Дейвид Едингс
Черната кула (20)

ГЛАВА 19

Тази нощ останаха в къщичката на Вордай, но Гарион спа съвсем малко. Ултиматумът на вещицата го притесняваше. Той знаеше, че последиците от вмешателствата в природата са огромни. А да се стига до крайност, както Вордай искаше, беше опасно — можеше завинаги да се заличи разделната линия между хора и животни. Философската и теологическа каша, която би последвала от това вмешателство, щеше да бъде главозамайваща. А освен това имаше и други притеснения. Напълно възможно беше Белгарат да не може да направи това, което Вордай искаше от него. Гарион беше почти сигурен, че дядо му не беше опитвал да използва силата си, откакто беше получил удар преди няколко месеца, а сега Вордай му възлагаше направо непосилна задача.

Какво ще се случи с Белгарат, ако опита и се провали? Какво би му причинило това? Дали няма да го завладеят съмнения, които да го лишат от възможността някога отново да си възвърне силата? Гарион отчаяно се опитваше да измисли начин да предупреди дядо си, без да събуди у него тези фатални подозрения.

Но те наистина трябваше да се измъкнат от блатата. Колкото и неохотно да беше взел решението си да се срещне с Торак, Гарион вече знаеше, че това е единственият възможен избор. Въпреки всичко срещата не можеше да бъде забавяна до безкрай. Ако се отлага твърде дълго, събитията щяха да се развият по друг начин и светът щеше да се хвърли във война, която те толкова упорито се опитваха да предотвратят. Заплахата на Вордай да ги остави да се лутат в блатата, ако Белгарат не плати исканата от нея цена, застрашаваше не само тях, а целия свят. Всъщност тази съвсем безразлична към света жена държеше в ръцете си съдбата на цялото човечество. Въпреки че се опитваше, Гарион не можеше да измисли начин, по който да се избегне изпробването на Белгаратовата сила. Той би направил това, което искаше Вордай, но проблемът беше, че дори не знаеше откъде да започне. Ако някой изобщо можеше да го направи, то това беше дядо му, в случай че болестта не беше унищожила силата му.

Когато зората запълзя през мъгливите блата, Белгарат стана и седна пред камината, съзерцавайки пращящите пламъци с навъсено лице.

— Е? — попита Вордай. — Реши ли?

— Това не е редно, Вордай — каза й той. — Цялата природа крещи срещу зловещата ти идея.

— Аз съм много по-близко до природата от теб, Белгарат — отвърна тя. — Вещиците живеят по-близо до нея от магьосниците. Аз чувствам смяната на сезоните в кръвта си и земята под краката ми е жива. Аз не чувам никакви крясъци. Природата обича всичките си създания и тя ще страда за унищожението на моите видри почти толкова, колкото и аз самата. Но не това обсъждаме в момента, нали? Дори самите скали пронизително да крещят срещу това, аз пак не бих се отказала.

Силк хвърли бърз поглед към Гарион. Острото лице на дребния мъж изглеждаше толкова обезпокоено, колкото и това на Белгарат.

— Наистина ли видрите са зверове? — продължи Вордай.

Тя посочи към все още спящата Попи. Малките й предни лапички бяха разтворени като ръчички. Тупик, който се придвижваше тихомълком, се промъкна обратно в къщата с букет покрити с роса цветя. Той внимателно ги постави до спящата Попи и нежно сложи последното цвете в разтворената и лапичка. След това със странно търпеливо изражение седна на задните си лапи, за да я гледа как се събужда.

Попи се размърда, протегна се и се прозя. Тя поднесе цветето към малкото си носле и погледна с любов към чакащия Тупик. Издаде кратък и весел цвърчащ звук и двамата се втурнаха към хладните води на блатото за сутрешно плуване.

— Това е любовен ритуал — обясни Вордай. — Тупик иска Попи да му стане партньорка и докато приема подаръците му, това означава, че и тя го харесва. Ще продължат така известно време, а след това ще отплуват заедно за около седмица. Като се върнат, те вече ще бъдат партньори завинаги. Дали наистина е много по-различно от това, което правят младите хора?

Въпросът й дълбоко обезпокои Гарион, тъй като в думите й имаше смисъл, който той не можеше напълно да отрече.

— Погледнете там! — каза им Вордай, сочейки през прозореца към няколко заиграли се млади видри, не по-големи от бебета.

Бяха си направили топка от мъхове и бързо си я подхвърляха един на друг в кръг, а големите им очи бяха погълнати от играта.

— Не може ли според вас човешко дете да се присъедини към тази група, без изобщо да се почувства не на мястото си? — настоя Вордай.

Недалече от играещите възрастна женска видра люлееше спящото си бебе, като лекичко допираше бузата си до личицето на малкото.

— Не е ли майчинството универсално? — попита Вордай. — По какво точно се различават моите деца от хората освен с това, че са по-скромни, по-честни и се обичат повече?

Белгарат въздъхна.

— Добре, Вордай — рече той, — разбрахме какво имаш предвид. Приемам, че видрите са може би по-добри същества от хората. Не знам дали речта ще ги усъвършенства, но ако това е, което искаш… — той повдигна рамене.

— Ще го направиш тогава, така ли?

— Знам, че не е редно, но ще се опитам да направя това, за което ме молиш. Аз май наистина нямам друг избор.

— Не, нямаш — отвърна тя. — Имаш ли нужда от нещо? Имам всички необходими инструменти и смеси.

Той поклати глава.

— Магьосничествата не стават така. Вещиците призовават природните сили, а магьосничеството идва отвътре. Някой ден, когато имаш свободно време, ще ти обясня разликата.

Той стана.

— Предполагам, нямаш намерение да промениш решението си?

Лицето и се вкамени.

— Не, Белгарат!

Той въздъхна отново.

— Добре тогава, Вордай. След малко се връщам.

Той се обърна и излезе навън в обгърнатото от мъгла утро. В тишината, която настъпи след неговото излизане, Гарион внимателно наблюдаваше Вордай с надежда да открие дори само намек, че решителността й може и да не е толкова непоклатима, колкото изглеждаше. Помисли си, че ако тя не беше толкова сляпо непреклонна, може би щеше да успее да й обясни ситуацията и да я накара да се откаже. Вещицата на блатата нервно се разхождаше из стаята, вдигаше разни неща и напълно механично отново ги връщаше по местата им. Изглежда не можеше да се концентрира вниманието си върху една вещ дори за момент.

— Знаеш ли, че това може да го унищожи? — каза й Гарион.

След като другите опити да я склонят се бяха провалили, може би безцеремонността щеше да успее.

— За какво говориш? — попита тя рязко.

— Той беше много болен — отговори Гарион. — С Ктучик се бориха за кълбото. Ктучик беше унищожен, но Белгарат също за малко не умря. Много е възможно болестта да е отнела силата му.

Силк изхлипа.

— Защо не ни каза? — възкликна той.

— Леля Поул ми забрани да говоря за това — отвърна Гарион. — Силата на Белгарат е единственото нещо, което възпира ангараките през всичките тези години. Ако той я е изгубил и те разберат, нищо няма да ги спре да нападнат Запада.

— А той знае ли? — бързо попита Вордай.

— Мисля, че не. Никой от нас не му е говорил за това. Не можем да го оставим дори за момент да си помисли, че нещо не наред. Дори при най-малкото съмнение у него, той няма да може да използва силата си. Това е главното при магьосничеството. Магьосникът трябва да вярва, че каквото иска да се случи, ще се случи. В противен случай нищо не се получава и с всеки провал става все по-лошо.

— Какво имаш предвид, когато казваш, че това може да го погуби?

Лицето на Вордай изглеждаше напрегнато и Гарион започна да си мисли, че има някаква надежда.

— Той може би още притежава силата си или поне част от нея. Но не достатъчно, за да изпълни това, което искаш от него. Дори най-малките неща изискват огромни усилия, а това, което ти искаш, е ужасно трудно. Може би ще бъде твърде много за него, но започне ли веднъж, той няма да може да спре. Усилието може да изчерпи силата и енергията му до такава степен, че никога да не я възстанови, а може дори и да умре.

— Защо не ми казахте? — попита Вордай, а лицето й изглеждаше все по-изтерзано.

— Не можех, не и без да ме чуе той.

Тя бързо се обърна към вратата.

— Белгарат — извика вещицата. — Чакай!

Тя се обърна към Гарион.

— Върви след него! Спри го!

Това чакаше Гарион. Той скочи на крака и се втурна към вратата. Тъкмо щеше да извика в дъжда, когато почувства странна потиснатост, като че ли нещо беше на път да се случи — почти се беше случило, но не съвсем. Викът замръзна на устните му.

— Хайде, Гарион! — подкани го Силк.

— Не мога — въздъхна Гарион. — Той вече е започнал да призовава енергията си. Дори няма да ме чуе.

— Можеш ли да му помогнеш?

— Аз дори не знам какво точно се опитва да направи, Силк — отговори Гарион безпомощно. — Ако сега се намеся и сбъркам, само ще стане по-лошо.

Зяпнаха го ужасени. Гарион почувства, че го облива силна вълна. Съвсем не очакваше това и то го свари неподготвен. Дядо му не преместваше или не променяше каквото и да било, а крещеше с гласа на съзнанието си, преминавайки някакво огромно разстояние. Думите бях неясни, но една от тях се открояваше: „Господарю!“. Белгарат се опитваше да стигне до Алдур.

Гарион затаи дъх. Тогава, безкрайно отдалече, гласът на Алдур отговори. Разговаряха тихо известно време. Гарион усещаше как силата на Белгарат става все по-голяма и по-голяма от сливането й с тази Алдур.

— Какво става? — Гласът на Силк беше изплашен.

— Говори с Алдур. Не мога да чуя какво си казват.

— Алдур ще му помогне ли? — попита Вордай.

— Не знам. Не знам дали Алдур още може да използва енергията си тук. Има някакви ограничения, за които се е споразумял с другите богове.

Странният разговор приключи и внезапно Гарион почувства как енергията на Белгарат нараства.

— Той започна — прошепна кралят на Рива.

— Има ли сила? — попита Силк.

Гарион кимна.

— Голяма, както винаги ли?

— Не знам. Няма как да преценя.

Напрежението стана почти нетърпимо. Това, което Белгарат правеше, стана изведнъж много дълбоко и проницателно. Този път нямаше обливаща го вълна и повтарящо се ехо. Вместо това Гарион почувства странен звънтящ шепот, когато енергията на стария човек се отприщи агонизиращо бавно. Шепотът сякаш повтаряше нещо — нещо, което Гарион почти разбираше, но някак мъчително му се изплъзваше.

Навън малките видри спряха да играят. Топката падна незабелязано, а животните застинаха и се заслушаха. Попи и Тупик, които се връщаха ръка за ръка от плуването, замръзнаха на място и проточиха глави, докато шепотът на Белгарат нежно им говореше, достигайки дълбоко в съзнанието им — обясняваше им, учеше ги. Тогава очите им изведнъж се уголемиха, сякаш бяха достигнали до внезапно просветление.

Накрая Белгарат излезе от мъглата на върбите с тежки и изморени стъпки. Тръгна към къщата, спря се точно отпред и погледна вглъбено учудените лица на събралите се в двора видри. Той кимна и влезе вътре. Раменете му бяха отпуснати от изтощението и белобрадото му лице изглеждаше съсухрено.

— Добре ли си? — попита го Вордай, без обичайната нотка на безразличие в гласа.

Магьосникът кимна и потъна в един стол до масата.

— Готово — каза той кратко.

Вордай го погледна и подозрително присви очи.

— Няма номера, Вордай — каза той. — Твърде съм уморен, за да се опитвам да те лъжа. Платих ти цената. Ако нямаш нищо против, ще си тръгнем веднага след закуска. Имаме още много път.

— Имам нужда от нещо повече от твоята дума, Белгарат. Не ти вярвам напълно, както не бих повярвала и на никой човек. Искам доказателство, че си платил.

Но в този момент откъм вратата се дочу странен нов глас.

Попи, която с усилие контролираше малкото си личице, се мъчеше да направи нещо.

— М-м-м-м-м — заекна тя.

Устата й се раздвижи и тя опита отново:

— М-м-м-м-м.

Изглеждаше като най-трудното нещо, което се е опитвала някога да прави. Пое дълбоко въздух и опита още веднъж:

— М-м-м-ма — мммо — каза Попи.

Вордай тихо изстена, втурна се към малкото създание, коленичи и я прегърна.

— Мамо — каза Попи отново, този път по-ясно.

Отвън идваше усилващо се боботене от цвърчащи гласчета, повтарящи „мамо, мамо, мамо“. Превъзбудените видри се завтекоха към къщичката, а гласовете се увеличаваха с прииждането на все повече и повече видри откъм блатото.

Вордай заплака.

— Ще трябва да ги научиш да говорят, разбира се — каза Белгарат изтощено. — Аз им дадох способността, но те все още не знаят много думи.

Вордай го погледна през сълзите, които се стичаха по лицето й:

— Благодаря ти, Белгарат — каза тя колебливо.

Старият мъж сви рамене.

— Нещо срещу нещо — отговори той. — Нали такава беше сделката?

Тупик ги изведе от блатата. Цвъртенето на малкото създание сега беше примесено с някои думи — колебливи, неправилно произнесени, но така или иначе — думи.

Докато гребеше, Гарион дълго мисли, преди да заговори, борейки се с това, което искаше да каже.

— Дядо! — рече той най-накрая.

— Да, Гарион — отвърна старият човек от кърмата на лодката, където си почиваше.

— Ти знаеше през цялото време, нали?

— Какво да съм знаел?

— Това, че беше възможно да си останал без сила.

Белгарат втренчено го погледна.

— Откъде ти дойде това на акъла? — попита той.

— Леля Поул каза, че след като беше болен миналата зима, може би си загубил силата си.

— Какво ти е казала?

— Това каза.

— Чух те.

Магьосникът се намръщи. Бръчки се появиха по лицето му.

— Никога не съм се сещал за това — призна той. Изведнъж премигна и очите му се отвориха широко. — Тя може би е била права. Болестта можеше да причини такъв ефект. Колко невероятно — повтори той и после внезапно се разсмя.

— Не виждам какво е толкова смешно.

— Това ли е нещото, за което ти и леля ти се притеснявахте през последните месеци? И двамата ходехте на пръсти около мен, сякаш съм от стъкло.

— Страхувахме се, да не разберат ангараките и не смеехме да ти кажем, защото…

— Защото се страхувахте, че ще започна да се съмнявам във възможностите си, нали?

Гарион кимна.

— Като се замисля, не е била лоша идея. Със сигурност съвсем нямах нужда да ме притесняват каквито и да било съмнения тази сутрин.

— Ужасно трудно ли беше?

— Като цяло, да. Определено не бих искал да го правя всеки ден.

— Нямаше нужда да го правиш?

— Да правя какво?

— Да учиш блатните видри да говорят. Ако все още притежаваш силата си, нека си остане между нас, но аз и ти можехме да разтворим каналите и да излезем от блатото, без да се интересуваме, че Вордай и блатните видри щяха да се опитат да ни спрат.

— Чудех се кога ще се сетиш за това — отвърна старият човек меко.

Гарион го погледна предизвикателно.

— Добре тогава — каза той, — защо го направи, след като не беше задължен?

— Този въпрос е неучтив, Гарион — отвърна Белгарат. — Има си някои норми на поведение. Смята се за лошо възпитание да питаш друг магьосник защо е направил нещо.

Гарион погледна дядо си още по-упорито.

— Избягваш въпроса — каза той грубо. — Приеми, че не съм добре възпитан и ми отговори.

Белгарат изглеждаше леко обиден.

— Не съм аз виновен задето ти и леля ти сте се притеснявали. Не виждам причина да ми се сърдиш.

Направи пауза и погледна Гарион.

— Ще продължаваш ли да настояваш?

— Да, ще продължавам. Защо го направи?

Белгарат въздъхна.

— Знаеш, че Вордай е била сама през по-голямата част от живота си — отговори той — и е имала тежка участ. Винаги съм си мислил, че тя заслужава повече. Може би това натежа малко.

— Алдур съгласи ли се с теб? — настоя Гарион — Чух му гласа, докато вие двамата си говорихте.

— Подслушването е наистина ужасен навик, Гарион.

— Загубих им бройката на лошите си навици вече, дядо.

— Не мога да разбера защо ми държиш такъв тон, момчето ми — оплака се Белгарат. — Е, добре, всъщност проявих доста настоятелност, за да убедя Господаря да се съгласи.

— И всичко това го направи само защото я съжаляваш?

— Това не е точната дума, Гарион. Да кажем, че просто имам известни чувства по отношение на справедливостта.

— След като си знаел, че ще го направиш така или иначе, защо тогава спореше с нея?

Белгарат повдигна рамене.

— Исках да се убедя, че тя наистина го желае. Освен това не е хубаво да оставяш хората с впечатлението, че би направил всичко, за което те помолят.

Силк гледаше стария човек с огромно учудване.

— Съчувствие ли е това, Белгарат? — попита той невярващ. — От теб? Ако и дума за това се разчуе, репутацията ти ще се срине.

Внезапно Белгарат се смути болезнено.

— Не знаех, че е необходимо да го разпространяваме чак толкова, Силк — каза той. — Няма нужда хората да разбират за това.

Гарион се почувства така, сякаш изведнъж се беше отворила някаква врата. Осъзна, че Силк беше прав. Никога не беше се замислял за това, ала Белгарат наистина имаше репутация на безжалостен. Повечето хора смятаха, че има нещо неумолимо във Вечния Мъж — непоколебимост да пожертва каквото и да било в своята устременост към някаква цел — толкова неясна, че никой друг не можеше да я разбере. Но с този едничък жест на състрадание той разкри друга, по-мека страна от характера си. Белгарат Магьосника въпреки всичко беше способен на човешки чувства и емоции. В съзнанието на Гарион се разби мисълта за това колко са били наранявани тези чувства от ужасите и болката, които е видял през всичките години. Гарион се улови, че гледа дядо си с ново, дълбоко уважение.

Краят на блатата беше означен със стабилно изглеждащи насипи, които се разстилаха във всички посоки в мъглявата далечина.

— Път — Силк посочи насипа. — Това е част от главната система от пътища на Толнедра.

— Белгарат — каза Тупик, като си показа главата от водата до лодката, — благодаря ти!

— О, мисля си, че ти така или иначе щеше да се научиш да говориш — отвърна старият човек. — Още малко ти оставаше.

— Мо-же би да, мо-же би не! — не се съгласи Тупик. — Да иска да го-вори и да го-вори е раз-лично.

— Скоро ще се научиш да лъжеш — каза му Силк подигравателно — и тогава ще бъдеш толкова добър, колкото всеки истински човек.

— Защо да се учи да лъже, когато само говори? — объркано попита Тупик.

— Ще разбереш, когато му дойде времето.

Тупик леко се намръщи и главата му се плъзна под водата. Показа се още един път на известно разстояние от лодката.

— Довиждане! — извика им той. — Тупик ви благодари за мама.

И без да прави никакви вълнички, изчезна.

— Какво странно малко създание — усмихна се Белгарат.

С подплашено възклицание Силк започна безумно да рови в джоба си. Нещо с бледо зеленикав цвят скочи от ръката му и цопна във водата.

— Какво става? — попита Гарион.

Силк потръпна от отвращение.

— Малкото чудовище ми е сложило жаба в джоба.

— Може би трябва да се възприеме като подарък — допусна Белгарат.

— Жаба?

— Добре де, не е подарък — ухили се Белгарат. — Е, може би е малко примитивно, но пък е възможно това да е началото на чувството му за хумор.

Няколко мили нагоре по пътя, който се простираше от север на юг, имаше толнедрански хан. Стигнаха до него в късния следобед и купиха коне, чиято цена потресе Силк. На следващата сутрин потеглиха в галоп по посока Боктор.

Странната сцена в блатата наведе Гарион на разни мисли. Той започна да осъзнава, че състраданието е един вид любов, по-всеобхватна и по-силна от малко ограниченото схващане, което той имаше за това чувство преди. Думата любов изглежда, мислеше си той, колкото по-задълбочено разсъждаваше, включва огромен брой неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо с нея. Колкото повече разбираше това, толкова по-силно се оформяше една мисъл в съзнанието му. Дядо му, човекът, когото наричаха Вечния, вероятно беше развил у себе си, през дългия си живот от седем хиляди години, способност да обича, за която другите хора не можеха дори и да допуснат, че е възможна.

Независимо от привидно грубата си и раздразнителна външност, целият живот на Белгарат беше израз на тази трансцедентална любов. Докато яздеха, Гарион често поглеждаше към странния стар човек и онзи далечен, всемогъщ и извисяващ се над цялото човечество образ постепенно избледня. Започна да вижда неговата истинска същност — индивид със сложна душевност, но много човечен.

След два дни, в ясно и хубаво време, стигнаха до Боктор.