Дейвид Едингс
Черната кула (3)

ГЛАВА 2

Когато стигнаха до основите на базалтовата кула и голямата пещера, където бяха оставили конете си, беше вече обяд. Силк влезе в устието на пещерата, за да застане на пост, а Барак положи на земята тялото на Белгарат.

— По-тежък е, отколкото изглежда — измърмори огромният мъж и изтри потта от челото си. — Не трябва ли да се свести вече?

— Може да минат дни, преди да дойде в съзнание — отвърна Поулгара. — Просто го покрий и го остави да спи.

— А как ще язди?

— Аз ще се погрижа за това.

— Никой няма да язди за известно време — обяви Силк от тесния вход на пещерата. — Мургите са плъзнали като стършели наоколо.

— Ще изчакаме, докато се стъмни — реши Поулгара. — И без друго всички се нуждаем от почивка. — Тя отметна качулката на наметалото си и се отправи към един от вързопите, които бяха струпали до стената предишната вечер. — Ще потърся нещо за ядене, след което ще е най-добре всички да поспите.

Робинята Тайба, завита в мантията на Гарион, следеше Релг почти непрекъснато. Големите й виолетови очи блестяха от благодарност, примесена с изненада.

— Ти спаси живота ми — рече тя с плътния си гърлен глас.

Докато казваше това, леко се наведе към него. Гарион беше сигурен, че това е несъзнателен жест, който обаче беше ясен за останалите.

— Благодаря ти! — добави тя и протегна ръка към рамото на фанатика.

Релг се отдръпна:

— Не ме докосвай!

Тя го погледна изненадано, а ръката й остана протегната напред.

— Никога не ме докосвай! — повтори той. — Никога.

Тайба погледна невярващо. Тя беше прекарала живота си почти изцяло в тъмнина и не беше се научила да прикрива емоциите си. Изненадата отстъпи на унижението, лицето й застина в намръщено и нацупено изражение и тя извърна глава от мъжа, който така рязко я беше отблъснал. Докато се обръщаше, мантията се изхлузи от раменете й и се видя, че оскъдните парцали, с които беше облечена, едва прикриваха голотата й. Независимо от разрошената й коса и мръсните петна по ръцете и краката, тялото й излъчваше подканваща зрелост. Релг я изгледа продължително и се разтрепери. След това бързо се обърна, отиде колкото можа по-далече от нея, падна на колене и започна отчаяно да се моли и да притиска лице до скалистия под на пещерата.

— Той добре ли е? — попита Тайба.

— Има някакви проблеми — отвърна Барак. — Ще свикнеш.

— Тайба — извика я Поулгара. — Ела тук.

Погледна критично към оскъдното облекло на жената:

— Трябва да ти измислим някакви дрехи. Навън е много студено. А има и други причини за това, както се вижда.

— Ще видя какво мога да намеря във вързопите — предложи Дурник. — Мисля, че трябва да потърсим нещо и за момчето. Тази риза на гърба му не изглежда много дебела.

Погледна към момчето, което наблюдаваше конете с любопитство.

— Няма нужда да се безпокоите за мен — каза им Тайба. — Навън няма живот за мен. Веднага след като си тръгнете, аз се връщам в Рак Ктхол.

— Какво говориш? — попита остро Поулгара.

— Имам сметки за уреждане с Ктучик — отвърна Тайба и докосна с пръсти ръждясалия си нож.

Силк се изсмя от входа на пещерата.

— Ние се погрижихме за това вместо теб. Рак Ктхол се руши навън, а от Ктучик не остана почти нищо.

— Мъртъв ли е? — задъхано попита робинята. — Как?

— Няма да повярваш — отговори й Силк.

— Страда ли много? — в гласа й имаше ужасяващо нетърпение.

— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна Поулгара.

Тайба си пое дълбоко дъх и заплака. Леля Поул разтвори ръце и прегърна хлипащата жена, за да я утеши така, както често беше успокоявала Гарион, когато беше малък.

Гарион се отпусна изтощен на земята и допря гръб до скалистата стена на пещерата. Талази от умора преминаваха през тялото му, а изтощението попиваше всяка разумна мисъл, която минаваше през ума му. Кълбото отново пееше своята песен, но този път тя беше бавна и приспивна. Очевидно любопитството му към Гарион беше задоволено и сега песента просто поддържаше връзката между тях. Младият мъж беше толкова изморен, че нямаше сили да мисли защо камъкът изпитваше толкова голямо удоволствие от компанията му.

Малкото момче задоволи любопитството си към конете и отиде при Тайба, която седеше сгушена до леля Поул. Детето изглеждаше учудено и протегна ръка, за да докосне с пръстите си набразденото от сълзи лице на жената.

— Какво иска той? — попита Тайба.

— Вероятно никога преди не е виждал сълзи — отвърна леля Поул.

Тайба се втренчи в сериозното малко личице. Изведнъж се засмя през сълзите, които се стичаха по лицето й, и прегърна момчето.

Детето също се усмихна.

— Задача? — попита то и й подаде кълбото.

— Не го вземай Тайба — каза Поулгара много тихо. — Не го докосвай.

Тайба погледна усмихнатото дете и поклати глава.

Малкото момче въздъхна, отиде в средата на пещерата, седна и се сгуши удобно до Гарион.

Барак се беше върнал в прохода, по който дойдоха, и след време се появи в пещерата с мрачно лице.

— Чувам мурги, които сноват насам-натам — докладва огромният мъж. — При ехото тук е трудно да се каже колко са далече, но като че ли проверяват всяка пещера и проход.

— Да намерим добре защитено място, господарю, и да ги накараме да мислят, че сме другаде — предложи бодро Мандорален.

— Интересна идея — отвърна Барак, — но се опасявам, че няма да стане. Рано или късно ще ни намерят.

— Аз ще се погрижа за това — каза Релг бързо, като прекъсна молитвите си и се изправи бързо на крака.

Ритуалите не бяха му помогнали и погледът му беше все още странен.

— Ще дойда с теб — предложи Барак.

Релг поклати глава:

— Само ще ми пречиш! — вече вървеше към прохода, който водеше обратно към планината.

— Какво му става? — попита Барак в недоумение.

— Мисля, че нашият приятел преживява религиозна криза — отвърна Силк, който ги наблюдаваше от входа на пещерата, където стоеше на пост.

— Пак ли?

— Така съзнанието му е ангажирано дори и в свободните моменти — отвърна Силк безгрижно.

— Елате да хапнете — каза им леля Поул, докато нареждаше резени хляб и сирене върху единия вързоп. — А после бих искала да погледна раната на крака ти, Мандорален.

След като се нахраниха и коляното на Мандорален бе превързано, Поулгара облече Тайба със странните дрехи, които Дурник беше извадил от вързопите. Тогава Поул насочи вниманието си към малкото момче. То отвърна на тъжния й поглед със също толкова сериозно изражение в очите, после протегна ръка и докосна белия кичур в косата й с любопитните си пръсти. Гарион се сепна от спомена за това, колко често той самият беше докосвал този кичур по съвсем същия начин и това предизвика у него пристъп на ревност, но бързо го потисна.

Малкото момче се усмихна с внезапно задоволство.

— Задача. — каза то твърдо, докато подаваше кълбото на леля Поул.

Тя поклати глава:

— Не, дете. Опасявам се, че не съм подходящият човек.

Тя го облече в дрехи, които трябваше да се подвият и привържат с канап на разни места, после седна с гръб до стената и протегна длани към него. Детето послушно седна в скута й, обви ръка около врата й и я целуна. След това притисна лице в нейното, въздъхна и веднага заспа. Поул сведе поглед към него, а лицето й имаше странно изражение — смесица от удивление и нежност и Гарион трябваше да се пребори с още един пристъп на ревност.

От пещерите над тях се чу силен тътен.

— Какво е това? — попита Дурник и се огледа притеснено.

— Релг, предполагам — отговори му Силк. — Като че ли предприема мерки за обезглавяване на мургите.

— Надявам се да не се увлече — Дурник нервно вдигна поглед към тавана на пещерата.

— Колко време ще ни трябва да стигнем до Долината? — попита Барак.

— Няколко седмици, вероятно — отвърна Силк. — Много ще зависи от терена и от това колко бързо гролимите ще организират преследването ни. Ако успеем да вземем достатъчно преднина, за да ги подведем по лъжлива следа, можем да ги изпратим на запад към границата на Толнедра, а ние да продължим към Долината, без да е нужно да се крием — изхили се дребното човече. — Чувството, че заблуждавам цялата мурго нация ми допада — добави той.

— Не е нужно да си толкова изобретателен — рече му Барак. — Хетар ще ни чака във Долината заедно с крал Чо-Хаг и половината алгарски родове. Ще бъдат доста разочаровани, ако не им заведем поне няколко мурги.

— Животът е пълен с разочарования — каза Силк язвително. — Доколкото си спомням, източният бряг на Долината е доста стръмен и неравен. Ще ни трябват поне няколко дни, за да се спуснем по него, и не мисля, че бихме искали да правим това с цялото мургско кралство по петите ни.

Беше ранен следобед, когато Релг се върна. Като че ли усилието беше притъпило една част от бурята в главата му, но той продължи да гледа странно и сякаш нарочно избягваше виолетовия поглед на Тайба.

— Срутих таваните на всички пещери, които водят към тази — уведоми ги Релг кратко. — Сега сме на сигурно място.

Поулгара, която изглеждаше заспала, отвори очи:

— Почини си малко!

Той кимна и веднага се отправи към завивките си.

През останалата част от деня си почиваха в пещерата, като се редуваха да пазят на тесния вход. Погубената земя от черен пясък и оголени от вятъра скали, която се простираше отвъд сипея в основата на кулата, беше оживена от мургски ездачи, лутащи се напред-назад в яростно и неорганизирано преследване.

— Изглеждат така, сякаш и те самите не знаят какво правят — каза Гарион шепнешком на Силк, докато пазеха двамата.

Слънцето тъкмо потъваше зад облаците в западната част на хоризонта, като оцветяваше небето в огненочервени петна; а силният вятър носеше със себе си студ и прах, които проникваха през входа на пещерата.

— Мога да си представя, че в момента цари известна бъркотия в Рак Ктхол — каза Силк. — Вече никой не командва и това обърква мургите. Разкъсват се на парчета, когато няма кой да издава заповеди.

— Това няма ли да затрудни излизането ни? — попита Гарион. — Имам предвид, че те никъде не отиват. Просто се мотаят наоколо. Как ще минем през тях?

Силк сви рамене.

— Просто ще си сложим качулките и ще се смесим с тях. — Той придърпа грубия плат на дрехата си по-плътно до тялото, за да го предпази от студа, обърна се и огледа хората в пещерата.

— Слънцето залязва — каза им той.

— Да изчакаме, докато се стъмни напълно — отвърна Поулгара. Тя беше завила внимателно малкото момче в една от старите туники на Гарион.

— Само да се поотдалечим малко, и ще им пусна лъжлива следа — каза Силк. — Мургите са доста глупави понякога, а ние не искаме те да пропуснат нашата следа. — Обърна се отново към залеза. — Ще бъде студена нощ. — отбеляза той, без да говори конкретно на някого.

— Гарион — каза леля Поул, докато се изправяше, — стойте с Дурник близо до Тайба. Тя не е яздила никога досега и може да има нужда от помощ в началото.

— А момченцето? — попита Дурник.

— То ще язди с мен.

— Ами Белгарат? — попита Мандорален, като погледна към все още спящия стар магьосник.

— Като дойде времето, просто ще го сложим на коня — каза Поулгара. — Мога да го държа на седлото, стига само да не правим резки промени в посоката. Стана ли по-тъмно?

— По-добре да изчакаме още малко — отвърна Силк. — Все още е светло.

Зачакаха. Вечерното небе започна да става виолетово, показаха се и първите звезди, които блестяха студено и много надалече. Търсещите мурги запалиха фенери.

— Да тръгваме, а — предложи Силк и се изправи.

Изведоха тихо конете от пещерата и се отправиха надолу по сипея към пясъка. Там спряха за известно време и изчакаха една група мурги с фенери в ръце да премине на няколко ярда от тях.

— Не се разделяйте. — каза им Силк, докато се качваха на конете.

— Колко има до края на погубената земя? — Барак попита дребния мъж, докато се качваше на коня си, мърморейки.

— Два дни бърза езда — отвърна Силк. — Или нощи в този случай. По всяка вероятност ще използваме прикритието на нощта. Изобщо не приличаме на мурги.

— Да тръгваме — каза Поулгара.

Потеглиха отначало бавно, докато Тайба се почувства по-уверена в себе си и Белгарат показа, че може да се задържи на седлото, въпреки че още не можеше да комуникира с никого. След това препуснаха в лек галоп и продължиха по-бързо, но без да изморяват конете.

Като прекосиха първия мост, налетяха на една група мурги с фенери в ръце.

— Кой е там? — попита настоятелно Силк с характерния груб акцент на мургите. — Кои сте вие?

— От Рак Ктхол сме — отговори почтително един от тях.

— Знам това, приятел — излая Силк. — Попитах кои сте.

— Трета фаланга — отвърна мургът сковано.

— Това е друго нещо. Загасете фенерите! Как си мислите, че можете да видите по-далеч от десет фута, като светят в очите ви?

Фенерите бяха загасени веднага.

— Започнете да търсите на север — нареди Силк. — Девета фаланга покрива този участък.

— Но…

— Ще ми противоречите ли?

— Не, но…

— Тръгвайте! Веднага!

Мургите обърнаха конете и изчезнаха в мрака в бърз галоп.

— Умно — каза Барак с възхищение.

Силк сви рамене.

— Доста елементарно — отвърна той. — Хората са благодарни на малко команди, когато са объркани. Да тръгваме, а?

Имаше и други сблъсъци през дългата студена безлунна нощ, докато яздеха на запад. Бяха неизбежни заради ордите мурги, които преобръщаха погубената земя, търсейки тях, но Силк се справяше добре при всяка среща и нощта премина без значими инциденти.

Призори дребният мъж започна умело да изпуска различни предмети, за да остави следи.

— Малко преигравам може би — каза той критично, като погледна старата обувка, която току-що беше захвърлил в смачкания от конските копита пясък зад тях.

— За какво говориш? — попита Барак.

— За следите — отвърна Силк. — Искаме да ни следват, помниш ли? Трябва да мислят, че сме се отправили към Толнедра.

— Е, и?

— Просто казах, че е малко недоизпипано.

— Ти винаги се тревожиш прекалено много за подобни неща.

— Това е въпрос на стил, скъпи ми Барак — отвърна Силк високомерно. — Немарливата работа обикновено формира навици.

Когато първите метално сиви отблясъци на зората изпълзяха по зимното небе, те се приютиха сред камънаците на един от хребетите, които обграждаха погубената земя. Дурник, Барак и Мандорален опънаха старателно палатките върху тясното дефиле по западния склон на хребета и ги посипаха отгоре с пясък, за да прикрият временното си убежище.

— Може би е по-добре да не палим огън — каза Дурник на Поулгара, докато водеха конете към прикритието — заради дима, пък и заради всичко останало.

Тя кимна в съгласие.

— Имаме нужда от топла храна — рече Поул, — но мисля, че ще трябва да изчакаме.

Закусиха с хляб и сирене и започнаха да се настаняват удобно, като се надяваха да проспят деня, за да могат да яздят отново през следващата нощ.

— Не бих отказал една баня — Силк изтърсваше пясъка от косата си.

Малкото момче го погледна леко намръщено. След това се приближи и му предложи кълбото.

— Задача? — попита то.

Силк внимателно скри ръце зад гърба си и поклати глава.

— Само тази дума ли знае? — Силк попита Поулгара.

— Така изглежда — отвърна му тя.

— Не виждам връзката — каза Силк. — Какво иска да каже?

— Вероятно са му повтаряли, че трябва да изпълни една задача — обясни тя, — да открадне кълбото. Предполагам, че Зедар му е повтарял това стотици пъти, още докато е бил бебе и думата се е запечатала в съзнанието му.

— Малко е объркващо — Силк продължаваше да държи ръцете си зад гърба. — Изглежда много на място понякога.

— Той като че ли не мисли по начина, по който мислим ние — заключи Поул. — Единствената цел в живота му е да предаде кълбото на някого. На когото и да е всъщност. — Тя се намръщи замислено. — Дурник, защо не се опиташ да му направиш някаква торбичка, в която да го сложи, и ще я при вържем на кръста му. Може би ако не е в ръцете му през цялото време, ще престане да мисли за кълбото толкова много.

— Разбира се — съгласи се Дурник. — Трябваше сам да се сетя.

Той се отправи към вързопите, извади изгорена кожена престилка и направи торбичка от едно голямо парче, което отряза от нея.

— Момче — каза той като свърши. — Ела тук.

Малкото момче изучаваше с любопитство един доста изсъхнал храст в горния край на хребета и не даваше вид да е чуло ковача.

— Ей, ти, Задача! — извика Дурник.

Момчето се огледа бързо, усмихна се и отиде при Дурник.

— Защо го нарече така? — попита любопитно Силк.

Дурник сви рамене.

— Той очевидно харесва тази дума и реагира, като я чуе. Мисля, че ще свърши работа, докато му измислим по-подходящо име.

— Задача? — попита детето и подаде кълбото на Дурник.

Дурник му се усмихна, наведе се и поднесе отворената торбичката към него.

— Пусни го тук, Задача — нареди той. — Ще го завържем здраво, за да не го загубиш.

Малкото момче със задоволство пусна кълбото в кожената торбичка.

— Задача — каза то сериозно.

— Предполагам — съгласи се Дурник. Той стегна здраво връзката на торбичката и я привърза към въжето, което момчето използваше за колан. — Ето това е, Задача. Сега всичко е сигурно и спокойно.

Задача огледа внимателно торбичката и я подръпна няколко пъти, като че ли да се увери, че е завързана здраво. После се засмя щастливо, обгърна с ръце врата на Дурник и го целуна по бузата.

— Добро момче — каза Дурник, който изглеждаше леко притеснен.

— Той е съвсем невинен — обади се леля Поул от мястото, където наглеждаше спящия Белгарат. — Той няма представа за разликата между доброто и злото, така че всичко му изглежда добро.

— Чудя се какво ли е да гледаш на света по този начин — замисли се Тайба и погали усмихнатото лице на момчето. — Никаква мъка, никакъв страх, никаква болка — просто обичаш всичко, което виждаш, защото вярваш, че всичко е добро.

Най-после Релг вдигна поглед. Притесненото изражение, което беше изписано върху лицето му от мига, в който спаси затрупаната жена, отстъпи място на обичайния фанатичен поглед на улгоса.

— Чудовищно — ахна той.

Тайба се обърна към него и погледът й стана по-суров.

— Какво чудовищно има в щастието? — попита тя настоятелно, като прегърна момчето.

— Ние не сме тук, за да бъдем щастливи — отвърна той, старателно избягвайки очите й.

— А за какво сме тук тогава? — предизвика го тя.

— За да служим на нашия Бог и да се пазим от греха.

Той упорито отказваше да я погледне, а гласът му прозвуча малко колебливо.

— Е, аз нямам бог — отвърна Тайба дръзко. — Вероятно това дете също няма бог, така че ако не възразяваш, ние двамата просто ще се опитаме да бъдем щастливи, а ако грехът се окаже част от щастието, какво от това?

— Нямаш ли срам? — попита задавено той.

— Аз съм това, което съм — отвърна тя — и няма да се извинявам, защото никой не ме е питал какво искам.

— Момче — Релг сграбчи детето, — махни се от нея веднага.

Тайба се изправи, лицето й се стегна още повече и тя се обърна дръзко към него.

— Какво си мислиш, че ще направиш? — попита тя настоятелно.

— Ще се боря с греха винаги, когато се сблъскам с него — заяви той.

— Грях, грях, грях! — избухна тя. — За това ли мислиш постоянно?

— Това е постоянната ми грижа. Боря се с него всеки миг.

Тя се изсмя.

— Колко досадно. Не можеш ли да измислиш нещо друго? О, забравих — добави тя с насмешка. — И всичките тези молитви, нали? Цялото бръщолевене за това колко си низък! Мисля, че отегчаваш този твой УЛ ужасно много понякога, знаеш ли?

Релг вдигна юмрук ядосано.

— Никога не споменавай името на УЛ отново!

— Ще ме удариш ли за това? Няма да има голямо значение. Хората са ме удряли през целия ми живот. Давай, Релг. Защо не ме удариш? — Тя вдигна към него мръсното си лице.

Ръката на Релг се отпусна.

Усещайки превъзходството си, Тайба постави ръце на деколтето на грубата сива рокля, която Поулгара й беше дала.

— Мога да те спра, Релг! — започна да развързва роклята. — Погледни ме. И без друго постоянно ме гледаш, виждала съм как се впиват очите ти в мен. Можеш да ме наричаш, както искаш и да разправяш, че съм грешница, но въпреки това ме зяпаш. Погледни тогава. Не се крий. — Тя продължи да разхлабва роклята си — Ако си освободен от греха, не би трябвало изобщо да се притесняваш от тялото ми.

Очите на Релг щяха да изхвръкнат.

— Тялото ми не ме притеснява, но теб явно те травмира, не е ли така? Къде е прегрешението тогава — в моя или в твоя мозък? Мога да те удавя в грях, когато си поискам. Просто трябва да направя това. — И тя разтвори роклята си.

Релг се обърна, като издаваше странни звуци.

— Не искаш ли да гледаш, Релг? — присмя му се Тайба, докато той тичаше навън.

— Солидно оръжие имаш, Тайба — поздрави я Силк.

— Това е единственото оръжие, което имах в робските килии — отвърна му тя. — Научих се да го използвам, когато се наложи.

Закопча старателно роклята си и се обърна към Задача, сякаш нищо не се беше случило.

— Какъв е целият този шум? — измърмори Белгарат и се надигна леко. Всички се обърнаха бързо към него.

— Релг и Тайба проведоха една теологична дискусия — отговори весело Силк. — Крайните аргументи бяха много интересни. Ти как си?

Но старият човек беше потънал в сън отново.

— Поне започна да идва на себе си — отбеляза Дурник.

— След няколко дни ще се възстанови напълно — каза Поулгара и постави ръка на челото му. — Още е много слаб.

Гарион спа през по-голямата част от деня, завит с одеялото си върху каменната земя. Когато студът и най-вече неудобната скала под бедрото му го събудиха, най-после беше късен следобед. Силк стоеше на пост при устието на дефилето и се взираше в черния пясък и сивкавата солена пръст, но всички останали спяха. Докато слизаше тихо към мястото, където седеше Силк, Гарион видя, че леля Поул спеше прегърнала Задача и прогони моментния пристъп на ревност. Тайба измърмори нещо, докато минаваше покрай нея, но с един бърз поглед разбра, че не е будна. Тя лежеше недалече от Релг и в съня си сякаш беше протегнала ръце към спящия улго.

Малкото остро лице на Силк изглеждаше бодро, без никакви признаци на умора.

— Добро утро! — измърмори той. — Или каквото е там.

— Никога ли не се изморяваш? — попита тихо Гарион, за да не събуди останалите.

— Поспах малко — отвърна му Силк.

Дурник се измъкна от навеса и се присъедини към тях, като се прозяваше и търкаше очи.

— Ще те сменя — каза той на Силк. — Забеляза ли нещо?

Той присви очи срещу залязващото слънце.

Силк вдигна рамене.

— Няколко мурги. Бяха на юг от нас. Мисля, че никой не е открил следите ни все още. Май ще трябва да ги направим по-явни.

Гарион почувства странна потискаща тежест във врата. Огледа се притеснено наоколо. И тогава без никакво предупреждение го проряза силна болка, която сякаш премина през мозъка му. Пое си дълбоко дъх и засили волята си, опитвайки се да отблъсне атаката.

— Какво става? — попита Силк.

— Гролим — изръмжа Гарион и събра цялата си воля, като че ли се подготвяше за битка.

— Гарион! — Това беше леля Поул и гласът и звучеше притеснено.

Той се обърна и се скри обратно под навеса, а Силк и Дурник го следваха по петите.

Беше се изправила и обгърнала Задача с ръце, сякаш да го защити от нещо.

— Гролим беше, нали? — попита настоятелно Гарион, а гласът му звучеше малко пискливо.

— Повече от един — отвърна тя напрегнато. — Сега, когато Ктучик е мъртъв, йерарсите контролират гролимите. Те обединиха своята воля и се опитаха да убият Задача.

Останалите, събудени от силния й вик, се запрепъваха към оръжията си.

— Защо преследват момчето? — попита Силк.

— Знаят, че единствено той може да докосва кълбото. Мислят си, че ако момчето умре, няма да можем да го изнесем от Ктхол Мургос.

— Какво ще правим? — попита я Гарион и се огледа безпомощно.

— Аз ще се концентрирам върху защитата на детето — каза му тя. — Отдръпни се от мен, Гарион.

— Какво?

— Стой настрани от мен. — Тя се наведе и описа в пясъка кръг около себе си и момчето. — Чуйте ме всички! Докато не се справим с това, никой да не пристъпва в кръга. Не искам някой от вас да пострада.

Изправи се и белият кичур в косата й сякаш проблесна.

— Почакай — извика Гарион.

— Не смея. Може да атакуват всеки момент. От теб зависи да защитиш дядо си и останалите.

— Аз?

— Ти си единственият, който може да го направи. Ти имаш силата за това. Използвай я! — Тя вдигна ръка.

— Колко трябва да отблъсна? — попита Гарион, но в същия миг почувства внезапния пристъп на болка и странното бучене в мозъка си, тъй като леля Поул вече беше отдръпнала своята воля.

Въздухът около нея засия и затрептя като топлинни вълни в летен следобед. Гарион можеше да почувства кръга, който се затваряше около дъщерята на магьосника.

— Лельо Поул? — обърна се той към нея. После повиши глас и извика: — Лельо Поул!

Тя поклати глава и посочи ушите си. Поулгара сякаш казваше нещо, но звукът не можеше да премине през блестящия щит, който беше издигнала около себе си.

— Колко са? — попита Гарион, като изговаряше думите бавно и изразително.

Тя вдигна двете си ръце, беше свила само единия си палец.

— Девет?

Тя кимна и загърна малкото момче с мантията си.

— Е, Гарион? — попита Силк с проницателен поглед. — Какво ще правим сега?

— Защо питаш мен?

— Чу какво каза тя. Белгарат е все още замаян, а Поул е заета. Ти командваш сега.

— Аз?

— Какво ще правим? — настоятелно попита Силк. — Трябва да се научиш да вземаш решения.

— Не знам — Гарион вдигна ръце безпомощно.

— Никога не признавай такова нещо — каза му Силк. — Действай така, сякаш знаеш какво правиш.

— Ами ще изчакаме да се стъмни, предполагам, и тогава ще продължим в същата посока.

— Ето, това е — усмихна се Силк. — Виждаш ли колко е лесно?