славни висини.

Нимю говореше и очите й блестяха. Никога не беше говорила с мен за тези неща. Доскоро тя беше само едно дете, но сега след като беше споделила леглото на Мерлин и усвоила неговото учение и сила, тя много се беше променила, а аз не исках да приема това. Чувствах ревност и гняв и нищо не разбирах. Нимю се отдалечаваше от мен, а аз не можех да направя нищо, за да я върна.

— Моята душа е отворена за Боговете — казах аз сърдито. — Аз вярвам в тях. Аз търся тяхната помощ.

Нимю докосна лицето ми с превързаната си ръка.

— Ти ще станеш воин, Дерфел, и то славен воин. Ти си добър човек, ти си честен, силен, в теб няма никаква лудост. Нито следа, никакво безумие, нито зрънце. Мислиш ли, че аз искам да вървя по стъпките на Мерлин?

— Да — казах аз с болка — Сигурен съм, че искаш! — страдах, защото бих искал Нимю да се посвети на мен, а не на Мерлин и неговите мечти.

Тя пое дълбоко въздух и впери поглед в сянката под покривните греди, където летяха два гълъба, вмъкнали се през дупката за пушека.

— Понякога си мисля — каза тя, — че бих искала да се омъжа, да имам деца, да ги гледам как растат, докато аз остарявам и накрая да умра. Но от всички тези неща, Дерфел — погледна ме отново Нимю, — ще ми се случи само последното. Не мога да понасям дори мисълта за това, което ще ми се случи. Не мога да понасям мисълта, че трябва да изтърпя Трите болки на мъдростта, но трябва да ги изтърпя. Трябва!

— Трите болки ли? — попитах аз, тъй като никога не бях чувал за тях.

— „Болката на тялото“ — обясни ми Нимю, — „Болката на гордостта“ — тук Нимю се пипна между краката, — и „Болката на разума“, каквато е всяка лудост. — Лицето й се сви от ужас и тя замълча за миг. — Мерлин е изстрадал и трите болки и затова е толкова мъдър. Моргана понесе най-тежката Болка на тялото, която някой може да си представи, но никога не е изпитвала другите две болки, затова тя никога няма истински да принадлежи на Боговете. Аз не съм изстрадала нито една от Трите болки, но това ще стане. Трябва да стане! — каза тя пламенно. — Трябва, защото съм избрана.

— А защо аз не съм избран? — попитах аз.

Нимю тръсна глава.

— Ти не разбираш, Дерфел. Мен никой не ме е избирал, аз сама се избрах. Ти сам трябва да направиш своя избор. Всеки от нас тук на Хълма може да направи този избор. Нали затова Мерлин събира самотни деца, защото смята, че тези сирачета могат да носят в себе си особена сила, но малцина от тях действително притежават такава сила.

— А ти притежаваш, така ли? — казах аз.

— Аз виждам Боговете навсякъде — каза простичко Нимю. — И те виждат мен.

— Аз пък никога не съм виждал нито един Бог — казах аз упорито.

Тя ми се усмихна.

— Ще видиш — каза тя, — защото трябва да си представяш Британия като увита с тънки нишки от мъгла. Съвсем тънки, само тук-там, и те потрепват и изтъняват. Тези нишки са Боговете. Ако ние ги открием и успеем да им угодим и да им върнем тази страна, нишките ще станат по-здрави. Те ще набъбнат и ще се слеят, ще се превърнат в огромна чудесна мъгла. Тя ще покрие цялата страна и ще ни закриля от всичко, което е отвъд границите ни. Именно затова ние живеем тук, на Хълма. Мерлин знае, че Боговете обичат това място. Тук свещената мъгла е най-плътна, но нашата задача е да я разстелем навсякъде.

— Това ли прави Мерлин сега?

Нимю се усмихна.

— Точно сега, Дерфел, Мерлин спи. И на мен ми се спи. Ти нямаш ли си работа?

— Да броя платените ренти — казах аз. Долните складове се пълнеха с пушена риба, пушени змиорки, гърнета със сол, върбови кошници, сукно, оловни слитъци, кошове с въглища, дори някои скъпоценни късчета кехлибар и нефрит — това бяха зимните ренти, събирани по време на празника Белтейн. Хюел трябваше да ги изчисли и запише, след това да отдели частта на Мерлин и да приготви дела на Великия крал.

— Тогава върви и брой — каза Нимю, сякаш нищо особено не се беше случило между нас. Все пак тя се приближи и ме целуна приятелски. — Върви — каза тя и излезе от стаята на Мерлин. В залата я посрещнаха навъсените и любопитни погледи на прислужничките на Норуена, които се бяха върнали отново в замъка.

Настъпи равноденствие. Християните почетоха смъртта на своя Бог, а ние запалихме големите огньове за празника Белтейн. Нашите пламъци ревяха срещу тъмнината, за да донесат нов живот на възраждащия се свят. Първите сакски воини се бяха появили далече на изток, но до Инис Уидрин все още не бяха стигали. Нямаше вест и от Гундлеус от Силурия. Писарят Гудован предполагаше, че брачното споразумение се е провалило и скоро отново ще трябва да водим война със северните кралства.

Мерлин не се върна, нито получихме някакви новини от него.

На престолонаследника Мордред му поникнаха зъби. Най-напред се появи долен зъб и това беше предзнаменование за дълъг живот. С новите си зъби Мордред разраняваше до кръв гърдите на Рала, но тя продължаваше да го кърми, така че нейният собствен пълничък син сучеше и кръвта на майка си заедно с млякото й. С нарастването на деня Нимю ставаше все по-весела. Белезите на ръцете ни заздравяха и от розовите рани остана само бяла черта. Нимю никога не говореше за това.

Великият крал прекара една седмица в Каер Кадарн и престолонаследникът беше закаран там, за да го види дядо му. Явно Утър беше останал доволен от видяното и тъй като всички пролетни знамения бяха благоприятни, три седмици след Белтейн беше оповестено, че бъдещето на кралството и съдбата на Норуена и на Мордред ще бъдат решени от Великия съвет, който не беше свикван повече от шестдесет години.

Беше пролет, дърветата се раззелениха, земята се събуждаше за нов живот и сърцата ни бяха пълни с толкова големи надежди.

* * *

Великият съвет бе свикан в Глевум — стар римски град на брега на река Севърн, до северната граница на Думнония с Гуент. Утър пристигна там с кола, теглена от четири вола, всеки от тях обкичен с клончета от цъфнали дървета и покрит със зелено платно. Пищната процесия, преминаваща през кралството сред цветовете на ранното лято, доставяше удоволствие на Великия крал. Той знаеше, че за последен път се радва на красотата на Британия, защото скоро щеше да поеме към Пещерата на Круачан и оттам по моста от мечове, който води към Отвъдния свят. Колата се движеше между живи плетове, побелели от цвят, горите бяха осеяни със синчец, а червените макове грееха сред полетата с жито, ръж и ечемик. Сред поляните, почти готови за сенокос, се криеха шумни дърдавци. Великият крал пътуваше бавно и често спираше в селата и край вилите, за да хвърли поглед на стопанствата и домовете на своите поданици, да дава съвети на хора, които по-добре от него знаеха как да пресушат мочурище или да скопят шопар. Той се изкъпа в горещите извори при Акве Сулис и се почувства толкова добре след това, че извървя цяла миля преди да го настанят отново в колата върху меките кожи. Великият крал пътуваше придружен от своите менестрели, съветници, кралския лекар, множество прислужници и една дружина воини начело с Оуейн, най-добрия боец в думнонската армия. Всички бяха закичени с цветя, а воините носеха щитовете си обърнати наопаки, с което показваха, че вървят в мир (но Утър беше не само много стар, той беше и твърде предпазлив. Затова по копията на войниците му нямаше цветя, а остриета им блестяха от всекидневното лъскане).

И аз отидох в Глевум. Нямах работа там, но Утър беше повикал Моргана да присъства на Великия съвет. Жени никога не бяха добре дошли на съветите, независимо велики или обикновени, но Утър вярваше, че единствено Моргана може да говори от името на Мерлин. Кралят беше отчаян от отсъствието на Мерлин и затова повика Моргана. Освен всичко друго тя беше и дъщеря на Утър, а той обичаше да казва, че под златната маска на Моргана има повече разум, отколкото в главите на половината кралски съветници взети заедно. При това Моргана носеше отговорността за здравето на Норуена, а именно бъдещето на Норуена щеше да се решава на този съвет (въпреки че самата Норуена нито беше призована да присъства, нито беше потърсено нейното мнение). Принцесата остана в Инис Уидрин, където за нея щеше да се грижи Гуендалин, жената на Мерлин. Моргана не искаше да води никого в Глевум освен Себил, но в последния момент Нимю спокойно обяви, че и тя ще пътува, а аз трябва да я придружа.

Моргана, разбира се, вдигна голям шум с протестите си, но Нимю я вбеси със спокойствието, с което посрещна възмущението на по-възрастната жена.

— Така ми е наредено — каза Нимю на Моргана.

— Кой ти е наредил — изпищя остро Моргана. Нимю само се усмихна. Моргана беше два пъти по-едра от Нимю и два пъти по-възрастна, но след като Мерлин повика Нимю в леглото си властта в Инис Уидрин премина в ръцете на младата жена. Пред тази власт Моргана беше безпомощна. Все пак тя се опита поне мен да лиши от възможността да отида в Глевум. Според нея Нимю можеше да вземе Люнет, другото ирландско момиче сред сирачетата на Мерлин. Момче като мен, каза Моргана, не било компания за млада жена. Отново единственият отговор на Нимю беше усмивката. Тогава Моргана заплаши, че щяла да каже на Мерлин за привързаността на Нимю към мен и с Нимю щяло да бъде свършено. Тази заплаха само разсмя Нимю и тя обърна гръб на Моргана.

Аз не се интересувах от спора, важното беше да отида в Глевум, да видя турнира и да чуя менестрелите, да гледам танците и най-вече да бъда заедно с Нимю.

Накрая тръгнахме и четиримата към Глевум. Моргана вървеше напред с тояга от трънка в ръка, златната й маска блестеше на слънцето. Тя пристъпваше тежко с куция си крак и цялото й същество изразяваше нейното неодобрение от присъствието на Нимю. На две крачки след господарката си ситнеше Себил, сакската робиня, превита под товар от одеяла, сушени билки и гърнета. Нимю и аз вървяхме отзад, боси, гологлави и с празни ръце. Нимю беше с бяла рокля, привързана в кръста с кожен каиш за роби, а отгоре бе наметнала дълга черна пелерина. Дългата й черна коса бе събрана на висок кок. Нимю не носеше никакви бижута, нямаше дори костена игла, с която да затваря пелерината отпред. Моргана обаче беше сложила на врата си тежка златна огърлица, а сивокафявото си наметало беше закопчала на гърдите с две златни брошки — едната с формата на трирог елен, а другата беше драконът, който Утър й беше дал в Каер Кадарн.

Пътувахме три дни. Вървяхме бавно, защото Моргана не можеше по-бързо, но на мен много ми хареса. Слънцето грееше над нас, а по римския път беше толкова лесно да се ходи. Привечер спирахме в най-близката голяма къща. Посрещаха ни като уважавани гости и спяхме в пълния със слама хамбар. Рядко се срещаха други пътници и всички ни правеха път, защото бляскавата златна маска на Моргана беше символ на високото положение на тази жена в кралството. Преди да тръгнем ни бяха предупредили, че по широките пътища разбойници без господар и хора без земя обират търговци, но нас никой не ни нападна. Минахме покрай десетина разлагащи се вече тела, побити на колове край пътя, явно войниците на Утър бяха прочистили горите и хълмовете, за да осигурят безопасно пътуване на членовете на Великия съвет. Крепостните и робите, които срещахме коленичеха пред Моргана, търговците й правеха път. Само един пътник се осмели да не прояви уважение към нас — брадясал християнски свещеник, следван от дрипави рошави жени. Християните танцуваха по пътя и славеха своя прикован Бог, но когато свещеникът видя златната маска, покриваща лицето на Моргана и брошките с трирогия елен и крилатия дракон, той се нахвърли срещу нея като дяволско изчадие. Свещеникът вероятно си мислеше, че такава обезобразена и саката жена ще стане лесна жертва на неговите подигравки. Но един странстващ проповедник, придружен от съпругата си и своите свещени развратници не можеше да се мери с дъщерята на Игрейн, ученичката на Мерлин и сестрата на Артър. Моргана го удари само веднъж по ухото с тежката си тояга, но ударът го запрати в крайпътния ров, обрасъл с гъста коприва. След това тя продължи по пътя без дори да хвърли поглед назад. Жените на свещеника изпищяха и й сториха път. Едни се молеха, други кълняха, но стената от неприязън не можеше да спре Нимю — тя мина през нея като дух.

Аз не носех никакво оръжие, само една тояга и нож. На тръгване поисках да взема със себе си и меч, и копие както пътуват мъжете, но Хюел ми се присмя като каза, че детето не става мъж с искане, а с можене. Вместо оръжие той ми даде една бронзова огърлица, на която бе изобразен рогатият Бог на Мерлин, за да ме пази. Никой няма да посмее, каза ми той, да си навлече гнева на Мерлин. Въпреки това без истинско оръжие аз се чувствах безполезен.

— Ще ми кажеш ли защо поиска да тръгна с теб? — попитах аз Нимю.

— Защото си моят клетвен приятел, мъниче, — отговори Нимю. (Вече бях по-висок от нея, така че обръщението беше израз на обичта й към мен.) — И защото ти и аз сме избранници на Бел. Щом Той е избрал нас, ние трябва да се избираме един друг.

— Добре, тогава ще попитам защо ние двамата отиваме в Глевум.

— Защото Мерлин иска да бъдем там, разбира се.

— Той ще бъде ли там? — бързо попитах аз. Мерлин беше отсъствал толкова дълго, а Инис Уидрин без него беше като небе без слънце.

— Не — каза тя спокойно. Не можах да разбера как тогава Нимю беше толкова сигурна какво точно иска Мерлин, след като той все още беше някъде далече, а Великият съвет беше свикан много след като Мерлин беше заминал.

— И какво ще правим като стигнем в Глевум?

— Ще разберем като стигнем. — каза тя с тайнствен глас и замълча.

Град Глевум ми се видя странен и прекрасен (но преди това трябваше да свикна със силната воня на човешките изпражнения, които събираха нощем, за да ги използват за тор). Познавах римските постройки от малкото вили в именията на Мерлин. Сега за първи път влизах в истински римски град и гледах ококорен като новородено пиле. Улиците бяха покрити с плътна каменна настилка и въпреки че с годините плочите бяха хлътнали неравномерно, хората на Тюдрик бяха направили всичко по силите си, за да заличат следите оставени от времето. Те бяха изчистили плевелите край камъните и бяха смели пръстта, така че сега деветте улици на града приличаха на каменни речни корита (през сухия сезон). Беше трудно да се върви по тях и конете, които се опитваха да се справят с коварните камъни, стъпваха много смешно.

Сградите също бяха много странни. Ние правехме нашите замъци и къщи от дърво, слама, глинен кирпич и сплетени пръти. Римските постройки обаче бяха долепени една до друга и направени целите от камък и странни тесни тухли, само дето с годините някои от сградите се бяха срутили. На тяхно място стърчеха руини — нащърбени дупки в дългите редици от ниски къщи, които бяха покрити със странни керемиди от печена глина. Градът бе ограден с крепостна стена. Той пазеше един от бродовете на река Севърн, намираше се на границата на две кралства и беше недалеч от още едно кралство. Затова Глевум беше известен търговски център. Тук имаше грънчари, които работеха в къщите си; златари, свели глави над масите си. Телета мучеха в двора на кланицата зад пазара, където хората от околността на Глевум продаваха масло, орехи, кожа, пушена риба, мед, боядисано сукно и необработена вълна. Но на мен най-силно впечатление ми направиха войниците на крал Тюдрик. Те бяха римляни (така ми каза Нимю) или поне брити, възприели обичаите на римляните. Всички носеха брадите си късо подстригани и бяха облечени еднакво с тесни вълнени панталони и кожени туники, а на краката си имаха здрави кожени обувки. По туниките на по-старшите воини бяха пришити бронзови плочки, които при движение се удряха една в друга и дрънкаха като хлопатари. Всички мъже носеха лъснати до блясък нагръдници и дълги червеникавокафяви наметала, а на главите си имаха кожени шлемове, които бяха съшити така, че на върха се образуваше твърд защитен гребен. Някои шлемове бяха украсени с боядисани пера. Войниците имаха къси широки мечове, дълги копия с лъскави дръжки и щитове, направени от дърво и кожа, върху които беше изобразен бик — знака на Тюдрик. Всички щитове бяха с еднакви размери, копията — еднакво дълги, а войниците маршируваха в крак — необикновена гледка, която в началото ме разсмя, но по-късно свикнах с нея.

В центъра на града, там, където се срещаха четирите улици, тръгващи от четирите градски порти, имаше широк открит площад. На този площад се издигаше огромна великолепна сграда. Дори Нимю зяпна като я видя. Никой не можеше да построи вече такова нещо — толкова високо, толкова бяло и с такива остри ъгли. Покривът се подпираше върху високи колони. Цялата фасада над колоните, чак до върха на покрива, беше покрита с бял камък. Върху него бяха изсечени фантастични картини, в които прекрасни мъже тъпчеха с копитата на конете си свои врагове. Каменните воини носеха каменни копия и каменни шлемове над които стърчаха каменни полумесеци. На някои места картините се бяха изронили, на други се бяха напукали от студовете, но за мен си оставаха чудо. Обаче Нимю, след като ги погледа с отворена уста, плю срещу тях, за да прогони злото.

— Не ти ли харесва? — попитах я аз възмутено.

— Римляните се опитаха да бъдат богове — каза тя, — затова Боговете ги унижиха. Съветът не трябва да се събира тук.

И все пак Великият съвет беше свикан именно в Глевум и Нимю не можеше да промени това. В този град, зад римските отбранителни валове, направени от пръст и дърво, щеше да се решава съдбата на Думнония.

Когато ние пристигнахме в Глевум, Великият крал вече беше дошъл. На негово разположение беше една друга висока сграда, която се намираше срещу залата с високата колонада, оттатък площада. Утър посрещна с пълно безразличие появата на Нимю в Глевум. Вероятно си мислеше, че тя е просто една от свитата на Моргана, затова изглежда ни настани и всички заедно в една стая. Стаята беше точно до кухните, носеха се пушеци и миризми и непрекъснато сновяха роби. Воините на Великия крал изглеждаха невзрачни край лъскавите мъже на Тюдрик. Нашите воини имаха дълги коси и бради, наметалата им бяха с кръпки и в различни цветове, мечовете бяха големи и тежки, дървената част на копията беше грубо обработена, щитовете им бяха кръгли, украсени със символа на Утър — крилатия дракон, който обаче изглеждаше твърде зле край грижливо изрисуваните бикове на Тюдрик.

Първите два дни бяха празнични. Най-добрите бойци от двете кралства мериха сили в показни двубои. Но когато на арената излезе Оуейн, най-добрият войн на Утър, крал Тюдрик се принуди да изправи срещу него двама от своите най-силни мъже. Прочутият герой на Думнония имаше славата на непобедим, така и изглеждаше с дългия си меч, по който проблясваше лятното слънце. Той беше огромен мъж, ръцете му бяха татуирани, по рошавата му брада висяха воински пръстени, направени от оръжията на победени врагове, косматите му гърди не бяха защитени с нищо. Схватката трябваше да бъде само демонстрация на бойни умения, но това по нищо не личеше, когато воините на Тюдрик един след друг се редуваха да нападат Оуейн. Тримата мъже се биеха сякаш се мразеха до смърт, а ударите, които си разменяха бяха толкова силни, че сигурно чак в далечната Поуис са чували техния звън. Само след минути потта по телата им се смеси с кръв, затъпените ръбове на техните мечове се нащърбиха и тримата вече куцаха, но Оуейн все още надделяваше над другите. Независимо от размерите си той беше бърз с меча, а ударите му бяха смазващи. Тълпата от хора, дошли и от двете страни на границата, ревяха като диви зверове — бяха жадни за смърт. Тези страсти заставиха Тюдрик да хвърли жезъла си на арената, за да спре борбата.

— Ние сме приятели, забравихте ли? — каза той на тримата мъже и Утър, който седеше едно стъпало по-високо (както се полага на Великия крал), кимна в знак на съгласие.

Утър изглеждаше затлъстял и болен; тялото му бе подпухнало; лицето му беше пожълтяло и отпуснато; дишането тежко. Той беше донесен на носилка до арената и седеше на трона си увит в тежко наметало, което скриваше неговия колан, украсен със скъпоценности, и дори бляскавата огърлица на врата му. Крал Тюдрик беше облечен като римлянин. Всъщност дядото на Тюдрик е бил истински римлянин и вероятно затова кралят на Гуент носеше такова странно за Британия име. Тюдрик беше късо подстриган и гладко обръснат, облечен в бяла тога, сложно нагъната на едното рамо. Той беше висок, слаб, с изискани движения. Беше млад, но изглеждаше много по-възрастен, защото лицето му излъчваше тъга и мъдрост. Неговата кралица, Енид, имаше странна прическа — косата й беше сплетена, а плитката беше навита на висока спирала над главата й. За да крепи тази несигурна кула, Енид беше принудена да се движи със скованата непохватност на новородено жребче. Беше наплескана с бяла помада, от която лицето й се беше превърнало в застинала маска на отегчение. Нейният син Мюриг, десетгодишният престолонаследник на Гуент, седеше в краката на майка си и получаваше шамар от баща си всеки път, когато си бъркаше в носа.

След турнира дойде ред на арфистките и менестрелите. Синир, менестрелът на Гуент, пя за голямата победа на Утър над саксите при Каер Идърн. По-късно си дадох сметка, че това беше станало по заповед на Тюдрик и беше израз на уважение към Великия крал. И наистина изпълнението достави удоволствие на Утър. Докато Синир редеше стих след стих, Великият крал се усмихваше и поклащаше глава всеки път, когато певецът възславяше някой воин. Победата беше обявена със звънки акорди. След това стиховете насочиха вниманието ни към Оуейн и разказаха как той избил хиляди сакси. Тук Синир се обърна към изморения воин, а един от бойците на Тюдрик, които преди час се бяха опитали да победят големия мъж, се изправи и вдигна дясната ръка на Оуейн. Тълпата зарева, после избухна в смях, когато Синир с женски глас започна да описва как саксите молели за милост. Той тичаше наоколо със ситни изплашени стъпки, клякаше сякаш се криеше и тълпата ревеше от удоволствие. Аз също. Съвсем ясно си представяхме омразните сакси, тръпнещи от ужас, можехме дори да подушим миризмата на изтичащата им кръв и да чуем гарваните, които идваха да пируват с тяхната плът. Тогава Синир се изправи в пълен ръст, остави наметалото си да се смъкне на земята. Голото му тяло беше боядисано със синя боя. Той запя в прослава на Боговете, които бяха станали свидетели на победата на Великия крал Утър, Пендрагонът на Британия, над кралете, военачалниците и най-добрите бойци на врага. Накрая Синир, все още гол, се просна пред трона на Утър.

Утър бръкна под мъхнатото си наметало, извади една огърлица от жълто злато и я хвърли към Синир. Великият крал беше толкова слаб, че не успя да прехвърли дървения подиум, на който седеше заедно с Тюдрик. Огърлицата падна на ръба на подиума и Нимю пребледня, защото това беше зла поличба. Но крал Тюдрик спокойно вдигна огърлицата и я подаде на побелелия менестрел, след като го повдигна със собствените си ръце.

Песните свършиха. Слънцето вече се спускаше зад хълмовете на запад, където започваха земите на Силурия. Тогава дойдоха момичетата, които носеха цветя за кралиците. Но на подиума имаше само една кралица, Енид, така че онези, които трябваше да дадат цветя на дамата на Утър, не знаеха какво да правят. Утър се размърда и посочи към Моргана, за която имаше специална пейка точно до подиума. Девойчетата отидоха там и струпаха цветята пред Моргана.

— Прилича на прасе-сукалче, украсено с магданоз — изсъска Нимю в ухото ми.

Нощта преди Великия съвет имаше християнска служба в голямата зала на високата сграда в центъра на града. Тюдрик беше ревностен християнин и имаше много последователи, които се струпаха в залата, осветена от факлите по стените. Навън валеше и претъпканото помещение вонеше на пот и влажна вълна, а също и на пушек. Жените стояха в лявата част на залата, а мъжете в дясната. Нимю спокойно пренебрегна това разделение и се покачи на някакъв пиедестал, който се издигаше зад гологлавите мъже. Имаше и други такива пиедестали, но върху повечето от тях имаше статуи, а нашият беше празен. Отгоре имаше достатъчно място и за двама ни, така че седнахме там, за да гледаме християнските ритуали. Но преди това аз се зазяпах удивен из залата. Тя беше по-висока, по-широка и по-дълга от всяка друга зала за угощения, която някога бях виждал. Беше толкова просторна, че вътре живееха врабчета, за които римската зала сигурно е изглеждала като цяла гора. Птичият рай се намираше под извития покрив, а към него се издигаха широки тухлени колони. Някога те са били покрити с гладка бяла замазка, върху която е имало картини. На места още личаха части от картините — виждах червените контури на бягащ елен, някакво морско същество с рога и двуостра опашка и две жени, които държаха чаша с две дръжки.

Утър не беше в залата, но неговите воини християни присъстваха, както и епископ Бедуйн, съветникът на Великия крал. Бедуйн участваше в церемониите, които ние с Нимю наблюдавахме като непослушни деца, сврели се да подслушват по-големите. В залата беше и крал Тюдрик, а с него и някои от зависимите крале и принцове, които на следвщия ден щяха да присъстват на Великия съвет. Тези важни особи бяха седнали отпред, но светлината на факлите не беше насочена към техните столове, а към християнските свещеници, събрали се около своята маса. За първи път виждах тези същества по време на техните ритуали.

— Какво точно представлява един епископ? — попитах аз Нимю.

— Нещо като друид — каза тя (наистина подобно на друидите всички християнски свещеници бръснеха до кожа косата на темето си), — само дето не са минали през никакво обучение и нищо не знаят — добави Нимю с насмешка.

— Тези всички ли са епископи? — попитах аз, защото там около масата се суетяха един куп бръснати мъже, идваха и си отиваха, навеждаха се и се изправяха.

— Не. Някои са само свещеници. Те знаят дори по-малко от епископите — засмя се Нимю.

— Няма ли жени свещенички? — попитах аз.

— Според тяхната религия — каза тя презрително — жените трябва да се подчиняват на мъжете. Нимю плю срещу злото и някои от по-близкостоящите воини се обърнаха възмутени. Тя се направи, че не ги вижда. Беше седнала, загърната с черното наметало, обхванала с ръце коленете си, които бе свила плътно до гърдите. Моргана ни беше забранила да присъстваме на християнските церемонии, но Нимю вече не се подчиняваше на заповедите на Моргана. Светлината на пламтящите факли не стигаше до слабото й лице, но очите светеха.

Странните свещеници напяваха и мърмореха на гръцки език, който никой от нас не разбираше. Те продължаваха да се кланят и да коленичат. В отговор на това цялата тълпа се покланяше и после се мъчеше да се изправи. А всеки път когато се гмурваха надолу, отдясно се чуваше нестройното дрънчене на стотината мечове, допрели покрития с камъни под. Свещениците подобно на друидите се молеха с широко разперени ръце. Те носеха странни роби, които приличаха на тогата на Тюдрик, а върху тях бяха облекли къси украсени пелерини. Те пееха и тълпата им отговаряше. Някои от жените, застанали зад крехката белолика кралица Енид, започнаха да пищят и да треперят в екстаз. Свещениците обаче не им обърнаха никакво внимание и продължиха да пеят и монотонно да напяват. На масата, на която се кланяха, имаше обикновен кръст. Нимю направи знака срещу злото, когато го видя, и тихо изрече защитно заклинание. Скоро и на двамата ни стана скучно. Вече исках да се измъкна и да видя дали ни бяха осигурени добри места на голямото угощение, което Утър щеше да даде след церемонията. И тогава в залата зазвуча езикът на бритите — говореше един млад свещеник.

Този млад свещеник беше Сенсъм. В онази нощ аз за първи път видях светеца. Тогава той беше много млад, много по-млад от епископите, но от него се очакваше много, той беше надеждата за християнското бъдеще. Епископите съзнателно го бяха удостоили с честта да изнесе тази проповед, защото това щеше да тласне напред неговата кариера.

Сенсъм винаги е бил слаб и нисък, с остра, гладко обръсната брадичка и полегато чело, над което косата беше обръсната. След тонзурата косата му, черна и твърда, стърчеше като жив плет, който на върха беше подрязан по-ниско отколкото отстрани и затова точно над ушите му имаше по един черен рошав кичур.

— Той прилича на Люхтигерн — прошепна Нимю и аз високо се засмях, защото Люхтигерн е Господарят на мишките от детските приказки — същество, което непрекъснато се хвали и перчи, но когато котаракът се появи винаги бяга. Но този Миши господар с тонзура определено знаеше как да проповядва. Никога преди това не бях слушал Благословеното евангелие на Нашия Господ Иисус Христос и понякога изтръпвам като си помисля колко зле се държах по време на тази първа проповед, но никога няма да забравя силата, с която беше произнесена. Сенсъм се възкачи на една друга маса, за да може да вижда и да бъде виждан. Когато се разгорещеше, той забравяше къде е и на няколко пъти стъпваше на ръба на масата, но свещениците около него го задържаха. Аз всеки път се надявах, че ще падне, но той всеки път успяваше да възстанови равновесието си.

Проповедта започна съвсем традиционно. Сенсъм благодари на Бога за присъствието на великите крале и могъщите принцове, дошли да чуят евангелието и направи някои приятни комплименти на крал Тюдрик. Но след това се впусна в дълга реч, в която разясни становището на християните за положението в Британия. По-късно си дадох сметка, че това беше по-скоро политическа реч, отколкото проповед.

— Бог обича Британския остров — каза Сенсъм. — Това е особена земя, отделена от другите земи и обгърната от синьото море, което я пази от епидемии, ереси и врагове. Британия — продължи той — е благословена и с велики владетели и могъщи воини. Въпреки това в последно време чужди воини заграбват земите на острова, а нивите, оборите и селата са под заплахата на чужда сеч и огън. Езичниците сакси отнемат земята на нашите предци и я опустошават. Ужасните сакси оскверняват гробовете на бащите ни, изнасилват жените ни и избиват децата ни. Такива неща не могат да се случат — твърдеше Сенсъм, — ако Господ не ги е пожелал, а защо Бог би обърнал гръб на любимите си деца?

Защото — каза Сенсъм — тези деца са отказали да чуят Неговото свещено послание. Децата на Британия все още се кланят на дървото и камъка. Така наречените свещени горички все още растат и светилищата в тях все още пазят човешки черепи и попиват кръв от жертвоприношения. Такива неща може и да няма в градовете — каза Сенсъм, — но по селата гъмжи от езичници. В Британия може да са останали малко друиди, но във всяка долина и във всяко стопанство има мъже и жени, които действат като друиди. Те принасят живи същества в жертва на камъни и използват заклинания и амулети, за да мамят простите хора. Дори християните — скара се Сенсъм на своето паство — водят своите болни при вещиците езичници и разказват сънищата си на ясновидки езичници. Докато това зло съществува и се насърчава, Бог ще праща на Британия насилия, убийства и сакси.

Тук Сенсъм замълча да си поеме дъх. Аз докоснах огърлицата си, защото знаех, че този Миши господар с неговите надути речи бе враг на моя учител Мерлин и на моята приятелка Нимю.

— Ние всички сме грешници — извика Сенсъм внезапно, при което залитна към ръба на масата и разпери ръце — и ние всички трябва да се покаем. Кралете на Британия трябва да обичат Христос и Неговата благословена майка. Само когато целият британски народ стане единен в Христа, само тогава Господ ще позволи на Британия да стане единна.

Тълпата отговаряше на проповедта като изразяваше съгласие, някои се молеха на глас на своя Бог за милост, други искаха смъртта на друидите и на техните последователи. Беше ужасно.

— Ела — прошепна Нимю, — чух достатъчно.

Смъкнахме се от пиедестала и си пробихме път през тълпата, изпълнила предверието на залата. За мой срам, докато вървях след Нимю по стълбите надолу към ветровития площад, аз придържах наметалото си плътно под голобрадото си лице, за да скрива огърлицата на врата ми. Площадът беше осветен отвсякъде с пламтящи факли. Ръмеше ситен дъжд и мократа каменна настилка блестеше. По всички краища на площада стояха на пост войници на Тюдрик. Нимю ме заведе в самия център на откритото пространство, спря се там и изведнъж започна да се смее. Най-напред беше само кикот, после смях, който се превърна в свиреп присмех и накрая премина в предизвикателен вой, който отекна над Глевум и литна към небесата, за да завърши в безумен писък, див като предсмъртния вик на обречен звяр. Докато пищеше, Нимю се обърна на север и направи пълен кръг, заставайки с лице към всички посоки на света. Нито един войник не се помръдна. Някои от християните в предверието на голямата сграда погледнаха гневно към нас, но не се намесиха. Дори християните разбираха, когато някой беше докоснат от Боговете и никой не посмя да се приближи до Нимю.

Накрая Нимю остана без дъх и се строполи на камъните безмълвна — свита дребна фигура, покрита с черна пелерина, безформена купчина, трепереща в краката ми.

— Ох, мъниче, — каза тя уморено, — о, мой малък приятелю.

— Какво има? — попитах аз. Признавам, че мислех повече за миризмата на печено свинско, която се носеше от залата за угощение на Утър, отколкото за краткотрайния транс, изтощил Нимю.

Тя протегна белязаната си лява ръка и аз я изправих на крака.

— Имаме една възможност — каза Нимю тихо и боязливо — само една възможност и ако не се възползваме от нея, Боговете ще ни изоставят на зверовете. И онези глупаци там вътре, Мишият господар и неговите последователи, ще провалят тази възможност, ако не ги победим. А те са толкова много, ние толкова малко.

Тя гледаше в очите ми и отчаяно плачеше. Аз не знаех какво да кажа. Нямах никакви умения за общуване с Отвъдния свят, въпреки че бях едно от сирачетата на Мерлин и дете на Бел.

— Бел ще ни помогне, нали? — попитах аз безпомощно. — Той ни обича, нали?

— Обича ни! — дръпна тя ръката си от мен. — Обича ни! — повтори презрително — Задачата на Боговете не е да ни обичат. Ти обичаш ли прасетата на Друидан? Защо, в името на Бел, един Бог трябва да ни обича? Любов! Какво знаеш ти за любовта, Дерфел?

— Знам, че обичам теб — казах аз. И сега се изчервявам като си помисля за отчаяния стремеж на едно момче да спечели любовта на някоя жена. Бях впрегнал всеки нерв на тялото си и цялата си смелост, за да изрека това, а когато го казах, потънах в земята от срам и ми се искаше никога да не бях продумвал.

Нимю ми се усмихна.

— Знам — каза тя, — знам. Ела сега. Да идем на угощението.

Сега, в последните дни от живота ми, които прекарвам над пергамента с перо в ръка в този манастир сред хълмовете на Поуис, понякога затварям очи и виждам Нимю. Не каквато стана впоследствие, а каквато беше тогава — така изпълнена с плам, жизнена и уверена. Знам, че съм спечелил любовта на Христос, а чрез Неговата благословия съм спечелил целия свят, но какво загубих, какво загубихме всички ние — не ми се мисли. Загубихме всичко.

Пирът беше чудесен.

 

Великият съвет започна на следващия ден сутринта, след като християните присъстваха на още една от своите церемонии. А те имаха ужасно много служби. Струваше ми се, че всеки час изисква ново преклонение пред кръста. Забавянето поне даде възможност на принцовете и воините да се възстановят след пиенето, хвалбите и кавгите от предната нощ. Великият съвет щеше да се проведе в голямата зала, която отново беше осветена с факли. Навън лятното слънце грееше, но залата имаше твърде малко прозорци, освен това бяха тесни и на високо и по-лесно пропускаха пушека навън, отколкото светлината навътре (но всъщност и за отдушници не ставаха).

Утър, Великият крал, седеше върху една платформа, издигната над подиума, предназначен за кралете, престолонаследниците и принцовете. Тюдрик от Гуент седеше на подиума пред платформата на Утър, а от двете страни на краля домакин имаше десетина други трона, заети този ден от зависими крале или принцове, които плащаха данък на Утър или на Тюдрик. Там беше принц Кадуи от Иска, крал Мелуас от Белге и принц Гърийнт, Господарят на Камъните. Далечното кралство Кърнау, което се намираше в западните краища на Британия, беше представено от своя престолонаследник — принц Тристан. Той седеше, загърнат с вълча кожа, в края на подиума, а до него имаше два празни трона.

Всъщност троновете бяха обикновени столове, донесени от залата за угощения и маскирани като тронове с помощта на самари. На ръба на подиума пред всеки от троновете, беше изправен по един щит със знака на съответното кралство. Имало е време, когато са били нареждани по тридесет и три щита пред подиума, но в дните, за които разказвам, племената в Британия враждуваха помежду си и някои от кралствата вече не съществуваха, заличени от саксите. Една от целите на този Велик съвет беше останалите британски кралства да сключат мир, мир, който вече бе поставен под въпрос, защото Поуис и Силурия не бяха изпратили представители. Техните празни тронове бяха безмълвно свидетелство за това, че двете кралства не се бяха отказали от враждбеното си отношение към Гуент и Думнония.

Срещу кралете и принцовете имаше едно празно място, оставено за произнасяне на речи, а наоколо седяха съветниците и висшите магистрати на присъстващите владетели. Съветите на Гуент и Думнония бяха големи, но на някои кралства се състояха само от шепа хора. Съветниците и магистратите седяха на пода (едва сега забелязах, че подът е покрит с хиляди разноцветни камъчета, подредени в огромна картина, която се виждаше между телата на насядалите). Всички съветници си бяха донесли одеяла, за да седят на тях, защото знаеха, че Великият съвет може да продължи до късно през нощта. Зад съветниците стояха (само като наблюдатели) въоръжени воини. Някои бяха дошли с любимите си ловни кучета, които държаха на каишка до краката си. Аз стоях сред тези воини. Бронзовата огърлица с изображението на Кернунос, която носех, беше достатъчна, за да ми осигури достъп до залата.

На Съвета присъстваха две жени, само две и въпреки това присъствието им породи сподавен протест, но и той заглъхна щом очите на Утър гневно проблеснаха.

Моргана беше точно срещу Утър. Съветниците бяха седнали по-далече от нея, така че тя седеше сама. Скоро Нимю влезе спокойно в залата, проправи си път между насядалите мъже и зае мястото до Моргана. Нимю излъчваше такава спокойна самоувереност, че никой дори не направи опит да я спре. След като седна тя вдигна очи и погледна Великия крал Утър право в лицето сякаш го предизвикваше да я изгони, но кралят не й обърна внимание. Моргана също се направи, че не забелязва младата си съперница, която седна много тихо и много изправено. Нимю беше облечена с бялата си ленена рокля с кожения робски ремък на кръста и сред покритите с тежки наметала посивели мъже изглеждаше слаба и уязвима.

Великият съвет като всеки съвет започна с молитва. Ако Мерлин беше тук, той щеше да се обърне към Боговете, но вместо това епископ Конрад от Гуент се помоли на християнския Бог. Видях Сенсъм сред съветниците на Тюдрик и забелязах с каква дива омраза погледна двете жени, защото те не сведоха глави по време на молитвата. Сенсъм знаеше, че тези жени заместват Мерлин.

След молитвата трябваше да се отправи предизвикателството и тази чест бе дадена на Оуейн, най-добрият боец на Думнония, който победи двамата най-добри воини на Тюдрик два дни преди това. Мерлин винаги наричаше Оуейн звяр и той наистина изглеждаше като звяр, когато се изправи пред Великия крал с извадения си меч и с наметалото от вълча кожа, което се спускаше върху широките му рамене и издутите мускули на ръцете му.

— Има ли тук някой, който да оспорва правото на Утър над Великия трон? — изръмжа той.

Никой не се обади. Оуейн сякаш разочарован, че никой не прие предизвикателството му, прибра меча си в ножницата и седна с нежелание сред другите съветници (много по-добре щеше да се чувства, ако стоеше сред своите воини).

След това бяха съобщени новините от Британия. От името на Великия крал говори епископ Бедуйн. Той оповести, че засега сакската заплаха на изток от Думнония била отстранена, но на твърде висока цена. Принц Мордред, престолонаследник на Думнония и воин, чиято слава се носела по всички краища на земята, бил убит в часа на победата. Лицето на Утър остана безизразно докато слушаше този често повтарян разказ за смъртта на сина си. Името на Артър не беше споменато, макар че именно Артър беше успял да грабне победата въпреки грешките в тактиката на Мордред и всички в залата го знаеха. Бедуйн съобщи, че победените сакси били дошли от земите, принадлежали на племето катувелан. Те не били изтласкани напълно от тези древни британски територии, но се съгласили да плащат годишен данък на Великия крал — злато, жито и волове.

— Да се молим Богу — добави Бедуйн — този мир да продължи.

— Да се молим Богу — прекъсна го Тюдрик — саксите да бъдат прогонени от тези земи!

Неговите думи накараха воините отзад да ударят с дръжките на копията си по пода с такава сила, че на места мозайката бе избита. Кучетата завиха.

— На север от Думнония — продължи спокойно Бедуйн след като шумът утихна — цари мир благодарение на мъдрия договор за приятелство, който свързваше Великия крал и благородния крал Тюдрик. На запад — Бедуйн се обърна към красивия принц Тристан и се усмихна — също цари мир. Кралство Кърнау живее само в собствените си граници. Разбрахме, че крал Марк има нова съпруга. Дано и тя подобно на своите видни предшественички да ангажира изцяло вниманието на своя господар.

Това предизвика сподавен смях.

— Коя поред му е тази жена? — попита Утър изведнъж — Четвъртата или петата?

— Мисля, че дори моят баща им е загубил сметката, Велики господарю — каза Тристан и залата избухна в смях. Мозайката отново пострада, едно от камъчетата се търкулна и се спря в крака ми.

Бедуйн беше заменен от Агрикола. Не само името му беше римско, но и той самият беше известен със своята вярност към римските обичаи. Агрикола беше офицер на Тюдрик и макар че вече беше стар, воинските му умения все още всяваха страх. Късоподстриганата му коса беше сива като острие на меч, но възрастта не бе успяла да прегърби високата му фигура. Гладко обръснатото му лице беше покрито с белези. Той носеше римска униформа, но много по-внушителна от дрехите на неговите воини. Неговата туника беше алено червена, нагръдникът и броните на краката му бяха сребърни, а сребърният шлем, който Агрикола държеше под мишница, беше увенчан с ален гребен, направен от боядисана конска грива. Агрикола също съобщи за разгромени сакси на изток от кралството на неговия господар, но новините от Загубените земи на Лоегир бяха тревожни. Агрикола беше чул, че от сакските земи отвъд Германско море прииждали нови лодки, а новите лодки означаваха и нови воини, които след време щяха да тръгнат на запад срещу земите на бритите. Освен това Агрикола ни предупреди, че сред саксите се утвърждавал нов вожд на име Аел. За първи път чувах името на Аел, тогава само Боговете знаеха, как щеше да ни преследва това име с годините.

— Саксите — продължи Агрикола — може временно да са утихнали, но това не донесе мир на Гуент. От юг ни нападаха войските на Поуис, а от запад — войските на Силурия. Монарсите на тези две британски кралства бяха поканени да присъстват на Великия съвет. Но, уви — тук Агрикола посочи двата празни стола на кралския подиум — нито Горфидид от Поуис, нито Гундлеус от Силурия дойдоха.

Тюдрик не можа да скрие разочарованието си, защото очевидно той се беше надявал, че Гуент и Думнония щяха да успеят да сключат мир със своите северни съседи. Мислех си, че може би със същата надежда и Утър беше поканил Гундлеус да посети Норуена през пролетта, но празните тронове като че ли говореха единствено за неосъществени надежди.

— Ако не сключим мир — предупреди Агрикола сурово — кралят на Гуент ще бъде принуден да обяви война на Горфидид от Поуис и на неговия съюзник Гундлеус от Силурия.

Утър кимна в знак на съгласие.

Агрикола съобщи и новините, дошли от земите северно от Поуис. Кралство Хенис Уирън вече не съществуваше. Крал Лиодиган бил изгонен от земите си от ирландския нашественик Диурнач, който дал ново име на новозавоюваните територии — Лейн. Лишеният от кралството си Лиодиган намерил убежище при крал Горфидид от Поуис, след като Кадуолън от Гуинед отказал да го приюти. Тази вест разсмя хората в залата, защото крал Лиодиган беше известен със своята глупост.

— Чувам — продължи Агрикола след като смехът стихна, — че в Демеция са дошли още ирландци и нападат непрекъснато западните граници на Поуис и Силурия.

— За Силурия ще говоря аз и никой друг — прекъсна го силен глас откъм вратата.

Настъпи голямо раздвижване, тъй като всеки се опитваше да се обърне към вратата. Беше дошъл Гундлеус.

Кралят на Силурия влезе в залата като герой. В поведението му нямаше нито колебание, нито извинение, въпреки че воините му многократно бяха нападали земята на Тюдрик и бяха прекосявали Севърнско море, за да безпокоят страната на Утър с постоянните си нападения. Той изглеждаше толкова самоуверен, че аз трябваше да напомня на самия себе си как този наперен герой избяга от Нимю в замъка на Мерлин. Зад Гундлеус си влачеше краката друидът Танабурс, отпуснал лигавите си устни и аз отново си спомних ямата на смъртта. Веднъж Мерлин ми каза, че щом като Танабурс не беше успял да ме убие, неговата душа ми принадлежи, но въпреки това аз изтръпнах от страх, когато видях старецът да влиза в залата с подрънкващите кости в сплетената на стегнати тънки плитки коса. След Танабурс се появи свитата на Гундлеус — дългите им мечове лежаха в кании обшити с червено сукно. Те бяха сплели косите и мустаците си, но бяха оставили свободно дългите си бради. Те застанаха до другите воини, но се наредиха така, че формираха плътна фаланга от горди мъже, дошли на Великия съвет на своите врагове. А Танабурс, облечен в мръсната си сива роба с бродираните по нея полумесеци и зайци си намери място сред съветниците. Надушвайки кръв, Оуейн се беше изправил да прегради пътя на Гундлеус, но Гундлеус му подаде меча си с дръжката напред, с което показваше, че идва с мир и след това се просна по очи пред трона на Утър.

— Стани, Гундлеус, сине на Мейлир, кралю на Силурия — заповяда Утър и вдигна ръка за поздрав.

Гундлеус се качи на подиума, целуна ръката на Великия крал и едва тогава откачи ремъка и свали от гърба си щита с изобразената на него лисича глава — герба на Гундлеус. Той постави щита си до другите и зае отредения му трон. След това огледа залата ведро, сякаш беше много доволен, че бе тук, кимна на някои познати с израз на изненада към едни и с усмивка към други. Всички мъже, които Гундлеус поздрави, бяха негови врагове, а той се беше отпуснал на стола си като че ли седеше пред собственото си огнище. Даже увеси дългия си крак на облегалото на трона. Той повдигна вежда, когато видя двете жени, а на мен ми се стори, че се смръщи, когато разпозна Нимю, но бодрият му поглед се възвърна веднага щом вдигна очи към тълпата. Тюдрик сърдечно го покани да съобщи на Великия съвет новините за своето кралство, но Гундлеус само се усмихна и каза, че в Силурия всичко е наред.

Няма да ви отегчавам с подробностите от работата на Съвета. Над Глевум се струпаха облаци докато в залата се решаваха спорове и се уреждаха бракове. Гундлеус не призна нападенията си срещу съседните кралства, но се съгласи да даде на Тюдрик и на Великия крал добитък, овце и злато. По подобен начин бяха обезщетени и много други по-дребни оплаквания. Страните спориха продължително, но един по един всички въпроси бяха решени. Най-много работа свърши Тюдрик, но винаги поглеждаше с едно око към Великия крал, за да улови и най-малкия жест, с който Утър би показал своето решение. Всъщност Утър помръдваше само в такива случаи или когато някой роб му донасяше вода, хляб или лекарство, изпратено от Моргана за успокояване на кашлицата (тя го правеше от копито на жребче, киснало в медовина). Утър напусна подиума само веднъж, когато отиде да пикае на задната стена на залата. През това време Тюдрик, винаги търпелив и внимателен, обсъждаше граничния спор на двама земевладелци от своето кралство. Утър плю върху урината си, за да премахне злото в нея и след това накуцвайки се върна на подиума. Тюдрик вече бе отсъдил спора и решението му беше записано на пергамент. Тримата писари, които записваха кралските решения, седяха на една маса зад подиума.

Утър пестеше силите си за най-важната работа през този ден, с която Съветът се зае на смрачаване. Слугите на Тюдрик донесоха десетина запалени факли. Заваля силен дъжд и през дупките по покрива започна да прониква вода — капеше по пода и се стичаше на струйки по грубите тухлени стени. Изведнъж в залата стана толкова студено, че няколко слуги донесоха мангал — железна кошница, широка повече от метър, пълна с дърва — сложиха го при краката на Великия крал и запалиха дървата. Те махнаха кралските щитове и преместиха трона на Тюдрик настрани, така че да не пречат на топлината да достига до Утър. Пушекът се понесе из въздуха, завъртя се високо в сенките и потърси пътя си навън, където шуртеше дъждът.

Най-после Утър се изправи да говори пред Великия съвет. Не можеше да се крепи здраво на краката си, затова се облегна на едно голямо копие за лов на глигани.

— Думнония — каза той — има нов наследник и трябва да благодаря на Боговете за тази милост. Но престолонаследникът е слаб. Той е само едно бебе и при това с куц крак.

Залата зашумя, когато самият Утър потвърди слуховете за това лошо знамение, но веднага утихна, щом Великият крал вдигна ръка. Димът се уви около него и той изглеждаше така сякаш душата му вече бе приела ефирното тяло, с което щеше да се запъти към Отвъдния свят. На врата и на китките му проблясваше злато. Златна беше и короната на Великия крал, която блестеше върху разпиляната му бяла коса.

— Аз съм стар — каза Утър — и не ми остава много да живея. Залата отказа да приеме това, но той спря протестите като махна безсилно с ръка. — Нямам претенциите моето кралство да стои над което и да е друго в тази земя, но твърдя, че ако Думнония бъде превзета от саксите, цяла Британия ще падне. Ако Думнония падне, губим връзката си с Арморика и с нашите братя отвъд морето, Ако Думнония падне, значи саксите са разединили Британия, а една разединена страна не може да оцелее.

Утър замълча и аз за миг си помислих, че умората няма да му позволи да продължи. Но той вдигна огромната си глава и отново заговори:

— Саксите не трябва да стигат до Севърнско море! — извика Утър. Той беше подчинил на тази цел всичките си амбиции. Докато бритите ограждаха саксите от всички страни съществуваше възможността някой ден да изтласкат нашествениците отново в Германско море. Но ако саксите се доберяха до западното ни крайбрежие, тогава те щяха да разделят Думнония от Гуент, да разделят бритите на юг от бритите на север.

— Мъжете на Гуент — продължи Утър — са нашите най-велики войни — и тук той кимна с уважение към Агрикола, — но не е тайна, че Гуент разчита на хляба на Думнония. Трябва да пазим Думнония, иначе с Британия е свършено. Аз имам внук и клаството е негово! Когато умра, Мордред ще управлява Думнония. Това е моето решение!

При тези думи Утър удари копието в подиума и за миг в очите му блесна старата желязна воля на Пендрагона. Думнония щеше да остане под властта на неговия род, независимо от решенията на Великия съвет, защото волята на Утър беше такава и всички в залата вече знаеха това. Сега оставаше единствено да се реши кой ще защитава недъгавото дете, докато порасне достатъчно, за да поеме сам управлението.

Хората започнаха да изказват различни мнения по този въпрос, макар всеки да знаеше, че той беше предварително решен. Иначе защо Гундлеус щеше да седи така спокойно и самоуверено на трона си? Въпреки това бяха предложени и други кандидати за ръката на Норуена. Принц Гърийнт, Господар на Камъните, който държеше земите на Думнония, граничещи със саксите, предложи съпруг на принцесата да стане Мюриг, син на Тюдрик и престолонаследник на Гуент. Всеки в залата обаче знаеше, че това предложение беше само израз на уважение към Тюдрик и никога не би могло да бъде прието, защото Мюриг беше едно сополиво дете, което нямаше никакъв шанс да защити Думнония от саксите. Изпълнил дълга си, Гърийнт седна да слуша следващото предложение. Един от съветниците на Тюдрик издигна кандидатурата на принц Кунеглас, най-големия син на Горфидид и съответно престолонаследник на Поуис. Един брак с престолонаследника на врага, твърдеше съветникът, щеше да донесе мир между Поуис и Думнония — двете най-силни британски кралства. Епископ Бедуйн решително отхвърли това предложение, защото той знаеше, че Великият крал никога не би се съгласил да даде кралството си под опеката на сина на най-големия враг на Тюдрик.

Сред кандидатите беше и Тристан, принцът на Кърнау, но той сам отхвърли тази възможност, защото много добре знаеше, че никой в Думнония не би се доверил на баща му крал Марк. Предложен беше и принцът на Стронгор, но тази страна, която се намираше на изток от Гуент, вече бе наполовина превзета от саксите. Следователно принцът не беше в състояние да защитава собствената си земя, та какво остава да брани още едно кралство. Някой попита и за достойни кандидати от кралските фамилии в Арморика, но никой не беше сигурен, че принцовете отвъд морето щяха да изоставят новата си земя Бретан, за да дойдат да защитават Думнония.

Гундлеус. Той изглежда беше единственият подходящ кандидат.

Но в този момент Агрикола произнесе името, което почти всеки в залата искаше да чуе и едновременно с това се страхуваше да чуе. Старият воин стана, римската броня светна. Той изправи рамене и погледна Утър Пендрагона право в сълзящите му очи.

— Артър, — каза Агрикола. — Аз предлагам Артър.

Артър. Името отекна в залата, но ехото бе заглушено от внезапен тропот — воините на Думнония, които бяха следвали Артър в битки и познаваха неговата сила и достойнства, приветстваха шумно името му. Но бунтът им бе кратък.

Утър Пендрагонът, Великият крал на Британия, издигна копието си и удари с него само веднъж. В залата мигновено настъпи тишина. Единствено Агрикола се осмели да се противопостави на Великия крал.

— Аз предлагам Артър да се ожени за Норуена — каза той почтително. Дори аз, колкото и млад да бях тогава, разбирах, че Агрикола говори от името на своя господар, крал Тюдрик. Бях объркан. Аз мислех, че Тюдрик стоеше зад кандидатурата на Гундлеус. Ако можеше да се разруши съюзът между Гундлеус и Горфидид, т.е. между Силурия и Поуис и да се изгради една коалиция между Думнония, Гуент и Силурия, тогава новите съюзници щяха да държат земята по цялото крайбрежие на Севърнско море и съюзът им щеше успешно да се противопостави както на Поуис, така и на саксите. Трябваше да се досетя, че Тюдрик като предлагаше Артър, очакваше отказ, който трябваше да се компенсира с някаква услуга.

— Артър син на Неб? — каза Утър. — Той не е от моя род.

Всички в залата бяха потресени. Никой не можеше да спори срещу такъв аргумент. Агрикола прие поражението си, поклони се и седна. Неб означаваше „никой“. По този начин Утър се отричаше от бащинството си над Артър и заявяваше, че Артър няма кралска кръв и следователно не можеше да се омъжи за Норуена. Един епископ от Белге се застъпи за Артър като подчерта, че кралете винаги са били избирани от аристокрацията. Обичаите от миналото, протестираше епископът, трябва да се спазват, и сега, и в бъдеще. Утър стопи този изблик на смелост само с един свиреп поглед. През прозорците влетя дъжд и капките изсъскаха в огъня.

Епископ Бедуйн се изправи отново. До този момент всички разговори за бъдещето на Норуена бяха сякаш напразно губене на време, но всъщност те разкриха всички възможности и сега всеки здравомислещ в залата можеше да разбере причината за решението, което Бедуйн щеше да обяви.

— Гундлеус от Силурия — каза тихо Бедуйн — не е женен. Залата зашумя, тъй като хората си спомниха за слуховете, че Гундлеус се оженил за своята любовница от нисш произход Ледуис. Бедуйн безгрижно пренебрегна вълнението на присъстващите и продължи. — Преди няколко седмици Гундлеус посети Великия крал и сключи с него мир. Сега Утър с удоволствие ще даде ръката на Норуена на силурския крал, който ще стане защитник, защитник — повтори Бедуйн — на кралството на Мордред. Гундлеус вече засвидетелства сериозните си намерения като плати за оказаната му чест с подобаващо количество злато. Сигурно има хора — призна Бедуйн, — които изпитват недоверие към Гундлеус, защото довчера той беше наш враг. Но силурският крал е готов да докаже промяната в своето отношение като изостави претенциите си към кралство Гуент. Освен това той обеща публично да се покръсти в река Севърн край стените на Глевум още утре сутринта.

— Алилуя! — извикаха всички християни в залата. Но аз наблюдавах друида Танабурс и се чудех, защо злият стар глупак изобщо не трепна, след като господарят му на всеослушание се отказваше от старата религия.

Чудех се също защо тези големи мъже толкова бързо приеха за свой приятел доскорошния си враг. Разбира се, те бяха отчаяни. Едно кралство щеше да премине в ръцете на едно недъгаво дете, а Гундлеус, независимо от миналото си на предател, беше славен воин. Ако той останеше верен на обещанието си, в Думнония и Гуент щеше да има мир. Разбира се, Утър не беше глупав и бе направил всичко възможно да защити внука си в случай, че Гундлеус измени на думата си. Утър обяви, че Думнония ще бъде управлявана от съвет, докато Мордред възмъжее. Гундлеус щеше да стои начело на съвета. Негови съветници щяха да бъдат шестима мъже, сред които най-важен беше епископ Бедуйн. В този съвет трябваше да участват двама души, изпратени от верния съюзник на Утър, Тюдрик от Гуент. Именно този съвет щеше да управлява Думнония. Гундлеус не беше доволен от това решение. Той не беше платил две кошници злато, за да седи в един съвет с шестима старци, но знаеше, че с протести нищо не би могъл да промени. Гундлеус спокойно прие всички закони, свързани с неговия брак с Норуена и с кралството на заварения му син.

А тези закони не се изчерпваха само със съвета. Мордред трябваше да има трима покровители, положили клетва да защитават живота на момчето до смърт. Ако някой стореше зло на Мордред, положилите клетва покровители трябваше да отмъстят за това или да пожертват собствения си живот. Гундлеус изслуша едикта без да мръдне, но столът изведнъж му стана неудобен, когато чу имената на тримата покровители — Тюдрик, краля на Гуен; Оуейн, най-добрия боец на Думнония и Мерлин, лорд на Авалон.

Мерлин. Мъжете очакваха да чуят това име, както бяха чакали да чуат името на Артър. Утър обикновено не вземаше важни решения без да се допита до Мерлин, и въпреки това Мерлин не присъстваше. От месеци никой не беше виждал Мерлин в Думнония. Мерлин можеше и да е мъртъв.

Тогава Утър за първи път погледна Моргана. Когато Великият крал отрече бащинството си над Артър, Моргана вероятно се е сгърчила от болка, защото така той се беше отрекъл и като нейн баща, но тя присъстваше на Великия съвет не като незаконна дъщеря на Утър, а като доверена гадателка на Мерлин. След като Тюдрик и Оуейн положиха смъртните си клетви, Утър впери поглед в еднооката саката жена. Християните в залата се прекръстиха (това беше техният знак за предпазване от злото).

— Е? — подкани я Утър.

Моргана беше неспокойна. От нея се искаше да потвърди, че Мерлин — нейният другар в тайнствата — приема високата отговорност, която му налага клетвата. Тя седеше сред съветниците не като съветник, а като жрица и като жрица трябваше да отговори. Но тя не можа, затова отговорът й прозвуча фалшиво.

— За моя господар Мерлин ще бъде чест да приеме клетвата, Велики господарю — каза тя.

Нимю изпищя. Звукът беше толкова внезапен и остър, че всички мъже в залата трепнаха и стиснаха копията си. Ловните кучетата настръхнаха. Писъкът заглъхна и тишината обгърна смълчаната зала. Пушекът, осветен от огъня, се виеше на кълба под тъмния покрив, където дъждът барабанеше по керемидите и тогава, след ехото на страшния писък, някъде далече в бурната нощ прокънтя гръмотевица.

Гръмотевица! Християните отново се прекръстиха, но дори и сред тях никой не се съмняваше, че това бе гласът на Таранис, Богът на Гръмотевиците — доказателство, че Боговете бяха дошли да присъстват на Великия съвет и при това Те бяха дошли, повикани от една девойка, която независимо от студа, накарал воините да се загърнат в наметалата си, беше облечена само с тънка бяла рокля.

Всички стояха неподвижно, никой не продума, никой не помръдна. Никой не посягаше към роговете с медовина, никой не безпокоеше въшките под дрехите си. Вече нямаше крале, нямаше воини. Нямаше епископи, нито свещеници с тонзури, нямаше мъдри старци. Имаше само смълчана изплашена тълпа, втренчена в една млада жена, която се изправи и разпусна дългата си черна коса. Моргана не вдигаше поглед от земята, Танабурс седеше с отворена уста, а епископ Бедуйн мърдаше устни в безмълвни молитви. Нимю отиде до мястото, където се бяха изказвали мъжете досега. Тя разпери ръце и много бавно се завъртя от изток на запад, така че всеки да види лицето й. А то беше ужасно. От очите се виждаше само бялото, езикът висеше извън разкривената уста. Нимю продължи да се върти все по-бързо и по-бързо. Цялата тълпа потръпна, кълна се в това. Нимю вече се тресеше и продължаваше да се върти все по-близо до огъня. Още една крачка и пламъците щяха да я погълнат, но точно тогава тя подскочи във въздуха, изпищя и се строполи на пода. След това на четири крака като зверче се залута напред назад между щитовете, разместени, за да достига топлината от огъня до краката на Великия крал. Накрая Нимю спря пред щита на Гундлеус, изправи се на колене като готова за нападение змия и плю.

Плюнката се залепи върху лисицата.

Гундлеус скочи от трона си, но Тюдрик го спря. Танабурс също се изправи с мъка на крака, но Нимю се обърна срещу него (от очите й все още се виждаше само бялото) и изпищя. Насочи пръст към стария друид докато ехото от нейния писък се блъскаше от стена в стена из огромната римска зала. Силата на Нимю застави Танабурс отново да седне на земята.

Тогава Нимю потръпна, очите й се извъртяха и ние отново видяхме кафявите й зеници. Тя премигна срещу претъпканата зала сякаш изненадана, че се намира на такова място. След това без да погледне назад към Великия крал, тя мълчаливо се върна на мястото си. Мълчанието беше знак, че дотогава Нимю е била в ръцете на Боговете и че ако заговореше, тя щеше да говори от името на Боговете.

— Жив ли е Мерлин? — попита Тюдрик с уважение.

— Разбира се, че е жив — гласът на Нимю беше пълен с презрение, при това тя не си направи труда да се обърне към краля с неговата титла. Нимю говореше от името на Боговете и нямаше защо да демонстрира уважение към простосмъртните.

— Къде е той?

— Няма го — каза Нимю и се обърна да погледне загърнатия в тога крал.

— Къде е отишъл? — попита Тюдрик.

— Да търси Познанието за Британия — каза Нимю. Всички слушаха напрегнато, защото това беше една дългоочаквана истинска новина, а не слух. Виждах как Сенсъм, Господарят на мишките, се гърчи, обзет от отчаяното желание да протестира срещу тази езическа намеса в работата на Великия съвет, но един прост свещеник не можеше да прекъсва крал Тюдрик.

— Какво е това Познание за Британия? — попита Великия крал Утър.

Нимю се завъртя отново, но този път само веднъж. Искаше да събере мислите си, за да отговори на този въпрос и отговорът дойде, изречен с напевен, хипнотизиращ глас:

— Познанието за Британия това са знанията на нашите предци, даровете на нашите Богове, притежанието на Тринадесетте съкровища, което ще ни възвърне силата да отвоюваме земите си. — Нимю замълча и когато отново проговори чухме нормалния й глас. — Мерлин се стреми да свърже отново в едно цяло тази страна — Британия. — Тук Нимю се завъртя на пета и впери поглед право в пълните с възмущение очички на Сенсъм — Британска земя с британски Богове. — Тя отново се обърна към Великия крал. — И ако лорд Мерлин не успее, Утър от Думнония, тогава ние всички ще умрем.

Залата забуча. Сенсъм и християните започнаха шумно да протестират, но Тюдрик, християнският крал, махна с ръка, за да въдвори тишина.

— Тези думи на Мерлин ли са? — попита той Нимю.

Нимю сви рамене сякаш въпросът беше съвсем неуместен.

— Не са мои думи — каза тя презрително.

Утър изобщо не се съмняваше, че тази девойка, почти дете, не говореше от свое име, а от името на своя господар. Той приведе огромното си туловище към Нимю и смръщи вежди:

— Питай Мерлин дали приема клетвата? Питай го! Ще защити ли моя внук?

Нимю дълго мълча. Мисля, че тя първа беше предусетила истината за съдбата на Британия, дори преди Мерлин и със сигурност преди Артър (ако Артър изобщо някога я разбра), но някакъв инстинкт не й позволи да каже тази истина пред упорития, умиращ старец.

— Кралю господарю — каза тя накрая с уморен глас, който внушаваше, че Нимю изпълнява дълга си, макар да смята, че това е само губене на време, — в този момент Мерлин обещава в името на душата си, че приема смъртната клетва да защитава вашия внук.

— Само при едно условие — внезапно се намеси Моргана. Тя стана с мъка и се изправи до Нимю като безформено тъмно петно до стройната бяла фигура на девойката. Светлината от огъня проблесна по златния шлем. — Само при едно условие — извика Моргана още веднъж, след това се сети, че трябва да се люлее напред назад над пушека на мангала, сякаш обсебена от Боговете. — Само при едно условие, казва Мерлин, заедно с мен клетва да положи и Артър. Артър и неговите хора трябва да бъдат защитници на твоя внук. Така каза Мерлин!

Тя изрече тези слова с цялото величие на признат оракул. Не знам дали някой друг забеляза, но на мен ми направи впечатление, че след думите й не удари гръмотевица.

Гундлеус скочи да протестира срещу казаното от Моргана. Не стигаше един съвет от шестима души и трима покровители, които щяха да ограничават властта му, ами сега новото му кралство трябваше да издържа една войска, която можеше да се превърне във враг на Гундлеус.

— Не! — викна той отново, но Тюдрик не му обърна внимание. Кралят на Гуент слезе от подиума, застана до Моргана и се обърна с лице към Великия крал. Така за повечето от нас стана ясно, че дори и да беше говорила от името на Мерлин, Моргана все пак беше казала онова, което Тюдрик беше поискал. Крал Тюдрик от Гуент може би беше добър християнин, но със сигурност беше по-добър политик и знаеше точно кога да използва за целите си подкрепата на старите Богове.

— Артър син на Неб и неговите воини — каза Тюдрик на Великия крал — ще бъдат по-сигурна гаранция за живота на твоя внук отколкото каквато и да е моя клетва, макар че се заклех най-тържествено и Бог ми е свидетел.

Принц Гърийнт, който беше племенник на Утър и по своята мощ като военачалник беше втори в Думнония, след Оуейн, можеше да протестира срещу определянето на Артър като защитник на Мордред. Но Господарят на Камъните беше честен човек с ограничени амбиции, който се съмняваше в способността си да ръководи цялата войска на Думнония и затова застана до Тюдрик и подкрепи думите му. Оуейн, който беше не само най-добрият боец на Великия крал, но и командир на кралската гвардия, не изглеждаше много доволен от появата на съперник, но накрая и той застана до Тюдрик и изръмжа в знак на съгласие с предложението.

Утър все още се колебаеше. Три беше щастливо число, трима покровители под смъртна клетва бяха достатъчни, ако станеха четирима, това можеше да предизвика недоволството на Боговете. Но Утър дължеше една услуга на гуентския крал за това, че беше отхвърлил предложението на Тюдрик Артър да стане съпруг на Норуена и сега Великият крал трябваше да си върне дълга.

— Артър ще положи клетва — съгласи се той и само Боговете знаеха колко тежко му беше да определи за защитник на своя внук човека, който Утър вярваше, че е виновен за смъртта на любимия му син. Но Утър се съгласи и залата се изпълни с радостни възгласи и тропот. Само хората на Гундлеус мълчаха.

Така завърши Великият съвет и Артър, син на никой, беше избран да бъде един от четиримата положили клетва покровители на малкия Мордред.

* * *

Норуена и Гундлеус се ожениха две седмици след Великия съвет. Церемонията бе извършена в едно християнско светилище в пристанищния град Абона на северното ни крайбрежие, което гледаше към Силурия отвъд Севърнско море. Сватбата едва ли е била особено радостно събитие, защото Норуена се върна в Инис Уидрин още същата вечер. Никой от обитателите на Хълма не присъства на церемонията. Принцесата беше придружена от монасите от Инис Уидрин и техните съпруги. Тя се върна при нас като кралица на Силурия, но си остана с предишната охрана и с предишната прислуга, нито човек повече. Гундлеус отплавал за собственото си кралство, защото си имал проблеми с Юи Лиатайн, вожда на ирландците с Черните щитове. Те бяха колонизирали старото британско кралство Дайфед и му бяха дали ново име — Демеция.

Присъствието на една кралица сред нас с нищо не промени живота ни. Ние, обитателите на Хълма, може да сме изглеждали мързеливи в сравнение с хората от подножието на хълма, но и ние си имахме задължения. Косяхме тревата и я разстилахме да съхне, стрижехме овцете и оставяхме вълната да кисне в едни смрадливи езерца. Всички жени в Инис Уидрин носеха хурки и вретена, с които предяха новата вълна. Единствено кралицата, Моргана и Нимю не участваха в тази безкрайна работа. Друидан скопяваше прасета, Пелинор командваше въображаеми войски, а Хюел, управителят, се подготвяше за преброяване на летните плащания. Мерлин не се върна в Авалон, нито ни изпрати някаква вест. Утър си почиваше в двореца в Дурновария, а Мордред, неговият наследник, растеше под грижите на Моргана и Гуендалин.

Артър остана в Арморика. Казаха ни, че щял да дойде в Думнония след като си изпълни дълга при крал Бан. Кралството на Бан се казваше Беноик. То граничеше със страната Брослианд, където управляваше крал Будик, женен за сестрата на Артър — Анна. Кралствата в Бретания бяха загадка за нас, защото никой от Инис Уидрин не беше прекосявал морето и не беше посещавал онези места, където се бяха събрали толкова много брити, изтласкани от родните си земи от саксите и намерили убежище в Арморика. Ние знаехме наистина, че Артър беше военачалник при Бан и че беше опустошил земите на запад от Беноик, за да държи франките на разстояние. Тези неща научавахме от разказите на разни пътешественици, които слушахме през дългите зимни вечери. Те възхваляваха смелостта и бойните умения на Артър и описваха чудното кралство Беноик, което изпълваше със завист сърцата ни. Крал Бан беше женен за кралица на име Илейн. В тяхната страна правосъдието беше бързо и честно, там дори най-бедният крепостен получаваше през зимата храна от кралските складове. Звучеше твърде хубаво, за да е истина, но след време отидох лично в кралството на Бан и открих, че то беше такова, каквото го описваха разказите. Столицата на Бан беше изградена на един крайбрежен остров и се наричаше Инис Трийбс. Тя беше известна със своите поети. Кралят беше влюбен в този град и щедро пръскаше пари за него, но затова пък се говореше, че Инис Трийбс бил по-красив от самия Рим. Разправяха, че там имало извори, които Бан наредил да бъдат каптирани, а водите им да бъдат отведени по целия град така че всяко домакинство да има близо до вратата си чиста вода. Теглилките на търговците били проверявани за точност. Дворецът на краля бил отворен денонощно за всеки, който търсел справедливост. Бан заповядал различните религии да съжителстват в мир, иначе храмовете и църквите им щели да бъдат съборени и превърнати в прах. Инис Трийбс беше остров на мира, но само докато войниците на Бан успяваха да държат врага далеч от неговите крепостни стени. Точно затова крал Бан не искаше Артър да напуска Арморика. А вероятно и Артър не бе пожелал да дойде в Думнония докато Утър беше още жив.

Онова лято беше истинска благодат за Думнония. Събрахме сеното на огромни купи, които издигнахме върху дебели основи от орлова папрат. Тя щеше да предпазва сеното от влагата и щеше да държи плъховете по-надалеч. Ръжта и ечемикът узряха по полята, които се простираха по цялата земя между мочурищата на Авалон и Каер Кадарн. На изток бяха овощните градини, където дърветата бяха отрупани с ябълки. А реките и езерата ни бяха пълни със змиорки и щуки. Нямаше епидемии, нямаше вълци и почти нямаше сакси. Понякога на югоизток виждахме стълб пушек далеч на хоризонта и предполагахме, че на нашия бряг бяха акостирали сакси пирати и бяха опожарили някое село. След третия такъв случай принц Гърийнт поведе воините си, за да отмъсти за щетите, нанесени на Думнония, и нападенията на саксите спряха. Вождът им дори си плати навреме данъка, макар, без съмнение, голяма част от предоставените средства да бяха ограбени от нашите собствени гранични села. Всъщност това беше последният данък, който щяхме да получим от саксите за много години напред. Независимо от редките нападения на саксите, онова лято като цяло беше мирно и хората говореха, че Артър щеше да умре от скука, ако беше довел славните си конници в Думнония. Дори Поуис кротуваше. Крал Горфидид беше загубил Силурия като съюзник, но вместо да се обърне срещу Гундлеус, той пренебрегна неговото предателство и съсредоточи вниманието си срещу саксите, които заплашваха северните му територии. Кралство Гуинед, на север от Поуис, беше влошило отношенията си със страшните ирландски воини на Диурнач от Лейн. Но в Думнония, най-благословеното от всички британски кралства, цареше мир и благоденствие.

И в това топло идилично лято аз убих първия си враг и така станах мъж.

Мирът никога не е вечен, а нашият мир бе разрушен по най-жесток начин. Утър, Великият крал и Пендрагон на Британия, умря. Знаехме, че беше болен, знаехме, че скоро щеше да умре, дори знаехме, че самият той беше направил всичко възможно, за да се подготви за собствената си смърт и все пак всички бяхме някак убедени, че това никога няма да се случи. Той беше крал от толкова дълго време, под неговото управление Думнония се беше превърнала в могъщо и богато кралство. Струваше ни се, че всичко това ще продължи вечно. Но точно преди жътвата Пендрагонът умря. Нимю твърдеше, че по пладне, точно в мига, когато Великият крал издъхнал, тя чула писък на див заек, а Моргана, сломена от загубата на баща си, се затворила в колибата си и заплакала като дете.

Тялото на Утър беше изгорено както повелява древният обичай. Бедуйн беше предложил Великият крал да бъде погребан по християнски, но останалите членове на съвета отказаха да дадат съгласието си за подобно светотатство. Така подпухналото тяло на Утър беше положено върху една клада, издигната на върха на Каер Маес, и беше предадено на пламъците. Мечът на Великия крал беше разтопен от ковача Иструт, а горещата стомана бе излята в едно езеро, така че Богът на ковачите от отвъдния свят да може да изкове наново меч за преродената душа на Утър. Горещият метал изсъска при допира с водата и над езерото се понесе гъст облак пара. Гадателите се наведоха над водата, за да могат по изкривените форми на втвърдяващия се метал да предскажат бъдещето на кралството. Знаменията бяха добри, но въпреки това епископ Бедуйн изпрати най-бързите вестоносци на юг в Арморика, за да извикат Артър, а на север бяха изпратени по-бавните, за да кажат на Гундлеус, че кралството на неговия заварен син вече имаше нужда от своя законен покровител.

Три нощи горя смъртната клада на Утър. Едва тогава спряха да подклаждат огъня. Точно на четвъртия ден се изви страшна буря, дошла от Западното море, която бързо изгаси и последните пламъци. Огромни облаци закриха небето, над земята на мъртвия крал се кръстосваха светкавици, а над полята с натежали класове се сипеше пороен дъжд. Ние в Инис Уидрин клечахме в колибите си, слушахме как барабани дъждът и как трещят гръмотевиците, гледахме водата, която се сипеше от сламенните стрехи. По време на тази буря вестоносецът на епископ Бедуйн донесе голямото кралско знаме с дракона, за да го предаде на Мордред. Човекът трябваше да крещи като луд, докато го чуе някой зад укрепленията, но накрая Хюел и аз отворихме портата. Когато бурята отмина и вятърът стихна, забихме знамето пред замъка на Мерлин. То показваше, че Мордред вече беше кралят на Думнония. Бебето нямаше да бъде Велик крал, разбира се, защото тази чест принадлежеше на онзи владетел, когото другите крале доброволно поставяха над себе си. Мордред не беше и Пендрагон на Британия, защото тази титла се даваше само на Великия крал, утвърдил се като пръв сред другите крале със силата на оръжието си. Всъщност Мордред не беше и истински крал на Думнония все още и нямаше да стане докато не бъде занесен в Каер Кадарн и не бъде провъзгласен за крал с меч и воински възгласи при кралския камък. Но Мордред притежаваше знамето, така че червеният дракон сега се вееше пред замъка на Мерлин.

Знамето представляваше парче бял вълнен плат широко колкото дръжката на едно воинско копие. Върбови клончета, зашити за ръбовете на тъканта, държеха знамето изпънато. То беше прикрепено към дълга дръжка от бряст, на върха на която имаше златна фигура на дракон. Драконът на самия плат беше избродиран с червена вълнена нишка. Дъждът беше размил боята и платът под дракона беше станал розов. Няколко дни след като беше донесено знамето, пристигна Кралската гвардия. Начело на стоте воини от Гвардията стоеше Оуейн, най-добрият боец, чиято задача беше да защитава Мордред, краля на Думнония. Оуейн предаде предложението на епископ Бедуйн Норуена и Мордред да се преместят на юг, в Дурновария. Норуена ревностно прегърна тази идея, защото тя искаше синът й да расте сред християни, а не на Хълма, заобиколен от езичници. Но приготовленията за заминаването още не бяха започнали, когато от север пристигнаха лоши новини. Горфидид от Поуис научил за смъртта на Великия крал и изпратил копиеносците си срещу Гуент. Хората му бяха навлезли дълбоко навътре в земята на Тюдрик, опожаряваха, грабеха и заробваха. Агрикола, римският командващ на войските на Тюдрик, се сражаваше срещу нахлулия враг, но подлите сакси, без съмнение съюзили се с Горфидид, бяха нападнали Гуент и от изток. Така внезапно нашият най-стар съюзник трябваше да воюва на живот и смърт. Така Оуейн, вместо да тръгне с Норуена и бебето към Дурновария, поведе воините си на север, за да помогне на Тюдрик. Лайгесак отново пое командването на охраната на Мордред и настоя бебето да остане в Инис Уидрин, защото наземният насип, който водеше към Хълма, можел по-лесно да се защитава, отколкото Каер Кадарн или Дурновария. Така Норуена въпреки нежеланието си остана на Хълма.

Чудехме се, затаили дъх, на чия страна щеше да застане Гундлеус от Силурия и отговорът дойде много бързо. Той щеше да се сражава срещу стария си съюзник Горфидид. Гундлеус изпрати вест на Норуена, че неговите войски щели да прекосят планината и да нападнат хората на Горфидид в тил. Веднага щом войската на Поуис бъдела разгромена, Гундлеус щял да дойде, за да защитава своята съпруга и нейния син.

Чакахме новини и денонощно наблюдавахме далечните хълмове, следяхме хоризонта за всеки знак за нещастие или приближване на врагове. Въпреки страховете породени от войната, онези дни бяха щастливи за нас. Слънцето излекува пострадалата от бурята земя и изсуши житата, а Норуена, макар и затворена сред езичниците на Хълма, изглеждаше по-самоуверена откакто синът й беше станал крал. Мордред си остана едно мрачно и упорито червенокосо дете, но в онези светли дни той изглеждаше щастлив, когато играеше с майка си или с Рала (неговата дойка) и нейния син. Съпругът на Рала, дърводелецът Гулидин, беше направил на Мордред дървени животинчета — патета, таралежчета, крави и елени. Кралят много обичаше да играе с тях, макар да беше толкова малък, че едва ли знаеше точно с какво си играе. Норуена беше доволна, когато синът й беше щастлив. Често я гледах, когато тя гъделичкаше Мордред, за да го накара да се смее, или го люлееше, щом се нарани, винаги беше толкова нежна с него. Наричаше го „мой малък кралю“, „многообичното ми момче“, „слънчице“, а Мордред се смееше и сгряваше нещастното й сърце. Той лазеше гол под слънчевите лъчи и всички виждахме как левият му крак беше свит и растеше навътре, приличаше на стиснат юмрук. Иначе момчето растеше силно благодарение на кърмата на Рала и любовта на майка си. Той беше кръстен в каменната църква край Свещеното Бодливо дръвче.

Пристигнаха вести за сраженията и бяха добри. Принц Гърийнт беше разбил един отряд от сакси на източната граница на Думнония, а на север Тюдрик беше разгромил друга войска на русите нашественици. Агрикола начело на останалата част от армията на Гуент в съюз с Оуейн от Думнония беше изтласкал воините на Горфидид обратно в Поуис. След това Гундлеус изпрати новината, че Горфидид от Поуис искал да сключи мир. Силурският вестоносец хвърли два пленени поуиски мечове в краката на Норуена като свидетелство за победата на нейния съпруг. Нещо повече, съобщи пратеникът, Гундлеус от Силурия беше тръгнал към Инис Уидрин, за да вземе жена си и нейния скъп син. Според Гундлеус било време Мордред да бъде провъзгласен за крал при кралския камък в Каер Кадарн. За Норуена нямаше по-добра новина от тази. Тя беше толкова доволна, че подари на весоносеца една тежка златна гривна, а след това го прати на юг да предаде думите на нейния съпруг и на Бедуйн и другите членове на съвета.

— Кажи на Бедуйн — заповяда тя на пратеника, — че ще провъзгласим Мордред за крал преди жътвата. Дано Бог ти помогне да стигнеш по-бързо!

Вестоносецът отпраши с коня си на юг, а Норуена започна да се подготвя за церемонията в Каер Кадарн. Тя заповяда на монасите на Свещеното Бодливо дръвче да бъдат готови да я придружат, а на Моргана и Нимю решително забрани да присъстват на тържественото събитие, защото от този ден нататък, заяви тя, Думнония щяла да бъде християнско кралство и вещиците езичници щели да бъдат държани далеч от трона на нейния син. Норуена беше станала по-смела след победата на Гундлеус и се опитваше да упражнява власт, каквато Утър никога не би й разрешил.

Ние очаквахме, че Моргана или Нимю ще протестират срещу изключването им от церемонията по провъзгласяването на краля, но те и двете приеха забраната с учудващо спокойствие. Моргана само сви черните си рамене. По здрач тя отнесе един меден съд в покоите на Мерлин и двете с Нимю се уединиха там. Норуена, която беше поканила игумена на Свещеното Бодливо дръвче и съпругата му на обяд в замъка, подигравателно отбеляза, че вещиците щели да забъркат някоя злокобна отвара и всички в залата се разсмяха. Християните се радваха на победата си.

Аз обаче не бях толкова сигурен в тяхната победа. Нимю и Моргана не се харесваха помежду си, но сега се бяха затворили заедно и аз подозирах, че това помирение можеше да бъде резултат само на стремежа им да решат някакъв изключително важен въпрос. Норуена обаче нямаше никакви съмнения. Смъртта на Утър и победите на нейния съпруг й бяха донесли благословена свобода. Тя скоро щеше да напусне Хълма и да заеме полагащото й се място като майка на краля в един християнски двор, където нейният син щеше да следва примера на Христос. Това беше най-щастливата нощ на Норуена — властта беше в нейни ръце — една християнка властваше в сърцето на езическата крепост на Мерлин.

Но Моргана и Нимю се появиха отново.

Пълна тишина посрещна двете жени, които тръгнаха към стола на Норуена и коленичиха, както ги задължаваше нейният ранг. Игуменът (един дребен и злобен човечец, който преди да се покръсти щавеше кожи и още вонеше на животински изпражнения) ги попита какво искат. Жена му се защити от злото като се прекръсти, но освен това и плю за по-сигурно.

Моргана отговори на монаха иззад златната си маска. С необичайна почтителност в гласа тя заяви, че пратеникът на Гундлеус беше излъгал. Моргана каза, че заедно с Нимю бяха видели истината, отразена в огледалната повърхност на водата в медния съд. На север не е имало нито победа, нито разгром, каза Моргана и предупреди, че врагът бе толкова близо до Инис Уидрин, че всички трябваше да сме готови да напуснем Хълма веднага щом се развидели и да потърсим по-безопасно място по на юг във вътрешността на Думнония. Моргана говореше много сериозно и много тежко и когато свърши отново се поклони на кралицата и непохватно се опита да целуне края на синята рокля на Норуена.

Норуена дръпна полите на роклята си. Тя мълчаливо беше изслушала мрачното предсказание, но сега започна да плаче. След неочакваните сълзи Норуена извенъж бе обзета от силен гняв.

— Ти си просто една саката вещица! — запищя тя срещу Моргана. — Ти искаш онова копеле, брат ти, да стане крал. Това няма да го бъде! Чуваш ли? Няма да го бъде! Моят син е кралят!

— Благородна госпожо… — започна Нимю, но веднага бе прекъсната.

— А ти си едно нищо! — обърна се Норуена свирепо към Нимю. — Едно истерично и зло изчадие на дявола. Ти прокле детето ми! Знам, че си ти! Той се роди недъгав, защото ти беше там, когато раждах. О, Боже! Детето ми!

Тя крещеше и плачеше, удряше с юмрук по масата и засипваше Нимю и Моргана със своята омраза.

— А сега си вървете! И двете! Хайде!

В настъпилата тишина Нимю и Моргана излязоха навън в нощта.

На сутринта изглеждаше, че Норуена е била права. Над хълмовете на север нямаше никакви знаци за бедствие. Всъщност това беше най-красивият ден през онова слънчево лято. Земята беше натежала от узрялото зърно, горещината бе загърнала хълмовете с лека мараня, а небето бе почти безоблачно. Сред бодливите храсталаци в подножието на Хълма грееха цветовете на метличината и на алените макове. Над зелените склонове по топлите въздушни течения се носеха бели пеперуди. Сляпа за красотата на деня, Норуена мърмореше сутрешните си молитви заедно с дошлите при нея монаси. След това тя обяви решението си да напусне Хълма и да дочака пристигането на съпруга си в стаите за поклонници в манастира на Свещеното Бодливо дръвче.

— Твърде дълго живях сред злото — каза тя надменно. Тогава се чу вик от източната стена.

— Конници! — викаше стражът. — Конници!

Норуена изтича до оградата, където вече се трупаха хора, за да видят въоръжените ездачи, които преминаваха по насипа, свързващ римския път със зелените хълмове на Инис Уидрин. Лайгесак, началникът на охраната на Мордред, изглежда знаеше кой идва, защото заповяда на хората си да пропуснат ездачите зад крепостния вал. Конниците минаха през портите на насипа и тръгнаха към нас. Над главите им се вееше знаме с изобразена на него червена лисица. А под знамето яздеше самият Гундлеус. Норуена се засмя, щастлива да види съпруга си, който се връщаше като победител от войната, а острието на неговото копие блестеше както щеше да блести изгряващата звезда на едно ново християнско кралство.

— Видя ли? — обърна се тя към Моргана. — Видя ли? Твоята тенджера лъже. Има победа!

Суматохата изплаши Мордред и той започна да плаче. Норуена грубо нареди на Рала да се заеме с него и заповяда на слугите си да й донесат най-красивата пелерина и да сложат на главата й златна диадема. Така облечена като кралица тя зачака своя крал пред вратата на замъка на Мерлин.

Лайгесак отвори портите на наземния насип, който ограждаше самия връх на хълма. Нестройната дружина на Друидан се подреди в някаква крива линия, докато нещастният луд Пелинор крещеше в клетката си, опитвайки се да разбере какво става. Нимю хукна към покоите на Мерлин, а аз отидох да доведа Хюел, управителя на Мерлин, защото знаех, че той би искал да приветства краля.

Двадесетте силурски воини слязоха от конете си в подножието на Хълма. Те идваха от бойното поле и следователно носеха пълното си снаряжение — копия, щитове и мечове. Еднокракият Хюел, подпрял се на своя огромен меч, се намръщи като видя друида Танабурс в групата на силурците.

— Мислех, че Гундлеус се е отказал от старата вяра — каза управителят.

— А пък аз мислех, че се е отказал от Ледуис! — каза писарят Гудован, изкиска се и посочи с брадичка конниците, които бяха стигнали до тясната стръмна пътека. — Видя ли? — попита Гудован.

И наистина сред мъжете с кожени ризници имаше и една жена. Тя беше облечена като мъж, но беше оставила дългата си черна коса разпусната на гърба. Тя имаше меч, но не и щит.

— Нашата малка кралица няма никакви шансове пред тази рожба на Сатаната. — продължи да хихика Гудован.

— Кой е Сатаната? — попитах аз и Гудован ме тупна по главата за дето му губя времето с глупави въпроси.

Хюел продължаваше да се мръщи и да стиска дръжката на меча си, докато силурските воини изкачваха последните крачки по стръмната пътека към портата. Там нашите недъгави стражи се бяха прегрупирали в две раздърпани редици. И тогава някакъв инстинкт, жив като спомените на стария воин, накара Хюел да изреве:

— Лайгесак! Затвори портата! Затвори я! Веднага!

Вместо това Лайгесак измъкна меча си. След това се обърна и сложи ръка на ухото си, сякаш не беше чул добре.

— Затвори портата! — изрева отново Хюел.

Един от хората на Лайгесак тръгна да изпълни заповедта, но Лайгесак го спря и погледна към Норуена, за да чуе нейните заповеди.

Норуена се обърна към Хюел и рязко изрази недоволството си от неговата заповед.

— Идва съпругът ми — каза тя, — а не някакъв враг. — След това погледна Лайгесак и нареди — Остави портата отворена.

Лайгесак се поклони.

Хюел изруга, непохватно слезе от укрепленията и се заклати на патерицата си към колибата на Моргана. А аз останаха да зяпам към огряната от слънцето порта и да се чудя какво ли щеше да стане. Хюел беше надушил някаква беда, но така и не открих как.

Гундлеус стигна до отворената порта. Изплю се на прага, след това се усмихна на Норуена, която го чакаше десетина крачки по-нататък. Тя вдигна пълничките си ръце да поздрави своя господар, потен и задъхан след като бе изкачил стръмния склон в пълното си бойно снаряжение. Той имаше кожен нагръдник, наколенници, беше обут с ботуши, носеше железен шлем, увенчан с лисича опашка, а на раменете му висеше дебело червено наметало. От лявата му страна висеше щит, украсен с лисича глава, на хълбока му висеше меч, а в дясната си ръка носеше тежко бойно копие. Лайгесак коленичи и подаде меча си с дръжката напред. Гундлеус протегна ръка, облечена в кожена ръкавица, и докосна оръжието.

Хюел бе влязъл в колибата на Моргана, но сега оттам тичешком излезе Себил, стиснала Мордред в ръце. Себил? Защо не Рала? Това ме учуди. Норуена също тряба да е била озадачена, когато робинята застана до нея с малкия Мордред, увит в богато украсен златист плат. Но кралицата нямаше време за въпроси, защото Гундлеус вече крачеше към нея.

— Предлагам ти своя меч, моя скъпа кралице! — каза той с ясен глас и Норуена щастливо се усмихна (тя изглежда още не беше забелязала нито Танабурс, нито Ледуис, които вече бяха минали заедно с другите силурски воини през отворената порта).

Гундлеус заби копието си в пръстта и извади меча, но вместо да го подаде с дръжката напред, той насочи острия му връх срещу лицето на Норуена. Без да знае какво точно да направи, кралицата внимателно докосна блестящото острие.

— Радвам се, че се върнахте, скъпи господарю мой — каза тя почтително и коленичи, както повеляваше обичаят.

— Целуни меча, който ще защитава кралството на твоя син — заповяда Гундлеус и Норуена несръчно се наведе, за да докосне с тънките си устни стоманата.

Тя целуна меча, както й бе заповядано, и точно когато устните й докосваха сивата стомана, Гундлеус заби острието в лицето й. Той убиваше жена си и се смееше. Смееше се когато плъзна меча над брадичката й, право в гърлото и продължи да се смее докато натискаше все по-надолу и по-надолу, преодолявайки съпротивата на извиващото се тяло на Норуена, която се даваше в собствената си кръв. Кралицата нема време да извика, нямаше и глас, за да вика — острието бе преминало през гърлото и беше стигнало до сърцето. Гундлеус сумтеше и пъхтеше докато натискаше меча. Беше пуснал тежкия си боен щит, за да може да държи меча и с двете си ръце и сега продължаваше да натиска и върти стоманата в дълбокия прорез. Имаше кръв навсякъде — по меча, по тревата, по синята пелерина на умиращата кралица и стана още повече, когато Гундлеус с рязко движение измъкна дългото острие. Тялото на Норуена, лишено от опората на меча, падна настрани, потрепери и застина неподвижно.

Себил изпусна бебето и побягна с писъци. Мордред силно заплака, но мечът на Гундлеус го накара да млъкне. Силурският крал прободе живия вързоп само веднъж, а златистият плат за секунди стана ален. Толкова много кръв в такова малко дете.

Всичко стана толкова бързо. Гудован, до мен, гледаше и не вярваше на очите си, а Ледуис, която беше висока и красива, с дълга коса, тъмни очи и остро жестоко лице, се смееше, доволна от победата на своя любим. Танабурс беше затворил едното си око, вдигнал едната си ръка към небето и подскачаше на един крак — всичко това беше знак, че той беше в свещено общение с Боговете и определяше съдбата на Хълма. Воините на Гундлеус се пръснаха с насочени копия да превърнат тази орисия в реалност. Лайгесак се присъедини към тях и започна да избива собствените си хора. Малцина думнонци се опитаха да се сражават, но те се бяха подготвили да окажат почести на Гундлеус, а не да се бият с воините му. Така силурските копиеносци бързо се справиха с охраната на Мордред и още по-бързо с нещастните войници на Друидан. За първи път в живота си виждах как умират хора, прободени с копие, за първи път чувах ужасните писъци, с които човек се разделя с душата си, изпратена от копието в Отвъдния свят.

Няколко секунди стоях безпомощен, обзет от паника. Норуена и Мордред бяха мъртви, Хълмът беше огласен от писъци и врагът тичаше към замъка и към Кулата на Мерлин. До Кулата на Мерлин видях Моргана и Хюел. Хюел закуцука напред с меч в ръка, а Моргана побягна към морето. След нея бягаше цяла тълпа от жени, деца и роби — ужасена маса от хора, които Гундлеус изглежда нямаше нищо против да остави да избягат. Заедно с тях бяха Рала, Себил и онези недъгави войници от отряда на Друидан, които бяха успели да се спасят от мрачните силурски копиеносци. Пелинор подскачаше гол нагоре надолу в клетката си, опиянен от настъпилия около него ужас.

Аз скочих от укрепленията и хукнах към замъка. Това не беше проява на смелост, просто бях влюбен в Нимю и исках да се уверя, че тя беше в безопасност преди да побягна. Хората на Лайгесак бяха мъртви, а хората на Гундлеус започваха да тършуват из къщите. Шмугнах се през вратата и се затичах към покоите на Мерлин. Но преди да стигна до малката черна врата, едно копие ме спъна и аз се строполих на пода. Някой сграбчи яката ми с малка, но изненадващо силна ръка, и ме завлече до моето старо скривалище зад кошовете с празнични дрехи.

— Не можеш да й помогнеш, глупако — чух в ухото си гласа на Друидан. — А сега мълчи!

Бях замъкнат в това убежище секунди преди Гундлеус и Танабурс да влязат в залата. Можех само да гледам как кралят, друидът и трима мъже с шлемове отиват до вратата на Мерлин. Знаех какво щеше да се случи, но не можех да ги спра, защото Друидан здраво ме държеше, сложил ръка на устата ми да не викам. Съмнявах се, че Друидан беше дошъл в замъка да спасява Нимю, вероятно беше дошъл да вземе каквото злато намери преди да избяга с останалите. Той все пак спаси живота ми. Но на Нимю не можа да помогне.

Танабурс срита черепите пред вратата и я отвори. Гундлеус влезе, а след него и копиеносците.

Чух Нимю да пищи. Не знам дали тогава тя използва някакви номера, за да защити стаята на Мерлин или беше изгубила всяка надежда. Но знам, че гордостта и дългът я заставиха да остане и да защитава тайните на своя господар и сега си плащаше за тази гордост. Чух как Гундлеус се смее, след това не се чуваше почти нищо освен шума от съборените кошове, кутии и кошници, претърсвани от силурците. Нимю стенеше, Гундлеус крещеше победоносно и тогава изведнъж тя запищя отново и в гласа й имаше ужасна болка.

— Това ще те отучи да плюеш върху щита ми, момиче — каза Гундлеус. Нимю хлипаше безпомощно.

— Е, сега вече я изнасилиха — каза Друидан в ухото ми със злобна наслада. В залата дотичаха още от войниците на Гундлеус и влязоха в стаите на Мерлин. Друидан беше пробил дупка в кирпичената стена с копието си и ми заповяда да се измъкна оттам и да го последвам надолу по склона, но аз не исках да си тръгвам, Нимю беше жива и сигурно имаше нужда от помощ.

— Скоро ще дойдат да тършуват и в тези кошове — предупреди ме джуджето, но аз упорито отказвах да тръгна с него. — Ти си по-глупав, отколкото си мислех, момче — каза Друидан, промъкна се през дупката и се шмугна в сянката на една близка колиба и долепения до нея курник.

Аз бях спасен от Лайгесак. Не защото ме видя, а защото каза на силурците, че в кошовете, зад които се криех няма нищо друго освен празнични дрехи.

— Цялото съкровище е вътре — каза той на новите си съюзници, а аз се сниших и не смеех да мръдна, докато войниците плячкосваха стаите на Мерлин. Само Боговете знаят какво са намерили там — одрани кожи от мъртъвци, стари кости, нови амулети и стари муски — много ценно съкровище, няма що. И само Боговете знаят какво беше изстрадала Нимю, защото тя никога не отвори дума за това и без туй всичко беше ясно. Тя бе преминала през онова, през което всички пленени жени минаваха в ръцете на войниците. А когато мъжете си отидоха, те я оставиха кървяща и почти загубила разсъдъка си.

Оставиха я да умре, защото след като претършуваха стаите и намериха само мухлясали боклуци и малко злато, те взеха пламтяща главня от огъня в залата и я хвърлиха сред счупените кошове. От вратата започна да излиза пушек. Друга главня бе хвърлена сред кошовете, където се криех аз. Едва тогава хората на Гундлеус напуснаха замъка. Някои носеха злато, малцина бяха намерили разни сребърни дрънкулки, но повечето си тръгваха с празни ръце. Когато и последният човек излезе, покрих устата си с края на дрехата си и хукнах през дима към вратата на Мерлин. Намерих Нимю и отчаян извиках:

— Хайде! Да се махаме!

Димът ставаше все по-гъст, пламъците диво подскачаха от кош на кош, котките неистово се деряха, а прилепите пляскаха с криле, побъркани от страх.

Нимю не мръдна. Тя лежеше по корем, гола, притиснала ръце към лицето си, краката й бяха целите в кръв. Тя плачеше.

Изтичах към вратата, която водеше към Кулата на Мерлин, мислех че може да намеря изход там и да избягаме, но когато надникнах вътре, видях, че нямаше други врати. Тази стая изобщо не беше съкровищница. Тя беше почти празна — гол пръстен под, дървени стени и никакъв покрив. Стените бяха много високи, изградени като фуния, отворена към небето. По едната стена имаше стълба, която водеше към дървена платформа, закрепена на две греди някъде по средата на височината. Димът почти я беше скрил от погледа ми. Тази кула беше мястото, където Мерлин мечтаеше и долавяше шепота на Боговете. Погледнах още веднъж към висящата платформа, в стаята нахлу нов пушек и се изви към отвора на кулата. Изтичах обратно при Нимю, грабнах черното й наметало от разхвърляното легло, увих я в дебелия вълнен плат като болно животно и хванах четирите краища на наметалото, тя беше толкова лека. Започнах да си пробивам път през залата към предната врата. Огънят поглъщаше с ненаситните си пламъци сухото дърво и бучеше все по-силно. Очите ми течаха, дробовете ме боляха от вдишвания дим, а той се стелеше още по-гъст пред главния вход на замъка. Вече влачех Нимю след себе си и чувствах как главата й подскача по неравностите на пръстения под. Тръгнах към пробитата от Друидан дупка в стената. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх, когато подадох глава навън, но не видях врагове. Заритах стената, за да разширя отвора. Извих навън сплетените пръти и изроних кирпича полепнал по тях. След това се промъкнах през дупката и издърпах Нимю след себе си. Тя тихо изохка, когато рязко дръпнах тялото й през неравните ръбове на отвора, но изглежда чистият въздух я посъживи, защото най-накрая започна да ми помага. Нимю свали ръце от лицето си и аз едва тогава разбрах защо последният й писък беше толкова ужасен. Гундлеус беше извадил едното й око. Зиналата дупка на лицето й беше пълна с кръв и Нимю отново сложи ръката си там. Наметалото й се беше закачило на върбовите клони, които стърчаха по ръба на пробития в стената отвор. Дръпнах пелерината и загърнах голите й рамене, сграбчих свободната й ръка и хукнахме към най-близката колиба.

Един от хората на Гундлеус ни видя, а след това и самият Гундлеус позна Нимю и заповяда вешицата да бъде заловена жива и да бъде хвърлена обратно в пламъците. Подгониха ни отвсякъде, сякаш цяла ловна дружина преследваше ранен глиган и само го чакаше да падне изтощен. Сигурно щяха да ни хванат и двамата, ако бягащите преди нас не бяха пробили дървеното укрепление от южната страна на Хълма. Стигнахме тичешком до отвора и там видях Хюел, добрият Хюел, да лежи мъртъв, вратът му беше отрязан на половина, до него беше патерицата му, а той още стискаше меча си в ръка. Издърпах меча и повлякох Нимю. Стигнахме до стръмната част на южния склон и се запрепъвахме надолу, краката ни трудно намираха опора по хлъзгавата трева. И двамата крещяхме. Нимю беше полусляпа и обезумяла от болка, а аз се бях побъркал от ужас. Успях някак си да не изпусна меча при това стремглаво спускане и да изправя Нимю на крака, когато стигнахме в подножието на Хълма. Минахме покрай свещения кладенец, покрай овощната градина на християните, покрай една елшова горичка и накрая стигнахме до рибарската колиба край блатата, където Хюел държеше своята лодка. Хвърлих Нимю в малката тръстикова лодка, срязах въжето с новия си меч и отбутнах лодката от дървения пристан. Едва тогава забелязах, че нямам прът, с който да направлявам неповратливия плавателен съд през сложния лабиринт от канали и езера, през който трябваше да минем. Използвах меча вместо прът, но той все пак беше направен за друго. Тогава на обраслия с тръстика бряг се появиха първите преследвачи. Те не можеха да ни последват, никой не беше луд да нагази в мекото тресавище, затова един от тях хвърли копието си срещу нас.

Копието изсъска покрай мен. В първия момент се сковах, вперил поглед в тежкото оръжие, което летеше към нас, а стоманеното му острие проблясваше. Но то ни отмина и се заби в тръстиките до лодката. Сграбчих трептящата ясенова дръжка — вече имаше с какво да карам лодката. Сред мочурищата бяхме в безопасност. Някои от хората на Гундлеус намериха дървени понтони, които вървяха успоредно с нас, но аз завих и се отдалечих от тях. Други от преследвачите скочиха в нечии лодки от върбови клони и ги забутаха с копията си. Но върбовите лодки не можеха да се мерят по бързина с тръстиковите, така че те скоро изостанаха. Лайгесак стреля с лъка си, но ние вече бяхме извън обсега на оръжието му и стрелата безшумно потъна в тъмната вода зад нас. На върха на зеления Хълм пламъците гладно подскачаха от колиба на колиба, пушекът се сливаше със стълба дим от замъка и от кулата и се издигаше високо в синьото лятно небе.

— Две болки — проговори Нимю за първи път откакто я бях измъкнал от огъня.

— Какво? — обърнах се аз към нея. Тя се беше сгушила в лодката, слабичкото й телце, увито в черното наметало, и още държеше ръката си върху кървавата рана на лицето.

— Изстрадах две от Болките на Мъдростта, Дерфел. Болката на тялото и Болката на гордостта. Сега ми остава само лудостта и ще стана мъдра като Мерлин.

Нимю се опита да се усмихне, но гласът й беше толкова истерично безумен. Помислих си, че тя може би беше вече в плен на лудостта.

— Мордред е мъртъв — казах аз — Норуена и Хюел също. Хълма гори.

Целият ни свят изглеждаше унищожен, а Нимю сякаш не се интересуваше от тази катастрофа. Вместо това тя изглеждаше опиянена от факта, че беше изтърпяла две от трите изпитания на мъдростта.

Карах лодката покрай редица от върбови капани за риби, след това завих към черното Езеро на Лиса, което се намираше в южния край на мочурищата. Трябваше да стигнем до Ърмидс Хол — едно село от дървени колиби, изградено около къщата на Ърмид — вожд на местното племе. Знаех, че Ърмид не беше там, защото бе тръгнал на север заедно с Оуейн, но неговите хора щяха да ни помогнат. Освен това бях сигурен, че с лодката щяхме да стигнем до Ърмидс Хол по-бързо и от най-бързите ездачи на Гундлеус, защото те трябваше да заобиколят дългото езеро и неговите обрасли с тръстика, мочурливи брегове. На кон първо трябваше да се стигне почти до големия римски път Фос, който минаваше на изток от Хълма, едва тогава можеше да се завие покрай източния край на езерото и да се стигне до Ърмидс Хол. А дотогава ние отдавна щяхме да сме тръгнали на юг. Далеч пред нас по гладката повърхност на езерото се виждаха и други лодки и аз предположих, че рибарите от Инис Уидрин превозват в тях бегълците от Хълма.

Обясних на Нимю своя план да стигнем до Ърмидс Хол и след това да продължим на юг докато падне нощта или докато срещнем приятели.

— Добре — каза тя глухо. Тъкмо се чудех дали изобщо беше разбрала какво й казах и тя добави — Добре, Дерфел. Сега знам защо Боговете ме накараха да ти се доверя.

— Ти ми вярваш — казах аз с горчивина и забих дръжката на копието в калното дъно на езерото, за да отласна лодката напред, — защото съм влюбен в теб и това ти дава власт над мен.

— Добре — повтори тя и млъкна. Лодката ни се плъзна под сянката на дърветата към пристана на Ърмид. Видях и другите бегълци от Хълма. Моргана беше там, заедно със Себил. Рала плачеше над своето бебе, което лежеше спокойно в ръцете й. До нея беше мъжът й Гулидин. Люнет, ирландското момиче, също беше там. Тя с плач се втурна да помогне на Нимю. Казах на Моргана за смъртта на Хюел. Тя пък беше видяла как силурците съсичат Гуендалин, жената на Мерлин. Гудован беше жив, но никой не знаеше какво се беше случило с горкия Пелинор и с Друидан. Никой от охраната на Норуена не беше оцелял, а от недъгавите войници на Друидан се бяха спасили само шепа хора. До Ърмидс Хол бяха стигнали и три от слугините на кралицата, както и десетина от хранениците на Мерлин.

— Трябва скоро да тръгваме — казах аз на Моргана. — Те преследват Нимю. (Нимю беше превързана и облечена от слугите на Ърмид.)

— Те не преследват Нимю, глупако — озъби ми се Моргана, — а Мордред.

— Мордред е мъртъв! — възразих аз. Моргана само се обърна и грабна бебето от ръцете на Рала. Дръпна грубия кафяв плат от тялото на детето и аз видях извития крак.

— Нима мислиш, тъпанар такъв, че аз ще позволя нашият крал да бъде убит?

Погледнах с отворена уста към Рала и Гулидин, не можех да разбера как се бяха съгласили да участват в тази измама, довела до смъртта на собствения им син. Гулидин отговори на моя неизречен въпрос.

— Той е крал — каза той простичко, сочейки към Мордред, — а нашето момче беше само един дърводелски син.

— И скоро — каза гневно Моргана — Гундлеус ще разбере, че бебето, което е убил, не е сакато и тогава ще изпрати всичките си хора да ни търсят. Тръгваме на юг.

В Ърмидс Хол не беше безопасно. Ърмид и неговите воини бяха отишли на война и в селото имаше само шепа слуги и деца.

Тръгнахме малко преди пладне и потънахме в зелените гори на юг от земите на Ърмид. Един от неговите ловци ни поведе из тесни пътеки и тайни пътища. Бяхме тридесет души, повечето жени и деца. Само шестима мъже бяха способни да носят оръжие и от тях единствено Гулидин беше убивал човек в битка. Малцината оцелели от хората на Друидан бяха карикатури на воини и от тях нямаше да има никаква полза. Аз никога не се бях сражавал истински, но вървях като ариергард, затъкнал голия меч на Хюел в колана си и стиснал тежкото силурско копие в дясната ръка.

Ние вървяхме бавно под дъбове и лески. От Ърмидс Хол до Каер Кадарн беше не повече от четири часа ход. Но на нас щеше да ни отнеме повече време, защото трябваше да се крием и да избираме заобиколни пътища, а децата щяха още повече да ни забавят. Моргана не каза дали ще се опита да стигне до Каер Кадарн, аз обаче предположих, че именно кралското светилище беше нейната цел, защото там беше най-вероятно да намерим думнонски войници. Но без съмнение и Гундлеус беше направил същата сметка. Той бе не по-малко отчаян от нас. Моргана, която много добре познаваше злото в този свят, предполагаше, че силурският княз беше планирал тази война веднага след Великия съвет и само беше изчакал смъртта на Утър, за да предприеме атаката си в съюз с Горфидид. Той беше изиграл всички ни. Ние бяхме приели Гундлеус като приятел и никой не пазеше границите си с него. А сега целта на Гундлеус беше тронът на Думнония. Но според Моргана, за да седне на този трон, той имаше нужда от по-голяма войска, а не само двадесетина конници. Следователно неговите копиеносци сигурно вече бързаха да догонят своя крал по дългия римски път, който тръгваше от северното крайбрежие на Думнония. Силурците бяха малко в нашата страна, но Гундлеус не можеше да бъде сигурен в победата си, докато не видеше Мордред мъртъв. Той трябваше да ни намери, иначе цялото му дръзко начинание щеше да се провали.

Голямата гора заглушаваше стъпките ни. Понякога гълъб плясваше с криле сред високите клони, друг път кълвач потропваше по ствола на някое дърво наблизо. Веднъж чухме голям шум и тропот отвъд близкия храсталак. Всички замряхме, страхувахме се, че може да са силурски конници, но беше само един глиган с големи бивни, който изскочи на полянката пред нас, погледна ни и си тръгна. Мордред плачеше и не искаше да суче от гръдта на Рала. Някои от малките деца също плачеха от страх и умора, но когато Моргана ги заплаши, че ще ги превърне в смрадливи крастави жаби, те веднага млъкнаха.

Нимю куцукаше пред мен. Знаех, че изпитваше болка, но тя не се оплакваше. Понякога мълчаливо плачеше, а Люнет с нищо не можеше да я успокои. Люнет беше слабо, тъмнокосо девойче. С Нимю не само бяха на една възраст, но и много си приличаха. Люнет обаче нямаше познанията на Нимю, нито нейния възвишен дух. За Нимю потокът беше обиталище на водни духове, а за Люнет само добро място за пране. След малко Люнет изостана и тръгна редом с мен.

— Какво ще стане с нас сега, Дерфел? — попита тя.

— Не знам.

— Мерлин дали ще се появи?

— Надявам се — казах аз — или може би Артър ще дойде. Казах го пламенно, но не вярвах в тази надежда, защото трябваше да се случи чудо. Вместо това ние сякаш бяхме в клопката на някакъв кошмар, който сънувахме с отворени очи. След като вървяхме няколко часа, трябваше да излезем от гората и да прекосим един поток, който се виеше сред пасища, изпъстрени с цветя. И тогава видяхме стълбовете дим, които се издигаха на хоризонта далеч на изток. Никой не можеше да каже дали това бяха палежи, предизвикани от силурците или бяха огньове, запалени от саксите, които се възползваха от нашата слабост.

На около четиристотин метра източно от нас от гората изскочи сърна.

— Легни! — изсъска ловецът и ние всички потънахме във високата трева. Рала насила завря гръдта си в устата на Мордред, за да го накара да мълчи, в отговор той така силно я ухапа, че по китката й потече алена струйка кръв, но и той, и тя не издадоха нито звук. Тогава конникът, който беше подплашил сърната, се показа от гората. Той беше толкова близо до нас, че виждах лисичата глава върху кръглия му щит. Силурецът, който носеше дълго копие и рог, дълго гледа към нас и след това наду ловния рог. Изплашихме се, че този сигнал означаваше, че той ни беше видял и че скоро щеше да се появи цялата група силурски конници. Но мъжът обърна коня си обратно към гората и ние предположихме, че сигналът означаваше точно обратното. Някъде далеч прозвуча друг рог и настъпи тишина.

Почакахме няколко дълги минути. Пчелите бръмчеха над цветята край потока. Всички бяхме вперили поглед в края на гората. Страхът ни беше напразен — там не се появи никой друг. Нашият водач шепнешком ни заповяда да лазим надолу към потока, да го прекосим и след това с пълзене да се доберем до дърветата на отсрещния бряг.

Беше едно дълго и трудно пълзене, особено за Моргана с нейния извит ляв крак, но поне всички можахме да утолим жаждата си, когато цопнахме във водата. Тръгнахме през отсрещната гора с подгизнали дрехи, но и с надеждата, че бяхме оставили нашите врагове зад гърба си. Враговете може би, но не и проблемите си, уви.

— Дали ще ни превърнат в роби? — попита ме Люнет. Както повечето от нас Люнет беше дошла в Думнония като пленница и само намесата на Мерлин я беше спасила от робската участ. Сега тя се страхуваше, че след като бе загубила покровителството на Мерлин, бе обречена.

— Не мисля — казах аз. — Обаче ако Гундлеус или саксите ни хванат, теб сигурно ще те превърнат в робиня, но мен вероятно ще ме убият.

Почувствах се много смел, когато се чух да казвам това.

Люнет ме хвана под ръка за утеха. Бях поласкан от този жест. Тя беше хубаво момиче и до този ден се беше отнасяла с пренебрежение към мен, предпочиташе компанията на грубите момчета от рибарското село в Инис Уидрин.

— Искам Мерлин да се върне — каза тя. — Не искам да напускам Хълма.

— Там вече нищо не е останало — казах аз. — Ще трябва да си намерим друго място за живеене или да се върнем на Хълма и да построим всичко отначало, ако можем. — Тогава си помислих, че това можеше да стане само ако Думнония оцелее. А може би кралството умираше точно в този следобед, опушен от стълбовете дим на хоризонта. Чудех се как съм могъл да бъда толкова сляп и да не предвидя ужасите, които щяха да последват смъртта на Утър. Кралствата имат нужда от кралете, без тях те са просто земя без господар, която привлича завоеватели.

По-късно трябваше да прекосим още един поток, този път по-широк, почти река. Водата стигна до гърдите ми. Когато излязох на отсрещния бряг, подсуших меча на Хюел колкото можах. Той имаше чудесно острие, изработено от прочутите ковачи на Гуент, украсено с извивки и преплетени кръгове. То беше съвсем право и когато протегнех ръка и докоснех с пръсти върха на меча краят на острието достигаше до врата ми. Предпазителят на ръката беше направен от дебело парче желязо, което от двете страни завършваше с красиво оформени топки. Дръжката беше от ябълково дърво. Тя беше здраво занитена към острието и след това бе омотана с дълги тънки кожени ленти, намазани с масло, за да станат гладки като кожата на новородено дете. Дръжката завършваше с топка, покрита със сребърна нишка. Тази нишка все се размотаваше, докато накрая аз я размотах и направих от нея нещо подобно на гривна, която дадох на Люнет.

На юг от реката имаше друго обширно пасище. Там пасяха бикове, които щом видяха опърпаната ни дружина, се приближиха да ни огледат отблизо. Може би тяхното раздвижване предизвика последвалите неприятности, защото след като прекосихме пасището и навлязохме в гората, чух съвсем ясно тропот на конски копита зад нас. Изпратих напред предупреждение и се обърнах с копие и меч в ръце да наблюдавам пътеката.

Короните на дърветата тук бяха много ниски и клоните биха заставили всеки ездач да остави коня си, ако иска да влезе в гората. Които и да бяха нашите преследвачи, те трябваше да вървят след нас пеша. Освен това ние избирахме скрити тесни пътечки, едва се провирахме между дърветата, така че преследвачите също като нас трябваше да вървят в колона по един. Страхувах се, че тези конници бяха силурски разузнавачи, които Гундлеус беше изпратил да ни търсят. Кой друг би се поинтересувал какво беше накарало добитъкът край реката да се размърда в този мързелив следобед?

Гулидин се появи и застана до мен. Той взе тежкото копие от ръката ми, заслуша се в далечните стъпки и кимна сякаш доволен.

— Само двама са — каза той спокойно. — Оставили са конете си. Аз ще се заема с първия, а ти задръж втория, докато дойда да се справя и с него.

Той беше изключително спокоен и това ми помогна да овладея страха си.

— И Дерфел, помни, че и те се страхуват — добави Гулидин.

Той ме избута в сянката и след това приклекна зад стърчащите корени на някакво паднало дърво от другата страна на пътеката.

— Клекни! — изсъска ми Гулидин. — Скрий се.

Аз клекнах и изведнъж страхът отново ме сграбчи. Ръцете ми се потяха, десният ми крак изтръпна, гърлото ми пресъхна, повръщаше ми се и коремът ме болеше сякаш имах разстройство. Хюел ме беше обучил добре, но никога не се бях изправял срещу човек, готов да ме убие. Чувах приближаващите мъже, но все още не можех да ги видя. Най-силното ми желание в момента беше да хукна след жените. Но останах на мястото си. Нямах избор. Бях израсъл с разкази за смели воини, беше ми втълпено, че мъжът никога не обръща гръб и не бяга от опасността. Мъжът трябва да се бие за своя господар, мъжът никога не отстъпва пред врага, мъжът никога не бяга. Сега моят господар сучеше от гръдта на Рала, а аз трябваше да се изправя пред неговите врагове, а как ми се искаше да бях дете и просто да си плюя на петите! Ами ако това не бяха само двама копиеносци, а повече? А дори и да бяха само двама, те вероятно бяха опитни воини, свикнали да проливат кръв.

— Спокойно, момче, спокойно — каза Гулидин тихо. Той беше воювал във войските на Утър, беше се бил със саксите и с войниците на Поуис. Сега, някъде в сърцето на собствената си страна, Гулидин се бе привел зад сплетените корени, полуусмихнат, стиснал моето дълго копие в грубите си кафяви ръце.

— Сега ще отмъстим за моя син — каза той мрачно. — Боговете ще бъдат на наша страна.

Аз бях клекнал зад някакъв храст, а отстрани ме прикриваше висока папрат. Мокрите дрехи ми тежаха и спъваха движенията ми. Взирах се през гъстия листак на обраслите с мъх дървета. Наблизо затрака кълвач и ме накара да подскоча. Бях скрит по-добре от Гулидин и въпреки това ми се струваше, че се виждам от километри, особено когато нашите двама преследвачи най-накрая се появиха на някакви си десетина крачки пред нас.

Двамата копиеносци бяха млади. Те имаха кожени нагръдници, краката им също бяха защитени с кожа, вързана с ремъци отзад. На раменете им висяха червеникавокафяви наметала. Дългите им бради бяха сплетени на плитки, а тъмните им коси бяха прибрани назад с кожени ленти. И двамата носеха дълги копия, а мъжът отзад имаше и меч на колана си, но още не го беше извадил от ножницата. Затаих дъх.

Водачът вдигна ръка, те спряха, ослушаха се и пак тръгнаха. По лицето на първия мъж личаха белези от предишни битки. Той ходеше с отворена уста и аз виждах оределите му жълти зъби. Воинът ми изглеждаше невероятно силен, опитен и страшен, изведнъж ме обзе непреодолимото желание да побягна и тогава белегът на лявата ми длан, белегът от ножа на Нимю, започна да пулсира, туптящата топла кръв ми даде сили и смелост.

— Било е сърна — каза небрежно мъжът отзад, който ми се струваше дори по-висок и по-ужасен от водача. Двамата тръгнаха отново, но сега стъпваха много внимателно и се оглеждаха за всяко съмнително движение в листака.

— Не, това беше бебе — настоя първият. Той вървеше на две крачки пред другия.

— Ами, изчезнали са копелетата — каза вторият. Но аз видях, потта, която се стичаше по лицето му, видях как непрекъснато намества копието в ръката си и разбрах, че го е страх. Гледах го и продължавах да се моля на Бог Бел да ми даде смелост и да ме направи мъж. Деляха ни само шест крачки, а враговете не спираха. Зелената гора стоеше неподвижна, нито полъх вятър. Усещах миризмата на двамата мъже, миризмата на кожените им нагръдници и попилата по тях миризма на коне и тогава от челото право в очите ми се стече пот. Почти изстенах от ужас. В този момент Гулидин изскочи от прикритието си, нададе боен вик и се хвърли напред.

Хукнах след него и изведнъж страхът ми изчезна, прогонен от лудата радост, която Боговете дават на воините в битка. Аз изпитвах това чувство за първи път. По-късно, много по-късно, разбрах, че радостта от битката и страхът са едно и също нещо — действието просто превръщаше едното в другото, но в онзи летен следобед бях опиянен. Дано Бог и Неговите ангели ми простят, но от този ден нататък за един дълъг период от живота си аз се стремях към това опиянение както жадният търси вода. Тичах напред и крещях като Гулидин, но не бях загубил разсъдъка си и не го следвах слепешката. Тичах малко вдясно, за да можех да мина покрай него след като той се вкопчи в първия силурец. Човекът се опита да отстрани копието на Гулидин, но дърдоводелецът очакваше точно това. Той повдигна своето копие малко по-високо, успя да избегне замаха на противника и да го промуши. Всичко стана толкова бързо. В един миг силурецът бе заплашителна фигура в бойни доспехи, а в следващия — издъхваше върху копието на Гулидин, който натискаше тежкото стоманено острие, проникнало през кожения нагръдник, все по-дълбоко и по-дълбоко в гръдния кош. Аз вече бях минал покрай тях и бях вдигнал над главата си меча на Хюел. В този момент не изпитвах никакъв страх. Може би в мен беше влязла душата на мъртвия Хюел, дошла от Онзи свят да ме подкрепи, защото изведнъж разбрах, че знам точно какво трябва да направя и в бойния ми вик прозвуча триумф.

Вторият човек имаше секунда повече от умиращия си другар да се подготви и бе приклекнал както правят копиеносците, за да придадат пронизваща сила на своя замах. Аз скочих срещу него и когато копието му литна към мен, аз се извъртях и парирах с меча, но не така че да загубя контрол върху оръжието си, а само да отклоня копието. То се плъзна по стоманеното острие на меча и мина покрай дясната ми страна, а аз вече бях извъртял оръжието над главата си и замахвах. „Всичко е в китките, момче, всичко е в китките“ — чух гласа на Хюел и с неговото име на уста насочих меча към врата на силуреца.

Стана светкавично. Китката насочва меча, но ръката му придава необходимата сила, а моята ръка в онзи следобед бе изпълнена със силата на Хюел. Стоманата потъна във врата на силуреца като брадва в гнило дърво. В началото ми се стори (толкова бях зелен), че не съм го убил и освободих меча, за да нанеса втори удар. Ударих отново и денят стана кървавочервен. Силурецът се давеше за глътка въздух и с последни сили се опитваше да стигне до копието си, но тогава животът изхърхори в гърлото му и го напусна. Отново бликна кръв и потече по кожения нагръдник. Човекът се строполи върху купчина листа и повече на мръдна.

А аз стоях и треперех. Изведнъж ми се доплака. Нямах представа какво бях направил. Не се чувствах победител, чувствах се виновен. Мечът ми все още лежеше в гърлото на мъртвеца, а по кървавия прорез вече кацаха първите мухи. Бях вцепенен.

Някъде изкряка птица и тогава усетих силната ръка на Гулидин да обгръща раменете ми. От очите ми рукнаха сълзи.

— Ти си страхотен, Дерфел — каза Гулидин и аз се обърнах и се хванах за него както детето се вкопчва в баща си. — Браво — повтори той, — браво. — Потупваше ме непохватно и се усмихваше, докато спрях да плача и да подсмърчам.

— Съжалявам — чух аз собствения си глас.

— Съжаляваш ли? — засмя се Гулидин. — За какво? Хюел винаги казваше, че ти си най-добрият му ученик. Трябваше да му повярвам. Ти си бърз. Ела сега, трябва да видим какво сме спечелили.

Аз взех ножницата на моя противник — мечът на Хюел влизаше доста добре в нея. След това претърсихме двете тела и взехме каквото намерихме — неузряла ябълка, стара изтъркана монета, две наметала, оръжието, няколко кожени ремъка и нож с костена дръжка. Гулидин се чудеше дали да не идем да доведем и двата коня, но накрая реши, че нямаме време. Изобщо не се интересувах от това. Може да бях плакал, но бях жив, бях убил човек и бях защитил своя крал. Затова когато с Гулидин се върнахме при изплашените бегълци и той вдигна ръката ми, за да покаже, че се бях сражавал добре, аз се почувствах опиянен от щастие.

— Вие двамата вдигнахте достатъчно шум — озъби ни се Моргана. — Скоро половината Силурия ще бъде по петите ни. Да вървим! Хайде!

Нимю не прояви никакъв интерес към моята победа, но затова пък Люнет искаше да чуе и най-малката подробност. Преувеличих всичко — и силата на врага и ужаса на сражението, а възхищението на Люнет ме караше да добавям нови и нови измислици. Тя отново ме хвана под ръка. Погледнах в нейните тъмни очи и се зачудих как не бях забелязал дотогава колко беше хубава. Тя имаше остри черти като Нимю, но докато лицето на Нимю беше одухотворено от придобитото знание, лицето на Люнет излъчваше топлина. Нейната близост ме изпълни с нова увереност. Дълго вървяхме един до друг в онзи следобед, докато накрая завихме на изток към възвишенията, сред които изпъкваше Каер Кадарн.

След час бяхме в края на гората, която опасваше Каер Кадарн. Вече беше късно, но в средата на лятото денят е дълъг, така че слънцето още се издигаше високо в небето. Западните укрепления на Каер Кадарн още се къпеха в нежната слънчева светлина. Ние бяхме на около миля от крепостта и вече виждахме жълтата палисада, която стърчеше на върха на наземните укрепления. Там обаче нямаше нито един войник, нямаше пушек над къщите.

Но не се виждаха и врагове. Затова Моргана реши да преминем откритото пространство пред крепостта и да се изкачим по западната пътека. Гулидин смяташе, че трябва да останем в гората докато падне нощта или да отидем до близкото село Линдинис. Но Гулидин беше само един дърводелец, а Моргана — дама с благороден произход, така че той трябваше да отстъпи пред нейната воля.

Излязохме на пасището и пред нас тръгнаха издължените ни сенки. Тревата беше ниско опасана от сърни или домашен добитък, но пак беше мека и приятна за стъпване. Нимю, която изглежда още беше в плен на преживяната болка, събу чуждите обувки и тръгна боса. Над главите ни полетя сокол, а стъпките ни изплашиха скрит в тревата див заек, който хукна да бяга.

Край пътеката по която вървяхме, растяха маргаритки, метличина и кучешки дрян. Горите зад нас тъмнееха на фона на залязващото слънце. Ние бяхме уморени и окъсани, но вече виждахме края на това пътуване и някои от нас дори изглеждаха весели. Връщахме Мордред в родното му място — кралския хълм на Думнония. Но не бяхме изминали и половината път до това величествено зелено убежище, когато зад нас се появи врагът.

От гората изникна отрядът на Гундлеус. Там бяха не само конниците, дошли сутринта в Инис Уидрин, имаше и копиеносци. Гундлеус изглежда през цялото време беше знаел на къде вървяхме и беше довел в това свещено за кралете на Думнония място своите оцелели конници и над сто копиеносци. Дори да не беше принуден да преследва нашия невръстен крал, Гундлеус пак щеше да дойде в Каер Кадарн, защото той искаше короната на Думнония, а тя можеше да бъде положена на главата му само в Каер Кадарн. Който държи Каер Кадарн, държи Думнония, казва една стара мъдрост, а който държи Думнония държи цяла Британия.

Силурските конници пришпориха конете и задминаха копиеносците. Само след няколко минути щяха да бъдат при нас. Знаех, че дори и най-бързите бегачи сред нас нямаше да успеят да стигнат до крепостта преди конниците да ни обградят с извадени мечове и насочени копия. Застанах до Нимю. Слабото й лице изглеждаше уморено, а единственото й око сълзеше.

— Нимю? — казах аз.

— Всичко е наред, Дерфел. — каза тя, сякаш раздразнена от моето внимание към нея.

Помислих, че е полудяла. От всички оцелели в този ужасен ден тя беше понесла най-тежкото страдание, което я беше отвело до място, където аз не можех да я последвам, не можех и да я разбера.

— Обичам те — казах аз, опитваики се да докосна душата й със своята нежност.

— Мен? Не Люнет? — каза гневно Нимю. Тя не гледаше към мен, а към крепостта. Аз се обърнах и вперих поглед в приближаващите конници, които се бяха разпръснали в дълга редица сякаш бяха тръгнали да подплашват дивеч.

Пелерините им се спускаха по хълбоците на конете, ножниците висяха до краката им, а слънцето проблясваше по върховете на копията и осветяваше знамето с лисицата. Под знамето яздеше Гундлеус със своя железен шлем, увенчан с лисича опашка. До него с меч в ръка беше Ледуис. А Танабурс с дългата си роба яздеше непосредствено зад своя крал. Мислех си, че ще умра в деня, в който бях станал мъж. Това ми изглеждаше много несправедливо.

— Тичайте! — извика внезапно Моргана. — Тичайте!

Помислих, че се беше паникьосала и не исках да се подчиня на заповедта й, защото смятах, че е по-благородно да остана и да умра като мъж, отколкото да бъда посечен в гръб като беглец. Тогава обаче видях, че това не беше плод на паника — Каер Кадарн всъщност не беше изоставен. Хората бяха отворили вратите и сега тичаха или яздеха към нас. Конниците бяха облечени като воините на Гундлеус, но носеха щитове с дракона на Мордред.

Хукнахме. Аз повлякох Нимю за ръката. Шепа думнонски конници — не повече от десетина — пришпорваха конете си към нас. Те не бяха много, но бяха достатъчно, за да забавят хората на Гундлеус. А след думнонските конници тичаше отряд копиеносци.

— Петдесет копия — каза Гулидин. Вече беше преброил нашите спасители. — Няма да можем да ги победим с петдесет човека — добави той мрачно, — но може да успеем да се оттеглим в крепостта.

Гундлеус бе стигнал до същото заключение и сега беше повел своите конници така че да заобиколят в гръб думнонските копиеносци. Той искаше да отреже пътя ни за отстъпление. Ако успееше да ни обгради, той щеше да ни избие независимо дали бяхме седем или седемдесет. Хората му ни превъзхождаха по численост, а с излизането си от крепостта думнонските воини бяха изгубили единственото си предимство.

Нашите конници минаха с тътен край нас, конете забиваха копита в тучната ливада и вдигаха цели чимове в лудия си бяг. Това не бяха приказните конници на Артър, покрити с ризници и неотразими като мълния. Това бяха само лековъоръжени разузнавачи, които в нормална битка биха слезли от конете преди да влязат в сражение, но сега те трябваше да образуват защитна стена между нас и силурските копиеносци. Нашите копиеносци пристигнаха бързо и подредиха около нас стена от щитове. Тази стена ни изпълни с нова увереност. Тази увереност се превърна в безразсъдна смелост, когато видяхме кой беше начело на спасителния отряд. Беше Оуейн. Могъщият Оуейн, най-добрият боец на краля, най-добрият воин в цяла Британия. Ние мислехме, че Оуейн беше далеч на север, мислехме, че се сражава заедно с мъжете на Гуент в планините на Поуис, а той бил тук в Каер Кадарн.

Трезво погледнато обаче превъзходството на Гундлеус не подлежеше на съмнение. Ние можехме да му противопоставим дванадесет конника, петдесет копиеносци и тридесет изморени бегълци, нямахме никакво прикритие, а той разполагаше с два пъти повече конници и два пъти повече копиеносци.

Слънцето все още ярко светеше. Имаше поне два часа до здрач и четири часа до пълния мрак. Това време беше повече от достатъчно за Гундлеус, за да свърши с нас, въпреки че той започна най-напред да ни убеждава. Обърнал щита наопаки в знак на примирие, силурският крал излезе напред, беше великолепен върху плувналия в пяна кон.

— Мъже на Думнония — викна той, — дайте ми детето и аз ще си отида!

Никой не му отговори. Оуейн се беше скрил в центъра на нашата стена от щитове и тъй като Гундлеус не виждаше водач сред нас, той се обърна към всички ни.

— То е недъгаво дете! — викна силурският крал. — Прокълнато от Боговете. Мислите ли, че един сакат крал може да донесе нещо добро на своята страна? Нима искате болест да порази посевите? Или искате децата ви да се раждат болни? А искате ли добитъкът ви да умира от чума? Искате ли саксите да станат господари на тази земя? Един сакат крал носи само нещастия!

Отново никой не отговори, макар че сред набързо оформените ни редове сигурно имаше и хора, които се бояха, че Гундлеус беше прав.

Силурският крал свали шлема си, дългата му коса се разпиля. Той се усмихна при мисълта за тежкото ни положение.

— Всички ще останете живи — обеща той, — ако ми предадете детето.

Гундлеус почака за отговор, но ние продължавахме да мълчим. Накрая силурецът попита:

— Кой ви води?

— Аз! — изправи се най-после Оуейн и си проправи път, за да заеме мястото си в първия ред на нашата стена от щитове.

— Оуейн. — Гундлеус го позна и на мен ми се стори, че видях в очите на краля да проблясва страх. И той като нас не знаеше, че Оуейн се беше върнал в Думнония. Но Гундлеус все още беше напълно уверен в победата си, макар да знаеше, че след като Оуейн беше сред нас тази победа щеше да бъде извоювана много по-трудно.

— Лорд Оуейн — каза Гундлеус, този път без да пропуска титлата на най-добрия боец на Думнония, — син на Ейлинон и внук на Кулас. Поздравявам те! — Гундлеус издигна върха на копието си към слънцето. — Ти имаш син, лорд Оуейн.

— Много мъже имат синове — отговори Оуейн небрежно. — Това какво общо има с теб?

— Искаш ли момчето ти да остане без баща? — попита Гундлеус. — Искаш ли твоите земи да бъдат опустошени? Къщата ти да бъде изгорена? Искаш ли моите хора да си поиграят с жената ти?

— Жена ми — каза Оуейн — може да победи всичките ти мъже и теб също. Ако ти трябват играчки, Гундлеус, върви при твоята курва! — тук Оуейн вдигна брадичката си към Ледуис. — А ако не искаш да поделиш курвата си с твоите хора, тогава Думнония може да отдели няколко самотни овце за воините на Силурия.

Предизвикателствата на Оуейн ни развеселиха. Той изглеждаше непобедим със своето огромно копие, с дългия си меч и обкования с железни плочки щит. Той винаги се сражаваше гологлав, беше под достойнството му да носи шлем. Върху огромните мускули на ръцете му беше татуиран драконът на Думнония и неговият собствен символ — глиган с дълги бивни.

— Предай ми детето — каза Гундлеус, пренебрегвайки обидите, защото знаеше, че това са обичайните предизвикателства, които мъжете си разменяха преди битка. — Дай ми сакатия крал!

— Дай ми твоята курва, Гундлеус — отвърна Оуейн. — Ти не си достатъчно мъжествен за нея. Дай я на мен и можеш да си вървиш в мир.

Гундлеус се изплю.

— Менестрелите ще пеят за твоята смърт Оуейн. Песента за лова на дивите прасета.

Оуейн заби дебелата дръжка на копието си в пръстта.

— Ето тук стои прасето, Гундлеус син на Мейлир, кралю на Силурия — викна той, — и тук прасето или ще умре, или ще се изпикае върху твоя труп. А сега върви!

Гундлеус се усмихна, сви рамене и обърна коня. Обърна и щита си, за да ни покаже, че примирието беше свършило.

Това щеше да бъде моята първа битка.

Думнонските конници се наредиха зад нас, за да защитават жените и децата докато могат. А ние, копиеносците, оформихме боен ред и наблюдавахме как враговете ни стягат редиците си. Лайгесак, предателят, беше сред силурците. Танабурс извършваше ритуалите. Той подскачаше на един крак пред стената от силурски щитове, вдигнал едната си ръка и затворил едно око. Врагът бавно приближаваше. Танабурс направи защитно заклинание и едва тогава силурците започнаха да крещят обиди срещу нас. Те ни предупреждаваха за голямото клане, което щяло да настъпи и се хвалеха как щели да ни избият. Въпреки всичките им приказки, аз забелязах колко бавно напредваха и как съвсем спряха, когато им оставаха само петдесет крачки до нас. Някои от нашите хора започнаха да се подиграват с техния страх, но Оуейн ни изръмжа да мълчим.

Бойните редици стояха една срещу друга и се гледаха. Никой не мърдаше.

Трябва изключителна смелост, за да се втурнеш срещу стена от щитове и копия. Затова толкова мъже пият преди сражение. Виждал съм войски, които часове наред събират кураж за атака. Колкото по-стар е воинът, толкова повече смелост му трябва. Младите воини нападат и умират, а по-старите знаят колко ужасна може да бъде стената от вражи щитове. Аз нямах щит, но бях покрит от щитовете на воините до мен, техните щитове пък допираха до щитовете на техните съседи и така до края на нашия малък боен ред — всеки, който се опиташе да ни атакува, щеше да срещне стена от покрито с кожа дърво и копията, стърчащи от нея.

Силурците започнаха да удрят щитовете си с дръжките на копията. Този тътен трябваше да всее смут сред нас и той успя, въпреки че никой от нас не показа страха си. Ние само сгъстихме редиците в очакване на атаката.

— Най-напред ще има няколко лъжливи атаки, момче — предупреди ме моят съсед. Едва що бе изрекъл това и няколко силурци се затичаха срещу нас с крясъци и хвърлиха дългите си копия в центъра на нашата защита. Нашите хора приклекнаха и дългите копия удариха в щитовете. Изведнъж целият фронт на силурците тръгна напред, но Оуейн веднага заповяда и нашият боен ред да тръгне напред. Това решително движение спря започналата вража атака. Онези от хората ни, които имаха забити в щитовете си копия, извадиха стоманените остриета и ние отново построихме стената.

— Измъквай се назад — заповяда ни Оуейн. Той искаше да се опитаме бавно да се придвижим и постепенно да изминем половината миля, която ни делеше от Каер Кадарн. Оуейн се надяваше, че силурците нямаше да съберат смелост да атакуват докато прекосим поляната. За да печели време, Оуейн излезе напред и викна на Гундлеус да дойде и да се бие с него.

— Ти да не си жена, Гундлеус? — извика най-добрият боец на Думнония. — Май смелостта те напусна, а? Не си пил достатъчно медовина, а? Що не се върнеш при чекръка, жено? Върви да бродираш! Къде ти е вретеното?

Ние отстъпвахме и отстъпвахме, и отстъпвахме, но внезапна атака на силурците ни накара да спрем и да скрием главите си зад щитовете, защото срещу нас полетяха копия. Едно от тях изсвистя над главата ми като внезапен порив на вятър. Но атаката и този път беше лъжлива и имаше за цел да ни паникьоса. Лайгесак стреляше с лък срещу нас, но изглежда беше пиян, защото стрелите му летяха високо над главите ни. Десетина копиеносци се прицелиха в Оуейн, но повечето не успяха да го улучат, а по-точните копия той отби и започна да се подиграва с техните собственици:

— Вас кой ви е учил да хвърляте копия? Вашите майки ли? — Оуейн плю срещу врага. — Гундлеус! Ела да се биеш с мен! Покажи на твоите миячи на чинии, че си крал, а не мишка!

Силурците заудряха с копия по щитовете си, за да заглушат подигравките на Оуейн, а той им обърна гръб, за да им покаже своето презрение. След това бавно се върна при нашата стена от щитове и тихо заповяда:

— Назад, назад.

Тогава двама от силурците захвърлиха своите щитове и оръжието и разкъсаха дрехите си, за да се бият голи. Моят съсед се изплю.

— Сега вече ще стане по-трудно — предупреди ме той мрачно.

Голите мъже вероятно бяха пияни или отровени от Боговете, защото вярваха, че няма враг, който да може да ги нарани. Бях чувал за такива мъже и знаех, че техният самопожертвувателен пример обикновено предшества истинската атака. Стиснах меча си и се опитах да се закълна, че ще умра достойно, но всъщност може и да съм заплакал от самосъжаление. Тъкмо бях станал мъж, а вече трябваше да умра. Щях да отида при Утър и Хюел в Отвъдния свят и там щях да чакам с години докато душата ми намери друго човешко тяло и се върне отново в този зелен свят.

Двамата мъже развързаха косите си, взеха копията и мечовете си и започнаха да танцуват пред стената на силурците. Те виеха и се клатеха, за да изпаднат в транс — едно състояние на безразсъден екстаз, което би накарало човек да извърши всякакъв подвиг. Гундлеус седеше на коня си под своя флаг и се усмихваше на двамата мъже, чиито тела бяха татуирани със сложни сини плетеници. Зад нас децата плачеха, а жените призоваваха Боговете. Голите силурци танцуваха все по-близо и по-близо, въртяха копията и мечовете, чиито остриета проблясваха на залязващото слънце. Такива мъже нямаха нужда от щитове, дрехи или ризница. Боговете бяха тяхната закрила и славата беше тяхната награда. Ако успееха да убият Оуейн, менестрелите щяха да възпяват победата им години наред. Те приближаваха от двете страни на думнонския герой, който наместваше копието в ръката си, докато се готвеше да посрещне налудничавата им атака. Тяхното нападение щеше да бъде знак за атака на целия силурски отряд.

И в този момент прозвуча рог.

Звукът беше ясен и студен, такъв рог дотогава не бях чувал. В този рог имаше такава кристална чистота, каквато не може да се намери по цялата земя. Той прозвуча веднъж, прозвуча втори път и това бе достатъчно, за да накара дори голите мъже да спрат и да се обърнат на изток, откъдето идваше звукът.

Аз също погледнах натам.

И бях заслепен. Сякаш едно ново ярко слънце беше изгряло в отмиращия ден. Светлината прорязваше път през пасището, заслепяваше ни, объркваше ни, но след това се плъзна напред и тогава разбрах, че това беше само отражение на истинските слънчеви лъчи, които рефлектираха от един светъл щит, излъскан до блясък, като огледало. Но мъжът, който носеше този щит, беше още по-поразителен. Не бях виждал такъв воин. Той беше великолепен, беше възседнал огромен висок кон. До него имаше и други такива мъже — чутовни мъже, облечени с ризници, на главите с шлемове, увенчани с красиви пера, мъже родени в сънищата на Боговете, за да дойдат в това поле на смъртта. А над главите на тези мъже се вееше знамето, което щях да обичам повече от всеки друг флаг по целия Божи свят. Това беше знамето на мечката.

Рогът изсвири за трети път. Тогава изведнъж разбрах, че ще живея и заплаках от радост. Всички копиеносци около мен крещяха със сълзи на очи, а земята се тресеше под копитата на тези Богоподобни мъже, които идваха да ни спасят.

Защото това беше Артър, който най-после беше дошъл.