Дейвид Едингс
Черната кула (21)

ГЛАВА 20

Докато яздеха по широките улици, Гарион веднага забеляза, че Боктор има доста предимства. Повечето къщи не бяха по-високи от два етажа и не бяха сбутани една в друга, както беше виждал в други градове. Улиците бяха широки и прави и имаше много малко боклук по тях.

Изкоментира това, когато яздеха по просторен булевард с три платна.

— Боктор е нов град — обясни Силк. — Поне относително нов.

— Мислех, че съществува от времето на Драс Биволския врат.

— О, така е — отвърна Силк, — но старият град беше разрушен от ангараките при нашествието им преди петстотин години.

— Бях забравил за това — призна си Гарион.

— След Воу Мимбре, когато дошло времето да се строи наново, било решено да се възползват от шанса и да започнат отначало — продължи Силк.

Той се огледа наоколо с леко недоволство:

— Боктор не ми харесва! Няма достатъчно алеи и задни улички. Почти е невъзможно да се движиш наоколо, без да бъде забелязан.

Обърна се към Белгарат.

— Между другото, това ми напомня за нещо. Може би няма е лошо да избягваме централния пазар. Аз съм известен тук няма смисъл целият град да разбере, че сме пристигнали.

— Наистина ли мислиш, че можем да се промъкнем незабелязано? — попита Гарион.

— В Боктор? — изсмя се Силк. — Разбира се, че не можем. Вече сме били идентифицирани поне дузина пъти. Шпионството основен поминък тук. Порен е знаела, че идваме, още преди влезем в града.

Той погледна към един прозорец на втория етаж и пръстите му трепнаха в жест на бърз упрек — това беше тайният драсниански език.

— Само че много непохватно — заяви той с неодобрение. — Сигурно е първокурсник в академията.

— Може би е развълнуван, защото вижда величие — предложи Белгарат. — Така или иначе, ти си нещо като легенда тук, Силк.

— Това пак не е извинение да ме шпионират така аматьорски — каза Силк. — Ако имах време, бих отишъл в академията да поговоря за това с директора — въздъхна той. — Качеството на учениците определено е спаднало, откакто прекратиха използването на камшичения стълб.

— На какво? — възкликна Гарион.

— По мое време ученик, забелязан от човека, който му е възложено да следи, беше налаган с камшик — каза му Силк. — Боят с камшик е много ефективен начин на преподаване, Гарион.

Точно пред тях се отвори вратата на голяма къща и дузина униформени стрелци марширувайки излязоха на улицата, строиха се и се обърнаха към тях. Командирът им пристъпи напред вежливо се поклони.

— Принц Келдар! — поздрави той Силк. — Нейно величество се чудеше дали ще бъдете така добър да се отбиете в двореца.

— Видя ли? — Силк се обърна към Гарион. — Казах ти, тя вече знае, че сме тук.

После заговори командира на стрелците.

— Просто от любопитство, капитане, кажете ми какво бихте направили, ако ви отговоря, че не ни се ще да бъдем толкова добри и да се отбиваме в двореца?

— Може би ще ми се наложи да настоявам — предположи капитанът.

— Така си и помислих.

— Арестувани ли сме? — нервно попита Гарион.

— Не точно, Ваше Височество — отговори капитанът. — Кралица Порен наистина би искала да разговаря с Вас.

Тогава той се поклони на Белгарат.

— Предвечни! — капитанът поздрави стария мъж с уважение. — Мисля, че ако отидем зад този страничен вход, ще привличаме по-малко внимание.

Обърна се и нареди на хората си да продължат напред.

— Той знае кои сме — промълви Гарион на Силк.

— Естествено — каза Силк.

— Как ще се измъкнем от това? Няма ли кралица Порен просто да ни върне обратно в Рива?

— Ще поговорим с нея — каза Белгарат. — Порен има нюх за нещата. Сигурен съм, че ще можем да й обясним ситуацията.

— Освен ако не започне да ни поставя ултиматуми — добави Силк. — Забелязал съм, че го прави, когато е ядосана.

— Ще видим.

Кралица Порен беше по-озаряващо прекрасна от всякога. Нейното стройно тяло беше очевидно доказателство, че вече е родила първото си дете. Майчинството й беше донесло руменина по лицето и израз на завършеност в очите. Когато влязоха в двореца, тя учтиво ги поздрави и веднага ги въведе в собствените си покои. Малките кралски стаички бяха някак дантелени и женствени, с къдрички по мебелите и нежнорозови завеси на прозореца.

— Къде бяхте? — попита тя, когато останаха сами. — Поулгара е луда.

Белгарат вдигна рамене.

— Ще се оправи. Какво става в Рива?

— Естествено, организират издирването ви — отговори Порен. — Как успяхте да стигнете чак до тук? Всички пътища са блокирани.

— Ние бяхме преди всички, мила леличко. — Силк нахално се изхили в лицето й. — Когато започнаха да блокират пътищата, ние вече бяхме минали през тях.

— Не те попитах, за да ме наричаш така, Келдар! — смъмри го тя.

— Простете ми, Ваше Величество — каза той с поклон, но продължаваше да прави подигравателни гримаси.

— Ти си невъзможен.

— Разбира се — отговори Силк. — Това е част от чара ми.

Кралицата въздъхна.

— Какво да ви правя сега?

— Ще ни оставиш да продължим пътя си — отвърна спокойно Белгарат. — Разбира се, ще поспорим по този въпрос, но накрая това ще стане.

Тя го изгледа.

— Ти ме попита. Сигурен съм, че се чувстваш по-добре, като вече знаеш отговора — усмихна се магьосникът.

— Ти си по-ужасен и от Келдар — обвини го тя.

— Имам повече опит.

— Това няма да го коментираме! Имам строги заповеди от Поулгара да ви върна в Рива.

Белгарат вдигна рамене.

— Ще се върнете ли? — тя изглеждаше изненадана.

— Не — отвърна той, — няма да се върнем. Ти каза, че Поулгара ти е дала строги заповеди да ни върнеш. Добре тогава, аз ти давам строги заповеди да не го правиш. Какво ще предприемеш?

— Белгарат, това е жестоко.

— Такива са времената.

— Преди да сме започнали сериозно да се караме, можем ли да видим наследника на трона? — попита Силк.

Въпросът му беше майсторски измислен. Никоя жена, току-що станала майка, не би устояла на възможността да покаже бебето си и кралица Порен вече се беше обърнала към люлката, стояща в ъгъла на стаята, когато усети, че е хитро изманипулирана.

— Ти си непоправим, Келдар — каза тя примирено и отметна сатененото покривало, за да покаже бебето, което се беше превърнало в смисъл на живота й.

Принцът на Драсния много съсредоточено се опитваше да напъха пръстите на краката си в устата. С весело възклицание Порен го вдигна на ръце и го прегърна. След това го обърна и подържа, за да го видят.

— Не е ли красив? — попита тя.

— Привет, братовчеде! — Силк важно поздрави бебето. — Твоето навременно появяване ми спестява окончателното унижение.

— Какво трябва да означава това? — подозрително го попита Порен.

— Само това, че Негово малко розовичко Височество завинаги премахна всякакви възможности за мен да наследя трона — отговори Силк. — Щях да бъда ужасен крал, Порен. Драсния би страдала почти толкова, колкото и аз, ако това нещастие се случи. Нашият Гарион по случайност вече е по-добър крал, отколкото аз бих бил.

— О, Боже! — Порен леко се изчерви. — Това съвсем ми се е изплъзнало.

Все още с бебето на ръце, тя несръчно направи реверанс.

— Ваше Величество — поздрави тя официално Гарион.

— Ваше Величество — отвърна Гарион с поклона, който леля Поул го караше да упражнява с часове.

Порен се засмя със звънкия си смях.

— Всичко това изглежда толкова неуместно.

Тя сложи ръката си на врата на Гарион, погали го по главата и топло го целуна. В другата й ръка бебето изгука.

— Скъпи Гарион — каза тя, — толкова си пораснал.

Гарион не знаеше какво да й отвърне. За момент кралицата изучаваше лицето му.

— Много неща са ти се случили — забеляза тя проницателно. — Не си същото момче, което познавам от Вал Алорн.

— Има напредък — съгласи се Белгарат, като се настаняваше в един стол. — Колко шпионина ни слушат в момента, Порен?

— Знам за двама — отговори тя, като остави бебето в люлката.

Силк се засмя.

— А колко шпионина шпионират шпионите?

— Доста, предполагам — каза Порен. — Ако се опитам да разгадая и преброя всички шпиони наоколо, никога не бих имала време за нещо друго.

— Да приемем, че всички те са предпазливи — каза Белгарат, като многозначително огледа всички стени и пердета.

— Разбира се, че са предпазливи — Порен звучеше малко обидено. — Имаме си стандарти, както знаеш. Аматьори не се допускат да шпионират в двореца.

— Добре тогава, нека се върнем на въпроса. Наистина ли е необходимо да провеждаме дълъг спор за това дали ще се опиташ да ни изпратиш обратно в Рива?

Тя въздъхна, а после безпомощно се усмихна.

— Мисля, че не. Обаче ще трябва да ми измислите извинение — за пред Поулгара.

— Просто й кажи, че действаме според инструкциите, които се съдържат в Кодекса на Мрин.

— Има ли някакви инструкции в Кодекса на Мрин? — тя звучеше изненадано.

— Би трябвало да има — отговори той. — В по-голямата си част той е някакъв неясен брътвеж. Затова никой не може да бъде сигурен дали е така или иначе.

— Да не би да ме молиш да я излъжа?

— Не, моля те да я накараш да си мисли, че аз съм те излъгал — има разлика.

— Много коварна при това, Белгарат.

— Няма проблеми — увери я той. — Тя винаги е готова да повярва и в най-лошото, когато се отнася до мен. Както и да е, ние тримата сме се отправили към Гар ог Надрак. Кажи на Поулгара, че ще имаме нужда от един вид отвличане на вниманието. Кажи й да престане да си губи времето да ни търси, а да съсредоточи армия на юг и да вдигне много шум. Искам ангараките да са толкова заети с нейните действия, та да нямат време да ни търсят.

— Какво, за Бога, ще правите в Гар ог Надрак? — попита тя с любопитство.

Белгарат погледна подсказващо към стените, зад които официалните шпиони, както и няколко неофициални, се спотайваха.

— Поулгара знае какво ще правим. Каква е в момента ситуацията по границата на Надрак?

— Напрегната — отвърна тя. — Все още не вражеска, но съвсем не приятелска. Надраките не искат много да започват война. Ако не бяха на страната на гролимите, честно си мисля, че бихме могли да ги накараме да останат неутрални. Те по-скоро бих убили мург, отколкото драснианец.

Белгарат кимна.

— Предай на съпруга си, че бих искал строго да контролира Анхег — продължи той. — Анхег е прекрасен, но понякога е малко неустойчив. Родар е по-стабилен. Кажи му, че това, което искам на юг, е заблуда за отклоняване на вниманието, а не сериозна война. Понякога алорните се ентусиазират прекалено.

— Ще му кажа — обеща Порен. — Кога тръгвате?

— Нека да оставим това загадка.

Старият мъж отново погледна към стените в царската стая.

— Поне тази нощ ще останете, нали?

— Как бихме могли да откажем? — попита Силк заядливо.

Кралица Порен го изгледа продължително.

— Мисля, че трябва да ти го кажа — рече тя много тихо. — Майка ти е тук.

Лицето на Силк пребледня.

— Тук? В двореца?

Кралицата кимна.

— Тя е в западното крило. Дадох й апартамента до градината, която тя толкова много обича.

Ръцете на Силк започнаха видимо да треперят и лицето му беше като изпепелено.

— От колко време е тук? — попита той напрегнато.

— От няколко седмици. Дойде, преди да се роди бебето.

— Как е тя?

— Все така — нежното гласче на кралицата заглъхна от тъга. — Ще трябва да я видиш.

Силк дълбоко пое дъх и изпъна рамене. А лицето му все още беше като поразено.

— Няма как да го избегна — каза той почти на себе си. — Ще трябва да го преживея. Ще ме извините ли?

— Разбира се.

Той се обърна и излезе от стаята с мрачно изражение.

— Той не обича ли майка си?

— Много я обича — отвърна кралицата. — И заради това му е толкова трудно. Тя е сляпа, за щастие.

— За щастие ли?

— Преди двадесет години имаше чума в западна Драсния — обясни Порен. — Беше ужасна болест и оставяше отвратителни белези по лицата на оцелелите. Майката на принц Келдар беше една от най-красивите жени в Драсния. Ние скрихме истината от нея. Тя не осъзнава колко е обезобразена — или поне ние така си мислим. Срещите между Келдар и майка му са сърцераздирателни. По гласа му не може да се открие и намек от това, което вижда, но очите му… — тя млъкна. — Понякога си мисля, че заради това той стои надалече от Драсния — добави тя.

После си върна деловития вид.

— Ще позвъня за вечерята — каза тя — и за нещо за пиене. Келдар обикновено има нужда да пие след срещите с майка си.

Мина повече от час, преди Силк да се върне. Веднага започна да пие. Пиеше освирепяло, като човек, който иска да изпадне в безсъзнание, колкото е възможно по-бързо.

На Гарион тази вечер му беше страшно неудобно. Царица Порен се грижеше за малкия си син дори когато бдително наблюдаваше Силк. Белгарат стоеше безмълвно на стола си, а Силк продължаваше да пие. Най-накрая, като се престори, че е много изморен, Гарион отиде да си легне.

До този момент той не си беше дал сметка колко много е зависел от Силк през тази година и половина, откакто го познава. Язвителният хумор и голямата самоувереност на малкия драснианец с лице на невестулка винаги го караха да му се доверява. Силк определено беше особняк. Той беше напрегнато човече, но неизменното му чувство за хумор и бързият му ум ги бяха измъквали от много неприятни ситуации. Сега обаче нямаше и следа от смеха и остроумието, дребният човек беше на ръба на нервен срив.

Ужасяващата среща, към която отиваха, сега изглеждаше още по-рискована. Въпреки че Силк едва ли би могъл да му помогне, когато се изправи срещу Торак, Гарион разчиташе на приятеля си да го подкрепя през ужасните дни преди срещата. Сега дори това малко успокоение изчезна. Не можеше да заспи и се въртеше в леглото с часове. Най-накрая, към полунощ, той стана, наметна си мантията и се промъкна по чорапи, за да види дали приятелят му си е легнал.

Силк все още пиеше. Още седеше на същия стол. Чашата му незабелязано се беше разляла, а той беше подпрял главата си с ръце, лактите му киснеха в локва бира. Недалече, с неразгадаемо изражение на лицето, седеше изморената, руса кралица на Драсния. Докато Гарион гледаше от вратата, приглушен звук дойде откъм мястото, където седеше Силк. Внимателно, почти с нежност, царица Порен стана, приближи се до масата, хвана с ръце главата на Силк и я притисна към себе си. С отчаян плач Силк се сгуши в нея, хлипайки силно като наранено дете.

Над треперещата глава на Силк кралица Порен погледна към Гарион. Изразът на лицето й ясно показваше, че е наясно какво чувства Силк към нея. По лицето й беше изписано отчаяно състрадание към човека, когото обичаше — но не по начина, по който той би искал. А заедно с това, и дълбоко съчувствие за страданието, което му беше причинила срещата с майка му.

Гарион и кралица Порен се гледаха мълчаливо. Думите бяха излишни. И двамата го разбираха. Когато най-накрая Порен заговори, тонът й беше учудващо хладен:

— Мисля, че е време да го сложиш да си ляга. След като вече може да плаче, значи най-лошото е минало.

На следващата сутрин напуснаха двореца и се присъединиха към един отправил се на изток керван. Драснианската степ под Боктор беше истинска пустош. Керванския северен път се виеше през ниски, заоблени хълмчета покрити с оскъдна растителност. Въпреки че беше средата на пролетта, тревата беше изсъхнала, сякаш сезоните я бяха стъпкали. Вятърът, спускащ се от полярните ледове, все още миришеше на зима.

Силк яздеше мълчаливо с поглед забит в земята, дали от мъка или заради последиците от бирата, Гарион не можа да разбере. Белгарат също мълчеше и тримата яздеха, като само звукът от звънчетата на мулета на драснианските търговци им правеше компания.

Към обяд Силк се отърси и най-накрая се огледа наоколо, въпреки че очите му все още бяха кръвясали.

— Някой сети ли се да вземе нещо за пиене? — попита той.

— Не пи ли достатъчно снощи? — отвърна Белгарат.

— То беше за забавление. Сега имам нужда от нещо лечебно.

— Като вода? — предложи Гарион.

— Гарион, аз съм жаден, а не мръсен.

— Ето ти. — Белгарат подаде на нуждаещия се манерка с вино. — Но не се престаравай.

— Имай ми доверие — каза Силк, като отпи голяма глътка.

После потръпна от отвращение и направи физиономия.

— Откъде си го купил това? — осведоми се той — Има вкус на нещо, в което са варени стари обувки.

— Не е необходимо да го пиеш.

— Страхувам се, че е необходимо.

Силк отпи още една глътка, след това запуши манерката и му я върна. Огледа пустинята през тях.

— Не се е променила много — отбеляза той. — Драсния не е за препоръчване. Или е доста влажно, или е прекалено сухо.

Потръпна от студения вятър.

— На някой от вас известно ли му е, че между нас и полюса няма нищо, което да спира вятъра, освен някои заблуден скитащ се северен елен.

Гарион започна да се отпуска. Духовитите забележки и коментари на Силк започнаха да стават все повече и повече, докато яздеха този следобед. Когато керванът спря да пренощува, той вече си беше старият Силк.