Дейвид Едингс
Черната кула (10)

ГЛАВА 9

Още веднъж Релг ги преведе през тъмния безшумен свят на пещерите и още веднъж Гарион намрази всеки един момент от това пътуване. Струваше им се, че е изминала цяла вечност, откакто бяха напуснали Проглу, където прощаването на Се’Недра със стария горим беше дълго и сълзливо. Принцесата направо обърка Гарион и той се отдаде на размишления за нея, докато вървяха и се препъваха във вмирисаната на мухъл тъмнина. Нещо се беше случило в Пролгу. Се’Недра се беше променила и това изнервяше Гарион.

След безкрайно лутане в тъмнината излязоха отново навън в света на светлината и въздуха. Озоваха се сред назъбените стени на стръмен хребет. Валеше обилен сняг. Огромни снежинки падаха меко на земята в тихия ден.

— Сигурен ли си, че това е Сендария? — Барак попита Релг, докато се промушваше през назъбения отвор на пещерата.

Релг сви рамене, като завързваше лентата на очите си, за да ги предпази от силната светлина.

— Вече не сме в Улго.

— Има много места, които не са Улго, Релг — напомни му Барак кисело.

— Прилича на Сендария — отбеляза крал Чо-Хаг и се облегна на седлото, за да погледа кротко падащия сняг. — Може ли някой да предположи колко е часът?

— Наистина е трудно да се каже при този силен снеговалеж, татко — каза Хетар. — Конете се държат така, сякаш че е около обяд, но тяхната представа за времето е малко неточна.

— Прекрасно — вметна Силк язвително. — Не знаем къде сме, не знаем колко е часът. Това е едно чудесно начало.

— Всъщност не е толкова важно, Силк — каза Белгарат уморено. — Това, което трябва да направим, е да вървим на север. Все трябва да стигнем до Големия северен път.

— Чудесно — отвърна Силк. — Но накъде е север?

Гарион погледна съсредоточено стария човек, който се измъкна от заснежения хребет. Лицето на стареца беше набраздено от умора, под очите му имаше сенки. Независимо от двуседмичната почивка в крепостта и мнението на леля Поул, че може да пътува, Белгарат очевидно не се беше възстановил напълно.

Когато излязоха от пещерата, придърпаха тежките си наметала и затегнаха седлата, готови да потеглят.

— Негостоприемно място, а? — рече Се’Недра на Адара, като се огледа критично.

— Това е планинска страна — отвърна й Гарион, защитавайки своята родна земя. — Тук не е по-лошо от планините на източна Толнедра.

— Не съм казала, че е, Гарион — отвърна тя раздразнено.

Яздиха няколко часа, преди да чуят шума от брадви някъде далече в гората.

— Дървари — предположи Дурник. — Ще отида да поговоря с тях и ще разбера накъде да вървим.

Той се отдалечи по посока на шума. Когато се върна, по лицето му се четеше леко раздразнение:

— Движили сме се на юг.

— Естествено — язвително рече Силк. — Разбра ли колко е часът?

— Късен следобед — каза му Дурник. — Секачите казаха, че ако тръгнем на запад, ще стигнем до един друм, който ще ни отведе до Големия северен път — на около двайсет левги от тази страна на Мурос.

— Тогава да видим дали ще го открием, преди да се стъмни — намеси се Белгарат.

Яздиха няколко дни надолу по планината, докато се придвижат от почти безлюдните покрайнини на източна Сендария до по-гъсто населените равнини около езерото Салтън. Валеше почти през цялото време и оживените пътища на южна централна Сендария бяха кишави — простираха се като грозни кафяви белези по снежните хълмове. Тъй като групата беше голяма, налагаше им се да отсядат в няколко странноприемници в чистите, покрити със сняг села, в които спираха. Принцеса Се’Недра доста често използваше думата „странен“, за да опише както селата, така и условията в ханчетата — Гарион намираше склонността й към тази дума за малко обидна.

Кралството, през което пътуваха, не беше онази Сендария, която той остави преди много години. Гарион видя доказателства за военновременната мобилизация почти във всяко село, през което минаваха. Местната полиция тренираше на групи в кафявата киша на селските площади. Старите мечове и извитите копия, отдавна забравени по прашните тавани или влажните килери, бяха извадени и почистени от ръждата в подготовката за войната, която всички смятаха, че приближава. Усилията на тези миролюбиви фермери и селяни да изглеждат войнствени често бяха абсурдни. Домашно ушитите им униформи бяха във всички възможни нюанси на червеното, синьото или зеленото, а ярките цветове на знамената им показваха, че скъпоценни женски фусти бяха пожертвани за каузата. Лицата на тези обикновени хора обаче бяха сериозни. Въпреки че младежите се кипреха в униформите си заради местните девойки, а възрастните мъже се опитваха да изглеждат като ветерани, атмосферата във всяко село беше мрачна. Сендария беше на ръба на войната.

В Салтън леля Поул, която наблюдаваше внимателно обстановката в селищата, най-после стигна до някакво решение.

— Татко — каза тя на Белгарат, докато яздеха към града, — ти, Чо-Хаг и останалите продължете направо към Сендар, а Дурник, Гарион и аз трябва да направим едно малко пътешествие.

— Къде ще ходите?

— До фермата на Фалдор.

— До фермата? За какво?

— Всички изоставихме разни неща там, татко. Ти ни накара да тръгнем толкова бързо, че почти нямахме време да си съберем багажа. — Гласът и изражението й бяха толкова прозаични, че Гарион заподозря някаква хитрина, а Белгарат повдигна бързо вежди, което показваше, че той също беше съвсем сигурен — Поулгара не му казваше всичко.

— Вече сме съвсем близко, Поул — изтъкна възрастният човек.

— Все още имаме достатъчно време, татко — отвърна тя. — Всъщност не е толкова встрани от пътя ни. Просто ще изостанем с няколко дни.

— Наистина ли е толкова важно, Поул?

— Да, татко. Мисля, че е важно. Грижи се за Задача вместо мен. Няма нужда и той да идва с нас.

— Добре, Поул.

Поток от звънлив смях се изля от устните на принцеса Се’Недра, която наблюдаваше отчаяните усилия на група войни, опитващи се да завият надясно, без да се наранят със собствените си оръжия. Изражението на леля Поул не се промени, когато отмести поглед върху заливащото се от смях съкровище на империята.

— Мисля обаче, че нея трябва да я вземем — добави тя.

Се’Недра запротестира остро, когато й съобщиха, че няма да пътува направо към удобствата на замъка на крал Фулрах в Сендар, но възраженията й нямаха никакъв ефект върху леля Поул.

— Тя никога ли не слуша какво й казват? — мърмореше малката принцеса на Гарион, докато яздеха един до друг зад Поулгара и Дурник по пътя за Медалия.

— Тя винаги слуша — отвърна Гарион.

— Но никога не променя решението си, нали?

— Не много често, но тя наистина слуша.

Леля Поул се обърна към тях през рамо.

— Вдигни си качулката, Се’Недра — нареди тя. — Пак започва да вали и не искам да яздиш с мокра глава.

Принцесата си пое бързо въздух, като че ли се готвеше да отвърне нещо.

— Аз не бих го направил — посъветва я Гарион меко.

— Но…

— Не е в настроение да обсъжда такива неща точно сега.

Се’Недра го изгледа, но си вдигна качулката мълчаливо. Продължаваше да вали леко, когато същата вечер стигнаха до Медалия. Реакцията на Се’Недра за условията в странноприемницата беше предвидима. Гарион забеляза, че има някакъв естествен ритъм в избухванията на принцесата. Тя тъкмо се канеше да отпусне целия си глас, когато изведнъж я прекъснаха.

— Каква изключително очарователна демонстрация на добро възпитание — подхвърли спокойно леля Поул на Дурник. — Всички приятели на Гарион ще бъдат ужасно впечатлени, не мислиш ли?

Дурник погледна настрани, прикривайки усмивката си.

— Убеден съм, лейди Поул.

Се’Недра все още стоеше с отворена уста, но тирадата й секна моментално. Гарион беше шокиран от внезапното й мълчание.

— Държа се малко глупаво, нали? — каза принцесата след известно време. Гласът й звучеше разумно, почти добронамерено.

— Да, скъпа, само малко — съгласи се леля Поул.

По обед на следващия ден се отклониха от главния път, който водеше към Ерат и тръгнаха по един селски друм към фермата на Фалдор. Още от сутринта Гарион беше радостно възбуден. Всеки стълб, всеки храст и всяко дърво му бяха познати. А ето там — не беше ли това старият Кралто, който яздеше без седло и бързаше да изпълни някаква поръчка на Фалдор? Най-после при вида на високата позната фигура, която разчистваше шубраците и вейките от дренажната яма, той не можа да се сдържи. Заби пети в хълбоците на коня си, прескочи с лекота плета и препусна в галоп през снежното поле към самотния работник.

— Рандориг! — извика той, спирайки коня, и скочи от седлото.

— Ваша чест? — Отвърна Рандориг и премигна от изненада.

— Рандориг, това съм аз, Гарион. Не ме ли позна?

— Гарион? — Рандориг премигна още няколко пъти, като се взираше напрегнато в лицето на Гарион.

Светлината изгря в очите му бавно, като слънце, което изпълзява иззад облаците в мрачен ден.

— Предполагам, че си прав — възхищаваше се той. — Ти си Гарион, нали?

— Разбира се, че съм аз, Рандориг — възкликна Гарион и се пресегна да поеме ръката на приятеля си. Но Рандориг скри и двете ръце зад гърба си и отстъпи назад.

— Дрехите ти, Гарион. Пази се! Целият съм в кал.

— Не ме е грижа за дрехите, Рандориг, ти си мой приятел.

Високият момък поклати глава:

— Не трябва да ги каляш. Твърде са хубави. Има достатъчно време да си стиснем ръцете, след като се измия.

Той погледна Гарион с любопитство.

— Откъде взе тази прекрасни неща? И меч? По-добре Фалдор да не вижда, че носиш меч. Знаеш, че той не одобрява тези работи.

Нещата някак не вървяха както трябва.

— Как е Дорун? — попита Гарион. — Зюбрет?

— Дорун напусна миналото лято — отвърна Рандориг, като напрегна паметта си. — Мисля, че майка му се ожени повторно. Както и да е, сега са в една ферма от другата страна на Уинолд. А Зюбрет, е, Зюбрет и аз започнахме да излизаме заедно скоро след като ти замина.

Високият млад мъж се изчерви и сведе поглед притеснено.

— Има нещо като уговорка между нас, Гарион — измърмори той.

— Това е прекрасно, Рандориг — възкликна Гарион бързо, за да прикрие острата болка на разочарование.

Рандориг обаче вече беше предприел следващата стъпка.

— Знам, че вие двамата винаги сте се харесвали — каза той, а продълговатото му лице беше много нещастно. — Ще поговоря с нея.

Вдигна поглед, а сълзите се бяха събрали в очите му.

— Нямаше да се стигне дотам, Гарион, но никой от нас не вярваше, че ще се върнеш някога.

— Аз всъщност не съм се върнал, Рандориг — увери той бързо своя приятел. — Просто минахме да ви видим и да си вземем някои неща, които оставихме тук. После пак заминаваме.

— Не си дошъл за Зюбрет? — попита Рандориг с глух, някак притеснен глас, който късаше сърцето на Гарион.

— Рандориг — каза той спокойно, — аз дори нямам дом вече. Една нощ спя в дворец, следващата — в калта край пътя. Нима някой от нас двамата би искал този начин на живот за Зюбрет?

— Въпреки това мисля, че тя би дошла с теб, ако я повикаш — рече Рандориг — Мисля, че би понесла всичко, за да бъде с теб.

— Но ние няма да й позволим. Уговорката между вас двамата е официална, нали?

— Никога не бих си позволил да я излъжа, Гарион! — възрази високото момче.

— Аз мога — каза Гарион направо. — Особено ако това ще я предпази да не изживее живота си като бездомна скитница. Това, което трябва да направиш, е просто да си държиш устата затворена и да оставиш говоренето на мен. — Той се изхили внезапно: — Също като в онези дни.

Усмивка се прокрадна срамежливо и по лицето на Рандориг.

Вратите на фермата бяха отворени и добрият честен Фалдор, сияещ, потриваше доволно ръце и се суетеше около леля Поул, Дурник и Се’Недра. Високият слаб фермер изглеждаше все така мършав, а дългата му челюст сякаш се беше издължила още през времето, през което не се бяха виждали. Сега Фалдор имаше малко повече сиви коси по слепоочието. Но сърцето му не беше се променило.

Принцеса Се’Недра седеше сдържано настрани и Гарион внимателно огледа лицето й, търсейки признаци на опасност. Ако някой можеше да провали плана, който беше замислил, това по всяка вероятност беше Се’Недра. Но колкото и да се напрягаше, не можа да разгадае мислите й по изражението на лицето.

Точно тогава Зюбрет слезе по стълбите от галерията, която обграждаше вътрешната страна на двора. Носеше селска рокля, но косата й беше все така златиста — беше станала още по-красива. Хиляди спомени нахлуха в главата на Гарион. За миг забрави за плана… Бяха израснали заедно и връзката между тях беше токова дълбока, че никой друг не можеше да разбере напълно какво преминаваше между тях с един обикновен поглед. И сега пак с поглед Гарион я излъга. Очите на Зюбрет бяха изпълнени с любов и нежните й устни бяха леко разтворени, сякаш готови да отговорят на въпроса, който тя беше сигурна, че той ще зададе, дори преди да го е изрекъл. В престорения поглед на Гарион имаше приятелство, дори обич, но не и любов. През лицето й премина първо сянка на недоверие. После Зюбрет разбра всичко… Болката, която Гарион изпита, докато гледаше как надеждата умира в сините й очи, беше остра като нож. По-лошото беше, че трябваше да запази израза на безразличие, докато тя поглъщаше с копнеж всяка черта на лицето му, сякаш за да запази спомена за него, който щеше да носи в себе си през целия си живот. После тя се обърна, даде някакво нареждане на прислугата и си отиде. Гарион знаеше, че занапред ще го избягва. Знаеше, че я вижда за последен път в живота си…

Това беше правилното решение, но то едва не разби сърцето му. Размени един бърз поглед с Рандориг, който казваше всичко и тъжно проследи оттеглянето на момичето, за което винаги си беше мислил, че може да се ожени един ден. Когато Зюбрет зави зад ъгъла и се скри, той въздъхна горчиво, обърна се и срещна погледа на Се’Недра. Погледът й му каза простичко, че тя е разбрала какво беше направил току-що и колко висока цена беше платил. В този поглед имаше съчувствие и странен интерес.

Поулгара отказа да бъде почетен гост, въпреки че Фалдор настояваше. Пръстите я сърбяха да докосне отново всички познати вещи в кухнята. Наметалото й беше сложено на закачалката, на кръста й се появи престилка и ръцете й се захванаха за работа. Първоначално даваше само учтиви съвети как да се сготви. После взе нещата в свои ръце и отново се превърна в господарката на кухнята — сякаш нищо не се беше променяло. Фалдор и Дурник, с ръце, скръстени на гърба, обикаляха двора, надничаха в бараките, говореха си за времето и други работи, а Гарион стоеше на вратата на кухнята заедно с принцеса Се’Недра.

— Ще ми покажеш ли фермата, Гарион? — попита тя почти шепнешком.

— Ако искаш.

— Лейди Поулгара наистина ли толкова много обича да готви? — Тя погледна вътре в топлата кухня, където леля Поул си тананикаше щастливо и точеше кори за пай.

— Мисля, че да — отговори Гарион. — Нейната кухня е най-подреденото място. Тя обича реда. От едната страна на помещението влизат продуктите, а от другата излиза готовата вечеря.

Той се загледа в добре излъсканите чайници и тигани, които висяха по стените. Сякаш цикълът на живота му се беше затворил.

— Израснах в тази стая — каза той тихо. — Има и по-лоши места, където можеш да пораснеш, предполагам.

Малката ръка на Се’Недра се плъзна в неговата. Имаше известно колебание в докосването й — сякаш не беше съвсем сигурна как ще приеме жеста й. Беше странно и много успокояващо да държи ръката й. Се’Недра имаше много малка ръка. Понякога Гарион забравяше колко миниатюрна беше принцесата всъщност. В момента изглеждаше много мъничка и много уязвима. Гарион почувства желание да я защити. Чудеше се дали ще е подходящо да прехвърли ръка през рамото й.

Заедно се разходиха из фермата, погледнаха хамбарите, конюшните и кокошарниците. Най-после стигнаха до плевника, който беше любимото скривалище на Гарион.

— Обикновено се криех тук, когато знаех, че леля Поул ще ме накара да свърша нещо — призна си той и се усмихна тъжно.

— Не искаше ли да работиш? — попита го Се’Недра. — Тук всеки изглежда зает.

— Нямах нищо против да работя — поясни Гарион. — Просто някои от нещата, които тя ме караше да правя, бяха доста неприятни.

— Да търкаш чайниците ли? — попита тя с блеснали очи.

— Това наистина не е любимото ми занимание.

Седнаха на сухата ароматна слама. Пръстите на Се’Недра бяха здраво вплетени в пръстите на Гарион и тя несъзнателно потърси очертанията на външната страна на дланта му с показалеца си.

— Беше много смел днес следобед, Гарион.

— Смел?

— Отказа се от нещо, което винаги е било много специално и много важно за теб.

— О! — въздъхна той. — Имаш предвид Зюбрет. Мисля, че така е най-добре наистина. Рандориг я обича и може да се грижи за нея по начин, по който аз вероятно не бих могъл.

— Мисля, че не те разбирам.

— Зюбрет се нуждае от особено внимание. Тя е умна и красива, но не е никак смела. В много случаи просто бягаше от неприятностите. Тя се нуждае от някой, който да се грижи за нея и да я кара да се чувства уютно и сигурно, някой, който може да й посвети целия си живот. Не мисля, че съм способен на това.

— Ако беше останал тук, във фермата, все пак щеше да се ожениш за нея, нали?

— Може би — призна той. — Но не останах.

— Не те ли боли да се откажеш от нея по този начин?

Гарион въздъхна:

— Да, малко. Но мисля, че това беше най-доброто решение за всички. Имам чувството, че ще прекарам голяма част от живота си в пътуване, а Зюбрет наистина не е човек, когото можеш да накараш да спи на земята…

— А не се поколебахте да накарате мен да спя на земята — прекъсна го Се’Недра малко обидено.

Гарион я погледна.

— Така е, нали? Мисля, че никога не съм се замислял за това преди. Може би защото ти си по-смела…

На следващата сутрин, след дълги сбогувания, потеглиха към Сендар.

— Е, Гарион? — рече леля Поул, докато яздеха през хълма, който скриваше фермата на Фалдор.

— Какво „е“?

Тя го погледна с дълъг мълчалив поглед.

Той въздъхна. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да крие нея.

— Няма да мога да се върна, нали?

— Не, скъпи.

— Винаги съм си мислил, че когато всичко това свърши, ще можем да се върнем във фермата. Но няма да го направим, нали?

— Не, Гарион, няма. Все пак трябваше да я видиш още веднъж, за да го осъзнаеш. Това беше единственият начин да се освободиш от онова, което носеше във себе си през всичките тези месеци. Не искам да кажа, че фермата е лошо място. Просто не е подходящо за определени хора.

— И изминахме целия този път само за да осъзная това?

— Това е много е важно, Гарион. Разбира се, аз също се забавлявах. Освен това имаше няколко специални вещи, които бях забравила в кухнята, вещи, които имам от много години и не бих искала да загубя.

Внезапно хрумване стресна Гарион:

— Ами Се’Недра? Защо настоя и тя да дойде?

Леля Поул погледна назад към малката принцеса, която яздеше след тях, потънала в мисли.

— Не й навреди, пък и видя някои неща, които са важни за нея.

— Сигурен съм, че никога няма да го разбера…

— Така е, скъпи — съгласи се Поулгара, — вероятно няма да го разбереш.

През следващия ден валеше с прекъсвания. Яздеха по пътя, който пресичаше бялата централна равнина и водеше към столицата Сендар. Въпреки че не беше съвсем студено, небето остана облачно. Брулеше ги силен вятър, докато се движеха на запад. Близо до бреговата линия вятърът видимо се усили. Морето бушуваше — огромни вълни се разбиваха в сушата и се превръщаха в пяна.

В двореца на крал Фулрах откриха Белгарат в отвратително настроение. Малко повече от седмица оставаше до редовния прилив и старецът стоеше, загледан през прозореца в бурното море. Приемаше всичко като огромна лична обида.

— Колко се радвам, че все пак успяхте да се присъедините към нас — рече той саркастично на леля Поул, когато с Гарион влязоха в стаята, където магьосникът се беше отдал на размисъл.

— Дръж се любезно, татко — отвърна тя спокойно, като свали синьото си наметало и го преметна през стола.

— Виждаш ли какво става там, Поул?

Той посочи гневно с пръст прозореца.

— Да, татко — каза тя, без дори да погледне.

Вместо това се вгледа сериозно в лицето му.

— Не си почиваш достатъчно! — обвини го тя.

— Как мога да почивам, когато се случва всичко това? — той отново махна с ръка по посока на прозореца.

— Само ще се развълнуваш, татко, а това не е добре за теб. Опитай се да запазиш спокойствие.

— Трябва да бъдем в Рива преди прилива, Поул.

— Да, татко, знам. Взимаше ли си редовно лекарствата?

— С нея просто не може да се говори… — Старецът се обърна към Гарион: — Виждаш го, нали?

— Не очакваш да ти отговоря на такъв въпрос, нали, дядо? Не и тук — пред нея?

Белгарат го погледна навъсено.

— Изменник! — измърмори той гневно.

Притесненията на стария човек бяха неоснователни. Четири дни преди прилива познатият кораб на капитан Грелдик влезе в пристанището сред бушуващата ледена буря. Мачтите и фалшбордът бяха покрити с лед, а гротът беше разцепен по средата.

Когато брадатият моряк пристигна в двореца, той беше отведен в стаята, където Белгарат чакаше заедно с полковник Брендиг, който ги беше арестувал в Камаар преди много месеци. Брендиг се издигаше много бързо и сега, заедно с графа на Селин, беше сред най-доверените съветници на крал Фулрах.

— Анхег ме изпрати — съобщи Грелдик лаконично. — Той в чака в Рива с Родар и Бранд. Чудеха се какво ви задържа.

— Не мога да намеря капитан, готов да рискува да излезе от пристанището в тази буря — отвърна гневно Белгарат.

— Е, аз съм тук — каза му Грелдик. — Трябва да поправя платното, но това няма да отнеме много време. Можем да тръгне сутринта. Има ли нещо за пиене?

— Как е времето там? — попита Белгарат.

— Малко ветровито — призна Грелдик и сви рамене с безразличие. После погледна през прозореца дванадесетфутовите вълни, които зелени и пенливи се разбиваха в покрития с лед каменен кей на пристанището. — Като излезем веднъж от вълнолома, не е толкова страшно.

— Тогава ще тръгнем сутринта — реши Белгарат. — Ще има двайсетина пътници. Има ли достатъчно място?

— Ще направим място — рече Грелдик. — Надявам се, че този път не смятате да вземате коне. Трябваше ми една седмица, за да изчистя трюма след последното ви пътуване.

— Само един — отвърна Белгарат. — Едно жребче, което изглежда се привърза към Гарион. То няма да направи чак толкова бели… Имаш ли нужда от нещо?

— Бих изпил нещо — отвърна Грелдик с надежда в гласа.

На следващата сутрин кралицата на Сендария изпадна в истерия. Когато разбра, че ще придружава групата до Рива, кралица Лайла обезумя. Закръглената дребна съпруга на крал Фулрах изпитваше истински ужас от пътуването по море дори в най-спокойното време. Тя не можеше да погледне кораб, без да се разтрепери. Когато Поулгара й каза, че трябва да отиде с тях в Рива, кралица Лайла припадна.

— Всичко ще бъде наред, Лайла — повтаряше Поулгара непрекъснато и се опитваше да успокои притеснената кралица. — Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

— Всички ще се издавим като плъхове — проплака кралицата. — Като плъхове! О, бедните ми осиротели дечица!

— Престани веднага! — скара й се Поулгара.

— Морските чудовища ще ни изядат — добави ужасено кралицата. — И ще схрускат костите ни с огромните си зъби.

— Няма никакви чудовища в Морето на ветровете, Лайла — каза Поулгара търпеливо. — Трябва да тръгваме. Трябва да бъдем в Рива, преди да започне приливът.

— По-добре да умра още тук! — проплака кралица Лайла. — Честна дума, Поулгара, ще умра тук на това място. Само, моля те, не ме карай да се качвам на този ужасен кораб, моля те!

— Държиш се глупаво, Лайла! — сгълча я строго Поулгара. — Нямаш избор в тази ситуация, никой от нас няма. Ти и Фулрах, Селин и Брендиг, всички трябва да дойдете в Рива с нас. Това е решено много преди някой от вас да е бил роден. Сега престани тези глупости и си събери багажа.

— Не мога! — изхлипа кралицата и се хвърли на един стол.

Поулгара погледна обзетата от паника кралица със съчувствие, но когато заговори, гласът й звучеше решително:

— Стани, Лайла — нареди тя строго. — Изправи се на крака и си събери багажа. Ти идваш в Рива. Ще дойдеш, дори ако трябва да те влача до кораба и да те завържа за мачтата, докато стигнем.

— Няма да го направиш!

Кралица се вцепени. Отърси се от истерията, сякаш някой я беше полял с ведро студена вода.

— Няма да постъпиш така с мен, Поулгара.

— Няма ли? — отвърна й Поулгара. — Мисля, че е по-добре да започнеш да си събираш багажа, Лайла.

Кралицата се изправи с усилие.

— Ще страдам от морска болест всеки сантиметър от пътя — обеща тя.

— Може, ако това те прави щастлива, скъпа — каза Поулгара мило и потупа нежно пълничката кралица по бузата.