Дейвид Едингс
Черната кула (27)

ГЛАВА 26

Алорнските крале похвалиха Се’Недра, без да пестят добрите си думи, а дългогодишните войни я гледаха с открито възхищение. Тя попиваше ласкателствата им и мъркаше като щастливо котенце. Единственото нещо, което пречеше на пълния й триумф, беше странното мълчание на Поулгара. Се’Недра се чувстваше наранена от това. Речта й може би не беше перфектна, но успя напълно да спечели приятелите на Лелдорин и със сигурност успехът компенсираше всички малки недостатъци.

По-късно, когато Поулгара изпрати да я повикат, Се’Недра помисли, че разбира какво става. Магьосницата иска да я поздрави насаме. Като си тананикаше щастливо, принцесата прекоси брега и се отправи към палатката на Поулгара, а вълните, които се плъзгаха по белия пясък, отекваха в ушите й.

Поулгара седеше пред тоалетката, сама, ако не се смяташе спящият Задача. Светлината на свещите играеше меко по тъмносинята й роба и перфектните й черти, докато разресваше дългата си черна коса.

— Влез, Се’Недра — каза тя. — Седни. Има много неща, които трябва да обсъдим.

— Беше ли изненадана, лейди Поулгара?

Принцесата не можа да се сдържи.

— Беше, нали! Дори аз се изненадах от себе си.

Поулгара я погледна сериозно.

— Не трябва да си позволяваш да се въодушевяваш толкова, Се’Недра. Трябва да се научиш да пазиш силите си, а не да ги пилееш, като се впускаш в истерично самовъзхвалство.

Се’Недра я погледна втренчено.

— Не мислиш ли, че се справих добре днес? — попита тя много обидено.

— Беше много добра реч, Се’Недра — каза Поулгара с тон, който й отне цялата радост.

Внезапна мисъл осени принцесата.

— Ти си знаела, нали? — изрече бързо тя. — Знаела си през цялото време.

Едва забележимо задоволство премина по устните на Поулгара:

— Изглежда забравяш, че имам известни преимущества, скъпа. И едно от тях е, че винаги имам идея как ще се развият нещата.

— Как можа изобщо…

— Някои неща не се случват просто ей така, Се’Недра. Някои неща са били ясни още от момента на създаването на този свят. Това, което се случи днес, е едно от тях.

Тя се протегна и взе от масата един потъмнял от времето свитък.

— Искаш ли да знаеш какво казва Пророчеството за теб?

Внезапно Се’Недра почувства, че се вцепенява от страх. Поулгара сведе очи към намачкания пергамент.

— Ето го — каза тя, като вдигна свитъка към свещта. — „И гласът на невестата на светлината ще бъде чут в кралствата по света. И нейните думи ще бъдат като огън в сухата трева и множество хора ще се надигнат, за да тръгнат под блясъка на нейното знаме.“

— Това не означава абсолютно нищо, лейди Поулгара — противопостави се Се’Недра. — Това са абсолютни безсмислици.

— Става ли ти по-ясно, ако ти кажа, че Гарион е Детето на светлината?

— Какво е това? — попита Се’Недра настоятелно, загледана в пергамента. — Откъде го взе?

— Това е Кодексът на Мрин, скъпа. Баща ми направи копие от оригинала. Текстът е малко неясен, защото пророкът бил толкова луд, че дори не е можел да говори смислено. Накрая крал Драс Биволският врат го държал вързан със синджир за един стълб като куче.

— Крал Драс? Лейди Поулгара, това е било преди три хиляди години!

— Някъде там, скъпа, да — съгласи се Поулгара.

Се’Недра потръпна.

— Това не е възможно — избърбори тя.

Поулгара се усмихна.

— Понякога, Се’Недра, звучиш също като Гарион. Не знам защо младите хора толкова много обичат тази дума „невъзможно“.

— Но, лейди Поулгара, ако не беше онзи млад мъж, който се държа толкова обидно, можеше изобщо нищо да не кажа.

Принцесата прехапа устни. Нямаше никакво намерение да си признава това.

— Вероятно той затова се държа така обидно. Възможно е единствената причина, поради която се е родил на този свят, да е била тази, да те обиди в точно този момент. Пророчеството не оставя нищо на случайността. Мислиш ли, че ще имаш нужда от неговата помощ, за да започнеш следващия път? Мога да уредя да го напият отново, ако ще помогне.

— Следващ път?

— Разбира се. Да не би да си мислиш, че всичко ще приключи с една реч пред толкова малка аудитория? Наистина, Се’Недра, трябва да се научиш да обръщаш повече внимание на това, което става. Ще ти се наложи да говориш пред публика поне един път на ден през следващите няколко месеца.

Принцесата се втренчи в отражението й в огледалото.

— Не мога! — проплака тя.

— Разбира се, че можеш, Се’Недра. Твоят глас ще бъде чут по света, твоите думи ще бъдат като огън в сухата трева и множество хора от Запада ще се вдигнат и ще последват твоето знаме. През всички тези векове нито веднъж не се е случило Кодексът на Мрин да сгреши. Това, което е важно за теб сега, е да си почиваш достатъчно и да се храниш редовно. Аз сама ще приготвям храната ти.

Тя погледна доста критично дребното момиче.

— Би било добре, ако беше малко по-силна, но предполагам, че трябва да се задоволим с това, което имаме. Иди си донеси нещата, Се’Недра. Отсега нататък ще живееш при мен. Бих искала да те държа под око.

През седмиците, които последваха, те се движеха през влажната зелена арендска гора и мълвата за тяхното пристигане се носеше из цяла Астурия. Се’Недра едва ли се досещаше, че Поулгара внимателно контролира броя и типа хора, които присъстваха на речите й. Бедният Лелдорин не слизаше от седлото, защото заедно с една група подбрани приятели той се движеше преди армията и подготвяше всяко събиране.

След като се примири със съдбата си веднъж, Се’Недра реши, че публичната реч е нещо, което става по-лесно с практиката. За съжаление не беше права. Паниката все още я обземаше преди всяка реч и много често физически се чувстваше зле. Въпреки че Поулгара я уверяваше, че речите й стават все по-добри, Се’Недра се оплакваше, че те в никакъв случай не стават по-лесни. Изчерпването на физическите и емоционалните й резерви ставаше все по-очевидно. Като всички момичета на нейната възраст, Се’Недра можеше и често говореше, без да спре, но речите й не бяха обикновен разговор. Те изискваха изключително добър самоконтрол и голяма емоционална енергия. Никой не беше в състояние да и помогне.

Когато тълпата ставаше все по-голяма, Поулгара я подпомагаше, чисто технически.

— Говори нормално високо, Се’Недра — казваше и тя. — Не се напрягай, като се опитваш да крещиш. Аз ще се погрижа всички да те чуват.

С всичко принцесата трябваше да се справя сама и умората ставаше все по-видима. Тя яздеше начело на непрекъснато нарастваща армия и понякога изглеждаше като в транс.

Приятелите й я наблюдаваха и се тревожеха.

— Не съм сигурен колко дълго ще издържи на това темпо — сподели крал Фулрах с крал Родар, докато яздеха точно зад отпадналата малка принцеса към руините на Воу Вейкюн, където тя трябваше да говори пред други хора: — Мисля, че понякога забравяме колко е малка и деликатна.

— Може би е по-добре да се консултираме с Поулгара — съгласи се крал Родар. — Мисля, че момичето се нуждае от една седмица почивка.

Се’Недра обаче знаеше, че не може да спре. Имаше някаква инерция, ускоряващ се ритъм, който не можеше да бъде нарушен. В началото мълвата за тяхното пристигане се разпространяваше бавно, а сега ги изпреварваше и тя знаеше, че трябва да бързат все повече и повече, за да могат да успеят. Имаше един важен момент, в който или любопитството към нея трябваше да бъде задоволено или всичко щеше да се срути и щеше да й се наложи да започне отначало.

Тълпата във Воу Вейкюн беше най-голяма в сравнение с досегашните. Почти убедени, хората се нуждаеха от една-единствена искра, която да ги запали. Отново болна от неоправдана паника, кралицата на Рива събра сили и се изправи пред множеството, за да го приобщи към своята мисия.

Когато всичко свърши и младите благородници се присъединиха към огромната армия, Се’Недра се оттегли в покрайнините на лагера, за да се усамоти за момент и да се съвземе. Това се беше превърнало в задължителен обичай за нея. Понякога повръщаше след речта си, а понякога плачеше. Понякога се шляеше безцелно, без да забелязва дърветата около себе си. По заповед на Поулгара Дурник винаги я придружаваше и Се’Недра намираше компанията на този стабилен практичен мъж за странно успокояваща.

Бяха се отдалечили на известно разстояние от развалините. Следобедът беше ясен и слънчев и птичките пееха сред дърветата. Замислена, Се’Недра вървеше, като оставяше покоя на гората да уталожи бушуващия смут в душата й.

— Всичко това е добро за благородниците, Детон — чу тя да казва някой от другата страна на гъсталака, — но какво общо има с нас?

— Вероятно си прав, Ламър — съгласи се вторият глас с тъжна въздишка. — Беше много вълнуващо обаче, нали?

— Единственото нещо, което би могло да развълнува един крепостен селянин, е видът на храна — заяви горчиво първият мъж. — Малкото момиче може да си говори каквото иска за дълга, но единственият дълг, който аз изпитвам, е към стомаха ми.

Той спря рязко.

— Дали листата на онова растение стават за ядене? — попита той.

— Мисля, че са отровни, Ламър — отвърна Детон.

— Но не си сигурен? Мразя да подминавам нещо, което става за ядене, ако има и най-малкия шанс да не ме убие.

Се’Недра слушаше двамата крепостници с нарастващ ужас. Възможно ли беше някой да се принизи до такова ниво? Инстинктивно, тя премина през гъсталака, за да се изправи срещу тях. Както винаги, Дурник стоеше плътно до нея.

Двамата крепостници бяха облечени в изцапани с мазни петна дрипи. И двамата бяха мъже на средна възраст и по лицата им нямаше никаква следа от поне един щастлив ден в живота им. По-слабият от двамата внимателно разглеждаше един плевел с дебели листа, но другият видя Се’Недра да се приближава и се втренчи в нея с очевиден страх.

— Ламър — той се задъхваше. — Това е тя, тази, която говори днес.

Ламър се изправи и мършавото му лице пребледня под мръсотията, която го покриваше.

— Ваше Величество — каза той и гротескно се опита да се поклони. — Ние просто се връщаме по селата си. Не знаехме, че тази част от гората е Ваша. Нищо не сме взели.

Той протегна напред празните си ръце, за да докаже думите си.

— Откога не си ял? — попита тя.

— Ядох малко трева тази сутрин, Ваше Величество — отвърна Ламър, — и няколко репички вчера. Бяха малко червиви, но не бяха лоши.

Очите на Се’Недра се напълниха със сълзи.

— Кой ви причини това? — попита тя.

Ламър се обърка малко от въпроса. Накрая сви леко рамене.

— Светът, предполагам, Ваше Величество. Значителна част от това, което произвеждаме, отива при нашия господар и друга, също голяма част — при неговия господар… После една част отива за краля и друга за неговия суверен. А ние все още плащаме за някаква война, която господарят ни води преди няколко години. След като платим всичко това, за нас остава съвсем малко.

Една ужасна мисъл стресна принцесата.

— Аз събирам армия за една кампания на Изток — каза им тя.

— Да, Ваше Величество — отвърна другият селянин, Детон. — Чухме речта Ви днес.

— Какво ще ви причини тя?

Детон сви рамене.

— Ще означава повече данъци, Ваше Величество, а и някои от синовете ни ще бъдат взети като войници, ако нашият господар реши да Ви последва. Крепостните не стават добри войници, но винаги могат да носят багажа. Пък и когато настане време да се завзема някой замък, благородниците сякаш винаги имат нужда от крепостници наоколо, които да умират вместо тях.

— Значи вие никога не изпитвате патриотични чувства, когато участвате във война?

— За какъв патриотизъм може да става дума, когато говорим за крепостници, милейди? — попита я Ламър. — Допреди един месец аз дори не знаех името на страната си. Нищо от нея не ми принадлежи. Защо трябва да изпитвам някакви чувства към нея?

Се’Недра не можеше да отговори на въпроса му. Техният живот беше толкова сив, толкова отчайващо празен, а нейният призив означаваше само още страдания и трудности за тях.

— А семействата ви? — попита тя. — Ако Торак победи, гролимите ще дойдат и ще избият семействата ви на неговите олтари.

— Аз нямам семейство, милейди — отвърна Ламър с мъртвешки глас. — Синът ми умря преди няколко години. Моят господар водеше война някъде и когато нападали замъка, хората от него излели вряща смола върху крепостните селяни, които се опитвали да вдигнат стълбата. Жена ми се самоуби, като чу какво се е случило. Гролимите не могат да наранят никого от нас двамата вече, а ако искат да убият мен, да заповядат.

— Няма ли нещо, за което бихте се борили?

— За храна, предполагам — каза Ламър, след като помисли малко. — Изморих се от глад вече.

Се’Недра се обърна към другия селянин.

— А ти? — попита тя.

— Бих влязъл и в огъня за този, който ме нахрани — отвърна Детон разпалено.

— Елате с мен! — заповяда им Се’Недра.

Обърна се и ги поведе към лагера и към големите препълнени с провизии фургони, които носеха огромни количества храна от складовете на Сендария.

— Искам да нахраните тези двама мъже — разпореди Се’Недра на изненадания готвач. — Колкото могат да изядат.

Дурник, чиито честни очи преливаха от състрадание, беше стигнал вече до един от фургоните и беше взел един хляб. Раздели го на две и подаде едната половина на Ламър, а другата на Детон. Ламър се втренчи в парчето хляб в ръцете си, като се развълнува.

— Ще Ви последвам, милейди — заяви той с треперещ глас. — Изядох обувките си и живях от варена трева и корени от дървета.

Дланите му се затвориха около парчето хляб, сякаш се страхуваше, че някой може да му го отнеме.

— Ще Ви последвам до края на света и обратно заради това, което правите за нас.

После започна да яде, като късаше хляба със зъби.

Се’Недра го наблюдава известно време, после внезапно побягна. Когато стигна до палатката, вече плачеше истерично. Адара и Тайба се опитаха да я успокоят, но не успяха и изпратиха да повикат лейди Поулгара.

Щом пристигна, вълшебницата хвърли един бърз поглед наоколо и помоли Адара и Тайба да я оставят насаме с хлипащото момиче.

— Добре, Се’Недра — каза тя кротко, като приседна на леглото и прегърна принцесата, — какво се е случило?!

— Не мога повече, лейди Поулгара — изплака Се’Недра. — Просто не мога.

— Това беше твоя идея — припомни и Поулгара.

— Сгреших — изхлипа Се’Недра. — Сгреших, сгреших! Трябваше да си остана в Рива.

— Не — не се съгласи Поулгара. — Ти направи нещо, което никой от нас не можеше да направи. Ти ни осигури арендите. Не съм сигурна дали Гарион щеше да успее да го направи.

— Но те всички ще умрат! — проплака Се’Недра.

— Откъде ти хрумна това?

— Ангараките ще ни превъзхождат поне два пъти. Те ще разбият армията ми.

— Кой ти каза това?

— Аз… аз подслушах — отвърна Се’Недра, като хвана амулета. — Чух какво си говореха Родар, Анхег и останалите, когато разбраха за южните мурги.

— Разбирам — каза Поулгара тъжно.

— Ние ще пожертваме техния живот. Нищо не може да ни спаси. А току-що успях да въвлека и крепостните селяни в това. Животът им е толкова мизерен, че те ще ме последват само заради възможността да се хранят редовно. И аз ще го направя, лейди Поулгара. Ако преценя, че имам нужда от тях, ще ги откъсна от домовете им и ще ги поведа към смъртта. Не мога да не го направя.

Поулгара взе чаша от масата и изпразни едно мускалче в нея.

— Войната не е свършила още, Се’Недра. Тя дори не е започнала.

Разклати тъмнокехлибарената течност на дъното на чашата.

— Виждала съм безнадеждни войни и преди. Ако се поддадеш на отчаянието, преди да си започнал, нямаш никакъв шанс да победиш. Родар е много умен тактик, знаеш това, а хората в твоята армия са смели. Няма да влизаме в битка, преди да сме убедени, че това е абсолютно необходимо, а ако Гарион стигне до Торак навреме и ако го победи, ангараките ще се разбягат и няма изобщо да ни наложи да се бием с тях. Ето! — Подаде й чашата. — Изпий това!

Се’Недра взе чашата безмълвно и отпи. Кехлибарената течност беше горчива и остави в устата й странен огнен вкус.

— Значи всичко зависи от Гарион — рече тя.

— Винаги е зависело от него, скъпа — каза й Поулгара.

Се’Недра въздъхна.

— Толкова ми се иска… — започна тя, после спря.

— Иска ти се какво, скъпа?

— О, лейди Поулгара, нито веднъж не казах на Гарион, че го обичам. Бих дала всичко, за да мога да му го кажа поне веднъж.

— Той го знае, Се’Недра.

— Не е същото.

Се’Недра въздъхна отново. Изведнъж я налегна ненадейна умора и тя спря да плаче. Беше й трудно дори да си спомни за какво плачеше. Изведнъж усети нечий поглед върху себе си и се обърна. Задача седеше тихо в ъгъла и я наблюдаваше. Дълбоките му сини очи бяха изпълнени със съчувствие и с надежда, колкото и да беше странно. После Поулгара взе принцесата в прегръдките си и започна да я люлее напред-назад, като тананикаше тихо някаква успокоителна мелодия. Без да разбира какво става, Се’Недра заспа дълбоко, без да сънува каквото и да било.

На следващата сутрин някой се опита да я убие. Армията й се движеше по Големия западен път на юг от Воу Вейкюн, през огрятата от слънцето гора. Принцесата яздеше начело на колоната и си говореше с Барак и Мандорален, когато една стрела изсвистя злобно откъм гората. Барак веднага разпозна звука.

— Пази се! — извика той и прикри Се’Недра с огромния си щит.

Стрелата се удари в него и Барак извади веднага меча си, като псуваше отвратително.

Олбан, най-малкият син на Барак, вече се беше спуснал стремглаво към гората. Лицето му беше мъртвешки бледо, а мечът му сякаш подскачаше в ръката му, докато яздеше към гъсталака. Шумът от галопиращите копита на коня му заглъхнаха сред дърветата. След известно време чуха ужасен писък.

Откъм армията зад тях последваха изплашени викове. Поулгара продължи напред с пребледняло лице.

— Добре съм, Поулгара — увери я бързо Се’Недра. — Барак ме спаси.

— Какво се случи? — попита Поулгара.

— Някой изстреля стрела по нея — изръмжа Барак. — Ако не бях чул свистенето й, щеше да се случи нещо много лошо.

Лелдорин беше вдигнал счупената стрела и я разглеждаше внимателно.

— Перата са разхлабени — каза той, като прокара ръка по перата на стрелата. — Затова е свистяла така.

Олбан се върна от гората с окървавен меч, който все още беше в ръката му.

— Добре ли е кралицата? — поинтересува се той. По някаква странна причина гласът му беше на ръба на истерията.

— Добре е — каза Барак и го погледна въпросително. — Кой беше?

— Мисля, че мург — отвърна Олбан. — Имаше белези на двете си бузи.

— Уби ли го?

Олбан кимна.

— Сигурна ли сте, че сте добре, моя кралице? — обърна се той към Се’Недра.

Светлорусата му коса беше разрошена и той изглеждаше много млад и искрен.

— Добре съм, Олбан — отвърна тя. — Ти прояви изключителна смелост, но трябваше да изчакаш, вместо да се втурваш сам. Можеше да са повече.

— Тогава щях да ги убия всичките — заяви свирепо Олбан. — Ще унищожа всеки, който посмее да вдигне пръст срещу Вас!

Младият човек трепереше от ярост.

— Предаността ти подхожда, младежо — каза му Мандорален.

— Мисля, че ще е добре да пуснем няколко разузнавачи — предложи Барак на крал Родар. — Поне докато излезем от тази гора. Кородулин имаше намерение да прогони всички мурги от Арендия, но явно е пропуснал един-двама.

— Позволете ми да предвождам разузнавателните групи — помоли Олбан.

— Синът ти е зареден с много ентусиазъм — отбеляза Родар, като се обърна към Бранд. — Харесва ми този младеж.

После разпореди на Олбан.

— Вземи колкото хора са ти необходими. Не искам да има мурги в радиус от пет мили около принцесата.

— Имате думата ми — заяви Олбан, обърна коня си и потъна отново в гората.

Продължиха напред малко по-внимателно. Когато Се’Недра говореше, около нея, на стратегически позиции, бяха разположени стрелци, които наблюдаваха тълпата. Олбан съобщи за още няколко мурги, които бяха открити сред дърветата, но нямаше повече инциденти.

Когато излязоха от гората и поеха по централната арендска равнина, първият ден от лятото беше почти настъпил. До този момент Се’Недра беше успяла да привлече към армията си почти всеки астурианец, който можеше да се движи. Войската й се простираше зад нея като море от хора, а тя ги водеше напред през равнината. Горите останаха зад гърба им, небето беше кристалносиньо, а трева — много зелената под копитата на конете.

— Сега накъде, Ваше Величество? — попита Мандорален.

— Към Воу Мимбре — отвърна Се’Недра. — Ще говоря пред рицарите-мимбрати, а после ще се отправим към Толнедра.

— Надявам се, че баща ти все още те обича, Се’Недра — каза крал Родар. — Ще е необходима огромна бащинска обич на Ран Боруни, за да ти прости, че си влязла в земите му с цялата тази армия.

— Той ме обожава — увери го Се’Недра.

Крал Родар обаче запази съмненията си.

Армията продължи през централната част на Арендия, към столицата във Воу Мимбре, където крал Кородулин беше събрал мимбратските рицари и техните васали. Времето се задържа хубаво, така че продължиха да яздят под ярката слънчева светлина.

Една ясна утрин, скоро след като бяха потеглили, лейди Поулгара се присъедини към Се’Недра, начело на колоната.

— Реши ли вече как ще се справиш с баща си? — попита тя.

— Не съм много сигурна — призна принцесата. — Вероятно ще ми бъде изключително трудно да го убедя.

— С Боруните обикновено е трудно.

— Аз съм Борун, лейди Поулгара.

— Знам.

Поулгара погледна принцесата с проницателен поглед.

— Ти порасна много през последните няколко месеца, скъпа — отбеляза тя.

— Нямах кой знае какъв избор, лейди Поулгара. Всичко стана съвсем изневиделица.

После нещо й хрумна и Се’Недра се засмя:

— Бедният Гарион!

— Защо „бедният Гарион“?

— Държах се ужасно с него, нали?

— Меко казано, да.

— Как изобщо сте ме понасяли всички?

— Често ни се налагаше да стискаме зъби.

— Мислиш ли, че би се гордял с мен, ако знаеше какво правя, искам да кажа?

— Да — отвърна й Поулгара. — Мисля, че да.

— Знаеш ли, ще изкупя всичко, което съм му причинила — обеща Се’Недра. — Ще бъда най-добрата съпруга на света.

— Това е хубаво, скъпа.

— Няма да му викам, да се карам, нищо такова.

— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Се’Недра — каза Поулгара мъдро.

— Е — малката принцеса се поправи, — почти никога.

Поулгара се усмихна.

— Ще видим.

Мимбратските рицари се бяха разположили в огромната равнина в покрайнините на град Воу Мимбре. Заедно с войската си те представляваха една внушителна армия, която проблясваше под слънчевите лъчи.

— О, боже — заекна Се’Недра, като погледна надолу от хълма, където се бяха изкачили с алорнските крале.

— Какъв е проблемът? — попита я Родар.

— Толкова са много.

— В това е идеята, нали?

Един висок рицар мимбрат с тъмна коса и брада, с туника върху лъскавите доспехи препусна към тях нагоре по хълма и спря на няколко ярда. Огледа ги един по един, после сведе глава в учтив поклон. Обърна се към Мандорален.

— Поздрави на незаконния наследник на Воу Мандор от Кородулин, крал на Арендия.

— Все още не си се погрижил за това, а? — измърмори Барак на Мандорален.

— Не съм имал време, милорд — отвърна Мандорален. Той се обърна към рицаря.

— Привет и добра среща, сър Андориг. Моля Ви да предадете нашите поздрави на Негово Величество и да го уведомите, че идваме с мир, което той самият, без съмнение, знае.

— Ще предам, сър Мандорален. — отвърна Андориг,

— Как е ябълковото Ви дръвче? — попита Барак, като се усмихна открито.

— Развива се прекрасно, милорд — отвърна гордо Андориг. — Грижих се за него и се надявам на изобилна реколта. Убеден съм, че не съм разочаровал благочестивия Белгарат.

После се обърна и слезе по хълма, като свиреше с рог на всеки сто ярда.

— За какво беше всичко това — попита Анхег червенобрадия си братовчед, като се намръщи озадачено.

— Идвали сме тук и преди — отвърна Барак. — Андориг не ни повярва, когато му казахме кой е Белгарат. Тогава Белгарат накара едно ябълково дърво да израсте от камъните на двора и го убеди по този начин в силата си.

— Моля да ме извините — каза Мандорален, а очите му се изпълниха с внезапна болка. — Виждам да приближават скъпи приятели. Връщам се веднага.

Той подкара коня си в лек галоп към един рицар и една дама, които излязоха от града и се изкачваха нагоре по хълма.

— Той е добър човек — разсъждаваше Родар, загледан в отдалечаващия се рицар. — Но защо имам чувството, че когато му говоря, думите ми се блъскат о твърда скала?

— Мандорален е мой рицар — застана бързо в негова защита принцесата. — Не му трябва да мисли. Аз ще мисля вместо него. — Млъкна внезапно. — О, боже — рече тя. — Това звучи ужасно, нали?

Крал Родар се засмя нежно:

— Ти си едно съкровище, Се’Недра, но понякога бърбориш твърде много.

— Кои са тези хора? — попита Се’Недра като гледаше с любопитство как Мандорален приближава двамата, които се бяха появили иззад портите на Воу Мимбре.

— Това е барон Воу Ебор — отвърна Дурник тихо — и съпругата му, баронеса Нерина. Мандорален е влюбен в нея.

— Как така?

— Всичко е в реда на нещата — увери ги Дурник бързо. — В началото аз самият нищо не разбирах, но предполагам подобни неща се случват често в Арендия. Това е трагедия, разбира се. И тримата страдат много.

Добрият човек въздъхна.

— О, боже — каза Се’Недра и прехапа устни. — Не знаех, а понякога съм се държала толкова лошо с него.

— Сигурен съм, че ще ви прости, принцесо — каза й Дурник. — Той има добро сърце.

Не след дълго крал Кородулин излезе от града и се изкачи на хълма заедно с Мандорален и няколко облечени в доспехи рицари. Се’Недра беше виждала младия крал на Арендия преди няколко години и си го спомняше като блед слаб мъж с прекрасен глас. Сега той беше облечен в пълно бойно снаряжение и алена туника. Когато се приближи, той вдигна забралото на шлема си:

— Ваше Величество, очаквахме пристигането Ви с огромно нетърпение.

— Ваше Величество е много мил — отвърна Се’Недра.

— Възхищавахме се на историите, които чухме за Вашата мобилизация на астурианските ни братовчеди — каза й кралят. — Вашето ораторско изкуство трябва да е изключително убедително, за да ги накара да преодолеят отношението си към традиционните си врагове.

— Денят напредва, Ваше Величество — отбеляза крал Родар. — Нейно Величество ще трябва да говори пред Вашите рицари, с Ваше позволение, разбира се. След като я чуете веднъж, вярвам ще разберете колко е ценна за нашата кауза.

— Веднага, Ваше Величество — съгласи се Кородулин. Обърна се към един от своите хора:

— Съберете рицарите и войните на Мимбре, за да може кралицата на Рива да разкрие пред тях своите мисли!

Армията, която беше последвала Се’Недра по пътищата на Арендия, беше започнала да пристига и да изпълва равнината пред града. Изправени там, за да посрещнат тази велика сила, стояха мимбратските рицарите в лъскави доспехи. Въздухът беше нажежен от подозрението, което прескачаше между двете армии, когато те се срещнаха.

— Мисля, че е най-добре да тръгваме веднага — предложи Чо Хаг. — Една случайна забележка там долу може да предизвика неприятности, които бихме предпочели да избегнем.

Се’Недра вече чувстваше, че й прилошава на стомаха. Това чувство й беше толкова познато вече, че изобщо не я притесняваше. Една платформа беше издигната точно по средата между армията на Се’Недра и въоръжените рицари на крал Кородулин. Принцесата, придружена от всички свои приятели и мимбратската стража, яздеше надолу към платформата, където нервно слезе от коня.

— Говори спокойно и кажи всичко, което имаш да кажеш, Се’Недра — посъветва я тихо лейди Поулгара. — Мимбратите обожават церемониите и са търпеливи като камък, когато им предлагаш нещо формално, на което могат да се наслаждават. Има около два часа до залез слънце. Опитай се да подредиш речта си така, че кулминацията на речта ти да съвпадне със залеза.

Се’Недра възкликна.

— Два часа?

— Ако имаш нужда от повече време, можем да запалим огньове — предложи услужливо Дурник.

— Два часа трябва да са й достатъчни — поясни Поулгара.

Се’Недра започна бързо да преговаря наум речта си.

— Ще се погрижите всички да ме чуват, нали? — обърна се тя към Поулгара.

— Ще се погрижа, скъпа.

Се’Недра пое дълбоко дъх.

— Добре тогава — каза тя. — Да започваме!

Помогнаха й да се качи на платформата.

Не беше никак приятно. Никога досега не й беше приятно, но няколкото седмици практика в северна Арендия я бяха научили да преценява настроението на тълпата и да се нагажда според него. Както каза Поулгара, мимбратите изглеждаха склонни да слушат безкрайно дълго. Нещо повече, фактът, че стоеше изправена насред равнината пред вратите на Воу Мимбре, придаваше на думите й определено емоционално въздействие. Самият Торак беше стоял тук и огромното човешко море от ангараки се беше нахвърлило срещу непревземаемите стени на града, който блестеше в края на равнината. Се’Недра заговори, думите се лееха от устните й, докато тя се обръщаше с горещ призив към мимбратите. Всички погледи бяха обърнати към нея и всички уши слушаха речта й. Каквото и вълшебство да правеше Поулгара, за да направи гласа на кралицата на Рива достатъчно силен, за да могат да я чуят и в най-отдалечените краища, то наистина имаше ефект. Се Недра можеше да види въздействието на това, което говореше да премивана през тълпата пред нея като бриз, който докосва върховете на приведените житни класове в полето.

И когато слънцето се скри зад златистите облаци точно над западния хоризонт, малката кралица стигна до кулминацията на своята реч. Думите „гордост“, „чест“, „смелост“ и „дълг“ вече пееха в сърцата на нейните слушатели. Последният й въпрос: „Ще ме последвате ли?“ дойде точно когато залязващото слънце потъна в полето от огнена светлина. Отговорът избухна като оглушителен шум, защото мимбратските рицари извадиха мечовете си за поздрав.

Като се потеше обилно в нагорещените от слънцето доспехи, Се’Недра извади своя меч в отговор, както правеше обикновено, скочи на коня си и поведе вече огромната армия отвъд полето.

— Поразително! — чу тя възхищението на крал Кородулин, тъй като той яздеше точно зад нея.

— Сега разбирате защо я следваме — рече крал Анхег.

— Тя е великолепна — заяви крал Кородулин. — Наистина, господа, подобно красноречие би могло да бъде само дар от боговете. Изпитвах известни притеснения за това начинание, признавам, но сега с удоволствие ще предизвикам на бой тълпите от ангараки. Небесата са с това прекрасно създание и няма начин да се провалим.

— Ще се почувствам по-добре, когато видя как ще реагират легионите — отбеляза крал Родар. — Те са доста опитни войни и ми се струва, че ще е нужно нещо повече от една реч за патриотизма, за да ги разчувства.

Се’Недра вече беше започнала да се подготвя за това. Обмисли проблема от всичките му страни, докато стоеше сама в палатката си същата вечер и разресваше косата си. Имаше нужда от нещо, което да развълнува сънародниците й и тя инстинктивно усещаше какво трябва да бъде това.

Съвсем внезапно сребърният амулет потрепери странно, нещо което никога не беше се случвало преди. Се’Недра остави четката и докосна с пръсти талисмана.

„Знам, че ме чуваш, татко.“ — Беше гласът на Поулгара. Изведнъж в съзнанието й изплува образът на вълшебницата, загърната в синьото си наметало, застанала на върха на един хълм, с коса, развята от нощния бриз.

„Възстанови ли се вече?“ — гласът на Белгарат звучеше предпазливо.

„Ще говорим за това някой друг път. Къде сте сега?“

„Точно сега съм затънал до уши сред пияни надраки. Намираме се в една таверна в Яр Надрак.“

„Трябваше да се досетя. Гарион добре ли е?“

„Разбира се, че е добре. Няма да позволя да му се случи нещо лошо, Поул. Ти къде си?“

„Във Воу Мимбре. Успяхме да вдигнем арендите, а утре сутринта отправяме към Толнедра.“

„Това няма да се хареса особено на Ран Боруни.“

„Имаме известно преимущество. Се’Недра води армията.“

„Се’Недра?“ Белгарат звучеше шокирано.

„Изглежда това е било значението на онзи пасаж в кодекса. Тя успя да убеди арендите да напуснат горите като на шега.“

„Колко впечатляващо.“

„Знаеше ли, че южните мурги вече се събират в Рак Госка?“

„Подочух някои слухове.“

„Това променя нещата, нали знаеш?“

„Може би. Кой ръководи армията?“

„Родар.“

„Добре. Кажи му да избягва сериозните сблъсъци, колкото е възможно по-дълго, Поул, но дръжте ангараките далече от мен.“

„Ще направим, каквото можем.“

Тя сякаш се поколеба за момент. После попита внимателно:

„Добре ли си, татко?“

По някаква причина, въпросът беше от особена важност.

„Да не искаш да ме попиташ дали все още имам всички онези способности?“

Той сякаш се забавляваше.

„Гарион ми каза, че си се притеснявала за това.“

„Казах му да не споделя с теб нищо.“

„Когато изобщо заговорихме за това, всичко вече беше само минало.“

„Да не би…? Искам да кажа, можеш ли все още…?“

„Изглежда всичко работи както винаги, Поул“, увери я той.

„Предай на Гарион, че го обичам.“

„Разбира се. Нека това не ти става навик, но поддържай връзка с мен.“

„Добре, татко.“

Амулетът потрепери отново в ръцете на Се’Недра, после гласът на Поулгара заговори твърдо.

„Добре, Се’Недра“, каза вълшебницата, „можеш вече да престанеш да подслушваш.“

Се’Недра гузно отдръпна пръстите си от амулета.

На следващата сутрин, още преди да е изгряло слънцето, тя изпрати да повикат Барак и Дурник.

— Ще имам нужда от всяко парченце ангаракско злато, което можете да съберете в цялата армия — съобщи им тя. — Всяка монета. Ако трябва, откупете го от хората, но ми доставете всичкото червено злато, до което се доберете.

— Предполагам, че не смяташ да ни обясниш за какво ти е всичко това — каза Барак намръщено.

Огромният мъж беше сърдит, защото го бяха измъкнали от леглото преди изгрева.

— Аз съм толнедранка — заяви тя — и познавам добре сънародниците си. Мисля, че ще имам нужда от малко стръв.