Дейвид Едингс
Черната кула (22)

ГЛАВА 21

Керванът бавно си проправяше път през мрачната пустиня на източна Драсния, а звуците на конските звънчета ехтяха тъжно зад тях. Малки розови цветчета бяха осеяли ниските обли хълмове и те изглеждаха на точки. Небето се заоблачи и безкрайният вятър задуха упорито от север.

Настроението на Гарион ставаше все по-тъжно и мрачно като пустинята около него. Имаше един неизбежен факт, който не можеше да продължава да крие от себе си. Всяка миля, всяка стъпка го приближаваха към Малореа и към срещата му с Торак. Дори нашепващата песен на кълбото не го успокояваше. Торак беше бог — непобедим, безсмъртен, а Гарион, който дори не беше достатъчно голям, съвсем съзнателно пътуваше към Малореа да го търси, за да се бие с него до смърт. Смърт беше дума, за която Гарион се опитваше да не мисли. Смъртта беше само вероятност по време на дългото преследване на Зедар и Кълбото, а сега изглеждаше абсолютна сигурност. Той щеше да се срещне със самия Торак. Мандорален, Барак или Хетар не можеха да му се притекат на помощ със своето бойно изкуство, Белгарат и леля Поул не можеха да се застъпят за него с магьосничество, Силк не можеше да приложи някоя хитрост, която да му позволи да избяга. Титаничния и разгневен бог на Тъмнината щеше се втурне към него кръвожадно. Гарион започна да се страхува от съня, защото той му носеше кошмарите, които не му даваха мира и ставаха все по-ужасни и по-ужасни.

Той се страхуваше. Страхът растеше с всеки изминат ден, докато не започна да усеща суровия му вкус в устата си. Повече от всичко искаше да избяга, но знаеше, че не може. Всъщност нямаше къде да избяга. Нямаше едничко местенце по целия свят където можеше да се скрие. Ако опиташе да се скрие, самите богове щяха да го намерят и да го закарат на тази ужасна среща, която е предречено да се състои от самото сътворение. И ето го, болен и уплашен, Гарион яздеше, за да срещне съдбата си.

Белгарат, който не винаги, когато изглеждаше, че дреме върху седлото, беше заспал, наблюдаваше и умело изчакваше момента, в който страхът на Гарион ще стигне връхната си точка, преди да го заговори. Една облачна сутрин, когато сивото небе беше толкова мрачно, колкото и пустинята около тях, той приближи коня си до жребеца на Гарион.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита той спокойно.

— Какъв е смисълът, дядо?

— Може да помогне.

— Нищо не може да помогне. Той ще ме убие.

— Ако си мислех, че е толкова неизбежно, нямаше да те пусна на това пътуване.

— Как бих могъл аз да се бия с бог?

— Смело — беше безкомпромисният отговор. — ти беше смел по време на някои много страшни моменти в миналото. Не мога да си представя, че си се променил!

— Толкова се страхувам, дядо — призна Гарион с мъка. — Мисля, че сега знам как се е чувствал Мандорален. Този страх е толкова ужасен, че не издържам вече.

— Ти си по-силен, отколкото си мислиш. Можеш да издържиш, ако трябва.

Гарион се замисли върху това. Но страхът не си отиде.

— Как изглежда той? — попита, изведнъж изпълнен с болезнено любопитство.

— Кой?

— Торак.

— Високомерен. Никога не съм се интересувал…

— Той като Ктучик или като Ашарак е?

— Не прилича на тях. Те се опитваха да бъдат като него. Не успяваха, разбира се, но се опитваха. Ако това ще ти помогне, Торак е може би точно толкова уплашен от теб, колкото си и ти от него. Той знае кой си. Когато се срещнеш с него, ти няма да си само сендарско момче от кухнята на име Гарион. Ще види Белгарион, краля на Рива, и ще види меча на Рива, жадуващ неговата кръв. Ще види и кълбото на Алдур. И то може би ще бъде нещото, което ще го уплаши повече от всичко.

— Ти кога за пръв път се срещна с него?

Гарион имаше желание да слуша как старият мъж му разказва за неща, които са се случили толкова отдавна. По някак начин такива истории винаги помагат. Беше погълнат от разказа и поне за момент страхът стана поносим.

Белгарат се почеса по късата бяла брада.

— Да видим — каза той унесено — Мисля, че първият път бе в Долината, беше много отдавна. Другите се бяха събрали там — Белзедар, Белдин, и всички останали. Всеки от нас беше зает със собствените си науки. Господарят ни се беше оттеглил в кулата си с кълбото и понякога минаваха месеци, без да го видим. Един ден при нас дойде непознат. Изглеждаше висок колкото мен, но вървеше така, сякаш беше висок хиляда фута. Косата му беше черна, а кожата му — много бледа. Имаше, доколкото си спомням, зеленикави очи. Лицето му беше красиво, а косата му изглеждаше така, сякаш я беше ресал дълго време. Изглеждаше от този тип хора, които са толкова суетни, че винаги носят огледало в джоба си.

— Каза ли нещо? — попита Гарион.

— О, да — отговори Белгарат. — Дойде при нас и каза: „Искам да говоря с брат си, вашия Господар“. Не искам да ти описвам тона му. Говореше, сякаш бяхме слуги. Моят Господар ме беше научил на маниери, което не беше много лесно. „Ще кажа на Господаря, че сте дошъл“, казах му аз, колкото можах по-учтиво. „Това не е необходимо, Белгарат“, отвърна той раздразнено с надменния си глас. „Брат ми знае, че съм тук“

— Откъде е знаел името ти, дядо?

Белгарат вдигна рамене.

— Никога не успях да разбера. Предполагам, че Господарят е комуникирал с Него и с другите богове от време на време и им е казал за нас. Така че аз въведох най-красивия посетител в господарската кула. Не говорих с него по пътя. Когато стигнахме, той ме погледна право в лицето и каза: „Ще ти дам един съвет, Белгарат, за услугата. Не се опитвай да се надценяваш. Не е твоя работа да ме одобряваш или да не ме одобряваш. За твое добро се надявам следващия път, когато се срещнем, да си запомнил това и да се държиш подобаващо.“ „Благодаря за съвета“, казах аз, трябва да призная, малко натъртено. „Нещо друго желаете ли?“ „Много си самонадеян“, каза ми той. „Може би някой път ще си направя удоволствието да те науча на добро поведение.“ И тогава той влезе в кулата. Както виждаш, ние с Торак не се разбрахме от самото начало. На мен не ми пукаше за неговото отношение, нито пък на него за моето.

— После какво стана?

Любопитството на Гарион започна да измества страха.

— Знаеш какво се случи по-нататък — отвърна Белгарат. — Торак се качи в кулата и говори с Алдур. От дума на дума накрая Торак удари Господаря и открадна кълбото.

Лицето на стария човек беше мрачно.

— Следващия път, когато го видях, не беше толкова красив — продължи той със задоволство. — Това беше, след като кълбото го беше изгорило и той трябваше да носи желязна маска, за да крие обезобразеното си лице.

Силк се беше приближил и яздеше с тях, погълнат от историята.

— Какво направихте тогава? Имам предвид, след като Торак открадна кълбото? — попита той.

— Господарят ни изпрати да предупредим другите богове — отвърна Белгарат. — Аз трябваше да намеря Белар — той беше някъде на север и пируваше с неговите алорни. По онова време Белар беше млад бог и обичаше младежките развлечения. Алорнските момичета сънуваха, че богът ги посещава, а той от своя страна се опитваше да осъществи колкото се може повече сънища — така се говори.

— Никога не съм чувал това! — Силк изглеждаше изненадан.

— Може пък и да е клюка — призна Белгарат.

— Ти намери ли го? — попита Гарион.

— Отне ми доста време. Размерите на земята бяха различни тогава. Днешната Алгария се простираше чак до изтока — хиляди мили тревиста земя. В началото се превърнах на орел, но нещо не се получи.

— Изглежда подходящо — отбеляза Силк.

— От високото ми се виеше свят — отвърна старият човек — и очите ми непрекъснато се разсейваха от разни неща по земята. Постоянно ме обземаше властното желание да се стрелна надолу и да убия. Характерите на формите, които приемаме, започват да доминират над мисленето ни след известен период и въпреки че орелът изглежда страхотно, той всъщност е много глупава птица. Накрая се отказах и избрах формата на вълк. Така беше много по-добре. Единственото отклонение, което имах, беше увлечението по една млада весела вълчица.

Докато казваше това, кожата около очите му се опъна и имаше особена нотка в гласа му.

— Белгарат! — Силк беше шокиран.

— Не бързай със заключенията, Силк. Гледах на ситуацията от морална гледна точка. Прецених, че да си баща е може би прекрасно, но раждането на кутрета можеше да се окаже унизително. Успях да й устоя, въпреки че тя ме преследваше през целия път на север до там, където Богът-Мечка живееше с алорните.

Той прекъсна разказа си и се загледа в сиво-зелената пустош, лицето му не издаваше нищо. Гарион знаеше, че има нещо, което старият човек криеше, нещо важно.

— И така — продължи Белгарат, — Белар ни придружи обратно към Долината, където другите богове се бяха събрали. Проведоха събрание и решиха, че трябва да започнат война срещу Торак и неговите ангараки. Това беше началото на всичко. Оттогава светът никога не е бил същият.

— Какво стана с вълчицата? — Гарион се опита да разбере странното премълчаване.

— Тя остана с мен — спокойно отвърна Белгарат — Стоеше дни наред в кулата ми и ме наблюдаваше. Имаше любопитен начин на мислене, а забележките й често бяха весели, но доста смущаващи.

— Забележките й, ли? — попита Силк — Тя е можела да говори?

— Както вълците говорят, нали разбираш… Аз се научих да говоря с нея по време на пътуването. Езикът им е сбит, но много красив. Вълците могат да бъдат красноречиви — дори поети, когато веднъж свикнеш да ти говорят без думи.

— Колко време остана тя при теб? — попита Гарион.

— Доста дълго — отговори Белгарат. — Помня, че веднъж я попитах същото. Тя ми отговори с друг въпрос. Имаше този дразнещ навик. Просто каза: „Какво е времето за един вълк?“. Пресметнах и установих, че е била с мен малко повече от хиляда години. Бях леко озадачен, но тя остана безразлична към този факт. „Вълците живеят толкова дълго, колкото те си изберат да живеят“ — беше всичко, което каза. Един ден, не помня защо, трябваше да си променя формата. Тя просто каза: „Така значи го правиш“ — и се превърна в снежнобяла кукумявка. Изглежда много се забавляваше да ме изненадва и аз никога не знаех в какво тяло ще я намеря, като се обърна. Но любимото й превъплъщение беше кукумявката. Няколко години след това тя ме напусна. Бях учуден, когато разбрах, че ми липсва. Бяхме заедно прекалено дълго време.

Той спря и отново се загледа в далечината.

— Видя ли я някога отново? — искаше да знае Силк.

Белгарат кимна.

— Тя се погрижи да се срещнем, въпреки че по онова време не го знаех. Изпълнявах поръчка на моя Господар някъде на север от Долината и се натъкнах на спретната сламена къщичка в една гора край малка река. В къщичката живееше жена на има Поледра, жена със светло кестенява коса и странни златисти очи. Опознахме се и накрая се оженихме. Тя е майката на Поулгара и на Белдаран.

— Говореше за това, че си срещнал вълчицата отново — припомни му Гарион.

— Не ме слушаш внимателно, Гарион — каза старият човек, гледайки право във внука си.

В очите му се четеше дълбока болка, рана, толкова голяма, че Гарион беше сигурен — тя завинаги щеше да остане в душата на магьосника.

— Нали не искаш да кажеш, че…?

— Всъщност на самия мен ми трябваше време, докато го приема. Поледра беше много търпелива и упорита. Когато е разбрала, че аз не мога да я приема за моя партньорка като вълк, тя просто е намерила друга форма. Накрая получи това, което искаше.

Той въздъхна.

— Майката на леля Поул е вълк, така ли? — Гарион беше потресен.

— Не, Гарион — отвърна Белгарат тихо, — тя беше жена, много красива жена. Промяната на тялото беше пълна.

— Но… е започнала като вълк?

— И какво от това?

— Но…

Мисълта за това беше шокираща.

— Не позволявай на предразсъдъците ти да вземат връх — каза му Белгарат.

Гарион се бореше с въображението си. Изглеждаше чудовищно.

— Извинявай — каза накрая той, — но независимо какво казваш, това е неестествено.

— Гарион — припомни му старият човек с израз на болка, — абсолютно всичко, което вършим, е неестествено. Да преместваш скали със силата на съзнанието не е най-естественото нещо на земята, ако се замислиш.

— Но това е различно — запротестира Гарион. — Дядо, ти си се оженил за вълчица и вълчицата е родила деца. Как си могъл да го направиш?

Белгарат въздъхна и поклати глава.

— Ти си много упорито момче, Гарион — отбеляза той. — Изглежда никога няма да го разбереш, докато не се научиш от собствения си опит. Нека отидем зад онзи хълм и ще ти покажа как става. Няма нужда да разстройваме останалите от кервана.

— Имате ли нещо против да дойда с вас? — попита Силк, а носът му трептеше от любопитство.

— Може би няма да е лошо — съгласи се Белгарат. — Можеш да завържеш конете. Те се плашат от вълци.

Отдалечиха се от кервана под оловно синьото небе и заобиколиха един нисък, песъчлив хълм.

— Тук е добре! — Белгарат вървеше най-отпред и слезе към плитко мочурище точно до хълма.

То беше покрито със зелена пролетна трева.

— Целият номер е да създадеш в съзнанието си образа на животното — обясни Белгарат, — до последната подробност. Тогава насочваш мисълта си навътре към себе си и се променяш, вмъкваш се в образа.

Гарион се намръщи неразбиращо.

— Много време ще ми отнеме, ако започна да ви го обяснявам с думи — каза Белгарат. — Ето, вижте, гледайте със съзнанието си, освен с очите си.

Неканен, голям сив вълк изведнъж се появи в съзнанието на Гарион. Той ясно виждаше сивата муцуна и сребристия му врат. Тогава почувства енергийната вълна от метаморфозата и чу в съзнанието си дълбок ропот. За миг образът на вълка странно се преплете с лика на самия Белгарат, сякаш и двамата се опитваха да заемат едно и също място в пространството. Тогава Белгарат изчезна и остана само вълкът.

Силк подсвирна с уста и хвърли поглед към стъписаните коне. Белгарат отново се превърна в нормално изглеждащ стар човек в кафява туника и сива мантия с качулка.

— Разбра ли? — попита той Гарион.

— Мисля, че да — отговори Гарион колебливо.

— Опитай! Ще те водя стъпка по стъпка.

Гарион се опита да събере вълка в главата си.

— Не забравяй ноктите на лапите — каза му Белгарат. — Те може да не се виждат добре, но са много важни.

Гарион прибави ноктите.

— Опашката е много малка.

Гарион я поправи.

— Сега е горе-долу добре. Пъхни се вътре!

Гарион вложи цялата си енергия.

— Промени се — каза той.

Сякаш тялото му изведнъж стана някак течно, променяше се, напрягаше се и се вливаше в образа на вълка, който беше в съзнанието му. Когато трансформацията свърши, той седна на задните си крака. Чувстваше се много странно.

— Стани да те погледнем — каза му Белгарат.

Гарион се изправи и застана на четирите си лапи. Опашката му изглеждаше доста необичайно.

— Направил си задните крака малко по-дълги — критично забеляза Белгарат.

Гарион започна да протестира, че това е първият му опит, но от гърлото му излезе само виене и скимтене.

— Престани — изръмжа Белгарат, — звучиш като кученце. Превърни се отново в човек!

Гарион го направи.

— Къде отиват дрехите?

— Те са с нас — отговори Белгарат, — но в същото време и не са. Всъщност е доста трудно да се обясни. Едно време Белдин работеше точно върху това, да разбере — къде отиват дрехите. Той мислеше, че е разбрал, но аз никога не успях да схвана цялата теория. Белдин е малко по-интелигентен от мен и неговите обяснения ми звучат екзотично. Както и да е, когато се върнем в човешкото си тяло, дрехите ни винаги са там, където са били.

— Дори мечът на Гарион? — попита Силк. — И кълбото? — Старият човек кимна.

— Не е ли опасно да се рее наляво-надясно?

— Той си е там и в същото време го няма.

— Вярвам ти — съгласи се Силк колебливо.

— Опитай пак — предложи Белгарат.

Гарион се превръща няколко пъти, докато вълчата му форма задоволи неговия дядо.

— Остани при конете — каза магьосникът на Силк. — Връщаме се след малко.

Той премигна и се превърна в голям сив вълк, от който струеше светлина. Подкани Гарион:

— Хайде да потичаме!

Значението на това, което каза, директно се пренесе от неговото съзнание в съзнанието на Гарион. Белгарат направи няколко изразителни движения на главата и ушите и излая кратко. Гарион изведнъж разбра защо единодействието на глутницата е толкова силно развито при вълците. Много просто, те владеят мислите си взаимно. Каквото вижда един, всички го виждат, каквото чувства един, всички го чувстват.

— Накъде да тичаме? — попита Гарион и наистина се учуди колко лесно усвои езика на вълците.

— Наникъде. Имам нужда малко да си раздвижа ставите. — И сивият вълк се втурна напред с невероятна скорост.

В началото определено опашката беше проблем. Гарион я забравяше и мятането й напред-назад го караше да губи равновесие. Докато успее да се справи с нея, старият вълк беше навлязъл в сиво-зелената степ. Но след малко Гарион усети как просто лети. Лапите му едва докосваха земята, като събираше и после разпъваше тялото си до краен предел. Учуди се на пестеливостта на вълчия бяг. Не тичаше само с краката си, а с цялото си тяло. Беше сигурен, че ако му се наложи би могъл да тича с дни без да се измори.

Степта започваше да се променя. Това, което изглеждаше пустош и празно като мъртвото небе над тях, изведнъж започна да прелива от живот. Имаше мишки и ровещи катерици; в голи кафяви храсти вцепенени от страх зайци го гледаха как префучава покрай тях, като забива нокти във влакнестия торф. Той беше господарят на равнината и всички създания му правеха път.

И тогава видя, че не е сам. Друг вълк тичаше до него. Изглеждаше странно — като въображаем — и беше облян в синкава светлина. Беше вълчица.

— Докъде ще тичаш? — попита тя на езика на вълците.

— Можем да спрем, ако искаш — отвърна учтиво Гарион, като забави темпото.

— По-лесно е да се говори, като не тичаш — съгласи се тя.

Спря и седна на задните лапи.

Гарион също спря.

— Ти си Поледра, нали? — попита той направо, все още не усвоил изтънчеността на вълчия език.

— Вълците не се нуждаят от имена — каза тя с неодобрение. — Той също се притесняваше за това.

Това не беше точно гласът, който си беше представял от малък. Той всъщност не я чуваше. Затова пък знаеше точно какво иска да му каже.

— Дядо имаш предвид, нали?

— Кой друг? Мъжете изглежда имат нужда да класифицират нещата и да им слагат имена. Мисля, че по този начин пропускат някои много важни неща.

— Как се озова тук? Ти си… такова де…

— Имаш предвид мъртва. Не се страхувай от думата. В края на краищата е само дума. Да, предполагам, че съм мъртва. Не се чувствам кой знае колко по-различно.

— Не трябва ли някой нещо да направи, за да те върне? — попита той. — Като това, което стори леля Поул, когато се бихме с Грул в планините на Улго?

— Не е абсолютно задължително. По този начин мога да бъда призовавана. Но мога и сама да се справя, ако трябва.

Погледна го с насмешка.

— Ти наистина си объркан от всичко това, нали?

— Всичко кое?

— Всичко. Кой си, кои сме ние, какво трябва да направиш.

— Малко — призна си Гарион.

— Нека се опитам да ти обясня. Ето, Белгарат например. Никога не съм гледала на него като на мъж, както знаеш. Има нещо изключително вълчо в него. Винаги съм си мислила, че раждането му в тялото на мъж е някаква грешка. Може би е поради това, което трябваше да направи. Но тялото всъщност няма значение.

— Няма ли?

— Наистина ли си мислиш, че има? — тя почти се смееше. — Нека ти покажа.

Тя заблестя във въздуха и застана пред него в тялото на жена със златисти очи.

Гарион се върна в собственото си тяло.

— Наистина ли съм различна сега, Белгарион? — попита го тя. — Не съм ли все аз, независимо дали съм вълк, кукумявка или жена?

Тогава той разбра.

— Мога ли да те наричам „бабо“? — попита я малко смутен.

— Ако това те радва — отвърна тя — Малко е неточно обаче.

— Знам — каза той — но се чувствам малко по-добре така.

— Накрая разбра ли окончателно кой си?

— Имам ли друг избор?

— Но ти се страхуваш от това! Както и от онова, което трябва да направиш.

Той мрачно кимна.

— Няма да си сам, да знаеш.

Гарион я погледна неразбиращо:

— Мислех, че според Кодекса…

— Всъщност в Кодекса не се казва нищо. — поясни Поледра. — Твоята среща с Торак всъщност ще бъде противоборство на две огромни сили. Вие двамата сте само техни представители. Толкова енергия ще се събере на тази среща, че ти и Торак ще бъдете почти странични наблюдатели на това, което реално ще се случи.

— Не може ли тогава да отиде някой друг вместо мен? — попита той бързо. — Някой по-подходящ.

— Казах почти странични наблюдатели. Трябва да бъдеш ти! От другата страна винаги е бил Торак. Вие сте каналите, по които силите ще се сблъскат. Когато това се случи, мисля, че ще бъдеш изненадан колко е лесно.

— Аз ще спечеля ли?

— Не знам. И самата вселена не знае. Затова трябва да се срещнете. Ако знаехме какъв ще е изходът, срещата нямаше да е необходима.

Тя се огледа.

— Белгарат се връща. Трябва да те оставям.

— Защо?

— Присъствието ми много го наранява — повече, отколкото можеш да си представиш.

— Защото…

Той спря, понеже не знаеше как да го каже.

— Бяхме много близки и бяхме заедно дълго време. Понякога ми се иска да можеше да разбере, че не сме разделени наистина, но може би е още много рано.

— Три хиляди години, бабо.

— Какво е времето за вълка? — каза тя загадъчно. — Чифтосването на вълците е завинаги, както вечна е мъката, причинена от раздялата. Може би някой ден… — Гласът й се проточи замислено. — Веднага след като си тръгна, се превърни във вълк. Белгарат ще иска да ловувате заедно. Това е една формалност. Ще го разбереш, щом приемеш формата на вълк.

Гарион кимна и започна да оформя в съзнанието си образа на вълк.

— Още нещо, Белгарион.

— Да, бабо?

— Знай, че те обичам.

— И аз те обичам, бабо.

Тя изчезна. Гарион въздъхна и се превърна във вълк. Тръгна към Белгарат да ловуват двамата. Като вълци.