Дейвид Едингс
Черната кула (23)

ГЛАВА 22

Принцеса Се’Недра беше замислена. Дори тъжна. Колкото и да обичаше да се наслаждава на бъркотията, която предизвикваше с изблиците на своя нрав, тя със съжаление стигна до извода, че вероятно е дошло време да зареже всичко това и да сключи мир с Гарион. Щяха да се женят все пак и тя нямаше реална причина да го ядосва повече от необходимото. Се’Недра разсъждаваше така: независимо, че той е с по-висок ранг, тя не трябва да влиза в брака като негова подчинена. Но всъщност принцесата искаше точно това. Като цяло перспективата да бъде съпруга на Гарион съвсем не й се струваше толкова отблъскваща, колкото се опитваше да я представи пред останалите. Тя го обичаше все пак и сега, когато той беше наясно как точно ще стоят нещата между тях, всичко изглеждаше наред. Се’Недра реши да го потърси и да се сдобри с него.

По-голямата част от вниманието й през тази пролетна сутрин беше посветено на една книга за дворцовия протокол и на една схема, която сама нарисува. Като имперска принцеса на Толнедра и кралица на Рива тя, разбира се, се издигаше над всички херцогини на империята. Беше напълно сигурна, че титлата й е по-висока дори от титлата на кралицата на Черек, Ислена, и кралицата на Алгария, Силар. Статутът, който имаше Маясерана, като съуправител на своята страна, предизвикваше известни проблеми все пак. Не беше изключено да се окаже, че двете с Маясерана са равни по ранг. Се’Недра си записа на едно парче пергамент, за да не забрави да каже на посланик Валгон да нареди на шефа на протокола в Тол Хонет да проучи как точно стоят нещата в това отношение. Приятна топлина я обля, докато разглеждаше схемата. С изключение на лейди Поулгара и Лайла — малката, майчински настроена кралица на Сендария, с която всички се съобразяваха, защото беше много мила — Се’Недра стоеше над или поне беше на едно ниво с всяка благородна дама от Запада.

Изведнъж се чу гръм — толкова силен, че разтърси стените на цитаделата. Изплашена, Се’Недра погледна през прозореца. Беше ясна слънчева сутрин. Как е възможно да има гръмотевици? Още един гръм прониза тишината и в залите се понесе шепотът на изплашени хора. Принцесата грабна малкото сребърна звънче и позвъни нетърпеливо на прислужницата си.

— Иди да видиш какво става — нареди тя на момичето и продължи да изследва схемата, която беше нарисувала.

Последваха още един оглушителен гръм и още по-силни крясъци и суетене отвън по коридорите. Това беше невъзможно! Как да се съсредоточи при всичкия този шум? Стана и отиде до вратата ядосано.

Хората бягаха, всъщност направо летяха. В дъното на коридора кралица Лайла се измъкна от апартамента на лейди Поулгара, очите й бяха разширени от ужас, а короната беше почти паднала от главата й.

— Какво става, Ваше Величество? — попита Се’Недра.

— Лейди Поулгара! — каза задъхано кралица Лайла като се препъваше в стремежа си да избяга. — Тя унищожава всичко, което е пред очите й.

— Лейди Поулгара?

Нов силен гръм накара малката кралица да залитне и да се хване ужасена за Се’Недра.

— Моля те, разбери какво не е в ред. Накарай я да спре, преди да е срутила цялата крепост.

— Аз?

— Теб ще те послуша. Тя те обича. Накарай я да спре!

Без да се замисли за възможната опасност, Се’Недра се отправи бързо към апартамента на лейди Поулгара и надникна вътре. Цялото жилище беше опустошено. Мебелите бяха преобърнати, всичко, което висеше по стените, беше изтръгнато, прозорците бяха натрошени и въздухът беше изпълнен с дим. Самата Се’Недра беше избухвала много пъти, но безпорядъкът в стаята на Поулгара беше толкова голям, че преминаваше границите на изкуството да правиш сцени. Приличаше на природно бедствие. Самата лейди Поулгара стоеше по средата на стаята с див поглед и разчорлена коса и проклинаше на различни езици едновременно. В едната си ръка държеше смачкано парче от пергамент, а другата беше вдигната като лапа пред лицето й, леко присвита около нажежено кълбо от енергия, която тя сякаш извличаше от въздуха и подхранваше със собствения си гняв. Принцесата застина от страхопочитание, когато Поулгара поде нова тирада. Страшното проклятие премина през всички регистри на гласа й. И отвъд тях. Когато достигна крайните възможности на гласа си, тя започна да сече въздуха с огнената топка, която държеше в ръка, като маркираше всяко следващо проклятие с шумна експлозия от неуправляема енергия, проблясваща изпод пръстите й като светкавица — за да разтърси всичко, което попаднеше пред очите й. С една тирада от ужасни клетви, Поулгара взриви шест чаени чаши, подредени една до друга, после методично премина с поглед към чинийките, в които те стояха. След това, сякаш й хрумна по-късно, тя взриви масата на трески.

Се’Недра чу сподавена въздишка точно зад гърба си. С пребледняло лице крал Анхег погледна към вратата, после се обърна и избяга.

— Лейди Поулгара — Се’Недра се опита да умилостиви магьосницата, като се стараеше да не влиза в спор с нея, за да ограничи размерите на погрома.

Поулгара строши четири безценни вази, които стояха на полицата на камината с четири отделни експлозии. През прозореца светлата пролетна утрин помръкна, сякаш слънцето внезапно изгасна. Чу се приглушен гръм и Се’Недра се помоли горещо той поне да е естествен.

— Какво всъщност се е случило? — попита принцесата, като се надяваше да въвлече вбесената магьосница в обяснения и да я откъсне от проклятията. Точно те трябваше да бъдат прекъснати по някакъв начин. Изглежда Поулгара изпитваше дълбока нужда да подчертава всяка своя клетва с експлозия.

Магьосницата обаче не й отговори. Вместо това, тя почти захвърли късчето пергамент към Се’Недра, обърна се и разби една мраморна статуя на ситен бял прах. С подивял поглед, потърси нещо друго за чупене, но в опушената стая бяха останали малко здрави неща, които още не беше превърнала в жалки отломки.

— Не! — изкрещя Се’Недра, когато погледът на побеснялата жена попаднаха върху изключителната кристална птичка, която Гарион й беше подарил.

Принцесата знаеше, че Поулгара цени стъклената птица повече от всичко, което притежаваше и се втурна напред, за да предпази деликатния предмет.

— Вземи я! — изсъска Поулгара през зъби. — Махни я от очите ми.

Очите й горяха от потребността да унищожат още нещо. Тя се завъртя и запрати огнената топка през счупения прозорец. Експлозията, която последва, след като кълбото се разби внезапно в мрачния въздух отвън, беше ужасна. Със здраво стиснати юмруци, прибрани до тялото й, Поулгара вдигна изкривеното си от гняв лице и отново започна да проклина. От тъмните черни облаци, които се появиха изведнъж над острова, заблестяха разтърсващи светкавици. Понеже вече не можеше да се задоволи с унищожаването на вещите около себе си, Поулгара насочи гнева си към острова и Морето на ветровете и ги засипа със свистящи пламъци и оглушителни гръмотевици. После енергично вдигна единия юмрук и внезапно го отвори. Поройният дъжд, който предизвика, беше невероятен. Блесналите очи се присвиха и тя вдигна и другия юмрук. Дъждът веднага се превърна в град, големи остри парчета лед, които се разбиваха в скалите, за да изпълнят въздуха с летящи частички и гъста пара.

Се’Недра грабна стъклената птичка, наведе се да вземе смачканото парче пергамент от земята и понечи да избяга.

Крал Анхег показа изплашеното си лице иззад ъгъла.

— Можеш ли да я спреш? — попита той настоятелно с разтреперан глас.

— Нищо не може да я спре, Ваше Величество.

— Анхег! Влез! — гласът на Поулгара се извиси над шума от гръмотевиците и сипещия се порой от град, който разтърсваше цитаделата.

— О, Белар! — измърмори крал Анхег благочестиво, като вдигна поглед към небето, докато бързаше към стаята на Поулгара.

— Изпрати съобщение до Вал Алорн веднага! — нареди тя. — Баща ми, Силк и Гарион са се измъкнали от цитаделата миналата нощ. Изкарай флота си и ги върни обратно. Дори ако трябва да прехвърлиш целия свят камък по камък. Намери ги и ги върни обратно.

— Поулгара, аз… — заекна черекът.

— Не стой така и престани да пелтечиш като идиот! Действай!

Принцеса Се’Недра подаде стъклената птичка на изплашената прислужница:

— Сложи я на някое сигурно място!

После се обърна и се върна в „центъра на бурята“:

— Какво каза току-що? — попита тя с равен глас.

— Моят баща — глупакът, Гарион и онзи противен крадец решили да избягат сами миналата нощ — отвърна Поулгара с леден глас, който звучеше още по-ужасно заради нечовешкия контрол, който тя си налагаше.

— Какво са направили? — не разбра Се’Недра.

— Заминали са. Измъкнали са се през нощта.

— Тогава трябва да ги последваш.

— Не мога, Се’Недра.

Поулгара говореше така, сякаш обясняваше на дете.

— Някой трябва да остане тук. Твърде много неща може да се объркат. Той го знае. Направил го е нарочно. Върза ме тук като в капан.

— Гарион?

— Не, глупаво момиче! Баща ми!

Поулгара отново занарежда проклятия и всяко завършваше с гръмотевица.

От шумотевицата Се’Недра едва чу това, което й каза. Огледа се наоколо. Наистина нямаше какво друго да се счупи в тази стая.

— Надявам се, че ще ме извиниш — рече тя.

После се обърна, отиде в своя апартамент и започна да троши всичко, до което се докопа и в същото време пищеше като жена на камаарски рибар.

Гневът и на двете продължи няколко часа. Внимателно се избягваха през това време. Някои чувства трябва да бъдат споделени, но безумният гняв не е сред тях. Най-после Се’Недра реши, че е изчерпала възможностите на своите изблици и застина в ледения покой на човек, който е смъртно обиден. Нямаше никакво значение как Гарион е представил нещата в неграмотно написаната бележка, най-много след седмица целият свят щеше да научи, че я е зарязал. Бягството на младоженеца щеше да се превърне в универсална шега. Това беше недопустимо!

Щеше да посрещне позора с гордо вдигната брадичка и с кралски поглед. Когато беше сама, можеше да плаче и вилнее, но лицето, което щеше да покаже пред света, нямаше ни най-малко да подсказва колко дълбоко е наранена. Гордостта беше всичко, което й беше останало, и тя никога нямаше да се предаде.

Лейди Поулгара обаче изглежда нямаше нужда от толкова величествена резервираност. След като първоначалният й гняв утихна, няколко благородници решиха, че най-лошото е свършило. Графът на Трелхайм отиде при нея с надеждата да я умилостиви. След няколко секунди той напусна апартамента й бягайки, а покрай ушите му свистяха острите й хули. Когато го разказваше на останалите, Барак беше пребледнял и целият се тресеше.

— Не се приближавайте до нея! — посъветва ги той с изплашен глас. — Правете каквото ви каже по най-бързия начин, а най-добре е за нищо на света да не й се мяркате пред очите.

— Няма ли да се успокои? — попита крал Родар.

— Приключи с трошенето на мебели — отвърна Барак. — Мисля, че се подготвя да подхване хората.

От този момент нататък, щом Поулгара се покажеше от апартамента си, коридорите на цитаделата на Желязната хватка се опразваха. Заповедите й, обикновено предавани от прислужницата й, бяха вариации на разпореждането, което даде на крал Анхег. Трябваше да открият тримата бегълци и да ги доведат при нея.

През следващите дни първоначалният гняв на Се’Недра премина в раздразнителност, която караше хората да я отбягват, почти толкова, колкото отбягваха и Поулгара. От нея не странеше само деликатната Адара, която понасяше изблиците й съвсем спокойно. Двете прекарваха по-голямата част от времето си седнали в градината към кралските апартаменти, където Се’Недра можеше да даде воля на чувствата си, без да се притеснява, че някой ще я чуе.

Бяха минали пет дни от заминаването на Гарион и останалите, когато Се’Недра осъзна всички последствия от това.

Денят беше топъл, очевидно пролетта настъпваше дори и в такива мрачни места като Рива. Малката полянка в средата на градината се беше раззеленила. Розови, сини, огненочервени цветя се поклащаха в лехите, докато жълтите пчели трудолюбиво пренасяха целувките си от един цвят на друг. Облечена в най-любимата си бледозелена туника, Се’Недра хапеше доста жестоко една безобидна къдрица от косата си и разказваше на търпеливата Адара надълго и нашироко за непостоянството на мъжете.

Беше по средата на следобеда, когато кралица Лайла ги откри.

— О, ето къде сте били — избърбори пълничката малка кралица.

Както винаги, короната й беше малко килната настрани.

— Защо? — отвърна Се’Недра малко нелюбезно.

Кралица Лайла спря и погледна критично към принцесата.

— О, боже — каза тя, — да не сме сърдити днес? На теб пък какъв ти е проблемът, Се’Недра? Държиш се отвратително през последните няколко дни.

Се’Недра улови топлия поглед, който Адара изпрати на кралицата, и това я вбеси още повече. Отговорът й беше хладен.

— Усещането, че съм зарязана, започва да ми става досадно, Ваше Величество — каза тя.

Слънчевото лице на кралица Лайла придоби строго изражение.

— Би ли ни извинила, Адара? — попита тя.

— Разбира се, Ваше Величество — отвърна Адара, като се изправи бързо. — Ще бъда вътре, Се’Недра — каза тя и грациозно напусна градината.

Кралица Лайла изчака, докато момичето се отдалечи достатъчно, за да не чува какво си говорят, после седна на мраморната пейка.

— Ела тук, Се’Недра — каза тя строго. — Знаеш ли, наистина трябва да престанеш да приемаш всичко, което става по света, като лична обида — продължи Лайла. — Това е доста лош навик за една кралица. Това, което са направили Гарион, Белгарат и Келдар, няма нищо общо с теб…

Тя погледна строго Се’Недра.

— Знаеш ли нещо за Пророчеството?

— Чувала съм за него — намуси се принцесата. — Толнедранците не вярват много в такива неща.

— Може би в това е проблемът — рече Лайла. — Искам да ме изслушаш внимателно, Се’Недра. Може и да не вярваш, но ще разбереш.

Кралицата се замисли за момент.

— Пророчеството казва много ясно, че когато кралят на Рива се върне, Торак ще се събуди.

— Торак? Това са глупости. Торак е мъртъв.

— Не ме прекъсвай, скъпа! Пътувала си с тях толкова време и все още не разбираш? За малко момиче, което изглежда умно, ти си забележително несъобразителна.

При тези думи Се’Недра се изчерви.

— Торак е бог, Се’Недра — продължи Лайла. — Той е заспал, не е мъртъв. Той не е умрял при Воу Мимбре, въпреки че много хора предпочитат да си мислят, че е умрял. В момента, в който Гарион е докоснал кълбото, Торак се е разбудил. Не си ли се чудила защо Поулгара толкова е настоявала толкова Задача да носи кълбото на връщане от Рак Ктхол? Гарион би могъл да го носи със същата лекота още тогава.

Се’Недра не се беше замисляла върху това.

— Но ако Гарион го беше докоснал на ангаракска земя, без да има своя меч, Торак можеше да скочи, да тръгне след него веднага и Гарион щеше да бъде убит.

— Убит? — Се’Недра ахна.

— Разбира се, скъпа. За това е всичко. Пророчеството казва, че Торак и кралят на Рива ще се срещнат накрая и от тяхната среща ще се реши съдбата на човечеството.

— Гарион? — възкликна Се’Недра смаяна и невярваща. — Ти сигурно не говориш сериозно?

— Никога през живота си не съм била по-сериозна, дете. Гарион трябва да се бие с Торак до смърт, за да реши съдбата на света. Разбираш ли сега? Ето защо Белгарат, Келдар и Гарион са напуснали внезапно Рива. Те са на път към Малореа, за да може Гарион да се срещне с Торак. Би могъл да вземе армия със себе си, но той е разбрал, че това само ще причини ненужни жертви. Ето защо тримата са тръгнали сами. Сега не мислиш ли, че е време да пораснеш малко?

Се’Недра беше доста унила след разговора с кралица Лайла. Може би за пръв път в своя живот тя се замисли за някой друг повече, отколкото мислеше за себе си. Непрекъснато се тревожеше за Гарион и нощем сънуваше ужасни кошмари за противните неща, които можеха да му се случат.

Сякаш за да направи нещата още по-ужасни, в ушите й непрекъснато звучеше едно бръмчене, което беше направо влудяващо на моменти. Беше нещо като гласове, идващи от много далече, гласове, които трудно можеха да бъдат разбрани. Този бръмчащ звук, съчетан с притесненията й за Гарион я правеше замислена и често раздразнителна. Дори Адара започна да я избягва.

Дразнещият звук в ушите й продължи няколко дни, преди да установи съвсем случайно неговата значимост. Времето на Острова на ветровете никога не ставаше прекалено топло, пък и пролетта беше най-непредвидимият сезон. Силни бури се редуваха една след друга в мрачна последователност, блъскаха се в скалистия бряг и отвратителен дъжд се изсипа над града и над целия остров. Една мрачна дъждовна утрин принцесата седеше в своята стая и гледаше намръщено през прозореца в мократа градина. Огънят, който гореше в камината, изобщо не сгряваше лошото й настроение. Тя въздъхна и в желанието си да прави нещо по-различно, седна пред тоалетната масичка и започна да реши косата си.

Когато погледна отражението си в огледалото, сребърният проблясък на медальона на шията и привлече погледа й. Това беше онзи медальон, който Гарион й даде веднага след рождения й ден. Беше свикнала вече с него, въпреки че фактът, че не може да го махне, все още я вбесяваше от време на време. Без да се замисля, тя спря да се реши и докосна амулета с върха на пръстите си.

„… но ние не можем да предприемем нищо, преди арендите и толнедранците да бъдат напълно мобилизирани.“

Това беше гласът на Родар, краля на Драсния. Се’Недра стана и се обърна бързо, учудена, че пълничкият крал е влязъл в стаята й. Веднага след като отдръпна пръстите си от амулета, гласът заглъхна. Се’Недра се огледа озадачено. Смръщи вежди и докосна отново амулета.

„… Не, не“, каза друг глас. „Не бива да добавяш подправките, преди да е завряло.“

Се’Недра отново отдръпна пръсти от талисмана и гласът изчезна веднага. Сякаш хипнотизирана, тя докосна медальона за трети път.

„… Ти ще оправиш леглото, а аз ще подредя. Трябва да побързаме. Кралицата на Черек може да се върне всеки момент.“

Учудено, принцесата докосваше амулета отново и отново и ушите й направиха едно пътешествие из цитаделата.

„… Огънят е много силен. Тази ютия ще изгори всичко, до което се докосне.“

После тя чу част от приглушен разговор.

„… Какво ще стане, ако някой ни види?“ Беше глас на момиче. „Никой няма да дойде.“ Гласът на младия мъж, който й отвърна, прозвуча прелъстително. „Тук сме на сигурно и уютно място и аз наистина те обичам.“

Се’Недра моментално отдръпна пръстите си от амулета и се изчерви.

В началото сякаш нямаше начин да го контролира, но с всеки следващ експеримент принцесата се учеше да управлява това странно явление. След няколко часа интензивна концентрация тя откри, че може набързо да прослуша всички разговори, които се водят в определена част на цитаделата, докато намери някой, който би я заинтересувал. В процеса на разгадаване на начина, по който действа това странно явление, принцесата успя да научи много тайни, някои много интересни и някои не особено приятни. Знаеше, че би трябвало да изпитва чувство на вина заради тази свръхестествена възможност да подслушва хората, но неизвестно защо не беше гузна.

„Доводите Ви са сериозни, Ваше Величество.“ Беше гласът на Мандорален. „Крал Кородулин е предан на каузата, макар че ще минат няколко седмици, докато успее да събере бойните сили на Арендия. Основната ни грижа трябва да бъде позицията, зад която ще застане императорът. Без легионите позициите ни са доста несигурни.“

„Ран Боруни няма избор в този случай“, заяви Анхег. „Той е обвързан с клаузите на споразуменията от Воу Мимбре.“

Бранд, пазителят на Рива, се прокашля.

„Не мисля, че е толкова просто, Ваше Величество“, каза той тихо с дълбокия си глас. „Според съглашението западните кралства трябва да се отзовават на призивите на краля на Рива, а Белгарион не е тук, за да ги призове.“

„Ние действаме от негово име“, подчерта крал Чо-Хаг.

„Проблемът е, че трябва да убедим Ран Борун в това“, изтъкна Родар. „Познавам толнедранците. Те ще назначат цял батальон от правни експерти, които да работят по споразуменията. Ако Гарион не се срещне с Ран Боруни лице в лице и не му заповяда лично, императорът ще застане на позицията, че не е задължен да се присъедини към нас. Единствено кралят на Рива може да издаде призив за война.“

Се’Недра отдели пръсти от амулета, който висеше на врата й.

В главата й започна да се оформя една идея. Беше вълнуваща идея, но тя не беше съвсем убедена, че ще може да я реализира. Знаеше, че алорните са упорити и че никак не са склонни да приемат нови идеи. Принцесата остави бързо четката настрана, отправи се към една ракла и започна да рови в нея. Не след дълго намери парчето пергамент, което търсеше. Разви го и зачете бързо, докато стигна до пасажа, който я интересуваше. Прочете го внимателно няколко пъти. Той като че ли казваше точно това, което тя очакваше.

Обмисляше идеята през останалата част от деня. Вероятността някой да успее да настигне Гарион и да го спре беше съвсем малка, ако не и невъзможна. Белгарат и принц Келдар бяха прекалено опитни в бягствата, за да се оставят да бъдат хванати. Преследването им беше чиста загуба на време. Тъй като Поулгара все още не беше съвсем на себе си, за да види нещата в тази светлина, отговорността да предприеме някакви действия за намаляване на риска Гарион да влезе в земите на ангараките падаше върху Се’Недра. Това, в което трябваше да убеди сега алорнските крале, беше, че е съвсем логично точно тя да предприеме тези стъпки.

На следващата сутрин все още валеше. Стана рано, за да се подготви. Трябваше, разбира се, да изглежда величествена. Знаеше, че е неотразима в зелено, а златният венец от дъбови листа приличаше достатъчно на корона, за да предаде необходимото послание. Беше доволна, че изчака до сутринта. Беше открила, че е по-лесно да се справяш с мъжете сутрин. Щяха да й се противопоставят в началото и тя искаше да им внуши идеята си, преди да са се събудили напълно. Докато се поглеждаше за последен път във високото огледало в стаята си, тя събра цялата си решителност и прехвърли мислено всичките си аргументи. И най-малкото възражение трябваше да се парира веднага. Настрои се да мисли като имперска принцеса и като взе навития пергамент, се отправи към вратата.

Заседателната зала, в която обикновено се събираха алорнските крале, беше огромна стая, разположена високо в една от кулите на цитаделата. По таваните имаше масивни греди, подът беше застлан с тъмнокафяв килим, а камината в далечния край беше толкова голяма, че човек можете да стои изправен в нея. Кафява драперия покриваше прозорците, докато проливният дъжд навън се блъскаше в солидните камъни на кулата. Стените на стаята бяха покрити с карти, а по огромната маса бяха пръснати свитъци пергамент и халби за бира. Облечен в синята си мантия, с корона на главата, крал Анхег се беше отпуснал в най-близкия стол, рошав и мърляв както винаги. Крал Родар изглеждаше огромен в пурпурната си тога, а останалите крале и генерали бяха облечени в доста обикновени дрехи.

Се’Недра влезе в залата, без да почука, като гледаше с величествен поглед изненаданите мъже, които скочиха на крака, за да почетат присъствието й.

— Ваше Височество — започна крал Родар с внушителен поклон. — Оказвате ни висока чест. Имаше ли…

— Ваше Величество — отвърна тя с лек реверанс, — господа, установих, че се нуждая от вашия съвет по въпроси, които засягат страната.

— Ние всички сме на Ваше разположение, Ваше Височество — отвърна крал Родар с лукав блясък в очите.

— Изглежда, че в отсъствието на крал Белгарион, аз ще трябва да действам от негово име — обяви Се’Недра. — Затова се нуждая от вашия съвет как да продължа по-нататък. Бих искала преминаването на властта в мои ръце да стане колкото е възможно по-плавно.

Всички се втренчиха в нея невярващо. Крал Родар се съвзе пръв.

— Интересно предложение, Ваше Височество — измърмори той учтиво. — Все пак ние имаме други планове. Съществува дългогодишен прецедент за такива случаи. Ние благодарим на Ваше Височество за щедрото предложение все пак.

— Това не беше точно предложение, Ваше Величество — каза Се’Недра. — И всякакви предишни прецеденти се отменят.

Крал Анхег пелтечеше нещо, но Родар беше по-уверен вече. Се’Недра разбра, че закръгленият крал на Драсния щеше да се окаже най-сериозният й противник или най-полезният й съюзник.

— Много бихме се радвали, ако можем да видим документа, който облича Ваше Височество с кралска власт — каза той. — Предполагам, че пергамента, който носите, има връзка с това.

— Наистина е така, Ваше Величество — заяви Се’Недра. — Документът съвсем ясно цитира моите отговорности.

— Ще позволите ли? — попита Родар и протегна ръка. Се’Недра му подаде пергамента и той внимателно го разгъна. — Хм… Ваше Височество, това е Вашият годежен договор. Може би сте искали да донесете друг документ.

— Това, което ви трябва, се съдържа в четвъртия параграф, Ваше Величество.

Родар прочете бързо посочения текст, като се смръщи леко.

— Какво се казва там, Родар? — попита нетърпеливо крал Анхег.

— Интересно — измърмори Родар, като се почеса по ухото.

— Родар — настояваше Анхег, — какво пише там?

Крал Родар си прочисти гърлото и зачете на глас.

— „Решава се крал Белгарион и неговата кралица да управляват заедно и в негово отсъствие тя да поема изцяло задълженията и властта на риванския трон.“

— Дай да вида това! — настоя Анхег и грабна пергамента от ръцете на Родар.

— Това нищо не означава — заяви Бранд. — Тя не е негова кралица все още. Няма да бъде преди сватбата.

— Това е само една формалност, Пазителю — прекъсна го Се’Недра.

— Доста важна формалност бих казал — отвърна той.

— Прецедентът е установен отдавна — каза тя хладно. — Когато един крал умре, следващият по ранг поема задълженията на короната, не е ли така? Дори и да не е имало официална коронация?

— Това е различно — изръмжа Бранд.

— Аз пък не виждам разликата, милорд. Аз бях посочена като съуправител на страната заедно с Белгарион. В негово отсъствие или спешни случаи съм задължена да поема управлението. Това е мое право и задължение. Формалностите може и да почакат, но аз съм кралицата на Рива. Това е волята и намерението на крал Белгарион. Нима ще се противопоставите на своя крал?

— Има нещо вярно в това, което казва, Пазителю на Рива — замисли се графът на Селин. — Документът е съвсем ясен.

— Но вижте това — каза тържествуващо Анхег. — В параграф втори се казва, че ако сватбата не се състои, всички дарове трябва да се върнат. Сватбата не се е състояла.

— Не съм сигурен, че властта е дар, Анхег — подхвърли крал Фулрах. — Не можеш да я дадеш, а после да си я вземеш обратно.

— Няма начин тя да управлява! — заяви Анхег упорито. — Тя не знае нищо за алорните.

— Гарион също знаеше малко в началото — измърмори тихо крал Чо-Хаг. — Би могла да се научи, както и той го направи.

Се’Недра преценяваше много внимателно настроенията им. Болшинството благородници бяха склонни поне да обсъдят предложението й. Само двамата, Бранд и Анхег, с консервативното си мислене се съпротивляваха.

— Ще ви оставя да обсъдите идеята, господа — заяви Се’Недра респектиращо високомерно. — Бих искала да знаете все пак, че разбирам сериозността на ситуацията, пред която е изправен Западът.

Нарочно си придаде вид на очарователно малко момиченце.

— Аз съм само едно младо момиче — призна тя, — непривикнало към сложността на стратегията и тактиката. Никога не бих могла да взема някакво решение без пълната ви подкрепа, господа.

След това се поклони на крал Родар, като избра нарочно него.

— Ваше Величество — каза тя. — Ще очаквам решението ви.

Родар се поклони в отговор с малко тромав жест.

— Ваше Височество! — отвърна той и намигна лукаво.

Се’Недра се оттегли и направо полетя надолу по коридорите към покоите си. Задъхано затвори вратата зад себе си и докосна талисмана си с треперещи пръсти. Премина набързо през няколко случайни разговора, докато откри това, което търсеше.

„…отказвам да участвам в подобен абсурд“ казваше Анхег.

„Анхег, приятелю“, каза Фулрах, кралят на Сендария, с изненадваща твърдост, „ти си мой скъп брат, но не виждаш очевидни неща. Няма ли да бъде по-добре за страната, ако безпристрастно вземем под внимание всички предимства и недостатъци на ситуацията?“

„Алорните никога не биха я последвали“, заяви Анхег. „Това е най-големият недостатък на ситуацията.“

„Но ще последват нас все пак“, каза крал Чо-Хаг тихо. „Тя ще бъде само една фигурантка в крайна сметка, символ на обединението.“

„Подозирам, че Чо-Хаг засегна точно това, което трябва да разгледаме най-внимателно“, настоя крал Родар. „Моите извинения, барон Мандорален, но арендите са доста разединени. Астурия и Мимбре са на ръба на военните действия и един призив от крал Кородулин може да бъде пренебрегнат в северна Арендия, което означава, че рицарите от Мимбре ще трябва да си останат у дома и да се защитават от възможни нападения от страна на астурианците. Трябва да разполагаме с някой, който може да ги на кара да забравят своите караници и да се присъединят към нас. Имаме нужда от стрелците на Астурия и рицарите на Мимбре.“

„За съжаление, трябва да се съглася с Вас, Ваше Величество“, каза Мандорален. „Моята бедна Арендия има нужда от външна намеса, за да се обедини.“

„Се’Недра може да ни е полезна в това по същия начин колкото Гарион“, разсъждаваше Барак. „Не мисля, че някой е очаквал Гарион да стане генерал. Това, което щяхме да направим, е да му сложим една корона и да го оставим да язди начело на армията. От друга страна, арендите стават много сантиментални и романтични, когато става дума за красиви момичета. Годежният договор прави претенциите й полулегитимни. Всичко, което ще направим, е да се държим така, сякаш я приемаме. Ако добавим перспективата за една прекрасна малка война, мисля, че арендите ще застанат зад нас.“

„Основното, което трябва да вземем предвид все пак“, подчерта крал Родар, „е влиянието, което тя ще има в Толнедра. Ран Боруни я обича безумно и е възможно да се съгласи да й заеме своите легиони, поне някои от тях, което няма да направи никога, ако го помолим ние. Той ще разбере политическото предимство на факта, че тя получава властта. Ние наистина се нуждаем от тези легиони. Аз лично не харесвам толнедранците, но легионите са най-подходящата сила на света. Ще подвия коляно пред Се’Недра, ако трябва да го направя, за да получа легионите. Нека да си поиграе на кралица, щом иска…“

Се’Недра се усмихна. Нещата вървяха дори по-добре, отколкото беше очаквала. В крайна сметка беше доволна от себе си и докато седеше пред тоалетката, започна да реши косата си, като си тананикаше тихичко през цялото време.