Дейвид Едингс
Черната кула (16)

ГЛАВА 15

Гарион беше в лошо настроение. Перспективата за още един ден, изпълнен с церемонии и досадни конференции му се струваше напълно непоносима. Стана рано, за да избяга от кралската спалня, преди да се появи прекалено учтивият секретар с неговия безкраен списък и да провали целия му ден. Гарион тайно ненавиждаше безобидния човек, въпреки че знаеше, че той просто си върши работата. Времето на краля трябва да бъде организирано и това беше задачата на секретаря. Всяка сутрин след закуска следваше почтителното почукване на вратата, секретарят влизаше, покланяше се и започваше да подрежда деня на младия крал минута по минута. Гарион беше абсолютно сигурен, че някъде — вероятно скрит и строго охраняван — стоеше списъкът, който съдържаше програмата за останалата част от живота му, включително и кралското му погребение.

Този ден зората беше прекалено красива, за да мисли за разни досадни формалности и тежката конференция. Слънцето изгря иззад Морето на ветровете, докосвайки с лъчи покритите със сняг скалисти върхове, като ги оцветяваше в розово, а утринните сенки в дълбоките долини зад града — в бледосиньо. От малката градинка зад прозореца на краля напираше уханието на пролетта. Гарион реши, че трябва да се измъкне поне за час. Облече бързо туниката, панталона и меките ривански ботуши, като внимателно подбираше по-обикновени дрехи, доколкото позволяваше кралският му гардероб. Спря за миг само за да препаше меча си и се измъкна от кралските покои. Мислеше да не взема стража със себе си, но благоразумието надделя.

Търсенето на мъжа, който се опита да го убие в мрачния коридор беше в застой. Но двамата с Лелдорин откриха, че връхните дрехи на всеки човек от Рива се нуждаеха от поправки. Сивото наметало се използваше не като официално облекло, а по-скоро като топла дреха. Много от наметалата бяха в окаяно състояние. Нещо повече, след като вече беше пролет, мъже щяха скоро да престанат да ги носят — единствената следа за самоличността на нападателя сигурно щеше да бъде заключен в някой шкаф.

Гарион разсъждаваше върху това, докато вървеше замислен през тихите коридори на цитаделата, а двама облечени в ризници стражи го следваха на почтително разстояние. Нападателят, разсъждаваше той, вероятно не беше гролим. Леля Поул имаше чудната способност да чете мислите на гролимите и щеше да го предупреди. По всяка вероятност нападателят изобщо не беше чужденец, а острова имаше твърде малко чужденци — едва ли беше възможно някой от тях да се промъкне незабелязано в двореца. Най-вероятно беше да е риванец, но пък защо един риванец ще иска да убие краля, който току-що се е завърнал след тринадесетвековно изгнание?

Той въздъхна с недоумение и позволи на ума си да го отнесе към други мисли. Пожела си отново да е просто Гарион. Желаеше го повече от всичко. Искаше му се да може да се събуди в някоя отдалечена крайпътна странноприемница и да поеме сам през сребърната светлина на зората към върха на следващия хълм, за да види какво се простира отвъд. Въздъхна отново. Сега беше известен човек и подобна свобода не му беше позволена. Беше абсолютно сигурен, че никога вече няма да може да остане сам със себе си.

Мина край една отворена врата и чу познат глас:

— Греховете се промъкват в нашите умове в момента, когато позволим на мислите си да се отклонят — казваше Релг.

Гарион спря и даде знак на стражата да мълчи.

— Трябва ли всичко да е грях? — попита Тайба.

Бяха почти непрекъснато заедно от момента, в който Релг спаси Тайба от мъчителна смърт в пещерата под Рак Ктхол. Гарион беше уверен, че и двамата не осъзнаваха този факт. Нещо повече, той беше виждал страданието, изписано по лицето и на Тайба, и на Релг всеки път, когато бяха разделени. Нещо, което беше извън техния контрол, ги сближаваше.

— Светът е изпълнен с грехове — заяви Релг. — Трябва постоянно да сме нащрек. Трябва ревностно да пазим чистотата си от всякакви форми на съблазън.

— Това е доста изморително.

Тайба беше почти изумена.

— Мислех си, че искаш насоки! — обвини я Релг. — Ако си дошла да ми се подиграваш, ще си тръгна веднага.

— О, седни, Релг — каза тя. — Няма да стигнем доникъде, ако продължаваш да се обиждаш от всичко, което казвам.

— Изобщо ли нямаш представа за значението на религията? — попита той след малко.

Беше му любопитно да чуе нейния отговор.

— В робските колиби думата „религия“ означаваше „смърт“. Означаваше, че ще ти извадят сърцето.

— Това е извращение на гролимите. Не си ли имала своя религия?

— Робите идваха от целия свят и се молеха на много богове — обикновено за смърт.

— Ами твоят народ? Кой е твоят бог?

— Бяха ми казали, че името му е Мара. Но ние не му се молим, не и след като ни изостави.

— Човек няма право да обвинява боговете — каза й Релг строго. Задължение на човека е да величае бога си и да му се моли дори ако молитвите му остават нечути.

— А какви са задълженията на боговете към човека? — попита тя остро. — Не е ли възможно един бог да е нехаен също като хората? Няма ли да решиш, че бог е безотговорен, ако позволява децата му да бъдат поробвани и избивани или дъщерите му да бъдат давани като награда на други роби, след като господарите са им се наситили, както стана с мен?

Релг понечи да отговори на този болезнен въпрос.

— Мисля, че си водил твърде спокоен живот, Релг — прекъсна тя фанатика. — Според мен имаш доста ограничена представа за човешкото страдание, за нещата, които хората могат да причинят на други хора, очевидно, с абсолютното разрешение на боговете.

— Трябвало е да сложиш край на живота си — каза той решително.

— Защо?

— За да избегнеш покварата!

— Ти наистина си наивен. Не сложих край на живота си, защото не бях готова да умра. Дори и в робските килии животът може да бъде сладък, Релг, а смъртта — горчива. Това, което ти наричаш поквара, е нещо незначително и не винаги е неприятно.

— Грешна жена! — ахна той.

— Прекалено много се тревожиш за това, Релг — посъветва го тя. — Жестокостта е грях, липсата на състрадание е грях. А това малко нещо, за което ти говоря? Не мисля, че е грях. Започвам да се притеснявам за теб. Възможно ли е този твой УЛ да не е чак толкова строг и непрощаващ, както ти вярваш? Наистина ли иска всички тези молитви, ритуали и раболепие? Или те са твоя начин да се скриеш от своя бог? Мислиш ли, че молитвите на висок глас и кланянето до земята ще му попречат да надникне в сърцето ти?

Релг издаде сподавен стон.

— Ако нашите богове наистина ни обичат, биха искали животът ни да бъде изпълнен с радост — продължи Тайба непреклонно. — Но поради някаква причина ти мразиш радостта — може би защото се страхуваш от нея. Радостта не е грях, Релг, радостта е вид любов и аз мисля, че боговете я одобряват дори ако ти не си на същото мнение.

— Ти си безнадеждно покварена.

— Може би е така — призна тя неочаквано, — но поне гледам живота в очите. Не се страхувам от него и не се опитвам да се скрия от него.

— Защо правиш това? — попита той настоятелно почти с трагичен глас. — Защо трябва непрекъснато да ме следваш и да ми се присмиваш?

— Не знам наистина — отговори тя почти объркана. — Всъщност не си чак толкова привлекателен. Откакто напуснахме Рак Ктхол, видях дузина мъже, които ме впечатлиха много повече от теб. В началото знаех, че те ядосвам, защото се страхуваш от мен. Забавлявах се. Но напоследък е различно. Разбира се, в това няма никакъв смисъл, ти си такъв, какъвто си, аз съм такава, каквато съм, но поради някаква причина искам да бъда с теб. Кажи ми, Релг, и не се опитвай да ме излъжеш, наистина ли искаш да си отида и никога да не ме видиш отново?

Последва дълга и болезнена тишина.

— Нека УЛ ми прости — изпъшка накрая Релг.

— Сигурна съм, че ще ти прости, Релг — увери го тя нежно.

Гарион продължи тихо по коридора и се отдалечи от отворената врата. Нещо, което не разбираше преди, изведнъж му стана много ясно.

— Ти правиш това, нали? — попита той тихо.

— Естествено — отговори сухият глас в ума му.

— Но защо с тези двамата?

— Защото е необходимо, Белгарион. Не правя нищо заради собствените си капризи. Всички ние сме принуждавани от необходимостта. Всъщност това, което става между Релг и Тайба, изобщо не те засяга.

Гарион малко се засегна.

— Аз си мислех… ами…

— Ти смяташ, че си ми единствената грижа, че си в центъра на Вселената? Разбира се, че не си. Има други неща, които са по-важни. Релг и Тайба са част от едно от тях. Твоето участие е странично.

— Те ще бъдат много нещастни, ако ги накараш насила да са заедно — обвини го Гарион.

— Това няма ни най-малко значение. Важно е да са заедно. Мисля, че ти грешиш. Ще им трябва малко време да свикнат с това, но свикнат ли веднъж, и двамата ще бъдат много щастливи. Подчинението пред Необходимостта носи своите награди в крайна сметка.

Гарион се бори тази с мисъл известно време, после се отказа.

Собствените му проблеми нахлуха отново в съзнанието му. Неизбежно, както правеше всеки път, когато имаше проблеми, той отиде да потърси леля Поул. Намери я да пие чай, седнала пред уютния огън в стаята й, загледана през прозореца в розовата слънчева светлина на утрото, която озаряваше снежните полета над града.

— Станал си рано — отбеляза тя, когато Гарион влезе.

— Исках да говоря с теб. И единственият начин да направя това, което искам, е да напусна стаята си, преди да се е появил мъжът с програмата за деня.

Той се настани на един стол.

— Не ми оставят и минута свободно време.

— Сега ти си важна личност, скъпи.

— Не беше моя идея.

Загледа се мрачно през прозореца.

— Дядо е добре вече, нали? — попита той изведнъж.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами, оня ден, когато дадохме амулетът на Се’Недра, той не… нещо като…?

— По-голямата част дойде от теб, скъпи — уточни Поулгара.

— Почувствах нещо друго.

— Почувствал си мен. Беше доста деликатно и дори аз не съм сигурна, дали той се включи.

— Трябва да има някакъв начин да разберем.

— Има само един начин, Гарион. Той да направи нещо.

— Добре, нека да излезем някъде с него и да го накараме да опита — с нещо малко може би.

— А как ще му то обясним?

— Имаш предвид, че той не знае? — Гарион седна рязко.

— Може и да знае, но се съмнявам.

— Не си му казала?

— Разбира се, че не съм. Ако изпита и най-малкото съмнение в способностите си, той ще загуби сили, а стане ли това веднъж — край.

— Не разбирам.

— Много е важно да си убеден, че ще стане. Ако не си напълно сигурен, няма да успееш. Ето защо не можем да му кажем.

Гарион се замисли над това.

— Звучи ми логично, но не е ли опасно? Имам предвид, ако появи нещо спешно, а той се опита да се справи и изведнъж разбере, че не може?

— Ще трябва двамата с теб да се оправяме в такива случаи, скъпи.

— Изглежда изобщо не се притесняваш.

— Притеснението не помага много, Гарион.

Вратата се отвори с трясък и кралица Лейла връхлетя в стаята с разрошена коса и изкривена над едното ухо корона.

— Няма да позволя това, Поулгара — заяви тя ядосано. — Категорично няма да позволя. Трябва да говориш с него. О, извинете ме, Ваше Величество! — добави закръглената дребна кралица, като забеляза Гарион. — Не Ви видях.

Направи грациозен реверанс.

— Ваше Величество! — Гарион стана бързо и се поклони на свой ред.

— С кого би желала да говоря, Лейла? — попита леля Поул.

— С Анхег. Той настоява бедният ми съпруг да стои до късно и да пие с него всяка вечер. Фулрах е толкова зле тази сутрин, че едва си вдигна главата от възглавницата. Този голям кавгаджия съсипва здравето му.

— Анхег харесва съпруга ти, Лейла. Това е неговият начин да покаже приятелството си.

— Не може ли да бъдат приятели, без да пият толкова много?!

— Ще поговоря с него, скъпа — обеща леля Поул.

Поуспокоена, кралица Лейла си тръгна, като се поклони на Гарион. Той се канеше да се върне към разговора за отпадналостта на Белгарат, когато домашната прислужница на леля Поул влезе да съобщи за лейди Мерел.

Съпругата на Барак влезе навъсена в стаята.

— Ваше Величество — поздрави тя Гарион съвсем официално. Той се надигна отново и се поклони учтиво в отговор. Това доста го изморяваше.

— Трябва да поговоря с теб, Поулгара — заяви Мерел.

— Разбира се — отговори леля Поул. — Ще ни извиниш ли, Гарион?

— Ще почакам в другата стая — предложи той.

Прекоси стаята, стигна до вратата, но не я затвори плътно.

Любопитството му отново надделя над добрите маниери.

— Всички ми се подиграват в лицето — избърбори Мерел, още преди той да напусне стаята.

— За какво става въпрос?

— Ами… — поколеба се Мерел, но после заговори решително. — Не винаги сме били в добри отношения със съпруга ми — призна тя.

— Не беше тайна за никого, Мерел — каза й леля Поул дипломатично.

— В това е целият проблем — оплака се Мерел. — Всички ми се присмиват скришно и очакват да стана същата като преди.

В гласа й се прокрадна нотка на решителност.

— Е, няма да стане — заяви тя. — Така че могат да се смеят, колкото си искат.

— Радвам се да го чуя, Мерел — отговори леля Поул.

— О, Поулгара — каза Мерел с усмивка, която не можа да възпре. — Той толкова прилича на голям рунтав мечок, но всъщност има много нежна душа. Защо не съм забелязала това по-рано? Толкова загубени години.

— Трябва да пораснеш, Мерел — каза й леля Поул. — При някои хора е нужно повече време, това е всичко.

След като лейди Мерел си тръгна, Гарион се върна отново и погледна леля Поул насмешливо.

— Винаги ли е било така? — попита той. — Искам да кажа, винаги ли идват при теб, когато имат проблеми?

— Случва се от време на време — отвърна тя. — Хората изглежда смятат, че съм много мъдра. Обикновено те вече знаят какво трябва да направят, така че ги изслушвам, съгласявам се с тях и ги подкрепям, без да им вредя. Това ги прави щастливи. Всяка сутрин отделям известно време за тези посещения. Те знаят, че съм тук, ако почувстват нуждата да си поговорят с някого. Искаш ли малко чай?

Той поклати глава.

— Не са ли ужасни всички тези проблеми на другите хора?

— Не е чак толкова тежко, Гарион — отговори тя. — Обикновено проблемите им са малки, семейни. Приятно е дори да се занимаваш с неща, които не са чак толкова разтърсващи. Освен това нямам нищо против посетители, независимо от причините, заради които идват.

Следващият посетител обаче беше кралица Ислена и нейният проблем беше по-сериозен. Когато прислужницата съобщи, че кралицата на Черек желае да говори лично с лейди Поулгара, Гарион се премести отново. Но както преди, любопитството му го застави да подслуша всичко през вратата на съседната стая.

— Опитах всичко, за което можах да се сетя, Поулгара — заяви Ислена. — Но Гродег не иска да ме остави на мира.

— Главният свещеник на Белар?

— Естествено, той знае всичко — потвърди Ислена. — Всички му подчинени му докладват за необмислените ми постъпки. Той ме заплаши да каже на Анхег, ако се опитам да прекъсна връзката си с последователите на Култа към мечката. Как съм могла да бъда толкова глупава? Той ме притиска.

— Колко необмислени са постъпките ти, Ислена? — отсъди строго леля Поул.

— Присъствах на някои от техните ритуали — призна Ислена — Назначих няколко от членовете на култа в двореца. Подадох малко информация на Гродег.

— Кои ритуали, Ислена?

— Не на онези, Поулгара — отвърна Ислена с развълнуван глас. — Никога не бих прибягнала до такава низост.

— Значи всичко, което си направила, е да се присъединиш към няколко безобидни събирания, където хората се обличат мечи кожи и си пуснала няколко поклонника в двореца, където така или иначе, вече е имало дузина, ако не и повече, и си предала безобидна информация от кралския дворец? Безобидна беше нали?

— Не съм предала държавни тайни, Поулгара, ако това имаш предвид — каза твърдо кралицата.

— Тогава Гродег няма никаква власт над теб, Ислена.

— Какво да правя, Поулгара? — попита кралицата със страдалчески глас.

— Иди при Анхег. Кажи му всичко.

— Не мога.

— Трябва. Иначе Гродег ще те въвлече в нещо по-ужасно. Всъщност ситуацията би могла да се обърне в полза на Анхег. Кажи ми доколко знаеш какво прави култът?

— Започнаха да създават монашески ордени сред селяните.

— Никога не са го правили преди — замисли се леля Поул. — Култът винаги е обхващал само аристокрацията и духовенството.

— Не съм съвсем сигурна — добави Ислена, — но мисля, че се подготвят за нещо по-значимо, нещо като конфронтация.

— Ще кажа на баща си — отговори леля Поул. — Смятам, че той ще предприеме нещо. Докато култът беше забавление за духовенството и дребната аристокрация, не беше чак толкова важен, но надигането на селяните е съвсем друго нещо.

— Чух и някои други неща — продължи Ислена. — Мисля, че се опитват да проникнат в разузнавателните служби на Родар. Ако успеят да поставят няколко души на подходящи места в Боктор, ще имат достъп до повечето държавни тайни на Запада.

— Разбирам — гласът на леля Поул беше студен като лед.

— Веднъж чух Гродег да говори — каза Ислена с отвращение. — Беше преди да открие, че не искам да имам нищо общо с него. Четеше предсказанията и знаците на небето и говореше за връщането на краля на Рива. Култът приема съвсем сериозно думите „Повелител на Запада.“ Искрено вярвам, че тяхната крайна цел е да въздигнат Белгарион до ранга император на целия Запад — Алория, Сендария, Арендия, Толнедра и Нийса.

— „Повелител на Запада“ има съвсем друго значение — отбеляза леля Поул.

— Знам — отвърна Ислена. — Но Гродег иска да го изопачи, за да придобие този смисъл. Той е абсолютен фанатик и иска да смени вярата на всички хора от Запада, да ги подчини на Белар, дори със силата на оръжието, ако е необходимо.

— Този идиот — вбеси се леля Поул. — Той ще предизвика всеобща война, ако се опита да направи това, ще всее раздор и сред боговете. Какво им става на алорните, че толкова много искат да се разширят на юг? Самите богове установиха тези граници. Мисля, че е време някой да стъпи здраво на врата на Гродег. Върви при Анхег веднага. Разкажи му всичко и му предай, че искам да поговорим. Предполагам, че баща ми също ще иска да обсъди нещата с него.

— Анхег ще ми се ядоса, Поулгара — запъна се Ислена.

— Не мисля така — увери я леля Поул. — Вероятно ще ти бъде дори благодарен, като разбере, че си разкрила плана на Гродег. Нека да си мисли, че си се движила с Гродег, за да получиш повече информация. Това е съвсем уважителна причина и е нещо, което всяка предана съпруга би направила.

— Не бях помислила за това — Ислена вече звучеше по-уверено. — Това е смела постъпка, нали?

— Направо героична — отговори леля Поул. — Сега иди при Анхег!

— Ще отида, Поулгара.

Последваха бързи и решителни крачки, после вратата се затвори.

— Гарион, ела — гласът на леля Поул беше твърд. Той отвори вратата.

— Ти слушаше? — не прозвуча като въпрос.

— Ами…

— Ще трябва да поговорим за това — каза тя. — Но не му е времето сега. Иди да намериш дядо си и му кажи, че искам да го видя веднага. Не ме интересува какво прави. Доведи ми го!

— Но как да сме сигурни, че той може да направи нещо. — попита Гарион настоятелно. — Искам да кажа, ако е загубил силата си…?

— Има много видове сила, Гарион. Вълшебството е един тях. А сега иди и го доведи веднага.

— Добре, лельо Поул. — Гарион вече се беше запътил към вратата.