Николай Хайтов (автор)

Николай Хайтов
български писател
Паметник на Николай Хайтов в Борисовата градина в София
Роден	15 септември 1919 г. Яврово, Царство България
Починал	29 юни 2002 г. (82 г.) София, Република България
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Литература
Жанрове	разказ, есе, пътепис
Награди	Димитровска награда за проза „Йордан Йовков“ (1995) Вазова награда (1997)
Народен представител в: VIII НС   IX НС
Семейство
Съпруга	Мария Пиндева (1940 – 1950) Таня Чорбарска-Хайтова Жени Божилова-Хайтова
Деца	Елена Хайтова Александър Хайтов Здравец Хайтов
Уебсайт	Страница в IMDb
Николай Хайтов в Общомедия

Николай Александров Хайтов е български писател, драматург, публицист.

Известен е със сборника си „Диви разкази“, както и с оспорваните си съчинения относно гроба на апостола на свободата Васил Левски. Народен деятел на изкуството и културата. Многократно е обвиняван в присвояване на чужди произведения.^[1][2][3][4].

Роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Асеновградско. Завършва прогимназия в родното си село. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Асеновградско, в продължение на 3 – 4 години. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Завършва курс по лесничейство в Лесовъдния отдел на Агрономическия факултет в Софийския университет през 1943 г. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив.

През 1946 г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичово, в Девинско и в Горското стопанство в Сапарева баня. Инженер-лесовъд е в Радуилския участък в горско стопанство „Боровец“, Самоковско, от 1951 г. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си заради незаконни доходи, според публикация във в. „Работническо дело“. По-късно присъдата е отменена, но 2 години е безработен. Търси препитание с писане на очерци. Вербуван е от Шесто управление на ДС, с псевдоним Горския. В Агенцията по досиетата се пази картончето, според което достига до чин полковник от ДС с право на шофьор.

Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ („Случай без прецедент“) и нов очерк. Пише очерци за вестник „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга „Съперници“ през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и списание „Наша родина“. От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП (1966 – 1968)^[5].

През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“, което през следващите години е сред основните поддръжници на Възродителния процес сред помаците, а след това и сред турците. Хайтов се превръща в един от неговите популярни идеолози и съветник на Тодор Живков по този въпрос^[6].

През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“, авторството на които е спорно. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езика, включително китайски. През 1989 г. излизат „Избрани произведения“ в 3 тома.

Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.

Николай Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999 г., като преди това е негов секретар от 1966 до 1968 г. Бил е председател на Творческия фонд на СБП, но е отстранен тихомълком, след като се разразява скандалът около самоволното му влизане в жилището на писателката Яна Язова през 1974 г. и кражбата на оригиналите на неиздадените ѝ приживе романи, вкл. и ръкописа на романа ѝ „Левски“. Той е упрекван в авторитарност и за разцепването на СБП.

Николай Хайтов има 2 синове – Александър (скулптор) и Здравец (архитект), и дъщеря Елена Хайтова.

Женил се е 3 пъти, последната му съпруга е Жени Божилова.

Умира на 82-годишна възраст на 30 юни 2002 г. от левкемия и е погребан в Централните софийски гробища.^[7]

Николай Хайтов е обвиняван в присвояване и опити за присвояване на чужди произведения^[1][2][3][4]:

• Опитва се да публикува под свое име сборника с документални разкази „Забравените от небето“ на Екатерина Томова. Когато не успява, активно се противопоставя на издаването му. Авторката получава широка обществена подкрепа от средите на интелигенцията в борбата си да публикува книгата. Поради създалата се гласност Тодор Живков се среща с нея и решава случая в нейна полза^[1].
• В първото издание на документалната книга за историята на село Манастир от Славчо Дичев, която Хайтов редактира, като автори са посочени и двамата, но в следващото издание като автор фигурира единствено Николай Хайтов. Журналистката Велислава Дърева, която разкрива плагиатството му във в. „Комсомолска искра“ през 1986, като публикува факсимиле на кориците на двете издания, е уволнена след писмо на Хайтов до Окръжния комитет на БКП в Пловдив. Издателството излиза с опровержение, че това е полиграфическа грешка^[2][3].
• През 1985 г. Петър Величков открива чернови на неиздадения дотогава роман „Левски“ на Яна Язова в Централния държавен архив и публикува откъси от него във в. „АБВ“. Според него Хайтов е откраднал беловата на романа (която така и не е намерена) след смъртта на авторката му и го е депозирал в издателство „Христо Г. Данов“, но поради излизането на откъсите го изтегля и заличава всички следи.^[4][8]

Носител е на Димитровска награда за проза, на Националната литературна награда „Йордан Йовков“ (1995) и на Вазовата награда за литература (1997).

Избран е за академик през 1997 г. от Българската академия на науките.

През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен.^[9]

На Николай Хайтов е наречена улица в София (Карта).

• „Левски е еманация на българщината в най-висшата ѝ форма“.
• „Едно е да ти се иска, друго е – да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш.“ (из разказа „Мъжки времена“)
• „Главата ми да отсекат, пак ще викам: „Да живее България!'“
• „Преговорите за влизане в Европейския съюз да се водят не на колене, а равноправно и при зачитане на собствените национални интереси. За проявените рецидивисти следва да бъде установен специален наказателен режим, а „правата на човека“ да не се превръщат в средство за масово тиранизиране на мирното население.“
• „Единственото ми агрегатно състояние е Националист!“
• „Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети!“
• „Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“ (из разказа „Сватба“)
• „Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.“ – в интервю от 1993 г.
• „В една зверилница, толерантност означава смърт.“
• „Изтървем ли България, изтървали сме всичко.“

Николай Хайтов е автор на разнообразни по жанр и тематика творби.

• „Съперници“ (1957)
• „Искрици от огнището“ (1959)
• „Разбулена Родопа“ (1960)
• „Писма от пущинаците“ (1960)
• „Хайдути“ – очерци (1960)
• „Старите у дома“ (1962)
• „Смолян“ (1962)
• „Жени хайдутки“ (1962)
• „Матей Миткалото“ (1964)
• „Шумки от габър“ (1965)
• „Румяна войвода“ (1965)
• „Родопски властелини“ (1965)
• „Диви разкази“ (1967)
• „Ламята“ (1970)
• „Приключения в гората“ (1970)
• „Перуански записки“ (1975)
• „Магьосникът от Брезе“ (1979)
• „Хвъркатото корито“ (1979)
• „Родопските комити разказват“ (1972)
• „Капитан Петко Войвода“ (1974)
• „Надникване в съкровеното“ (1977)
• „Разкази и есета“ (1984)
• „Да възседнеш глиган“ (1985)
• „Бодливата роза“ (1975)
• „Вълшебното огледало“ (1981)
• „Асеновград в миналото“ (1983)
• „Последните мигове и гробът на Васил Левски“ (1985)
• „Гробът на Левски“ (1987)
• „Светогорски записки“ (1987)
• „Африкански записки“ (1989)
• „Избрани произведения“ (1989)
• „Дневници“
• „Родопски властелини“
• „Троянските коне в България“ (2002, посмъртно)
• „През сито и решето“ (2003, посмъртно)
• „Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски“ (2004, посмъртно)
• „Бележки по тефтерчето на Васил Левски“ (2007, посмъртно)
• „Алото“

По сценарии на Хайтов са създадени филмите:

• „Козият рог“ (1994) – заедно с Николай Волев
• „Орисия“ (1983)
• „Капитан Петко войвода“ (12-сер. тв, 1981)
• „Черешова градина“ (1979)
• „Мъжки времена“ (1977)
• „Дърво без корен“ (1974)
• „Козият рог“ (1972)
• „Гола съвест“ (1971)
• „Края на песента“ (1971)
• „Семейство Калинкови“ (12-сер. тв, 1966)
• Филмът „Воевода“ от 2017 е основан върху разказа „Румена войвода“ от Николай Хайтов.
• Засукан свят (2019)

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Николай Хайтов.

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Николай Хайтов.

• От и за Николай Хайтов в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
• Николай Хайтов в Литернет
• Николай Хайтов в Литературен свят
• Произведения на Николай Хайтов в Моята библиотека
• Ивайло Христов – Николай Хайтов, Монография
• ((en)) Николай Хайтов в Internet Movie Database

Нормативен контрол BIBSYS BNE BNF CiNii CONOR.BG Europeana FAST GND ISNI Koninklijke LCCN NDL NKC PLWABN IdRef VIAF WorldCat