Дейвид Едингс
Черната кула (18)

ГЛАВА 17

„Скъпа лельо Поул“, започваше бележката на Гарион, „знам, че това ще те ядоса, но няма друг начин. Видях кодекса на Мрин и сега знам какво трябва да направя. Про…“ — той спря за момент и се намръщи:

— Как се пише думата „пророчество“?

Белгарат му я произнесе по букви.

— Не се задълбочавай чак толкова, Гарион — посъветва го старият мъж. — Нищо, от това което ще й кажеш, няма да я направи щастлива, така че давай по същество.

— Не мислиш ли, че трябва да обясня защо правим това? — измъчваше се Гарион.

— Тя е чела кодекса, Гарион — отговори Белгарат. — Ще разбере и без твоето обяснение.

— Трябва да оставя бележка и за Се’Недра — сети се Гарион.

— Поулгара би могла да й каже това, което трябва да знае — успокои го Белгарат. — Имаме да вършим работа, така че не можем да си позволим да прекараме цялата нощ в писане на писма.

— Никога преди не съм писал писмо. — отбеляза Гарион. — Не е чак толкова лесно, колкото изглежда.

— Кажи това, което трябва да кажеш, и спри — препоръча му магьосникът. — Не се престаравай.

Вратата се отвори и Силк се появи отново. Беше облечен в безлични дрехи, които носеше винаги, когато беше на път. Държеше в ръце два вързопа.

— Мисля, че тези са подходящи — каза той, като подаде един от вързопите на Белгарат, а другия на Гарион.

— Взе ли парите? — попита го старият мъж.

— Взех малко на заем от Барак.

— Изненадващо — отвърна Белгарат. — Барак не се слави с щедростта си.

— Не съм му казал, че ги вземам на заем — намигна дребния мъж. — Помислих си, че ще спестя време, ако не изпадам в дълги обяснения.

Една от веждите на Белгарат се вдигна рязко.

— Ние бързаме, нали? — попита Силк с невинно изражение. — А Барак може да стане досаден, щом става въпрос за пари.

— Спести ми извиненията си — каза му Белгарат и се обърна отново към Гарион:

— Свърши ли вече с това?

— Какво мислиш? — попита Гарион, като му подаде бележката.

Старият мъж я погледна.

— Много добре. Сега я подпиши и ще я сложим на такова място, където утре лесно ще бъде намерена.

— Късно утре — предложи Силк. — Бих искал да бъда извън обсега на Поулгара, когато разбере, че сме заминали.

Гарион подписа бележката, сгъна я и отгоре написа: „За лейди Поулгара.“

— Ще я оставим на престола — рече Белгарат. — Хайде да се преоблечем и да вземем меча.

— Мечът не е ли прекалено голям? — попита Силк, след като Гарион и Белгарат се бяха преоблекли.

— В едно от преддверията има ножница за него — Белгарат отвори вратата внимателно и надникна в тихия коридор. — Трябва да го носи окачен на ремък на гърба си.

— Светлината ще бъде малко издайническа — каза Силк.

— Ще покрием кълбото — отвърна Белгарат. — Да вървим.

Тримата излязоха в слабо осветения коридор и се запромъкваха към тронната зала в среднощния покой. Един сънлив прислужник, който отиваше към кухнята, почти ги изненада, и една празна стая им послужи като временно укритие, докато той отмине.

— Заключена ли е? — прошепна Силк, когато стигнаха Залата на краля на Рива.

Гарион сграбчи голямата дръжка и я завъртя. Трепна, когато ключалката щракна шумно в среднощния покой. Дръпна силно, вратата скръцна и се отвори.

— Хубаво е да си имаш някой, който да се погрижи за това — измърмори Силк.

Кълбото на Алдур засия веднага, щом тримата влязоха в залата.

— Изглежда, че те разпозна — каза Силк.

Когато Гарион свали меча, кълбото започна да блести, като изпълваше Залата на краля на Рива с тъмносиньото си сияние. Гарион се огледа наоколо нервно, притеснен, че ако някой минава наблизо, може да види светлината и да дойде да провери какво става.

— Престани! — заповяда кралят на кълбото, а в гласа му прозвуча раздразнение.

С уплашен проблясък сиянието на кълбото намаля и се превърна в слаба вибрираща светлина, победоносната песен на кълбото се сниши до тихо тананикане.

Белгарат се вгледа учудено във внука си, но не каза нищо. Поведе ги към преддверието и взе дългата обикновена ножница от кутията, която висеше на стената. Коланът, прикрепен към ножницата, беше доста износен.

Старият мъж го намали, за да стане по мярка на Гарион, прекара го през дясното рамо на младия мъж и надолу по гръдния му кош — така, че ножницата, закачена на две места за колана, преминаваше диагонално през гърба на владетеля на Запада. В кутията имаше и нещо като плетена тръба, която приличаше на широк чорап.

— Сложи това върху дръжката — нареди Белгарат.

Гарион покри дръжката на големия меч с „чорапа“, после хвана острието и внимателно вмъкна върха в горния край на ножницата. Беше странно, но нито Силк, нито Белгарат му предложиха помощта си. И тримата знаеха причината за това. Мечът се прибра в ножницата и олекна, сякаш нямаше тегло — не беше чак толкова неудобен за носене. Напречната част на дръжката обаче стърчеше над главата на Гарион и го удряше, когато вървеше по-бързо.

— Не е правен, за да се носи — каза му Белгарат. — Ще трябва да импровизираме.

Още веднъж тримата минаха по слабо осветените коридори на заспалия дворец и се измъкнаха през странична врата. Силк се промъкна напред, движеше се тихо като котка и вървеше в сенките. Белгарат и Гарион изчакаха. Един отворен прозорец, висок около двайсет фута, гледаше към кралската градина. Докато стояха под него, се появи слаба светлина. Гласът, който им проговори, беше тих.

— Задача? — попита момчето.

— Да — отговори Гарион, без да се замисли. — Всичко е наред. Отивай да спиш.

— Белгарион — каза детето със странно задоволство. — Довиждане! — добави то с изпълнен с копнеж глас и изчезна.

— Да се надяваме, че няма да отиде направо при Поулгара — измърмори Белгарат.

— Мисля, че можем да му се доверим, дядо. Той знае, че заминаваме и искаше просто да ни каже довиждане.

— Би ли могъл да ни обясниш как разбра това?

— Не знам — Гарион сви рамене. — Просто го разбрах.

Силк свирна от вратата на кралската градина и Гарион и Белгарат го последваха по тихите улици на града.

Беше все още ранна пролет и нощта беше хладна, но не и студена. Във въздуха над града се носеше благоухание, което идваше от високите ливади в планините зад река Рива и се смесваше с миризмата на торф и солени водорасли от морето. Звездите отгоре бяха ярки и току-що изгрялата луна, която изглеждаше огромна — ниско над хоризонта огряваше една блестяща, златна пътека през Морето на ветровете. Гарион почувства онова вълнение, което изпитваше винаги, когато тръгваше нанякъде през нощта. Твърде дълго го бяха държали като в клетка, всяка стъпка, която все повече го отдалечаваше от отегчителните срещи и церемонии, го изпълваше с опияняващо предчувствие.

— Прекрасно е отново да си на път — измърмори Белгарат сякаш прочел мислите му.

— Винаги ли е така? — прошепна в отговор Гарион. — Имам предвид след всичките тези години, през които си го правил.

— Винаги — отговори Белгарат. — Защо мислиш, че предпочитам живота на скитник?

Продължиха надолу по тъмните улици до портата на града през една малка врата и излязоха на пристаните, които се очертаваха ясно на фона на набраздената от лунна светлина вода.

Капитан Грелдик беше леко пиян, когато стигнаха до кораба му. Странстващият моряк беше изкарал благополучно зимата пристанището на Рива, което му даваше сигурност. Корабът беше изтеглен на брега, дъното му беше остъргано, а пукнатините бяха запушени. Мачтата, която скърцаше доста обезпокоително по време на плаването от Сендария, беше подсилена и снабдена с нови корабни платна. Оттогава Грелдик и екипажът прекарваха по-голямата част от времето си в гуляи. Последиците от тримесечния разгулен живот проличаха по лицето му, когато го събудиха. Погледът му беше замъглен, а под очите му имаше тъмни торбички. Брадясалото му лице изглеждаше подпухнало и нездраво.

— Може би утре — изсумтя той, когато Белгарат му каза, трябва спешно да напуснат острова. — Или вдругиден. Мисля, вдругиден ще е по-добре.

Белгарат заговори с по-твърд тон.

— По всяка вероятност моряците ми няма да могат да се оправят с греблата — отбеляза Грелдик. — Ще повръщат по цялата палуба, а за да се оправи такава бъркотия, е нужна цяла седмица.

Белгарат даде на Грелдик ултиматум и той бавно се измъкна от разбърканото си легло. Заклатушка се към помещенията на екипажа, като спираше за кратко, за да повърне през перилата на палубата. После слезе в предния трюм и с ритници и ругатни разбуди хората си.

Няколко часа по-късно, когато корабът на Грелдик напусна тихо пристанището и се сблъска с морските вълни, луната се беше издигнала високо, а до пукването на зората оставаше съвсем малко време.

Въпреки че ветровете не бяха благоприятни, след два дни Грелдик остави Гарион, Силк и Белгарат на един пустеещ бряг на север от устието на река Селин, по северозападното крайбрежие на Сендария.

— Не знам дали ще бързам така, за да се върна в Рива — каза Белгарат на Грелдик, когато слезе от малката лодка на пясъка на брега.

Той подаде на брадатия черек малка кесия с дрънчащи монети.

— Сигурен съм, че ти и екипажът ти ще намерите някъде малко развлечения.

— В Камаар е винаги приятно по това време на годината — каза замислено Грелдик, като подхвърляше кесията в ръка. — Познавам една млада вдовица там, която винаги е настроена приятелски.

— Трябва да я посетиш — предложи Белгарат. — Нямало те е толкова дълго време, така че тя сигурно се е чувствала ужасно самотна без теб.

— Може би ще отида — каза Грелдик и очите му изведнъж светнаха. — Приятно пътуване!

Той, даде знак на един от хората си и те започнаха да гребат към кораба, който беше закотвен на няколко стотин ярда от брега.

— За какво беше всичко това? — попита Гарион.

— Искам да мине малко време, преди Поулгара да се добере до Грелдик — отговори старият мъж. — Не ми се ще да започне да ни преследва.

Той се огледа.

— Я да видим дали ще намерим някой с лодка, да ни откара нагоре по реката до Селин. Би трябвало там да можем да си купим коне и провизии.

Един рибар, който веднага разбра, че обръщането на ферибота ще му донесе по-сигурна печалба, отколкото да опитва късмета си по бреговете на северозападното крайбрежие, се съгласи да ги откара нагоре по реката. При залез слънце пристигнаха в град Селин. Прекараха нощта в една уютна странноприемница и на следващата сутрин отидоха на централното тържище. Силк уреди купуването на коне, като се пазареше за всяко пени и го правеше по-скоро по навик, отколкото поради истинска необходимост, помисли си Гарион. После купиха и запаси за пътуването. В ранна утрин вече яздеха по пътя към Дейрин, който се намираше на около четиридесет левги.

По полетата на северна Сендария беше започнала да никне онази първа зелена трева, която лежеше върху влажната земя като нефритова мъгла и предизвестяваше приближаването на пролетта. Няколко пухкави облачета подскачаха по синьото небе и въпреки че вятърът беше силен, слънцето стопляше въздуха. Пътят се ширеше пред тях, през зелените полета и макар че мисията им беше сериозна, на Гарион му се прииска да крещи от щастие.

След още два дни стигнаха до Дейрин.

— Искаш ли да вземем кораб от тук? — обърна се Силк към Белгарат, докато се изкачваха нагоре по хълма, по който бяха минали с три пълни с ряпа каруци преди толкова много месеци. — Можем да бъдем в Коту за по-малко от седмица.

Белгарат почеса брадата си, като се вгледа в простора над залива на Черек, който искреше под лъчите на следобедното слънце.

— Не мисля така — реши той.

Посочи няколко черекски бойни лодки, които патрулираха извън териториалните води на Сендария.

— Череките винаги патрулират тук — поясни Силк. — Възможно е това да няма нищо общо с нас.

— Поулгара е много упорита — каза Белгарат. — Тя самата не може да напусне Рива, докато се случват толкова много важни неща, но може да изпрати хора да ни търсят. По-добре да избягваме всички възможни неприятности. Ще вървим по северното крайбрежие и след това ще продължим през мочурищата до Боктор.

Силк го изгледа с дълбоко отвращение:

— Ще ни трябва много повече време.

— Ние не бързаме чак толкова — отбеляза Белгарат любезно. — Алорните са започнали да събират армиите си, но все още не са готови, нужно е малко време и за арендите, за да се отправят всички в една посока.

— Това какво общо има с нас? — попита Силк.

— Имам планове за тези армии и бих искал да започнат да се придвижват, преди да пресечем Гар ог Надрак, ако е възможно; и разбира се, преди да стигнем Малореа. Можем да си позволим да загубим малко време, за да избегнем и всички неприятности с хората, които Поулгара е изпратила след нас.

И така, те заобиколиха Дейрин и поеха по широкия каменист път, криволичещ между скалите, където вълните се блъскаха, разбиваха и пенеха.

Планините на източна Сендария се простираха по този внушителен бряг до залива на Черек и пътят, който се извиваше нагоре и се спускаше рязко надолу, не беше никак добър. Силк мърмореше на всяка миля от пътя.

Гарион обаче се притесняваше за друго. Решението, което беше взел след като прочете кодекса на Мрин, му изглеждаше доста логично тогава, но сега логиката му носеше съвсем малко успокоение. Той съзнателно яздеше към Малореа, за да се изправи в двубой срещу Торак! Колкото повече мислеше, толкова по-налудничаво му изглеждаше всичко това. Как можеше да се надява, че ще победи един бог? Размишляваше върху това, докато яздеха на изток по скалистия бряг, и настроението му се развали, също като това на Силк.

След около седмица скалите станаха по-ниски, а земята по-малко хълмиста. Огледаха се от върха на последното източно възвишение и видяха това, което трябваше да бъде обширно равно поле — то изглеждаше тъмнозелено и много влажно.

— Ето ги и тях — каза Силк с раздразнение.

— Какво ти разваля така настроението? — попита го възрастният магьосник.

— Една от главните причини, поради които напуснах Драсния, беше да избягам надалече от мочурищата. — отговори Силк рязко. — А сега ми предлагаш да се влача през тези влажни и вонещи територии. Горчиво съм разочарован от теб, стари приятелю, и е напълно възможно никога да не ти го простя.

Гарион се мръщеше пред гледката на блатистата местност, която се простираше долу.

— Не е възможно това да е Драсния, нали? — попита той. — Мислех, че Драсния е по на север.

— Всъщност това е Алгария — уточни Белгарат. — Началото на алдурските мочурища. Отвъд устието на река Алдур е границата на Драсния. Наричат това тук Мринското мочурище. То продължава още около тридесет левги отвъд Коту, до устието на река Мрин.

— Повечето хора го наричат просто „мочурищата“ и изобщо не минават оттук — отбеляза Силк. — Повечето хора имат достатъчно разум, за да стоят далече от тях.

— Не се оплаквай чак толкова — остро го прекъсна Белгарат. — Има рибари по това крайбрежие. Ще си купим лодка.

Очите на Силк светнаха.

— Тогава можем да минем по крайбрежието — предложи той.

— Това няма да е много благоразумно — не се съгласи Белгарат. — Флотата на Анхег кръстосва залива на Черек, за да ни търси.

— Не знаеш дали ни търсят — възрази Силк.

— Познавам Поулгара — отвърна Белгарат.

— Чувствам, че това пътуване не върви съвсем както трябва — измърмори Силк.

Рибарите по блатистото крайбрежие бяха странна смесица от алгари и драсниянци, мълчаливи и внимателни с непознати. Селищата им бяха построени върху колове, забити дълбоко в блатистата земя и наоколо се усещаше онази странната миризма на отдавна умряла риба, която винаги се носеше около рибарските колиби, където и да се намираха. Мина известно време, докато намерят мъж с лодка, който е готов да я продаде, пък и трябваше да го убедят, че три коня и няколко сребърни монети са една съвсем прилична цена.

— Тя тече — заяви Силк и посочи водата, която се беше събрала на дъното на лодката, докато отблъскваха с прът плавателния съд от вонящото село.

— Всички лодки текат, Силк — отговори спокойно Белгарат. — Това е типично за направата на лодките. Изгреби водата!

— Но тя ще се напълни отново.

— Тогава ще я изгребеш отново. Само не позволявай на водата да вземе преднина.

Мочурищата бяха навсякъде наоколо — пустош с блатни растения и папури, тъмна и бавно течаща вода. Имаше канали, потоци и много често — малки езера, където преминаването беше много по-лесно. Въздухът беше влажен, а вечер се изпълваше с мушици и комари. Жаби пееха любовни песни цяла нощ и поздравяваха пролетта с опияняващ ентусиазъм — малки квакащи жабчета и големи жаби с дебели гласове, с размера на чиния. Във водоемите и езерата подскачаше риба, а на блатистите острови имаше цели колонии от бобри и водни плъхове.

Придвижваха се, като избутваха лодката с прът през объркания лабиринт от канали, които очертаваха устията на Алдур, и продължиха на североизток в бавно затоплящата се северна пролет. След около седмица преминаха трудно забележимата граница и оставиха Алгария зад себе си.

Един лъжлив канал ги накара да се повъртят в кръг. Наложи се да слязат и с много усилия да избутат лодката далече от блатистия бряг. Водата ги понесе отново, а Силк седна печално и се загледа в съсипаните си ботуши, от които се стичаше кал. Когато заговори, гласът му преливаше от дълбоко отвращение.

— Прекрасно! — каза той. — Колко е прекрасно отново да си у дома, в скъпата стара противна Драсния.