Дейвид Едингс
Черната кула (5)

ГЛАВА 4

— Не съжаляваш ли? — Силк заговори Гарион същата вечер, докато яздеха към високите върхове, които се очертаваха ясно на светлината на блещукащите звезди.

— Да съжалявам за какво?

— За това, че беше водач за толкова кратко време?

Силк го наблюдаваше с любопитство, откакто залязващото слънце сигнализира, че е време да подновят пътуването си.

— Не — отвърна Гарион, без да е съвсем сигурен какво точно има предвид дребният мъж. — Защо трябва да съжалявам?

— Много е важно човек да опознае себе си, Гарион — рече Силк. — Силата може да се окаже сладка за някой мъж, но ако не му дадеш възможност да опита, никога няма да можеш да разбереш как би се справил той с властта.

— Не разбирам защо си правиш този труд. Не мисля, че ще ми се налага често да поемам ролята на водач.

— Човек никога не знае, Гарион. Човек никога не знае.

Продължаваха да яздят през безплодните черни пясъци на погубената земя към планината, която се мержелееше в далечината. Луната се издигаше високо над главите им, а светлината й беше студена и бяла. В близост до границите на мъртвата земя имаше няколко ниски трънливи храсти, който се бяха сгушили до пясъка, посребрени от скреж. Оставаше около час до полунощ, когато най-после стигнаха до скалите. Копитата на конете трополяха, докато се отдалечаваха нагоре от пясъчната пустош. Когато се изкачиха на първия хребет, спряха и погледнаха назад. Покритата с мрак пустош зад тях беше осеяна с огньовете на мургите и можеха да видят фенерите, които вървяха по следите си.

— Бях започнал да се притеснявам — каза Силк на Белгарат, — но изглежда са открили следите ни все пак.

— Да се надяваме, че няма да ги изгубят отново — отвърна възрастният мъж.

— Всъщност няма голяма вероятност. Направих ги съвсем очевидни.

— Понякога мургите могат да бъдат независими.

Белгарат се беше възстановил почни напълно, но Гарион забеляза колко отпуснати бяха раменете му и се зарадва, че не смятаха да пътуват цялата нощ.

Планините, към които яздеха, бяха безплодни и каменисти като онези, които се простираха на север. По земята проблясваха парчета скали и късчета алкали, а студеният вятър сякаш виеше безспирно между скалите и развяваше грубия плат на мургските роби, които използваха за прикритие. Продължиха напред, докато не навлязоха във вътрешността на планината. Няколко часа преди да се разсъмне спряха да си починат и да изчакат изгрева на слънцето.

Когато на изток се появиха първите слаби слънчеви лъчи, Силк тръгна напред, яхнал своя кон, и между две жълтеникави скали откри процеп, който водеше на северозапад. Веднага щом той се върна, всички се качиха на конете отново.

— Мисля, че вече можем да съблечем това — каза Белгарат, като свали робата си.

— Дайте ми ги — предложи Силк, като хвана здраво юздите на коня си. — Процепът е напред по тази пътека — посочи той. — Ще ви настигна след няколко часа.

— Къде отиваш? — попита го Барак.

— Ще оставя още фалшиви следи — отвърна Силк. — А после ще ви последвам и тъкмо ще се уверя, че не сте оставили дири. Няма да се бавя дълго.

— Имаш ли нужда от компания? — предложи огромният мъж.

Силк поклати глава.

— Сам се движа по-бързо.

— Въди внимателен!

Силк се изхили:

— Аз винаги съм внимателен.

Събра мургските одежди от всички и изчезна на запад. Цепнатината, през която яздеха, се оказа корито на поток, изсъхнал преди хиляди години. Водата се беше врязала в скалата, разкривайки един след друг пластове червен, кафяв и жълт камък, които лежаха на ивици един върху друг. Тропотът от копитата на конете се чуваше силно, докато яздеха между двете скали, а вятърът свиреше, преминавайки през процепа.

Тайба яздеше редом с Гарион. Трепереше цялата и беше придърпала наметалото, което той й беше дал, плътно около раменете си.

— Винаги ли е толкова студено? — попита тя с широко отворени виолетови очи.

— През зимата да — отвърна й той. — Предполагам, че през лятото е доста горещо по тия места.

— Температурата в килиите беше винаги една и съща. Никога не знаехме кой сезон е.

Криволичещото корито зави рязко надясно и групата се озова с лице срещу току-що изгрялото слънце. Тайба ахна.

— Какво има? — попита я Гарион.

— Светлината — изплака тя и покри с ръце лицето си. — Като огън в очите ми е.

Релг, който яздеше точно пред тях, също прикриваше очи от слънцето. Той погледна през рамо към жената и рече:

— Ето!

Извади една от лентите, които той самият връзваше обикновено през очите си, когато яздеха срещу слънцето, и й я подаде.

— Покрий лицето си с това, докато се скрием отново под сянката.

Гласът му прозвуча неутрално.

— Благодаря ти! — Тайба завърза лентата на очите си. — Не знаех, че слънцето може да бъде толкова ярко.

— Ще свикнеш — каза й Релг. — Просто трябва малко време. Опитай се да пазиш очите си през първите няколко дни.

Той се канеше да се обърне и да продължи напред, но изведнъж я погледна любопитно:

— Никога ли не си виждала слънцето?

— Не — отвърна тя. — Но другите роби са ми разправяли за него. Мургите не използват жени за работа, така че аз никога не съм напускала килията си. А там винаги беше тъмно.

— Трябва да е било ужасно — потръпна Гарион.

Тя сви рамене.

— Тъмнината не беше толкова лоша. Светлината беше това, от което се страхувахме. Светлината означаваше, че мургите идват с фенери, за да отведат някого в храма за жертвоприношение.

Пътеката, по която вървяха, зави отново и навлязоха в сенчест участък.

— Благодаря ти — каза Тайба на Релг, като махна лентата от очите си и му я подаде.

— Задръж я. Вероятно скоро пак ще ти потрябва.

Гласът му звучеше странно приглушен, в очите му имаше необичайна нежност. Докато я гледаше, отнесеният израз се връщаше отново на лицето му.

Гарион тайно ги наблюдаваше, още откакто напуснаха Рак Ктхол. Знаеше, че независимо от усилията, които полага, Релг не можеше да откъсне поглед от жената мараг, която против волята си беше спасил от участта да бъде погребана жива в пещерите. Макар че продължаваше да говори с гръмки слова против греха, думите му вече не звучаха като пълно заклеймяване. Думите му вече бяха нещо повече от механично повторение на заучени фрази. Гарион беше забелязал, че от време на време дори тези фрази звучаха неубедително, когато дълбоките виолетови очи на Тайба се впиваха в лицето на улгоса. От своя страна Тайба беше видимо озадачена. Начинът, по който Релг отхвърли простичката й благодарност, я беше обидил, ядът й беше силен и се прояви още в онзи момент. Внимателните му изучаващи погледи, от друга страна, й казваха неща, различни от значението на думите, които устните му изговаряха. Очите му казваха едно, но устните му говореха съвсем друго. Той я объркваше, тя не знаеше на погледа му ли да отвърне или на думите му.

— Значи си прекарала целия си живот в тъмнина? — попита Релг с любопитство.

— По-голямата част — отвърна тя. — Видях лицето на майка си само веднъж, в деня, в който мургите дойдоха, за да я отведат в храма. След това бях сама. От всичко най-лошо е да си сам. Тъмнината е поносима, но само ако не си сам.

— На колко години беше, когато отведоха майка ти?

— Не съм сигурна. Трябва да съм била почти жена, защото много скоро след това мургите ме дадоха на един роб, от когото бяха доволни. В кошарите имаше много роби, които правеха онова, което мургите искаха от тях, и бяха награждавани с повече храна или с жени. В началото плачех, но с времето се научих да приемам и това. Поне не бях сама.

Лицето на Релг се стегна и Тайба видя отново познатото изражение.

— Какво можех да направя? — попита го тя. — Когато си роб, тялото ти не ти принадлежи. Могат да го продават или да го дават на когото си поискат и нищо не можеш да направиш.

— Не е възможно да не е имало нещо, което си могла да направиш.

— Какво например? Нямах никакво оръжие, с което да се защитавам или да се самоубия, а не можех и да се обеся.

Тя погледна Гарион.

— Чувал ли си това? Няколко роби опитаха да се обесят, но просто изпаднаха в безсъзнание за малко и после отново започваха да дишат. Не е ли странно?

— Ти опита ли се да се бориш?

По някаква причина това беше изключително важно за Релг.

— Какъв щеше да е смисълът? Този роб, на когото ме дадоха, беше по-силен от мен. Просто щеше да ме бие, докато направя онова, което искаше.

— Трябвало е да се бориш — заяви разпалено Релг. — Болката е по-добра от греха, а да се предадеш по този начин е грях.

— Наистина ли? Ако някой те принуждава да направиш нещо няма начин да го избегнеш, грях ли е това наистина?

Релг понечи да отговори, но очите й, които го гледаха право в лицето, сякаш спряха езика му. Той се запъна, неспособен да издържи на погледа й. Внезапно обърна коня си и се отправи назад към товарните животни.

— Защо се бори така със себе си? — попита Тайба.

— Той е изцяло предан на своя бог. — обясни Гарион. — Страхува се от всичко, което може да му отнеме и частица от това, което смята, че дължи на УЛ.

— А този негов УЛ наистина ли е толкова ревнив?

— Не, не мисля, но Релг вярва, че е така.

Тайба нацупи чувствено устни и погледна през рамо след отдалечаващия се фанатик.

— Знаеш ли — каза тя, — мисля, че той всъщност се страхува от мен.

После се засмя със същия онзи приглушен и дяволит смях, вдигна ръце и прокара пръсти през лъскавата си черна като нощта коса.

— Никой не се е страхувал от мен досега. Никога. Мисля, че ми харесва. Ще ме извиниш ли? — тя обърна коня си и без да дочака отговор, хладнокръвно последва измъкващия се Релг.

Докато яздеше през тесния и криволичещ каньон, Гарион си мислеше за това, което се беше случило. Осъзнаваше, че Тайба притежава сила, за която никой от тях не подозираше, и заключи, че на Релг му предстоят много трудни моменти…

Подкара коня си в тръс към леля Поул, която яздеше напред, прегърнала Задача, за да сподели мислите си с нея.

— Това изобщо не е твоя работа, Гарион — каза му тя. — Релг и Тайба могат да се справят и без твоята помощ.

— Просто съм любопитен, това е всичко. Релг се разкъсва от противоречиви чувства, а Тайба е напълно объркана. Какво всъщност става между тях, лельо Поул?

— Нещо много необходимо — отвърна тя.

— Ти би могла да кажеш това почти за всичко, което се случва, лельо Поул.

Думите му прозвучаха като обвинение.

— Би могла да го кажеш и за начина, по който се караме със Се’Недра през цялото време, нали?

Леля Поул сякаш се забавляваше.

— Не е съвсем същото, Гарион — отговори тя. — Но и в това има известна необходимост.

— Това е абсурдно — каза той с насмешка.

— Така ли? Защо тогава вие двамата полагате толкова усилия, за да се вбесявате един друг?

Гарион не можа да й отговори, но всичко това го притесняваше. В същото време самото споменаване на името на Се’Недра изведнъж извика образа й и той осъзна, че всъщност тя му липсваше. Продължи да язди мълчаливо до леля Поул още известно време, потънал в меланхолия. Накрая въздъхна.

— И каква е тази въздишка?

— Всичко свърши, нали?

— Какво имаш предвид?

— Цялата тази история. Искам да кажа, че си върнахме кълбото. За това беше всичко, нали?

— Много по-сложно е, Гарион, има още много неща, които трябва да свършим, пък и още не сме излезли от Ктхол Мургос, не е ли така?

— Не си истински притеснена от това, нали?

Но изведнъж думите й като че ли отприщиха съмненията, които таеше и той. Гарион я погледна с внезапно прозрение.

— А какво ще стане, ако не го направим? — измърмори той. — Ако не успеем, искам да кажа. Какво ще стане със Запада, ако не успеем да върнем кълбото обратно в Рива?

— Ще бъде много неприятно.

— Ще избухне война, нали. Ангараците ще победят и гролимите ще бъдат навсякъде със своите ножове и олтари. — Мисълта за гролимите, които нападат фермата на Фалдор, го разгневи.

— Не се ядосвай за неща, които не са се случили още, Гарион. Хайде да се притесняваме за нещата едно по едно, какво ще кажеш?

— Но какво ще стане, ако…

— Гарион — каза тя и го погледна обидено. — Не прекалявай с „но ако“-тата, защото ще притесниш всички до смърт.

— Ти повтаряш „какво ще стане, ако…“ непрекъснато, когато говориш с дядо — обвини я той.

— Това е различно — отвърна Поулгара.

През следващите няколко дни яздиха усилено през поредица от проходи, а сухият хаплив студ ги притискаше като огромна тежест. Силк често се връщаше назад, за да провери дали ги преследват, но изглежда лъжливите следи бяха заблудили мургите. Най-после по обяд в един студен и мрачен ден, когато вятърът подритваше облаци от прах по хоризонта, стигнаха до просторна пуста равнина, през която се виеше южният път. Скриха се зад един малък хълм, докато Силк огледа бързо пътя напред. Мандорален се обърна към Белгарат, който отново беше облякъл доспехите си:

— Мислиш ли, че Таур Ургас се е присъединил към преследвачите ни?

— Трудно е да се каже със сигурност — отвърна старият магьосник. — Той е изключително непредсказуем човек.

— Напред по източния път има патрул от мурги — докладва Силк, като се върна. — Ще мине още около половин час, докато се скрият от погледа ни.

Белгарат кимна.

— Мислиш ли, че ще сме в безопасност, след като навлезем в Мишрак ак Тул? — попита Дурник.

— Не можем да разчитаме на това — отвърна Белгарат. — Гетел, кралят на тулите, се страхува от Таур Ургас, така че той едва ли ще повдигне въпроса за нарушаването на границите на страната му, ако Таур Ургас реши да ни преследва.

Изчакаха, докато мургите прекосиха ниския хребет на изток, и продължиха пътя си.

През следващите два дни яздиха на северозапад. След като навлязоха в земята на тулите, теренът стана все по-малко скалист. Далече зад гърба си виждаха издайническите облаци прах, които подсказваха за мургски преследвачи. Късно следобед в един мрачен ден достигнаха до върха на стръмната източна стена на скалата.

Барак погледна през рамо към облаците прах зад тях и спря коня си до Белгарат и попита:

— Колко трудно е слизането надолу към долината?

— Не е най-лесният път на света.

— Мургите са на по-малко от един ден разстояние от нас, Белгарат. Ако поемем надолу, те ще стигнат до върха, преди да сме успели да слезем.

Белгарат сви устни и се загледа в облаците прах на южния хоризонт.

— Може би си прав — каза той. — Може би ще е по-добре да обмислим нещата.

Той вдигна ръка, за да покаже на другите, че трябва да спрат.

— Време е да вземем няколко решения — каза им той. — Мургите са малко по-близо до нас, отколкото би ни се искало. Необходими са два-три дни, за да слезем до долината, а има места, в които със сигурност на никого не би му се искало да бъде нападнат.

— Винаги можем да продължим по хребета, който следвахме, докато се изкачвахме нагоре — предложи Силк. — Ще ни трябва само половин ден, за да слезем оттам.

— Но лорд Хетар и алгарският клан на крал Чо-Хаг ни чака в долината — противопостави се Мандорален. — Ако продължим по хребета, няма ли да заведем мургите към земи, които не са защитени?

— Имаме ли избор? — попита го Силк.

— Можем да запалим огньове по пътя — предложи Барак. — Хетар ще разбере какво означава това.

— А също и мургите — каза Силк. — Ще яздят цяла нощ и ще бъдат по стъпките ни през цялото време, докато слизаме надолу.

Белгарат се почеса мрачно по късата бяла брада.

— Мисля, че ще ни се наложи да изоставим първоначалния план — реши той. — Трябва да поемем по най-краткия път надолу и се опасявам, че това означава да продължим по хребета. Ще се озовем сами веднага след като стигнем там долу, но нищо друго не може да се направи.

— Със сигурност крал Чо-Хаг ще е поставил разузнавачи в подножието на скалата — каза Дурник със силно притеснение, изписано по откритото му лице.

— Можем само да се надяваме да е така — отвърна Барак.

— Добре — каза Белгарат твърдо, — ще използваме хребета. Въпреки всичко, тази идея не ми се нрави много, но като че ли възможностите ни се оказаха малко ограничени. Да тръгваме.

Беше късен следобед, когато стигнаха сенчестата клисура на върха на стръмното дефиле, която водеше надолу към равнината. Белгарат погледна отвесния проход и поклати глава:

— Не в тъмнината. Виждате ли някакви знаци, оставени от алгарите? — попита той Барак, който се взираше надолу в равнината.

— Опасявам се, че не — отвърна червенобрадият мъж. — Искате ли да запалим огън, за да им дадем сигнал?

— Не — отвърна старецът. — Нека не издаваме намеренията си.

— Но въпреки това ще ни трябва малък огън — каза леля Поул. — Всички се нуждаем от топла храна.

— Не мисля, че това е разумно, Поулгара — противопостави се Белгарат.

— Утре ни чака труден ден, татко — рече тя твърдо. — Дурник знае как да запали малък огън, който не се вижда отдалече.

— Нека бъда както ти искаш, Поул! — примири се старецът.

— Естествено, татко.

Нощта беше студена и оставиха малкия огън да гори, като го прикриха добре. Когато първите лъчи на зората се появиха по облачното небе от изток, станаха и се приготвиха за спускане по скалистия проход към равнината.

— Ще изгоря палатките — заяви Дурник.

— Просто ги свали на земята — каза му Белгарат.

Обърна се и подритна замислено един от вързопите.

— Ще вземем само това, което ни е абсолютно необходимо — реши той. — Нямаме време за губене.

— Няма да оставим багажа, нали? — изненада се Дурник.

— Той просто ще ни пречи, пък и конете ще могат да се движат по-бързо без товар.

— Но това са всичките ни вещи — запротестира Дурник.

Силк също изглеждаше малко разочарован. Той разгъна набързо едно одеяло и започна да рови из вързопите. Пъргавите му ръце заизваждаха безброй дребни ценни неща, които трупаше на купчинка в средата на одеялото.

— Откъде взе всичко това? — попита го Барак.

— Оттук-оттам — отвърна Силк уклончиво.

— Откраднал си ги, нали?

— Някой от тях — призна си Силк. — От доста време сме на път, Барак.

— Наистина ли смяташ да носиш всичко това със себе си надолу по хребета? — попита Барак, като гледаше с любопитство скъпоценностите на Силк.

Силк вдигна поглед към купчинката и мислено измери теглото й. След това въздъхна с огромно съжаление.

— Не — каза той. — Предполагам, че не. — Изправи се и разпръсна купчинката с крак. — Много са красиви, нали? Предполагам, че ще трябва да започна всичко отначало.

Той се изхили.

— Това, което ме забавлява всъщност, е кражбата. Да слизаме.

Отправиха се към върха на пътеката, която беше пресъхнало корито на поточе, криволичещо под остър ъгъл надолу към подножието на стръмната скала.

Облекчени от товара, конете се движеха доста по-бързо и с лекота преминаваха препятствия, които Гарион си спомняше с ужас от изкачването преди няколко седмици. По обяд бяха стигнали почти до средата на пътя.

Тогава Поулгара спря и вдигна лице.

— Татко — каза тя спокойно, — откриха върха на хребета.

— Колко са?

— Това е разузнавателен патрул, не повече от двадесет.

Високо над главите си чуха силен трясък от сблъсък на камък с камък и не след дълго още един.

— От това се опасявах — каза Белгарат кисело.

— От кое? — попита Гарион.

— Срутват скали по нас — старецът изтегли мрачно колана си. — Добре, вие продължавайте напред. Слизайте колкото може по-бързо надолу.

— Имаш ли достатъчно сили, татко? — попита леля Поул загрижено. — Знаеш, че все още не си се възстановил напълно.

— Скоро ще разберем дали е така — отвърна възрастният мъж и лицето му доби твърдо изражение. — Тръгвайте всички — каза той с тон, който не търпеше никакво възражение.

Докато другите се спускаха надолу по стръмната скалиста пътека, Гарион изоставаше от групата. Най-после, когато Дурник преведе и последния кон през купчината срутени камъни и се скри зад завоя, Гарион спря и се ослуша. Долавяше потропването и подхлъзването на конските копита по камъните отдолу, а отгоре — грохота и подскачането на огромен камък, който се търкаляше по хребета и се приближаваше все повече и повече. Изведнъж чу познатото бучене. Парче скала, по-голямо от човешка глава, профуча покрай него и зави остро встрани от пътеката, за да се разбие на парчета на безопасно разстояние в подножието на канарата. Гарион внимателно се заизкачва по хребета, като спираше често, за да се ослуша.

Белгарат тъкмо се потеше от усилие, когато Гарион стигна до един завой доста нагоре по хребета и се скри от погледа на стареца. Още една скала, по-голяма от предишната, се показа, като отскачаше и се блъскаше в тесния проход. На около двайсет ярда по-нагоре от Белгарат скалата се удари силно и се завъртя във въздуха. Старецът размаха ръце с раздразнение, измърмори нещо и скалата отскочи дъгообразно и се разби. Гарион прекоси бързо тясната пътека и слезе няколко ярда по-надолу, като се придържаше близо до скалистата стена и се оглеждаше предпазливо, за да е сигурен, че е добре скрит от погледа на дядо си.

Когато следващата скала заподскача надолу, Гарион напрегна волята си. Знаеше, че трябва да прецени внимателно момента, в който да се намеси. Надникна зад ъгъла, като наблюдаваше внимателно стария човек. Когато Белгарат вдигна ръка, Гарион събра волята си, за да я присъедини към тази на дядо си, като се надяваше да му помогне незабелязано.

Белгарат наблюдаваше как скалата отскача и пада далече отвъд долината, после се обърна и погледна строго надолу.

— Добре, Гарион — каза той твърдо, — покажи се.

Гарион излезе притеснено и погледна дядо си.

— Защо никога не правиш това, което ти се казва? — попита настоятелно старецът.

— Просто си мислех, че мога да ти помогна, това е всичко.

— Аз молил ли съм те за помощ? Приличам ли ти на инвалид?

— Идва още една скала.

— Не сменяй темата. Мисля, че прекаляваш, млади човече.

— Дядо! — Гарион притеснено се втренчи в огромната скала, която се търкаляше надолу и летеше право към гърба на стария магьосник. Той насочи волята си под скалата и я запрати отвъд хребета.

Белгарат вдигна поглед към камъка, който прелетя над главата му.

— Рисковано, Гарион — каза с неодобрителен тон старецът. — Много рисковано. Знаеш ли, не е нужно да ги захвърляш чак в Пролгу. Престани да демонстрират силата си.

— Увлякох се — извини се Гарион. — Бутнах малко по-силно.

Старецът изсумтя:

— Добре, щом така и така си тук, но придържай се само към твоите скали. Аз мога да се справя с моите. Направо ме разтърсваш, като се намесваш така грубо.

— Имам нужда от малко практика, това е всичко.

— Имаш нужда и от малко възпитание също — Белгарат заслиза надолу към мястото, където стоеше Гарион. — Не се натрапвай с помощта си, докато някой не ти я поиска. Това е много невъзпитано, Гарион.

— Още една скала идва — учтиво го информира Гарион. — Искаш ли да я поемеш или аз да се заема с нея?

— Не се подигравай, младежо! — Белгарат се обърна и запрати скалата в празното пространство.

Двамата заслизаха, като се редуваха в изхвърлянето на запокитените от мургите скали отвъд хребета. Гарион установи, че с всеки следващ опит му ставаше все по-лесно и по-лесно, но Белгарат беше потънал в пот, когато стигнаха до низината. Гарион отново реши да помогне на дядо си, но магьосникът му хвърли такъв смразяващ поглед, щом започна да насочва волята си, че той веднага се отказа от идеята.

— Чудех се къде си отишъл — каза леля Пол на Гарион, когато двамата се показаха иззад скалите, за да се присъединят към останалите. Тя се вгледа внимателно в Белгарат: — Добре ли си?

— Да, добре съм — отвърна той грубо. — Получих пълна подкрепа, съвсем доброволно, разбира се.

Той погледна отново Гарион.

— Като ни остане малко време, ще трябва да му дадем няколко урока за контролиране на шума — отбеляза тя. — Като гръмотевица е.

— Това не е единственото нещо, което трябва да се научи да контролира.

По някаква причина старецът се държеше така, сякаш току-що му бяха нанесли смъртна обида.

— Какво ще правим сега? — попита Барак. — Искате ли да запалим сигнални огньове и да изчакаме тук Хетар и Чо-Хаг?

— Мястото не е много подходящо, Барак — изтъкна Силк. — Много скоро половината мурги ще се изсипят надолу по хребета.

— Проходът не е широк, принц Келдар — отбеляза Мандорален. — Господарят ми Барак и аз можем да го удържим една седмица и повече, ако възникне такава необходимост.

— Отново грешиш, Мандорален — каза му Барак.

— Освен това те просто ще ви затрупат със скали — вметна Силк. — Не след дълго ще започнат да хвърлят цели каменни блокове от върха. Може да се наложи да се изтеглим в равнината, за да избегнем скалистата лавина.

Дурник гледаше входа на прохода и размишляваше:

— Трябва да ги забавим. Мисля, че не искаме да ни следват по петите.

— Малко е трудно да накараш скалите да се търкалят нагоре — каза Барак.

— Нямах предвид скали — отвърна Дурник. — Нуждаем се от нещо значително по-леко.

— Какво например? — попита Силк.

— Димът би свършил работа — отвърна Дурник. — Ще използваме хребета като комин. Ако запалим огън и запълним прохода с дим, никой няма да слезе долу, преди огънят да е загаснал.

Силк се усмихна широко.

— Дурник, ти си цяло съкровище.