Дейвид Едингс
Черната кула (13)

ГЛАВА 12

Най-ужасното беше, че хората продължаваха да му се покланят. Гарион нямаше и най-малка представа как да им отвърне. Трябваше ли да се поклони и той? Или просто трябваше да кимне леко? Нямаше ли да бъде най-добре да се престори, че не забелязва всичко това? Какво трябваше да стори, когато някой се обърне към него с „Ваше Величество“?

Събитията от предишния ден все още бяха объркани в главата му. Спомняше си, че го бяха представили на хората от града, докато той стоеше изправен на бойниците на цитаделата. Долу имаше огромна приветстваща го тълпа, а огромният меч, сякаш без каквото и да е тегло, все още пламтеше в ръцете му. Събитията от предишния ден не бяха важни, съпоставени с онова, което се случваше на различните нива от реалността. Огромни сили бяха концентрирани върху разбулването на тайната на риванския крал и Гарион беше все още слисан от това, което бе видял и почувствал в момента, в който най-после разбра кой всъщност беше той.

Имаше безкрайни поздравления и тържествени приготовления за коронясването му, но всичко се беше объркало в главата му. Дори ако живота му зависеше от това, Гарион не беше състояние да даде разумно и последователно обяснение за събитията, случили се вчера…

Днешния ден обещаваше да бъде още по-неприятен, ако това изобщо беше възможно. Не можа да спи добре. Огромното легло в кралския апартамент, до което го ескортираха предишната вечер, определено беше неудобно. От всеки ъгъл се издигаше една подпора, обвита в балдахин и лилави кадифени завеси. Леглото изглеждаше твърде широко и беше прекалено меко. През изминалата година му се налагаше да спи предимно на земята и пухеният дюшек на кралското легло се стори неудобен на Гарион. Освен това го плашеше мисълта, че в момента в който се събуди, пак ще се превърне в център на всеобщото внимание.

Затова реши, че може би ще бъде по-просто, ако си остане в леглото. Колкото повече го обмисляше, толкова повече му харесваше тази идея. Вратата на кралската спалня обаче не беше заключена. Скоро след изгрев слънце тя се разтвори и Гарион усети, че някой се движи наоколо. Любопитно надникна иззад лилавата драперия на леглото си. Един съвсем сериозен слуга вдигна сенниците на прозорците и запали огъня. Вниманието на Гарион веднага се насочи към огромния, покрит сребърен поднос, който стоеше на масата до камината. Носът му разпозна миризмата на наденички, топъл пресен хляб и масло. Определено имаше масло на този поднос. Стомахът му поиска своето.

Прислужникът се огледа, за да се увери, че всичко в стаята е на мястото си, после си приближи към леглото със съвсем каменно изражение. Гарион се сви бързо под завивките.

— Закуската Ви, Ваше Величество — обяви прислужникът твърдо, като дръпна завесите.

Гарион въздъхна. Очевидно решението да остане в леглото беше пред провал.

— Благодаря! — отвърна той.

— Ваше Величество има ли нужда от нещо друго? — попита прислужникът грижливо, докато държеше мантията на Гарион.

— Ами, не, не точно сега, благодаря — отвърна Гарион, като слезе от кралското легло по трите покрити с килим стъпала.

Прислужникът му помогна да се облече, после се поклони и напусна стаята. Гарион отиде до масата, седна, повдигна капака на подноса и се нахвърли върху закуската.

Когато приключи с яденето, се настани в тапицираното в синьо кресло и се загледа навън в снежните скали, които се издигаха зад града. Бурята, която вилнееше по брега от няколко дни, най-после беше утихнала, поне за момента. Зимното слънце беше ярко, а утринното небе — много синьо. Младият крал на Рива се загледа през прозореца, потънал в мисли.

Нещо го безпокоеше в спомените му, нещо, което беше чул преди време, но беше забравил. Трябваше да си го спомни. То беше свързано със Се’Недра. Дребничкото момиче беше изхвърчало от тронната зала почти веднага, след като мечът лумна и разкри неговата самоличност предишния ден. Беше убеден, че тези две неща са свързани. Каквото и да беше това, което не можеше да си спомни, то беше пряко свързано с нейното бягство. Трябваше да говори със Се’Недра. Гарион въздъхна и се приготви да напусне покоите си.

Докато вървеше целеустремено по коридорите, той се сблъска с изненадани погледи и бързи поклони. Много скоро осъзна, че събитията от предишния ден завинаги го бяха лишили от анонимност. Един човек, Гарион дори не успя да види лицето му, стигна дотам, че тръгна след него, вероятно с надеждата да му бъде полезен по някакъв начин. Който и да беше, той се движеше на разстояние, но Гарион го мяркаше от време на време зад себе си по коридорите — облечен в сива мантия, мъжът се движеше по странно безшумен начин. Гарион мразеше да го следят, без значение по каква причина, но се въздържа да се обърне и да каже на мъжа да го остави на мира.

На принцеса Се’Недра бяха дали няколко стаи точно под апартамента на леля Поул. Гарион се спря, преди да почука на вратата.

— Ваше Величество! — поздрави го прислужницата на Се’Недра сковано.

— Би ли попитала Нейно Височество дали може да поговорим? — помоли Гарион.

— Разбира се, Ваше Величество — отвърна момичето и потъна в съседното помещение.

Чу се кратко бърборене и след това Се’Недра се появи в стаята. Беше облечена в обикновена рокля, а лицето й беше пребледняло също като предишния ден.

— Ваше Величество! — поздрави го тя с леден глас и след това се поклони — малък скован поклон, който говореше много.

— Нещо те притеснява — каза Гарион направо. — Искаш ли да го споделиш с мен?

— Както желаете, Ваше Величество — отвърна тя.

— Трябва ли да правим това?

— Нямам представа за какво говори Ваше Величество.

— Не мислиш ли, че се познаваме достатъчно добре, за да бъдем откровени един пред друг?

— Разбира се. Предполагам, че ще е по-добре да свикна да се подчинявам на Ваше Величество веднага.

— Това пък какво означава?

— Не се прави, че не знаеш! — избухна тя.

— Се’Недра, нямам и най-малката представа за какво говориш.

Тя го погледна с подозрение, после погледът й омекна, само малко.

— Може би е така — измърмори тя. — Чел ли си някога хрониките на Воу Мимбре?

— Самата ти ме научи да чета едва преди шест или осем месеца. Знаеш всяка книга, която съм прочел. Ти ми даде повечето.

— Така е, нали? — каза тя. — Изчакай за секунда. Сега се връщам.

Влезе бързо в съседната стая и се върна с навити пергаменти.

— Ще ти го прочета. Някои думи са малко трудни.

— Не съм чак толкова глупав — запротестира той.

Но тя беше започнала вече да чете.

— „И когато дойде времето да се завърне кралят на Рива, ще имаме господар и повелител и се заклеваме всички да се обръщаме към него като към Повелител на кралствата на Запада. Той ще се ожени за принцесата на Толнедра и…“

— Чакай малко — прекъсна я Гарион със свито гърло.

— Има ли нещо, което не разбираш? На мен всичко ми изглежда съвсем ясно.

— Какво пишеше там, в последната част?

— „…той ще се ожени за принцесата на Толнедра и…“

— Има ли други принцеси на Толнедра?

— Няма такива, за които да знам.

— Тогава това означава…

Той я погледна втренчено.

— Точно така.

Тя го каза така, сякаш някакъв капан току-що се беше затворил.

— Затова ли избяга вчера от залата?

— Не съм избягала.

— Ти не искаш да се омъжиш за мен.

Думите му прозвучаха почти обвинително.

— Не съм казала такова нещо.

— Тогава искаш да се омъжиш за мен!

— И това не съм казала, но всъщност няма никакво значение, не е ли така? Нямаме никакъв избор. И двамата.

— Това ли те притеснява?

Тя го погледна надменно.

— Разбира се, че не. Винаги съм знаела, че ще ми изберат съпруг.

— Тогава какъв е проблемът?

— Аз съм принцеса, Гарион.

— Знам.

— Не съм свикнала да се подчинявам на никого.

— Да се подчиняваш? На кого?

— Хрониката казва, че ти си владетел на Запада.

— Какво означава това?

— Това означава, Ваше Величество, че имате по-висок ранг от мен.

— Това ли е всичко, което те притеснява?

Погледът й беше като извадена кама.

— С разрешението на Ваше Величество, бих искала да се оттегля.

И без да дочака отговор, тя напусна стаята.

Гарион остана загледан след нея. Това вече беше прекалено.

Смяташе веднага да отиде и да се оплаче на леля Поул, но колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че тя няма да прояви никакво разбиране. Трябваше да си поговори с някой, който беше достатъчно безпристрастен, за да може да мисли по друг начин. Гарион излезе от всекидневната на Се’Недра и тръгна да търси Силк.

Дребният мъж не беше в стаята си и прислужникът, който оправяше леглото, не спираше с поклоните, докато обясняваше, че няма никаква представа къде може да е Силк. Гарион побърза да се махне.

Понеже апартаментът на Барак, който той делеше със съпругата и децата си, беше само на няколко крачки надолу по коридора, Гарион се отправи натам, като опитваше да не се обръща назад, защото беше сигурен, че облеченият в сиво наметало прислужник все още го следваше.

— Барак! — извика той, докато чукаше по вратата на черека. — Аз съм, Гарион. Може ли да вляза?

Лейди Мерел отвори вратата веднага и се поклони почтително, но той я спря:

— Моля те, не прави това.

— Какво става, Гарион? — попита Барак от зеления стол, в който беше седнал и люлееше малкия си син.

— Търся Силк — отвърна Гарион и влезе в голямата удобна стая, в която бяха пръснати дрешките и играчките на децата.

— Погледът ти е странен — забеляза огромният мъж. — Случило ли се е нещо?

— Току-що научих една неприятна новина — каза му Гарион и сви рамене. — Трябва да поговоря със Силк. Може би той ще ми предложи изход.

— Искаш ли да закусиш? — предложи лейди Мерел.

— Вече ядох — отвърна Гарион.

Този път Гарион видя Мерел по-отблизо. Беше разпуснала стегнатите плитки, които обикновено носеше, и русата й коса нежно очертаваше лицето й. Беше облечена в обичайната зелена рокля, но в поведението й липсваше онази скованост, която винаги личеше. Барак, както Гарион забеляза, също беше загубил част от отбранителните си маниери, които присъстваха в поведението му, когато беше с жена си.

В стаята влязоха дъщерите на Барак, които вървяха от двете страни на Задача. Седнаха в ъгъла и подхванаха една сложна детска игра, която разпали смеха им.

— Мисля, че дъщерите ми са решили да го отмъкнат — усмихна се Барак. — Изведнъж се озовах затънал до шия в семейните ангажименти и странното е, че изобщо нямам нищо против.

Мерел му изпрати една бърза, почти срамежлива усмивка. После погледна към кикотещите се деца.

— Момичетата направо го обожават — каза тя и се обърна към Гарион. — Забелязал ли си, че не можеш да го гледаш дълго в очите? Той сякаш наднича право в сърцето ти.

Гарион кимна.

— Може би е свързано с това, че той се доверява на всички — предположи кралят. После попита Барак:

— Имаш ли представа къде мога да намеря Силк?

Барак се засмя:

— Разходи се нагоре-надолу по хълма и се ослушай за шум от търкалящи се зарове. Малкият крадец играе комар, откакто сме пристигнали. Дурник може да знае нещо. Той се крие в конюшните. Кралските особи го изнервят.

— И с мен е така — рече Гарион.

— Но ти си кралска особа, Гарион! — припомни му Мерел.

— Това ме изнервя още повече.

Имаше една задна пътека, която водеше към конюшните и Гарион реши да използва нея, вместо да минава през коридорите, където можеше да се натъкне на благородници. Този път се използваше предимно от слугите, които отиваха и се връщаха от кухнята и Гарион допусна, че по-голямата част от прислугата не го е виждала. Докато вървеше с наведена глава, за да не го познае някой, отново мерна зад гърба си мъжа, който го следваше по петите, откакто беше напуснал кралския апартамент. Ядосан до такава степен, че вече не се интересуваше дали всички ще го разпознаят, Гарион се обърна с лице към преследвача си.

— Знам, че си там — заяви той. — Излез, така че да мога да те видя!

Зачака, като потропваше нервно с крак. Коридорът зад него остана тих и празен.

— Излизай веднага! — повтори Гарион с непривичен за него заповеднически тон.

Но никой не се показа. За секунда Гарион си помисли да се върне обратно и да хване преследвача си, докато се промъква, но точно в този момент от посоката, от която дойде Гарион, се появи един слуга с един поднос мръсни чинии.

— Видя ли някого там отзад? — попита го Гарион.

— Там отзад? — каза слугата, който очевидно не беше разпознал своя крал.

— По коридора.

Прислужникът поклати глава.

— Не съм виждал никого, откакто напуснах покоите на краля на Драсния — отвърна той. — Ще повярваш ли, че това е третата му закуска? Никога не съм виждал друг човек да яде толкова много.

Слугата погледна любопитно Гарион.

— Не трябва да се мотаеш тук — предупреди го той. — Ако главният готвач те хване, ще те пребие. Не обича в този коридор да се размотават хора, които нямат работа тук.

— Просто отивам в конюшните — оправда се Гарион.

— Аз бих продължил направо в такъв случай. Главният готвач има отвратителен характер.

— Ще го имам предвид.

Лелдорин тъкмо излизаше от конюшните. Загледа се в Гарион стреснато, докато приближаваха един към друг в заснежения двор.

— Как успя да се измъкнеш от всички? — попита той. После изведнъж си спомни кой стои пред него и се поклони.

— Моля те, не прави това Лелдорин — каза му Гарион.

— Ситуацията е малко особена, нали? — съгласи се Лелдорин.

— Ще се държим помежду си както винаги — настоя Гарион. — Поне докато ни кажат, че не можем да го правим. Имаш ли представа къде е Силк?

— Видях го тази сутрин — отвърна Лелдорин. — Каза, че отива в баните. Не изглеждаше много добре. Мисля, че е празнувал миналата нощ.

— Хайде да го намерим — предложи Гарион. — Трябва да поговоря с него.

Откриха Силк, седнал в един покритата с плочки каменна стая, забулена в пара. Беше завързал една кърпа около кръста си и се потеше обилно.

— Сигурен ли си, че това ти се отразява добре? — попита го Гарион, като размаха ръка пред лицето му, за да разчисти скупчените кълба пара.

— Нищо не може да ми се отрази добре тази сутрин, Гарион — отвърна Силк тъжно. Подпря лакти на коленете и зарови глава в ръцете си.

— Лошо ли ти е?

— Ужасно.

— Ако си знаел, че ще се чувстваш така днес, защо пи толкова много миналата нощ?

— Тогава ми се струваше добра идея, поне така си мисля. Губят ми се няколко часа.

Един прислужник донесе чаша пенлива бира и Силк отпи голяма глътка.

— Мислиш ли, че е разумно?

— Сигурно не е — призна Силк и потръпна, — но това е единственото, което мога да направя в момента. — Потръпна отново. — Чувствам се ужасно — заяви той. — За нещо конкретно ли ме търсехте?

— Имам проблем — изтърси Гарион. Той погледна бързо Лелдорин. — Предпочитам да си остане между нас тримата — каза той.

— Имаш думата ми — реагира моментално Лелдорин.

— Благодаря ти, Лелдорин!

Беше много по-лесно да приеме клетвата, отколкото да обяснява, че всъщност не е необходима.

— Току-що прочетох хрониките на Воу Мимбре — съобщи им той. — Всъщност прочетоха ми ги. Знаехте ли, че трябва да се женя за Се’Недра?

— Не съм се замислял за това всъщност — призна Силк, — но хрониките споменават нещо подобно, нали?

— Поздравления, Гарион! — възкликна Лелдорин и внезапно сграбчи приятеля си за рамото. — Тя е красиво момиче.

Гарион не обърна внимание на думите му.

— Можеш ли да измислиш някакъв начин да се измъкна от това? — попита той Силк.

— Гарион, сега не мога да мисля за нищо друго, освен за това колко ужасно се чувствам. Но все пак първото, което ми идва на ум, е че няма изход. Всяко кралство в Запада признава официално хрониките, а смятам, че Пророчеството също е замесено…

— Бях забравил за това — призна мрачно Гарион.

— Сигурен съм, че ще ти дадат време, за да свикнеш с тази мисъл — намеси се Лелдорин.

— Но колко време ще дадат на Се’Недра? Говорих с нея тази сутрин и тя изобщо не е очарована от брачната перспектива.

— Не може да се каже, че тя не те харесва — намекна Силк.

— Проблемът не е в това. Тя изглежда смята, че аз я превъзхождам по ранг и това я разстройва.

Силк се засмя тихо.

— Един истински приятел не би се смял — обвини го Гарион.

— Толкова ли е важно това за твоята принцеса? — попита Лелдорин.

— По всяка вероятност е много по-важно от дясната й ръка — отвърна Гарион тъжно. — Според мен тя си повтаря, че е принцеса поне осем пъти на час. А аз се появявам от нищото и изведнъж се оказва, че я превъзхождам. Това е нещо, което ще я вбесява постоянно, предполагам.

Погледна към Силк:

— Мислиш ли, че има някакъв шанс да се почувстваш по-добре днес?

— Какво имаш предвид?

— Ти познаваш ли Рива?

— Естествено.

— Мислех си, че трябва да се поразходя из града без тръби и свита, просто така, облечен като обикновен човек. Не знам почти нищо за този народ, а ето, че сега… — той спря за момент.

— А сега стана негов крал — довърши вместо него Лелдорин.

— Може би това не е лоша идея — съгласи се Силк. — Макар че не мога да обещая със сигурност. Мозъкът ми не работи нормално точно сега. Трябва да стане днес, разбира се. Утре ще те коронясват и движението ти ще бъде ограничено, след като ти поставят короната.

Гарион не искаше да мисли за това.

— Надявам се, че нямате нищо против да се посъвзема малко обаче — добави Силк, докато отпиваше отново от халбата. — Всъщност няма значение какво мислите. Това е въпрос на необходимост.

Възстановяването на дребничкия мъж с лице на плъх му отне около един час. Лековете, които използваше, бяха съвсем директни. Поглъщаше топлата пара и студената бира в приблизително равни количества, после се измъкна от стаята и се хвърли направо в басейна с ледена вода. Когато излезе, беше посинял и трепереше целият, но най-лошата част от неразположението му беше изчезнала. Внимателно подбра по чифт безлични дрехи за тримата и след това ги изведе от цитаделата през страничната врата. Когато тръгнаха, Гарион се обърна няколко пъти назад, но сякаш се беше отървал от упорития преследвач, който вървеше след него цяла сутрин.

Докато слизаха надолу към града, Гарион беше поразен отново от мрачната суровост на това място. Отвън къщите бяха сиви и лишени от всякаква декорация. Бяха масивни, квадратни и напълно лишени от цвят. Сивите наметала, които бяха отличителната черта на хората по улиците, също им придаваха мрачност. Гарион съжали за миг, че ще трябва да прекара остатъка от живота си в това толкова неприветливо място.

Вървяха по една дълга улица под бледото зимно слънце. Усещаха в ноздрите си солената миризмата на пристанището, а когато минаваха покрай къщите, до ушите им достигаха детски песни. Гласовете бяха чисти и се съчетаваха в нежни мелодии. Гарион беше впечатлен от сложността на детските песни.

— Това е типичен начин за забавление — обясни Силк. — Риванците много обичат музиката. Предполагам, че им помага да преодоляват скуката. Не бих искал да Ви обиждам, Ваше Величество, но кралството Ви е едно потискащо място. — Той се огледа наоколо. — Имам един стар приятел, който живее наблизо. Хайде да го навестим.

Поведе ги по едни дълги стъпала към долната улица. Недалече от там се издигаше масивна къща. Силк отиде до вратата и почука. След малко на вратата се показа един мъж в изгорена кожена риза.

— Радек, стари приятелю — каза той с неподправена изненада. — Не съм те виждал от години.

— Торган! — усмихна му се Силк. — Помислих си, че мога, да се отбия да видя как си.

— Влизайте, влизайте! — Торган отвори по-широко вратата.

— Замогнал си се, виждам — отбеляза Силк, като се оглеждаше наоколо.

— Пазарът беше добър за мен — отвърна скромно Торган. — Производителите на парфюм в Тол Борун купуват каквито намерят шишета.

Риванецът изглеждаше стабилен мъж с оловносива коса и странно закръглени червени бузи. Той погледна Гарион и се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Гарион се обърна настрани и се загледа в цялата редица малки стъклени шишенца, които бяха прилежно подредени на близката маса, за да скрие лицето си.

— Значи си се съсредоточил върху изработката на шишета, така ли? — попита Силк.

— Е, опитваме се да правим и други, по-сериозни неща — отвърна малко свенливо мъжът. — Имам един чирак, който е абсолютен гений. Трябва да го оставям да се занимава и с неговите неща. Страхувам се, че ако го карам да духа шишета цял ден, ще напусне.

Стъкларят отвори един шкаф и извади от там малко вързопче, завито в кадифе.

— Това е негова работа — каза той, докато развиваше плата.

Беше кристална птичка — орехче, с леко разперени крила, кацнала на разлистено клонче с няколко цвята на върха. Всичко беше изпипано до детайлите, дори отделните пера се виждаха ясно.

— Впечатляващо — възхищаваше се Силк, като разглеждаше стъклената птичка. — Това е изключително, Торган. Как е направил цветовете толкова съвършени?

— Нямам представа — призна Торган. — Той дори не мери, когато ги забърква, а цветовете винаги стават точно такива каквито трябва да бъдат. Както казах, той е гений.

Зави отново стъклената птичка внимателно в плата и я прибра обратно в шкафа.

Жилището беше зад работилницата — стаите бяха изпълнен с топлота, чувство и живи цветове. Навсякъде бяха пръснат цветни възглавнички, във всяка стая по стените висяха картини. Чираците на Торган бяха не толкова работници, колко членове на семейството му. Най-голямата му дъщеря им свиреше, докато те обработваха разтопеното стъкло. Водопади от музика излизаха изпод пръстите й, с които докосваше струните на, арфата си.

— Толкова е различно в сравнение с външната гледка — отбеляза Лелдорин озадачено.

— За какво говориш? — попита го Силк.

— Отвън всичко е толкова тъжно, толкова застинало и сиво, но отвътре къщите са топли и цветни.

Торган се засмя.

— Това е нещо, което чужденците не очакват — съгласи се той. — Къщите ни много приличат на нас самите. По необходимост външността е мрачна. Градът е построен, за да пази кълбото и всяка къща е част от крепостта. Не можем да променим външното, но отвътре има изкуство, поезия и музика. Ние също носим сиви наметала. Много удобна дреха — тъкана от вълната на козите, топла, почти непромокаема, но не може да задържи цвят, така че винаги е сива. Въпреки че външността ни е сива, любовта и красотата не са ни чужди.

Колкото повече мислеше върху това Гарион, толкова по-добре разбираше тези мрачни на вид островитяни. Суровите, резервирани, облечени в сиви наметала риванци бяха само лицето, което показваха на света. Но зад това лице имаше едни други хора.

През повечето време чираците издухваха стъклени бутилки, които бяха в основата на търговията с производителите на парфюми от Тол Борун. Един от тях, обаче, работеше сам. Той оформяше стъклен кораб, който се издигаше на една кристална вълна. Беше млад мъж с пясъчноруса коса и много будно изражение. Когато вдигна очи и видя Гарион, очите му се разшириха, но той наведе бързо глава към работата си.

Щом се върнаха отново в магазина, Гарион помоли да погледне още веднъж стъклената птичка, кацнала на разцъфналата клонка. Беше толкова красива, че спираше дъха му.

— Харесва ли Ви, Ваше Величество?

Беше младият чирак, който беше влязъл тихо в стаята. Говореше меко.

— Бях на площада вчера, когато Бранд ви представи на хората — обясни той. — Познах Ви веднага, щом Ви видях.

— Как се казваш? — попита Гарион с любопитство.

— Йоран, Ваше Величество — отвърна чиракът.

— Мислиш ли, че можем да пропуснем „величествата“ — каза Гарион простичко. — Не се чувствам много комфортно с тези титли все още. Всичко беше пълна изненада за мен.

Йоран му се усмихна.

— В града се носят разни слухове. Казват, че сте отгледан от Белгарат магьосника в неговата кула в долината на Алдур.

— Всъщност израснах в Сендария под грижите на леля Поул, дъщерята на Белгарат.

— Поулгара магьосницата? — Йоран изглеждаше впечатлен. — Толкова ли е красива, както разправят мъжете?

— Винаги съм смятал така.

— Може ли наистина да се превръща в дракон?

— Предполагам, че може, ако иска — призна Гарион, — но тя предпочита да се въплъщава в бухал. По някаква неизвестна причина Поулгара обича птиците, пък и те подивяват, щом я видят. Говорят й през цялото време.

— Колко странно — възхити се Йоран. — Бих дал всичко, за да я видя.

Той сви устни замислено и се поколеба за момент:

— Мислите ли, че ще й хареса тази малка птичка? — каза най-после той, като докосна кристалното орехче.

— Дали ще я хареса? — каза Гарион. — Ще се влюби в нея.

— Може ли да Ви помоля да и я подарите от мое име?

— Йоран! — Гарион се втрещи от идеята. — Не мога да я взема. Тя е много ценна, а аз нямам пари да ти платя.

Йоран се усмихна срамежливо.

— Това е само стъкло — изтъкна той, — стъклото е просто разтопен пясък, а пясъкът е най-евтиното нещо на света. Ако мислите, че ще я хареса, наистина бих искал да я има. Ще й я занесете ли вместо мен, моля Ви? Кажете й, че е подарък от Йоран стъкларя.

— Ще го направя, Йоран — обеща Гарион и импулсивно сграбчи ръката на младия човек. — За мен ще бъде чест да й я подаря от твое име.

— Ще я увия — каза тогава Йоран. — Не е хубаво за стъклото да се изнася навън от топлата стая.

Той се протегна, за да вземе плата и изведнъж спря.

— Не съм напълно искрен с Вас… — призна той и наистина изглеждаше виновен. — Птичката е направена много добре и ако благородниците в цитаделата я видят, може да ме помолят да направя и други неща за тях. Имам нужда от малко пари. Искам да отворя някога свой магазин и…

Той вдигна поглед към дъщерята на Торган — любовта се четеше в очите му.

— И не можеш да се ожениш, докато не започнеш своя собствена търговия? — предположи Гарион.

— Ваше Величество ще бъде един много мъдър крал — заяви Йоран убедено.

— Ако успея да поправя всички глупости, които ще сътворя през първите няколко седмици — добави Гарион скромно.

По-късно същия следобед той подари кристалната птичка на леля Поул в личния й апартамент.

— Какво е това? — попита тя, вземайки увития в плат предмет.

— Това е подарък за теб от един млад стъклар, когото срещнах в града — отвърна Гарион. — Той настоя да ти го дам. Името му е Йоран. Внимавай. Мисля, че е нещо чупливо.

Леля Поул разви внимателно кристалния предмет. Очите бавно се разшириха и се втренчиха в изключителната изработка на птичката.

— О, Гарион — измърмори тя, — това е най-красивото нещо, което съм виждала някога.

— Много е добър — каза й Гарион. — Той работи за един стъклар на име Торган и Торган казва, че е гений. Йоран иска да се срещне с теб.

— Аз също искам да се срещна с него.

Тя си пое дълбоко дъх и очите й потънаха в бляскавите детайли на стъклената фигурка. После постави внимателно кристалната птичка на масата. Ръцете й трепереха, а прекрасните й очи плуваха в сълзи.

— Какво има, лельо Поул? — попита я Гарион леко притеснен.

— Нищо, Гарион — отвърна тя. — Няма нищо.

— Защо плачеш тогава?

— Никога няма да можеш да разбереш, скъпи!

После обви ръце около него, притегли го към себе си и го притисна в почти жестока прегръдка.

Коронацията се състоя в двореца на следващия ден по обяд.

Залата на краля на Рива беше препълнена с благородни и кралски особи, а градът беше оживял от камбанния звън.

Церемонията остави траен спомен в неговото съзнание. Помнеше, че умираше от жега под поръбеното с хермелинова кожа наметало, а направената от злато корона тежеше на главата му. Това, което го впечатли най-много, беше начинът, по който кълбото на Алдур изпълваше Тронната зала с ослепителна ярка светлина. Тя ставаше все по-ярка, колкото повече Гарион се приближаваше към престола и завладяваше слуха му с онази странна тържествуваща песен, която той чуваше всеки път, щом се приближеше до кълбото. Песента беше толкова силна, че кралят едва успя да чуе възгласите, които го посрещнаха, щом се обърна — с наметката и короната, за да поздрави хората, които се бяха събрали в Тронната зала на краля на Рива.

Все пак успя да чуе ясно един глас.

— Привет, Белгарион! — каза му тихо гласът в ума му.