Дейвид Едингс
Черната кула (26)

ГЛАВА 25

Новият кораб на Барак беше наполовина по-широк от повечето бойни кораби във флотата на череците, но се носеше под пролетния бриз като чайка, която кръжи ниско над водата. Пухкави бели облаци се гонеха в синьото небе и повърхността на морето блестеше под слънчевите лъчи, докато огромният кораб се издигаше и врязваше във вълните. Ниско над хоризонта отпред се издигаше заоблената зелена брегова линия на Арендия. Бяха на два дни път от Рива и зад тях се рееше черекската флота като дълга върволица от охлюви, които водеха облечените със сиви наметала риванци да се присъединят към армията на краля на Сендария, Фулрах.

Се’Недра нервно крачеше по палубата, близо до носа, а синята й наметка се развяваше от вятъра, доспехите й блестяха. Независимо от ужасната истина, която беше скрила дълбоко в сърцето си, тя се вълнуваше от всичко това. Събирането на мъжете, мечовете, корабите, плискането на вълните, чувството за принадлежност към общата кауза караше кръвта й да препуска във вените й и я изпълваше с радост, каквото не беше изпитвала никога досега.

Вече съвсем приближиха брега — бял пясък, а зад него — тъмнозеленият цвят на горите на Арендия. Когато стигнаха сушата, един облечен в доспехи рицар се появи иззад дърветата, яхнал огромен пъстър жребец и се приближи към водата, където пенливите вълни се разбиваха в мокрия пясък. Принцесата засенчи очите си с ръка и се загледа в бляскавия рицар. После, когато той се обърна и махна с ръка, за да им каже да продължат към брега, тя видя кръста върху щита му. Сърцето и подскочи от радост.

— Мандорален! — извика тя с ясен и силен глас, като се отпусна върху въжетата на носа на кораба на Барак, а вятърът развяваше косата й.

Огромният рицар помаха за поздрав и пришпори коня си през разпенените вълни, а сребристосиньото знаме на върха на пиката му се ветрееше над главата му. Корабът се килна настрани, когато Барак завъртя руля. Разделени от стотина ярда разстояние от разпенения прибой, корабът и ездачът стояха един към друг.

Беше момент, който Се’Недра щеше да помни през целия си живот, един-единствен образ, толкова перфектен, че се запечата завинаги в паметта й. Огромният кораб се носеше по вълните, гонен от вятъра, като режеше искрящата синя вода, а белите му платна плющяха. Мощният боен кон потропваше с копита в морската пяна на брега и изпод краката му излизаха пръски. Запечатани в този безкраен момент, кораб и ездач продължиха напред под топлото пролетно слънце към един обрасъл с дървета нос, на около една миля разстояние. Се’Недра ликуваше на носа на кораба, с коси развети от вятъра като знаме. От другата страна на носа имаше закътан залив, а навътре, далеч от брега, беше разположен лагерът на сендарската армия — дълги редици от сиво-кафяви палатки, подредени една зад друга. Барак завъртя отново руля и платната се развяха, когато корабът акостира в залива, следван от черекската флота.

— Хей, Мандорален! — извика Барак, когато въжетата на котвата запяха, а желязната тежест потъна в кристалната вода и се отправи към пясъчното дъно.

— Господарю Барак — извика в отговор Мандорален. — Добре дошъл в Арендия! Лорд Брендиг е подготвил едно съоръжение, за да улесни слизането ви на брега.

Той посочи стотина сендарски войници, които избутваха с колове цяла редица огромни салове и ги подреждаха така, че да образуват дълъг плуващ кей, който свързваше кораба и залива, Барак се засмя.

— Можеш да си сигурен, че един сендар винаги ще измисли нещо практично.

— Може ли вече да слизаме на брега? — попита Родар изтощено, като се измъкна от кабината си.

Родар не беше добър моряк и голямото му кръгло лице имаше бледозелен оттенък. Изглеждаше направо комично с ризница и шлем на главата, а следите от морската болест по лицето му сриваха цялото му достойнство. Независимо от външния му вид, който съвсем не беше подходящ за пълководец, останалите крале бяха започнали да се вслушват в неговата мъдрост. Закръглената му фигура криеше гениални мисли за цялостната стратегия и това караше всички останали да се обръщат към него и да приемат негласното му водачество.

Една малка рибарска лодка, която изпълняваше функциите на ферибот, спря до кораба на Барак почти веднага щом котвите бяха пуснати и кралете, техните генерали и съветници бяха откарани до брега за по-малко от половин час.

— Мисля, че съм гладен — обяви Родар, след като стъпи на твърда земя.

Анхег се засмя:

— Мисля, че ти си роден гладен.

Крал Анхег носеше ризница и широк колан за меча си. Грубите му черти не изглеждаха толкова неуместно, когато беше въоръжен.

— Не можех да ям цели два дни, Анхег — изстена Родар. — Горкият ми стомах е започнал да си мисли, че съм го изоставил.

— Храната е приготвена, Ваше Величество — увери го Мандорален. — Нашите астуриански братя са доставили огромен брой кралски сърни, макар че изпитвам известни съмнения доколко са ги осигурили по легален начин, но реших да не се задълбочавам много в това.

Някой, който стоеше в групата зад Мандорален, се засмя и Се’Недра погледна красивия млад мъж с червеникаво-златиста коса и огромен лък, преметнат през рамото на зелената му жилетка. Се’Недра не беше имала възможност да опознае добре Лелдорин от Уилдантор, докато бяха в Рива. Знаеше обаче, че е най-близкият приятел на Гарион и смяташе, че е изключително важно да спечели доверието му. Нямаше да бъде много трудно, реши тя, като се загледа в откритото му, почти невинно лице. Той й отвърна с директен поглед, който беше достатъчен на принцесата, за да разбере, че зад него се крие много искреност и съвсем малко разум.

— Получихме новини от Белгарат — обърна се Барак към Мандорален и младия астурианец.

— Къде са те? — попита нетърпеливо Лелдорин.

— В Боктор — отвърна крал Родар, чието лице продължаваше да е леко позеленяло от морската болест. — По неизвестни за мен причини жена ми ги е пуснала да преминат. Предполагам, че вече са някъде в Гар ог Надрак.

Очите на Лелдорин светнаха.

— Може би ако побързам, ще успея да ги настигна — каза той нетърпеливо като вече се оглеждаше наоколо за коня си.

— Това са хиляда и петстотин левги, Лелдорин — подчерта Барак.

— О… — Лелдорин изглеждаше малко разочарован. — Предполагам, че си прав. Ще бъде много трудно да ги настигнем, нали?

Барак кимна.

След това русото момиче мимбрата, Ариана, пристъпи напред и цялото й сърце беше изложено на показ в очите й.

— Милорд! — рече тя на Лелдорин и Се’Недра изведнъж се сети, че те бяха женени, поне формално погледнато. — Вашето отсъствие ми причини голяма болка.

Лелдорин беше заслепен от обичта й.

— Моя Ариана! — той почти се задави. — Кълна се, че никога вече няма да те оставям.

Хвана ръцете й в своите и я погледна в очите с обожание. Погледът, с който тя му отвърна беше изпълнен със същата любов и по същия начин, лишен от разум. Се’Недра потрепери вътрешно от потенциалната разрушителна сила, която се съдържаше в погледите, които двамата влюбени си размениха.

— Грижа ли го е някой, че аз умирам от глад? — намеси се Родар.

Угощението стана на дълги маси, подредени под весело украсените павилиони на брега, недалече от крепостта. Масата буквално стенеше под тежестта на печения дивеч. Храната беше достатъчно да задоволи дори огромния апетит на крал Родар. След като приключиха с яденето, се отдадоха на разговори край трапезата.

— Вашият син, лорд Хетар, ни информира, че алгарските кланове се събират в крепостта, Ваше Величество — съобщи Мандорален на крал Чо-Хаг.

Чо-Хаг кимна.

— А ние получихме съобщение от улгоса Релг — добави полковник Брендиг. — Той е събрал малка армия от хората от пещерите. Ще ни чакат в алгарската част на планините. Той казва, че вие познавате мястото.

Барак изсумтя.

— Улгосите понякога създават проблеми. Те се страхуват от открити места, а дневната светлина вреди на очите им, но пък виждат като котки в тъмнината. Това може да се окаже полезно в даден момент.

— Релг изпрати ли някакво… лично съобщение? — попита Тайба с малко притеснен глас.

Сендарът извади внимателно едно парче сгънат пергамент от туниката си и й го подаде. Тя го взе безпомощно, разгърна го и започна да го върти в ръцете си.

— Какво има, Тайба? — попита тихо Адара.

— Той знае, че не мога да чета — запротестира Тайба, като притискаше хартията до гърдите си.

— Аз ще ти го прочета — предложи Адара.

— Но, то може да е прекалено… ами… лично — възрази Тайба.

— Обещавам ти, че няма да слушам — каза Адара без следа от ирония.

Се’Недра прикри с ръка собствената си усмивка. Всепроникващият и съвсем директен ум на Адара беше едно от качествата, които най-много харесваше у нея. Се’Недра почувства множество погледи върху себе си — тя знаеше, че я наблюдават с огромно любопитство аренди, астурианци и мимбрати. Особено Лелдорин — сякаш не можеше да откъсне очи от нея. Красивият млад мъж седеше съвсем близо до русокосата мимбрата и открито зяпаше Се’Недра дори когато, може би несъзнателно, държеше ръката на Ариана. Се’Недра се изнервяше малко от погледа му. За своя изненада тя откри, че би искала да получи одобрението на този доста глуповат млад мъж.

— Кажи ми — обърна се тя направо към него — какво е мнението тук, в Астурия, относно кампанията, имам предвид?

Погледът на Лелдорин потъмня.

— Не много ентусиазирано в по-голямата си част, Ваше Величество — отвърна той. — Опасявам се, че съществува подозрение, че това може да се окаже някакъв заговор на мимбратите.

— Но това е абсурдно! — заяви Се’Недра.

Лелдорин сви рамене.

— Моите сънародници мислят по този начин. Онези, които не смятат, че това е заговор, мислят, че всички мимбратски рицари трябва да се присъединят в този кръстоносен поход срещу Изтока. Това създава известни очаквания в някои райони.

Мандорален въздъхна.

— Същото мнение битува и в някои части на Мимбре — каза той. — Ние сме едно нещастно разединено кралство, а старите омрази и подозрения умират трудно.

Се’Недра изведнъж се вцепени. Не беше очаквала подобно нещо. Крал Родар каза съвсем ясно, че е абсолютно необходимо арендите да се присъединят към армията им, а сега идиотската омраза и подозрение между Мимбре и Астурия щяха да провалят целия план. Тя безпомощно се обърна към Поулгара.

Магьосницата обаче изглеждаше необезпокоена от новината, че арендите не са склонни да се присъединят.

— Кажи ми, Лелдорин — каза тя спокойно, — можеш ли да събереш няколко от твоите най-неподозрителни приятели на едно място, някое сигурно място, където няма да се страхуват, че им подготвяме засада?

— Какво си си наумила, лейди Поулгара? — попита крал Родар и я погледна с объркан поглед.

— Трябва някой да поговори с тях — отвърна Поулгара. — Някой много специален имам предвид.

Обърна се отново към Лелдорин:

— Няма нужда от огромна тълпа, поне на първо време. Четиридесет — петдесет души са достатъчни. И нито един, който да е категорично против каузата ни.

— Ще ги събера веднага, лейди Поулгара — заяви Лелдорин и скочи ентусиазирано на крака.

— Вече е много късно, Лелдорин — отбеляза тя, като погледна слънцето, което се скриваше зад хоризонта.

— Колкото по-рано започна, толкова по-бързо ще ги събера — каза разпалено Лелдорин. — Ако приятелството и кръвната връзка имат някаква сила, няма да се проваля.

Той се поклони на Се’Недра.

— Ваше Величество! — рече младият мъж, сякаш за сбогом и изтича към мястото, където беше вързан конят му.

Ариана въздъхна и се загледа след потеглящия млад ентусиаст.

— Винаги ли е такъв? — попита Се’Недра любопитно.

Момичето мимбрата кимна.

— Винаги — призна тя. — Мисълта и действието са едно цяло при него. Страхувам се, че той няма никаква представа за значението на думата „размисъл“. Всичко това допринася за чара му, но трябва да призная, че понякога въздейства объркващо.

— Мога да си представя — съгласи се Се’Недра.

По-късно, когато принцесата и Поулгара останаха сами в палатката си, Се’Недра се обърна с разсеян поглед към лелята на Гарион.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Не ние, Се’Недра. Ти. Ти ще трябва да поговориш с тях.

— Не съм много добра в публичните речи, лейди Поулгара — призна принцесата с пресъхнала уста. — Тълпите ме плашат и езикът ми се оплита.

— Ще го преодолееш, скъпа — увери я Поулгара. Погледна я развеселено. — Ти беше тази, която искаше да предвожда армия, спомняш ли си? Наистина ли си мислеше, че всичко, което трябва да направиш, е да облечеш доспехите, да яхнеш коня, да извикаш „следвайте ме“ и че целият свят ще тръгне след теб?

— Ами…

— Прекара толкова много време в изучаване на историята, а пропусна единственото нещо, което трябва да знаят великите водачи? Трябва да си била много разсеяна, Се’Недра.

Се’Недра се втренчи в нея, в очите й бавно се надигаше нарастващ ужас.

— Не е нужно толкова много, за да поведеш една армия, скъпа. Не е нужно да се брилянтна. Не е нужно да си войн. Дори не е нужно каузата ти да бъде велика и благородна. Всичко, което трябва да владееш до съвършенство, е красноречието.

— Не мога да направя това, лейди Поулгара.

— Трябваше да помислиш по-рано, Се’Недра. Сега е твърде късно да се връщаш назад. Родар ще командва армията и ще се грижи за всички подробности, но ти си тази, която трябва да ги накара да те последват.

— Нямам и най-малката представа какво да им кажа — възрази Се’Недра.

— Всичко ще си дойде на мястото, скъпа. Ти вярваш в това, което правим, нали?

— Разбира се, но…

— Ти реши да направиш това, Се’Недра. Реши го съвсем сама. И след като си стигнала дотук, съвсем спокойно можеш да стигнеш до края.

— Моля те, лейди Поулгара — почти проплака Се’Недра. — Публичните речи предизвикват гадене в стомаха ми. Ще повърна.

— Случва се понякога — отбеляза Поулгара спокойно. — Просто се опитай да не го правиш пред очите на всички.

Три дни по-късно принцесата, Поулгара и алорнските крале се отправиха на пътешествие към руините на град Воу Астур в дълбините на мълчаливите арендски гори. Се’Недра яздеше през огрените от слънцето дървета в състояние, което граничеше с паниката. Независимо от всички аргументи, лейди Поулгара остана непреклонна. Сълзите не я трогнаха, дори истерията не доведе до успех. Принцесата беше болезнено убедена, че дори и да умираше, Поулгара щеше да я изправи пред чакащата тълпа и щеше да я накара да мине през това изпитание. С усещането за пълна безпомощност, тя яздеше към срещата със съдбата.

Подобно на Воу Вейкюн, Воу Астур беше опустошен през мрачните векове на арендската гражданска война. Срутените камъни бяха покрити със зелен мъх и лежаха под сенките на огромните дървета, които сякаш страдаха за честта, гордостта и мъката на Астурия. Лелдорин чакаше, а с него имаше още петдесетина пищно облечени млади благородници с изпълнени с любопитство очи, в които едва доловимо проблясваше подозрение.

— Това са всички, които успях да събера за толкова кратко време, лейди Поулгара — извини се Лелдорин, след като те слязоха от конете. — Има и други в региона, но те са убедени, че кампанията ни е някаква мимбратска измама.

— Тези са достатъчни, Лелдорин — отвърна Поулгара. — Те ще разкажат на останалите това, което ще се случи днес тук.

Тя огледа мъхестите, изпъстрени със слънчеви петна развалини.

— Мисля, че това място там е подходящо. — Посочи останките от една стена. — Ела с мен, Се’Недра!

Принцесата, облечена в доспехи, закачи шлема и щита си на седлото на белия кон на крал Чо-Хаг, който той беше довел за нея от Алгария, поведе кроткото животно и като трепереше цялата, последва магьосницата.

— Искам да могат да те виждат, както и да те чуват — започна инструкциите си Поулгара. — Така че качи се на онази стена и говори оттам. Мястото, от което ще говориш е под сянката сега, но слънцето се движи — докато свършиш речта си, ще те огрява цялата. Мисля, че това ще е добро допълнение.

Се’Недра премаля, като видя колко дълго ще трябва да говори, докато слънцето стигне до посоченото място.

— Мисля, че ще повърна — рече с тих треперещ глас.

— Може би по-късно, Се’Недра. Сега нямаш време.

Поулгара се обърна към Лелдорин.

— Мисля, че вече можеш да представиш Нейно Величество!

Лелдорин се изкачи на стената и вдигна ръка, за да накара тълпата да замълчи.

— Сънародници — обяви той на висок глас, — по време на последния голям пролетен празник се случи нещо, което разтърси нашия свят из основи. В продължение на хиляди години ние чакахме този момент. Сънародници мои, кралят на Рива се завърна!

Тълпата се раздвижи при това съобщение и през нея премина радостно оживление.

Екстравагантен както винаги, Лелдорин доразви темата. Разказа им за огнения меч, който разкри истинската самоличност на Гарион и за клетвата на вярност на Белгарион пред алорнските крале. Се’Недра, която почти припадаше от нервност, едва го чуваше. Опитваше се да си преговори на ум речта си, но всичко се объркваше. После, почти паникьосана, тя чу Лелдорин да казва:

— Сънародници, представям ви Нейно Имперско Величество, принцеса Се’Недра, кралицата на Рива.

Всички очи се обърнаха към нея с очакване. С разтреперани крайници, тя се изкачи на стената и погледна лицата срещу себе си. Цялата подготовка, всички репетирани фрази се изпариха от главата й и тя стоеше пребледняла и разтреперана, без никаква идея как да започне. Тишината беше ужасна.

Съвсем случайно един от младите астурианци в най-предните редици беше изпил сутринта повече вино, отколкото можеше да понесе.

— Мисля, че Нейно Величество си забрави речта — каза той, като сръга един от приятелите си.

Реакцията на Се’Недра беше мигновена.

— Аз пък мисля, че господинът е забравил добрите си маниери — избълва тя, без дори да се замисли. Липсата на възпитание я възпламени.

— Не мисля, че ще слушам това — заяви подпийналият младеж с тон, изпълнен с преувеличено отегчение. — Това е просто загуба на време. Аз не съм риванец, както и останалите от нас. Какво точно може да каже една чужда кралица, което да е интересно за астурианските патриоти?

След като каза това, той се обърна и се накани да се отдалечи.

— Дали астурианският благородник е толкова пиян, че е забравил, че светът не свършва с тази гора? — отвърна Се’Недра разпалено. — Или е толкова необразован, че не знае какво става наоколо?!

Вдигна заплашително пръст срещу него.

— Чуйте ме, патриоти — каза тя със звънък глас. — Може би си мислите, че съм тук, за да изнеса една прекрасна малка реч, но това, което съм дошла да ви кажа, е най-важното нещо, което изобщо сте чували някога. Можете да слушате или да обърнете гръб и да си тръгнете, но един ден, когато Астурия вече няма да съществува, когато руините от домовете ви ще пушат и гролимите ще отвеждат семействата ви на олтара на Торак, с неговите огньове и кървави ножове, можете да се върнете назад и да се прокълнете за това, че не сте останали да ме изслушате.

После, сякаш този груб млад мъж беше отприщил нещо в нея, Се’Недра продължи да говори. Обърна се към тях прямо, не със заучените фрази, които беше репетирала, а с думи, които идваха направо от сърцето й. Колкото повече говореше, толкова повече се палеше. Тя молеше, после увещаваше, а накрая заповядваше. Никога нямаше да може да си спомни какво точно беше казала, но и никога нямаше да забрави как се чувстваше, докато го изричаше. Цялата страст и огън, които изпълваха изблиците в детството й, изиграха своята роля. Тя говореше разпалено, без да мисли за себе си, с всеизпълваща я вяра в това, което казваше. Накрая спечели всички.

Когато слънцето я огря, доспехите й заблестяха, а косата й сякаш избухна в пламъци.

— Белгарион, кралят на Рива и владетел на Запада, ви призовава на война! — заяви тя. — Аз съм Се’Недра, неговата кралица, и заставам пред вас като живо знаме. Кой измежду вас ще откликне на призива на Белгарион и ще ме последва?

Младият човек, който й се беше присмял в началото, беше първият, който се отзова. Като издигна високо меча си за поздрав, той извика:

— Аз ще ви последвам!

И сякаш неговият отговор беше някакъв сигнал, петдесет меча проблеснаха на слънцето, защото бяха вдигнати за поздрав и обещание и петдесет гласа повториха като ехо неговите думи:

— Аз ще ви последвам!

С широк замах, Се’Недра извади своя меч и го вдигна:

— Последвайте ме тогава! Ние отиваме срещу свирепите орди на ангараките. Нека светът за потрепери от нашите стъпки.

С три бързи крачки тя стигна до коня си и буквално се хвърли на седлото. Дръпна юздите и подкара в галоп, с високо вдигнат меч и развети огнени коси. Като един, астурианците се втурнаха към конете си и я последваха.

Когато потъна в гората, принцесата се обърна назад и погледна лицата на тези смели, глупави, млади мъже, които галопираха след нея с екзалтирани погледи. Тя беше победила, но колко от тези немислещи астурианци щеше да върне, когато войната свърши? Колко от тях ще загинат в пустошта на Изтока? Внезапно очите й се напълниха със сълзи, но като ги избърса с една ръка, кралицата на Рива продължи напред, повела астурианците към своята армия.