Дейвид Едингс
Черната кула (8)

ГЛАВА 7

През следващите дни, докато останалите си почиваха, а леля Поул възвръщаше здравето на Белгарат, Гарион и братовчедка му използваха всяка минута, за да бъдат заедно. Още от времето, когато беше малко дете, Гарион знаеше, че леля Поул е единствената му роднина. По-късно откри, че господин Улф — Белгарат също му е роднина, макар и доста далечен. Но Адара беше по-различна. Тя беше почти на неговата възраст и веднага запълни празнината, която Гарион винаги беше усещал. Изведнъж тя се превърна във всички сестри и братовчеди, и по-млади лели, които другите имаха, а той не.

Адара го разведе из алгарската крепост. Докато скитаха заедно по широките празни коридори, често се хващаха за ръце. Но през повечето време си говореха. Сядаха на места, далече от пътеките, приближаваха главите си една до друга, говореха си смееха се, споделяха си тайни и откриваха сърцата си един през друг. Гарион откри у себе си неподозиран глад да говори. Обстоятелствата през последната година го бяха направили мълчалив и сега целият поток от думи се отприщи. Тъй като обичаше тази своя висока красива братовчедка, Гарион й казваше неща, които не би казал на никой друг.

Адара отвръщаше на чувствата му със своята любов, която изглеждаше също толкова дълбока, и слушаше излиянията му с внимание, което го караше още повече да се разкрива.

— Наистина ли можеш да правиш това? — попита тя, когато през един светъл зимен следобед седяха прегърнати високо в крепостта. От прозореца зад тях се откриваше гледка към просторното море от кафява трева, простираща се до хоризонта. — Наистина ли си магьосник?

— Страхувам се, че да — отвърна той.

— Страхуваш се?

— Има някои доста гадни работи, които също влизат в магьосничеството, Адара. Отначало не исках да повярвам, но продължаваха да се случват неща, които аз исках да се сбъдват. Най-накрая се стигна до един момент, след който не можех да се съмнявам повече.

— Покажи ми — настоя тя.

Той се огледа наоколо малко нервно.

— Не съм сигурен, че трябва. Вдига се известен шум, разбираш ли, и леля Поул може да го чуе. Тя няма да одобри това, че го правя просто за да ти покажа.

— Не се страхуваш от нея, нали?

— Не е точно това. Просто не искам да я разочаровам. — Той се замисли. — Не знам дали ще мога да ти обясня… Веднъж се скарахме жестоко в Нийса. Аз изрекох някои неща, които всъщност не мислех наистина, а тя ми разказа какво е преживяла, за да ме отгледа. — Гарион погледна мрачно през прозорците. Спомни си думите на леля Поул на обвитата в пара палуба на кораба на Грелдик и продължи: — Тя е посветила хиляди години на мен, Адара, на моето семейство всъщност, но в крайна сметка всичко е било заради мен. Можеш ли да си представиш колко ме задължава това? Ще направя всичко, за което тя ме помоли, и по-скоро бих си отрязал ръката, вместо да я нараня отново.

— Много я обичаш, нали, Гарион?

— То е нещо отвъд обичта. Мисля, че няма измислена дума, която може да опише онова, което съществува между нас.

Без да каже нищо, Адара взе ръката му, а очите й грееха от прекрасното чувство, което изпитваше.

По-късно същия следобед Гарион отиде сам в стаята, където леля Поул са грижеше за здравето на непокорния си пациент. След първите няколко дни почивка в леглото Белгарат стана много по-сприхав — не понасяше наложения му затвор. Признаците на тази раздразнителност се виждаха по лицето му дори когато спеше подпрян от много възглавници в леглото с балдахин. Леля Поул, облечена в обичайната си сива рокля, седеше до него и преправяше за Задача една от старите туники на Гарион. Малкото момче, което седеше наблизо, се взираше в нея с онзи сериозен поглед, който го правеше да изглежда по-възрастно, отколкото всъщност беше.

— Как е той? — попита кротко Гарион, като гледаше спящия си дядо.

— Подобрява се — отвърна леля Поул и остави настрана туниката. — Нравът му става все по-сприхав, а това винаги е добър знак.

— Някакви признаци, че би могъл да си възвърне…? Е, знаеш какво… — Гарион направи един неясен жест.

— Не — отвърна тя. — Никакви засега. Вероятно е твърде рано.

— Ще престанете ли да шепнете вие двамата? — попита настоятелно Белгарат, без да отваря очи. — Как бих могъл да спя при този шум?

— Ти сам каза, че не ти се спи — припомни му Поулгара.

— Това беше преди — каза той бързо и отвори очи. Белгарат погледна Гарион. — Ти къде беше?

— Гарион опознава братовчедка си Адара — обясни леля Поул.

— Би могъл да се отбива да ме види за малко — оплака се старецът.

— Няма нищо забавно в това да слуша хъркането ти, татко.

— Аз не хъркам, Поулгара.

— Както кажеш, татко — съгласи се кротко тя.

— Не се отнасяй снизходително към мен, Поул!

— Разбира се, татко… Би ли хапнал една хубава топла супа?

— Не искам супа, а месо — прекрасно червено месо и чаша силна бира.

— Няма да получиш месо и бира, татко. Ще получиш това, което аз преценя да ти дам, и точно сега мисля, че трябва да хапнеш супа и мляко.

— Мляко?

— Може и овесена каша, ако предпочиташ.

Възрастният човек я погледна обидено, а Гарион напусна стаята тихо…

Белгарат се възстанови бързо. Няколко дни по-късно той вече беше на крака, макар че Поулгара постави трудни за изпълнение условия. Гарион познаваше достатъчно добре и двамата, за да прозре мотивите за поведението на леля Поул. Дългата почивка в леглото не беше любимата й форма на терапия. Предпочиташе пациентите й да започват да ходят колкото може по-бързо. Като се правеше, че иска да разглези раздразнителния си баща, тя буквално го принуди да напусне леглото. Нещо повече — умишлено наложи ограничения на движенията му, които целяха да го ядосат, да насочат ума му към действеност, с която той би могъл да се справи по всяко време. Така тя се надяваше, че като го предизвика, умственото му възстановяване ще става успоредно с физическото оздравяване. Внимателното манипулиране на стария човек минаваше отвъд границите на чистата медицина, в сферата на изкуството.

Когато се появи за първи път в залата на крал Чо-Хаг, Белгарат изглеждаше отчайващо слаб. Залиташе, облегнат тежко на ръката на леля Поул, но малко по-късно, когато разговорът го заинтересува, се появиха признаци, които подсказваха, че видимата му слабост не е съвсем истинска. Старият мъж сам драматизираше състоянието си и Гарион разбра, че магьосникът е приел да се включи в играта на Поулгара. Беше истинско удоволствие да ги наблюдава как деликатно се движат в своята сложна малка игра.

Големият въпрос обаче си оставаше без отговор. Физическото и умствено възстановяване на Белгарат беше сигурно, но способността му да концентрира волята си и да я насочва все още не беше изпитана. Гарион знаеше, че за това трябва да се изчака…

Доста рано една сутрин, може би седмица след като бяха пристигнали в крепостта, Адара почука на вратата на Гарион. Още преди да се събуди, той знаеше, че е тя.

— Да? — каза той през вратата, като бързо навличаше ризата и панталона си.

— Искаш ли да пояздим, Гарион? Слънцето вече изгря и е малко по-топло.

— Разбира се — съгласи се той незабавно и се наведе да обуе алгарските ботуши, които Хетар му беше дал. — Само да се облека. Ще бъда готов след минута.

— Няма нужда да бързаш — каза Адара. — Ще наредя да оседлаят кон за теб и ще взема храна от кухнята. Вероятно трябва да кажеш на лейди Поулгара къде отиваш все пак. Ще се видим при западните конюшни.

— Няма да се бавя много.

Леля Поул беше в голямата зала с Белгарат и крал Чо-Хаг. Кралица Силар седеше недалеч от тях, а пръстите й пробягваха по огромния стан, на който тъчеше. Шумът от совалката беше странно приспивен.

— Пътуването ще бъде трудно в средата на зимата — казваше крал Чо-Хаг. — В планините на Улго ще бъде ужасно.

— Мисля, че има начин да избегнем всичко това — отвърна Белгарат лениво. Той се беше излегнал удобно в един голям стол. — Ще се върнем в Пролгу по пътя, по който дойдохме, но трябва да поговоря с Релг. Можеш ли да изпратиш да го повикат?

Чо-Хаг кимна и махна на прислужника. Каза му нещо бързо, докато Белгарат небрежно прехвърли крак през облегалката на стола и се излегна още повече. Възрастният мъж беше облечен в мека вълнена туника и въпреки че беше рано сутринта, държеше в ръка халба бира.

— Не мислиш ли, че малко прекаляваш с това? — попита го леля Поул, като погледна към халбата.

— Трябва да възвърна силите си, Поул — обясни той невинно, — а силната бира възстановява кръвта. Ти сякаш забравяш, че аз практически съм инвалид.

— Чудя се в каква ли степен твоята инвалидност идва от буретата с бира на Чо-Хаг — изкоментира тя. — Изглеждаше ужасно, когато слезе тази сутрин.

— Да, но сега се чувствам много по-добре.

Магьосникът се усмихна и си взе още едно питие.

— Сигурна съм. Да, Гарион?

— Адара иска да отида да пояздя с нея — рече Гарион. — Аз… всъщност, тя мислеше, че трябва да ти кажа къде отивам.

Кралица Силар му се усмихна нежно:

— Откраднал си любимата ми придворна дама, Гарион.

— Съжалявам — отвърна бързо той. — Ако имате нужда от нея, няма да излизаме.

— Просто исках да те подразня. — Кралицата се засмя. — Отивайте и се наслаждавайте на ездата.

Точно в този момент в залата влезе Релг, а зад него вървеше Тайба. Марагската жена изненада всички — беше се изкъпала и носеше прилични дрехи. Вече не беше безпомощната мръсна робиня, която намериха в пещерите под Рак Ктхол. Имаше пищна фигура и много бледа кожа. Движеше се с неосъзната грациозност и мъжете на крал Чо-Хаг се заглеждаха след нея, като присвиваха устни несигурно. Тя знаеше, че я гледат и не беше обидена от този факт, по-скоро това й доставяше удоволствие, даваше й по-голяма самоувереност. Виолетовите й очи блестяха и сега тя се усмихваше често. Но никога не се отдалечаваше много от Релг. В началото Гарион вярваше, че тя нарочно застава пред погледа на улгото, за да се наслаждава на неудобството, което предизвиква у него, но сега не беше толкова сигурен в това. Вероятно Тайба вече не го правеше умишлено, но следваше Релг, където и да отиде. Рядко говореше, но винаги беше до него.

— Викал си ме, Белгарат? — попита Релг.

Част от студенината и грубостта бяха изчезнали от гласа му, но погледът му все още изглеждаше странно отнесен.

— А, Релг — каза Белгарат сърдечно. — Ето един добър приятел. Ела, седни. Вземи си чаша бира.

— Вода, благодаря — отвърна Релг твърдо.

— Както искаш. — Белгарат сви рамене. — Чудех се дали случайно знаеш пътя през пещерите на Улго, който стига от Пролгу до южния край на сендарските земи?

— Това е много дълъг път — поясни Релг.

— Не чак толкова дълъг, колкото ако яздим през планините — отбеляза Белгарат. — В пещерите няма сняг и зверове. Има ли такъв път?

— Има такъв път — призна Релг.

— А ти би ли ни превел през него? — настоя възрастният мъж.

— Ако трябва — Релг се съгласи с известно нежелание.

— Мисля, че трябва, Релг — каза му Белгарат.

Релг въздъхна.

— Надявах се, че ще мога да се прибера вкъщи сега, когато пътешествието ни почти свърши — каза той със съжаление.

Белгарат се засмя.

— Всъщност нашето пътешествие току-що започва, Релг. Чака ни още дълъг път.

Тайба се усмихна на това с бавна доволна усмивка.

Гарион усети една малка ръчичка, която се промуши в неговата и се усмихна на Задача, който тъкмо беше влязъл в залата.

— Имаш ли нещо против, лельо Поул? — попита той. — Да отида да яздя, искам да кажа?

— Разбира се, че не, скъпи — отвърна тя. — Само бъди внимателен. Не се прави на интересен пред Адара. Не искам да паднеш от коня и да си счупиш нещо.

Задача пусна ръката на Гарион и се отправи към Релг. Възлите на торбичката, които Дурник беше запечатал с олово, бяха отвързани отново, малкото момче извади кълбото и го предложи на Релг.

— Задача? — каза то.

— Защо не го вземеш, Релг? — попита Тайба стъписания мъж. — Никой на този свят не се съмнява в твоята чистота.

Релг отстъпи и поклати глава.

— Кълбото е свят предмет на друга религия — заяви той. — То е от Алдур, а не от УЛ, така, че не е редно да го докосвам.

Тайба се усмихна разбиращо, а виолетовите й очи бяха вперени в лицето на фанатика.

— Задача — каза леля Поул, — ела тук.

Детето послушно отиде при нея. Тя хвана торбичката, която висеше на колана му и я разтвори:

— Прибери го!

Задача въздъхна и пусна кълбото в торбичката.

Гарион и Адара излязоха извън крепостта и поеха към извисяващите се хълмове на запад. Небето беше тъмносиньо, а слънцето светеше ярко. Въпреки че утрото беше хладно, не беше толкова студено, колкото беше през последната седмица. Тревата беше кафява и безжизнена и лежеше сънливо под зимното небе. Яздеха заедно, без да говорят, в продължение на около един час, накрая спряха и слязоха от конете на слънчевата южна страна на хълма, където имаше заслон от сковаващия бриз. Седнаха и се загледаха в еднообразния пейзаж на алгарската равнина.

— Какво може всъщност да се направи с вълшебство, Гарион? — попита тя след дълго мълчание.

Гарион сви рамене.

— Зависи кой го прави. Някои хора са много силни, други едва могат да направят нещо…

— Можеш ли…? — Адара се поколеба. — Можеш ли да накараш този храст да разцъфне? — Тя продължи бързо и той разбра, че това не беше въпросът, който всъщност искаше да му зададе. — Точно сега, искам да кажа, в средата на зимата — добави Адара.

Гарион погледна изсъхналия нисък храст и се опита да си представи последователността на това, което трябваше да направи с него.

— Предполагам, че мога — отвърна той. — Но ако го направя в неподходящия сезон, храстът няма да може да се защити от студа и ще умре.

— Това е просто храст, Гарион.

— Защо да го убивам?

Тя избегна погледа му.

— Можеш ли да направиш нещо заради мен, Гарион? — помоли тя. — Нещо малко. Имам голяма нужда да вярвам в нещо точно сега.

— Предполагам, че мога да опитам.

Разбра защо изведнъж тя изпадна в тъжно настроение.

— Какво ще кажеш за нещо такова?

Той откъсна едно клонче и го прехвърли в ръцете си, като го гледаше внимателно. После го обви с няколко стръкчета суха трева и започна да го гледа отново, докато в ума му се оформи това, което искаше да стане. Когато насочи волята си върху него, той не го направи изведнъж, така че промяната беше постепенна. Адара ококори очи, когато жалкото съчетание от клонче и суха трева разцъфна.

Не приличаше много на цвете наистина. Наподобяваше лавандула и видимо беше криво. Цветът беше малък и венчелистчетата му не бяха добре прикрепени. Ароматът му обаче беше силен и изпълнен с обещания за лятото. Гарион се почувства много странно, когато безмълвно подаде цветето на братовчедка си. Звукът от това, което направи, не беше онзи силен шум, който той обикновено свързваше с вълшебството, по-скоро приличаше на звънчето, който чу в светещата пещера, когато съживи жребчето. Като започна да насочва волята си, той не изтегли нищо от това, което го заобикаляше. Всичко дойде от самия него и той изпита дълбока и странна радост.

— Прекрасно е! — каза Адара, като държеше нежно малкото цвете в свитите си ръце и вдишваше аромата му.

Тъмната коса се спусна върху бузата й и закри лицето й от него. После тя вдигна лицето си и Гарион видя, че в очите й има сълзи.

— Изглежда, че помага — каза тя. — За малко поне.

— Какво има, Адара?

Тя не отговори, но се загледа в сиво кафявата равнина.

— Коя е Се’Недра? — попита го внезапно. — Чух другите да я споменават.

— Се’Недра? Тя е принцеса — дъщеря на Ран Боруни от Толнедра.

— Как изглежда?

— Много малка. Тя е наполовина дриада, има червена коса, зелени очи и лош нрав. Тя е разглезено малко зверче и не ме харесва много.

— Но ти можеш да промениш това, нали? — Засмя се Адара и избърса сълзите си.

— Мисля, че не те разбрах.

— Всичко, което трябва да сториш, е… — Тя направи неясен жест с ръка.

— О! — Той проследи мисълта й. — Не, не можем да направим много с мислите и чувствата на другите хора. Това, което искам да кажа, е че… ами, няма нещо, с което да се захванеш. Аз дори няма да знам откъде да започна.

Адара го погледна, после скри лице в ръцете си и заплака.

— Какво има? — попита Гарион притеснено.

— Нищо — каза тя. — Не е важно.

— Важно е. Защо плачеш?

— Надявах се, когато за първи път чух, че си магьосник, а после направи и това цвете, мислех си, че можеш да направиш нещо. Помислих си, че може би можеш да направиш нещо за мен.

— Ще направя всичко, което поискаш, Адара. Знаеш това.

— Но ти не можеш да го направиш, Гарион. Току-що сам го каза.

— Какво е това, което искаш да направя?

— Помислих си, че вероятно можеш да накараш някого да се влюби в мен. Не е ли глупава идея?

— Кого?

Тя го погледна с тихо достойнство, а очите й още бяха пълни със сълзи.

— Всъщност няма значение, нали? Ти не можеш да направиш нищо, аз също не мога. Беше просто една глупава идея, сега го разбирам. Защо не го забравим? — Тя се изправи. — Да се връщаме. Денят не е толкова приятен, колкото си мислех, пък и започва да ми става студено.

Качиха се отново на конете и яздиха в мълчание до внушителните стени на крепостта. Не проговориха повече. Адара не искаше да говори, а Гарион не знаеше какво да каже.

Зад тях забравено остана цветето, което той сътвори. Защитено от склона и леко затоплено от зимното слънце, цветето, което никога преди не беше съществувало, разцъфна с тих растителен екстаз и роди своите плодове. Една малка шушулка със семенца се разтвори в сърцевината му и разпиля безкрайно малки семенца, които попаднаха в замръзналата земя сред стъблата на зимната трева и останаха там в очакване на пролетта.