Дейвид Едингс
Черната кула (28)

ГЛАВА 27

Ран Борун XXIII, император на Толнедра, беше почервенял от гняв. С известна болка Се’Недра отбеляза, че баща й беше остарял през годината, в която не си беше у дома. Искаше й се тази среща да бъде малко по-сърдечна, отколкото се очертаваше.

Императорът беше строил легионите си в равнините на северна Толнедра и те се изправиха лице в лице с армията на Се’Недра, когато тя излезе от гората на Вордю. Слънцето печеше силно и пурпурните знамена на легионите, които стърчаха от това, което приличаше на безкрайно море от идеално излъскана стомана, се развяваха величествено от летния бриз. Многочислените легиони бяха заели високата част на една хълмиста верига и гледаха надолу към пъплещата армията на Се’Недра от позициите на тактическото превъзходство, което им даваше теренът.

Крал Родар изтъкна това пред младата принцеса, докато се изкачваха нагоре, за да се срещнат с императора.

— Определено не искаме да провокираме легионите — каза и той. — Опитай да се държиш поне учтиво.

— Знам какво правя, Ваше Величество — отвърна тя високомерно, като свали шлема и приглади косата си.

— Се’Недра! — Родар я хвана грубо за ръката. — Играеш си с това още от момента, в който слязохме на брега на Арендия. Не знаеш какво ще направиш в следващата минута. Съвсем категорично ти казвам, че не смятам да атакувам толнедранските легиони, които са горе на хълма, така че дръж се прилично с баща си или ще те преметна през коляното си и ще те нашляпам. Разбираш ли ме?

— Родар! — възкликна Се’Недра. — Как можа да изречеш нещо толкова ужасно!

— Говоря сериозно — каза й той. — Дръж се прилично, млада госпожице.

— Разбира се, че ще се държа прилично — обеща тя.

Погледна го изпод пърхащите клепачи със срамежливия поглед на малко момиченце.

— Обичаш ли ме още, Родар? — попита тя с тъничко гласче. Той я погледна безпомощно, а тя го потупа по огромната буза. — Всичко ще бъде наред тогава — увери го тя. — Ето го и баща ми.

— Се’Недра — изрече гневно и настойчиво Ран Борун, като крачеше бързо към тях, — какво точно си мислиш, че правиш? — Императорът беше облечен в доспехи, инкрустирани със злато, и Се’Недра си помисли, че изглежда доста глупаво в тях.

— Просто минавах, татко — отвърна тя, колкото можа по-безобидно. — Вярвам, че си добре?

— Бях добре, преди да нахлуеш в страната ми. Откъде взе тази армия?

— От разни места, татко. — Тя сви рамене. — Знаеш ли, наистина трябва да поговорим някъде насаме.

— Нямам какво да ти казвам — заяви дребничкият плешив мъж. — Отказвам да разговарям с теб, докато не изтеглиш тази армия от толнедранска земя.

— О, татко — смъмри го тя, — престани да се държиш като дете.

— Като дете? — Императорът избухна. — Като дете?

— Може би Ваше Величество не избра подходящата дума — намеси се крал Родар и погледна Се’Недра строго. — Както всички знаем, тя понякога е доста недипломатична.

— Какво правиш тук, Родар? — попита Ран Борун. Той погледна бързо към останалите крале. — Защо нападате Толнедра?

— Не сме ви нападнали, Ран Борун — каза му Анхег. — Ако беше така наистина, зад нас щяха да горят градове и села. Ти знаеш как воюваме ние.

— Какво правите тук тогава?

Крал Чо-Хаг отговори със спокоен глас.

— Както вече каза Нейно Величество, ние просто минаваме на път за Изтока.

— И какво точно възнамерявате да правите на Изток?

— Това си е наша работа — каза Анхег.

— Опитай се да се държиш възпитано! — Лейди Поулгара смъмри черекския крал.

Тя се обърна към императора.

— Миналото лято баща ми и аз ти обяснихме какво става, Ран Борун. Не чу ли какво ти казахме?

— Това беше преди да откраднете дъщеря ми — отвърна той сърдито. — Какво сте направили с нея? Преди беше различна, сега е съвсем невъзможна.

— Децата порастват, Ваше Величество — отвърна Поулгара философски. — Кралицата се изрази много правилно все пак. Наистина трябва да поговорим насаме.

— За каква кралица говорим? — каза хапливо императорът. — Не виждам никаква кралица тук.

Погледът на Се’Недра стана твърд.

— Татко — каза тя бързо, — знаеш много добре какво се случи. Така че престани да играеш разни игрички и говори разумно. Това е изключително важно.

— Ваше Височество ме познава достатъчно добре, за да знае, че никога не играя игрички — рече й той с леден тон.

— Ваше Величество! — поправи го тя.

— Ваше Височество! — настояваше той.

— Ваше Величество! — повтори тя и повиши тон.

— Ваше Височество — изсъска той през стиснати зъби.

— Трябва ли наистина да стоим тук и да се караме като невъзпитани деца пред очите на двете армии? — попита Поулгара спокойно.

— Знаеш ли, тя е права — каза Родар на Ран Борун. — Започваме да изглеждаме малко глупаво. Трябва да се опитваме да поддържаме поне илюзията за достойнство.

Императорът погледна неволно през рамо към проблясващите от легиони, разположени по хълмовете.

— Много добре — отстъпи той неохотно, — но искам отсега да се разберем, че единственото нещо, за което ще говорим, е изтеглянето ви от Толнедра. Ако ме последвате, ще отидем в моята палатка.

— Която се намира точно по средата на легионите Ви — добави Анхег. — Извини ме, Ран Борун, но не сме толкова глупави. Защо да не отидем в моята?

— Не съм по-глупав от вас, Анхег — тросна се императорът.

— Ако може да се намеся — каза кротко крал Фулрах. — В интерес на експедитивността не бихме ли могли да приемем, че точно това място е малко или много неутрално.

Той се обърна към Брендиг.

— Полковник, ще бъдете ли така любезен да се погрижите да опънат една голяма палатка тук?

— Веднага, Ваше Величество — отвърна Брендиг.

Крал Родар се ухили.

— Както виждате, легендарната практичност на сендарите не е мит.

Императорът изглеждаше малко ядосан, но накрая си спомни доброто възпитание.

— Отдавна не съм те виждал, Фулрах — каза той. — Надявам се, че Лайла също е добре.

— Изпраща ти много поздрави — отвърна учтиво кралят на Сендария.

— Ти си човек на здравия разум, Фулрах — избухна императорът. — Защо си се замесил в това безумно начинание?

— Мисля, че това е едно от нещата, които трябва да обсъдим насаме, не си ли съгласен? — предложи Поулгара.

— Как вървят разправиите за престола? — попита Родар като човек, който разговаря за незначителни неща.

— Все още продължават — отвърна Ран Борун също доста неангажирано. — Но хонетите, изглежда, обединяват силите си.

— Това е лошо — измърмори Родар. — Те имат лоша репутация.

Под ръководството на полковник Брендиг един взвод от сендарски войници издигна бързо огромна ярка палатка на зеления торф, недалече от тях.

— Справи ли се с херцог Кадор, татко? — попита Се’Недра.

— Животът на Негово Превъзходителство се превърна в истинско бреме — отвърна Ран Борун със смях. — Някой доста небрежно е оставил отрова до килията му и той опитал голямо количество от нея. Направихме му прекрасно погребение.

Се’Недра се усмихна.

— Толкова съжалявам, че го изпуснах.

— Палатката е готова вече — каза им крал Фулрах. — Да влезем вътре.

Всички влязоха и седнаха около масата, която войниците бяха внесли. Лорд Морин, шамбеланът на императора, държеше стола на Се’Недра, докато тя седне.

— Как е той? — попита тя облечения в кафява мантия мъж.

— Не е добре, принцесо — отвърна Морин. — Вашето отсъствие му причинява по-голямо страдание, отколкото той си признава.

— Храни ли се добре… почива ли си достатъчно?

— Стараем се, Ваше Височество — сви рамене Морин. — Но с баща Ви не е лесно да се справи човек.

— Носиш ли лекарството му?

— Естествено, Ваше Височество. Никъде не тръгвам без него.

— Мисля, че можем да поговорим делово — казваше Родар. — Таур Ургас е блокирал западната граница, а южните мурги са заели позиции около Рак Госка. Закат, императорът на Малореа, е устроил военен лагер в равнините отвъд Тул Зелик, който да приюти войниците му, когато преминат реката. Нямаме никакво време, Ран Борун.

— В момента водя преговори с Таур Ургас — отвърна императорът — и ще изпратя пълномощник при Закат незабавно. Убеден съм, че всичко може да се уреди без война.

— Можеш да говориш с Таур Ургас, докато ти окапе езика — изръмжа Анхег, — а Закат вероятно не знае или не иска да знае кой си. В момента, в който съберат войските си, ще нападнат. Войната не може да бъде избегната и аз съм много щастлив поради една причина. Нека да изтребим ангараките веднъж завинаги.

— Това не е ли малко жестоко, Анхег? — попита го Ран Борун.

— Ваше Имперско Величие — каза официално крал Кородулин, — кралят на Черек говори малко прибързано, но в неговите думи има смисъл. Трябва ли вечно да живеем под заплахата от нападение от Изток? Няма ли да е по-добре да се разправим с тях веднъж завинаги?

— Всичко това е много интересно — прекъсна ги Се’Недра хладно, — но то е извън предмета на разговора ни. Това, за което трябва да говорим, е че кралят на Рива се завърна и Толнедра е задължена, според хрониките на Воу Мимбре, да му се подчини.

— Вероятно — отвърна баща й. — Но младият Белгарион като че ли отсъства. Да не сте го скрили някъде? Или може би има да търка още мръсни чинии в кухнята в Рива и ви се наложи да тръгнете без него?

— Това е под достойнството ти, татко — каза Се’Недра сърдито. — Владетелят на Запада изисква твоите услуги. Ще посрамиш ли Боруните и Толнедра, като пренебрегнеш хрониките?

— О, не, дъще — каза той и вдигна едната си ръка. — Толнедра винаги е спазвала много стриктно всички договори, които е подписала. Хрониките изискват от мен да се подчиня на Белгарион и ще направя точно това веднага след като той дойде тук и ми каже какво желае.

— Аз съм упълномощена от него — обяви Се’Недра.

— Не си спомням нищо, което да казва, че властта може да се предава.

— Аз съм кралицата на Рива — отвърна разпалено Се’Недра — и самият Гарион ме удостои с титлата „съвладетел“.

— Сватбата трябва да е била в доста тесен кръг. Малко съм обиден, че не ме поканихте.

— Сватбата ще се състои много скоро, татко. Междувременно аз говоря от името на Белгарион и Рива.

— Говори каквото си искаш, момиче. — Той сви рамене. — Изобщо не съм задължен да те слушам. В момента ти си просто годеницата на краля на Рива. Не си негова съпруга, следователно не си кралица на Рива. И ако трябва да сме съвсем точни, докато се омъжиш, ти продължаваш да бъдеш под моя власт. Може би ако се извиниш, свалиш тези глупави доспехи и се облечеш в прилични дрехи, ще ти простя. В противен случай, ще те накажа.

— Ще ме накажеш? Ще ме накажеш?

— Не ми крещи, Се’Недра — каза императорът разгорещено.

— Нещата вървят към лошо — сподели сухо Барак с Анхег.

— Забелязах — съгласи се Анхег.

— Аз съм кралица на Рива — изкрещя Се’Недра на баща си.

— Ти си едно глупаво момиче! — изкрещя той в отговор.

— Това вече е прекалено, татко — заяви тя и скочи на крака. — Ще ми предадеш командването на легионите си незабавно, а ти ще се върнеш в Тол Хонет, където слугите могат да те увият в шалове и да те хранят с глупавата ти каша, тъй като очевидно си оглупял толкова, че не можеш да ми бъдеш от полза.

— Оглупял? — разгорещи се императорът и също скочи. — Махай се от очите ми. Махай миризливата си алорнска армия от Толнедра веднага или ще наредя на легионите да ви нападнат.

Но Се’Недра вече се беше спуснала към изхода на палатката.

— Върни се тук! — крещеше той след нея. — Не съм свършил още с теб.

— Да, свърши, татко — извика тя в отговор. — Сега аз ще говоря. Барак, трябва ми онази торба, която завърза на седлото си.

Изтича навън палатката и яхна коня си, видимо вбесена.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попита я Барак, докато завързваше торбата с ангаракското злато за нейното седло.

— Напълно — отвърна тя със спокоен глас.

Барак присви очи и вдигна поглед към нея.

— Успокои се за забележително кратко време.

— Никога не съм се вбесявала.

— Значи изигра всичко това?

— Очевидно. Е, поне отчасти. На баща ми ще му трябва един час, за да му мине гневът, а тогава ще бъде твърде късно. Кажи на Родар и на останалите да подготвят армията за потегляне. Легионите ще ни последват.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ей сега ще отида да ги взема.

Обърна се към Мандорален, който току-що се беше появил от палатката.

— Къде беше? — попита тя. — Ела с мен! Имам нужда от ескорт.

— Къде отиваме всъщност? — попита рицарят.

— Ще видиш — принцесата обърна коня си и пое нагоре по хълма към безчетните легиони.

Мандорален размени безпомощен поглед с Барак и се метна на седлото, за да я последва.

Се’Недра, която яздеше напред, внимателно допря пръсти до амулета си.

„Лейди Поулгара!“, прошепна тя. „Чуваш ли ме?“

Не беше сигурна дали амулетът ще проработи, но трябваше да опита.

„Лейди Поулгара!“ прошепна отново, малко по-настоятелно.

„Какво правиш, Се’Недра?“

Гласът на Поулгара прозвуча ясно в ушите на малката кралица.

„Ще говоря с легионите“, отговори Се’Недра. „Можеш ли да направиш така, че всички да ме чуват?“

„Разбира се, но легионите няма да проявят никакъв интерес към речта ти за патриотизма.“

„Подготвила съм друга реч“, увери я Се’Недра.

„Баща ти получи пристъп… От устата му излиза пяна.“

Се’Недра въздъхна със съжаление.

„Знам. Случва му се доста често. Лорд Морин е взел лекарството му със себе си. Моля те, опитай се да го спреш да не си прехапе езика.“

„Докара го до това състояние нарочно, нали, Се’Недра?“

„Нуждаех се от време, за да мога да поговоря с легионите“, отвърна принцесата. „Пристъпът няма да му навреди особено. Получавал е такива пристъпи цял живот. Когато премине, ще му потече кръв от носа и главата ще го боли ужасно. Моля те, погрижи се за него, Поулгара. Много го обичам, знаеш, нали?“

„Ще видя какво мога да направя, но ще трябва да си поговорим за това с теб, млада, госпожице, надълго и широко. Има неща, които човек просто не трябва да прави.“

„Нямах избор, лейди Поулгара. Това е за Гарион. Моля те, направи каквото е необходимо, за да ме чуват легионите. Много е важно.“

„Добре, Се’Недра, но не върши глупости.“

После гласът изчезна.

Се’Недра премина с поглед пред многохилядната тълпа, която стоеше пред нея, откри познатия герб на осемдесет и трети легион и се насочи към него. Беше много важно да застане пред хора, които щяха да я разпознаят и да потвърдят самоличността й пред останалата част от армията на баща й. Осемдесет и трети беше официалният легион по време на церемонии и по традиция казармите му се намираха в имперския двор на Тол Хонет. Беше отбрана група, все още ненадвишаваща обичайната бройка от хиляда мъже, която служеше предимно като стража в двореца. Се’Недра познаваше всеки един от войниците от осемдесет и трети легион по физиономия и много често по име дори. Приближи към тях уверено.

— Полковник Албор! — поздрави мило командира на осемдесет и трети легион, як мъж с червендалесто лице и побелели слепоочия.

— Ваше Височество! — отвърна полковникът, като почтително сведе глава. — Липсвахте ни в двореца.

Се’Недра знаеше, че това е лъжа. Нейната охрана беше най-честия залог при играта на зарове в казармата и този, който загубеше, изживяваше истински ужас, докато се грижеше за сигурността й.

— Имам нужда от малка услуга, полковник — продължи Се’Недра с цялото очарование, на което беше способна.

— Ако е по силите ми, Ваше Височество — отвърна той и се изпъчи леко.

— Бих искала да говоря пред легионите на баща ми — обясни тя. — И искам те да знаят коя съм.

Усмихна му се топло и лицемерно. Албор беше хорбит и Се’Недра тайно не го харесваше.

— Тъй като осемдесет и трети легион на практика ме отгледа — добави принцесата, — ти и твоите хора би трябвало да можете да ме разпознаете.

— Това е вярно, Ваше Величество — призна Албор.

— Мислиш ли, че би могъл да разпратиш бързоходци до другите легиони, за да ги информираш коя съм.

— Веднага, Ваше Височество! — съгласи се Албор.

Очевидно той не видя нищо застрашително в нейната молба. За момент Се’Недра го съжали.

Бързоходците всъщност не бяха чак толкова бързи, защото в осемдесет и трети легион войниците не бяха много атлетични. Но скоро мълвата за дъщерята на Ран Борун се разнесе сред останалите легиони. Се’Недра си побъбри малко с полковник Албор и хората му, но през цялото време държеше под око палатката, където баща й се възстановяваше от пристъпа, и златистия навес, където се бяха събрали толнедранските генерали. Определено не искаше някой от висшия команден състав да се появи и да я попита какво прави.

Накрая, когато реши, че всяко забавяне става опасно, тя се извини учтиво. Обърна коня си и заедно с Мандорален, който яздеше съвсем плътно зад нея, се отправи отново към мястото, от което смяташе, че всички я виждат.

— Надуй рога, Мандорален — заповяда тя на рицаря.

— Малко сме далече от собствената си армия, Ваше Величество — напомни и той. — Умолявам Ви, бъдете умерена в речта си към тях. Дори и аз бих се затруднил да се изправя срещу огромните толнедрански легиони.

Тя му се усмихна.

— Знаеш, че можеш да ми се довериш, Мандорален.

— Бих дал и живота си, Ваше Величество — отвърна й Мандорален и вдигна рога към устните си.

Когато и последните звънки тонове заглъхнаха, Се’Недра, чийто стомах вече се свиваше от познатото гадене, се изправи на стремената на коня си и заговори.

— Легионери — извика тя. — Аз съм принцеса Се’Недра, дъщерята на вашия император.

Вероятно това не беше най-доброто начало, но все отнякъде трябваше да започне, пък и това щеше да бъде по-скоро нещо като представление, отколкото истинска реч, така че нямаше да е толкова фатално.

— Дойдох, за да ви успокоя — продължи тя. — Армията, която се е събрала там долу, идва с мир. Тази свещена толнедранска земя няма да се превърне в бойно поле днес. Поне днес нито един легионер няма да пролее кръвта си за защитата на Толнедра.

Облекчение премина през редиците на многобройните легиони. Няма значение колко са професионалните войници в една армия, избегнатата битка винаги е добра новина. Се’Недра си пое дълбоко дъх. Сега й трябваше нещо, което временно да им отвлече вниманието. После логически щеше да стигне до това, което всъщност искаше да им каже.

— Днес няма да бъдете призовани да умрете за половин месингова крона.

Половин месингова крана беше дневната надница на легионерите.

— Но не мога нищо да ви кажа за утре — продължи тя. — Никой не може да каже кога империята ще има нужда от саможертвата на вашия живот. Може още утре някой властен търговец да се нуждае от кръвта ви, за да защити себе си.

С ръка направи небрежен жест.

— Но всъщност винаги е било така, нали? Легионите умират за месинг, за да могат другите да имат злато.

Груб смях се надигна сред войниците, което означаваше, че те одобряват нейните думи. Се’Недра беше слушала достатъчно много разговори между войниците на баща й, за да знае, че това оплакване е в основата на представата за света на всеки легионер. „Кръв и злато — нашата кръв и тяхното злато“ беше мотото на легионите.

Почти ги беше спечелила. Бушуването в стомаха й намаля малко и гласът й стана по-силен.

После им разказа една история, която като дете беше чувала в пет различни варианта. Беше историята на един добър легионер, който изпълнил дълга си и спестил пари. Жена му изстрадала всичките несгоди на това да бъде женена за легионер. Когато го освободили от легиона, двамата се върнали в родното си място, купили си магазинче и всичките години на страдание изглеждали оправдани.

— Един ден жена му се разболяла — Се’Недра продължи да разказва историята — и сумата, която трябвало да платят на лекаря, била много голяма.

Докато говореше, тя внимателно развързваше торбата, която висеше на седлото й.

— Лекарят искал толкова — каза тя и показа три кървавочервени мургски монети, като ги държеше така, че всички да ги виждат. — Легионерът отишъл при един богат търговец и заел пари, за да плати на лекаря. Но лекарят, като повечето от тях, се оказал мошеник, и парите на легионера все едно били хвърлени на вятъра.

Доста небрежно, Се’Недра хвърли монетите във високата трева зад гърба си.

— Добрата и вярна съпруга на легионера умряла. И когато той бил потънал в скръб, търговецът отишъл при него и му казал: „Къде са парите, които ти заех?“

Тя извади още три монети и ги вдигна високо.

— „Къде е това хубаво червено злато, което ти дадох, за да платиш на лекаря?“ Но легионерът нямал никакво злато. Ръцете му били празни.

Се’Недра разтвори пръсти и остави монетите да паднат на земята.

— И така, търговецът взел магазина на легионера, за да си върне заема. Богатият станал по-богат. А какво се случило с легионера? Ами, той все още имал своя меч. Бил добър войник и го поддържал чист и остър. След смъртта на жена си той взел меча си и отишъл да се сражава недалече от града и там паднал убит… Така свършва историята.

Сега вече ги беше спечелила. Можеше да го види по лицата им. Историята, която им разказа, беше много стара, но златото, което така небрежно хвърляше, й предаде съвсем нов смисъл. Тя извади няколко ангаракски монети и се вгледа в тях любопитно, сякаш ги виждаше за първи път.

— Защо, мислите, златото, което виждаме тези дни, е червено? — попита ги тя: — Винаги съм мислила, че златото трябва да е жълто. Откъде идва всичкото това червено злато?

— От Ктхол Мургос — отговориха и няколко войници.

— Наистина ли?

Тя погледна монетите с очевидно отвращение.

— Какво прави мургско злато в Толнедра?

Като каза това, тя хвърли монетите. Желязно дисциплинираните легиони се раздвижиха и всички неволно направиха една крачка напред.

— Разбира се, не смятам, че обикновеният войник вижда често червено злато. Защо им е на мургите да подкупват един обикновен войник, като могат да подкупят офицерите или някои важен човек, който решава къде и кога легионите трябва да пролеят кръвта си и да загинат?

Тя взе още една монета и се загледа в нея.

— Знаете ли, струва ми се, че всяка една от тези монети е от Ктхол Мургос — каза тя и съвсем небрежно я хвърли. — Мислите ли, че мургите се опитват да подкупят Толнедра?

Последва гневен ропот.

— Трябва да има огромни количества от това червено злато в ангаракските кралства, ако това са си наумили, не мислите ли? Чувала съм различни истории… Не казваха ли, че мините на Ктхол Мургос са бездънни и че реките в Гар ог Надрак, които приличат на потоци от кръв, са червени, защото пясъкът под тях е от чисто злато? Защо трябва златото да е евтино като пясъка в земите на Изтока?

Тя извади още една монета, погледна я и я хвърли. Легионите пристъпиха още една крачка напред. Офицерите извикаха на войниците да застанат мирно, но те самите също погледнаха жадно към високата трева, където принцесата хвърляше червените златни монетите с такова безразличие.

— Може би армията, която съм повела, ще може да види колко точно злато има в земята на ангараките — сподели с тях Се’Недра. — Мургите и гролимите използват същата заблуда в Арендия, Сендария и в алорнските кралства. Ние сме тръгнали натам, за да ги накажем.

Спря за момент, сякаш някаква мисъл й беше хрумнала внезапно.

— В моята армия винаги има място за още няколко добри войника — каза тя замислено. — Знам, че повечето легионери служат от лоялност към легионите и от любов към Толнедра, но може би има и такива, които не се задоволяват с половин месингова крона на ден. Убедена съм, че тези мъже са добре дошли в моята армия.

Извади още една монета от намаляващите си запаси.

— Ще ми повярвате ли, че това е още една мургска златна монета? — попита ги тя настойчиво и остави монетата да се изплъзне от пръстите й.

През редиците на легионите премина звук, който приличаше по-скоро на стон.

Тогава принцесата въздъхна.

— Забравих нещо — каза тя със съжаление. — Армията ми потегля незабавно, а на легионерите им е нужна седмица за освобождаването си.

— Кой се нуждае от освобождаване? — извика някой.

— Вие няма да дезертирате от легионите си, нали? — попита ги тя с невярващ глас.

— Принцесата предлага злато — извика друг мъж. — Нека Ран Борун си запази месинга.

Се’Недра бръкна отново в торбата и извади последните няколко златни монети.

— Всъщност ще ме последвате ли? — попита тя с най-невинния си глас. — Само за това.

И отново остави монетите да паднат от ръката й.

В този момент генералите направиха фатална грешка. Изпратиха един взвод кавалеристи да пленят принцесата. Като видяха ездачите да се приближават към земята, която Се’Недра буквално беше засипала със злато и като не разбраха добре намеренията им, легионите се разпръснаха. Офицерите бяха прегазени, когато армията на Ран Борун се хвърли и се зарови в тревата да събира златните монети.

— Умолявам Ви, Ваше Величество — настояваше Мандорален, докато измъкваше меча си, — да се оттеглим на сигурно място.

— След малко, сър Мандорален — отвърна Се’Недра доста спокойно.

Тя гледаше втренчено отчаяните алчни легионери, които тичаха към нея.

— Армията ми тръгва веднага — обяви тя. — Ако имперските легиони смятат да ни последват, аз ги приветствам с „Добре дошли!“

Като каза това, тя обърна коня си и подкара в галоп към своята армия, а Мандорален яздеше до нея.

Зад себе си чуваше тропотът на хиляди нозе. Някой измежду масата хора подхвана, а останалите бързо подеха вика „Се-не-дра! Се-нед-ра!“, а тежките им стъпки отбелязваха тактовете на ликуващия възглас.

Принцеса Се’Недра, с развята коса, огряна от слънцето, галопираше напред, повела легионите. Дори в този момент знаеше, че всяка нейна дума е измама. Нямаше да има никакви богатства за тези легионери, освен евентуалната слава, нито лесна победа за арендите, които беше убеждавала в горите на Астурия и равнините на Мимбре. Беше събрала армия, за да я поведе в една безнадеждна война.

Правеше го от любов към Гарион все пак, а може би и за нещо повече. Ако Пророчеството, което контролираше съдбите им, изискваше това от нея, нямаше никакъв начин да откаже. Независимо от цялата болка, която я очакваше, беше готова да направи дори повече от това. За пръв път Се’Недра прие факта, че не управлява сама съдбата си. Нещо много по-силно от самата нея я насочваше и тя трябваше да се подчинява.

Поулгара и Белгарат, които имаха вечен живот, вероятно можеха да се посветят на една идея. Но Се’Недра беше едва на шестнадесет години и се нуждаеше от нещо по-човешко, което да предизвика предаността й. Точно в този момент някъде в горите на Гар ог Надрак имаше един младеж с пясъчноруса коса и сериозно лице, чиято сигурност, самият му живот, зависеше от всяко нейно усилие. Най-после принцесата се предаде на любовта. Тя се закле пред себе си, че никога няма да измени на своя Гарион. Ако тази армия не беше достатъчна, щеше да събере друга, без значение срещу каква цена.

Се’Недра въздъхна, после изправи рамене и поведе толнедранските легиони през слънчевото поле, за да подсили своята армия.