Дейвид Едингс
Черната кула (14)

ГЛАВА 13

Крал Белгарион седеше някак тъжно на трона и слушаше безкрайното монотонно дърдорене на Валгон, посланика на Толнедра. Не бяха лесни времена за Гарион. Имаше толкова много неща, които не знаеше как да прави. От една страна, не можеше да издава заповеди. От друга, установи, че няма никакво време за себе си, а освен това, изобщо нямаше представа как да освободи слугите, които непрекъснато се мотаеха около него. Следваха го, където и да отидеше, и той дори се беше отказал от опитите си да залови фанатичния си бодигард, слуга или куриер, който непрекъснато го следваше по коридорите.

Приятелите му сякаш се чувстваха неудобно в негово присъствие и настоятелно го наричаха „Ваше Величество“, без значение колко пъти ги беше помолил да не го правят. Не се чувстваше различен и огледалото също доказваше, че не изглежда по друг начин, но всички се държаха така, сякаш се беше променил. Облекчението, което се изписваше по лицата им всеки път, когато си тръгваше, го нараняваше и той се затвори в себе си и се наслаждаваше на самотата.

Само леля Поул винаги беше до него, но и в това имаше нещо различно. Преди той беше неин помощник, а сега беше обратното и това му струваше абсолютно ненормално.

— Предложението, Ваше Величество, ако ми позволите да се изразя така, е доста щедро — отбеляза Валгон, когато приключи с четенето на последния договор, предложен от Ран Боруни.

Посланикът на Толнедра беше язвителен човек — с орлов нос и аристократично поведение. Беше хонетинец, член на семейството, което беше създало империята и от което произлизаха три императорски династии. Едва прикриваше презрението си към всички алорнци. Валгон беше постоянен трън в очите на Гарион. Не минаваше ден, без да се появи нов договор или търговско споразумение от императора. Гарион бързо схвана, че толнедранците са неспокойни от факта, че нямат нито един подписан от него документ и залагаха на теоретичното правило, че ако непрекъснато показваш на един човек разни свитъци, накрая той ще подпише поне един, за да го оставят на мира.

Ответната стратегия на Гарион беше проста — той отказваше подпише каквото и да било.

— Абсолютно същият е като онзи, които предложи миналата седмица — отбеляза гласът на леля Поул в тишината на ума му. — Единственото, което са направили, е да разместят малко клаузите и да променят няколко думи. Кажи му го!

Гарион вдигна към самодоволния посланик поглед, в който се четеше неодобрение.

— Напълно невъзможно! — отвърна той кратко.

Валгон започна да протестира, но Гарион го сряза:

— Идентично е с предложението от миналата седмица, Валгон. И двамата знаем това. Тогава отговорът беше не и все още е не. Няма да дам на Толнедра преференциален статут за търговия с Рива. Няма да приема да искам разрешение от Ран Боруни преди да подпиша каквото и да било споразумение с друга нация и в никакъв случай няма да се съглася дори на минимални промени в хрониките на Воу Мимбре. Моля те, предай на Ран Боруни да престане да ми досажда, преди да е готов да проведе смислен разговор с мен.

— Ваше Величество! — Валгон изглеждаше шокиран. — Никой не говори така на императора на Толнедра.

— Ще говоря, както си искам — каза му Гарион. — Имаш моето… нашето разрешение да се оттеглиш.

— Ваше Величество…

— Свободен си, Валгон — прекъсна го Гарион.

Посланикът се изправи, поклони се студено и се отправи гордо към вратата.

— Не беше зле — каза крал Анхег от частично закритата амбразура, където с останалите крале се събираха обикновено.

Присъствието на тези кралски наблюдатели караше Гарион да се чувства неспокоен. Знаеше, че следят всеки негов ход, оценяваха решенията му, маниерите му, думите му. Знаеше, че ще прави грешки през първите няколко месеца и предпочиташе да ги прави без публика, но как можеше да каже на група суверени, че предпочита да не бъде абсолютен център на тяхното внимание.

— Малко рязко все пак, не мислите ли така — добави крал Фулрах.

— С времето ще се научи да бъде по-дипломатичен — предсказа крал Родар. — Очаквам тази прямота да освежи малко Ран Боруни веднага след като се съвземе от апоплектичния удар, който ще му причини отговорът на нашия Белгарион.

Кралете и благородниците, които се бяха събрали, се засмяха на духовитата забележка на крал Родар, а Гарион се опита безуспешно да не се изчервява.

— Трябва ли да правят това? — прошепна той гневно на леля Поул. — Всеки път дори когато хлъцна, получавам коментар.

— Не се сърди, скъпи — отвърна му тя спокойно, — Беше мъничко неучтиво все пак. Сигурен ли си, че искаш да установиш подобен тон на разговор с бъдещия си тъст?

Това беше нещо, което Гарион съвсем определено не искаше да му припомнят. Принцеса Се’Недра все още не беше му простила внезапното издигане и Гарион сериозно се съмняваше, че съществува възможност тя да се омъжи за него. Колкото и да я харесваше, а той я харесваше, кралят тъжно заключи, че тя няма да бъде добра съпруга за него. Беше умна и разглезена, имаше волски инат. Гарион беше абсолютно убеден, че тя ще си направи удоволствието да вгорчи живота му, колкото може повече. Докато седеше на трона си и слушаше шеговитите забележки на алорнските крале, изведнъж му си прииска никога да не беше чувал за кълбото.

Както винаги, мисълта за камъка го накара да вдигне поглед към огромния меч, който висеше над трона. Имаше нещо дразнещо в начина, по който кълбото започваше да блести всеки път, когато Гарион седнеше на трона. Сякаш се поздравяваше, като че ли той, Белгарион — кралят на Рива, беше негово лично творение. Гарион не разбираше кълбото. То имаше някакво свое съзнание, знаеше това. Умът му внимателно се беше докосвал до него и после се беше отдръпвал бавно. Понякога Гарион беше контактувал с умовете на богове, но съзнанието на кълбото беше различно. В него имаше сила, която не можеше дори да се опита да разбере. Нещо повече, привързаността на кълбото към него беше досадна. Гарион се познаваше добре и знаеше, че не беше толкова естествено някой да го обича. Но всеки път, когато се приближаваше, кълбото започваше да блести нетърпимо и умът му се изпълваше с онази странна извисяваща се песен, която чу за пръв път в кулата на Ктучик. Песента на кълбото беше примамлива покана. Гарион знаеше, че ако я приеме, волята на кълбото ще се съедини с неговата и няма да има нещо, което заедно да не могат да направят. Торак беше вдигнал кълбото и беше разцепил света, Гарион знаеше, че ако реши, би могъл да вдигне кълбото и да поправи това. По-смущаващото беше, че всеки път, когато тази мисъл минаваше през ума му, кълбото започваше да му дава точни инструкции как да го направи.

— Внимавай, Гарион — каза му гласът на леля Поул. Сутрешните ангажименти съвсем не бяха приключили. Имаше да изслуша още няколко молби и едно поздравление, което пристигна призори от Нийса. В него имаше опит за примирие и беше подписано от Сади, евнуха. Гарион прецени, че трябва добре да обмисли нещата, преди да отговори. Споменът за онова, което се беше случило в тронната зала на Салмисра, все още го притесняваше и той не беше съвсем сигурен, че иска да нормализира отношенията си с народа на хората-змии точно сега.

След това, когато нямаше повече ангажименти за деня, той се извини и напусна тронната зала. Беше му много горещо с този хермелин, а короната предизвикваше главоболие. Определено му се искаше да се върне в своя апартамент и да се преоблече.

Когато мина покрай стражите, които стояха отвън до вратите на залата, те се поклониха почтително и се приготвиха да го придружат.

— Всъщност никъде няма да ходя — каза Гарион на сержанта. — Връщам се в покоите си и знам пътя. Защо не отидете да обядвате с хората си?

— Ваше Величество е много любезен — отвърна сержантът. — Ще имате ли нужда от нас по-късно?

— Не съм сигурен. Ще изпратя да ви повикат.

Сержантът се поклони отново и Гарион продължи по слабо осветения коридор. Беше го открил около два дни след коронацията. Използваше се относително малко и беше най-прекият път от тронната зала към кралския апартамент. Гарион го харесваше, защото можеше да се придвижва без много шум и кралски почести. Имаше само няколко врати и свещите бяха на доста голямо разстояние, което го правеше достатъчно тъмен. Мракът го караше да се чувства по-удобно, сякаш му връщаше част от анонимността.

Вървеше потънал в размисъл. Имаше толкова много неща, за които да мисли. Надвисналата война между Запада и кралството на Ангарак изпълваше съзнанието му. Предполагаше се, че владетелят на Запада лично трябваше да предвожда едната армия, а Кал Торак, който беше възкръснал от своя сън, щеше да се изправи срещу него с множество ангаракски войни. Как да се бие с толкова много врагове? Самото име на Торак го смразяваше, пък и какво знаеше за армии и битки? Поражението беше неизбежно и Торак щеше да смаже всички сили на Запада с железен юмрук.

Дори вълшебството нямаше да му помогне. Собствените му сили бяха все още неизпитани и не можеше да рискува да се изправи срещу Торак. Леля Поул щеше да направи всичко възможно да му помогне, разбира се, но без Белгарат надеждите за успех бяха минимални. А той все още не даваше признаци, че ще се възстанови след болестта.

Гарион не искаше да мисли повече за това, но останалите му проблеми бяха също толкова сериозни. Съвсем скоро щеше да се сблъска с яростния отказ на Се’Недра да се помирят. Само ако проявеше малко разум, Гарион беше убеден, че разликата в положението им няма да има толкова голямо значение. Той харесваше Се’Недра. Дори беше готов да признае пред себе си, че чувствата му бяха по-дълбоки. Тя можеше — само когато искаше, разбира се — да бъде очарователна. Ако преодолееха този малък проблем, всичко щеше да бъде прекрасно. Подобна възможност го зарадва. Размишлявайки върху нея, той продължи по коридора.

Беше изминал няколко ярда, когато отново чу тихи стъпки зад себе си. Въздъхна и му се прииска вечният му преследвач да си намери друго занимание. После сви рамене и потънал в мисли за нийсанския проблем, продължи пътя си.

Предупреждението беше остро и дойде в последния момент.

— Пази се! — извика рязко гласът в ума му.

Без да разбира защо, без дори да се замисли, Гарион реагира инстинктивно и се хвърли на пода. Короната му се търкулна, когато с огнени искри покрай него прелетя хвърлената кама, която се блъсна в каменната стена, отскочи и се плъзна по плочите. Гарион измърмори едно проклятие, претърколи се бързо и скочи на крака със собствената си кама в ръка. Ядосан и бесен от внезапната атака, той се втурна надолу по коридора, а наметалото му се развяваше, омотавайки се в краката му.

Успя да мерне само няколко пъти своя нападател, докато тичаше след него. Той се шмугна в един страничен изход няколко ярда по-надолу по коридора и Гарион чу хлопването на вратата след беглеца. Когато стигна до нея и я отвори, все още стиснал в ръка камата си, откри друг дълъг и тъмен коридор. Не се виждаше никой.

Ръцете му трепереха, по-скоро от гняв отколкото от страх.

Помисли да повика стражите, но почти веднага се отказа от тази идея. Колкото повече размишляваше върху възможността да продължи да преследва нападателя си, толкова по-неразумно му се струваше. Нямаше никакво друго оръжие освен камата и внезапно осъзна, че има опасност да се изправи срещу някой, който е въоръжен с меч. Възможно беше да са замесени и повече хора, пък и тези тъмни коридори не бяха най-подходящото място за сблъсъци.

Когато затваряше вратата, нещо привлече погледа му. Беше малко парче сив вълнен плат, което висеше на рамката. Гарион се наведе, взе го и го поднесе под светлината на една от свещите, които висяха на стената. Парчето беше широко не повече от два пръста и като че ли беше от края на риванско наметало. В бързината нападателят беше затръшнал вратата след себе си, предположи Гарион, и беше защипал края на дрехата си, после я беше дръпнал и откъснал парчето. Гарион присви очи и се отправи забързано обратно по коридора, като спря веднъж, за да вдигне короната си и още веднъж, за да вземе камата на нападателя. Огледа се. Коридорът беше празен и някак страшен. Ако нападателят решеше да се върне с още двама-трима съучастници, положението щеше да стане съвсем напечено. След като премисли всичко, Гарион реши, че най-доброто решение беше да се прибере в апартамента си по най-бързия начин и да заключи вратата. Тъй като наоколо нямаше никой, който да стане свидетел на липсата на достойнство у краля, Гарион вдигна полите на мантията си и хукна като подплашен заек.

Стигна до вратата на стаята си, блъсна я и се вмъкна вътре, като я затвори и заключи след себе си. Остана плътно до вратата и се ослуша за шум от евентуални преследвачи.

— Случило ли се е нещо, Ваше Величество?

Гарион почти подскочи. Обърна си и се изправи срещу слугата, който отвори широко очи при вида на камата в ръцете на краля.

— О, нищо — отвърна той бързо, като се опита да прикрие смущението си. — Помогни ми да съблека това.

Започна да се бори с връзките на дрехата си. Ръцете му бяха заети с камите и короната. Небрежно захвърли короната на близкия стол, прибра камата си и внимателно сложи другата кама и парчето плат на полираната маса.

Слугата му помогна да свали мантията си.

— Иска ли Ваше Величество да го освободя от тези неща? — попита той и погледна с отвращение към камата и парчето плат върху масата.

— Не! — каза твърдо Гарион. Изведнъж му хрумна нещо. — Знаеш ли къде е мечът ми? — попита той.

— Мечът на Ваше Величество виси в тронната зала — отвърна слугата.

— Не този — рече Гарион. — Другият. Онзи, който носех, когато дойдох тук за първи път.

— Предполагам, че мога да го намеря — отвърна слугата малко несигурно.

— Направи го — разпореди Гарион. — Предпочитам да ми е под ръка. — И опитай се да намериш Лелдорин Уилдантор. Трябва да поговоря с него.

— Веднага, Ваше Величество.

Слугата се поклони и тихо напусна стаята.

Гарион се загледа в камата и плата и започна да ги изучава внимателно. Камата всъщност беше обикновен нож — тежък, здрав, с наточено острие. По него нямаше никакви орнаменти и отличителни знаци. Върхът беше леко притъпен, вероятно от сблъсъка с каменната стена. Който и да го беше хвърлил, беше го направил с всичка сила. Гарион потръпна. Камата не му вършеше работа. Вероятно имаше стотици като нея в цитаделата. От друга страна обаче парчето плат можеше да се окаже безценно. Някъде в крепостта имаше мъж, който се разхождаше с наметало, от което лисваше едно ъгълче. Скъсаното наметало и това парче плат биха съвпаднали почти идеално.

Половин час по-късно дойде Лелдорин:

— Викал си ме, Гарион?

— Седни, Лелдорин — Гарион покани приятеля си и изчака слугата да излезе от стаята. — Мисля, че имам малък проблем — каза той и се настани удобно в стола до масата. — Чудех се дали мога да помоля за твоята помощ.

— Знаеш, че няма нужда да питаш — усмихна се младият астурианец.

— Това трябва да си остане само между нас двамата! — предупреди го Гарион. — Не искам никой друг да знае.

— Имаш честната ми дума — отвърна мигновено Лелдорин.

Гарион плъзна по масата камата към приятеля си.

— Преди малко, когато се прибирах насам, някой хвърли това по мен.

Лелдорин възкликна и очите му се изцъклиха.

— Предателство? — извика той.

— Или това, или нещо лично — отвърна Гарион. — Не знам за какво точно става въпрос.

— Трябва да предупредиш охраната си — заяви Лелдорин и скочи бързо.

— Не — отвърна Гарион твърдо. — Ако го направя, ще ме изолират напълно. Не ми е останала много свобода и не бих искал да я загубя.

— Успя ли да го видиш изобщо? — попита Лелдорин и седна обратно, разглеждайки камата.

— Само в гръб. Носеше едно от онези сиви наметала.

— Всички риванци носят такива сиви наметала, Гарион.

— Въпреки това има нещо, което трябва да направим. — каза Гарион. Измъкна изпод туниката си парченцето сив вълнен плат. — След като хвърли камата, той избяга през една странична врата, която тръшна след себе си. Защипа наметалото си и това се откъсна.

Лелдорин разгледа внимателно парчето плат.

— Ако си държим очите добре отворени, може да открием някой със скъсано наметало. Ако успеем да се докопаме до наметалото, ще можем да проверим дали това е липсващото парче, което пасва там — поясни кралят.

Лелдорин кимна разбиращо и лицето му доби сурово изражение:

— Когато го хванем, бих искал самият аз да се разправя с него. Един крал не бива да се замесва лично в подобни истории.

— Бих могъл да наруша това правило — съгласи се Гарион. — Не искам да хвърлят ножове по мен. Но нека първо да открием кой го е направил.

— Започвам веднага — Лелдорин скочи на крака. — Ако трябва, ще проверя ъглите на всяко наметало в Рива. Ще открием изменника, Гарион. Обещавам ти.

Гарион се почувства малко по-добре. Но същия следобед към апартамента на Пазителя на Рива вървеше един бдителен млад крал, следван от цял взвод пазачи. Той се оглеждаше постоянно, а ръката му беше на дръжката на меча, който висеше на кръста му.

Откри Бранд седнал удобно с арфата си. Огромните ръце на Пазителя сякаш галеха струните на инструмента и от него излизаше тъжна мелодия. Лицето на огромния сериозен мъж беше меко и замислено, докато свиреше, и Гарион осъзна, че музиката беше още по-хубава, защото беше съвсем неочаквана.

— Много хубаво свирите, милорд — каза кралят почтително, когато последният акорд на песента отзвуча.

— Свиря често, Ваше Величество — отвърна Бранд. — Понякога, когато свиря, забравям, че жена ми не е вече до мен.

Стана от стола пред арфата, раздвижи рамене и цялата мекота изчезна от лицето му:

— С какво мога да ви услужа, крал Белгарион?

Гарион прочисти гърлото си малко нервно.

— Вероятно няма да се изразя много добре — призна си той, — но моля те, приеми това, което искам да кажа, а не това, което ще прозвучи.

— Разбира се, Ваше Величество.

— Знаеш ли, не съм искал всичко това — каза Гарион и посочи с ръка към цитаделата. — Короната, искам да кажа, и това да бъда крал, всичко. Бях достатъчно щастлив и преди.

— Да, Ваше Величество?

— Това, което се опитвам да кажа е… ами… ти си бил владетел на Рива, преди да се появя аз.

Бранд кимна сериозно.

— Не съм искал да бъда крал! — продължи бързо Гарион. — И наистина не искам да те измествам от мястото ти.

Бранд го погледна и бавно си усмихна.

— А аз се чудех защо изглеждате толкова притеснен, когато влязохте, Ваше Величество. Това ли ви кара да се чувствате неудобно?

Гарион кимна мълчаливо.

— Вие не ни познавате добре все още, Белгарион — каза му Бранд. — Тук сте само малко повече от един месец. Ние сме странни хора. В продължение на повече от три хиляди години ние пазим кълбото, откакто Рива Желязната хватка дойде по тези земи. Ние съществуваме, за да го пазим. И онова, което мисля, че сме загубили през всичките тези години, е чувството за идентичност, което другите хора смятат за много важно. Знаете ли защо се казвам Бранд?

— Никога не съм се замислял за това — призна Гарион.

— Имам си друго име, разбира се — продължи Бранд, — но не трябва никога да го споменавам. Всеки пазител се е казвал Бранд, така че никога да не се появи чувството за лична слава. Ние служим на кълбото, това е смисълът на нашето съществуване. За да бъда откровен, ще си призная, че се зарадвах, когато се появихте. Приближава се времето, когато трябваше да избера свой наследник, с помощта на кълбото естествено. Но нямах и най-малката представа на кого да се спра. Вашето пристигане ме избави от тази задача.

— Значи тогава можем да бъдем приятели?

— Мисля, че вече сме приятели, Белгарион — отвърна сериозно Бранд. — И двамата служим на един и същи господар, а това винаги сближава мъжете.

Гарион се поколеба и попита:

— Добре ли се справям?

Бранд се замисли.

— Някои от нещата, които направихте, не бих сторил точно по същия начин, но това е нормално. Родар и Анхег също не винаги вършат всичко по един и същ начин. Всеки от нас си има свои особености.

— Те ми се подиграват, нали? Анхег, Родар и останалите. Чувам остроумните им забележки всеки път, когато взема някакво решение.

— Не бих се притеснявал за това, Белгарион. Те са алорнци, а алорнците не приемат насериозно кралете. Те се подиграват и със себе си, знаеш ли. Можеш да приемеш, че докато се шегуват, всичко е наред. Ако изведнъж станат сериозни и официални, тогава знай, че си в беда.

— Мисля, че никога не съм разсъждавал така — призна си Гарион.

— Ще свикнеш с времето — увери го Бранд.

Гарион се почувства много по-добре след разговора с Бранд.

Придружаван от охраната си, той се отправи обратно към кралските покои. По средата на пътя обаче промени решението си и тръгна да търси леля Поул. Когато влезе в стаята й, видя братовчедка си Адара, която седеше кротко до нея и наблюдаваше как Поулгара внимателно закърпваше една от старите туники на Гарион. Девойката стана и се поклони почтително.

— Моля те, Адара — каза той с болка в гласа, — не го прави, когато сме сами. Навън получавам достатъчно поклони.

Посочи с ръка онази част от крепостта, в която имаше най-много хора.

— Както предпочитате, Ваше Величество — отвърна тя.

— И не ме наричай така. Все още съм си просто Гарион.

Адара го погледна сериозно със спокойните си красиви очи.

— Не, братовчеде — не се съгласи тя с него, — ти никога вече няма да бъдеш „просто Гарион“.

Той въздъхна, защото истината в това, което тя казваше, достигна до сърцето му.

— Моля да ме извините — добави девойката. — Трябва да отида при кралица Силар. Тя не се чувства много добре и казва, че е по-спокойна, когато съм с нея.

— Всички сме по-спокойни, когато си около нас — вметна Гарион, без дори да се замисли.

Тя му се усмихна с обич.

— Като че ли има надежда за него все пак — намеси се и леля Поул, докато работеше с иглата.

Адара погледна към Гарион.

— Никога не е бил чак толкова отчайващ, лейди Поулгара! — усмихна се тя.

После кимна с глава и на двамата и напусна стаята.

Гарион се помота наоколо и после се отпусна на един стол. Много неща му се бяха случили през този ден и изведнъж почувства, че е сърдит на целия свят.

Леля Поул продължаваше да шие.

— Защо правиш това? — попита Гарион най-после. — Никога няма да облека тази стара дреха отново.

— Тя се нуждае от поправка, скъпи.

— Има стотици хора наоколо, които могат да го направят вместо теб.

— Предпочитам да го направя сама.

— Остави дрехата, за да поговорим!

Тя остави туниката настрани и го погледна въпросително:

— И какво би искал да обсъди Ваше Величество с мен?

— Лельо Поул! — гласът на Гарион звучеше отчаяно. — Не и ти…

— Тогава не издавай заповеди, скъпи — посъветва го тя и пак взе туниката.

Гарион я наблюдава известно време, без да знае какво да каже. После странна мисъл се появи в съзнанието му.

— Защо правиш това, лельо Поул? — попита той, този път с истинско любопитство. — Вероятно никой няма да я облече повече. Така че просто си губиш времето с нея.

— Това е моето време, скъпи — припомни му тя.

Поулгара вдигна очи, погледът й беше неразгадаем. После без никакво обяснение, тя вдигна туниката с едната си ръка и прекара пръстите на другата по скъсаното място. Гарион почувства леко напрежение, а звукът, който последва, беше като шепот. Скъсаното изчезна пред очите му, сякаш никога не го е имало.

— Виждаш ли сега колко е безсмислено да я поправям — усмихна се Поулгара.

— Защо го правиш тогава?

— Защото обичам да шия, скъпи!

С леко движение тя скъса туниката отново. После взе иглата търпеливо се захвана да шие скъсаното.

— Шиенето ангажира ръцете и очите, но оставя ума свободен за други неща. Много е успокояващо.

— Понякога е трудно да те разбера, лельо Поул.

— Да, скъпи. Знам.

Гарион направи няколко крачки, после изведнъж коленичи до стола й, отмести туниката настрани, сложи глава в скута й и заплака:

— О, лельо Поул!

— Какво има, скъпи? — тя внимателно погали косата му.

— Толкова съм самотен.

— Това ли е всичко?

Гарион вдигна глава и я погледна с невярващ поглед. Не беше очаквал това.

— Всеки е самотен, драги мой — обясни тя, като го придърпа към себе си. — Докосваме се леко до другите хора, после пак оставаме сами. Ще свикнеш с това.

— Сега никой не си говори с мен, поне не така, както правеха преди. Все се покланят и ми казват „Ваше Величество“.

— Ти си кралят в крайна сметка! — отвърна тя.

— Но не искам да бъда.

— Такава е съдбата на семейството ти и не можеш да я промениш… Разказвал ли ти е някой за принц Гарид?

— Не, не мисля. Кой е той?

— Той бил единственият оцелял след атаката на нийсаните и убийството на крал Горек и семейството му. Избягал, като скочил в морето.

— На колко години е бил?

— На шест. Бил много смело дете. Всички мислели, че се е удавил и че морето е отнесло тялото му. Дядо ти и аз подхранвахме тази заблуда. В продължение на триста години ние криехме наследниците на принц Гарид. В продължение на векове те живееха в прикритие с една единствена цел — да те издигнат на трона. А сега ти казваш, че не искаш да бъдеш крал?

— Не познавам никой от тези хора — каза той сърдито. Знаеше, че постъпва лошо, но не можа да сдържи негодуванието си.

— Ще ти помогне ли, ако ги видиш някои от тях?

Въпросът го изненада.

— Може би — реши той.

Дъщерята на магьосника остави туниката настрани и се изправи.

— Ела с мен! — поведе го към високия прозорец, който гледаше надолу към града.

Имаше малко балконче отвън. В ъгъла, където улукът с беше спукал, се беше образувал тънък черен лед, който криволичеше надолу и стигаше до пода на балкона. Леля Поул откачи резето на прозореца и той се отвори. Нахлу леден въздух, който накара свещите да затанцуват.

— Погледни в леда, Гарион! — посочи му лъскавото черно петно. — Вгледай се дълбоко в него.

Имаше нещо в леда — отначало беше безформено, но постепенно ставаше все по-ясно. Беше фигура на бледа руса жена, доста красива, с топла усмивка на устните. Изглеждаше млада, а очите й бяха вперени в лицето на Гарион.

— Детето ми! — прошепна някакъв глас. — Моят малък Гарион…

Гарион потръпна.

— Мамо?

— Толкова си висок — продължи шепотът. — Почти мъж.

— И вече крал, Илдера — леля Поул също заговори с фантома.

— Значи той е бил избраника! — ликуваше духът на майка му. — Знаех си. Усещах го, още докато го носех под сърцето си.

Втора фигура започна да се очертава до първата. Беше висок слаб мъж с тъмна коса и странно познато лице. Гарион ясно видя приликата със собствените си черти.

— Привет, Белгарион, сине мой! — промълви и втората фигура.

— Татко — отвърна Гарион без да знае какво друго да каже.

— Приеми благословията ни, Гарион! — рече баща му, когато двете фигури започнаха да се размиват.

— Отмъстих за теб, татко — извика Гарион след тях. Струваше му се важно да го знаят. Така и не можа да се увери дали те го чуха.

Леля Поул се беше облегнала на рамката на прозореца, а лицето й беше уморено.

— Добре ли си? — попита я Гарион загрижено.

— Беше трудно да го направя, скъпи — каза му тя и прекара ръка през измореното си лице.

Последва още един проблясък и дълбините на леда се появи и позната фигура на синия вълк — онзи, който се присъедини към Белгарат в битката с Грул елдарака в планината на Улго.

Вълкът седна и се загледа в тях за момент, после бързо се превърна в снежен бухал и накрая в жена със светлокафява коса и златисти очи. В лицето приличаше на леля Поул и Гарион не можеше да спре да мести поглед от едната към другата, за да ги сравни.

— Остави отворено, Поулгара! — проговори нежно жената със златистите очи. Гласът и беше топъл и нежен като лятна вечер.

— Да, мамо — отвърна леля Поул. — Ще затворя след малко.

— Всичко е наред, Поулгара — каза жената-вълк на дъщеря си. — Даде ми възможност да го видя.

Тя погледна Гарион право в лицето.

— Запазил е някои черти — отбеляза тя. — Малко около очите и формата на челюстта. Той знае ли?

— Не всичко, мамо — отвърна леля Поул.

— Може би така е по-добре — рече Поледра.

После от тъмните дълбини на леда се появи нова фигура. Още една жена. Тя имаше коса като слънчева светлина, а лицето й приличаше повече на леля Поул, отколкото на Поледра.

— Поулгара, скъпа сестричке.

— Белдаран — гласът на леля Поул беше натежал от любов.

— И Белгарион — каза далечната баба на Гарион, — последното цвете на любовта ми с Рива.

— Приеми и нашата благословия, Белгарион — заяви Поледра. — Сбогом засега и помнете, че ви обичаме.

После и двете изчезнаха.

— Помогна ли ти това? — попита леля Поул.

Гласът й беше разстроен, а очите й пълни със сълзи.

Гарион беше прекалено изненадан от това, което видя и чу, за да отговори. Мълчаливо кимна с глава.

— Радвам се тогава, че усилията ми не отидоха напразно — заключи тя. — Моля те, затвори прозореца, скъпи. Зимата влиза в стаята през него.