Дейвид Едингс
Черната кула (2)

ГЛАВА 1

Ктучик беше мъртъв, дори повече от мъртъв. Цялата земя се тресеше и стенеше в отговор на неговото унищожение. Гарион и останалите избягаха през димните галерии, които прорязваха люлеещите се базалтови скали. Около тях се рушаха и свличаха отломки, които се разбиваха и ги засипваха в мрака като дъжд. Докато Гарион бягаше, умът му също бясно препускаше. Мислите го връхлитаха една след друга хаотично, без всякаква последователност. Беше зашеметен от чудовищността на това, което току-що се бе случило. Бягството беше единственият изход и той тичаше, без дори да осъзнава, че го прави.

Ушите му бучаха от засилващата се песен на тържеството. Тя се извисяваше до сводовете на ума му, изтриваше всяка мисъл и го изпълваше с главозамайваща радост. Въпреки силното чувство на обърканост, той усещаше доверчивото докосване на детската ръка, която стискаше в своята. Малкото момче, което намериха в тъмната кула на Ктучик, тичаше до него, притиснало здраво до малките си гърди златното кълбо. Гарион знаеше, че точно то изпълваше душата му с песен. Златното кълбо му бе прошепнало нещо, докато се изкачваха по стълбите на кулата, а като влязоха в стаята, където то стоеше, песента му се извиси в простора. Това беше песента на златното кълбо, изличаваща всяка мисъл от главата му — нещо по-силно от шок или от взрива, който беше убил Ктучик и запратил Белгарат на земята като парцалена кукла, по-силно и от дълбокия мрачен тътен на земетресението, което последва.

Гарион се опитваше да се пребори с тази песен, докато бягаше и отчаяно искаше да подреди мислите си, но тя нахлуваше отново и проваляше всеки негов опит. Умът му се разпиляваше до такава степен, че случайните впечатления и внезапните спомени пърхаха и препускаха насам-натам и го оставяха без път и посока.

Влажната смрад от робските килии, които се намираха под рушащия се град Рак Ктхол, се просмукваше бързо през задимените галерии. Сякаш внезапно събуден, поток от спомени за други миризми нахлу в съзнанието на Гарион — топлата миризмата на прясно изпечен хляб в кухнята на леля Поул във фермата Фалдор, соленият мирис на Сендария по време на първото им пътешествие в търсене на златното кълбо, вонята на тресавищата и джунглите на Нийса, отвратителната миризма на горящите тела на пренесените в жертва роби в храма на Торак, който също се срути. Странното беше, че най-силен бе споменът за слънчевия аромат, който излъчваха косите на принцеса Се’Недра.

— Гарион! — гласът на леля Поул го стресна в мрака, през който тичаха. — Внимавай къде стъпваш!

Той се опита да се съсредоточи, но умът му се рееше в спомените дори в момента, когато стъпи върху отломките от скала, паднала от тавана.

Ужасените писъци на робите, заключени във влажните килии, вече се чуваха навсякъде около тях. Те бяха в странна дисхармония с тътена и буботенето от земетресението. В мрака се чуваха и други шумове — объркани гласове с много силен акцент, който ги издаваше, че са на мурги, залитащи бягащи нозе, метален звън от незаключена врата на килия, която се отваряше и затваряше бързо, докато огромната скална кула се люлееше и потръпваше. Прахът се стелеше на талази през мрачните пещери — плътен задушаващ прах, от който очите им сълзяха; кашляха почти непрекъснато, докато се катереха нагоре по отломките.

Гарион внимателно повдигна доверчивото малко момче над една купчина отломъци. Детето го погледна спокойно и усмихнато, въпреки хаоса от шумове и неприятни миризми около тях в потискащия сумрак. Тъкмо се канеше да го пусне отново на земята, когато внезапно промени решението си. Много по-лесно и по-сигурно беше да го носи. Обърна се, за да продължи напред, но отскочи рязко, защото кракът му стъпи върху нещо меко. Погледна към земята и почувства, че му се повдига от отвращение. Беше стъпил върху безжизнена човешка ръка, която се подаваше изпод срутените скали.

Продължаваха да тичат през разпръсващия се мрак, облечени за прикритие в черни мургски роби. Те се омотаваха в босите им крака, а прахът във въздуха около тях беше все така гъст.

— Спрете!

Релг, ревностен привърженик на Улго, вдигна ръка, застана неподвижно и се заслуша внимателно, като изви глава.

— Не тук! — каза му Барак, който продължаваше да стъпва тежко, носейки на ръце все още зашеметения Белгарат. — Продължавай, Релг!

— Тихо! — изкомандва Релг. — Опитвам се да чуя нещо. — После поклати глава. — Връщайте се! — изкрещя той, като се обърна бързо и ги забута назад. — Бягайте!

— Но там са мургите — възпротиви се Барак.

— Бягайте! — повтори Релг. — Тази част от планината се срутва!

Още докато се обръщаха, чуха нов ужасен звук от откъртващи се скали. Внезапно галерията, през която вървяха, се изпълни със светлина. От страната на базалтовия връх се беше отворил огромен процеп. Той се разширяваше бавно. Едно огромно парче скала политна, за да се приземи хиляди метри надолу. Червеният блясък на току-що изгрялото слънце едва се виждаше. Мрачната пещера зееше широко отворен, а огромната рана в скалата разкриваше още по-тъмни отвори отгоре и отдолу — там, където канарите внезапно бяха изчезнали в нищото.

— Ето там! — извика някой над тях.

Гарион вдигна глава. На около петдесет крачки нагоре стояха десетина мурги. Облечени в черни роби, с извадени мечове те стояха при отвора на пещерата. Иззад гърбовете им излизаха облаци прах. Един от тях сочеше припряно към бегълците. Тогава върхът забуча отново. Още едно парче от скалата се откъсна и полетя надолу в бездната, отнасяйки със себе си пищящите мурги.

— Бягайте! — извика Релг и всички се втурнаха след него обратно към тъмнината на ужасните пещери.

— Спрете за миг — каза Барак задъхано, след като бяха изминали обратно неколкостотин ярда. — Чакайте да си поема дъх.

Той остави тялото на Белгарат на земята, сърцето му биеше ускорено.

— Да Ви помогна, милорд? — предложи Мандорален.

— Не — отвърна запъхтян Барак. — Мога да се справя сам.

Огромният мъж се огледа.

— Какво стана? Кой предизвика всичко това?

— Белгарат и Ктучик малко се поспречкаха — отговори му Силк язвително, като се опита да омаловажи случилото се. — Към края нещата излязоха извън контрол.

— Какво стана с Ктучик? — попита Барак, като се опитваше да си поеме дъх. — Не видях никой друг, когато с Мандорален нахлухме в стаята.

— Той се самоунищожи — отвърна Поулгара и коленичи да погледне лицето на Белгарат.

— Там не видяхме никого, милейди — отбеляза Мандорален, като се оглеждаше в тъмнината, стиснал здраво огромния си меч.

— Не беше останало много от него — каза Силк.

— На сигурно място ли сме тук? — Поулгара попита Релг.

Улгото допря ухо до стената на прохода и се заслуша. След това кимна с глава:

— Засега — отвърна той.

— Да спрем за малко тогава. Искам да видя как е баща ми. Дайте малко светлина насам.

Релг бръкна в торбичката, която висеше на колана му, и разбърка двете вещества, които даваха слабата светлина на улгосите.

Силк погледна към Поулгара с любопитство.

— Какво се случи всъщност? — попита я той. — Белгарат ли направи това с Ктучик?

Тя поклати глава, докато ръцете й докосваха леко гърдите на баща й.

— По някаква причина Ктучик се опита да разруши кълбото — рече Поулгара. — После се случи нещо, което го изплаши толкова много, че той забрави първото си правило.

Докато пускаше малкото момче да стъпи на земята, внезапно Гарион си спомни онова, което видя, когато набързо се опита да погледне в ума на Ктучик точно преди гролимът да произнесе фаталната фраза „Да не бъде“, която го изпрати в нищото. Още веднъж той си припомни онзи образ, който изникна в ума на висшия жрец — образа на самия Гарион, който държи кълбото в ръката си — и почувства сляпата, безразсъдна паника, която това видение предизвика у Ктучик. Защо? Защо се изплаши така безразсъдно гролимът?

— Какво му стана, лельо Поул? — попита той. Трябваше да знае отговора.

— Той вече не съществува — отвърна тя. — Дори веществото, от което беше направен, изчезна.

— Нямах това предвид — започна Гарион, но Барак го прекъсна.

— Унищожи ли кълбото? — попита огромният мъж с лека погнуса в гласа.

— Нищо не може да унищожи кълбото — рече Поулгара спокойно.

— Къде е тогава?

Малкото момче издърпа ръката си от тази на Гарион и се приближи смело до огромния черек.

— Задача? — попита момчето, като държеше облия сив камък в ръката си.

Барак се отдръпна. „Белар!“ прокле той и бързо скри длан зад гърба си.

— Накарай го да спре да размахва кълбото така, Поулгара. Не знае ли колко е опасно?

— Съмнявам се.

— Как е Белгарат? — попита Силк.

— Сърцето му е все още здраво — отговори Поулгара. — Но е изморен. Тази битка едва не го уби.

С дълго заглъхващо потреперване земетресението отшумя и настъпи още по-потискаща тишина.

— Свърши ли всичко? — попита Дурник, като се оглеждаше нервно наоколо.

— Вероятно не — прошепна Релг сред внезапното затишие. — Едно земетресение обикновено продължава доста дълго.

Барак наблюдаваше с любопитство малкото момче:

— Откъде се появи той?

Боботещият му глас също звучеше приглушено.

— Беше в кулата с Ктучик — отговори му Поулгара. — Това е детето, отгледано от Зедар, за да открадне кълбото.

— То изобщо не прилича на крадец.

— Всъщност момчето не е истински крадец.

Поулгара погледна тъжно към самотното русо дете.

— Някой трябва да го наблюдава — отбеляза тя. — Има нещо странно в него. Ще го погледна, като слезем долу, сега мозъкът ми е претоварен с други неща.

— Възможно ли е да е от кълбото? — попита Силк с любопитство. — Чувал съм, че има странен ефект върху хората.

— Възможно е! — тя сякаш не беше съвсем убедена в това. — Гледай да е около теб, Гарион. Не му позволявай да изгуби кълбото!

— Защо аз? — попита той, без да се замисли.

Тя го погледна косо.

— Добре, лельо Поул. — Знаеше, че няма смисъл да спори с нея.

— Какво беше това? — попита Барак, като вдигна ръка, за да ги накара да запазят тишина.

Някъде далече в мрака се чуваше говор — мърморене на груби гърлени гласове.

— Мурги! — прошепна Силк, а ръката му се насочи към кинжала.

— Колко са? — въпросът на Барак беше към леля Поул.

— Петима — отвърна тя. — Не, шестима. Единият изостава.

— Има ли гролими между тях?

Тя поклати глава.

— Да вървим, Мандорален! — измърмори огромният черек мрачно и измъкна меча си.

Рицарят кимна и премести собствения си меч от едната ръка в другата.

— Чакайте тук! — прошепна Барак на останалите. — Не би трябвало да се бавим дълго.

После двамата с Мандорален изчезнаха в мрака, а черните им дрехи се сливаха със сенките. Другите чакаха, напрягаха слух, за да доловят някакъв звук.

Странната песен започна отново да се натрапва в съзнанието на Гарион и караше мислите му да се реят безцелно. Някъде в далечината се чу дълъг съскащ звук от свличащи се надолу по склона камъчета. Това предизвика бъркотия от спомени в главата му. Струваше му се, че чува звъна на чука на Дурник при пристигането във фермата Фалдор, после бавните и тежки стъпки на конете и скрибуцането на вагоните, когато пренасяха ряпата на гърба на Дараин. Тогава започна всичко. Много ясно, сякаш беше там, той чу отново квиченето на прасето, което беше убил в покритите със сняг гори извън Вал Алорн, и след това тъжната песен от флейтата на арендското крепостно момче, която се извисяваше от осеяното с пънове поле към небето, а мургът Ашарак гледаше с омраза и страх белязаното му с множество рани лице.

Гарион отърси глава, като се опитваше да сложи ред в мислите си, но песента го теглеше обратно в онзи омаен спомен. Той чу отчетливо ужасното съскащо хрущене на тялото на Ашарак, който гореше под огромните древни дървета в гората на дриадите и отчаяната молба на гролима:

— Смили се, господарю!

Последваха писъците в двореца на Салмисра, когато Барак се превърна в ужасна мечка, която си проправяше път към тронната зала с лапи и нокти, а до него крачеше леля Поул, обзета от ледена ярост.

И тогава гласът, който винаги беше в ума му, се появи отново.

— Престани да се бориш с него!

— Какво е това? — попита настоятелно Гарион, като се опитваше да събере мислите си.

— Това е кълбото.

— Но какво прави?

— Иска да те опознае. Това е неговият начин да открива нещата.

— Не може ли да почака? Точно сега нямаме време за опознаване.

— Можеш да се опиташ да му обясниш това, ако искаш! — гласът сякаш се забавляваше. — Може и да те послуша, но се съмнявам. Толкова дълго те е чакало да се появиш.

— Защо мен?

— Никога ли не се изморяваш да го повтаряш?

— Прави ли същото с останалите?

— В по-малка степен, да. Можеш да се отпуснеш. По един или друг начин то ще получи това, което иска…

В тъмната далечина се чу внезапен звън от сблъсък на стомана в стомана и писък на изплашен човек. После настъпи тишина.

След малко доловиха стъпки и Барак и Мандорален се върнаха.

— Не успяхме да открием онзи, който вървеше последен — докладва Барак. — Как е Белгарат? Идва ли вече в съзнание?

Поулгара поклати глава.

— Все още е съвсем замаян — отвърна тя.

— Аз ще го нося тогава. По-добре ще е да тръгваме. Чака ни дълъг път надолу, а пещерите скоро ще се напълнят с мурги.

— Един момент — рече тя. — Релг, знаеш ли къде се намираме?

— Горе-долу.

— Заведи ни обратно до мястото, където оставихме робинята — нареди тя с тон, който не търпеше противоречие.

Лицето на Релг се стегна, но той не възрази.

Барак се наведе и вдигна безжизнения Белгарат. Гарион протегна ръце и момчето послушно дойде при него, като продължаваше да стиска камъка пред гърдите си като щит. Детето беше странно леко и Гарион го носеше почти без усилие. Релг вдигна слабо светещата дървена чаша, за да освети пътеката и поеха отново, като криволичеха, завиваха, следваха зигзагообразния маршрут, който ги водеше все по-навътре в мрачните пещери.

Тъмният връх зад тях сякаш потъваше зад раменете на Гарион и колкото повече се отдалечаваха, толкова повече той натежаваше и потъваше. Песента в главата му се появи отново и слабата светлина, която Релг носеше, също караше мислите му да блуждаят. Сега, когато знаеше какво става, нещата изглеждаха по-ясни. Песента отвори ума му и кълбото попиваше всяка мисъл и спомен, преминавайки през целия му живот. Камъкът проявяваше странно любопитство, задълбочаваше се върху неща, които Гарион никога не беше считал за важни и едва се докосваше до онези, които някога му се бяха сторили значими. Проследи в детайли всяка тяхна стъпка по време на дългото им пътешествие към Рак Ктхол. Премина отново през кристалната зала в планините над Марагор, където Гарион беше докоснал и съживил мъртвороденото жребче, странен необходим акт на изкупление, който сякаш компенсираше изгарянето на Ашарак. Слезе в долината, където Гарион преобърна огромната бяла скала в първия си опит да използва Волята и Думата. Кълбото почти подмина ужасната битка с Грал и Елдрак и посещението в пещерата на Улго, но прояви огромен интерес към щита от представи, който Гарион и леля Поул издигнаха, за да прикрият своето движение от търсещите умове на гролимите, докато приближаваха Рак Ктхол. Пренебрегна смъртта на Брил и отвратителната церемония в храма на Торак, но за сметка на това отдели много време на разговора между Белгарат и Ктучик във висящата кула на върховния жрец на гролимите. След това, много странно, се върна и проучи внимателно всеки спомен на Гарион за принцеса Се’Недра — за начина, по който слънцето огряваше медната й коса, за гъвкавата грациозност на движенията й, за аромата й, за всяко несъзнателно движение, за всеки трепет и игра на чувство по малкото й деликатно личице. Разпиляваше се из спомените му за Се’Недра по начин, който започна да притеснява Гарион. В същото време той установи, че е изненадан от това колко много неща, които принцесата е направила или казала, се бяха запечатали трайно в паметта му.

— Гарион — попита леля Поул, — какво става с теб? Казах ти да се погрижиш за детето. Внимавай! Сега не е време за мечти.

— Аз не мечтая. Аз просто… — как можеше да й обясни какво става с него?

— Ти какво?

— Нищо.

Продължиха да вървят напред, съпътствани от периодични трусове, докато земята се наместваше неспокойно. Базалтовата кула се люлееше и стенеше всеки път, когато земята потреперваше и се гърчеше под нея. При всяко ново разтърсване спираха и се страхуваха да дишат дори.

— Колко надолу сме слезли? — попита Силк, като се оглеждаше неспокойно.

— Хиляда стъпки може би — отвърна Релг.

— Само толкова? С тази скорост ще останем затворени тук цяла седмица.

— Ще останем тук, колкото е необходимо! — каза Релг с грубия си глас, докато се отдалечаваха.

В следващата галерия също имаше мурги и последва още една малка битка в мрака, Когато се върна, Мандорален куцаше.

— Защо не ме изчака? — попита Барак сърдито.

Мандорален сви рамене:

— Бяха само трима, милорд.

— Знаеш ли, няма никакъв смисъл човек да се опитва да говори с теб! — гласът на Барак звучеше възмутено.

— Добре ли си? — обърна се Поулгара към рицаря.

— Само една драскотина, милейди — отвърна Мандорален с безразличие. — Няма значение.

Скалистият под на галерията се раздвижи отново и гръмкият звук отекна през пещерите. Всички застинаха, но само след няколко мига трусът свърши.

Продължиха уверено надолу през коридорите и пещерите. По едно време, може би часове по-късно, една група от стотина мурги премина през галерията, недалече от тях. Фенерите им хвърляха премигващи отсенки по стените, а грубите им гласове отекваха в пещерите. След кратко съвещание шепнешком Барак и Мандорален ги оставиха да отминат необезпокоявани. Когато се отдалечиха достатъчно, Релг запали отново своята светлина и избра следващия проход. Продължиха да се спускат към основата на кулата и към съмнителната сигурност на земята, която ги очакваше навън.

Макар че песента на кълбото не стихваше, понесъл малкото момче на ръце, Гарион можеше поне да мисли, докато вървеше след Силк по криволичещите проходи. Струваше му се, че това беше възможно заради гласа, с който беше израснал, или просто защото „съзнанието“ на кълбото беше насочено към някой друг в момента.

Успяха. Независимо от всички трудности, които бяха срещу тях, те си върнаха кълбото. Търсенето на камъка, което така внезапно прекъсна спокойния му живот във Фалдор, беше приключило, но промени самия него до такава степен, че момчето, изпълзяло под портата на фермата във ветровитата есенна нощ, вече не съществуваше. Дори в този момент Гарион усещаше силата, която бе открил в себе си и знаеше, че има причина тя да е в него. По време на пътуването имаше малки загатвания — мъгляви и недоизказани — че връщането на кълбото е само началото на нещо много по-голямо и по-сериозно. Гарион беше абсолютно убеден, че това не е краят…

— Време е — каза сухият глас в съзнанието му.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо всеки път трябва да обяснявам?

— Какво да обясняваш?

— Че знам какво мислиш. Не е като да сме две отделни същества, знаеш, нали?

— Добре тогава. Къде отиваме сега?

— В Рива.

— А след това?

— Ще видим.

— Няма ли да кажеш?

— Не, засега не. Не си стигнал дори до там, до където си мислиш, че си стигнал. Дълъг е пътят, който трябва да се извърви.

— Като няма да ми кажеш нищо, защо просто не ме оставиш на мира?

— Исках просто да те посъветвам да не си правиш планове за далечното бъдеще. Връщането на кълбото е само стъпка, много важна, но само начална стъпка…

Тогава, сякаш самото му споменаване напомни на кълбото за присъствието на Гарион, песента му се възвърна с пълна сила, а съсредоточеността на младия мъж се изпари…

След малко Релг спря, като вдигна мъждукащата светлина нависоко.

— Какъв е проблемът? — попита настоятелно Барак, като отново остави на земята тялото на Белгарат.

— Таванът е паднал — отвърна Релг, сочейки свлечените камъни, които бяха запушили прохода. — Не можем да минем.

Той погледна към леля Поул.

— Съжалявам — рече Релг и Гарион почувства, че той казва истината. — Жената, която оставихме тук, е потънала надолу.

— Намери друг път — каза бързо Поул.

— Няма друг път. Това беше единственият проход към дупката, където я намерихме.

— Тогава ще трябва да го разчистим.

Релг поклати глава тъжно.

— Така само ще предизвикаме нови срутвания. Вероятно тя също е затрупана, поне можем да се надяваме да е така.

— Релг, не мислиш, че това е жестоко? — попита Силк остро.

Улгото се обърна към дребния мъж.

— Там долу тя ще има достатъчно вода и въздух. И ако не е загинала при срутването, ще минат седмици, преди да умре от глад.

В гласа на Релг се долавяше странно съжаление. Силк го изгледа продължително.

— Извинявай, Релг — каза той най-после. — Не те разбрах правилно.

— Хората, които живеят в пещери, не изпитват желание да виждат как други хора са хванати в капан по същия начин.

Поулгара продължаваше да разглежда срутените скали по средата на прохода.

— Трябва да я измъкнем от там — заяви тя.

— Релг може да се окаже прав все пак — подхвърли Барак. — Всичко, което знаем, е че е погребана под планината.

Поул поклати глава.

— Не — не се съгласи тя. — Тайба е все още жива и не можем да тръгнем без нея. Нейното участие във всичко това е толкова важно, колкото участието на всеки един от нас. — Тя се обърна отново към Релг и заяви твърдо: — Ще трябва да слезеш и да я вземеш!

Огромните му тъмни очи се разшириха.

— Не можеш да искаш това от мен — запротестира Релг.

— Няма друг начин.

— Ти можеш да го направиш, Релг — Дурник насърчи фанатика. — Можеш да минеш през скалите и да я изнесеш по същия път, по който изнесе Силк от онази дупка, в която го беше затворил Таур Ургас.

Релг беше започнал да трепери силно.

— Не мога!

Той се задушаваше:

— Ще трябва да я докосна, да допра ръце до тялото й. Това е грях.

— Никак не си състрадателен, Релг — каза му Мандорален. — Не е грешно да помагаш на слабите и безпомощните. Грижата за нещастните е отговорност на всеки благороден мъж и няма сила на този свят, която може да омърси това. Ако състраданието те направлява, би могъл да погледнеш на спасяването и като на проверка на душевната си чистота.

— Вие не разбирате — простена Релг със силна болка в гласа.

Обърна се отново към Поулгара:

— Не ме карай да правя това, умолявам те.

— Трябва да го направиш — отвърна тя тихо. — Съжалявам, Релг, но няма друг начин.

През лицето на фанатика преминаваха хиляди чувства, а той самият се смали под безмилостния поглед на леля Поул. Хлипайки, Релг се обърна и допря ръка до канарите. Съсредоточи се и пъхна пръсти в скалата, като демонстрира още веднъж тайнствената си способност да преминава през привидно непробиваемия камък.

Силк бързо се обърна с гръб към него.

— Не мога да понеса тази гледка — каза дребният мъж задавено.

После Релг се изгуби, потъна в скалата.

— Защо вдига толкова шум около докосването на хора? — попита Барак.

Но Гарион знаеше много добре. Натрапената компания на бъбривия фанатик по време на пътешествието им през Алгария му беше дала възможност да изучи начина, по който работеше мозъкът на Релг. Изобличаването на чуждите грехове на висок глас често служеше като прикритие на собствената му слабост. Гарион беше слушал понякога с часове истеричните и понякога несвързани признания за похотливите мисли, които бушуваха във фанатичното му съзнание почти постоянно. Тайба, робинята мараг, с пищното си тяло би представлявала върховно изкушение за Релг и той се плашеше от нея повече, отколкото би се страхувал от самата смърт.

Чакаха мълчаливо. Някъде в далечината бавно капеща вода отмерваше секундите. От време на време земята потръпваше под краката им. Времето течеше бавно в мрачната пещера.

И тогава въздухът леко се раздвижи и Релг излезе от каменната скала, като носеше полуголата Тайба. Ръцете й бяха отчаяно сключени около врата, а лицето й бе заровено в раменете му. Тя скимтеше от ужас и се тресеше неудържимо.

Лицето на Релг беше изкривено в агония. Сълзи на болка открито се стичаха от очите му, беше стиснал зъби здраво, сякаш изпитваше непоносима болка. Ръцете му обаче обгръщаха изплашената робиня покровителствено, почти нежно, и дори когато излязоха от скалата, той продължи да я притиска здраво към себе си, сякаш щеше да я държи така завинаги.