Дейвид Едингс
Черната кула (7)

ГЛАВА 6

Фургонът сякаш пълзеше. Високият перест облак се беше появил отново, за да закрие слънцето и студ плъзна над еднообразната равнина на южна Алгария. Гарион пътуваше във фургона — с натежала глава, скован от изтощение — и наблюдаваше загрижено как леля Поул се суети около изпадналия в безсъзнание Белгарат. За сън и дума не можеше да става. Следваща криза можеше да настъпи всеки момент и той трябваше да готов да се притече на помощ на леля Поул, като присъедини волята и силата на своя амулет към нейните. Задача, чието малко личице беше потънало в скръб, седеше тихо на стола в далечната част на фургона, а ръцете му стискаха здраво торбичката, която Дурник му беше направил. Гласът на кълбото още звучеше в ушите на Гарион, приглушен, но без да спре нито за миг. Почти беше свикнал с песента му през изминалите седмици, откакто напуснаха Рак Ктхол, но в моменти на затишие или умора му се струваше, че тя се появява с обновена сила. Сега песента звучеше някак успокоително.

Леля Поул се наведе и докосна гърдите на Белгарат.

— Какво става? — попита Гарион с остър шепот.

— Нищо не става, Гарион — отвърна му тя спокойно. — Моля те, престани да повтаряш това всеки път, когато направя и най-малкото движение. Ако нещо не е наред, ще ти кажа.

— Извинявай, притеснен съм, това е всичко.

Тя се обърна и го изгледа продължително.

— Защо не вземеш Задача и да се качите на фургона при Силк и Дурник?

— Ами ако ти потрябвам?

— Ще те повикам, скъпи.

— По-добре да остана, лельо Поул.

— Предпочитам да не стоиш тук. Ако имам нужда от теб, те повикам.

— Но…

— Веднага, Гарион.

Гарион знаеше, че е по-добре да не спори. Изведе Задача през задната врата на фургона и се качиха по стълбите към покрива.

— Как е той? — попита Силк.

— Откъде да знам? Всичко, което знам, е че тя ме изгони — отговорът на Гарион прозвуча малко грубо.

— Това може да е добър знак.

— Може би.

Гарион се огледа наоколо. На запад, в далечината, се простираше цяла верига ниски хълмове, а зад тях се издигаха огромни скали.

— Алгарската крепост — каза Дурник на Гарион и посочи натам.

— Толкова ли сме близо?

— Има един ден път.

— Колко е висока? — попита Гарион.

— Най-малко 120–150 метра — отговори му Силк. — Алгарите я строят от няколко хиляди години. Така имат какво да правят, след като отмине сезонът за размножаване на конете.

Барак се качи при тях.

— Как е Белгарат? — попита той, докато приближаваше.

— Мисля, че има малко подобрение — отговори му Гарион. — Но не съм сигурен.

— Все е нещо.

Огромният мъж посочи една клисура точно пред тях.

— По-добре да заобиколим — рече той на Дурник. — Крал Чо-Хаг казва, че там земята става неравна.

Дурник кимна и смени посоката.

През целия ден крепостта на алгарите се издигаше пред очите им все по-високо на западния хоризонт. Беше огромна крепост с много кули.

— Това е монумент на една идея, която се е оказала ненужна — отбеляза Силк, смеейки се от покрива на фургона.

— Това не го разбрах — каза Дурник.

— Алгарите са номади — обясни дребният мъж. — Те живеят във фургони като този и следват стадата си. Скалата е нещо, което мургите могат да атакуват. Това е единственото й предназначение. Доста практично наистина. Много по-лесно е, отколкото да ги търсят из полетата. Мургите винаги идват тук, а това е удобно място за засада.

— Мургите не разбират ли това? — попита Дурник с известно съмнение в гласа.

— Вероятно, но все пак те идват тук, защото не могат да устоят на мястото. Просто не могат да приемат, че тук никой не живее. — Силк се усмихна с характерната си усмивка. — Знаете колко упорити са мургите. Както и да е… Алгарските кланове са измислили нещо като състезание. Всяка година те се надпреварват кой клан ще домъкне повече камъни, а така крепостта става все по-висока и по-висока.

— Вярно ли е, че Кал Торак е обсаждал крепостта в продължение на осем години? — попита Гарион.

Силк кимна.

— Казват, че армията му била море от ангараки, които се разливали като вълни в стените на крепостта. Може би щяха още са тук, ако имаха достатъчно храна. Това винаги е било проблем за големите армии. Всеки глупак може да събере войска, но когато дойде време за ядене, тогава започват истинските проблеми.

Докато се приближаваха към планината, направена от човешка ръка, портите се отвориха и една група се появи, за да ги посрещне. Начело вървеше кралица Силар, следвана от Хетар. Посрещачите спряха и седнаха да ги изчакат.

Гарион повдигна един капак на покрива на фургона.

— Пристигнахме, лельо Поул — прошепна той.

— Добре — отвърна тя.

— Как е дядо?

— Спи. Дишането му изглежда малко по-стабилно. Иди и помоли Чо-Хаг да ни въведе вътре веднага. Трябва да сложа татко да легне в топло легло по най-бързия възможен начин.

— Да, лельо Поул.

Гарион пусна капака и се отправи към задната част на бавно движещия се фургон. Развърза коня си, яхна го и се отправи към предната колона, където кралицата на Алгария поздравяваше тихо своя съпруг.

— Извинявайте — каза той почтително, слизайки от коня си, — но леля Поул би искала да въведе Белгарат вътре веднага.

— Как е той? — попита Хетар.

— Леля Поул казва, че дишането му се е стабилизирало, но тя все още е много притеснена.

Иззад групата, която излезе от крепостта, се чу тропот от копита на малко конче. Жребчето, родено в планините над Марагор, изскочи и се засили стремглаво към тях. Гарион беше обсипан с буйните му ласки. Малкото конче завираше муцуната си в него и се гушеше, после се отдалечаваше само за да се върне галопирайки отново към него. Когато Гарион постави ръка на шията му да го укроти, жребчето потрепери от радост от докосването му.

— Той те чакаше — каза Хетар на Гарион. — Сякаш знаеше, че идваш.

Фургонът се изкачи и спря. Вратата се отвори и леля Поул погледна навън.

— Всичко е готово, Поулгара — посрещна я кралица Силар.

— Благодаря ти, Силар!

— Той възстановявали се?

— Изглежда по-добре, но на този етап е много трудно да каже със сигурност.

Задача, който наблюдаваше какво става от покрива на фургона, изведнъж слезе по задните стъпала, скочи на земята, промуши се между краката на конете и избяга.

— Хвани го, Гарион — рече леля Поул. — Мисля, че ще е по-добре да остане с мен във фургона, докато влезем в крепостта.

Когато Гарион се отправи след момчето, жребчето също хукна, а Задача се втурна след него, като се смееше доволно.

— Задача! — извика Гарион строго.

Кончето вече тичаше в галоп и внезапно се втурна срещу момчето, разравяйки земята с копита. Задача стоеше на пътя му се усмихваше, без да дава никакви признаци на уплаха. Малкото конче се стресна, изпъна крака и спря. Задача се засмя и протегна ръка. Кончето ококори очи, подуши с любопитство ръката на детето и тогава момчето докосна муцуната на животното.

С дълбините на мозъка си, Гарион сякаш отново чу онзи подобен на звънче шум и сухият глас измърмори „Готово!“ със странно задоволство.

— Какво трябва да означава това? — попита тихо Гарион, но отговор не последва.

Мъжът сви рамене и взе Задача, за да избегне други случайни сблъсъци между кончето и детето. Жребчето стоеше и гледаше втренчено с широко отворени очи и двамата, все едно беше изненадано. Когато Гарион се обърна, за да отнесе Задача обратно във фургона, кончето го последва, като потропваше до него, душеше и дори завираше глава в момчето. Без да каже нито дума, Гарион подаде хлапака на леля Поул и я погледна право в лицето. Тя не каза нищо докато вземаше детето, но изражението й подсказваше ясно на Гарион, че нещо много важно се беше случило току-що.

Щом понечи да се качи отново на коня си, той почувства, че някой го гледа и се обърна бързо към групата ездачи, която беше придружила кралица Силар отвъд крепостта. Точно зад кралицата, яхнала един пъстър кон, беше застанала висока девойка. Имаше дълга тъмнокафява коса, а очите, които беше впила в Гарион, бяха сиви, спокойни и сериозни. Конят й нервно се изправи на задните си крака и тя го успокои, като му прошепна нещо и го погали нежно, а след това отново се обърна и се загледа открито в Гарион. Той имаше странното чувство, че би трябвало да я познава.

Фургонът изскърца, когато Дурник дръпна юздите и потегли. Всички последваха крал Чо-Хаг и кралица Силар през тесните врати на крепостта. Гарион веднага забеляза, че зад крепостния зид няма никакви сгради. Имаше обаче високи каменни стени, високи около шест метра, които криволичеха безразборно в различни посоки.

— Но, къде е градът, Ваше Величество? — попита Мандорален в недоумение.

— Вътре в самите стени — отвърна крал Чо-Хаг. — Те са достатъчно дебели и достатъчно високи, за да ни осигурят толкова място, колкото ни трябва.

— Какъв е смисълът от всичко това тогава?

— Това е просто капан — сви рамене кралят. — Позволяваме на нападателите да влязат през вратите, после се справяме с тях тук вътре… Заповядайте натам!

Поведе ги по една тясна алея. Зад огромната стена се озоваха в малък двор и слязоха от конете. Барак и Хетар откачиха куките и спуснаха надолу стената на фургона. Барак замислено подръпваше брада и гледаше спящия Белгарат.

— Вероятно ще е по-добре просто да го внесем вътре с леглото и всичко останало — предложи той.

— Добре — съгласи се Хетар и двамата се качиха във фургона, за да вдигнат леглото на магьосника.

— Само не го клатете — предупреди ги Поулгара. — И не го изпускайте на земята.

— Държим го, Поулгара — увери я Барак. — Знам, че може и да не ми повярваш, но ние също като теб сме загрижени за него.

С двамата мъже, понесли леглото, влязоха през една сводеста вратата в широк, осветен от фенери коридор, изкачиха се по стълбите, после преминаха през друг коридор и други стълби.

— Далече ли е още? — попита Барак.

По лицето и брадата му се стичаше пот:

— Това легло не става по-леко, знаете ли?

— Ето тук горе — каза му алгарската кралица.

— Надявам се да оцени това, когато се събуди — измърмори Барак.

Стаята, в която сложиха Белгарат, беше просторна и проветрива. Във всеки ъгъл грееха мангали, а огромният прозорец гледаше към лабиринта във вътрешността на крепостта. До едната стена имаше покрито с балдахин легло, а до другата — дървена вана.

— Това е съвсем подходящо място — каза Поулгара одобрително. — Благодаря ти, Силар!

— Ние също го обичаме, Поулгара — отвърна тихо кралицата.

Поулгара дръпна пердетата и затъмни стаята. После отгърна завивките и Белгарат беше прехвърлен в леглото с балдахин толкова внимателно, че той дори не помръдна.

— Изглежда малко по-добре — каза Силк.

— Сега повече от всичко друго има нужда от сън, почивка и тишина. — каза Поулгара, гледайки загрижено в лицето на спящия възрастен човек.

— Ще те оставим с него, Поулгара — каза кралица Силар. После се обърна към останалите: — Защо не отидем в главната зала? Вечерята е почти готова, но междувременно ще наредя да донесат бира.

Очите на Барак видимо светнаха и той се отправи към вратата.

— Барак — извика му Поулгара, — не забравяте ли нещо двамата с Хетар? — Тя погледна към леглото, което бяха използвали като носилка.

Барак въздъхна и двамата отново понесоха леглото.

— Ще изпратя твоята вечеря тук, Поулгара — рече кралицата.

— Благодаря ти, Силар.

Леля Поул се обърна към Гарион с тъжни очи.

— Остани за малко, скъпи — помоли го тя и той остана, докато другите тихо напуснаха стаята.

— Затвори вратата, Гарион! — Поулгара придърпа един стол до леглото на спящия старец.

Той затвори вратата, прекоси стаята и отиде при нея.

— Наистина ли се подобрява, лельо Поул?

Тя кимна.

— Мисля, че непосредствената опасност премина. Той изглежда по-здрав физически. Но не физическото му състояние ме притеснява, а умът му. Затова исках да поговоря с теб насаме.

Гарион почувства внезапен пристъп на страх.

— Умът му?

— Говори по-тихо, скъпи — каза му тя шепнешком. — Всичко трябва да си остане само между нас.

Очите й бяха все още вперени в лицето на Белгарат.

— Това, което се случи, може да има много сериозни последствия и няма никакъв начин да разберем как ще се чувства той след като се възстанови. Може да се окаже много слаб, когато се събуди.

— Много слаб? Какво искаш да кажеш?

— Волята му може да отслабне много и да стане като волята на всеки друг възрастен мъж. Той я е използвал до последно, стигнал е до такова изтощение, че може да не е в състояние да възстанови силите си.

— Искаш да кажеш, че няма да бъде вече магьосник?

— Не повтаряй очевидното, Гарион — рече тя изморено. — Ако това стане, само от нас двамата ще зависи дали ще успеем да прикрием истината. Силата на дядо ти беше нещото, което държеше ангараките на разстояние през всичките тези години. Ако се случи най-лошото с неговата сила, ти и аз ще трябва да направим нещата да изглеждат така, както са били завинаги. Ще трябва да скрием истината дори от него, ако това е възможно…

— Какво можем да направим без него?

— Ще продължим напред, Гарион — отвърна му тя тихо, като го гледаше право в очите. — Задачата ни е прекалено важна, за да спираме само защото някой е грохнал по пътя, дори ако този някой се окаже собственият ти дядо. Ние се надпреварваме с времето. При всички положения трябва да изпълним предсказанието и да отнесем кълбото обратно в Рива до края на тази ера и има хора, които трябва да вземем, за да дойдат с нас.

— Какви хора?

— Принцеса Се’Недра например.

— Се’Недра?

Гарион никога не беше забравял истински малката принцеса, но не можеше да разбере защо леля Поул толкова много настоява тя да се присъедини към тях в пътуването до Рива.

— С времето ще разбереш, скъпи. Всичко това е само част от поредица събития, които трябва да се случат в определена последователност и в подходящо време. Обикновено настоящето е предопределено от миналото. Тази поредица от събития, за която ти говоря, е по-различна. Всичко, което се случва в настоящето е определено от бъдещето. Ако не изпълним нашата задача както трябва, краят ще бъде различен и мисля, че това няма да се хареса на никого от нас.

— Какво искаш да направя? — попита Гарион, доверявайки й се безусловно.

Тя му се усмихна с благодарност:

— Благодаря ти, Гарион. Когато се върнеш при другите, те ще те питат как е баща ми. Искам от теб да си придадеш най-безгрижното изражение и да им кажеш, че той се оправя.

— Искаш от мен да ги излъжа.

Това не беше дори въпрос.

— Няма място на този свят, където да няма шпиони, Гарион. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Независимо какво ще се случи, не можем да позволим и най-малкото съмнение, че баща ми може да не се възстанови напълно, да стигне до ангараките. Ако се наложи, ще лъжеш, докато ти почернее езика. Може да се окаже, че цялата съдба на Запада зависи от това, колко добре ще го направиш.

Той се втренчи в нея.

— Има възможност изобщо да не ни се налага да лъжем — опита се да го убеди за втори път Поулгара. — Може той да си е съвсем същият, след като си почине една-две седмици, но ние трябва да сме готови. Просто в случай, че това не стане.

— Не можем ли да направим нещо?

— Правим всичко, което е по силите ни. Отивай сега при другите, Гарион, и се усмихвай. Ако трябва, усмихвай се, докато челюстта те заболи.

Тих шум се чу от ъгъла на стаята и двамата се обърнаха рязко натам. Задача седеше и ги гледаше със сериозните си сини очи.

— Вземи го със себе си — каза леля Поул. — Погрижи се да хапне нещо и не го изпускай от очи.

Гарион кимна и извика детето с ръка. Задача се усмихна доверчиво и прекоси стаята. Протегна се и докосна безжизнената ръка на Белгарат, после се обърна и последва Гарион.

Високото момиче с кафявата коса, което придружаваше кралица Силар отвъд вратите на крепостта, чакаше Гарион в коридора. Той забеляза, че кожата й е много бледа, почти прозрачна, а сивите й очи са прями.

— Наистина ли вечният човек е по-добре? — попита тя.

— Много по-добре — отвърна Гарион с цялата самоувереност, която успя да събере. — Много скоро ще стане от леглото.

— Той изглежда толкова слаб — рече девойката. — Толкова стар и крехък.

— Крехък? Белгарат? — Гарион се изсмя насила. — Тялото му е направено от старо желязо и гвоздеи за подкови.

— Той е на седем хиляди години все пак.

— Това няма никакво значение за него. Той спря да обръща внимание на годините много отдавна.

— Ти си Гарион, нали? — попита тя. — Кралица Силар ми разказа за теб, когато се върна от Вал Алорн миналата година. Не знам защо си мислех, че си по-млад.

— Тогава бях — отвърна Гарион. — Пораснах малко през последната година.

— Казвам се Адара — представи се високото момиче. — Кралица Силар ме помоли да ти покажа пътя към главната зала. Вечерята ще бъде готова скоро.

Гарион наведе учтиво глава. Независимо от притеснението, което го гризеше, не можеше да се отърси от странното чувство, че би трябвало да познава това красиво момиче. Задача се протегна, хвана ръката на девойката и тримата се отправиха ръка за ръка надолу по осветения от фенери коридор.

Главната зала на крал Чо-Хаг беше на по-нисък етаж. Представляваше дълга тясна стая, в която столовете и обшитите с възглавнички пейки бяха струпани на няколко места около мангалите, пълни с горящи въглища. Барак държеше в огромната си ръка голяма халба бира и описваше с доста преувеличения слизането им от хребета.

— Виждате ли, всъщност нямахме никакъв избор — казваше огромният мъж. — Таур Ургас ни следваше по петите в продължение на няколко дни и трябваше да поемем по най-краткия път надолу.

Хетар кимна.

— Понякога плановете се променят, когато изникне нещо неочаквано — съгласи се той. — Ето защо поставихме постове на всеки проход от върха на хребета, който знаехме.

— Можехте да ни сигнализирате, че сте там — в гласа на Барак прозвуча лека обида.

Хетар се усмихна хищно.

— Не искахме да рискуваме, Барак — обясни той. — Мургите можеха да ни видят, а ние не трябваше да ги плашим предварително. Истински срам щеше да е, ако се бяха измъкнали, не е ли така?

— Само за това ли мислиш винаги.

Хетар се замисли за момент над въпроса.

— Доста често, да — призна той.

Съобщиха, че вечерята е готова и всички се преместиха на дългата маса в далечния край на стаята. Поради общия разговор, на Гарион не му се наложи да лъже директно никого за страшната възможност, която леля Поул беше споменала, а след вечеря седна до Адара и потъна в лека дрямка, като почти не слушаше разговора.

Около вратата настъпи оживление и един от пазачите влезе вътре.

— Свещеникът на Белар — обяви той на висок глас и един едър мъж в бяла тога влезе в стаята, следван от четирима мъже, облечени в рунтави кожи. И четиримата вървяха със странна походка, като си тътреха краката. Гарион веднага се досети, че са от култа на мечката. Те не се различаваха по нищо от череците, членове на същата група, които видя във Вал Алорн.

— Ваше Величество — прогърмя гласът на мъжа в бялата тога.

— Привет, Чо-Хаг — пригласяха му четиримата, — предводителю на предводителите на алгарските кланове и пазител на южните предели на Алория.

Чо-Хаг приведе глава:

— Какво има, Елвар?

— Дойдохме да Ви поздравим, Ваше Величество, по случай великата победа над силите на Тъмния бог — отвърна свещеникът.

— Много си любезен, Елвар — отвърна учтиво Чо-Хаг.

— Освен това — продължи Елвар — до мен стигна новината, че един свят предмет се намира в крепостта на алгарите. Предполагам, че Ваше Величество би искал да го предаде в ръцете на братството на съхранение.

Гарион, притеснен от предложението на свещеника, почти се изправи на стола си, но после спря, защото не знаеше как да изрази несъгласието си. Междувременно Задача вече се беше отправил към Елвар с уверена усмивка. Възлите, които Дурник беше вързал толкова внимателно, бяха отвързани, детето извади кълбото от торбичката, която висеше на кръста му, и го подаде на слисания свещеник.

— Задача? — каза детето.

Очите на свещеника щяха да изскочат от орбитите си. Той отскочи назад от кълбото, като вдигна ръце над главата си, за да не го докосне.

— Продължавай, Елвар — прозвуча насмешливо гласът на Поулгара откъм вратата. — Нека онзи, който не таи лоши намерения в тишината на душата си, протегне напред ръка и вземе кълбото.

— Лейди Поулгара — започна да заеква свещеникът. — Ние мислехме… Това е… Аз…

— Той сякаш има известни резерви — предположи Силк сухо. — Може би има отдавнашни и дълбоки съмнения относно чистотата на собствената си душа. Това е сериозна слабост за един свещеник, бих казал аз.

Елвар погледна безпомощно към дребния мъж, а ръцете му все още бяха високо във въздуха.

— Никога не трябва да искаш нещо, което не си готов да приемеш, Елвар — каза Поулгара.

— Лейди Поулгара — измънка Елвар, — мислехме, че ще сте толкова заета с грижите около баща си, че… — заекна той отново.

— …че вие ще можете да си присвоите кълбото, преди да съм разбрала? Помисли отново, Елвар. Няма да позволя кълбото да попадне в ръцете на хора, които издигат в култ мечката.

Тя му се усмихна — по-скоро приветливо.

— Освен ако не си предопределен да го притежаваш, разбира се. Ние с баща ми ще бъдем много щастливи да прехвърлим тежестта на някой друг. Защо не проверим? Всичко, което трябва да направиш, е да протегнеш ръка и да вземеш кълбото.

Лицето на Елвар пребледня и той отстъпи страхливо назад, по-далече от Задача.

— Надявам се, че това е всичко, Елвар — каза крал Чо-Хаг твърдо.

Свещеникът се огледа безпомощно, после се обърна и напусна залата, следван от четиримата последователи на култа на мечката.

— Накарай го да прибере кълбото, Дурник — разпореди Поулгара на ковача. — И виж дали можеш да направиш нещо за възлите.

— Вих могъл да ги запечатам с олово — каза замислено Дурник. — Може би това ще му попречи да отваря торбичката.

— Може би си струва да опиташ.

Тя се огледа наоколо.

— Помислих си, че всички ще искате да научите, че баща ми буден — каза им тя. — Изглежда старият глупак е по-силен, колкото си мислехме.

Гарион, който веднага застана нащрек, я погледна остро, като опитваше да открие някакъв знак, че не им казва всичко, но спокойното й лице беше непроницаемо.

Барак, който се засмя гръмко от облекчение, удари Хетар по гърба.

— Казах ти, че ще се оправи — възкликна той радостно.

Всички в стаята се скупчиха около Поулгара и я заразпитваха за подробностите.

— Той е буден — каза им тя. — Това е почти всичко, което мога да кажа за момента, освен че е все така очарователен, какъвто винаги е бил. Вече се оплаква от буци във възглавницата и настоява да получи силна бира.

— Ще му изпратя веднага — каза кралица Силар.

— Не, Силар — отвърна Поулгара строго. — Той ще получи супа, не бира.

— Това няма да му хареса — предположи Силк.

— Не е ли срамота?

Тя се усмихна. Обърна се, сякаш имаше намерение да се върне в стаята на болния Белгарат, после спря и погледна лукаво към Гарион, който седеше до Адара, успокоен, но все още загрижен за истинското състояние на Белгарат.

— Виждам, че вече си се запознал с братовчедка си — отбеляза тя.

— С кого?

— Не стой така с отворена уста, Гарион. — посъветва го Поулгара. — Изглеждаш като идиот. Адара е най-малката дъщеря на сестрата на майка ти. Не съм ли ти казвала за нея?

Всичко рухна върху него с пълна сила.

— Лельо Поул! — запротестира той. — Как можа да забравиш нещо толкова важно?

Но Адара, очевидно изненадана от съобщението също колкото него, извика тихо, обви ръце около шията му и го целуна топло.

— Скъпи братовчеде! — възкликна тя.

Гарион се изчерви, после пребледня, после пак се изчерви.

Погледна първо към леля Поул, след това към братовчедка си, без да може да говори или да мисли дори.