Дейвид Едингс
Черната кула (6)

ГЛАВА 5

В основата на скалите растяха предимно храсти, шубраци и къпини. Разпръснаха се бързо, за да насекат с мечовете си достатъчно количество за един голям и димен огън.

— По-добре побързайте — извика им Белгарат, докато работеха. — Десетина мурги вече слязоха почти до средата на хребета.

Дурник, който събираше сухи пръчки и парчета от нацепени дънери, изтича към устието на прохода, коленичи, извади кремък и прахан, които винаги носеше със себе си. След няколко минути вече гореше малък огън и жълтите пламъци пълзяха по събраните на купчина сиви съчки. Дурник внимателно добавяше по-дебели дървета, докато огънят лумна с внушителен блясък. Тогава започна да трупа трънливи храсти и къпини отгоре, като наблюдаваше критично посоката на дима. Отначало храстите съскаха и тлееха колебливо и огромния облак дим се носеше ту в една, ту в друга посока, после изведнъж димът се насочи право нагоре в клисурата. Дурник поклати глава със задоволство.

— Точно като комин — отбеляза той.

Далече отгоре до тях достигаха тревожни викове и кашлица.

— Колко време човек трябва да диша пушек, докато умре от задушаване? — попита Силк.

— Не много дълго — отвърна му Дурник. — Не ми беше минавало през ума.

Дребничкият мъж гледаше щастливо димящите пламъци.

— Хубав огън — каза той, докато грееше протегнатите си напред ръце.

— Димът ще ги забави, но мисля, че е време да продължим пътя си — каза Белгарат, като присви очи срещу забуленото в облаци слънчево кълбо ниско на хоризонта на запад. — Ще продължим, следвайки лицевата част на скалата, и после ще сменим посоката. По-добре ще е да ги изненадаме малко, за да имаме време да се измъкнем от обсега им, преди да са започнали пак да търкалят по нас скали.

— Има ли някакъв знак от Хетар в далечината? — попита Барак, взирайки се в зелената шир.

— Не сме забелязали нищо все още — отвърна Дурник.

— Предполагам разбирате, че ще заведем половината Ктхол Мургос в равнината — изтъкна Барак.

Белгарат не възрази:

— Нищо не може да се направи. Точно в този момент трябва да мислим как да се измъкнем от тук. Ако Таур Ургас е там горе, той ще изпрати хора след нас, дори ако трябва собственоръчно да ги изхвърли от скалата. Да вървим!

Продължиха по хребета и изминаха повече от една миля до място, където склонът не навлизаше много навътре в равнината.

— Това ще свърши работа — реши Белгарат. — Като стигнем до нивото на земята, ще яздим бързо право напред. Една стрела, изстреляна отгоре, ще трябва да измине дълъг път, докато ни настигне. Готови ли сте? — Той огледа всички. — Да вървим тогава.

Поведоха конете по късия стръмен скалист скат надолу към обраслата с трева равнина, яхнаха ги и подкараха в бърз ход.

— Стрела! — извика силно Силк, като се оглеждаше нагоре и назад през рамото си.

Без да се замисли, Гарион тласна с волята си малката пръчица, която летеше към тях. В същия момент почувства странно двойно вълнение, което идваше от двете му страни. Стрелата се разпадна на парчета във въздуха.

— Вие двамата, извинявайте — обърна се Белгарат с раздразнение към Гарион и леля Поул, като едва държеше юздите на коня си.

— Просто не искам да се изморяваш, татко — отвърна му хладнокръвно леля Поул. — Сигурна съм, че Гарион мисли същото.

— Дали не бихме могли да го обсъдим по-късно? — предложи Силк и погледна загрижено към издигащата се зад тях скала.

Продължиха напред, а високата кафява трева шибаше краката на конете. Последваха други стрели, които падаха все по-далеч и по-далеч зад тях. Докато се отдалечиха на половин миля от билото на хребета, стрелите се изсипваха от върха на скалата като свистящ черен дъжд.

— Упорити са, нали? — отбеляза Силк.

— Това е типична черта за расата им — отвърна Барак. — Мургите са упорити до идиотизъм.

— Продължавайте — каза им Белгарат. — Просто е въпрос на време да докарат катапулта.

— Пускат въжета по лицевата страна на скалата — уведоми ги Дурник, след като погледна какво става горе на хребета. — В момента, в който някой от тях се добере до долу, ще разчистят огъня от основата на прохода и ще започнат да спуснат конете.

— Поне ги забави за малко — рече Белгарат.

Здрач, който не се различаваше много от причиненото от облаците затъмнение, което се стелеше над земята през последните няколко дни, започна да се спуска над алгарската равнина. Продължиха да яздят напред. Гарион се обърна няколко пъти и забеляза движещи се точки светлина в основата на стръмната скала.

— Някои от тях вече са слезли, дядо — извика той на възрастния мъж, който яздеше най-отпред. — Виждам фенерите им.

— Това все някога щеше да стане — отвърна магьосникът.

Беше почти полунощ, когато стигнаха до река Алдур, която лежеше черна и лъскава между двата замръзнали бряга.

— Някой има ли идея как да намерим брод в тъмнината? — попита Дурник.

— Аз ще го намеря — каза му Релг. — За мен не е толкова тъмно. Чакайте тук.

— Това може да ни даде известно предимство — отбеляза Силк.

— Ние ще успеем да преминем, а мургите ще киснат от тази страна поне през половината нощ. Ще имаме сериозна преднина, преди още да са успели да прекосят реката.

— Това беше едно от нещата, на които разчитах — отвърна Белгарат самодоволно.

Измина половин час, докато Релг се върне.

— Не е далече — каза им той.

Качиха се отново на конете и потеглиха в студения мрак, следвайки извивките на речния бряг, докато най после чуха познатото бълбукане и плясъка на вълните в камъните, които не можеха да се сбъркат с нищо друго.

— Това е точно отпред — каза Релг.

— И все пак ще бъде опасно да преминем реката в тази тъмница — изтъкна Барак.

Релг възрази:

— Не е толкова тъмно. Просто ме следвайте. — Той измина уверено стотина ярда нагоре по реката, после се обърна и побутна коня да нагази в плитката леко развълнувана вода.

Гарион почувства как конят му потрепери от ледения студ, когато влезе в реката, следвайки Белгарат. Чу зад гърба си Дурник, който подмамваше освободените от товара животни във водата.

Реката не беше дълбока, но беше много широка, почти половин миля, и докато преминаваха, прогизнаха до коленете.

— Останалата част от нощта обещава да бъде относително неприятна — отбеляза Силк, като изтръскваше мокрите си крака.

— Поне реката те разделя от Таур Ургас — припомни му Барак.

— Това прави нещата малко по-весели — призна Силк.

Не бяха изминали и половин миля, когато конят на Мандорален изстена и се сгромоляса в агония. Рицарят се изтърколи доста шумно в зелената трева, тъй като изхвръкна от седлото. Великанският му кон започна да рие, като преплиташе крака и безуспешно се опитваше да се изправи.

— Какво му става? — попита Барак стреснато.

Зад тях, отново със стон, рухна един от товарните коне.

— Какво е това? — Гарион погледна Дурник и гласът му прозвуча почти пискливо.

— От студа е — отговори Дурник, като се смъкна от седлото си. — Първо яздихме до изтощение, а след това ги накарахме да преминат през реката. От студа са се схванали мускулите им.

— Какво ще правим?

— Трябва да ги разтрием, всичките, с вълна.

— Нямаме време за това — запротестира Силк.

— Ако не го направим, ще трябва да вървим пеша — заяви Дурник, докато сваляше вълненото си наметало. Започна да търка енергично с него краката на коня си.

— Може би трябва да запалим огън — предложи Гарион, който също слезе от коня си и започна да разтрива треперещите му крака.

— Наоколо няма нищо, което може да гори — отвърна Дурник. — Това е открита равнина.

— Пък и огънят ще даде сигнал на всеки мург на десет мили от нас — добави Барак, който масажираше краката на сивия си кон.

Всички работеха възможно най-бързо, но на изток небето беше започнало да избледнява, първите белези на зората се появиха, преди конят на Мандорален да се изправи на крака и преди останалите коне да се раздвижат.

— Няма да могат да препускат — заяви Дурник мрачно. — Дори не трябва да ги яздим.

— Дурник — запротестира Силк, — Таур Ургас е по петите ни.

— Няма да издържат и една левга, ако ги накараме да тичат — упорстваше ковачът. — Не са им останали сили.

Отдалечиха се от реката с бавен ход. Дори и при това темпо Гарион усещаше треперенето на коня си. Всички се обръщаха често назад, взирайки се в забулената в мрак равнина отвъд реката, а междувременно небето постепенно ставаше все по-светло. Когато стигнаха до върха на първия невисок хълм, тъмната сянка, която покриваше равнината зад тях, се стопи и можаха да забележат, че там имаше някакво раздвижване. По-късно, когато светлината стана по-силна, видяха цяла армия мурги, които се тълпяха на брега на реката. В средата се вееха черните знамена на самия Таур Ургас.

Мургите прииждаха на тълпи, докато стигнаха до далечния бряг на реката. След това техните водачи, яхнали конете си, се щураха напред-назад, докато намериха брод. Болшинството от армията, която Таур Ургас предвождаше, беше без коне, но цели стада коне бяха доведени от тила по най-бързия начин, по който можеха да слязат през тесния проход в стръмната скала.

Когато първите отряди нагазиха в реката, Силк се обърна към Белгарат притеснено:

— Какво ще правим сега?

— Най-добре ще е да слезем от този хълм — отвърна старецът. — Мисля, че не са ни видели още, но се опасявам, че всичко е въпрос на време.

Продължиха да яздят надолу през една блатиста низина отвъд хълма. Сянката, която покриваше небето през последната седмица, беше започнала да се разпръсва, и въпреки че слънцето не беше изгряло още, можеха да се видят огромни парчета бледо ледено синьо небе.

— Предполагам, че той ще задържи основната част от армията си на отвъдния бряг — обясни Белгарат, след като всички бяха слезли от конете. — Ще прекара през реката първо хората, след това конете. Когато стигнат до този бряг, ще се разпръснат, за да ни търсят.

— Аз бих направил точно така — съгласи се Барак.

— Някой трябва да ги наблюдава — предложи Дурник. Той пое нагоре по хълма без коня си. — Ако започнат да правят нещо необичайно, ще ви уведомя.

Белгарат изглеждаше потънал в мисли. Крачеше напред-назад, ръцете му бяха скръстени зад гърба, а лицето му изразяваше гняв.

— Нещата не вървят така, както очаквах — каза той най-после. — Не бях взел под внимание факта, че конете ще ни изоставят по този начин.

— Има ли къде да се скрием? — попита Барак.

Белгарат поклати глава:

— Навсякъде е равнина. Няма никакви скали, пещери или дървета и ще бъде невъзможно да прикрием следите си.

Той подритна високата трева.

— Нещата не се развиха много добре — призна си навъсено. — Озовахме се тук съвсем сами, с изтощени коне.

Замислено хапеше долната си устна.

— Най-близката помощ е в долината. Мисля, че ще е най-добре да тръгнем за юг и да се опитаме да стигнем до там. Близо сме.

— Колко близо? — попита Силк.

— Около десет левги.

— Ще ни трябва цял ден, Белгарат. Не мисля, че разполагаме с толкова време.

— Може да се наложи да променим малко времето — допусна Белгарат. — Не обичам да го правя, но може да се окаже, че нямам друг избор.

Някъде на север се разнесе далечен тътен. Малкото момче погледна леля Поул и й се усмихна.

— Задача? — попита то.

— Да, скъпи — отговори тя разсеяно.

— Долавяш ли следи от алгари в околността, Поул? — попита я Белгарат.

Тя поклати глава.

— Мисля, че съм много близо до кълбото, татко. Чувам непрекъснато ехо, което замъглява всичко на разстояние повече от една миля.

— Винаги е било така шумно — измърмори той навъсено.

— Поговори с него, татко — предложи му тя. — Може би теб ще те послуша.

Той й хвърли дълъг строг поглед, на който тя отвърна съвсем спокойно.

— Мога да мина и без това, госпожице — рече хладно Белгарат.

Чу се още един приглушен тътен, този път от юг.

— Гръмотевица? — каза Силк, леко озадачен. — Не е ли малко странно за това време на годината?

— Времето в тази равнина е доста странно — рече Белгарат. — От тук до Драсния няма нищо друго освен осемстотин левги зелена трева.

— Ще се опитаме ли да стигнем до долината в такъв случай? — попита Барак.

— Изглежда ще трябва да опитаме — отвърна старецът.

Дурник слезе от хълма.

— Преминават реката — уведоми ги той, — но не се разпръсват все още. Като че ли искат да прехвърлят още хора от тази страна на реката, преди да започнат да ни търсят.

— Колко можем да пришпорваме конете, без да ги нараним? — попита го Силк.

— Не много — отвърна Дурник. — По-добре ще е да не ги насилваме, докато не ни се наложи наистина да използваме силите, които са им останали. Ако ги водим, без да ги яздим около един час, след това ще можем да ги пришпорваме в галоп за кратко време.

— Да продължим по вътрешната част на билото — каза Белгарат и хвана юздите на коня си. — Така ще сме извън тяхната видимост, а аз ще мога да държа под око Таур Ургас. — Той поведе хората си обратно, извеждайки ги от блатистата местност.

Облаците се разкъсаха още повече и непрестанните ветрове, които се гонеха в просторната тревиста земя, ги отвяваха в различни посоки. На изток небето започна да става бледорозово. Въпреки че в алгарската равнина студът не беше хаплив и сух като онзи, който ги пронизваше във високите земи на Ктхол Мургос и Мишрак ак Тул, беше доста студено. Гарион потрепери, загърна се плътно с наметалото си и продължи да върви, като водеше след себе си изтощения си кон.

Последва още един кратък тътен и малкото момче, което седеше на седлото на коня на леля Поул, се засмя.

— Задача — съобщи то.

— Иска ми се да престане с това — каза Силк с раздразнение.

От време на време поглеждаха отвъд билото на дългия хълм, по който се движеха. Долу, в обширната равнина, мургите на Таур Ургас преминаваха реката на все по-големи и по-големи групи. Като че ли половината от армията му вече беше достигнала западния бряг на реката и червено-черното знаме на краля на мургите се вееше предизвикателно забито на алгарска земя.

— Ако продължава да прехвърля армията си през хребета долу в равнината, ще стане доста трудно да го прогоним от тази земя — измърмори Барак, който гледаше навъсено към мургите.

— Знам — отвърна Белгарат. — И точно това исках да избегна. В момента не сме готови за война.

Слънцето — огромно и червено — продължаваше бавно да се издига иззад източните възвишения, като оцветяваше небето около себе си в розово. Долу в низината, която все още оставаше в сянка, мургите продължаваха да газят през водата в стоманената утринна светлина.

— Мисля, че ще изчака изгрева и тогава ще тръгне да ни търси — предположи Мандорален.

— Няма да му се наложи да чака дълго — съгласи се с него Барак, поглеждайки бавно издигащата се слънчева лента, която едва се докосваше до хълма, по който се движеха. — Разполагаме най-много с половин час. Време е да рискуваме с конете. Може би ако ги сменяме на половин миля, ще успеем да се отдалечим на известно разстояние от тях.

Тътенът, който последва, не приличаше на гръмотевица. Той разтърси земята и отекна в безкрая — на север и на юг.

Изведнъж иззад билото на хълма, който обграждаше равнината на Алдур, отрядите на алгарите се изсипаха като огромен поток, отприщен от мощен бент. Те се нахвърлиха върху изненаданите мурги, скупчени нагъсто по бреговете на реката, а бойният им вик разтърси висините, когато нападнаха като вълци, пръснатата армия на Таур Ургас.

Един самотен ездач се отдели от многобройната войска на алгарите и пое нагоре по хълма към Гарион и неговите приятели. Когато войнът се приближи, Гарион можеше да види косите му, които се вееха назад, и извадения меч, който отразяваше първите лъчи на утринното слънце. Това беше Хетар. Гарион почувства облекчение. Бяха спасени.

— Къде бяхте? — провикна се Барак, докато алгарът с ястребово лице приближаваше към тях.

— Наблюдавахме — отвърна Хетар спокойно и дръпна юздите на коня си. — Искахме мургите да слязат от хребета, за да можем да ги обградим. Баща ми ме изпрати да проверя как сте всички.

— Колко разумно — рече Силк язвително. — А мина ли ви през ума да ни уведомите, че сте там?

Хетар сви рамене.

— Виждахме, че се справяте. — Погледна критично изтощените им коне. — Не сте се грижили добре за тях — каза той обвинително.

— Бяхме малко притиснати от обстоятелствата — оправда се Дурник.

— Успяхте ли да вземете кълбото? — обърна се високият мъж към Белгарат, като наблюдаваше с жаден поглед реката, където се водеше жестока битка.

— Отне ни време, но го взехме — отвърна възрастният магьосник.

— Добре.

Хетар обърна коня си, а по слабото му лице се изписа жестокост.

— Ще кажа на Чо-Хаг. Ще ме извините ли?

После изведнъж спря, сякаш си спомни нещо.

— О — каза той на Барак, — между другото, моите поздравления.

— За какво? — попита огромният мъж озадачено.

— По случай раждането на сина ти.

— Какво? — Барак беше слисан. — Как?

— По нормалния начин, предполагам — отвърна Хетар.

— Искам да кажа, как разбра?

— Анхег ни изпрати съобщение.

— Кога се е родил?

— Преди няколко месеца.

Хетар погледна нервно надолу към битката, която се кипеше от двете страни на реката и в средата на речния брод.

— Наистина трябва да тръгвам — каза той. — Ако не побързам, няма да остане нито един мург за мен.

Пришпори коня си и се спусна надолу по хълма.

— Изобщо не се е променил — отбеляза Силк.

На огромното червенобрадо лице на Барак беше изписана глупава усмивка.

— Моите поздравления, милорд! — Мандорален му стисна ръката.

Усмивката на Барак стана още по-широка…

Скоро стана ясно, че положението на обградените мурги е безнадеждно. С разделена на две армия Таур Ургас не можеше дори да се оттегли. Силите, които беше превел през реката, бяха бързо обкръжени от по-многобройната армия на крал Чо-Хаг и малцината, оцелели от това кратко жестоко меле, се втурнаха обратно в реката, обградили червено-черното знаме на мургския крал. Алгарските войни ги притискаха дори при речния брод. Малко по-нагоре по реката Гарион видя ездачи, които в стремежа си да предотвратят възможното бягство на неприятеля, навлизаха в ледената вода, за да бъдат отнесени към плитчините. По-голямата част от битката в реката беше скрита от водата, която конете разплискваха в усилията си да се изправят, но телата, плуващи надолу по течението, бяха доказателство за жестокостта на сблъсъка.

За един кратък момент, за секунда само, червено-черното знаме на Таур Ургас се развя до червено-белия флаг на крал Чо-Хаг.

— Това трябва да е била интересна среща — отбеляза Силк. — Чо-Хаг и Таур Ургас се мразят от години.

След като се добра до източния бряг на реката, кралят на мургите събра войните, които бяха останали, и се устреми през откритата равнина към хребета, а алгарската армия го преследваше по петите. За по-голямата част от войската му бягството беше невъзможно. Тъй като конете им още не бяха се спуснали по прохода на хребета, трябваше да се бият без тях. Алгарите ги нападнаха, като прииждаха на вълни с извадени мечове, които проблясваха на утринното слънце. Гарион долавяше виковете. Потресен, той се обърна настрани, защото му прилоша от гледката на касапницата.

Малкото момче седеше точно зад леля Поул, която стискаше ръката му в своята. То погледна Гарион и каза обвиняващо:

— Задача!

В разгара на утрото битката беше свършила. Последните мурги на отвъдния бряг бяха избити, а Таур Ургас се беше измъкнал с жалките остатъци от армията си през хребета.

— Добра битка стана — изказа Барак професионалното си мнение, като гледаше пръснатите по двата бряга на реката тела, както и тези, които се поклащаха безжизнено в плитчините.

— Тактиката на твоя братовчед беше съвършена — съгласи се Мандорален. — На Таур Ургас ще му трябва доста време, за да се възстанови след тазсутрешното поражение.

— Бих дал всичко, за да видя изражението му в момента — изсмя се Силк. — Вероятно от устата му излиза пяна.

Крал Чо-Хаг, облечен в покрита със стомана черна кожа, развял победоносно бойното знаме под ярките слънчеви лъчи, галопираше по хълма към тях, обграден плътно от личната си охрана.

— Интересна сутрин — каза той с типичното алгарско разбиране за нещата, като дръпна юздите на коня си. — Благодаря ви, че ни доведохте толкова много мурги.

— Същият е като Хетар — каза Силк на Барак.

Кралят на алгарите се усмихна широко и бавно слезе от коня си. Тънките му крака сякаш се огънаха под тежестта на тялото и той се протегна към седлото за опора.

— Как беше в Рак Ктхол? — попита кралят.

— Оказа се доста шумно — отвърна Белгарат.

— В добро здраве ли завари Ктучик?

— Относително. Поправихме нещата в крайна сметка. Това предизвика земетресение. Опасявам се, че по-голямата част от Рак Ктхол се срина.

Чо-Хаг се изхили отново.

— Какъв срам.

— Къде е Хетар? — попита Барак.

— Преследва мургите, предполагам — отговори Чо-Хаг. — Защитата им беше сломена и сега се опитват да си намерят скривалище.

— Няма много скривалища в тази равнина, нали?

— Почти никакви — съгласи се доволно алгарският крал.

Десетина алгарски фургона се изкачваха по близкия хълм и приближаваха към тях през високата кафява трева. Представляваха квадратни превозни средства, подобни на кутии. Приличаха на къщи на колела. Имаха покриви и тесни прозорци, а стъпала в задната част водеха до вратата на фургона. Докато ги гледаше да се приближават, Гарион си помисли, че са като подвижен град.

— Предполагам, че Хетар ще се позабави малко — рече Чо-Хаг. — Какво ще кажете да хапнем за обяд? Вих искал да известя Анхег и Родар какво се случи тук, колкото е възможно по-бързо, но съм сигурен, че вие също искате да им съобщите разни неща. Можем да поговорим, докато се храним.

Няколко вагона бяха съединени един с друг, свалиха стените им и се образува просторна столова с нисък таван. Мангалите излъчваха топлина, а свещите осветяваха набързо сглобената зала и допълваха светлината на зимното слънце, която струеше през прозорците.

Обядваха печено месо и пенлива бира. Гарион скоро установи, че има твърде много дрехи по себе си. Имаше чувство, че не му е било топло в продължение на месеци, а нажежените мангали излъчваха приветлива топлина. Макар че беше изморен и много мръсен, той изпита чувство на уют и сигурност и много скоро усети, че клюма над чинията си и почти задряма, докато Белгарат разказваше на алгарския крал историята на тяхното бягство.

Въпреки умората обаче, нещо в говора на стареца привлече вниманието на Гарион. В гласа на дядо му се появи силно оживление, думите на Белгарат заваляха бързо една след друга и като че ли се застъпваха. Сините му очи заблестяха, но от време на време изглеждаха малко разфокусирани.

— Значи Зедар се измъкна! — казваше Чо-Хаг. — Единствено това помрачава успеха.

— Зедар не е проблем — отвърна Белгарат, като се усмихваше някак отнесено.

Гласът му звучеше странно и неуверено. Крал Чо-Хаг погледна възрастния човек с любопитство:

— Имал си напрегната година, Белгарат.

— Но добра.

Магьосникът се усмихна и надигна чашата с бира. Ръката му трепереше силно и той се втренчи в нея с изненада.

— Лельо Поул — извика Гарион напрегнато.

— Добре ли си, татко?

— Добре съм, Поул, съвсем добре.

Той и се усмихна отнесено и запримигва с късогледите си разфокусирани очи. Изведнъж се изправи на крака и започна да се приближава към нея, като залиташе и се препъваше. Очите му се обърнаха и той падна на земята като отсечено с брадва дърво.

— Татко! — възкликна леля Поул и се хвърли към него.

Гарион също скочи и коленичи от другата страна на изпадналия в безсъзнание възрастен човек.

— Какво му е? — попита той настоятелно.

Но леля Поул не отговори. Ръцете й бяха на челото на Белгарат и търсеха пулса му. Повдигна единия му клепач и се взря в празното невиждащо око.

— Дурник! — извика тя бързо. — Донеси ми чантата с билките. Бързо!

Ковачът се втурна към вратата.

Крал Чо-Хаг също се надигна, а лицето му беше смъртно бледо.

— Той не е…

— Не — отвърна тя напрегнато. — Жив е, но едва диша.

— Атакува ли го нещо? — Силк беше на крака, оглеждаше се диво наоколо и несъзнателно държеше ръка върху ножа си.

— Не. Няма такова нещо.

Леля Поул беше преместила ръцете си върху гърдите на стареца.

— Трябваше да се досетя — обвини се тя. — Упорит, горд, стар глупак. Трябваше да го наблюдавам.

— Моля те, лельо Поул — попита я Гарион отчаяно, — какво му е?

— Той така и не се възстанови напълно от битката с Ктучик — отвърна тя. — Напрягаше се, насилваше волята си. После и тези скали на хребета, но той не престана. Изразходил е цялата си жизнена енергия и воля. Едва са му останали сили да диша.

Гарион повдигна главата на дядо си и я положи в скута си.

— Помогни ми, Гарион!

Инстинктивно знаеше какво иска тя от него. Събра волята си и протегна ръка към Поулгара. Тя я сграбчи бързо и той почувства как силата изтича от тялото му. Очите й бяха широко отворени и тя съсредоточено гледаше в лицето на възрастния човек.

— Отново!

И още веднъж изтегли събраната в него воля.

— Какво правим? — гласът на Гарион прозвуча объркано.

— Опитваме се да възстановим малка част от онова, което е загубил. Може би… — Поул погледна към вратата. — Побързай, Дурник — извика тя.

Дурник се втурна във фургона.

— Отвори чантата — нареди дъщерята на магьосника — и ми подай онзи черен буркан, онзи, който е запечатан със стомана, и железни щипци.

— Да отворя ли буркана, лейди Поул? — попита ковачът.

— Не, просто счупи капачката, внимателно, и ми подай чифт кожени ръкавици, ако намериш.

Без да каже нито дума, Силк измъкна кожени рицарски ръкавици от колана си и ги подаде. Тя ги сложи, отвори черния буркан и бръкна вътре с щипците. Много съсредоточено Поулгара отмести един мазен на вид зелен лист. Държеше го внимателно с щипците.

— Отвори му устата, Гарион — нареди тя.

Гарион вмъкна пръсти между стиснатите зъби на Белгарат и внимателно разтвори челюстта на стария човек. Леля Поул издърпа долната устна на баща си и пъхна листа в устата му и леко докосна езика му с него веднъж, само веднъж.

Белгарат подскочи рязко и изведнъж започна да рита с крака по пода. Мускулите му се напрегнаха и той започна да размахва ръце.

— Дръжте го! — разпореди се жената.

Дръпна се рязко и извади листа от устата му, а Мандорален и Барак скочиха, за да държат гърчещото се тяло на Белгарат.

— Дайте ми една купа — нареди тя. — Дървена купа.

Дурник й поднесе една и тя постави листа и щипците в нея. После много внимателно свали ръкавицата и я сложи върху листа.

— Вземи купата — каза тя на ковача. — Не се докосвай до ръкавицата!

— Какво да направя с това, лейди Поул?

— Изнеси го навън и го изгори, купата и всичко останало, и не позволявай на никого да се приближава дори до дима от него.

— Опасно ли е? — попита Силк.

— Прекалено опасно, но това са единствените предпазни мерки, които можем да предприемем тук.

Дурник преглътна с усилие и напусна фургона, като носеше купата така, сякаш беше жива змия.

Поулгара взе един малък хаван и чукало и започна да стрива някакви билки от чантата си на ситен прах, като наблюдаваше напрегнато Белгарат.

— Колко е пътят до Стронгхолд, Чо-Хаг? — попита тя алгарския крал.

— С добър кон може да се стигне за половин ден — отвърна той.

— А с фургон, фургон, който се движи бавно, за да не друса?

— Два дни.

Тя се смръщи и продължи да бърка билките в хаванчето.

— Добре, предполагам, че нищо друго не може да се направи. Моля те, изпрати Хетар при кралица Силар. Нека й каже, че ще имам нужда от топла, добре осветена стан, с хубаво легло и никакво течение. Дурник, искам ти да караш фургона. Не минавай през неравности дори ако това ще ни забави.

Ковачът кимна.

— Ще се оправи, нали? — попита Барак. Гласът му беше напрегнат, а той самият изглеждаше стреснат от внезапния припадък на Белгарат.

— Много е рано да се каже със сигурност — отвърна тя. — Бил е в това състояние в продължение на дни може би. Но той не би си признал. Мисля, че преодоля тази криза, но може да последват други.

Постави ръка върху гърдите на баща си.

— Сложете го в леглото внимателно. Трябва да поставим някакъв параван около леглото. Няколко одеяла ще свършат работа. Трябва да е на тихо и да няма течение. Никакви силни шумове.

Всички се втренчиха в нея, сякаш значимостта на изключителните предпазни мерки, които тя спомена, ги шокира.

— Побързайте, господа — каза Поулгара твърдо. — Животът му може да зависи от това.