Дейвид Едингс
Черната кула (9)

ГЛАВА 8

Девойките улго имаха бледа кожа, светлоруса коса и огромни тъмни очи. Сред тях принцеса Се’Недра беше като единствена роза в градина, пълна с лилии. Следяха всяко нейно движение, завладени от тази жизнена малка чужденка, която доста изненадващо се превърна в център на живота им. Не беше цветът на кожата това, което ги изненадваше, въпреки че той също беше впечатляващ. По природа улгосите бяха сериозни, резервирани хора, които рядко се смееха или показваха чувствата си. Се’Недра обаче живееше с най-външния слой на кожата си. Те наблюдаваха очаровани потрепването и играта на настроения и чувства по деликатното й малко личице. Те се изчервяваха и се кискаха нервно на възмутителните и понякога дяволити шеги. Тя ги предразполагаше към откровения и доверие и всяка една от десетината девойки, които бяха се превърнали в нейни постоянни компаньонки, рано или късно откриваха сърцето си пред малката принцеса.

Имаше и лоши дни, разбира се, дни, в които Се’Недра беше кисела, нетърпелива, своенравна, когато пропъждаше девойките улго с жестоки ругатни, караше ги да избягат, облени в сълзи от неочакваното й избухване. По-късно, въпреки че след подобни буреносни изблици момичетата решаваха никога повече да не приближават до нея, те се връщаха колебливо, за да я намерят засмяна, сякаш нищо не се беше случило.

Беше трудно време за принцесата. Все още не беше осъзнала напълно последствията от мълчаливото си съгласие със заповедта на УЛ. Той й бе казал да остане в пещерите, докато другите отида до Рак Ктхол. През целия си живот Се’Недра винаги беше в центъра на събитията, а сега беше изтласкана на заден план, принудена да понася еднообразните дни, без да прави нищо друго, освен да чака. Избухванията, които разпръсваха приятелките й като изплашени гълъбици, бяха в известна степен предизвикани от наложеното й бездействие.

Внезапните промени в настроението й определено бяха мъчителни за горима. Крехкият древен свят човек беше преживял векове в тих размисъл, а Се’Недра експлодира по средата на това спокойствие като комета. Макар и понякога измъчен до предела на своето търпение, той понасяше изблиците на лошия й нрав, бурите от хлипания, необяснимите избухвания; със същото спокойствие приемаше и внезапните буйни прояви на привързаност, когато обвиеше ръце около врата му и покриваше изуменото му лице с целувки.

В онези дни, когато настроението й беше благоприятно, принцесата събираше приятелките си на брега на острова на горима да си поговорят, да се посмеят и да поиграят на игрите, които тя беше измислила — задимената тиха пещера се изпълваше с бърборене и смях на девойки. Когато й беше тъжно, двамата с горима предприемаха понякога кратки разходки, за да разгледат странната красота на подземния свят в галерията и пещерата под изоставения град Пролгу. На този, който не я познава, би се сторило, че принцесата е ангажирана постоянно със собственото си емоционално състояние и изобщо не забелязва нещата около себе си, но не беше така. Тя умееше да наблюдава, да анализира и да пита дори и по време на поредния изблик. За своя изненада горимът откри, че дриадата има бърз ум и силна памет. Когато й разказваше приказки за своя народ, Се’Недра му задаваше въпроси, като винаги откриваше смисъла, който се криеше зад различните истории.

Принцесата научи много по време на тези разговори. Разбра, че основата на живота на улгосите е религията и че поуката и темата на всяка една от техните истории проповядваха пълно подчинение на волята на УЛ. Един толнедранец може да се опита да изопачи думите или дори да сключи сделка със своя бог. Се’Недра харесваше играта на предложения и отговори. Но умът на улгосите не беше способен на подобна фамилиарност.

— Ние сме били едно нищо — обясни горимът. — По-малко от нищото. Нямали сме свое място и свой бог и сме скитали отритнати по света, докато УЛ се съгласи да стане наш бог. Някои от фанатиците дори стигнали до там, че предложили, ако един единствен улго разгневи нашия Бог, той да се отдръпне от нас. Не претендирам да познавам напълно ума на УЛ, но не мисля, че той е толкова неразумен. И все пак в началото УЛ не е искал да стане наш Бог, така че вероятно е по-добре да не го обиждаме.

— Той ви обича — отбеляза Се’Недра бързо. — Всеки би могъл да го види по лицето му — онзи път, когато беше тук.

Горимът сякаш се съмняваше.

— Надявам се, че не съм го разочаровал прекалено много.

— Не бъди глупав — каза принцесата безгрижно. — Разбира се, че ви обича. Всички на този свят ви обичат.

Спонтанно, сякаш да потвърди това, тя го целуна нежно по бледата буза.

Горимът й се усмихна.

— Мило дете — отбеляза той, — твоето собствено сърце е толкова открито. Ти съвсем наивно приемаш, че всички обичат онези, които ти обичаш. Страхувам се, че не винаги е така. Има доста хора в тази пещера, които изобщо не ме обичат толкова.

— Глупости — каза тя. — Това, че се караш с някого, не означава, че не го обичаш. Аз обичам баща си много, но непрекъснато се караме. Харесва ни да си противоречим.

Се’Недра знаеше, че може спокойно да използва думи като „глупав“ и „глупости“ пред горима. Тя беше успяла да го очарова напълно и знаеше, че може да си позволява почти всичко.

Въпреки че не всички го забелязваха, в поведението на Се’Недра бяха настъпили някои малки, но ясно изразени промени. Макар че в очите на сериозните хора изглеждаше импулсивна, тя вече се замисляше, преди да направи или да каже нещо. Нямаше случай, в които да изпадне в неудобно положение — тук в пещерата, а това беше единственото нещо, което Се’Недра не можеше да понесе. Постепенно и неусетно тя се научи да цени самоконтрола и понякога се държеше почти като млада дама.

Имаше време да обмисли проблема с Гарион. Отсъствието му през дългите седмици беше необяснимо болезнено за нея. Сякаш беше отхвърлила нещо много ценно и загубата му беше оставила болезнена празнота. Чувствата й бяха толкова объркани и се сменяха така бързо, че никога не й оставаше време да премисли едно настроение, преди следващото да я завладее. Копнежът по нещо, което й липсваше, продължи толкова дълго, че накрая сериозно се замисли върху това неясно чувство.

Не можеше да е любов. Това беше невъзможно. Любов към един селянин, без значение колко е приятен, беше просто изключена. В крайна сметка тя беше принцеса и задълженията й бяха пределно ясни. Ако имаше и най-малко съмнение, че чувствата й бяха прераснали в нещо повече от обикновено приятелство, трябваше незабавно да прекрати всякакви по-нататъшни контакти. Се’Недра не искаше да отпрати Гарион и никога повече да не го види. Самата мисъл за това караше устните й да треперят. Така че очевидно това, което изпитваше, не беше, не би могло да бъде любов. Почувства истинско облекчение, когато успя да подреди мислите си. Вероятността, че може да изпитва любов към него я тревожеше. Но сега, когато логиката доказа без всякакво съмнение, че не е застрашена от подобно преживяване, тя се отпусна. Беше много успокояващо логиката да е на нейна страна.

Остана само очакването — безкрайното непоносимо очакване на приятелите й. Къде бяха те? Кога щяха да се върнат? Какво правеха там, че се бавеха толкова? Колкото по-дълго чакаше, толкова по-често наскоро усвоеният самоконтрол я напускаше. Бледите й приятелки се научиха да разпознават моментните признаци, които предвещаваха поредното избухване.

Най-после горимът й съобщи, че приятелите й се завръщат и малката принцеса направо полудя от нетърпение. Подготовката й беше дълга и сложна. Щеше да ги поздрави по подобаващия начин, разбира се. Този път без ентусиазма на малко момиченце. Щеше да бъде сериозна, резервирана, величествена и напълно пораснала. Естествено, трябваше да изглежда по същия начин.

Измъчваше се в продължение на часове, преди да избере подходящите дрехи — дълга до земята ослепително бяла улгоска рокля. Тя определено беше малко скромна за нейния вкус. Когато искаше да изглежда резервирана, Се’Недра прекаляваше. След като помисли, махна ръкавите на роклята и направи малки промени в деколтето. Няколко пристягания на корсажа и талията с тънка златна лента подчертаха онова, което искаше. Критично огледа резултата от усилията си и установи, че й харесва.

Следващият проблем беше косата й. Изобщо не беше подходящо да я остави разпусната и разрошена, както обикновено я носеше. Трябваше да бъде вдигната, събрана във водопад от къдрици, който да се спуска елегантно по рамото й, като допълва със своя цвят семплата белота на корсажа и придава завършеност на вида й. Тя се зае с фризурата и продължи, докато ръцете я заболяха да стоят вдигнати над главата й толкова дълго време.

Когато свърши, проучи внимателно цялостния ефект от роклята, прическата и скромното кралско изражение. Не беше зле, поздрави се тя. Очите на Гарион ще изхвръкнат, като я види. Малката принцеса ликуваше.

Най-после дойде денят. Се’Недра, която почти не беше спала, седеше нервно до горима в познатия й вече кабинет. Горимът четеше някакъв свитък, като навиваше с едната ръка горния край, а с другата развиваше долния. Докато той четеше, принцесата си играеше, като дъвчеше разсеяно една къдрица.

— Днес изглеждаш неспокойна, дете мое — забеляза той.

— Това е, защото не съм го… ги виждала от толкова дълго време — обясни тя бързо. — Сигурен ли си, че изглеждам добре? — Задаваше този въпрос поне за шести или осми път тази сутрин.

— Прекрасна си — увери я той още веднъж.

Усмихна му се. Един прислужник влезе в кабинета на горима и се поклони почтително:

— Гостите Ви пристигат, Ваше Светейшество!

Сърцето на Се’Недра се разтуптя.

— Да отидем да ги приветстваме, дете мое — предложи горимът, като остави настрана свитъка и се изправи на крака.

Се’Недра потисна желанието си да скочи от стола и да се втурне навън. Вместо да изтича, тръгна до горима, като си повтаряше тихичко: „Достойнство. Сериозност. Царственост.“

Приятелите й бяха прашни и изморени, когато влязоха в пещерата на горима. С тях имаше непознати, които Се’Недра не можа да разпознае. Очите й обаче търсеха едно-единствено лице.

Той изглеждаше по-възрастен, отколкото си го спомняше. Лицето, което винаги беше сериозно, сега притежаваше улегналост. Тя липсваше преди. Очевидно му се бяха случили разни неща, докато го нямаше, важни неща. Принцесата почувства силна болка от това, че не беше присъствала на тези случки от живота му.

Изведнъж сърцето й се смрази. Кое беше това високо тромаво момиче до него? И защо той се отнасяше с такава почит към тази крава? Се’Недра стисна зъби и се загледа през езерото в неверния млад мъж. Знаеше, че ще стане така. В момента, в който го изпусна от погледа си, той се беше втурнал през глава в обятията на първото срещнато момиче. Как смееше той? Как смееше!

Щом групата хора в далечната страна на езерото започна да приближава прохода, сърцето на Се’Недра спря. Високото момиче беше прекрасно. Тъмната й коса беше лъскава, а чертите й бяха съвършени. Отчаяно Се’Недра търсеше някакъв недостатък, някакъв дефект. А начинът, по който се движеше момичето! Беше толкова грациозно. В очите на Се’Недра се появиха сълзи на отчаяние.

За страдащата принцеса поздравите и представянията не бяха нищо повече от несвързано бърборене. Се’Недра разсеяно се поклони пред краля на алгарите и прекрасната кралица. Учтиво поздрави пищната красива жена. Леля Поулгара я представи и спомена, че името й е Тайба. Моментът, от който се страхуваше, приближаваше и нямаше начин да го предотврати.

— А това е Адара — каза леля Поул и посочи божественото създание до Гарион.

Се’Недра искаше да се разплаче. Не беше честно! Дори името на момичето беше красиво. Защо то поне не беше грозно!

— Адара — продължи леля Поул, като не отместваше очи от лицето на Се’Недра, — това е Нейно кралско Височество принцеса Се’Недра.

Адара се поклони с грация, която се заби като нож в сърцето на Се’Недра.

— Толкова много исках да се запозная с Вас, Ваше Височество — рече високото момиче.

Гласът му потрепваше напевно.

— Предполагам, че си очарована — отвърна Се’Недра с чувство на превъзходство.

Въпреки че в действителност й се искаше да се нахвърли върху омразната съперница, тя се държеше хладно и кротко. Най-малкото избухване, дори най-малката следа от смут, изписан по лицето или в гласа й, щеше да направи победата на тази Адара завършена. Се’Недра беше твърде много принцеса, твърде много жена, за да допусне пълно поражение. Въпреки че болката, която изпитваше, беше толкова реална, сякаш беше в ръцете на палач, тя стоеше изправена, с цялото кралско величие, на което беше способна. Започна да си повтаря наум всички свои титли отново и отново, за да си даде кураж с тях, като си припомняше коя всъщност беше тя. Принцесите не плачат! Дъщерята на Ран Боруни не хленчи. Цветето на Толнедра никога няма да скърби заради това, че някакъв тромав селянин е решил да се влюби в друга.

— Извинете ме, лейди Поулгара — каза тя, като притисна трепереща ръка към челото си, — но изведнъж ме сполетя ужасно главоболие. Ще ме извините ли, моля?

Без да дочака отговор, тя се обърна и се отправи бавно към дома на горима. Спря се само веднъж точно когато минаваше покрай Гарион.

— Надявам се, че ще бъдеш много щастлив! — Това беше лъжа.

Той я погледна объркан.

Се’Недра не се сдържаше вече. Беше абсолютно необходимо да прикрие чувствата си от Адара, но на Гарион можеше да му каже истината в очите.

— Презирам те, Гарион — прошепна му тя гневно, — и не искам никога повече да те виждам!

Той премигна.

— Мисля, че дори не можеш да си представиш колко ми е противна физиономията ти — добави тя.

С тези думи принцесата продължи пътя си към дома на горима с изправен гръб и гордо вдигната глава.

Като влезе в къщата, тя изтича в стаята си, хвърли се на леглото и заплака с отчаянието на разбитото си сърце.

Чу тихи стъпки до вратата и лейди Поулгара се появи.

— Добре, Се’Недра — каза тя, — за какво е всичко това?

Седна на ръба на леглото и сложи ръка на рамото на подсмърчащата малка принцеса.

— О, лейди Поулгара — изплака Се’Недра, като се хвърли внезапно в обятията й. — Аз, аз го загубих. Той, т-той е влюбен в н-нея.

— За кого говориш, скъпа? — попита Поулгара спокойно.

— За Гарион. Той е влюбен в тази Адара й изобщо не иска да знае за мен пов-вече.

— Глупава малка гъска! — нахока я Поулгара нежно.

— Той я обича, нали? — попита настоятелно Се’Недра.

— Разбира се, че я обича, скъпа.

— Знаех си! — изплака Се’Недра и се разтърси от нов пристъп на сълзи.

— Съвсем нормално е да я обича — продължи Поулгара. — Тя му е братовчедка все пак.

— Братовчедка? — Внезапно Се’Недра вдигна набразденото си от сълзи лице.

— Дъщеря на сестрата на майка му — обясни Поулгара. — Ти знаеше, че майката на Гарион е алгарка, нали?

Се’Недра поклати мълчаливо глава.

— Заради Гарион ли е всичко това?

Се’Недра кимна. Хлипането беше спряло изведнъж.

Лейди Поулгара извади носна кърпичка от ръкава си и я подаде на девойката.

— Издухай си носа, скъпа — нареди й тя. — Не подсмърчай така. Много е неприлично.

Се’Недра я послуша.

— И така, най-после го призна пред себе си — отбеляза Поулгара. — Чудех се колко време ще ти е необходимо.

— Какво съм признала?

Поулгара й отправи продължителен сериозен поглед, Се’Недра се изчерви и бавно сведе поглед.

— Така е по-добре — каза Поулгара. — Не трябва да се опитваш да криеш нищо от мен, Се’Недра. Тази потайност няма да ти донесе нищо добро, пък и прави нещата по-трудни за теб.

Очите на Се’Недра се разшириха, когато осъзна пълния смисъл на онова, което кротко си беше признала.

— Това е невъзможно! — изхълца тя от ужас. — Това не може да стане.

— Както обича да казва баща ми, всичко е възможно — увери я Поулгара.

— Какво ще правя?

— Първо трябва да си измиеш лицето — каза й дъщерята на магьосника. — Някои момичета могат да плачат, без да погрозняват, но не и ти. Направо си ужасна. Съветвам те да не плачеш пред хората, ако можеш.

— Нямах това предвид — поясни Се’Недра. — Какво ще правя с Гарион?

— Не мисля, че трябва да правиш каквото и да било, скъпа. В крайна сметка нещата сами ще си дойдат на мястото.

— Но аз съм принцеса, а той е… той е просто Гарион. Такова нещо не е позволено.

— Всичко ще се оправи — отсече лейди Поулгара. — Довери ми се, Се’Недра. От дълго време се занимавам с такива неща. Сега иди да си измиеш лицето.

— Държах се като глупачка, нали? — попита Се’Недра.

— Не е нещо непоправимо. Можем да го отдадем на възбудата от това, че виждаш приятелите си отново след толкова дълго време. Ти се радваш, че ни виждаш, нали?

— О, лейди Поулгара! — възкликна Се’Недра и я прегърна, като се смееше и плачеше едновременно.

Когато отстраниха последиците от сълзите на Се’Недра, двете се присъединиха към останалите в познатия кабинет на горима.

— Оправи ли се, дете мое? — попита я горимът нежно, а по милото му старческо лице се четеше загриженост.

— Просто нерви, Ваше Светейшество — увери го Поулгара. — Нашата принцеса, както сигурно сте забелязали, е малко чувствителна.

— Съжалявам, че избягах така — извини се Се’Недра на Адара. — Беше глупаво от моя страна.

— Ваше Височество не би могла да направи нещо глупаво — вметна дипломатично Адара.

Се’Недра вдигна брадичка.

— О, разбира се, че мога — заяви тя. — И аз мога да се държа като глупачка.

Адара се засмя и напрежението между тях изчезна.

Но имаше още един проблем. Се’Недра осъзна, че беше отишла твърде далече с импулсивната си неоправдана омраза, която демонстрира пред Гарион. Той изглеждаше объркан, дори наранен. Се’Недра реши — малко високомерно — да пренебрегне обидата, която му нанесе. Тя беше страдала при онази сцена на брега на острова на горима и й се струваше съвсем честно той също да страда малко, не прекалено много, разбира се, но поне малко. И това наистина стана. Остави го за известно време да се терзае. Тя поне се надяваше, че се терзае, после му заговори топло, дори приятелски, сякаш онези злобни думи никога не бяха излизали от нейната уста. Той се обърка още повече, а тя насочи цялата мощ на най-очарователната си усмивка към него, като отбеляза с огромно задоволство поразяващия й ефект. След това принцесата престана да забелязва Гарион.

Докато Белгарат и лейди Поулгара разказваха за пътешествието до Рак Ктхол, Се’Недра седна смирено на пейката до Адара, като уж слушаше разказа, но през повечето време прехвърляше в ума си смайващото откритие от последните няколко часа. Изведнъж почувства нечий поглед върху себе си и бързо вдигна очи. Малкото русо момче, което леля Поул наричаше Задача, я гледаше втренчено. Лицето му беше сериозно. Имаше нещо странно в очите му. С внезапна и абсолютна увереност тя разбра, че детето гледа вътре в сърцето й. То й се усмихна, и без да знае защо, принцесата почувства, че се изпълва със завладяваща радост. Детето отиде при нея, като продължаваше да се усмихва, а малката му ръчичка бръкна в торбичката, която висеше на кръста му. То извади един объл сив камък и й го подаде:

— Задача?

За секунда Се’Недра сякаш видя блед синкав блясък дълбоко вътре в камъка.

— Не го докосвай, Се’Недра — намеси се лейди Поулгара с тон, който накара Нейно Височество да замръзне с ръка протегната към камъка.

— Дурник! — Поулгара погледна към ковача, в гласа й имаше странна нотка на разочарование.

— Лейди Поул — каза той безпомощно, — не знам какво друго да направя. С каквото и да я запечатам, той винаги успява да отвори торбичката.

— Накарай го да прибере камъка!

Дурник отиде при малкото момче, коленичи и хвана торбичката. Без да каже нито дума, я разтвори и детето пусна кълбото вътре. Дурник завърза торбичката колкото може по-здраво. Когато свърши, момчето обви нежно ръце около врата на ковача. Дурник изглеждаше малко объркан и се канеше да изведе детето, но Задача пусна едната си ръка и се качи в скута на Се’Недра. Напълно сериозно, то я целуна, после се намести удобно в ръцете й и бързо заспа.

Се’Недра беше обхваната от усещания, които не беше изпитвала никога досега. Без да знае защо, тя се почувства по-щастлива от когато и да било. Прегръщаше детето, като ръцете й бяха сключени покровителствено около него, а бузата й беше притисната в бледите му руси къдрици. Импулсивно й се прииска да го залюлее и може би да му изпее тиха приспивна песен.

— Ще трябва да побързаме! — казваше Белгарат на горима. — Дори с помощта на Релг ще са ни необходими седмици, докато стигнем границата на Сендария. След това ще трябва да пресечем цялата страна, а по това време на годината снегът в Сендария може да натрупа много бързо. А това, което още повече усложнява нещата, е сезонът на бурите в Морето на ветровете. Пътят от Сендар до Рива е доста дълъг.

Думата „Рива“ извади Се’Недра от унеса. От мига, в който изпълзяха с Джийбърс от замъка на Тол Хонет, една-единствена мисъл доминираше в мисленето й. Тя нямаше да отиде в Рива, въпреки че имаше моменти, в които сякаш се предаваше, мълчаливото й съгласие беше просто хитрост. Сега обаче трябваше а отстоява позицията си. Вече не можеше да си спомни ясно причините за яростното си нежелание да се подчини на заповедта на Воу Мимбре. Бяха й се случили толкова много неща и тя не беше вече същия човек, но едно беше абсолютно сигурно. Нямаше да отиде в Рива. Беше въпрос на принципи.

— Сигурна съм, че щом стигнем Сендария, ще мога да се отправя към кралския гарнизон — каза тя небрежно, сякаш вече го бяха решили.

— И защо искаш да направиш това, скъпа? — попита я лейди Поулгара.

— Както казах по-рано, няма да отида в Рива — повтори Се’Недра. — Легионерите ще уредят връщането ми в Тол Хонет.

— Може би трябва да посетиш баща си — рече Поулгара спокойно.

— Искаш да кажеш, че просто ще ме пуснете да отида там?

— Не съм казала подобно нещо. Сигурна съм, че ще намерим кораб, който отива в Тол Хонет някъде през късната пролет или ранното лято. Търговията на Рива с империята е доста оживена.

— Мисля, че не ме разбра добре, лейди Поулгара. Казах, че няма да отида в Рива при никакви обстоятелства.

— Чух те, Се’Недра. Все пак грешиш. Ще отидеш в Рива. Имаш среща там, забрави ли?

— Няма да отида! — Се’Недра леко повиши тон.

— Да, ще отидеш.

Гласът на Поулгара беше измамно спокоен, но прозвуча безкомпромисно.

— Категорично отказвам! — заяви принцесата.

Канеше се да каже още нещо, но едно малко пръстче докосна устните й. Съненото дете в ръцете й вдигна ръка. Принцесата раздвижи главата си с раздразнение.

— Казах и преди, че няма да се подложа на…

Детето докосна устните й отново. Очите му бяха премрежени, когато я погледна, но взорът му беше спокоен и убедителен. Се’Недра забрави за какво говореше.

— Няма да отида на Острова на ветровете — заключи тя доста неубедително — И това е окончателното ми решение.

Проблемът беше в това, че тонът й въобще не прозвуча окончателно.

— Струва ми се, че сме го обсъждали няколко пъти вече — отбеляза Поулгара.

— Нямаш право да… — думите на Се’Недра пак заглъхнаха, тъй като мисълта й се отклони отново.

Очите на детето бяха сини, толкова сини. Тя усети, че не може да отклони погледа си от тях и сякаш потъна в невероятни цвят. Поклати глава. Беше необичайно за нея да изпуска нишката на спора по този начин. Опита се да се концентрира.

— Отказвам да бъда унижавана публично! — заяви тя. — Няма да стоя в залата на кралете на Рива като просякиня, докато всички алорнци ми се надсмиват.

Така беше по-добре. Моментната разсеяност изчезваше. Неволно погледна към детето и всичко изчезна отново.

— Дори нямам подходяща рокля — добави тя печално. Какво я беше накарало да каже това?

Поулгара замълча, но погледът й беше мъдър, докато наблюдаваше объркването на принцесата. Се’Недра заекна отново, а доводите й ставаха все по-отнесени. Дори докато спореше, тя осъзна, че няма разумна причина, поради която да не отиде в Рива. Отказът й изглеждаше фриволен, дори детински. Защо, за Бога, вдигаше толкова шум за това? Малкото момче в ръцете й се усмихна окуражаващо и без да може да се въздържи, тя му отвърна с усмивка, а защитата й беше сломена. Направи един последен опит:

— Все пак това е само една стара глупава традиция, лейди Поулгара. Никой няма да ме чака в залата на кралете, никога не е имало кой да ме чака. Родословието на кралете на Рива е прекъснато.

После откъсна поглед от детското лице.

— Наистина ли трябва да отида?

Лейди Поулгара кимна убедено.

Се’Недра въздъхна тежко. Цялата тази препирня й се стори безсмислена. Защо трябваше да спори за едно обикновено пътуване? Освен това никаква опасност не я застрашаваше. Ако това щеше да ощастливи хората, защо да се инати?

— Е, добре — предаде се тя. — Щом като е толкова важно за всички, мисля, че бих могла да отида в Рива.

Поради някаква причина се почувства по-добре, след като го каза. Детето се усмихна отново в ръцете й, потупа я нежно и пак потъна в сън. Обзета от внезапна необяснима радост, принцесата намести отново бузата си до къдриците му и започна да го люлее нежно, като припяваше тихо.