Дейвид Едингс
Черната кула (4)

ГЛАВА 3

Когато потеглиха през черния пясък на погубената земя и хапещия студ, ниско над хоризонта надничаше най-красивият лунен сърп. Гарион определено не се чувстваше много удобно в ролята, която Силк му беше отредил. Смяташе, че това не е нужно, тъй като всички знаеха къде отиват и какво трябва да направят. Ако се появеше потребност от водач, беше съвсем логично Силк да поеме тази роля. Но вместо това дребното човече стовари цялото бреме съвсем недвусмислено върху плещите на Гарион и сега го наблюдаваше как се справя.

Малко след полунощ налетяха на отряд мурги. Бяха шестима, яздеха в галоп по ниския южен хребет и връхлетяха върху групата на Гарион. Барак и Мандорален им отвърнаха с откровената жестокост на тренирани войници, мечовете им изскочиха от ножниците със свистене, за да се сблъскат с метален звън в облечените в ризници тела на изненаданите мурги. Когато Гарион се опита да извади своя меч, видя как един от натрапниците се свлече от седлото, друг ревеше от болка и изненада и залитна бавно назад, като се държеше за гърдите. Докато мъжете се сражаваха в мрака, нощта се изпълни с викове, силни писъци и цвилене на изплашени коне. Един мург обърна коня си, готов за бягство, но Гарион, без да се замисли, спря жребеца и вдигна меча си. Отчаяният мург размаха своя меч като обезумял, но Гарион лесно парира зле насочения удари острието на меча му перна рамото на противника като камшик. Чу се успокоителното скърцане от сблъсъка на острието и металната броня на мурга. Гарион умело парира още един непохватен удар и отвърна, като поряза лицето на нападателя. Всички наставления, които беше получил от приятелите си, се сляха в един усъвършенстван стил, който наподобяваше отчасти поведението на война черек, отчасти на арендец и на алгар. Но безспорно това беше стилът на Гарион. Изплашеният мург започна да се бори още по-отчаяно. Гарион парираше с лекота всяка негова атака и светкавично му отвръщаше с онези бързи удари, които неизбежно предизвикваха кървене. Докато се сражаваше, Гарион усети как в гърдите му се надига диво тържество, което кипеше във вените му и предизвикваше огнен вкус в устата му.

Тогава Релг се втурна иззад сянката и при сблъсъка наруши равновесието на мурга, а после заби извития си като кука нож под ребрата на мъжа. Мургът се присви бързо, потрепери и се свлече мъртъв от седлото.

— Защо го направи? — попита Гарион, без да се замисли. — Това беше моят мург.

Барак, който наблюдаваше касапницата, се засмя и внезапният му изблик на веселие прозвуча изненадващо в мрака.

— Той започва да се държи жестоко с нас, не мислите ли?

— Все пак уменията му са забележителни — рече Мандорален одобрително.

Духът на Гарион се разпали. Огледа се нетърпеливо, търсейки още някой, с когото да се бие, но всички мурги бяха вече мъртви.

— Сами ли бяха? — попита той настоятелно и малко задъхано. — Искам да кажа, имаше ли други след тях? Може би трябва да отидем да проверим.

— Ние искаме да открият следите ни все пак — напомни му Силк. — Естествено, това зависи от теб, Гарион, но ако избием всички мурги в околността, няма да има кой да докладва в Рак Ктхол в каква посока сме поели, нали така?

— О! — Гарион се почувства малко глупаво — Забравих за това.

— Трябва да мислиш за големия план, Гарион, а не да се разпиляваш покрай тези дребни странични приключения.

— Може би малко се поувлякох.

— Добрият водач не може да си позволява такова нещо.

— Добре. — Гарион се почувства малко неловко.

— Исках да се уверя, че си ме разбрал, това е всичко.

Гарион не отговори, но започна да долавя какво беше онова нещо у Силк, което дразнеше Белгарат толкова много. Водачеството си беше достатъчна тежест и без постоянните иронични забележки на дребното човече с лице на невестулка, които още повече усложняваха нещата.

— Добре ли си? — Тайба попита Релг със странна нотка на загриженост в гласа.

Улгото продължаваше да стои на колене до трупа на мурга, когото беше убил.

— Остави ме на мира — Отвърна й той рязко.

— Не бъди глупак. Ранен ли си? Дай да видя.

— Не ме докосвай! — той се отдръпна от протегнатата й ръка. — Белгарион, накарай я да се махне от мен.

Гарион вътрешно изстена.

— Какво има сега? — попита той.

— Аз убих този човек — отвърна Релг. — Има някои неща, които трябва да направя, определени молитви, за да се пречистя. Тя ми пречи.

Гарион потисна желанието си да наругае някого.

— Моля те, Тайба — каза той възможно най-спокойно, — просто го остави на мира.

— Исках само да видя дали е добре — Отвърна тя малко сприхаво. — Не съм го наранявала.

На лицето й имаше странно изражение, което Гарион не би могъл да разбере.

Тайба се усмихна леко, гледайки към коленичилия улго. Без предупреждение, тя отново протегна ръка към него.

Релг се отдръпна.

— Не! — извика той.

Тайба се засмя с кратък гърлен звук и отмина, като си тананикаше тихичко.

След като Релг изпълни ритуалите си за пречистване на мъртвото тяло на мурга, се качиха отново на конете и продължиха. Лунният рог беше високо в студеното небе и хвърляше бледа светлина върху черните пясъци, а Гарион непрестанно се оглеждаше и се опитваше да долови всяка опасност, която можеше да ги дебне наоколо. Поглеждаше често към леля Поул, искаше му се да не е така напълно откъсната от него, но тя изглеждаше изцяло погълната от изграждането на щита на волята. Поул яздеше притиснала Задача плътно до себе си, а погледът й беше далечен, неразгадаем. Гарион погледна с надежда към Белгарат, но старият човек нямаше и най-малка представа за заобикалящата го действителност, въпреки че идваше на себе си от време на време. Гарион въздъхна и погледът му стана отново напрегнат и съсредоточен. Яздеха в самия край на нощта, в хапещия студ, осветени от оскъдната лунна светлина, а звездите блещукаха като ледени точки в небето над тях.

Изведнъж Гарион усети бучене в главата си, един звук, който имаше странно ехо, а щитът на силата, който се издигаше около леля Поул, затрептя с грозен оранжев пламък. Внезапно и рязко той събра цялата си воля и изрече една единствена дума. Нямаше никаква представа коя точно дума беше използвал, но изглежда тя свърши работа. Подобно на кон, който разгонва ято хранещи се птички, волята му разпръсна мощната мисловна атака срещу леля Поул и Задача. С тази атака беше ангажиран повече от един мозък, той го усети, но това като че ли не беше от значение. Гарион изпита моментно разочарование, дори страх, когато обединените сили на нападателите на леля Поул се разпаднаха и се отдръпнаха.

— Не беше зле — отбеляза гласът в ума му. — Малко тромаво може би, но никак не беше зле.

— Това е първият случай, в който го правя — отвърна му Гарион. — С повече практика ще стана по-добър.

— Не бъди прекалено самоуверен — посъветва го сухо гласът и изчезна.

Ставаше все по-силен и в това нямаше никакво съмнение. Лекотата, с която успя да разпръсне обединената воля на онази група от гролими или йерарси, както ги нарече леля Поул, го изуми. Едва-едва започваше да разбира какво имаха предвид леля Поул и Белгарат, като използваха думата „талант“. Изглежда съществуваше определен капацитет, граница, отвъд която повечето магьосници не можеха да преминат. С известна изненада Гарион осъзна, че е значително по-силен от мъжете, които бяха практикували това изкуство в продължение на векове, а той току-що беше започнал да се докосва до възможностите на таланта си. Само мисълта за това, какво би могъл да направи, предизвикваше нещо повече от страх.

Караше го да се чувства и по-сигурен. Изправи се на седлото и продължи да язди малко по-уверено. Може би не е чак толкова лошо да бъдеш водач все пак. Нужно е малко време, за да свикнеш, но веднъж като разбереш какво искаш, изобщо не изглежда толкова трудно.

Следващата мисловна атака започна, когато на изток хоризонтът започна да изсветлява. Леля Поул, конят и малкото момче бяха погълнати от непрогледния мрак. Гарион отвърна веднага, като този път прибави една презрителна закачка към обединените умове, които бяха предизвикали атаката. Той почувства прилив на самодоволство при изненадата и болката на техните мисли, които се отдръпнаха след бързия му ответен удар. Можа да ги види — само за миг — деветима много възрастни мъже в черни туники, насядали около маса в някаква стая. Една от стените на стаята имаше пукнатина, а част от тавана беше паднала по време на земетресението, което беше разтърсило Рак Ктхол. Осем от деветимата зли мъже изглеждаха изненадани и изплашени, а деветият беше припаднал. Тъмнината, която обгръщаше леля Поул, се разпръсна.

— Какво правят? — попита го Силк.

— Опитват се да преминат през щита на леля Поул — отвърна му Гарион. — Но аз им дадох повод за размисъл.

Изпитваше известно задоволство от това, което беше направил.

Силк го погледна проницателно с присвити очи.

— Не прекалявай, Гарион — посъветва го той.

— Все някой трябваше да направи нещо — запротестира Гарион.

— Така е. Само се опитвам да ти кажа, че не бива да губиш перспективата на нещата.

Назъбената стена на върховете, която оформяше западния край на погубената земя, се виждаше ясно, тъй като светлината се прокрадваше нагоре в източната половина на небето. Гарион попита Дурник:

— Колко е далече според теб?

Ковачът хвърли бегъл поглед към планините пред тях.

— Поне две или три левги — изчисли той. — На тази светлина разстоянията заблуждават.

— Е? — попита Барак. — Ще се крием ли през деня тук или ще продължаваме?

Гарион се замисли.

— Ще променим ли посоката, като стигнем до планините? — попита той Мандорален.

— Може би ще е по-добре да продължим досегашния си маршрут за известно време — отвърна рицарят замислено. — Естествена граница като тази, която лежи пред нас, може да привлече вниманието и да предизвика нещо повече от една безобидна проверка пътьом.

— Това е добър довод — съгласи се Силк.

Гарион се почеса по бузата и забеляза, че бакенбардите му са израснали отново.

— Може би трябва да спрем тук тогава — предложи той. — Щом залезе слънцето, можем да продължим, да се изкачим в планините и тогава да спрем за почивка. Утре сутринта, когато слънцето изгрее, можем да променим маршрута. Тогава ще има достатъчно светлина, за да виждаме какви следи оставяме и да можем да ги прикрием.

— Планът изглежда добър — подкрепи го Барак.

— Да го изпълним тогава — взе решението Гарион.

Потърсиха друг хребет и друга клисура и отново замаскираха палатките си. Въпреки че беше изморен, Гарион не искаше да заспи. Притискаха го не само отговорностите на водач, а и усещането, че е възможна нова атака на йерарсите, докато спи. Другите разгъваха одеялата си, а той обикаляше напред-назад съвсем безцелно, като се спираше да погледне леля Поул, която седеше подпряна на една голяма скала, прегърнала спящия Задача и зад своя трептящ щит изглеждаше далечна като луната над нея. Гарион въздъхна и се отправи към входа на клисурата, където Дурник се грижеше за конете. Беше му хрумнало, че всички те зависят от доброто състояние на конете — така вече имаше нещо друго, за което да се притеснява.

— Как са те? — попита го Гарион, като се приближи.

— Понасят го много добре — отвърна Дурник. — Все пак изминали са дълъг път и на някои започва да им личи.

— Можем ли да направим нещо за тях?

— Една седмица почивка на хубава ливада може би — отговори Дурник, като се усмихна тъжно.

Гарион се засмя.

— Мисля, че на всички ще ни се отрази добре едноседмична почивка на хубава ливада.

— Ти наистина си пораснал, Гарион — отбеляза Дурник, като вдигаше поредното копито, за да го прегледа за наранявания.

Гарион погледна ръката си и забеляза, че китката му стърчи един-два инча от ръкава.

— Повечето дрехи са ми съвсем добре — отвърна той.

— Нямах това предвид — поколеба се Дурник. — Какво е усещането, Гарион? Да можеш да караш другите да правят нещата по твоя начин.

— Това ме плаши, Дурник — призна Гарион тихо. — Аз наистина не съм искал всичко това, но никога не съм имал избор.

— Знаеш ли, не трябва да му позволяваш да те плаши — каза Дурник и постави внимателно на земята конското копито. — Ако това е част от теб, то просто е част от теб — също като да си висок или да имаш руса коса.

— Не е съвсем така, Дурник. Височината и русата коса не могат да наранят никого. Това може.

Дурник се загледа в дългите сенки на хребета, които се простираха срещу току-що изгрялото слънце.

— Трябва да се научиш да бъдеш внимателен, това е всичко. Когато бях на твоите години, установих, че съм доста по-силен от другите млади мъже в селото, вероятно защото работех в ковачницата. Не исках да наранявам никого и затова никога не се борех с приятелите си. Един от тях мислеше, че съм страхливец и в продължение на около шест месеца ме предизвикваше, докато най-накрая избухнах.

— Пребори ли се с него?

Дурник кимна.

— Не може да се нарече точно състезание. Когато всичко свърши, той разбра в крайна сметка, че не съм страхливец. Дори отново станахме добри приятели, след като всичките му кости зараснаха и свикна с липсващите си зъби.

Гарион се изкиска, а Дурник се усмихна печално в отговор.

— Разбира се, след това се срамувах от себе.

Гарион почувства изключителна близост с този обикновен мъж. Дурник беше най-старият му приятел, човек, на когото можеше да разчита винаги.

— Това, което се опитвам да кажа, Гарион — продължи той сериозно, — е, че не можеш да из живееш живота си в страх от това, което си. В такъв случай рано или късно ще се появи някой, който няма да те разбере и ще трябва да му доказваш, че това, от което се страхуваш, не е той. А когато се стигне дотам, ще стане много по-лошо за теб, пък и за него също.

— Както стана с Ашарак?

Дурник кимна.

— Винаги е добре през живота си да бъдеш такъв, какъвто всъщност си. Не е редно да се държиш така, сякаш си нещо повече, но не бива и да се подценяваш. Разбираш ли сега какво се опитвам да ти кажа?

— Основният проблем, изглежда, е в това да откриеш какъв точно си — отбеляза Гарион.

Дурник се усмихна отново и се съгласи:

— Точно това води до много проблеми понякога.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето му и той започна да диша тежко. После падна, гърчейки се на земята, притиснал ръце към стомаха си.

— Дурник! — изкрещя Гарион — Какво става?

Но Дурник не можеше да му отговори. Лицето му беше пепеляво и разкривено от агонията.

Гарион почувства странно, непознато напрежение и изведнъж разбра. Тъй като им пречеха да погубят Задача, йерарсите насочваха своята атака към останалите с надеждата, че леля Поул ще свали щита си. Страшен гняв забушува в гърдите му. Кръвта му сякаш гореше, а от устните му излезе гневен вик.

— Спокойно! — Отново беше гласът вътре в мозъка му.

— Какво да правя?

— Излез на светло.

Гарион не разбра какво точно означава това, но изтича между конете и застана под бледата утринна светлина.

— Скрий се в сянката си!

Той погледна сянката, която падаше на земята пред него, и се подчини на гласа. Не знаеше как точно го беше направил, но беше прелял цялата си воля и съзнание в сянката.

— Сега проследи мисълта им по обратния път и им отвърни. Бързо!

Изведнъж Гарион почувства, че лети. Затворен в сянката си, той докосна все още гърчещия се Дурник и като куче, което души наоколо, улови посоката на обединената мисъл, повалила приятеля му, и профуча във въздуха обратно, хиляди километри назад в погубената земя, към развалините на Рак Ктхол. Сякаш нямаше тегло и всичко, което виждаше, имаше странен лилав оттенък.

Гарион усети своята безмерност, когато влезе в стаята с разрушени стени, където деветима мъже в черни роби седяха и се опитваха да концентрират силата на своите умове, за да убият Дурник. Очите на всички бяха втренчени в огромен рубин, голям почти колкото човешка глава, който блестеше в средата на масата, около която седяха мъжете. Полегатите лъчи на утринното слънце бяха изкривили и уголемили сянката на Гарион, така че той изпълваше единия ъгъл на стаята и дори се беше привел леко, за да се побере под тавана.

— Спрете! — извика Гарион на злите възрастни мъже. — Оставете Дурник на мира!

Стъписаха се от внезапната му поява и той усети как мисълта, която изпращаха към Дурник чрез камъка на масата, се разколеба и започна да се разпада. Гарион пристъпи заплашително към тях и видя, че се свиха в лилавата светлина на камъка, която забулваше всичко като облак.

Тогава един от възрастните мъже — много слаб, с дълга мръсна брада и съвсем голо теме — сякаш се съвзе от моментния уплах.

— Не се разсейвайте! — рече той троснато на другите. — Задръжте мисълта си върху сендара!

— Оставете го на мира! — извика Гарион.

— И кой го казва? — попита старецът със слабия си глас.

— Аз го казвам.

— И кой си ти?

— Аз съм Белгарион. Оставете приятелите ми на мира!

Старецът се изсмя и смехът му беше смразяващ като този на Ктучик.

— Всъщност, ти си просто сянката на Белгарион — поправи го той. — Известен ни е номерът на сянката. Можеш да си говориш и да заплашваш, колкото си искаш. Ти си просто безсилната сянка на Белгарион.

— Оставете ни на мира!

— И какво ще направиш, ако не те послушаме?

По лицето на стареца се изписа презрение и учудване.

— Прав ли е? — попита Гарион гласа в своя мозък.

— Може и да е прав, а може и да не е — отвърна му гласът. — Няколко души са успели да преминат отвъд границата. Няма да разбереш дали и ти можеш да го направиш, ако не опиташ.

Въпреки силния си гняв, Гарион не искаше да убива никого.

— Лед! — каза той, като се концентрира върху идеята за студ и насочи волята си срещу старците.

Усещането беше странно, едва доловимо, почти безплътно, а бученето беше глухо и слабо.

Плешивият старец поклати глава с насмешка. Гарион изскърца с нереалните си зъби и си пое дълбоко въздух с изключителна съсредоточеност.

— Гори! — каза той, като насочваше волята си.

Нещо проблесна и след това изведнъж лумна. Силата на Гарионовата воля избухна. Тя беше насочена не към самия старец, а по-скоро към бакенбардите му.

Йерархът скочи и отстъпи назад, залитайки и възкликна с дрезгавия си глас, като отчаяно се опитваше да се пребори с пламъците по брадата си.

Обединената мисъл на йерарсите се разпадна, тъй като останалите скочиха бързо изумени. Мрачен, Гарион събра нарастващата си воля и започна да нанася удари около себе си с изключително дългите си ръце. Запремята йерарсите по грубия каменен под, блъскаше ги в стените. Те пищяха от страх, тичаха насам-натам и се опитваха да избягат, но той се пресягаше, сграбчваше ги един по един и им налагаше своето наказание. Потънал в странно безпристрастие, Гарион дори натика един от тях в процепа на скарата с главата напред, като продължаваше да го бута навътре, докато останаха да стърчат само чифт ритащи крака.

Когато приключи, се обърна към плешивия йерарх, който най-после беше успял да се справи с последните пламъци в брадата си.

— Това е невъзможно, невъзможно — запротестира йерархът слисано. — Как го направи?

— Казах ти, аз съм Белгарион. Мога да правя неща, които ти дори не можеш да си представиш.

— Скъпоценният камък — каза му гласът. — Те използват камъка, за да насочат атаката си. Унищожи го.

— Как?

— Той просто не може да издържи още дълго.

Гарион внезапно осъзна, че вижда вътрешността на все още проблясващия рубин на масата. Забеляза тънките линии, които се бяха появили от силата на напрежението, и разбра. Съсредоточи волята си и изля целия си гняв върху него. Камъкът лумна, облян в светлина, и започна да пулсира, тъй като силата в него нарастваше. После експлодира с мощен взрив и се разпадна на късчета.

— Не! — изстена гологлавият старец. — Идиот! Този камък е незаменим.

— Чуй ме, стари човече — каза Гарион с ужасен глас, — трябва да ни оставиш на мира. Ще престанеш да ни преследваш и да се опитваш да нараниш някой от нас. — Протегна ръката на сянката си и я промуши направо в гърдите на плешивия старец. Можеше да усети как сърцето му пърха като сърце на уплашена птичка, дишането му беше неравномерно, защото дъхът му спираше. Йерархът зяпна от ужас при вида на ръката, която стърчеше от гърдите му. Гарион разтвори длан и разпери широко пръстите си. — Разбираш ли ме?

Йерархът измърмори нещо и се опита да сграбчи ръката, но пръстите му не успяха да хванат нищо.

— Разбираш ли ме? — повтори Гарион и внезапно сви пръстите си в юмрук.

Йерархът изпищя.

— Ще ни оставиш ли на мира?

— Моля те, Белгарион! Не издържам повече! Умирам!

— Ще ни оставиш ли на мира? — отново попита Гарион настойчиво.

— Да, да, ще направя всичко, което пожелаеш, но моля те, спри! Умолявам те! Ще направя всичко. Моля те!

Гарион разтвори юмрук и извади ръката си от гърдите на йерарха, който дишаше учестено. Вдигна ръката си като лапа на хищен звяр точно пред лицето на стареца.

— Погледни тази ръка и я запомни — каза той със смразяващо тих глас. — Следващия път ще бръкна в гърдите ти и ще ти извадя сърцето.

Йерархът отстъпи назад, а очите му се изпълниха с ужас, докато гледаше втренчено ужасната ръка.

— Обещавам ти! — заекна той. — Обещавам.

— Животът ти зависи от това — каза му Гарион.

После се обърна и отлетя в свободното пространство обратно към приятелите си. Съвсем внезапно се озова при входа на дефилето, загледан в сянката си, която бавно са връщаше обратно на земята пред него. Лилавата мъгла се беше вдигнала. Странното беше, че дори не се чувстваше изморен.

Дурник си пое дъх накъсано и се опита да се изправи. Гарион се обърна бързо и изтича при приятеля си.

— Добре ли си? — попита той, като сложи ръка на рамото на ковача.

— Сякаш един нож ме режеше отвътре — отвърна Дурник с треперещ глас. — Какво беше това?

— Йерархите на гролима се опитваха да те убият.

Дурник се огледа наоколо с изплашен поглед.

— Не се притеснявай, Дурник. Няма да го направят втори път.

Гарион му помогна да се изправи и двамата тръгнаха към вътрешността на дефилето.

Леля Поул гледаше право в него, докато двамата се приближаваха. Погледът й беше всепроникващ…

— Израстваш много бързо — каза му тя.

— Трябваше да направя нещо — отвърна той. — Какво стана с твоя щит?

— Изглежда, че вече не ми е нужен.

— Не беше зле — рече Белгарат.

Старецът седеше. Изглеждаше слаб и отнесен, но погледът му беше буден.

— Някои неща бяха малко екзотични, но като цяло изобщо не беше зле. Това с ръката беше малко прекалено все пак.

— Исках да съм сигурен, че е разбрал, че говоря сериозно. — Гарион почувства огромно облекчение от факта, че дядо му беше дошъл в съзнание.

— Мисля, че го убеди — каза сухо Белгарат. — Има ли нещо за ядене? — обърна се той към леля Поул.

— Добре ли си, дядо? — попита го Гарион.

— Като оставим настрана това, че се чувствам като току-що излюпено пиленце и гладен като вълчица, която кърми девет малки, се чувствам съвсем добре — отвърна Белгарат. — Наистина бих могъл да хапна нещо, Поулгара.

— Ще видя какво мога да намеря, татко — каза му тя и се обърна към багажа.

— Не знам дали ще има нужда да готвиш — добави магьосникът.

Малкото момче се взираше в Гарион с любопитство, а сините му очи изглеждаха сериозни и леко озадачени. Изведнъж се засмя и се вгледа в лицето на Гарион с усмивка.

— Белгарион — изрече то.