Дейвид Едингс
Черната кула (1)

ПРОЛОГ

Разказ за това как Рива Желязната хватка стана пазител на Кълбото на Алдур и за злините, сътворени от Нийса.

По Книгата на Алорн и други по-късни хроники

 

Най-после дойде времето Черек и тримата му сина да отидат с Белгарат Магьосника в Малореа. Искаха да си върнат златното кълбо на Алдур, откраднато от осакатения бог Торак. Когато пристигнаха в желязната кула на Торак, където беше скрито кълбото, само Рива Желязната хватка, най-младият от синовете, посмя да вземе скъпоценния камък — единствено неговата душа не таеше зли помисли.

Белгарат повери златното кълбо на Рива и наследниците му за вечни времена с думите: „Докато златното кълбо е при теб и твоя род, на Запад ще цари мир“.

Тогава Рива взе кълбото и отплува с хората си към Острова на ветровете. Там, на единственото място, където корабите можеха да акостират, Рива заповяда да построят цитадела и град, опасан от крепостни стени. Това място хората нарекоха на негово име — Рива.

В цитаделата построиха огромна зала с трон, издялан от черна скала и разположен с лице към стената. Хората я нарекоха Залата на краля на Рива.

Тогава дълбок сън налегна Рива. Белар, богът-мечка на Алорнския народ, се яви в съня му и каза: „Гледай, пазителю на златното кълбо! Ще направя така, че две звезди да паднат от небето. Ти трябва да ги вземеш, да ги разтопиш и да изковеш от едната острие, а от другата — дръжка. Двете заедно ще станат меч, който ще пази златното кълбо на моя брат Алдур“.

Когато се събуди, Рива видя две падащи звезди. Потърси ги и ги намери сред високите планини. Направи с тях това, което Белар му беше наредил. Оказа се обаче, че острието и дръжката не могат да се съединят. Тогава Рива извика: „Развалих всичко. Този меч не иска да стане едно цяло.“

Една лисица, която седеше наблизо и го гледаше какво прави, му каза: „Нищо не си развалил, Рива. Постави златното кълбо като украса на дръжката.“ Рива го направи и тогава дръжката и кълбото станаха едно цяло. Но острието все още беше отделно. Лисицата пак го посъветва: „Хвани острието с лявата ръка, а дръжката с дясната и опитай отново.“ „Не искат да се съединят. Невъзможно е!“, обяви Рива. „Голям мъдрец си, няма що“, рече лисицата, „щом знаеш, че едно нещо е невъзможно, преди още да си опитал да го направиш.“

Рива се засрами. Допря двете части една о друга и острието потъна в дръжката като клонче във вода. Мечът беше съединен завинаги.

Лисицата се засмя и каза: „Вземи меча и удари скалата пред теб.“

Рива се страхуваше да не би острието да се счупи от удара, но замахна. Скалата се разцепи на две и от нея бликна река, която потече надолу към града. А далече на изток, в тъмнината на Малореа, раненият Торак стана от леглото и остър хлад прониза сърцето му.

Лисицата отново се засмя. След това побягна, ала спря и се обърна. Тогава Рива видя, че тя вече не беше лисица, а огромен сребрист вълк. Така обикновено се явяваше Белгарат.

Рива заповяда да сложат меча на стената от черна скала, която се издигаше зад трона му. Острието на меча беше насочено надолу, така че златното кълбо да е най-високо. Мечът сам се заби в скалата и никой друг освен Рива не можеше да го вземе.

През годините, които последваха, мъжете забелязваха, че когато Рива седи на трона, златното кълбо гори със студен блясък. Когато обаче вземеше меча и го вдигнеше, кълбото се превръщаше в дълъг език от сини пламъци.

В ранната пролет, през която беше изкован мечът, една малка лодка се появи по черните води на Морето на ветровете. Тя се движеше без гребла и платна. Сама в лодката седеше най-красивата девойка на света. Казваше се Белдаран, любимата дъщеря на Белгарат, и беше дошла, за да стане жена на Рива. Сърцето на Рива се разтопи от любов по нея, както беше предопределено от съдбата.

Една година след сватбата на Белдаран и Рива се роди синът им. Върху дясната ръка на детето имаше белег — знакът на златното кълбо. Рива веднага отнесе малкото момче в Залата на Кралете на Рива и постави ръчичката му върху кълбото. То разпозна детето и заблестя от любов към него. И другите деца на Рива, които се родиха по-късно, носеха знака на камъка, за да може кълбото да ги разпознава и да не ги убива, когато посягат към него. Всеки допир засилваше връзката между наследниците на Рива и златното кълбо. И колкото повече ставаха децата, толкова по-ярко блестеше то.

Така беше в града на Рива в продължение на хиляда години.

Понякога непознати приближаваха града по Морето на ветровете с намерение да търгуват, но корабите на Черек, които пазеха Острова на ветровете, ги нападаха и ги убиваха. Скоро съветът на Алорнските крале разбра, че непознатите не са слуги на Торак, а поклонници на бог Недра. Решиха да оставят корабите да преминават свободно през Морето на ветровете. „Защото — каза на останалите владетели кралят на Рива — може да дойде време, когато синовете на Недра да се присъединят към нас в борбата срещу Торак Едноокия. Нека не дразним Недра, като потапяме корабите на децата му“. Владетелят на Рива говореше мъдро и кралете на Алорн се съгласиха, защото знаеха, че светът се променя.

Сключиха договор и синовете на Недра съвсем по детски се забавляваха да се подписват върху парчета пергамент. След като влязоха в пристанището на Рива с кораби, препълнени с пъстри бижута, за които поискаха много високи цени, кралят на Рива се изсмя на глупостта им и затвори вратите на града за тях.

Синовете на Недра се помолиха на своя крал, когото наричаха император, да отвори със сила вратите на Рива, за да могат да разположат своите стоки по улиците на града. Тогава императорът изпрати армията си на острова. Да разрешат на тези странници от кралството, което те наричаха Толнедра, да преминават през морето е едно, но да им позволят да доведат войски пред вратите на Рива, без да са ги предизвикали, беше нещо съвсем друго. Кралят на Рива заповяда да се разчистят корабите на Толнедра от пристанището на Рива. И това беше направено.

Огромен беше гневът на императора на Толнедра. Той поведе своята армия с намерение да прекоси Морето на ветровете и да воюва. Миролюбивият алорнски народ събра своя съвет и се опита да вразуми императора. Изпратиха му послание, с което го предупредиха, че ако продължи нападението, ще унищожат него и кралството му, а останките ще пометат в морето. Владетелят на Толнедра се вслуша в този мирен протест и се отказа от отчаяното си и необмислено намерение.

След няколко години, когато разбра, че търговците от Толнедра са безопасни, кралят на Рива им позволи да си издигнат селище на брега пред града му. Там те можеха да излагат ненужните си стоки. Отчаяното им желание да продават и търгуват започна да го забавлява и той помоли риванците да си купят нещо от тях, въпреки че стоките бяха съвсем непотребни.

Четири хиляди и две години след деня, в който Прокълнатият Торак открадна златното кълбо и разцепи света на две, друг непознат народ пристигна в селището на синовете на Недра, отвъд стените на Рива. Това бяха синовете на бог Иса. Наричаха себе си ниисани и твърдяха, че техният владетел е жена, а това звучеше неестествено за всеки, който го чуеше. Кралицата на Иса се казвала Салмисра. Ниисаните дойдоха с маската на лицемерието. Казаха, че са донесли богати дарове от владетелката си за краля на Рива и семейството му. Като чу това Горек Мъдрецът, вече доста възрастен крал от рода Рива, изпита силно любопитство и желание да научи повече за чедата на Иса и кралицата им. Той напусна града с жена си, двамата сина и техните съпруги, с всички внуци с кралска кръв и премина крепостната стена, за да посети шатрата на ниисаните, да ги поздрави любезно и да получи от тях евтините даровете, изпратени от блудната им кралица. С мили усмивки и приветствия кралят на Рива и семейството му бяха поканени в шатрата.

Тогава измамните и прокълнати синове на Иса нападнаха и избиха цялото кралско семейство на Рива.

Щом разкри коварството, макар и на преклонна възраст, Горек се опита да се бори с нападателите — не за да спаси себе си, защото той усети смъртта във вените си още след първия удар, а да запази поне един от внуците си, който да продължи рода му. Уви, всички бяха прокълнати, освен едно дете, което избяга и се хвърли в морето. Като видя това, Горек покри глава с мантията си, изстена и падна под ножовете на измамниците.

Когато Бранд, пазителят на Цитаделата, разбра какво се е случило, гневът му нямаше граници. Предателите бяха заловени и разпитвани един по един по начин, който би накарал и най-смелите мъже да се разтреперят. Накрая изкопчиха от тях истината. Оказа се, че Горек и семейството му са избити по заповед на Салмисра, кралицата-змия на ниисанския народ.

От детето, което беше скочило в морето, нямаше и следа. Един от убийците се кълнеше, че е видял как белоснежен бухал се спуснал и отнесъл детето надалече. Никой не му повярва, макар че и най-жестоките изтезания не го принудиха да се отрече от думите си.

Алория обяви жестока война на синовете на Иса. Опустошиха градовете им и избиха всичко живо. В последния си час Салмисра призна, че жестокото дело е извършено по заповед на Торак Едноокия и неговия слуга Зедар.

Вече нямаше крал на Рива и пазител на златното кълбо. Макар и с нежелание, Бранд и родът му поеха управлението на Рива. Понесе се слух, който обикаляше земите навред в продължение на много години, че наследникът на Рива се е спасил в далечен край. Никой не успя да го открие, въпреки че жителите на Рива, скрити под сивите си мантии, обикаляха цялата земя да го търсят.

Мечът остана там, където Рива го беше забил. Златното кълбо все още стоеше на своето място, но камъкът изглеждаше унил и лишен от живот. У хората се засили чувството, че докато кълбото е на мястото си, Западът е защитен, дори когато Рива няма крал. Не се страхуваха, че някой може да открадне камъка, защото всеки, който го докоснеше, щеше да бъде моментално изпепелен, ако не принадлежеше към рода Рива.

Сега, когато наемниците му премахнаха краля на Рива и пазител на златното кълбо, Торак Едноокият започна да крои планове за завладяване на Запада. След толкова години той отново поведе армия от ангараци, готови да унищожат всеки и всичко, което му се противопостави. Ордите му опустошиха Алгария, продължиха през Арендия и стигнаха до град Воу Мимбре.

Белгарат и дъщеря му Поулгара Магьосницата, се явиха на наследника на рода Бранд и пазител на Рива, за да поговорят с него и да му дадат съвет. Заедно с тях Бранд поведе армията си към Воу Мимбре. В кървавата битка под стените на града Бранд използва силата на златното кълбо, за да надделее над Торак. Зедар тайно отмъкна тялото на господаря си и го скри. Въпреки уменията си обаче не успя да събуди бога. И отново мъжете на Запада се почувстваха сигурни и защитени от златното кълбо и Алдур.

Плъзнаха слухове за пророчество според което много скоро на престола в залата на кралете на Рива ще седне крал, който е истински потомък на Рива. После за всяка от дъщерите на императора на Толнедра твърдяха, че когато навърши шестнадесет години, кралят на Рива ще се появи и тя ще стане негова жена. Но малцина вярваха, че всичко това ще се сбъдне някога. Минаха години, векове и Западът все още беше защитен. Камъкът стоеше на своето място все така тих и мрачен върху дръжката на меча. А някъде там страшният Торак спеше и сънят му щеше да продължи, докато се завърне кралят на Рива, което сякаш никога нямаше да стане.

Тук повествованието трябва да спре. Но истинската хроника никога не свършва. Когато коварни мъже кроят планове да ограбват и да рушат, нищо не може да остане спокойно за дълго.

Отново минаха векове. Понесе се нов слух, който този път разтревожи онези, които бяха най-високо във властта. Шепнеше се, че златното кълбо е откраднато. Тогава Белгарат и Поулгара отново бяха видени да бродят из земите на Запада. Този път те взеха със себе си млад мъж на име Гарион, който наричаше Белгарат свой дядо, а Поулгара леля. Докато пътуваха, към тях се присъединяваха странни хора.

На съвета, свикан от алорнските крале, Белгарат разкри, че Зедар е успял по някакъв начин да открадне златното кълбо от меча и може би вече пътува на изток, за да се опита да събуди с него спящия Торак. Там трябваше да отиде и Белгарат, придружен от хората си, за да спаси кълбото.

По-късно Белгарат откри, че Зедар е намерил едно младо непорочно момче, което можеше да докосва златното кълбо, без да бъде наранено. Следите водеха към мрачните и опасни покои на Гролим, където бяха свещениците на Торак. Там Ктучик беше затворил златното кълбо и момчето, за да ги скрие от Зедар.

След време това пътешествие на Белгарат за спасяването на златното кълбо щеше да стане известно като Белгариада. Завършекът на историята е забулен от Пророчеството. Но дори и за него последвалите събития са неизвестни.