Дейвид Едингс
Черната кула (12)

ГЛАВА 11

В онази нощ внезапна и силна буря се изви от северозапад и обхвана незащитените скали на Острова на ветровете. Огромни вълни се разбиваха и плискаха в скалите, а между древните бойници на цитаделата свистяха вихри и ветрове. Крепостта сякаш се тресеше от кипящата буря, която се блъскаше в стените отново и отново.

Гарион спеше неспокойно. Не го смущаваше нито свистенето на вятъра и потропването на суграшицата по плътно затворените прозорци, нито теченията, които внезапно преминаваха през коридорите и затръшваха незаключените врати. Плашеха го моментите на потискаща тишина, която беше по-зловеща и от шума. Странни сънища го спохождаха тази нощ. Някакво велико, значимо и необяснимо събитие щеше да се случи. Предстояха му безброй необичайни неща, за които трябваше да се подготви предварително. Не знаеше защо трябва да ги направи и никой нямаше да му каже дали ги прави правилно или не. Трябваше да бърза, без дори да има време да се увери, че е довършил започнатото.

Сякаш бурята също се намесваше — като свистящ враг, който се опитва с шума, вятъра и разбиващите се вълни да наруши абсолютната концентрация, която му беше необходима, за да изпълни всяка една задача.

— Готов ли си?

Беше леля Поул. Сложи му едно котле с голяма дръжка като шлем — и му подаде капака за щит заедно с един дървен меч.

— Какво трябва да правя? — попита Гарион смутен.

— Ти знаеш — отвърна му тя. — Побързай! Става късно.

— Не, лельо Поул. Наистина не знам.

— Разбира се, че знаеш. А сега престани да губиш време.

Той се огледа. Чувстваше се много объркан. Изпитваше неясни предчувствия. Недалече от него стоеше Рандориг с онова глупаво изражение, което обикновено беше изписано на лицето му. Той също имаше на главата си котле, капак за щит и дървен меч. Очевидно двамата с Рандориг трябваше да извършат заедно някакъв неясен ритуал. Гарион се усмихна на приятеля си и той му се ухили в отговор.

— Така е добре — добави леля Поул окуражаващо. — Сега го убий, Гарион! Побързай. Трябва да свършиш преди обяд.

Той се завъртя, за да я погледне. Да убие Рандориг? Но когато се обърна, там вече не стоеше Рандориг. Вместо него, лицето което го погледна изпод шлема беше обезобразено и грозно.

— Не, не — намеси се и Барак. Той пък откъде се взе? — Не го дръж така. Хвани здраво с двете ръце и го насочи към гърдите му. Дръж го ниско, за да не може да го отблъсне с бивните си. Пробвай отново. Опитай се да го уцелиш този път! Побързай, Гарион. Нямаме цял ден на разположение. — Огромният мъж побутна мъртвия шопар с крака си, той се изправи и започна да рие снега. Барак хвърли на Гарион бърз поглед.

— Готов ли си? — попита той настоятелно.

В следващия момент Гарион стоеше сред огромна безцветна равнина и навсякъде около него имаше статуи. Не. Не бяха статуи, а фигури. Крал Анхег беше там, и кралица Ислена, графът на Ярвик. Начак, мургският посланик във Воу Мимбре също стоеше там.

— Коя фигура искаш да преместиш?

Беше сухият глас на ума му.

— Не знам правилата — възрази Гарион.

— Няма значение. Трябва да местиш. Твой ред е.

Когато Гарион се обърна, една от фигурите тичаше към него. Носеше тога с качулка, очите й бяха изпъкнали от гняв. Без да мисли, Гарион вдигна ръце, за да се предпази от атаката.

— Това ли беше ходът, който искаше да направиш? — попита го гласът.

— Не знам.

— Вече е късно да променяш нещо. Вече го докосна. Отсега нататък трябва сам да правиш своите ходове.

— Това едно от правилата ли е?

— Да. Готов ли си?

Наоколо миришеше на пръст и стари дъбови дървета.

— Трябва да се научиш да контролираш езика си, Поулгара — каза Ашарак, мургът с мила усмивка, и удари силно леля Поул през лицето.

— Твой ред е пак — рече сухият глас. — Можеш да направиш само един ход.

— Трябва ли да го направя? Няма ли друг начин?

— Няма. По-добре ще е да побързаш.

С дълбока въздишка на съжаление Гарион се протегна и подпали Ашарак с дланите на ръцете си.

Внезапно силно течение блъсна и отвори вратата на стаята, която деляха Гарион и Лелдорин. И двамата седнаха в леглата си.

— Ще я заключа отново — Лелдорин отхвърли завивките и тръгна сънено по студения каменен под.

— Докога ще вее така? — попита Гарион с раздразнение. — Как може да спи човек при целия този шум?

Лелдорин затвори вратата и Гарион го чу как притичва в тъмнината. Чу се щракване и проблясна искра. Пламъкът изгасна и Лелдорин опита отново. Този път успя да стигне до праханта. Младият астурианец раздуха пламъка и той се засили.

— Имаш ли представа колко е часът? — попита Гарион, след като приятелят му запали свещта.

— Предполагам, че има още няколко часа до зазоряване — отвърна Лелдорин.

Гарион изстена.

— Имам чувството, че тази нощ продължава цяла вечност.

— Можем да побъбрим малко — предложи Лелдорин. — Надявам се бурята да утихне до сутринта.

— По-добре да си говорим, отколкото да лежим в тъмното и да се стряскаме при всеки шум — съгласи се Гарион и седна в леглото, като наметна одеялото на раменете си.

— Доста неща са ти се случили, откакто се видяхме за последен път, нали, Гарион? — попита Лелдорин, като се качи отново в леглото си.

— Много неща — каза му Гарион. — И не всичките бяха хубави.

— Променил си се доста — отбеляза Лелдорин.

— Бях променен. Има разлика. Това не беше моя идея. Ти също си променил, знаеш ли?

— Аз? — Лелдорин се засмя. — Опасявам се, че не съм, приятелю. Кашата, която забърках през изминалите няколко седмици, показва, че не съм се променил изобщо.

— Ще трябва малко време, докато се оправят нещата — съгласи се Гарион. — Най-смешното е, че във всичко случило се има своеобразна логика. Всички твои действия не са безумни сами по себе си. Просто събрани заедно, започват да изглеждат като катастрофа.

Лелдорин въздъхна.

— Аз и бедната ми Ариана сме обречени на постоянно заточение.

— Надявам се, че можем да поправим това — увери го Гарион. — Чичо ти ще ти прости, Торазин също. Той те харесва твърде много, за да може да ти се сърди дълго. Барон Олторейн сигурно е много ядосан, но той е арендец — мимбрат. Той ще прости всичко, което е извършено от любов. Но все пак може да се наложи да изчакаме, докато оздравее кракът му. Това е наистина глупаво, Лелдорин. Не е трябвало да му чупиш крака.

— Следващия път ще се опитам да го избегна — обеща Лелдорин.

— Следващия път?

Двамата се засмяха и продължиха да си говорят, докато свещта премигваше от силните въздушни течения, предизвикани от бушуващата буря. След около час вихърът сякаш утихна и двамата усетиха как очите им натежават отново.

— Да се опитаме да поспим още — предложи Гарион.

— Ще духна свещта — съгласи се Лелдорин.

Стана от леглото и се отправи към масата.

— Готов ли си? — попита той Гарион.

Гарион заспа отново. Почти мигновено чу съскащ шепот в ухото си и почувства сухо и студено докосване.

— Готов ли си? — изсъска гласът и той се обърна с неразбиращи очи към кралица Салмисра, чието лице се превръщаше ту в змия, ту в нещо средно между човешко лице и змия.

После се изправи в сумрачния свод на пещерата на боговете, без дори да си помисли да докосва чистите кестеняви гърди на мъртвороденото жребче, и протегна ръка в абсолютната тишина на самата смърт.

— Готов ли си? — попита Белгарат съвсем спокойно.

— Да, струва ми се.

— Добре. Концентрирай волята си и бутай!

— Ужасно е тежко, дядо.

— Не трябва да го вдигаш, Гарион. Просто бутай. Ще се преобърне, ако го направиш както трябва. Побързай! Трябва да свършим още много неща.

Гарион започна да събира волята си.

После той седеше на един хълм с братовчедка си Адара, в ръката си държеше едно мъртво клонче и няколко стръка изсъхнала трева.

— Готов ли си? — попита го гласът в ума му.

— Има ли значение? — отвърна Гарион също с въпрос. — Искам да кажа, това променя ли нещо?

— Зависи колко добре ще се справиш.

— Това не е добър отговор.

— И въпросът не беше добър. Ако си готов, превърни клончето в цвете!

Гарион го направи и се вгледа критично в резултата.

— Не е много красиво цвете, нали? — извини се той.

— Трябва да стане — каза му гласът.

— Нека да опитам отново.

— Какво ще правиш с това?

— Просто ще… — Гарион вдигна ръка, за да изличи несъвършения цвят, който беше сътворил.

— Знаеш, че е забранено — припомни му гласът.

— Аз го направих, нали?

— Това няма нищо общо. Не можеш да го развалиш. Всичко ще бъде наред. Ела сега! Трябва да бързаме.

— Не съм готов още.

— Това е много лошо. Не можем да чакаме повече…

Гарион се събуди. Почувства странна празнота в главата си, сякаш сънят по-скоро му беше навредил, отколкото помогнал. Лелдорин все още спеше. Гарион потърси дрехите си в тъмното, облече се и тихо напусна стаята. Странният сън тревожеше ума му, докато бродеше из сумрачните коридори на цитаделата. Все още усещаше някакво напрежение. Имаше странното чувство, че всички чакаха с нетърпение да направи нещо.

Откри един двор, който вятърът беше измел. Снегът се беше натрупал по ъглите, а камъните бяха почернели и лъщяха от леда. Зората тъкмо се пропукваше и бойниците, които обграждаха двора, се открояваха ясно на фона на небето, покрито с облаци.

Под двора се намираше конюшнята — топла и ухаеща на ароматно сено и на коне. Дурник вече беше там. Както често се случваше, ковачът се беше почувствал неудобно в присъствието на благородници и бе потърсил компанията на животните.

— И ти ли не можа да спиш? — попита той, когато Гарион влезе в конюшнята.

Гарион сви рамене:

— По някакъв начин сънят само направи нещата по-лоши. Чувствам се така, сякаш цялата ми глава е пълна със слама.

— Честит празник, Гарион! — каза Дурник.

— Съвсем забравих! — Въпреки суматохата, празникът сякаш се промъкваше в него и го завладяваше. — Честит празник, Дурник!

Жребчето, което спеше в задния обор, изцвили тихо, когато усети миризмата на Гарион и двамата с Дурник отидоха при него.

— Честит празник, конче! — поздрави го Гарион.

Кончето завря муцунка в него.

— Мислиш ли, че бурята премина? — Гарион се обърна към Дурник, докато галеше ушите на животното. — Или ни чакат още ветрове?

— Миризмата на въздуха подсказва, че вече е свършила — отговори Дурник. — Макар че на този остров времето може да има различна миризма.

Гарион кимна в съгласие, потупа кончето по врата и се отправи към вратата:

— Може би е най-добре да потърся леля Поул. Снощи спомена, че иска да провери дрехите ми. Ако й се наложи да ме търси, ще ме накара да съжалявам след това.

— Възрастта те прави мъдър, Гарион — ухили му се Дурник. — Ако някой има нужда от мен, аз ще съм тук.

Гарион докосна Дурник бързо по рамото и излезе от конюшните да търси леля Поул.

Откри я в женска компания в една стая, която сякаш бе приготвена лично за нея още преди векове. Адара беше там, а също и Тайба, кралица Лайла и Ариана, момичето мимбрат, а в центъра на стаята беше застанала Се’Недра.

— Рано си станал — отбеляза леля Поул, докато иглата й нанасяше малки корекции по кремавата рокля на Се’Недра.

— Не можах да спя добре — каза и той, загледан озадачено принцесата. Тя изглеждаше някак различна.

— Какво си направила с косата си? — попита я той.

Огнената коса на Се’Недра беше внимателно подредена и прихваната на челото и слепоочията със златна диадема в формата на венец от дъбови листа. Отзад косата й беше сплетена по странен начин и падаше свободно върху едното й крехко рамо.

— Харесва ли ти? — попита го тя.

— Това не е обичайният начин, по който носиш косата си — отбеляза той.

— Това всички го забелязваме, Гарион — отвърна му тя надменно.

После се обърна към огледалото и се загледа критично в отражението си.

— Все още не съм сигурна за заплитането, лейди Поулгара — суетеше се тя. — Жените на Толнедра не сплитат косите си. Така приличам на алорнка.

— Не съвсем, Се’Недра — измърмори Адара.

— Знаеш какво имам предвид, Адара. Всички тези миловидни блондинки с плитките и млечнобелия им тен.

— Не е ли малко рано да се приготвяме? — попита Гарион. — Дядо спомена, че няма да оставяме кълбото в тронната зала преди обяд.

— Няма чак толкова много време, Гарион. — Леля Поул откъсна конеца със зъби, отдръпна се назад и погледна критично роклята на Се’Недра. — Какво мислиш, Лайла?

— Изглежда точно като принцеса, Поул — превъзнесе се кралица Лайла.

— Тя е принцеса, Лайла — припомни леля Поул на пълничката малка кралица.

После се обърна към Гарион.

— Иди да закусиш и помоли някой да ти покаже къде са баните — нареди му тя. — Намират се в подземията на западното крило. След банята имаш нужда от бръснене. Постарай се да не се порязваш. Не искам да изцапаш с кръв хубавите си дрехи.

— Трябва ли да облека всичко това?

Тя му хвърли поглед, който веднага отговори на този въпрос, както и на някои други, които можеше да зададе.

— Ще потърся Силк — съгласи се той бързо. — Той ще знае къде са баните.

— Направи го — гласът на Поулгара също прозвуча безкомпромисно. — И не се губи. Искам да бъдеш готов, когато настъпи моментът.

Гарион кимна и излезе. Думите й прозвучаха като странно ехо на словото, които беше чул в съня си и той се замисли над това, като търсеше Силк.

Дребният мъж се излежаваше в компанията на останалите в една осветена от фенери стая в западното крило. Кралете бяха там заедно с Бранд, Белгарат и другите приятели на Гарион. Закусваха торта и топло подлютено вино.

— Къде изчезна тази сутрин? — попита го Лелдорин. — Когато станах, те нямаше в стаята.

— Не можех да спя повече — отвърна Гарион.

— Защо не ме събуди?

— Защо трябва да губиш от съня си, само защото аз съм имал неспокойна нощ? — Гарион усети, че обсъждат нещо задълбочено и седна, за да изчака удобен момент да поговори със Силк.

— Мисля, че успяхме доста да разгневим Таур Ургас през последните няколко месеца — казваше Барак.

Огромният мъж се беше изтегнал удобно в един стол с висока облегалка, а лицето му беше потънало в сянката на фенера, който светеше зад него.

— Първо Релг измъкна Силк буквално под носа му, после Белгарат унищожи Ктучик и срина до основи Рак Ктхол, докато си връщаше кълбото. Накрая Чо-Хаг и Хетар избиха значителна част от армията му, когато се опитваше да ни преследва. Кралят на мургите имаше лоша година.

Огромният мъж се засмя и излезе от сянката. За един момент, само за секунда, Гарион видя друг образ там. Играта на блещукащата светлина и танцуващите сенки направи така, че за момент на мястото на Барак се появи огромна рунтава мечка… после изчезна. Гарион разтърка очи и се опита да изгони спомена за съня, който го преследваше цяла сутрин.

— Все пак не мога да разбера какво имате предвид, когато казвате, че Релг е влязъл в скалата, за да спаси принц Келдар — намръщи се крал Фулрах. — Да не искате да кажете, че се промушва през скалите?

— Мисля, че няма да можеш да разбереш, ако не го видиш, Фулрах — поясни Белгарат. — Покажи му, Релг!

Фанатикът погледна стареца, после отиде до каменната стена на големия прозорец. Силк веднага се извърна, потръпвайки.

— Все още не мога да гледам как го прави — заяви той на Гарион.

— Леля Поул каза, че трябва да те попитам за баните — заговори го Гарион тихо. — Иска да се изкъпя, да се обръсна и после предполагам, трябва да си облека най-хубавите дрехи.

— Ще дойда с теб — предложи Силк. — Мисля, че всички тези господа ще бъдат запленени от демонстрацията на Релг ще искат да я видят отново и отново. Какво прави той?

— Пъхна ръката си през стената и им помаха с пръсти от външната страна на прозореца — съобщи Гарион.

Силк погледна през рамо, после потръпна отново и бързо и върна очи.

— Това ме кара да настръхвам — каза той с отвращение. — Да отидем да се изкъпем.

— И аз ще дойда с вас — присъедини се Лелдорин. Трима тихо излязоха от стаята.

Баните се намираха в едно подобно на пещера подземие по западното крило на цитаделата. Дълбоко в скалата имаше топли извори — те бълбукаха и изпълваха облицованото в плочки помещение с пара и лека миризма на сяра. Имаше само няколко фенера и един прислужник, който мълчаливо им подаде кърпите и изчезна в парата, за да нагласи клапите, които регулираха температурата на водата.

— Големият басейн става по-горещ, колкото повече се приближаваш към далечния край — съобщи Силк на Гарион и Лелдорин, когато те се съблякоха. — Някои казват, че трябва да влезеш навътре, докато стигнеш до най-горещото, което тялото може да издържи, но аз предпочитам да спра в приятно топлата вода и да покисна.

Той се хвърли във водата.

— Сигурен ли си, че ще сме сами тук? — попита Гарион нервно. — Не искам, докато се къпя, да се появи ято млади дами.

— Дамските бани са на друго място — увери го Силк. — Хората на Рива са доста консервативни в това отношение. Не са чак толкова напредничави като толнедранците например.

— Сигурни ли сте, че къпането през зимата е здравословно? — попита Лелдорин, като гледаше димящата вода подозрително.

Гарион се потопи в басейна и бързо се придвижи от хладката към горещата вода. Парата се сгъстяваше, колкото по-навътре влизаше в басейна и светлината от двата фенера, закачени на отсрещната стена, придоби червеникав блясък. Облепените с плочки стени връщаха обратно ехото от гласовете им и плясък на водата със странна пещерна безплътност. Парата се издигаше на кълбета над водата и Гарион изведнъж се почувства откъснат от приятелите си в тази мъгла. Топлата вода го успокояваше и сякаш го отнасяше несъзнателно, изсмукваше всичките му спомени — цялото му минало и бъдеще. Замечтано той се отпусна по гръб и без да знае защо, се остави да потъне под тъмната димяща вода. Не знаеше колко време прекара така — със затворени очи. После лицето му се показа на повърхността и той се изправи. Водата се стичаше от косата му по раменете. Почувства се странно пречистен от това гмуркане. Изведнъж слънцето проби скупчените облаци, един лъч се промуши през прозореца и обля със светлина Гарион. Внезапната светлина беше погълната от парата, която сякаш гореше с млечен пламък.

„Поздравявам те, Белгарион!“ — каза гласът в ума му. — „Поздравявам те с празника.“

В гласа липсваше обичайният весел тон и звучеше странно официално.

„Благодаря ти!“ — отвърна Гарион сериозно. Повече не си проговориха.

Парата се издигаше и разпръсваше около него, докато вървеше към по-студената част на басейна, където Силк и Лелдорин се бяха потопили във водата до шия и си говореха тихо.

Около половин час преди обяд Гарион, извикан от леля Поул, премина по дългия каменен коридор и се отправи към стаята, която се намираше близо до огромната гравирана врата на Залата на риванските крале. Беше облечен в най-хубавия си костюм — жакет и панталон, а кожените му полуботуши бяха излъскани до блясък. Леля Поул носеше тъмносиня туника, пристегната с колан на талията. За пръв път Белгарат, облечен също в синя дреха, не изглеждаше размъкнат и мръсен. Лицето на възрастния човек беше много сериозно. Когато разговаряха с леля Поул, нямаше и следа от закачките, които обикновено присъстваха в разговорите им. Седнал мълчаливо в ъгъла на малката стая, облечен целият в бели ленени дрехи, Задача наблюдаваше съсредоточено какво става наоколо.

— Изглеждаш много добре, Гарион — леля Поул протегна ръка, за да приглади пясъчната му коса назад.

— Не трябва ли да влезем вътре? — попита Гарион.

Беше виждал как други — с много по-скромни и много по-пищни одежди — бяха влизали в залата.

— Ще влезем, Гарион — отвърна му тя. — Всичко с времето си.

Обърна се към Белгарат.

— Колко още? — попита тя.

— Още малко повече от половин час — отвърна той.

— Готово ли е всичко?

— Попитай Гарион — каза й старецът. — Аз съм се погрижил за това, което е по силите ми. Останалото зависи от него.

Тогава леля Поул се обърна към Гарион. Очите й бяха сериозни, челото й блестеше със сребърен отблясък под тъмнината на косата й.

— Е, Гарион — попита тя, — готов ли си?

Той я погледна озадачен:

— Тази нощ сънувах най-странния сън в живота си. Всички ми задаваха същия въпрос. Какво означава това, лельо Поул? За какво да съм готов?

— Това ще се изясни след малко — успокои го Белгарат. — Извади си амулета! Днес ще го носиш върху дрехите си.

— Мислех, че не трябва да го виждат други хора.

— Днес е по-различно — отвърна възрастният мъж. — Всъщност днешният ден е различен от всички останали дни, които съм видял, а аз съм видял много.

— Защото е празник ли?

— Това е само едната страна на нещата… — Белгарат бръкна под дрехата си, за да извади своя сребърен медальон. Погледна го бързо. — Малко се е изтъркал — отбеляза той. После се усмихна: — Но същото се отнася и за мен, предполагам.

Леля Поул извади своя амулет. Двамата с Белгарат протегнаха ръце и хванаха дланите на Гарион. После затвориха кръга.

— Доста време чакахме, Поулгара — каза Белгарат.

— Така е, татко.

— Съжаляваш ли за нещо?

— Мога да го преживея, стари вълко.

— Да влизаме тогава.

Гарион се отправи към вратата.

— Ти не, Гарион — спря го леля Поул. — Ти ще изчакаш тук със Задача. Двамата ще влезете по-късно.

— Ще изпратите някой да ни извика? — попита той. — Искам да кажа, как ще разберем, че трябва да влезем?

— Ще разбереш — успокои го Белгарат. — После се обърнаха и го оставиха със Задача.

— Не ни дадоха кой знае колко подробни указания, нали? — рече Гарион на детето. — Надявам се, че няма да направим грешка.

Задача се усмихна доверчиво, протегна се и малката му длан хвана ръката на Гарион. При допира песента на кълбото изпълни отново мозъка на Гарион, прогонвайки притесненията му и съмненията му. Той не би могъл да каже колко дълго стоя така, хванал ръката на детето, потънал в забравата на песента.

— Най-после, Белгарион.

Гласът сякаш идваше отвън, вече не беше вътре в ума на Гарион и от изражението на Задача беше ясно, че той също чува думите.

— Това ли трябва да направя? — попита Гарион.

— Това е част от него.

— Какво правят те там? — Гарион погледна с огромно любопитство към вратата.

— Подготвят хората в залата, за това което ще се случи.

— Те ще бъдат ли готови?

— А ти? — настъпи пауза. — Готов ли си, Гарион?

— Да — отвърна Гарион. — Каквото и да е, мисля, че съм готов за него.

— Да влизаме тогава.

— Ще ми казваш ли какво да правя?

— Ако е необходимо.

Все още стискайки ръката на Задача, Гарион се отправи към залата. Посегна към вратата, но тя сама се разтвори.

До огромната гравирана врата стояха двама стражи, но не помръднаха, сякаш бяха застинали неподвижно, когато Гарион и Задача се приближиха.

Залата на риванските крале беше огромна и сводеста, с масивни и украсени с дърворезба дървени колони, които поддържаха гредите на тавана. Стените бяха украсени със знамена и зелени клонки, а в железните свещници горяха стотици свещи. Три огромни мангала отопляваха залата. Вместо дърва, в тях горяха парчета торф, които излъчваха постоянна и ароматна топлина. Залата беше препълнена, но от вратата до трона имаше широка пътека, застлана със син килим. Гарион едва забеляза тълпите от хора. Мислите му бяха завладени от песента на кълбото, която изпълваше цялото му съзнание. Замаян, освободен от всякакви страхове и от собствените си мисли, Гарион вървеше със Задача направо към центъра на залата, където Белгарат и лейди Поулгара бяха застанали от двете страни на престола.

Тронът на краля на Рива, издялан от обикновен базалтов блок излъчваше усещане за масивност, което го правеше да изглежда по-вечен и от самите планини. Стоеше здраво до стената. Точно над него висеше огромен меч.

Някъде в цитаделата започнаха да бият камбани и звукът се смеси с песента на кълбото, докато Гарион и Задача вървяха по дългата, застлана с килим пътека. Когато минаваха покрай свещниците, по необясними причини пламъкът на свещите намаляваше. Нямаше никакво течение — просто една по една свещите намаляваха своя пламък и постепенно настана сумрак.

Когато стигнаха до средата на залата, Белгарат ги погледна съсредоточено, с мистериозен израз на лицето. После вдигна поглед към тълпата, която се беше събрала в Залата на риванските крале.

— Приемете кълбото на Алдур! — обяви той с тържествен глас.

Задача пусна ръката на Гарион, разтвори торбичката и бръкна в нея. Когато се обърна с лице към тъмната зала, Задача извади облия сив камък и го вдигна високо с двете си ръце, за да могат всички да го видят.

Песента на кълбото беше всепоглъщаща. Едновременно с нея се чуваше и далечен звук, който ту се засилваше, ту затихваше. Той сякаш се извисяваше и ставаше все по-силен и по-силен, докато Гарион стоеше изправен до детето, загледан в лицата на хората. Около камъка, който Задача беше вдигнал високо, сякаш имаше слаба наситена синя светлина. Тя ставаше все по-ярка със засилването на звука. Лицата, които виждаше пред себе си, му бяха познати. Барак беше там. И Лелдорин, Хетар, Дурник, Силк и Мандорален. В кралската ложа, зад посланика на Толнедра, заедно с Адара и Ариана, точно пред него седеше Се’Недра, която изглеждаше като истинска принцеса. Но зад познатите лица имаше и други, непознати, сурови образи. Всяко от тях беше специфично и това ги правеше да приличат на маски. Образът на Барак се сливаше с лика на страшната мечка, Хетар носеше със себе си усещането за десетки хиляди коне. Зад Силк седеше образът на водача, а зад Релг — на слепеца. Лелдорин беше стрелецът, а Мандорален — рицарят защитник. Във въздуха около Тайба витаеше мъката на майката на изчезналата раса; нейната тъга беше подобна на тъгата на Мара. А Се’Недра вече не беше принцеса, а кралица — онази, която Ктучик беше нарекъл Кралицата на света. Най-странният от всички — Дурник, добрият стабилен Дурник също стоеше там, а по лицето му ясно бяха изписани двата му живота. В меката синя светлина на кълбото и сред звука, който кънтеше в ушите му, Гарион гледаше учудено приятелите си и с изненада осъзна, че за пръв път вижда онова, което Белгарат и леля Поул винаги са виждали.

Някъде зад себе си той чу гласа на Поулгара. Тя говореше със спокоен и нежен глас.

— Твоята задача е изпълнена, Задача. Сега вече можеш да оставиш кълбото.

Малкото момче изгука радостно, обърна се и подаде блестящото кълбо на Гарион. Без да разбира какво става, Гарион гледаше огнения камък. Не можеше да го вземе. Кълбото беше смъртоносно.

— Протегни ръка, Белгарион, и вземи онова, което ти се полага по рождение, от детето, което ти го дава…

Това беше познатият глас и в същото време не беше той. Когато този глас заговореше, беше невъзможно да му откажеш. Ръката на Гарион се протегна, без той да осъзнава това.

— Задача! — заяви детето и уверено постави кълбото в протегната длан на Гарион. Той усети странния пулсиращ допир на кълбото до рождения знак на дланта си. То беше живо! Гарион можеше да усети живота в него дори когато гледаше в живия огън, който държеше в голите си ръце.

— Върни кълбото върху меча на краля на Рива! — нареди му гласът и Гарион моментално се подчини, без дори да се замисли.

Стъпи на седалката на базалтовия трон, после на широкия ръб, който се образуваше от облегалката и поставките за ръцете. Протегна се, хвана се за дръжката на огромния меч и сложи кълбото на мястото му. Чу се тихо, но много ясно щракване, когато кълбото и мечът станаха едно цяло. Гарион можеше да усети живителната сила, която премина от кълбото в дръжката на меча, защото я държеше с едната си ръка. Огромното острие заблестя и звукът се засили още повече. Тогава, съвсем внезапно, огромното оръжие се освободи от стената, в която беше закрепено от много векове. Тълпата ахна. Когато мечът започна да се освобождава, Гарион хвана здраво с две ръце дръжката, като се обърна настрани и се опита да задържи огромното острие над земята.

Това, което го смущаваше, беше фактът че мечът нямаше осезаемо тегло. Беше толкова огромен, че не би трябвало Гарион да може да го задържи, още по-малко да го вдигне. Но успя — острието на меча започна лесно да се изправя, докато върха му се изправи право нагоре. Гарион гледаше с изненада, чувствайки пулсирането между двете ръце, с които беше сграбчил дръжката. Кълбото лумна и трептенето се усили. Когато звукът достигна в радостно ехтене, мечът на риванските крале избухна в мек син пламък. Без да разбира защо, Гарион вдигна с двете си ръце пламналия меч над главата си, вперил учуден поглед в него.

— Нека Алория ликува! — извика Белгарат с глас като гръмотевица. — Защото кралят на Рива се върна! Всички да приветстват Белгарион, краля на Рива и господар на Запада!

И все пак сред вълнението, което последва, и сред шума, който обединяваше милиони ликуващи гласове от единия до другия край на вселената, се чу едно потискащо щракване на метал, сякаш покритата с ръжда врата на някакъв тъмен гроб внезапно се беше отворила. Това щракване накара сърцето на Гарион да застине. От гроба се понесе глух глас, на той не се присъедини към всеобщото ликуване. Откъснат от вековния си сън, гласът от гроба се събуди гневен и жаден за кръв.

Шокиран от мисълта, която премина през съзнанието му, Гарион стоеше с огнения меч в ръка. Множеството алорнци извадиха своите мечове от ножниците, за да ги вдигнат за поздрав на краля.

— Привет, Белгарион, кралю — поклони се Бранд, пазителят на Рива, като падна на едно коляно и вдигна меча си.

Зад него коленичиха четиримата му синове и също вдигнаха мечовете си.

— Привет, Белгарион, кралю на Рива! — викаха те.

— Привет, Белгарион!

Силният вик разтърси залата на риванските крале и гора от вдигнати мечове блесна в синята светлина на пламтящото острие в ръцете на Гарион. Някъде в цитаделата се разнесе камбанен звън. Докато новината се носеше из задъхания град, към него се присъединиха и други камбани и металното им приветствие отекна в скалистите чукари, за да уведоми ледените води на морето за завръщането на краля на Рива.

В залата обаче имаше един човек, който не ликуваше. В момента, в който мечът лумна и без никакво съмнение разкри самоличността на Гарион, принцеса Се’Недра скочи на крака и лицето й пребледня, а очите й се разшириха от усилие да се овладее. Тя веднага беше доловила нещо, което на него му се изплъзваше, нещо толкова страшно, че лиши лицето й от цвят и я накара да се изправи на крака и да се втренчи в него с пълно недоумение. После от устните на принцеса Се’Недра се изтръгна вик на гневен протест.

С глас, който разтърси гредите на залата, тя извика:

— О, НЕ!