Дейвид Едингс
Черната кула (24)

ГЛАВА 23

Делбан, майсторът на доспехи, беше груб, плешив мъж с широки рамене, покрити с мазоли ръце и прошарена брада. Той беше майстор, творец и не се съобразяваше с никого. Се’Недра смяташе, че има отвратителен характер.

— Не правя доспехи за жени! — беше първоначалната му реакция на молбата й, когато влезе в работилницата му, придружена от Дурник, ковача.

След това й обърна гръб и заудря шумно по един лист нажежена стомана. Трябваше им повече от час, за да го убедят да обмисли идеята. Жега бликаше от тлеещата пещ, а червените тухлени стени сякаш я отразяваха и засилваха. Се’Недра установи, че се поти обилно. Тя беше направила няколко скици на това, което щеше да бъде подходящо за нея. В крайна сметка смяташе, че ще изглежда доста добре, но Делбан се изсмя дрезгаво, като ги видя.

— Кое е толкова забавно? — попита тя настоятелно.

— В това ще се чувстваш като костенурка — отвърна той. — Няма да можеш да се движиш.

— Тези скици са само, за да ти дадат идея какво точно искам — каза му тя като се опитваше да овладее раздразнението си.

— Бъди добро момиче и занеси това на някой шивач — предложи й той. — Аз работя със стомана, а не с брокат или сатен. Доспехи като тези, които си нарисувала, ще бъдат съвсем безполезни и ще бъдат толкова неудобни, че няма да можеш изобщо да ги носиш.

— Промени ги тогава! — процеди тя през зъби.

Той се загледа отново в скиците, после нарочно смачка рисунките й и ги захвърли в ъгъла.

— Глупости!

Се’Недра овладя желанието си да се разкрещи. Вдигна рисунките.

— Какво им е? — настоя тя.

— Това е прекалено много тук — каза той, като сложи дебелия си пръст върху рамото, изобразено на рисунката. — Няма да можеш да вдигнеш оръжието си. Тук също. — Посочи отвора за ръцете на нагръдника, който беше нарисувала. — Ако го направя толкова стегнато, ръцете ти ще стърчат право напред. Няма да можеш даже носа си да почешеш. И докато все още говорим за това, откъде изобщо ти хрумна тази идея? Ризница ли искаш или нагръдник? Не можеш да имаш и двете.

— Защо?

— Тежестта. Няма да можеш да носиш всичко това.

— Направи го по-леко тогава. Можеш ли?

— Мога да направя доспехите като паяжина, ако искаш, но за какво ще ти послужат, тогава? Няма да е трудно да бъдат промушени дори с тъп нож.

Се’Недра си пое дълбоко дъх.

— Майсторе на доспехи — каза му тя с равен глас, — погледни ме. Мислиш ли, че на този свят има войн, който е достатъчно малък, за да се бия срещу него?

Той се загледа в дребната й фигура, като се почесваше по голото теме и сведе поглед с присвити устни.

— Малко си дребничка — призна той. — Ако няма да се биеш, за какво са ти притрябвали доспехи тогава?

— Не искам истински доспехи — обясни му тя доста нетърпеливо, — но трябва да изглеждам така, сякаш наистина съм облечена в доспехи. Костюм, който да прилича на истинско снаряжение.

Още докато го изричаше, разбра че не е подбрала най-подходящите думи. Лицето на Делбан потъмня и той отново захвърли рисунките й. Трябваха й още десет минути, докато го умилостиви. Най-накрая, след дълги хвалби и ласкателства, успя да го убеди да приеме всичко това като артистично предизвикателство.

— Добре — предаде се той с доста кисела физиономия, — свали си дрехите.

— Какво?

— Съблечи си роклята — повтори той. — Трябва да ти взема точни мерки!

— Осъзнаваш ли какво искаш от мен?

— Малко момиченце — каза той сприхаво, — аз съм женен мъж и имам дъщери, които са по-големи от теб. Имаш бельо, нали?

— Да, но…

— Това ще задоволи изискванията за благоприличие. Свали си роклята.

Се’Недра го направи с пламнало лице. Дурник, който наблюдаваше всичко от вратата с широка усмивка, се обърна учтиво с гръб.

— Трябва да ядеш повече — каза й Делбан. — Кльощава си като пиле.

— Бих могла да мина и без твоите коментари — отвърна Се’Недра троснато. — Свършвай с това. Няма ли да стоя цял ден по риза?

Делбан взе едно парче връв, на която на равни интервали бяха навързани възли. Взе й много мерки, като старателно ги записваше на едно парче гладко дърво.

— Добре — каза той най-после, — Мисля, че това ще свърши работа. Обличай се.

Се’Недра намъкна отново роклята си.

— Колко време ще отнеме? — попита тя.

— Две или три седмици.

— Невъзможно. Трябват ми следващата седмица.

— Две седмици — повтори той упорито.

— Десет дни — отвърна му тя.

Грубият мъж се усмихна за пръв път, откакто Се’Недра беше влязла в работилницата му.

— Свикнала е да става нейното, а? — подхвърли той на Дурник.

— Тя е принцеса — уведоми го Дурник. — Обикновено получава това, което иска.

— Добре, моя кльощава принцесо — засмя се Делбан. — Десет дни.

Се’Недра засия насреща му.

— Знаех, че ще се съгласиш с мен накрая.

Точно десет дни по-късно принцесата, отново заедно с Дурник, посети работилницата на Делбан. Ризницата, която майсторът беше изковал, беше толкова лека, сякаш че е направена от плат. Шлемът, изкован от тънка стомана, беше украсен с бяло перо и обрамчен от златна корона. Набедрениците, които трябваше да пазят краката на Се’Недра, прилепнаха по тялото й. Имаше дори релефен щит, украсен по края с месинг, и лек меч с декорирана дръжка и ножница.

Се’Недра обаче гледаше с неодобрение нагръдника, който Делбан й беше направил. Беше очевидно, че ще й е съвсем по мярка.

— Не си ли забравил нещо? — попита го тя.

Той вдигна нагръдника с две ръце и го огледа внимателно.

— Всичко е тук — каза и той. — Предна част, гръб, всички ремъци, които ги придържат. Какво друго искаш?

— Не е ли малко… скромен? — намекна Се’Недра съвсем деликатно.

— Направен е така, че да ти е по мярка — отвърна той. — Така че това не е моя грешка.

— Искам да го направиш малко по…

Тя направи леки кръгови движения с двете си ръце.

— Защо?

— Няма значение защо. Просто го направи.

— Какво смяташ да слагаш там?

— Това си е моя работа. Просто направи това, което ти казвам.

Той тръсна тежкия чук върху наковалнята.

— Направи го сама — рече й грубо.

— Дурник! — обърна се принцесата към ковача.

— О, не, принцесо! — отказа Дурник. — Не пипам сечивата на друг майстор. Просто не се прави така.

— Моля те, Делбан! — пробва се отново Се’Недра.

— Това е глупаво — каза той със сериозно изражение.

— Важно е! — увещаваше го тя. — Ако го сложа, така ще приличам на малко момче. Когато хората ме видят, трябва да разберат, че съм жена. Това е ужасно, ужасно важно. Не може ли… поне малко…?

Тя заобли леко длани.

Делбан погледна Дурник с отвращение.

— Трябваше да я доведеш точно при мен, нали?

— Всички казват, че си най-добрият — отвърна меко Дурник.

— Само малко, Делбан! — настояваше Се’Недра.

Делбан се предаде.

— Добре — изръмжа той, докато посягаше към чука. — Готов съм на всичко, за да се махнеш от работилницата ми, само не знам колко да… — каза той и придружи думите си с красноречив жест.

— Оставям се в ръцете на твоя вкус, Делбан. — Принцесата се усмихна и го потупа по бузата. — Какво ще кажеш за утре сутринта?

На следващата сутрин, когато се огледа внимателно в огледалото, Се’Недра реши, че доспехите са перфектни.

— Е, какво мислиш, Адара? — попита тя приятелката си.

— Добре изглеждат, Се’Недра — отвърна високото момиче малко неуверено.

— Изглеждат точно, както трябва — каза Се’Недра щастливо, като се обърна така, че синята наметка, завързана за раменете на нагръдника, се развяваше артистично. Лъскавата ризница, която носеше под нагръдника, стигаше до коленете й и до китките. Набедрениците, които покриваха прасците й и налакътниците, бяха инкрустирани с месинг. Делбан категорично беше отказал да използва за тази цел злато. Се’Недра призна пред себе си, че доспехите й убиваха малко, въпреки дебелата ленена риза, която носеше, но тя беше готова да понесе това. Замахна с меча си, като наблюдаваше внимателно ефекта в огледалото.

— Държиш го неправилно, Се’Недра — каза учтиво Адара.

— Покажи ми! — Се’Недра и подаде меча си.

Адара взе оръжието и го хвана здраво, с насочено надолу острие. Изглеждаше като човек, който много добре знае какво прави.

— Къде се научи на това? — попита я Се’Недра.

— Учиха ни — отвърна Адара, докато и подаваше обратно меча. — Това е традиция при нас.

— Помогни ми да си сложа щита.

Двете заедно успяха да облекат принцесата в цялото й бойно снаряжение.

— А как изобщо успяваш да не си оплетеш краката в това? — попита Се’Недра, като се суетеше около дългата ножница, която висеше на кръста й.

— Хвани дръжката! — посъветва я Адара. — Искаш ли да дойда с теб?

Се’Недра обмисли предложението й, докато си оправяше косата и наместваше украсения с перо шлем по удобно на главата си.

— Мисля, че не — каза тя с нежелание. — Предполагам, че трябва да се изправя пред тях сама. Наистина ли изглеждам добре?

— Ще се справиш — увери я Адара.

Внезапна мисъл премина през главата на принцесата.

— Ами ако ми се изсмеят? — попита тя изплашено.

— Би могла да извадиш меча си срещу тях, предполагам — отвърна сериозно Адара.

— Подиграваш ли ми се, Адара?

— Разбира се, че не, принцесо. — отвърна Адара с напълно сериозно изражение.

Когато стигна до вратата на заседателната зала, Се’Недра си пое дълбоко дъх и влезе, отново без да почука. Почукването би било неподходящо, все едно се съмняваше в правото си да влезе.

— Е, господа? — обърна се тя към събралите се крале и генерали, като застана в центъра на стаята така, че всички да могат да я виждат.

Крал Родар се изправи учтиво.

— Ваше Височество — поздрави я той с поклон. — Чудехме се защо ви няма. Но сега причината е съвсем очевидна.

— Одобрявате ли? — не можа да се въздържи тя. Завъртя се, за да могат да огледат добре доспехите й. Крал Родар я погледна замислено.

— Впечатляващо е, не мислите ли? — попита той останалите. — Подходящите промени на подходящото място. Всички аренди ще се тълпят след нея, а толнедранците, е, май ще трябва да се погрижим за толнедранците.

Крал Анхег изглеждаше като човек, който преживява сериозна вътрешна борба.

— Защо имам усещането, че ме притискат за нещо? — оплака се той. — Самата мисъл за това кара кръвта ми да изстине, но не мога да измисля разумни аргументи против.

Той разглеждаше Се’Недра с любопитство.

— Изобщо не изглежда зле, нали? — отстъпи той неохотно. — Абсолютно неестествено е, разбира се, но доспехите са доста ефектни… Може дори да се окаже добра идея.

— Изключително съм щастлива, че получих Вашето одобрение, Ваше Величество — Се’Недра почти се разтопи от учтивост.

Опита се да направи реверанс, но доспехите й не позволяваха. Засмя се безпомощно и запримигва срещу строгия на вид крал на Черек.

— Не прави това, Се’Недра — каза и той с раздразнение. — И без друго си имам достатъчно проблеми.

Погледна я почти гневно.

— Добре — каза той накрая. — Ако всички сме единодушни, че тя няма да взема никакви решения, аз подкрепям идеята. Не ми харесва особено, но предполагам, че това няма значение.

Той се изправи и й се поклони.

— Ваше Величество! — каза той и сякаш се задави от самото произнасяне на думите.

Се’Недра му се усмихна и инстинктивно се опита да му отвърне също с поклон.

— Не го прави, Се’Недра — посъветва я той с болка в погледа. — Върховният господар на Запада не се покланя на никого.

Той се обърна отчаяно към краля на Драсния.

— Нищо няма да излезе, Родар. Как ще я наричаме? Господарка на Запада ли? Ако го направим, ще станем за смях на дванайсетте кралства.

— Ще я наричаме кралицата на Рива, скъпи ми Анхег — отвърна любезно крал Родар. — И ще отсечем главата на всеки, който отказва да й се поклони.

— Можеш да разчиташ на мен за това — каза навъсено Анхег. — Ако аз й се поклоня, всеки друг ще го направи.

— Радвам се, че всичко е вече решено — каза един познат глас откъм тъмния ъгъл на заседателната зала.

— Лейди Поулгара! — ахна объркано Се’Недра. — Не знаех, че си тук.

— Това е съвсем очевидно — отвърна Поулгара. — Беше доста заета, нали скъпа?

— Аз… — заекна Се’Недра.

Поулгара остави внимателно чашата си и се придвижи към по-осветената част на залата. Лицето й беше сериозно, но докато разглеждаше внимателно доспехите на принцесата, в погледа й се появи учудване.

— Много интересно — беше всичко, което каза.

Се’Недра беше разбита.

— Господа — обърна се Поулгара към съвета, — сигурна съм, че имате да обсъждате още много неща. Междувременно Нейно Величество и аз ще си поговорим насаме. Убедена съм, че ще ни извините — каза тя и се отправи към вратата. — Ела с мен, Се’Недра! — нареди Поулгара, без дори да се обърне назад и да я погледне.

Се’Недра я последва навън разтреперана.

Поулгара не каза нищо, докато вратата на собствения й апартамент не се затвори зад тях. После се обърна и погледна сериозно принцесата, която все още беше облечена в доспехите си.

— Чух какво замисляш, Се’Недра. Ще си направиш ли труда да ми обясниш?

— Те всички спореха толкова много — започна неубедително Се’Недра. — Имаха нужда от някой, който да ги обедини.

— И ти реши да се заемеш с това лично?

— Ами…

— Как разбра, че спорят?

Се’Недра се изчерви виновно.

— Разбирам — измърмори Поулгара. — Открила си как да използваш амулета на сестра ми. Много умно от твоя страна.

— Позволи ми да го направя, лейди Поулгара! — помоли Се’Недра. — Нека да ги подведа. Знам, че мога да го направя. Нека да окажа, че съм достойна да бъда кралицата на Гарион.

Поулгара я погледна замислено.

— Ти порастваш много бързо, Се’Недра — каза тя накрая.

— Ще ми позволиш ли да го направя?

— Ще поговорим за това. Свали си шлема и щита, скъпа, и остави меча в ъгъла. Ще направя по една чаша хубав чай и ти ще ми разкажеш какво точно си си наумила да правиш. Предпочитам да не бъда изненадвана, след като веднъж започнем.

— Ти ще дойдеш с нас?

Това изненада Се’Недра.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна Поулгара. После се усмихна: — Вероятно ще мога да предпазя поне теб от проблеми. Изглежда не постигнах кой знае какъв успех С Гарион.

Тя спря и се втренчи в нагръдника на Се’Недра.

— Не си ли прекалила малко, скъпа?

Се’Недра се изчерви.

— Помислих си, че ще е по… ами… — заплете се в обясненията си.

— Се’Недра — каза й Поулгара, — не трябва да си толкова чувствителна. Ти си съвсем млада все пак. Дай си малко време и нещата ще се оправят.

— Толкова съм плоска — изплака принцесата почти отчаяно. Изведнъж й хрумна нещо.

— Мислиш ли, че би могла… ами… — тя направи показателен жест.

— Не, скъпа — отговори Поулгара твърдо. — Това не е добра идея. Това би нарушило определен баланс в тялото ти, а човек не бива да се намесва в тези неща. Просто бъди търпелива. Ако нищо друго не помогне, с няколко деца ще постигнеш онова, което искаш.

— О, лейди Поулгара — Се’Недра безпомощно се усмихна, — сякаш знаеш всичко. Ти си като майката, която никога не съм имала.

Импулсивно обви ръце около врата на магьосницата. Поулгара сбърчи нос.

— Се’Недра — предложи тя, — защо не свалиш тези доспехи. Миришеш като железен чайник.

Се’Недра избухна в смях.

През следващите дни няколко души напуснаха Рива и заминаха да изпълняват важни мисии. Барак отплува на север към Вал Алорн, за да присъства на подготовката на черекската флота. Мандорален замина за Воу Мимбре, за да докладва на крал Кородулин. Буйният млад Лелдорин, който получи прошка по молба на Гарион, взе един кораб и се отправи към Астурия, за да подготви нещата там. Хетар, Релг и полковник Брендиг отпътуваха към Камаар, където щяха да се разделят и всеки щеше да се върне у дома, за да се погрижи за последния етап от подготовката. Събитията, които винаги следваха своя собствен ход, сякаш се раздвижиха и забързаха, когато Западът неумолимо се готвеше за война.